Ивелина Ватова e журналист, социолог, преводач и преподавател. Автор на първия у нас лекционен курс по „Публична дипломация, обществено мнение и гражданско общество”. Пише основно по теми, свързани с Китай и Индия, чието развитие следи повече от 15 години. Работи и по международни проекти като анализатор на комуникационни съдържания.
В момента в Китай се извършва огромен социополитически експеримент. Много прецизно и отблизо се следва не определен съществуващ вече марксистки модел, а класическата теория на самия Маркс за икономическата база и идеологическата надстройка. Неслучайно парадигмата е първи етап на социализъм с китайски характеристики. Политическата сфера постоянно, постепенно и внимателно се самоприспособява към динамиката на промените у дома и в света.
Китайската представа
за държавата и държавността
За китайците „съединението е сила“ не е просто лозунг, а основно житейско правило за оцеляване, генетично инкорпорирано в социалната им тъкан. „Китайската вяра в единството има три измерения: а/ то е основополагащ приоритет както за държавата, така и за народа; б/ очаква се държавата да бъде негов гарант и това очакване се отстоява от всички; в/ чувството за обща китайска идентичност е толкова мощно и завладяващо, че се превръща в истинска крепост за колективната вяра в единството на държавата.“ (1) А тази държава винаги е имала универсален и неоспорван авторитет.
На Запад държавата се възприема предимно като изкуствен конструкт, създаден на определен исторически етап, за да изпълни определени социални и политически функции, отмиращ в следваща фаза от общественото развитие. За китайците държавата е част от естествената подредба на света и от естествения му ход. Никога насреща ù не е успявал да се изправи поне един достоен съперник. Моралните инструкции и обучение са се приемали и от обикновените хора, и от елитите, а държавата ги е превърнала в част от собствения си инструментариум за социален контрол.
Властта на управляващите е свещена, защото им е дадена от Небето, но за доброто управление е необходимо и въздържание, а и известна прозрачност. Иначе Небесата ще лишат управника от мандата, с който са го дарили. Моралната роля на китайската държава е само един от аспектите на много по-всеобхватна концепция за нейните отговорности.
Западните общества се концентрират около автономията на индивида и личностната му идентичност. На Изток в центъра е общността, а отделният човек открива собственото си признание само като част от нея.
Социализиращата роля на държавата е силна и днес в условията на всестранна модернизация на китайското общество. Тя се отличава с няколко ценностни характеристики: приемственост и континуитет, единство и стабилност, кохезионност и солидарност. Подобно на семейството тя не подлежи на кодификация, не могат да ù се налагат ограничения. Китайската мисловност никога не я е възприемала и не я възприема в тяснопартиен смисъл.
Китайците не са особено религиозни хора, но заедно с останалите конфуциански общества споделят представата за духа на дедите, витаещ около тях, в самите тях. Щом стане дума за предците, изниква и идеята за рода и родовата памет и нейната специфична духовност. (2) Затова и представата за държавата е като за безсмъртна институция, а държавността е знак за общностния кохезионен характер на китайската цивилизация. Държавата и обществото са в единство, щом управляващи и управлявани са колектив. „Хората са коренът на една страна, когато коренът е здрав, страната е спокойна.“, пише в Книга на историята. (3) Тогава се ражда и хармонията между хората, ясно йерархизираната социална структура стъпва върху стабилен фундамент, а публичното пространство има нужната му поведенческа прозрачност, както и силно хоризонтално и вертикално комуникативно-информационно доверие.
Хармонията в класическата китайска политическа мисъл е ключово понятие. Неслучайно в Забранения град над вратата на залата за прием на чуждите пратеници е изписан именно йероглифът за хармония.
Никъде другаде няма такава традиция. Китайският изследовател Джан Уейуей (4) я дефинира като цивилизационна държава, при която политическата сфера и традицията в политическата култура на държавническото поведение са само част от по-широкия, исторически утвърдил се социокултурен модел. Тя не имитира лесно, нито пък лесно следва чужди образци. Има своя собствена вътрешна еволюционна логика, която следва неотклонно.
Цивилизационната държава притежава енергиен капацитет да привлича положителното от другостта, като същевременно умее да отстоява и да поддържа в добро състояние собствената си идентичност, генерирайки свои стандарти и ценности. Тя умее да съществува и да се развива самостоятелно, независимо дали има или не одобрението и признанието на околните. Нейните политически и икономически модели в много отношения се отличават от поведенческите модели на останалите. (5)
Става дума за съвършено нов тип структура и за нов тип развитие на държавността, както и за специфични обществени отношения, за държава sui generic, за цивилизационна държава. Следователно, и за нов политически дискурс. Държава, единство, солидарност, хармония – това са ключови концепти от класическата китайска политическа култура, върху които се гради съвременната политическа структура и функционира политическата комуникация на Нов Китай.
Моделът на политическата
комуникация в Китай
Природата на конфуцианската политическа култура е идиосинкретична (от старогръцки език „идиосункразия“ — особен характер). На Запад зависимостта е негативно явление, за китайците тя е позитивно. В тяхната патерналистична представа за държавно управление стереотипите авторитет, власт, право и пълномощие са символи за трайни комуникативни нагласи в публичната дипломация по отношение на обществените потребности. Джан Уейуей (6) определя пет специфични особености на средата:
1. Еднопартийно управление, което приема част от старите правила за управление от обединен елит, сплотен от конфуцианските идеи за държавата, форма, прилагана в Поднебесната империя през по-голяма част от времето след първата унификация на държавата през 221 г. пр. н. е.
2. Неодемократически централизъм, където процесът на вземане на решения е сериозно реформиран; в последните десетилетия Китай институционализира процедурната прозрачност на съществуващия принцип на демократическия централизъм. (7)
3. Повишена креативност — вземането на политически решения генерира огромни публични очаквания, които на свой ред раждат потребността от нови пътища и по-изобретателни методи за тяхното удовлетворяване.
4. Администрация на развитието — собствен административен модел, който обслужва специфичния за Китай начин на икономическо и социално развитие, различен от западната публична администрация.
5. Два концепта — за mínyì (min — народ , yi – мнение, обществено мнение) и за mínxīn (min – народ , xin – сърце,сърцето на народа), са характерни за китайската управленска философия (8); първият се гради трудно, но може много лесно за една нощ да се срути, вторият е траен, стабилно вписан в китайската народопсихология и отразява цялостния дългосрочен интерес на нацията. Тази особеност позволява на Китай да планира в средно и дългосрочен план, дори и за цяло поколение напред, а не в рамките на следващите 100 дни или до следващите избори.
В последните близо седем десетилетия Нов Китай доказа, под ръководство на една незападна партия, ККП, в единен съюз с няколко различни от нея, т. нар. некомунистически партии, че не влиза в конфликт със западния политически модел и не е заплаха за него. Налице е ясно изразен национален интерес, точно дефинирани цели и планирани стъпки за неговото постигане, единството на обществото е от първостепенно значение и партийните платформи му се подчиняват. Чрез силно самовглъбяване и пълна мобилизация на ресурсите в крайна сметка се постига и ефектът на силния отскок на международната сцена (9). Нужно е да се надрасне индивидуалният тяснопартиен интерес и да се постигне онова, което Ж. Ж. Русо нарече „обществен договор“.
Сред основните характеристики на китайската политическа комуникация са иновативността, инклузивността и диалогичността, т.е. инклузивната диалогичност, динамичността на информационните потоци, асиметричната симетрия. Те са взаимосвързани и взаимно функциониращи.
Универсалното разпространение и използване на социалните медии естествено води до промени в общественото мнение и в условията, при които Китай провежда своите политики. Разширяват се сферите на публичната дипломация. (10) Повече от две десетилетия се осъществява асиметрична политическа либерализация. Една от иновациите в политическата комуникация е изграждането на институционализирана консултативна демокрация и предоставяне на правомощия по места, преход от силно централизирано управление към смесен тип със засилено местно самоуправление. (11)
Преди да се въведе прякото самоуправление, се провеждат пилотни проучвания. Отначало тази идея среща силна съпротива, но някои провинции я приемат. Успехът им превръща модела в множество иновативни микропроекти, практически приложими в цялата страна, и налага промени в националното законодателство. Увеличаването на комуникативната симетрия в условията на структурна асиметричност води до някои изводи: изправяйки се пред големи трудности в реформата на конструиране на отделните политики, се разбира, че откритите дискусии може да се окажат ключов фактор и при разширяване на социалните кръгове, от които се проучва общественото мнение, и за вероятността да се избере най-доброто конкретно решение; в огромна територия като китайската, всеки регион има различни проблеми и е трудно да се изработи единна стратегия, удобна и подходяща за всички. Да се даде на местните власти свободата да разработят най-добрите предложения, тръгнали отдолу нагоре, и на място експериментално да се провери ефикасността им, се оказва от решаващо иновативно значение на национално ниво. (12)
Моделът „Уънджоу“ за индустриална приватизация се основава главно на продължителната си експерименталност и на иновативната си практичност, както и на имплицитната подкрепа от централното държавно управление. Същото важи и при формиране на миграционната политика. Най-добрите практики получават изключително голяма публичност, излизат извън рамките на региона и провинцията и стават национален образец, отворен за адаптиране към специфичните географски, ресурсни, икономически особености на всеки друг регион. Така огромната територия на Китай от дефект се превръща в кумулативен ефект с мултипликационен резултат при моделиране на крайния политически продукт.
Общественото мнение е сред стабилните информационни източници при вземане на управленски решения и правенето на политики в „горещите“ сфери като високите цени на жилищата, замърсяването на въздуха и опазване на околната среда, социалното неравенство, корупцията, различията между регионите и провинциите. В обществото е постигнато съгласие, че е по-добре политиците да получават възможно повече мнения (добри или лоши), отколкото по-малко или никакви.(13) Много законодателни решения се вземат именно въз основа на резултатите от пилотни проекти. В сърцевината на политическата комуникация лежи правилото, че онзи, към когото е насочена нейната информация, трябва сам да стигне до решението какво, как и кога да прави. Затова става дума за политическа комуникация, която води до инклузивност, за диалогичност, която убеждава човек сам да се заеме с превъзпитанието си, сам да реши как и кога да извърши собственото си личностно преобразуване.
„Истината се търси чрез и от фактите“. Тази т. нар. програматична стратегия (от програма+прагматика) се оказва истински печеливша. Доказват го последните 30 години в биографията на китайската икономика и устойчиво развитие на обществото.(14) Прагматизъм, грешка и поука, експеримент с политически реформи в малък размер, които след това се разпростират като опит из цял Китай, се превръщат в ключови за цялостното реформиране на живота. Когато се изправяш пред нови възможности, които никога до този момент не си виждал, изключително рисковано е да правиш радикални промени. Дори неуспелият експеримент носи полезна информация, защото помага да се отстранят неблагопирятните опции и да се направи точен избор в точен момент. Тези експерименти не са случайно замислени и планирани.
Ако ще ходиш в планината, готви се за среща с тигъра! И не забравяй опита на предците, според които „щастието на следващия век се гради през този!“(15)
През ХХ в. в Китай на три пъти се сформира обединен национален фронт. И трите пъти не само по инициатива на ККП, но и с нейното активно участие. Целта винаги е била суверенитет на държавата и единство на народа. ККП има историческо оправдание и сериозна опора в изминалия ХХ в. да е лидер в преобразяване на политическата система на Нов Китай през ХХI в. Подобна промяна в интелектуалното поведение на обществото е изключително бавна и предпазлива. Самите комунисти, идвайки на власт, имат вече известен управленски опит, но след 1949 г. трябва да преодоляват наслоения страх в обществото пред новото, което му предлагат: нова държавна уредба, нова икономическа и политическа система. Трябва да се справят и с последиците от Века на унижението (1839-1949), когато държавният суверенитет е силно ограничен, а националното достойнство, градено с векове, е потъпкано. Един век на „фрагментарен колониализъм“ — положение, което според Мартин Жак (16) „за държава като Китай с хилядолетeн държавен опит и традиции в политическата култура е нетолерантно, то разяжда гордостта и достойнството на самата държавност. Въпреки всичко китайците никога не изгубват своята вътрешна самоувереност, щом стане дума за тяхната история и цивилизация.“
Комунистите са изправени пред три кардинални проблема: да възвърнат суверенитета на родината си; да обединят държавата си; да възстановят унитарността на управлението ѝ. Ключът за получената подкрепа е скрит във факта, че именно те успяват да възстановят независимостта на страната си, да я обединят, да възродят националното самочувствие на народа си. Ключова фигура в тази (ре)конструкция е Мао Дзедун. През близо столетното си битие ККП доказва, че е ефективен, добре смазан управленски механизъм, гъвкав, издръжлив, способен да се възстанови като феникс след кризата на Културната революция и да се преобрази след смъртта на Мао, че умее сама да ражда и отглежда лидерите си (Дън Сяопин), че притежава забележителен капацитет за самообновление чрез рязка смяна на курса си, съобразявайки се с глобалния икономически и политически контекст, нещо, което, както отбелязва и Александър Лилов (17), източноевропейските страни не успяха своевременно да постигнат и изпуснаха момента. Свидетели сме на невиждан континуитет, който доказва, че КНР не е нещо неочаквано и случайно, а естествен етап в историческото развитие на Китай като цивилизационна държава, нейна интегрална част.
В КНР има многопартийна система, конституционно гарантирана (18), която в момента се състои от 9 партии. (19) Още през 1957 г. Мао Дзедун (20) задава два реторични въпроса: „Защо буржоазните и дребнобуржоазните некомунистически партии да нямат право на дълго съвместно съществуване заедно с партията на работническата класа?“, „Защо на некомунистическите партии да не им е позволено да упражняват контрол над ККП?“ И им отговаря: „Ние нямаме причина да не приемем подобна политика на дълго съвместно съществуване с тези политически партии, които истински са се посветили на обединението на народа заради каузата на социализма, и които се радват на доверието на хората.“ и „Всяка партия, както и всеки индивид, има огромна нужда да чува и мнения, които се различават от собственото ù.“ Некомунистическите партии се създават през революционните десетилетия и израстват политически през войната срещу японската агресия. Нито една от тях обаче не успява да се наложи като силен класов лидер и приемат по-скоро характер на класови алианси, плод на националните особености в Китай от онова време. Те са изцяло китайски политически партии.
Ръководна роля в тази многопартийна система днес има ККП, начинът ù на мултипартийно функциониране не е познат за западната политическа демокрация. Осемте партии не участват във всички етапи от вземане на управленските решения, тъй както си го представяме ние, но именно те са един от основните канали на политическата комуникация между управляващите и многопластовото китайско общество. Това многопартийното сътрудничество е съвършено различно от временното партийно коалиране, при което всяка партия „слага на масата“ своите интереси по всички основни въпроси и приема, че целта е да се спечели, да се извлече тяснопартийна или личностна полза от „настаняване“ на някаква управляваща позиция.
Политическа консултативна конференция на китайския народ (ПКККН) — уникална китайска институция за многопосочна политическа комуникация
Тя е форматът на демократичния обединен фронт в КНР през ХХI в. Това е другата организация, институция, различна от западния модел. Тя е средата, в която се развива китайската многопартийна система — в структурата ù са интегрирани 8-те некомунистически партии, ККП и видни обществени личности, нечленуващи другаде, неправителствени организации, представени са 56-те етноса, диаспората, бизнес средите. След 1978 г. мястото ù в публичното пространство се разширява в резултат от диверсификацията на икономическите сектори и промените в социалната тъкан на обществото.
Два са основните принципа, върху които е създадена ПКККН и които и днес са нейн градивен фундамент – патриотизъм и социализъм. Стабилността и умението ù да обединява разчитат на идентичността на базисните общонародни интереси и цели. Неслучайно в наименованието ù, което не е променяно от създаването ù през 1948 г. до ден днешен, присъства „китайски народ“. ПКККН е изключително интересна социополитическа структура по китайски модел. Тя не е самостоятелна партия, а съюз на 9-те политически партии на КНР, които се ползват със собствена вътершноорганизационна независимост и активна междупартийна диалогичност. Публичното поведение на 8-те демократични партии влияе върху вътрешното обновление на самата ККП.
ПКККН не е орган нито на изпълнителната, нито на законодателната власт, но нейни избранници заемат различни държавни постове, участието им във властта често пъти е индиректно, на отделни етапи от вземане на управленските решения. Самата тя е изпълнявала функциите на Общокитайското народно събрание (1949-1954). Всъщност тя се ражда с историческата мисия да се обединят усилията на китайския народ за създаване на Нов Китай, а неговото публично зааявяване пред света става в 14 ч. на 1 октомври 1049 г. на площад „Тянанмън“ в Пекин. Тя е олицетворение на новия тип отношения, на т. нар. неодемократически централизъм. Нейната структура е основа на политическата система в КНР, а чрез все по-задълбочаващото се участие на НПО-та тя се превръща и в опит да се моделира нов тип гражданско общество, с китайска специфика. Всъщност става дума за полифункционална цивилизационна институция, исторически неминуем избор и интелектуален ресурс на реформиращата се китайска политическа система.
Комуникативната природа на ПКККН е заложена в самата ù концепция – конференция за политическа консултация на китайския народ. Ключовите термини са диалогичност и консенсус. Тя осигурява стабилността на информационния поток в политическата комуникация по хоризонтала и по вертикала в публичното пространство, при оптимизиране на вземането на управленски решения. Особено важна е ролята ù в политическите консултации по „горещите“ теми за обществото.
След 1989 г., когато започва преструктуриране и на политическото пространство, ПКККН се превръща в истински барометър на общественото мнение, поемайки функцията на демократичен форум, в който разнообразните възгледи, мнения и идеи се обсъждат, анализират, систематизират и интегрират в единна идейна платформа за развитие на съответната политика. Така чрез комуникационните канали на институцията се чува народната мъдрост, създава се среда за хармонизация на отношенията държава-общество, за управление на социалните конфликти и противоречия.
В обществото на знанието информацията и образованието се превръщат в ключов фактор и за устойчиво развитие, и за създаване на благосъстояние. В последните години общуването на местно ниво води до естествено засилване на публичността в държавното управление. Обогатява се инструментаримът на публичната комуникация, но и изпитаните средства, като политическата консултация и дискусия, демократичното супервайзърство се задълбочават и увеличават своята ефективност. Научните изследвания, работата в смесени екипи, използването на методики, утвърдени в световната практика на публичния мениджмънт и публичната комуникация, както и различни иновативни техники, се прилагат при експериментирането и анализа не само на вътрешнонационални теми, но и при дискутиране на все по-засилващата се роля на Китай на международната сцена.
Стремежът на ПКККН да заема неутрална позиция не просто разширява социалните сфери на публичната дипломация и засилва чуваемостта от страна на държавата, но и самият публичен диалог става все по-инклузивен, волята на мнозинството респектира, а и гласът на малцинството се чува все по-отчетливо. Именно комуникативната природа на ПКККН ù позволява да изпълнява трите си главни функции през ХХI в.: а/ от една страна, да социализира политическите и партийните елити, но и да ги формира чрез механизмите на „подбор и избор“, а от друга – политико-прагматично да образова собственика на тази страна и нейн господар, китайския народ; б/ чрез разработване на конкретни политики да възпитава умения за политико-икономически мениджмънт; в/ да осъществява хоризонтално-вертикална социална интеграция, целяща кохезия на китайското общество.
Вместо обобщение
От това няколкомесечно проучване направих няколко извода:
Да, в момента Китай е огромната политическа лаборатория на света. КНР е на прага на нов етап в развитието на политическата комуникация.
Представата ни за китайския комунизъм почива на твърде остарели стереотипи. Да, ККП е поела отговорността да управлява. Тя има близо 100-годишна история, през която е доказала, че е лидер, но не е лидерска партия от западен тип. Ролята ù за развитието на това общество е очевидна и народът на тази страна явно я приема.
Да, в Китай има многопартийна система, която в последните седем десетилетия се развива по китайски, т.е. заедно и като част от цялостния организъм на китайския социум.
Да, ПКККН исторически тръгва по известния ни ОФ-модел, но днес тя е нов тип институционална полифункционална демократична политическа флатформа, основана на активна социална комуникативност, специфична за КНР и непозната за западната демокрация.
Да, наистина става дума за категорично изразена другост, различност, която непрекъснато се стреми да декларира готовността си за заедност.
Когато говорим за Китай, нека да мислим чрез китайското, защото не става дума за европейска национална държава, развиваща се в цивилизационен контекст, често пъти създаден от друга национална държава, а за цивилизационна държава, непозната в западната история. Тази цивилизационност никога не е била част от друга цивилизация, никога не се е подчинявала на други правила и принципи на държавното и общественото си развитие и исторически е градила собствената си идентичност в собствени географско-културни условия. Става дума за исторически държавен континуитет от над 2500 години, който на свой ред се е зародил, живее и диша в историко-културен контекстуален континуитет от над 7000 години.
В Китай политическата комуникация е по китайски особена. Като всичко останало. Ако искаме да общуваме с тази държава и с нейните хора, налага се да я разберем и да я приемем такава, каквато е. КИТАЙСКА!
Бележки и ползвана литература:
(1) Martin Jacques’ When China Rules The World, Penguin Books, 2012., pp. 95-96.
(2) „Бащата живее и след смъртта на сина си“, гласи древна китайска мъдрост; цит. по Мъдростта на Древен Китай, съст. и превод Станимир Йотов, изд. „Пергамент Прес“, С., 2012, с. 172.
(3) Пак там, с. 230.
(4) Zhang Weiwei’s The China Wave: Rise of a Civilizational State; World Century Publishing Corp., NJ, and Shanghai Century Publishing Co., 2012, pp. 24-26.
(5) Днес все повече хора учат и говорят китайски език. За тази си популярност той не търси позволение от другия международен език, английския. Трактатът на Сун Дзъ „Изкуството на войната“ няма нужда от съгласието на Клаузевиц, за да е сред най-четените книги и на Изток, и на Запад. Конфуций не е чакал Платон да му разреши да разпространява идеите си, а правилата за сегашното макроикономическо развитие на китайската икономика никога не са били съгласувани с Федералния резерв на САЩ. Цит. по Джан Уейуей.
(6) Zhang Weiwei’s „The Five Reasons Why China Works“, in Huffington Post, June 5, 2014;
(7) Това позволява напр. националният петгодишен план на развитие, т. е. вземането на крайно управленско решение, засягащо интересите на цялото общество за продължителен период от време, да се обсъжда повече от година чрез екстензивни и интерактивни консултации на различни равнища както в институциите на китайската държава, така и в институциите на китайското общество, според правилото „От народа към хората и от хората към народа“, като народ е в смисъл на семейство, а хора — на неговите членове.
(8) За първи път са лансирани от Менций (372 – 289 BC), но се основават на мъдростта на древния китайски житейски опит „Хиляда души, хиляда умове“ , „Сърцата на хората са единственият легитимен фундамент на империята“ , цит. от „Мъдростта на Древен Китай“, с. 203.
(9) Данните, които Global Language Monitor (амер. изследователска организация, занимаваща се с медийни анализи) обяви в края на 2009 г. от серия проучвания на глобалните печатни и дигитални медии, свидетелстват, че в последното десетилетие възходът на Китай е топ новина, която излиза пред събитията около 11 септември или иракската война. — www.languagemonitor.com.
(10) През февруари 2011, по време на Арабската пролет, която мнозина очакваха да запали искрата и на жасминовата пролет в Китай, тогавашният премиер Уън Дзябао беше първият държавен мъж от този ранг, който заговори с анонимните протестиращи в социалните мрежи за жизненоважните проблеми — инфлацията, заплатите, корупцията; всъщност тогава за трета поредна година той си „чати“ с китайското „нетизън общество“.
(11) До 80-те години на ХХ в. селският кмет и партийният секретар са назначавани. Тогава се извършва и преход от земеделие в народните комуни към фамилно фермерство, т.нар. система на отговорност на домакинството, задълбочава се конфликтът между селяните и администрацията, особено за данъците, и авторитетът на тези две ключови фигури намалява. Централното държавно ръководство приема идеята за местни избори като изход от задаващата се криза, които преди това са били истинско табу.
(12) Класически пример. При централизираната планова икономика Уънджоу е сред най-бедните райони, пограничен с Тайван, малко се инвестирало. Мнозина го напуснали, за да избегнат глада и смъртта, а оставащите постепенно стигнали до различни практически идеи, за да подобрят живота си. Правителството на провинцията уважило волята им и настояло пред централната администрация да позволи да проведат серия от експерименти за индустриализация на Уънджоу. Опитали с редица местни институционални реформи, за да създадат благоприятна среда за развитие на нови бизнеси. В крайна сметка тези реформи довели до положителна промяна, а моделът „Уънджоу“ влязъл в учебниците за реформата в Китай. — Alan P.L.Liu, The“Wenzhou Model” of Development and China’s Modernization, Asian Survey, Vol.32, No 8, 1992.
(13) Добър пример в това отношение е начинът, по който се работеше по решенията на Третия пленум на 18 конгрес на ККП, ноември 2013, за задълбочаване на реформата. Специализираната група, ръководена от Си Дзинпин, внимателно разглежда и обсъжда предложените ù в течение на половин година над 2500 мнения. 50 на сто от тях са приети – за реформата в общественото здравеопазване, за проверка на адекватността на политиката „едно дете“ и как да се приспособи тя към новите предизвикателства, за реформиране на пенсионната и банковата система, за образователната реформа и др.
(14) Между 1979 и 1997 г. БВП на Китай расте средногодишно с 9,8 на сто, три пъти по-висок от средния за света. През същия период 170 млн. китайци бяха извадени от условията на бедност. Банковите спестявания на китайските граждани се увеличават от 21 млрд. юана (приблизително 2.5 млрд. щ. д.) на 4,628 млрд. юана (около 560 млрд. щ. д.) т.е. нарастват повече от 220 пъти. Никога до този момент в историята на човечеството толкова много хора не са постигали такъв икономически прогрес само за едно поколение.
(15) Мъдростта на Древен Китай, с.239.
(16) Martin Jacques’ When China Rules The World, рр. 109-113.
(17) Лилов Александър, „Диалог на цивилизациите“, изд. „З. Стоянов“, С., 2004, с. 66-68, 98-100.
(18) В Конституцията на КНР е записано: „Системата на многопартийно сътрудничество и политическа консултация, под ръководството на ККП, ще съществува и ще се развива в Китай дълго време“, www.npc.org.
(19) Вж. информация за осемте демократични партии в ПАНОРАМА КИТАЙ, изд. ИВРАЙ, 2006, С., с 73-75.
(20) През февруари 1957 г. в реч, озаглавена „За правилното отношение към противоречията между хората“, изнесена пред висшето държавно ръководство на КНР, Мао Дзедун задава два въпроса, станали класически в китайската теория на политическата комуникация. Цит. по The Chinese People’s Political Consultative Conference, Foreign Language Press, Beijing, 2004; pp. 32-33.