ТРИ ПРИЧИНИ ЗА ВЕЧНАТА ПОЛИТИЧЕСКА КРИЗА У НАС

0
183

Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър.  Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога  „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info).

 

Идеята, че българската политика е в хронична криза, няма да удиви никого. Това е факт, банален като виц на Къци Вапцаров. Според един мой приятел тази криза дори е толкова постоянна и вечна, че е време да захвърлим на боклука самата идея за „преход“. Защото преход като минимум означава, че вървим нанякъде. А според моя познат вечната криза на политиката у нас ще е трайно състояние, от което няма да има излизане никога.

Аз все още не споделям този възглед, но има три мегапричини за политическото състояние на държавата и вървящия към абсолютен блокаж политически модел. Това са причини, които няма да чуете от „умните, красивите, блестящите и проспериращите“, защото те са затворници на собствените си глупави клишета за света. Няма модел „Кой“ в България. Ама наистина няма. Има мафия, а тя не е червена, синя, зелена или лилава. Мафията, която сега всички свързват с Пеевски, едно време се наричаше Славчо Христов и кръгът „Олимп“. Тоест „червените боклуци“ са невинни, каквото и да обяснява „Протестна мрежа“ в своя истеричен гняв. Всички са еднакво виновни и поради това вървим към огромен проблем. Защото едната част от политическото пространство вечно се изкарва невинна като жрица на нощта, която иска да се запише в манастир, за да забрави виновното си минало.

Кои са трите причини?

1. Партиите не съответстват
на своите етикети

Мисля, че е време да признаем това като проблем. Имаме десница, която се опиянява, докато цитира Айн Ранд и нейната възхвала на абсолютния егоизъм и пазарните механизми. Същевременно, когато стане дума за Русия, същата тази десница реагира така идеологизирано и е готова така да потъпче пазарите, че все едно капитализъм никога не е съществувал. Тоест, те са в плен на фобия и комплекс, но това не може да бъде наречено политика.

Проблемът с левицата е абсолютно същият. Левица, която си мисли, че социалните мерки на парче могат да заменят желанието за цялостен ляв проект, трябва да си провери пулса, за да види дали не е в прединфарктно състояние. В нашата левица няма механизми, които да спрат левите да действат ортодоксално дясно. Няма механизми, които да накарат елита на левицата наистина да чува какво искат от нея обикновените симпатизанти. И резултатът се видя на последните избори. Вотът вляво е почти сравним с този на ГЕРБ, но е разпилян вече в доста формации. Което е един от признаците за криза. Да, роенето не е патент на десницата. Историята на левицата е пълна с разцепвания, но все пак това говори за лоша атмосфера.

Не на последно място имаме либерали, които са толкова либерали, колкото Азис е оперен певец. ДПС се оформя като някакъв Франкен­щайн на прехода, единствената партия от началото на 90-те години, която трупа мощ, сила и ресурси, защото просто се е превърнала в корпорация, станала е надполитическо образувание, което не приз­нава никакъв идеологически контрол върху себе си.

Българският политически модел успя да роди и други чудовища. Например, националисти-русофоби, каквито са НФСБ, които възхваляват евроатлантическия вектор, и една партия на инстинктивната политика, като „Атака“, която от ксенофобското дясно се при­движи в крайно ляво, а това говори за удивителна приспособимост и липса на последователност.

2. Абсолютен диктат
на десните икономически решения

Тези дни чета, че моите любимци от психодясното пак възкресяват идеята за лустрация. Лустрацията в техните съзнания е нещо като любимо телевизионно лекарство, което с магическа пръчка ще отстрани всички тумори на нашия политически модел и едва ли не ще възцари някаква диктатура на абсолютните ангели. Лустрацията е просто хвърляне на прах в очите на хората за това, че всъщност икономическата идеология на десницата бе осъществена по нашите земи и резултатът е плачевен. България е една деиндустриализирана страна, с икономически неравенства, характерни за бананова репуб­лика, с шокиращи регионални неравновесия. Поставена абсолютно и изцяло под диктата на частните монополи.

Точно заради това лятната революция на софийските нарциси се издъни грандиозно. Вместо да искат промяна на системата, те започнаха да си фантазират някакъв идеален капитализъм. Все едно да умираш от цироза, но да твърдиш, че изпиването на още една бутилка с ракия ще те извади от гроба. Капитализмът е точно това — олигархичен, когато държавата е натикана в ъгъла, абсолютно безпощаден към бедните, когато кабинетът действа изцяло в услуга на монополите, и дивашки, когато ресурсите се концентрират в ръцете на един бизнес-елит, който не мисли за развитие, а за нови силиконови гърди на любовниците си.

България е жертва на всички токсични идеи, които дясното можеше да предложи. Безумната приватизация, постоянния крясък, че държавата е лош стопанин, превръщането на образованието и здравеопазването в стока.

Нито една политическа партия не поиска да се възпротиви идео­логически на този миш-маш от радиоактивни идеи. Нещо повече — десницата се опита да изпере своето прокълнато минало, като стовари вината не върху своите решения, а върху митична олигархия, в която все едно те не участват. Това е криза на политическите идеи. Абсолютната неспособност да се роди алтернатива на мракобесието води до системно отчаяние на електората. Никой вече не вярва, че бъдещето ще бъде светло или по-добро от днес, а това е социален крах, тотална обществена дезинтеграция.

Чоран беше казал, че едно общество, което не може да роди утопия и да ù се посвети изцяло, е обречено на гибел. Нашата утопия спря през 2007 година при влизането ни в ЕС. После се видя, че това съвсем не е някаква митична Аркадия, където дебне световният кеф, а икономическо пространство, в което всеки дебне своя интерес. Отвъд това няма нищо.

3. Проблематичният избор на посока

Това, което ще кажа по тази точка, може да прозвучи малко крайно, но българската политика катастрофира психологически днес, защото не си свърши работата преди 15 години. Европейският съюз ни бе внушен като безалтернативен избор, без да се проведе реален дебат по него.

Заради това Европейският съюз и до днес изглежда като нещо натрапено отгоре, което има малко общо с живота на обикновените българи. Затова всяка истерична статия, в която се обрисува крахът, който ще дойде, ако един ден, недай си Боже, нещо се случи с ЕС, по-скоро работи срещу европейската кауза. Основният коз на европейския начин е добрият и свободен живот, но огледайте се наоколо и кажете дали България го е постигнала. Това е провал на елитите, не на обикновените българи, но ще бъде писан за сметка на народа още много време.

Второ, европейски път съвсем не означава и евроатлантически. Автоматичното пакетиране на ЕС и САЩ сигурно възбужда грантовата интелигенция, но също е удар по несъстоялия се дебат за това накъде да поемем в широкия и гневен свят. И поради тази причина дори само споменаването на „евроатлантическите“ ценности е парадоксално. Такива просто няма. Или поне трябва да ги търсим с фенер, за да ги открием. Те съществуват само в главите на най-яростните певци на статуквото, но обикновен човек трудно ще ви напише есе по тази тема.

Именно тези премълчавания ни докараха политическата криза. И като гледам, няма шанс скоро да излезем от нея, защото кризата е станала начин на живот. То, вероятно заради това тези, които избягаха страхливо от страната си, вече не са в състояние да я разберат. Трябва да си тук, за да знаеш.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук