Райна Маркова е българска писателка и критичка. Творчеството ù засяга сериозни социални теми. От 2006 г. води колонка във в. „Култура“, а от 2009 г. – семинар по творческо писане във Факултета по славянски филологии към СУ „Св. Климент Охридски“. Има няколко издадени книги: сборника с пънк разкази „Пого“ (1999); романите „Фани по пътя на светлината“ (2000), „*.log“(2006) и „Безподобните“ (2012). През 2004 г. излиза в неин превод книгата за музиката на ХХ век на Дейвид Тууп „Океан от звуци". През 2008 дебютната ù радиопиеса „Плутон“ ù носи номинация на медийния фестивал „Prix Europa“ в Берлин. В момента работи над книга с публицистика.
Четвърт век реформи предоставя изобилен материал да преосмислим северноатлантическата си „интеграция“ и да предотвратим очертаващата се национална катастрофа
Ускорението ни кара да виждаме предметите размазано. А ускорението, с което се развива ситуацията около нас напоследък – да не я осмисляме и да не можем да я свързваме с първопричината ù. Ще ми се именно поради това в шумотевицата на някои скорошни събития да припомня една специална година от не чак толкова далечното ни минало – 2006-та, последната ни извън Евросъюза.
Това е специална година за България, тъй като в нея най-важните реформи трябваше да приключат и да се сдобием с тъй необходимия за присъединяването ни капацитет.
Не само че не се случи, но и 2006 бе годината на грандиозните провали – Агенцията по вписванията, Кадастърът, НЗОК, НАП са само няколко примера за пълния административен, съдебен и финансов хаос тогава. Което не попречи на 21 септември 2006 г. в хотел „Шератон“ министър Василев да открие Третата кръгла маса по въпросите на информационните и комуникационните технологии, организирана от Българския ИКТ клъстер и КРИБ, с думите, че държавата има изключителна роля в създаването на благоприятни условия за растеж. В началото на следващата година пък, независимо от всичко, станахме пълноправен член на Евросъюза.
Тук трябва да уточня: през 2006 г. Българският ИКТ клъстер и Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) бяха две току-що учредени организации, претендиращи да са „гласът на българския бизнес“. И тъй като у нас все още е в обръщение изтърканото клише, че за утвърждаването на ценностите на демокрацията е нужен открит тристранен политически диалог между бизнеса (работодателите), държавата (политиците) и синдикатите (работниците), искам да привлека вниманието тъкмо към ролята на работодателските и браншовите организации за
несъстоялия се тристранен диалог у нас
Това, в контекста на Трансатлантическото споразумение за свободна търговия (TTIP/ТПТИ), би трябвало да ни занимава в момента дори повече от изборните резултати.
1.
По инерция за това, което става в страната ни, се говори като за нещо изолирано от ставащото в Европа и по света. Трудно е да се преодолее тази инерция. Колкото и своеобразни да са проблемите у нас обаче, те са част от глобалните и няма как да бъдат решени, ако непрестанно не се напомня произходът им.
Може и да не е за вярване, но проблемите на съвременния свят (разбирайте проблемния диалог между политиката, бизнеса и труда) започнаха не в края на Студената война през 1989 г., а още в началото ù. Кои бяха политическите субекти в тристранния следвоенен диалог?
Съветът на Европа е може би най-важният. Той бе създаден през 1949 г. в Страсбург. Травмата от войната все още беше прясна и поради това целта му бе да не допусне вече никога погазване на човешките права, демокрацията и европейската културна традиция. От началото на 90-те години обаче, когато Съветът на Европа започна да приобщава страните в преход и да подкрепя реформите им, борбата с проявите на враждебност, с расизма и дискриминацията на малцинствата взе да добива необясним приоритет над много по-важните локални проблеми.
Другата страна в диалога – икономическата, бяха бизнес организациите, появили се в резултат на следвоенните опити Европа да се възстанови и интегрира икономически: Икономическата комисия на Европа (ИКЕ) към ООН, икономическият съюз Бенелюкс, Организацията на Европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС)… Последната бе създадена през 1948 г. с първоначалната идея да администрира помощта на Плана „Маршал“ за страни като Германия и Япония. През 1961 г. обаче се глобализира и преименува в Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Това е клубът на отличниците – най-силните индустриални държави от Западна Европа, Северна Америка, Австралия и Нова Зеландия, Япония и Корея.
България, разбира се, не е член на тинк-танка ОИСР, но е приобщена към дейността му чрез компетентни анализи и съвети, предназначени специално за страни, преминаващи от централизирана планова към отворена пазарна икономика.
ОИСР си сътрудничи и с други тинк-танкове, особено що се отнася до тежки проблеми като международната корупция. Такъв тинк-танк е например глобалната НПО „Прозрачност без граници“ (Transparency International). Тя играе немалка роля при прилагането на т.нар. Конвенция на ОИСР за борба с корупцията (OECD Anti-Bribery Convention) и на Конвенцията на ООН срещу корупцията (United Nations Convention against Corruption). Интересно е, че Transparency International има представителство и у нас. Дори имаме щастието да знаем, че това е първото национално представителство на организацията в Югоизточна Европа, което „изцяло съобразява дейността си с основните принципи на коалицията.“
Има обаче един малък проблем: ние сме част от глобалните процеси, имаме взаимоотношения с международни корпорации, но не сме подписвали никакви конвенции за борба с корупцията. В нашето законодателство изобщо не е дефинирано що е то корупция. Подкупването на чуждестранни чиновници брои ли се за престъпление? И каква процедура ще се прилага, ако все пак бъде констатирана корупция? И от кого? Transparency – в случай, че не знаете – е спонсорирана от Световната банка и МВФ.
Неслучайно се отплесвам в тема като Transparency. Тъкмо Transparency International разследваха австрийската „Siemens“, като в същото време се оказа съвсем лесно тази компрометирана фирма да се добере до обществени поръчки у нас и да причини невъобразимия хаос в споменатите вече предприсъединителни инфраструктурни проекти.
Но нека погледнем към третата страна в диалога! Не, това не са профсъюзите. Профсъюзите и много от НПО-тата днес играят своята ренегатска роля в провала на диалога между едрия бизнес и държавата, но истинската трета страна в него бяха и са военните организации.
В какво може да се изразява ролята на военните организации в един диалог за утвърждаване на ценностите на демокрацията и икономическия просперитет? Очевидно в отбраната на тази същата демокрация от попълзновенията на т.нар. тоталитарни режими – Русия, Китай, Северна Корея, Иран. Такава военна организация е най-вече Северноатлантическият договор (НАТО). Западноевропейският съюз (ЗЕС, Брюксел от 1945 г.) се утвърди като част от неолибералния дневен ред в ЕС, а и в институционалната структура на Съюза едва с договорите от Маастрихт и Амстердам – „Общата външна политика и политика на сигурност на ЕС“ е един от трите опорни стълба на общността.
И така, оказва се, че след Втората световна война глобалното бъдеще се крепи не толкова от деловия диалог между работодатели, политици и работници, а от
договорката между администратори на следвоенната параноя, лобисти на частния интерес
и силовата военна машина
Да не забравяме обаче и една четвърта, дискретна, но може би най-важна страна в тези отношения – финансовите институции. След Втората световна война в Бретън Уудс се стигна до споразумение за т.нар. система Обмен на златен стандарт, дублираща общоприетия златен стандарт. При нея доларът придоби фиксирана стойност по отношение на златото и много страни фиксираха валутите си спрямо него. Откакто обаче в края на 60-те години съвзелите се западноевропейски икономики решиха да намалят своите доларови резерви и с това да накърнят американското икономическо влияние, епохата „Бретън Уудс“ пое стремително към своя залез.
Това, комбинирано с разходите по войната във Виетнам в началото на 70-те, доведе бюджета на САЩ до устойчив дефицит. Той трябваше да бъде преодолян със серия временни мерки, известни като „Никсънов шок“, с които доларът се еманципира от своя златен еквивалент, уж за кратко, но всъщност завинаги. Системата „Бретън Уудс“ бе заменена с режим на свободно плаваща Fiat валута. „Еманципираният“ долар заживя свой собствен живот и се заиздига като все по-застрашителен „фискален балон“, внасяйки трайна несигурност в международната търговия и инвестиции.
70-те години бяха важни за диалога между бизнеса и политиката и с това, че антитръстовото законодателство изгуби силата си. Появило се през 1890 г. в САЩ със Закона на Шърман в защита на свободната конкуренция и възможността за индивидуален бизнес, в началото на 70-те то е в състояние на упадък поради изостряне на т.нар. антитръстов парадокс. Според умове като Грийнспан Законът на Шърман е вреден, защото защитава по-скоро конкуренцията, отколкото конкуриращите се. А това е пречка за просперитета на бизнеса и оттам — на обществото.
Началото на 70-те беше точно периодът, в който големият бизнес (подпомаган от финансовите институции и военната машина!) откри начин за едностранно справяне с несигурностите на рязко отворилия се за възможности, но и за провали, и „изпъстрен с балончета“ (метафората е на Дейвид Фрум) пазар. Най-кратко този начин може да се опише с думата „шок“. В смисъла, в който я използва и Наоми Клайн в книгата си „Шокова доктрина“. Става дума за неолибералната тактика да се предизвикват кризисни ситуации по света, с цел да бъдат разграбвани локални ресурси и активи.
Нека си припомним набързо някои кризисни ситуации!
Първо беше Чили, през 1973 г. Превратът, целящ да премахне Алиенде от президентския пост в единствената просперираща южноамериканска държава, както и ужасите, в които вилнеещата хунта потопи страната, бяха именно по вина на корпоративни субекти като Световната търговска организация (СТО), Международната търговска камара (ICC), Европейската кръгла маса на индустриалците (ERT), ОИСР, Европейската мрежа за услуги (ESN), Коалицията на индустриите в сферата на услугите на САЩ (USCSI) и неизбежните сестри от Бретън Уудс — Световната банка и МВФ.
От 1980 г. нататък в тая роля са вече програмите за структурно приспособяване (Structural Adjustment Programs, или SAP) на Световната банка и Международния валутен фонд, които действат като правоприлагащи, разбирайте
наказателни органи на неолиберализма
за изнудване и натиск на задлъжнелите страни
не без съучастието на местните компрадорски правителства.
80-те бяха годините на „Вашингтонския консенсус“ и рейгъно-тачъризма в Англо-Америка. Неговият девиз бе „Дерегулация, либерализация и приватизация“ — универсална, безалтернативна и неподлежаща на оспорване неолиберална рецепта за просперитет. А мишена — страните с проблеми и богати активи. В тях трябваше да бъде инсталиран неолиберализмът с цел да се присвоят тези активи и да се смажат съпротивителните движения (IMF uprisings). След което да започне доходоносният „бизнес“, маскиран като реформи и реконструкции на пострадалите страни.
И докато 80-те бяха годините на войната в Близкия изток между Ирак и Иран, то в началото на 90-те започна войната в Залива, а с това и трайното настаняване на САЩ в най-богатата на петрол част от света.
Краят на 90-те пък бе началото на инвазията на Световната банка и МВФ в континентална Европа с кризата в Югославия. Тя причинена именно от SAP-овете. Страната бе ограбена, разпадна се, накрая потъна в ужасите на гражданската война и окончателно се разори. Балканите бяха разпокъсани и доведени до колапс по изпитания вече метод. „Реформата“ по възстановяването им трябваше да се проведе именно под неолибералния слоган „Дерегулация, либерализация и приватизация“.
Тази ситуация засегна и нас. През 1996 г. у нас стартира приватизацията. Направи се опит, след дълго протакане, да бъде стартирана и реформата. Тя потъна в хаос след идването на НДСВ на власт, но това е друга и много дълга история. По-важното е да припомним т.нар. царски заем от тези години, който се оказа всъщност брилянтен държавен грабеж, осъществен с очевидното посредничество на тогавашния ръководител на Отдела за устойчиво развитие към Световната банка и неотдавнашен американски кандидат за външен министър на ЕС Кристалина Георгиева.
Припомням това в актуалния контекст на случващото се в Украйна, плановете за военни бази у нас и обещанията на политиците ни да осигурят въздушен коридор, за пореден път, към страна, с която нямаме причина да сме в конфликт. Може би е въпрос на време да се премине към последните фази на Косовския (а сега Украински) сценарий: обезкръвяване — разпадане — гражданска война — колапс. Като че ли всички условия са налице.
Трудно ви е да съзрете връзката на корпорациите с разкъсаните тела на цивилните и с разрушените градове в местата на конфликти? Нищо от стилната и стерилна корпоративна хромофобия на белите якички не ви напомня за вилнеещите хунти и религиозните фанатици? Спокойно! Такъв е и замисълът! Колкото и да е трудно проследяването на
връзките на корпорациите
с кървавите локални конфликти
които (защо ли?) са все от етническо естество, не бива да забравяме, че става дума просто за бизнес. Балканският регион беше и все още е стратегически важен за бъдещия транспорт на нефт и газ към Запада. Просто от 90-те насам събитията, а и новините за тях, се случват с такава катастрофична скорост, че нямаме никакво време да ги осмислим.
Дължим това ускорение и на информационните и комуникационните технологии (ИКТ).
90-те години на миналия век бяха периодът, в който тъкмо благодарение на ИКТ процесите на глобализацията шеметно се ускориха и съвсем напуснаха зрителния ни фокус и обсега на общественото внимание. Тъкмо заради бума в технологиите тогава много от важните международни търговски споразумения се глобализираха. Най-баналният и популярен пример е преследването на пиратството и Споразумението относно свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (TRIPS)…
Но сеща ли се някой за Многостранното споразумение за инвестициите (MAI)? Защо днес вече никой не говори за MAI? Защото се появи NAFTA — Северноамериканското споразумение за свободна търговия. NAFTA, подписано от САЩ, Канада и Мексико през 1994 г., инкорпорира в себе си съдържанието на MAI. А после се появи и особено актуалното в момента за нас, европейците, Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (TTIP/ТПТИ).
Това бе целта и на основаната през 1995 г. Световна търговска организация (СТО)(1). Тя е приемник на създаденото през 1947 година Общо споразумение за митата и търговията (GATS). И докато целта на GATS бе тоталната „комерсиализация“ и „либерализация“ на живота във всичките му аспекти, то СТО, така да се каже, глобализира този комерсиален неолиберален дневен ред.
Знам, че изреждането на всичките тези оплели се като плъхове в опашките си организации, е фрустриращо. Странната логика на трансформациите, чифтосванията и клониранията им може да внуши чувство за некомпетентност у външния наблюдател. Но точно такъв е и замисълът! Пълна мъгла! Докато не съзрем в преплелите се в корупционна мръсотия административни, корпоративни и финансови плъхове митичния Цар Плъх — сигурно знамение за война. (2)
Бързо и вездесъщо въвеждане на корпоративните правила за управление под диктата на корпорациите, окончателно освобождаване на корпорациите от всяка отговорност към обществото, осигуряване на същите тези нечувани привилегии, това значи криза в образованието, здравеопазването, околната среда — неща, от които гражданите няма как да бъдат лишени без обществото да се върне в пещерите.
И в крайна сметка война
Това е, което ни очаква, което вече живеем и което обяснява и опасния „тренд“ на нулевата публичност на преговори като тези на MAI преди, а сега на TTIP.
Едва през 1997 г. започна да изтича информация за същината на тези преговори, а общественото негодувание бе парирано с упреци в „малодушие“ пред „новото“, „ксенофобия“ и склонност към „конспиративни теории“. И разбира се, „Шърманов парадокс“. Синдикатите също бяха въвлечени в тази конспирация — в конференциите на ОИСР в Париж, когато беше обсъдено MAI, взе участие и Консултативният комитет на профсъюзите (TUAC) към ОИСР. Квази-феодализъм, би казал някой. И е точно така!
В заговора между корпорациите, правителствата и военните участват и профсъюзите, присвоили си правото да говорят от името на работниците. Това се случва и у нас! Непрекъснато! Случва се в момента! Когато започнах да пиша това, медиите тъкмо съобщиха, че „Миньорите искат да отпадане забраната за фракинг за шистов газ“. Наистина ли миньорите го поискаха? После пък бе свикан Национален съвет за тристранно сътрудничество за обсъждане на приоритетите на служебното правителство. Какви ли бяха те? Поредните удръжки от заплатите с любезното съдействие на казионните синдикати и наливане в бюджета на медиите.
А в средата на август, като че ли тъкмо по случай годишнина от „Никсъновия шок“, в НДК се състоя организиран от ITF дебат „Алтернативи на неолиберализма“ под наслов „Един друг свят е възможен“. Участваха венецуелски транспортни работници, либийски пристанищни работници, събитието обаче бе затворено за случайни хора, а целият НДК — резервиран за частно парти. Коктейлен неолиберализъм на свещи. Тези, които накрая ще платят сметката, работниците, нямаше как да са сред поканените.
И това не е уникален нашенски сценарий. Това е поначало сценарият, по който се развиха нещата първо в 29-те страни от ОИСР.След това трябваше да се приложи и във всички 150 страни на СТО. Включително и у нас.
2.
У нас реформата (разграбването на активите и ресурсите) започна под знака на договорите от Маастрихт и Амстердам. Тези договори вече бяха маркирали Европа като неолиберална зона, та сигурно затова слоганът „Дерегулация, либерализация и приватизация“ бе приет у нас не само като безалтернативен, но и с ентусиазъм.
Имаше ли у нас сила — лява, дясна, зелена, все едно каква, която да се противопостави на натрапването на обезценените неолиберални ценности?
При наличието на огромен брой работодателски организации, а и профсъюзни, в политическия бъркоч у нас изобщо не може да се каже, че е имало огромно разнообразие от идеи. Затова пък в многотията е така трудно да се открие кой е най-отговорен!
Все пак ще се опитам да подредя в кратка хроника някои събития и субекти (работодатели, профсъюзи, НПО-та), които би трябвало поне хипотетично да форматират политическото пространство така, че тристранният диалог да изглежда възможен.
Работодателските организации у нас първоначално бяха две — Българска търговско-промишлена палата и Българска стопанска камара. Българската търговско-промишлена палата (БТПП) бе създадена още през 1895 г. като независимо, неправителствено сдружение. От 14 януари 1999 г. към нея е образуван Съвет на браншовите организации с цел подпомагане на диалога между държавните институции и бизнеса.
Българската стопанска камара (БСК) е учредена през 1980 г. и единственият български член на извънредно влиятелната в Брюксел лобистка организация BUSINESSEUROPE. Всъщност БСК е наследник на основаната през 1958 г. от Огнян Дойнов Българска индустриално- стопанска асоциация (БИСА) и има подписани договори за сътрудничество с над 70 национални бизнес организации от най-развитите страни в Европа, Азия, Америка и Африка. Организацията е автор на много разработки, инфраструктурни проекти, проектозакони. Подпомагането на диалога между държавните институции и бизнеса в нейния случай се изразява в редуциране на регулаторните режими спрямо бизнеса. Но тя се занимава също така и с пенсионната и здравноосигурителната система. По идея на БСК и с активното участие на нейните експерти в България бе въведено използването на електронен подпис; бе създадена Българската фондова борса; бе инициирана връзката на касовите апарати със системата на НАП, стана възможно плащането на такси и данъци чрез POS-терминали; бе създаден Търговският регистър и още много други важни за бизнеса неща.
В началото на 90-те години се появяват и други две национално представителни организации — Съюзът на частните предприемачи „Възраждане“ и Съюзът за стопанска инициатива. Тогава се появи и Българската международна стопанска асоциация (БИБА), учредена като Българска международна бизнес асоциация, без обаче да е национално представителна.
През април 2000 г. бе основан Съюзът на работодателите в България — също непредставителен, но който тепърва ще има важна намеса в политиката на страната.
Една от първите стъпки на Съюза на работодателите в България, например, е на 27.06.2000 г. да се срещне заедно с ръководството на Конфедерацията на труда (КТ) „Подкрепа“ с постоянния представител на Световната банка в България Томас О Браян. На тази среща на представителите на Световната банка е била връчена декларация на Съюза на работодателите и KT „Подкрепа“ относно притеснителния старт на здравната реформа, данъчната политика, безработицата и доходите.
Почти година по-късно, на 10.04.2001 г., Управителният съвет на Съюза на работодателите в България се среща на „Дондуков“ 2 с тогавашния президент Петър Стоянов и му връчва своята „Икономическа програма 2005“. Тази програма е интересна с това, че съдържа вече не социални и данъчни притеснения, а предложението (или може би очакването) на бизнеса спрямо българските политици да поемат курс към членство на България в НАТО. Причина: нестабилността в региона отблъсква чуждестранните и местните инвеститори. В програмата си СРБ дава насоки и в отношенията на България с Международния валутен фонд и Световната банка.
Междувременно (през лятото на 2001) идва на власт Симеон Сакскобургготски, а смяната на правителствата у нас, знаем, води до сътресения, а понякога и до рязка смяна в държавните приоритети. След среща по тяхна молба на 3 декември 2003 г. с министър-председателя Симеон Сакскобургготски Съюзът на работодателите в България и Българската международна стопанска асоциация решават да се обединят за обща национална представителност в Националния съвет за тристранно сътрудничество и пред изпълнителната и законодателната власт. Партньори на двете организации са ЕС и НАТО, а политиката, която ще водят е, разбира се, в защита на интересите на инвеститорите.
Дотогава национално представени в тристранката са само Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара, Съюзът за стопанска инициатива и съюз „Възраждане“. Заедно със синдикатите те участват във формирането на правителствената политика в социалната сфера и в ръководствата на осигурителния институт и здравната каса. Тогава, след срещата със Сакскобургготски, БИБА обявява в медиите, че ще има коренна промяна в политиката си, но отказва да даде подробности.
През 2004 г. Съюзът на работодателите в България е признат за представителен, а през октомври 2004 г. се създава и Асоциация на индустриалния капитал. 2004-та е също така годината, в която окончателно се взе решение за „дърпане“ на фирмения регистър от съда и прехвърлянето му в Министерството на правосъдието. С което започва кошмарът, наречен „съдебна реформа на търговското право“ (паралелно с тази в наказателното). Това е и годината на местенето на прашния, пожълтял архив с фирмените досиета от окръжните съдилища към новата сграда на Агенцията по вписванията, което е придружено с множество полуизговаряни в медиите скандали.
Тази трансформация е кошмар за частните бизнеси, но е посрещната много добре от бизнес организациите: Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара, Съюза на работодателите в България и Българската международна стопанска асоциация. Дори медиите пишат за „странното“ обстоятелство, че преди началото на тези промени споменатите организации са разпространили обща позиция по проблема с търговската регистрация. От това как протича регистърната реформа заради хаоса, предизвикан от боричкане на какви ли не лобита, из медиите не се появява нито един задоволителен анализ. А хаосът става толкова по-напрегнат, колкото повече наближава срокът за приемането ни в Европа (3).
През юни 2005 г. със самочувствието на „автентични представители на работодателите и на синдикатите в България“ КНСБ, СРБ и БИБА излизат с декларация за готовност през първите 100 дни на бъдещото правителство, „независимо от коя политическа сила или коалиция ще бъде излъчено то“, да съдействат за постигане на следните приоритетни цели:
1. Правителството, работодателите и синдикатите да подпишат Пакта за социално-икономическо сътрудничество за развитието на страната до 2010 г.
2. Правителството да изпълни поетите ангажименти в преговорния процес с ЕС, който да гарантира приемането на България за пълноправен член на ЕС.
3. Правителството да започне незабавно борба с корупцията.
Въпросът е кой е определил тези приоритети? И кой у нас е определил що е то корупция? Къде и как в НК е формулирано понятието „корупция“? И как е бил обсъждан с обществеността този Икономически и социален пакт?
През май 2006 г. БИБА и Съюзът на работодателите официално се сливат в нова организация на едрия и средния бизнес под името Конфедерация на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) поради необходимостта от представителност на работодателските организации в рамките на ЕС.
Основната функция на КРИБ е да лобира на ниво подготовка и приемане на нормативните актове, с които да защитава интересите на бизнеса у нас и пред ЕС. Но дали само „интересите на бизнеса“ и какво по-точно се крие зад словосъчетанието „интересите на бизнеса“?
Ще цитирам: „Не съществува политическо действие, което да не води след себе си икономически последствия, както и няма значимо икономическо действие без отражение върху политиката на една държава.“ Т.е. икономиката, респ. бизнесът, никога не е просто и само икономика. Цитатът е от стратегическия анализ на икономическото и социалното развитие на страната, направен от Съюза на работодателите в България съвместно с Центъра за либерални стратегии още през 2003 г. по повод членството ни в НАТО. Още в увода на този документ се задават продиктуваните от събитията на 11 септември 2001 г.
„опорни точки“
за навлизане в нов режим
Той идва на смяна след режима на Студената война и този път е организиран изцяло върху очакването за бъдеще, белязано от глобалния тероризъм — масово поразяващ, транснационален, блокиращ икономиките и поставящ обществото в ситуация на тотална несигурност.
Тази тотална несигурност според анализа изисква комбинирана съпротива, съчетаваща функциите на армия, полиция и разузнавателни служби. Признава се обаче и това, че този вид съпротива почти не подлежи на демократичен контрол. Всъщност, маркиран е онзи преломен момент, в който скрупулите, че липсват механизми за демократичен контрол, отпадат, а дилемата за контрола е преформулирана. Тя вече не гласи „Да имаме, или да нямаме“, а „Да имаме, със или без механизъм за демократичен контрол“. Рисковете от злоупотреба с новия силов инструмент не бива да спират появата му.
Интересен е начинът, по който бизнесът облича в думи намерението си да ползва този силов инструмент с оглед на „новата икономическа ситуация“. „В известен смисъл икономиката ще стане пряка функция на сигурността“ — пише буквално в документа. А защо не „пряка функция на НЕсигурността“. Ако несигурността и терорът (който нямам спомен да е бил някога масов у нас) отблъскват инвеститорите, то „създаването на нов инструмент за сигурност е печелившо предприятие“. Освен това там, където в анализа дословно пише: „разширяването на НАТО ще се определя не само от съображения за сигурност, но също и от икономически съображения“, всъщност просто би трябвало да е: „Съображенията за сигурност при разширяването на НАТО са само камуфлаж за икономическите интереси на големите корпорации.“
Бизнес лобитата обаче имат тази странна склонност към злоупотреба с езика. Погледнете само какво се случва със законите! Вече няма закони, а само някакви мътно и нееднозначно формулирани регулативни правила, внесени незнайно как и откого. Всъщност, знае се от кого — създават ги корпорациите и различните тинк-танкове с оглед единствено на нечия частна печалба. И биват налагани на правителствата, а правителствата ги приемат в ущърб на собствените си избиратели, на цялата нация.
Някъде наричат това „лобизъм“, но е чисто и просто „корупция“. Неявни, неподлежащи на санкции и обжалвания, тези „принципи“ могат да бъдат променяни произволно и напук на всяка здрава логика, а това напряга, размива, разрушава вътрешната логика в структурите на властта.
Ето защо при цялата тази непоколебимост в решението на бизнеса ни да прибегне към трудно контролируеми силови инструменти, малко смущаващо звучи признанието, че „непосредствените икономически ползи от членството на България в НАТО са лесни за описване и обсъждане, но трудни за измерване“. В бизнеса, ако не друго, то поне ползите са лесно и точно измерими. Най-измеримата проява на този икономически „успех“ обаче щяла да бъде „промяната в бюджета на отбраната и неговите пера“. Увеличени военни разходи, но покрай това, видите ли, и съживяване на свързаните с отбраната производства. Цивилната инфраструктура, комуникациите, енергийните източници са просто „важни странични печалби“. „Важни“, но „странични“.
Освен икономическо сътрудничество, Вашингтонският договор предвижда и научно сътрудничество, информационно и даже културно такова. Като важна (макар и некалкулируема и странична) печалба е посочено също и предполагаемото подобрение на етнополитиката у нас. Това ще рече, че присъщата на региона дискриминация към малцинствата, която приемала и формата на икономическа дискриминация, щяла тепърва да изчезне. Нека само се огледаме. Етническото напрежение у нас никога не е било така близо до ескалация, както през последните месеци!
НАТО обаче, преквалифицирала се от защитник на територии в доставчик на услуги, в един абсолютен и безалтернативен смисъл, вече не подлежи на критика, тъй като доставянето на услугата „сигурност“ не е за сметка на ничия чужда територия и в нарушение на нечии граници. Тя е трансгранична, глобална. НАТО вече не е само армия и политика.
В НАТО се интегрират стратегическите отрасли — информационен, енергиен, продуктов, транспортен
Тъй като се оказват във висока степен „свързани със сигурността“. Интегрират се също и науката, екологията, туризмът, дори изкуството и културата.
Най-стратегическият отрасъл обаче е информационният. Дори във Военната доктрина на Република България е заложено на приоритета в развитието на системите за контрол, командване, наблюдение, разузнаване, комуникации, взаимно разпознаване, компютризация, навигация, като на пряк път към „превръщането на страната в информационно общество.“ Значи, присъщите на войната атрибути вече не са крайната разруха и насилие, икономическият и социален колапс, а разцвет благодарение на развитието на информационното общество!
Причината да напомня за този документ единадесет години след написването му е един друг документ, „Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана“. Той се появи на сайтa на Министерския съвет на 27 август и повтаря едва ли не дословно „опорните точки“ от 2003-та:
– Страната ни е дестабилизирана от сложната геополитическа обстановка и от надигането на глобален терор;
– Страната ни е провокирана военно и икономически от хибридната агресия на Русия;
– Сложната ситуация отблъсква инвеститорите;
– Това са изпитания, за които не сме готови извън рамките на НАТО/ЕС;
– Членството в НАТО има положителен макроикономически ефект;
– Нужна е реформа!
25 години след началото на реформата у нас, 10 години след приемането ни в НАТО и 7 години след приемането ни в ЕС политиците ни незнайно защо обвиняват за всичките си провали Русия и искат война. И това, в контекста на случилото се в Сирия, Египет, Либия, Газа, Украйна и къде ли още не! Мисля, че четвърт век реформи предоставя изобилен материал за спешно преосмисляне на последиците от „интеграцията“ ни в Северноатлантическото пространство и за взимане на спешни мерки за предотвратяване на очертаващата се национална катастрофа.
А каква ще е занапред ролята на Америка в Европа и дали НАТО ще си остане европейска сила, както от времето на Плана „Маршал“ или тази органична досегашна свързаност ще се разпадне под влияние на гравитационното поле на все по-консолидиращата се Русия, е проблем на западноевропейските страни, не на нашата.
Бележки
(1) Правителството на България подготви протокол за присъединяването на страната към Световната търговска организация (СТО) през септември 1996.
(2) Цар Плъх (англ. Rat king) — в западноевропейския фолклор това са оплетени в опашките и нечистотиите си плъхове — сигурен знак за приближаваща чума.
(3) Мандатът на НДСВ бе периодът, в който стремящата се вече към членство в НАТО страна влезе в предприсъединителен режим за ЕС, а това създаде чудовищна турбуленция в реформите. Голяма роля тук имаха и допуснатите до изграждане на важни за страната системи, като Съда, НАП, НЗОК, Националната агенция по вписванията; съмнителни дъщерни фирми на Bull, Siemens, Hewlet-Packard и др.
