АПЕТИТЪТ ИДВА С ЯДЕНЕТО

0
214

Методи Кръстев е дългогодишен преводач и журналист международник. Бил е главен редактор на „Международна информация“ на БТА, кореспондент на БТА в Ерусалим по време на първата война в Персийския залив (1990-1991 г.), зам.-главен редактор и продуцент на рубрика за външна политика в програма „Предавания за чужбина“ на БНР, коментатор във в. „Дума“. Превежда от испански, френски, английски, италиански и руски. Сътрудник на българското издание на „Монд дипломатик“.

Диригентът на умерения ислямизъм Реджеп Таип Ердоган вече е държавен глава с амбицията да превърне Турция
в президентска република

 

Кортеж от черни лимузини спира на свечеряване в първата сряда на март пред двореца „Чанкая“ в Анкара. Годината е 2007-а.  От колите слизат началникът на генералния щаб генерал Яшар Бююканът и висшите командващи на турската армия, придружени от съпругите си. Визитата е по покана на президента Ахмет Неджет Сезер. Турските медии са изненадани. Единственото официално събитие, обявено за деня в програмата на президентския дворец, е прощална церемония с посланика на Бангладеш. И анализаторите започват да гадаят дали тази неоповестена среща не носи скрито послание.

В Турция предстоят президентски избори. Турската конституция повелява президентът да се избира от парламента, а не пряко от народа. Това прави изборите формален акт, защото е лесно да се отгатне кой ще заеме този пост. Решаваща дума в такъв избор има политическата сила или коалиция, която има мнозинство в законодателния орган. И на поста се редуват представители на традиционните партии, които управляват с благосклонното одобрение на армията, пазител на светската традиция в държавното устройство. Така е от времето на Кемал Ататюрк до 2002 г. Тогава обаче на парламентарните избори  настъпват две фундаментални промени в турския политически живот.

Едната е, че за първи път създадената само година преди вота умерена ислямистка Партия на справедливостта и развитието печели абсолютно парламентарно мнозинство. Това ù открива възможност да прокарва безпрепятствено свои закони и да обезсилва налагано от президента вето.

Другата е, че пълномощията на вездесъщия Съвет за национална сигурност, създаден след военния преврат през 1980 г. да надзирава накъде вървят политическите процеси в страната, вече са окастрени. По онова време този акт се преценява като свидетелство, че умерените ислямисти се съобразяват с европейските принципи за демокрация. След спечелването на властта те веднага поставят въпроса за пълноправно членство на Турция в Европейския съюз. По-късно, когато проевропейският възторг се поохлажда, става ясно, че това е и първата стъпка към тоталното отнемане на привилегията на турския генералитет да бъде арбитър във властта.

Седем години по-късно

диригентът на умерения ислямизъм Реджеп Таип Ердоган вече е държавен глава. Обществена тайна е неговата амбиция да интерпретира по нов начин и партитурата на държавното устройство, като постави акцент на президентската институция.

Апетитът идва с яденето, казва френска поговорка. Ердоган е политик, който доказа, че има качества да постига целите си. През трите му премиерски мандата неговото правителство реформира изцяло финансовия сектор, намали държавния дълг и ориентира икономиката по-силно към износа. Стимулира не само традиционните производства, но и занемарени сектори като автомобилостроене, химия и машиностроене. Така се създава солидна база, която помага на страната да превъзмогне без сътресения глобалната криза.

По този повод Радио Дойче веле прави екзотичния коментар, че Турция успешно прилага Принципа на барон Мюнхаузен, като успява да се изтегли сама от блатото на кризата. Благодарение на това икономиката постига впечатляващ годишен растеж, който през 2010 г. стига рекордните близо 9%. 

При такъв политически капитал би било лекомислено да се очаква, че амбициозен политик като Реджеп Таип Ердоган ще легне на лаврите си и ще наблюдава с лениво тщеславие хода на политическите процеси, чиято посока е определял в продължение на 12 години. Стремежът да се властва над себеподобните е една от най-силните човешки страсти“. Казал го е подвластният на тази страст Наполеон Бонапарт, извървял кариерата от скромен артилерийски офицер до император на Франция.

Ердоган не прави изключение 

Ето как го характеризира американският политолог Хенри Барки от бостънския частен университет Lehigh: Ердоган е изкусен политик. Пръстът му постоянно следи пулса на нацията, усеща какво искат хората и знае как да раздава. Идва на власт след опустошителна рецесия и всичко, което направи след това, изглежда хубаво. Но и той се променя. Днешният Ердоган не е човекът от първите години на това хилядолетие. Мисълта за властта е завладяла съзнанието му. Обкръжил се е с ласкатели и стигна до положение да мисли, че е непогрешим и неоспорим. В политиката на Турция през последните четири години всичко се движеше от Ердоган. Пряко или косвено той контролира по-голямата част от обществените и от частните медии. Той е състезател без съперници. Като президент ще се опита да сложи ръка върху изпълнителната власт, за да прехвърли част от пълномощията ù в Президентството“. Убеждението на политолога е, че президентът ще използва първата година на управлението си да се увери, че е в състояние да извърши това прехвърляне.

Впечатляващата му победа на изборите още на първия тур ще му бъде от голяма помощ в това начинание, смята Хенри Барки. Срещу себе си има слаба опозиция в парламента. Ще се погрижи постовете на премиер и на партиен лидер да се заемат от различни личности, за да може да разделя и да владее. Плюс това разполага с достатъчно зависещи от него хора, които да постави на тези постове. Възнамерява да управлява чрез тях и за останалото да използва силата си на държавен глава. Всичко това ще се основава на набор от заобикалящи конституцията задкулисни властови уговорки. Не мисля, че ще може да промени конституцията, за да прехвърли изпълнителната власт на президентската институция. Но главното е, че в обозримото бъдеще ще сме свидетели на форма на управление, изцяло доминирана от Ердоган“, заключава политологът.

В обозримото бъдеще ще се разбере и дали прозиращата от  средата на последния му премиерски мандат амбиция за негова и на Турция лидерска роля в региона на Близкия изток ще придобие ясни очертания. Или Турция ще се върне в руслото на своите традиционни отношения с влиятелните си световни и регионални партньори.

След инцидента с Флотилията на свободата за Газа в края на май 2010 г., в която три кораба с хуманитарна помощ плаваха под турски флаг,

Турция сменя посоката

на външнополитическите си приоритети, като прояви солидарност с народа на Палестина и пренебрегна лоялността към стратегическия си съюзник САЩ и привилегированите си отношения с Израел. Тогава в коментар, озаглавен Израел и Турция краят на една епоха“, френският вестник „Монд“ определи драматичните събития, в които се стигна до въоръжен сблъсък с човешки жертви, като прелом в протичащ от няколко години процес на дистанциране от Израел и начало на сближаване с арабския свят. В същия коментар се изтъква, че в стремежа си да се превърне в регионална политическа и икономическа сила Турция се отдалечава от традиционната си дипломация. Тя вече не е само онзи сдържан член на НАТО, страна, близка на САЩ и кандидат за членство в Европейския съюз, подписала стратегическо споразумение с еврейската държава. Турция се стреми вече към по-комплексен дипломатически облик – на една от бързоразвиващите се икономики, които като Бразилия, Индонезия или Южна Африка са на път да променят международните отношения, основаващи се на борбата за надмощие.

Инициативата за операцията „Освободете Газа“ е на турската неправителствена организация „Фондация за човешки права и свободи и хуманитарна помощ“ (IHH). Тя не крие, че целта ù е била колкото хуманитарна – да достави помощи на милион и половина палестинци в Газа, толкова и политическа – да спечели политически дивиденти от противопоставянето си на Израел. В последна сметка важното е, че тази организация не би могла да пристъпи към действие без мълчаливото одобрение на турското правителство, изтъква „Монд“.

Отношенията Анкара – Тел Авив започват да се влошават, след като Израел предприема 22-дневната си военна офанзива в ивицата Газа през декември 2008 г. През следващите години Анкара постепенно подобрява отношенията си с Ирак и Иран. Над главите на протестиращите десетки  хиляди демонстранти, които през май 2010 г. излизат в повечето арабски градове, за да изразят гнева си срещу нападението на хуманитарния конвой, се веят турски флагове и стърчат плакати с лика на турския премиер Реджеп Таип Ердоган,  възхваляван като „турския Насър“.

Приблизително по същото време започва и охлаждането в отношенията между Вашингтон и Анкара. Първото голямо несъгласие, отбелязва вестник „Уолстрийт джърнъл“, се проявява в началото на 2003 г., когато администрацията на Буш подготвя нахлуването в Ирак. Американските лидери търсят съгласието на Турция да открият северен фронт от нейна територия. Турските лидери под силния обществен натиск търсят възможност да отклонят американското искане и като „елегантен“ ход за измъкване от деликатната ситуация поставят условието Вашингтон да плати на Турция

30 милиарда долара

за съгласието ù. Това разгневява американците и те изоставят плановете си за северен фронт. Задълбочаването на несъгласията продължава и след свалянето на Саддам Хюсеин. Турското правителство гледа на автономията на иракски Кюрдистан като на политическо изкушение за турските кюрди и следователно като потенциална заплаха за единството на турската държава.

Не липсват и други признаци за отчуждаването между двете страни. Анкара създава впечатление, че пренебрегва отношенията с традиционните си съюзници и отдава приоритет на връзките си с мюсюлманските държави, коментира „Уолстрийт джърнъл“. Свидетелство за това, изтъква вестникът, е фактът, че  през последните четири години Анкара и Вашингтон са на различни позиции по въпроса за ядрената програма на Техеран. Турското правителство с особено неодобрение гледа на все по-засилващите се икономически санкции, без да се забелязва някаква нагласа от американска страна за по-конструктивен диалог. Въпреки продължаващата иранска непреклонност, която стана причина през последната година да помръкне започналото обещаващо преди време сближаване между Техеран и Анкара, правителството на Ердоган остана силно критично към придържането на САЩ и НАТО единствено към политиката на моркова и тоягата, завършва коментарът на „Уолстрийт джърнъл“.

Зародилата се тенденция в турската политика на солидаризиране с държавите от ислямския Близък изток логично поставя въпроса може ли спомените от Османската империя в съзнанието на арабите да натежат срещу сближаването с Анкара? Отговаря цитираният вече „Монд“: Както изглежда никак.“ Днешна Турция дори е на път да се превърне в нещо като

образец за арабите

Широко проучване на общественото мнение от  турския институт Tesev (Турска икономическа и социална фондация) в седем арабски държави показва благоприятни за Анкара резултати. За 75 процента от участниците Турция е неарабската държава, която арабският свят цени най-много, 63 на сто от изследваните лица са на мнение, че тя е постигнала най-сполучливото съчетание между исляма и демокрацията, а също такъв процент смятат, че присъединяването ù към ЕС няма да се отрази негативно на репутацията ù в Близкия изток. В условията на такъв благоприятен политически климат обигран политик като Ердоган няма да пропусне създалата се възможност да продължи да работи за утвърждаването на Турция като регионална икономическа и политическа сила.

Процесът на отчуждаване на Турция от натовските ù партньори толкова се задълбочава, че достига почти до точката на замръзване, след като посланикът на САЩ в Анкара до миналия юни Франсис Ричардоне обвини Турция, че подкрепя джихадисти в Сирия. Турските власти действаха с убеждението, че могат да съчетават сътрудничество с екстремистки ислямистки групировки в сирийската гражданска война с работа за ориентирането им към умереност. Водени от това убеждение, те започнаха да работят с Джабхат ал Нусра“ — клон на „Ал Кайда“ в Сирия, и с екстремистки салафистки (1) групировки като „Ахрар ал Шам“, заяви на 12 септември на пресконференция във Вашингтон посланик Ричардоне, като изтъкна, че се е опитал да убеди турското правителство да затвори границата си за свободно движение през нея на джихадисти.

Този демарш обаче не даде резултат. Съмненията за нелоялността на Турция към НАТО и по-конкретно към САЩ се задълбочиха от неохотата, с която властите в Анкара се отнесоха към сформираната по инициатива на Вашингтон коалиция на желаещи и към поканата към Турция да се включи във военната кампания за отпор на Ислямската държава.

Турция все пак е принудена да се върне към сговорчивост с натовските си партньори. Катализатор за тази промяна стана неудържимото настъпление на силите на ислямския „халифат“ в началото на октомври към град Кобани (Аин ал Араб на арабски) в сирийски Кюрдистан, непосредствено до турската граница. Настъплението и последвалата обсада на града вече се превръщаше в реално надвисваща заплаха за сигурността на Турция и под натиска на събитията парламентът разреши армията да се включи в коалицията срещу войнстващия ислямистки екстремизъм. Американският министър на отбраната Чък Хейгъл още същия ден похвали решението като много положително развитие“. Похвалата обаче се оказа прибързана, след като турският колега на Хейгъл отговори: Не очаквайте незабавни действия.“ А президентът Ердоган обяви патетично пред парламента, че ще започне решителна борба срещу Ислямската държава“, но предупреди желаещите, че Турция не е страна, която ще позволи да бъде използвана за постигането на временни решения…Тоновете бомби, които ще бъдат изсипани от въздуха, само ще забавят опасността.“

Дръзко условие на Ердоган за участие на Турция в коалицията стана и категоричното искане към САЩ да обвържат кампанията срещу джихадистите с премахване на режима на сирийския президент Башар Асад. Това поведение връща усещането за неохота и за разминаване в позициите най-вече на Анкара и на Вашингтон. С такава постановка Ердоган оставя открехната вратата за диалог с ИД, в което косвено го обвини посланик Ричардоне. Освен това обяснението каква страна Турция не  е, иносказателно издава убедеността му, че на Турция трябва да бъде дадено право на тежка дума в регионалните дела.

Дързостта на Ердоган се обуславя от усещането му за силната позиция на Турция в обстановката, създала се с войната срещу Ислямска държава. Страната му може да изиграе стратегическа роля за успех на войната срещу джихадистите на халифата. Американската военна база в Инджирлик в Южна Турция е отдалечена на по-малко от 500 километра от град Рака, избран за столица на самопровъзгласилата се Ислямска държава. Ако турският парламент даде разрешение за използването ù, това ще улесни бойните действия на САЩ и коалиция. Ескадрилите им ще печелят време, ако ползват по-близката база до театъра на бойните действия и ще нанасят по-често удари по джихадистите в завзетите иракски и сирийски територии, отколкото ако излитат от по-отдалечените бази в Йордания и Персийския залив.

Това е  признание на американски официални представители и тяхната надежда за установяване на решаващо надмощие над настъпващите засега сили на джихадистите. Но е и силен коз на Ердоган за пазарлък с натовските партньори и най-вече със САЩ за разширяване на сферата на влияние на Турция.

В проявената дързост се открояват и географски амбиции с дълбоки исторически корени. Президентът Ердоган и обкръжението му управляват Турция с абсолютно мнозинство, ръководейки се от принципите на умерен ислям. Макар и умерен, ислямът родее турците повече с държавите от Близкия изток, отколкото с тези в Европа и отвъд океана. Освен това Ердоган и компания като умерени ислямисти са по-близо до философията на Османската империя, отколкото до кемализма. И не са първите, които са стъпили на принципите на умерения ислям.

В есе*, посветено на тази тема, американските анализатори Робърт Каплан и Рева Бала започват разсъжденията си за турските мераци с интригуващо сравнение за общото между руския президент Владимир Путин и турския президент Реджеп Таип Ердоган. В момент, когато в Европа и на други места в света  управляват посредствени личности, турският премиер Реджеп Таип Ердоган кипи от амбиции. Може би другият лидер на могъща нация, около когото има такова силно енергийно поле, е лидерът на Русия Владимир Путин. С него Западът се чувства крайно некомфортно. Ердоган и Путин са амбициозни, защото са мъже, които безкомпромисно се захващат с геополитика. Путин разбира, че всеки отговорен руски политик трябва да се грижи Русия да разполага с някакъв вид буферна зона в региони като Източна Европа и Кавказ. Ердоган пък осъзнава, че Турция трябва да стане сила с тежест в Близкия изток, за да получи преимущества в отношенията с Европа. Но проблемът на Ердоган е, че географското местоположение на Турция между Изтока и Запада я прави в еднаква степен и уязвима, и облагодетелствана.

За отправна точка в изложението си Каплан и Бала избират края на Първата световна война. Отоманска Турция е в компанията на губещите (редом с Германия на кайзер Вилхелм и с хабсбургска Австрия). Със Севърския договор от 1920 г. победилите съюзници орязват Турция и съседните ù владения, като подаряват нейни територии и зони на влияние на Гърция, Армения, Италия, Британия и Франция. На това унижение Турция отговаря с философията на Мустафа Кемал Ататюрк (прякорът „Ататюрк“ означава баща на турците“). Той застава начело на бунта на военните срещу новите окупационни сили, готов да създаде суверенна турска държава в сърцето на Анадола.

Кемализмът без драми отстъпва неанадолската част от Отоманската империя, но компенсира този компромис с безкомпромисното условие за създаване на етнически еднородна турска държава в Анадола. С удовлетворяването му понятието „кюрди“ потъва в забрава и е заменено с наименованието „планински турци“. Така фактически се заличава цялата мултикултурна архитектура на Отоманската империя. Кемализмът не само зачерква малцинствата, но и изхвърля арабската писменост от турския език. За да въведе латинската. Тази философия, от една страна, излага турското общество на опасността да бъде залято от масова неграмотност. От друга обаче, премахва арабските религиозни съдилища и освобождава жените от задължението да носят фереджета, а мъжете – фесове. Следваща важна стъпка на кемализма е да определи турците като европейци (без да се интересува дали европейците ги приемат като такива). Целта на тези реформи е да отдалечат Турция от образа на преминалата в небитието Отоманска империя и да я преориентират в европейска посока.

Но проблем се оказва, че възгледите на Ататюрк за безусловно ориентиране на Турция към Запада са в разрез с нейното разкрачено географско положение между Запада и Изтока. Това обстоятелство само отдалечава във времето момента, в който ще започне реформиране на реформите. Той настъпва, когато през 1983 г. за министър-председател е избран Тургут Йозал, религиозен турски политик със суфистки (2) убеждения. Благодарение на политическите си умения Йозал успява постепенно да изземе до голяма степен контрола над вътрешната и външната политика от непреклонно верните на кемализма турски военни. Докато Ататюрк и поколения турски офицери, негови верни поддръжници, се придържат към разбирането за Турция като продължение на Европа, за Йозал тя е държава с влияние, простиращо се от Егейско море до Великата китайска стена. Доста след Йозал подобно разбиране ще сподели бившият турски външен министър Ахмет Давутоглу, вече турски премиер с благословията на Ердоган. Целта на Турция е да възроди и интегрира османските Балкани“. Това е лайтмотивът на речта му, произнесена в Сараево на 16 октомври 2009 г. на конференцията Османското наследство и балканските мюсюлмански общности днес“.

Според убежденията на Йозал Турция не трябва да избира между Изтока и Запада. На нея географски ù е отредено да е между двата свята и поради това политически ù е предопределено да въплъщава двата свята.

В последната фаза на Студената война Йозал с ентусиазъм подкрепя американския президент Роналд Рейгън, без това да му попречи да върне публичната почит към ислямските нрави. Благодарение на този ентусиазъм и на умението му ловко да управлява кемалисткия елит Йозал остава тогава в представите на западните си партньори като безобиден умерен ислямист. Но две десетилетия преди Ердоган и още толкова десетилетия преди края на Студената война в Тургут Йозал се заражда представата за Турция като флагман на умерения ислямизъм в мюсюлманския свят, а през последната година от неговото управление тази представа се обогатява с понятието „неоосманизъм“ в политическия език на Йозал.

Йозал умира внезапно през 1993 г. След него в турската политика започва хаотично десетилетие, белязано с растяща корупция и безсилие на дремещия светски политически елит. В такава обстановка узряват условията на политическата сцена да се появят ислямистите, последователи на Ердоган, които през 2002 г. спечелват абсолютно парламентарно мнозинство.

За разлика от Тургут Йозал, който идва от десноцентристката Отечествена партия, Ердоган  представлява Партията на справедливостта и развитието, която е с определено по-ислямистка тенденция. С течение на времето стават много промени в ислямското политическо мислене в Турция и в политиките между тенденциите, представлявани от Йозал и тези, представлявани от Ердоган, но едно нещо остава общо между тях – разграничаването от философия­та на кемализма. За разлика от силното ударение в политиката на Ататюрк върху военните като фактор в управлението на страната, Ердоган, подобно на Йозал, залага на умерената сила на културните и икономическите връзки в преследването на целта да съживи по благодушен и гъвкав начин Отоманската империя от Северна Африка до Иранското плато и Централна Азия. С тази констатация завършва есето на Робърт Каплан и Рева Бала.

 

Бележки:

(1) Салафизъмът е сунитско течение в исляма. Неговите последователи се обявяват срещу нововъведения, привнесени в исляма от други религии или философски системи– Укипедия.

(2) Суфизъм. Учение, чрез което човек може да научи как да усеща Божественото присъствие, да пречисти вътрешната си същност от нечистотата и да я разкраси с различни похвални черти. Традиционни суфистки практики са повтарянето на имената на Бога и аскетизмът. Суфизмът възниква и събира последователи сред мюсюлманите в края на VII век като реакция срещу все по-светския характер на халифата на Омаядите– Укипедия.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук