КРИЗАТА НА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА – ИЗМЕРЕНИЯ, ПРИЧИНИ, РЕШЕНИЯ

0
243

 

Добрин Канев е доктор по философия, доцент в Нов български университет. Има многобройни публикации по проблемите на политическите институции, политическите партии, политическия мениджмънт в България, САЩ, Германия, Франция, Белгия и др.

 

 В своята дълга история социалдемокрацията неведнъж е преживявала спадове и възходи. Неизбежна ли е днес тенденцията към упадък? Шансове винаги има, но махалото едва ли от само себе си ще се върне наляво.

 

Преди близо 15 години Томас Майер публикува книга със заглавие, идентично на темата на проведената наскоро в София конференция – „Бъдещето на социалната демокрация“ (Meyer 2005). По това време доброто бъдеще на социалната демокрация като единствената по думите на видния социалдемократически теоретик алтернатива на либертарната демокрация не подлежеше на съмнения. То изглеждаше сигурно и достатъчно надеждно.
Десет години по-късно, когато облаците над социалдемокрацията изглеждаха застрашителни, Майер отново се върна към темата „Бъдещето на социалната демокрация“, след като в качеството си на главен редактор на теоретичното списание на ГСДП „Ди нойе Гезелшафт – Франкфуртер Хефте“ откри на неговите страници със свое есе дискусия по тази тема (Meyer 2015: 4-8).

Днес, няколко години по-късно, това бъдеще изглежда доста различно с оглед на настоящата кондиция на повечето европейски социалдемократически партии. „През последното десетилетие социалдемократическите партии в Западна Европа са в унизително отстъпление. Електоралният спад на лявоцентристките сили е без прецедент. Дори и там, където социалдемократите стигаха до правителствената власт – често в коалиции с други партии – техният опит остава безуспешен, бързо следван от поражение. В резултат много коментатори настояват, че социалдемокрацията е загубила жизнеността си и съдбата ѝ е да изчезне като политическа сила и като идеологическа традиция в Европа“ (Diamond 2016: 1).

Не лъха оптимизъм и от най-новата статия на Томас Майер, която носи предупреждение за предстояща катастрофа – „ГСДП, а сега какво?“ Майер все пак, както сочи подзаглавието, се опитва да открие тайната за едно бъдещо възкресение на партията (Meyer 2019b). Той, както и много други изследователи, се стреми, без да заобикаля фактите, да не изпада в песимизъм и фатализъм и да разкрие потенциал за нова политика на социалдемокрацията, способна да формира по-егалитарен капитализъм и по-честно и справедливо общество.

В настоящия текст ще се придържаме към този подход – да се посочат фактите, да се потърсят причините за кризата на социалната демокрация и да се анализират наличните виждания за излизане от тази криза и за запазване на бъдещето на социалната демокрация в европейските страни, където тя изглежда най-уязвима в момента.

Измерения на кризата

Шефер и Щюкеман (Schäfer, Stückemann 2019: 49-50) са изследвали изборните резултати на европейските социалдемократически партии в един продължителен период – от 1998 до 2018 г. Те установяват спад на електоралния им дял като цяло през тези двадесет години от 25,3% в началото до 20,7% в края на периода. Наред с това обаче откриват и три различни тенденции в рамките на това движение надолу: има група партии, които в този период са преживели съкрушителни загуби; други са се колебали нагоре-надолу; трети са показвали стабилни резултати на сравнително високо ниво.

Паскал Делвит (Delwitt 2017: 22) обръща внимание на едно от най-убедителните измерения на кризата, че през последните години изборните резултати на ред социалдемократически партии са ги свели до положение­то на незначителни участници в политическия процес – 6,3% в Гърция, 6,6% в Ирландия, 5,7% в Исландия, 5,7% в Холандия, 7,6% в Полша, 7,4% във Франция.

Кризата проличава ясно и от факта, че почти всички социалдемократически партии са постигнали най-лошите резултати в историята си след Втората световна война именно през последните години. Последното потвърждение дойде съвсем наскоро и от изборите от края на септември 2019 г. в Австрия, когато и тази, поддържаща сравнителна стабилност, голяма социалдемократическа партия отбеляза най-слабото си представяне в своята дълга история.

Още едно измерение на упадъка показват сравненията на резултатите от последните избори спрямо предишни избори. Левоцентристките партии в Гърция и Полша например губят над една трета от избирателите си в рамките на един изборен цикъл, в Словения и Франция – над 20%, в Холандия – 19%, в Чехия – 13%.

Тази тенденция надолу се проектира и на европейско равнище, като в новия Европейски парламент социалдемократите имат най-ниския си дял евродепутати от съществуването на институцията, макар резултатите от изборите през 2019 г. като цяло да не са толкова разочароващи, колкото се очакваше и разликите да не са толкова големи.

Ако се вгледаме в ситуацията на отделните партии от групата на „губещите“, вероятно трябва да започнем с гръцката ПАСОК, която сякаш се оказа предвестник на трудностите на другите социалдемократически партии. Нейният срив беше най-рязък и най-съкрушителен. Пътят надолу продължава вече години наред. Най-напред тя като управляваща загуби абсолютното си мнозинство след началото на кризата в страната. На изборите през 2012 г. се срути с над 30%, което не беше дъното, тъй като смъкването  продължи и през 2015 г. На евроизборите нейният наследник (КИНАЛ) леко подобри най-слабите ѝ резултати с постигнатите 7,5%,
което очевидно не е голяма промяна, и на практика в Гърция СИРИЗА продължава да доминира в лявото политическо пространство.

Изключително тежко е положението на гордата някога Френска социалистическа партия – един от стожерите на европейската социалдемокрация, откакто тя съществува. През 2017 г. тя изпадна в най-тежката си криза. На президентските избори след мандата на социалиста Оланд нейният кандидат се класира едва на пето място с нищожните за партийната традиция 6%. А на проведените наскоро след това парламентарни избори ФСП, която дотогава беше най-силната партия, загуби над 20% от избирателите си и спечели само 7% от гласовете – най-слабия резултат в цялата ѝ история. Не донесоха съществена промяна и изборите за Европейски парламент – 6,2%.

Другата водеща европейска социалдемократическа партия ГСДП, макар и да не е стигнала до такива сривове, също изживява тежки времена. За период от двадесет години тя е загубила точно половината от избирателите си – от 40,9% (1998) на 20,5% (2017). Парламентарните избори през 2017 г. фиксираха и най-слабия ѝ резултат след Втората световна война, влошавайки го с още 5,2% от предишната най-ниска точка. Те се превърнаха в кулминацията на продължителен период на упадък, започнал през 2005 г. Това, изглежда, обаче също не е дъното не само според електоралните прогнози през последните месеци, но и с оглед резултатите на партията на евроизборите – ГСДП падна на 15.8%. При това кризата не е просто електорална. Едно изследване например показва, че само 7% от анкетираните смятат, че ГСДП има най-добрите отговори на въпросите на бъдещето, и само 6% вярват, че ГСДП може отново да се изправи и да тръгне напред (Scherer 2019).

Италия е третата голяма европейска страна, в която лявоцентристите изпаднаха в тежка криза. На изборите през март 2018 г. Демократическата партия с лидер Матео Ренци получи едва 18,76% от гласовете – значителен спад в сравнение с предишни избори. И тук традиционният електорат на левицата предпочете различен род популистки изкушения. Отцепилата се от демократите нова партия „Свободни и справедливи“ също не успя да убеди избирателите и получи едва 3% от гласовете.

В групата на партиите със съкрушителни загуби попада и Холандската партия на труда, която на последните парламентарни избори получи едноцифрен резултат, като загуби 19% от предишните си избиратели.

В регионално отношение колапсът на социалдемокрацията изглежда най-ярко изразен в новите демокрации от Централна и Източна Европа. Не толкова отдавна социалдемократите управляваха в Полша и Унгария например, но неолибералната им икономическа политика и корупционните скандали доведоха до изчезването им като сериозни участници в политическия процес на техните страни през последните няколко години.

На парламентарните избори през 2005 г. полската СДЛ се срина от 41% (2001) до 11,3%, а на следващите избори през 2015 г. Обединената левица получи само 7,6% от гласовете и не прескочи бариерата от 8% за коалиции от партии. По този начин долната камара на парламента за пръв път остана без представители на левицата. И евроизборите през 2019 г. не донесоха съществена промяна. Полските социалдемократи бяха част от широка предизборна коалиция (КЕ) на различен тип опозиционни партии, чиито резултати се разминаха със сравнително високите очаквания. Нямаше особен успех и новата лява партия на Р. Биедрон.

Подобна е ситуацията и в Унгария, където управлявалите два последователни мандата социалисти получиха на изборите през 2010 г. едва 19,3% (при 43.2 през 2006 г.), стигайки през 2018 г. до 11,3%.  Разцепени на няколко партии, те не успяват да направят пробив, включително и на изборите за Европейски парламент.

И ако положението със социалдемокрацията в Унгария и Полша отдавна е факт, неочаквано те бяха последвани и от изглеждалата през последните години успешна Чешка социалдемократическа партия. До 2017 г. тя беше управляваща и най-силната партия в парламента. На изборите през тази година обаче и тя отбеляза най-ниския си резултат и се смъкна до шесто място, губейки 13% от избирателите си (от 20,5% до 7,3%).

Подобна е тенденцията и в Словакия, макар и не толкова ясно изразена, където партията „Смер“ на парламентарните избори през 2016 г. загуби над 17% от гласовете си на изборите от 2012 г. (от 44,4% на 27,3%).

Картината е до голяма степен ясна. Наистина има социалдемократически партии, които са погледнали в пропастта. Същевременно все още не може да се даде отговор на ключовия въпрос (Diamond 2017) дали става дума за цикъл, т. е. за нещо, което подлежи на промяна в позитивна посока, или за тенденция, която предполага неизбежен упадък на тези партии. Има знаци, които дават аргументи в полза на тезата за цикличността. Такъв например беше неочакваното първо място на Холандската партия на труда на евроизборите при положение, че всички вече я бяха отписали от сериозните политически играчи. Или 23%, получени от италианските демократи на евроизборите, в сравнение с 18,7% на парламентарните избори през предишната година.

Търсенето на отговор на този въпрос обаче предполага да се изяснят по-дълбоките причини, довели до описаните по-горе събития.

Причини за кризата на социалдемокрацията

Причините за настоящия срив на много социалдемократически партии несъмнено са многобройни, отчасти специфични за всяка отделна страна, резултат на различни комбинации от външни и вътрешни фактори. Но очевидно кризата има и общи корени, които водят до близки ефекти за повечето социалдемократически партии **.

В това отношение опитите за обяснение следват два големи модела (Scherer 2019: 63). Причините се търсят, от една страна,  в големите исторически промени в обществото, които водят до неизбежен упадък на народните партии и особено на масовите социалдемократически партии – обществените протуберанси на постиндустриалната ера и на постмодерността, разпадането на социални среди, индивидуализацията, новите конфликтни линии, както и структурната промяна на публичността. От друга страна, се акцентира върху собствените грешки на социалдемократическите партии и на техните ръководства, върху неадекватната им политика, рушаща доверието на избирателите, върху организационни и програмни проблеми и пр.

Структурните фактори

Несъмнено през последните десетилетия в света настъпиха дълбоки структурни и технологични промени, които създадоха нова среда за развитие на политическите процеси и на политическите партии, в т. ч. особено на социалдемократическите партии. Светът, в който се роди и се формира социалдемокрацията, вече не съществува в този си вид. От тази гледна точка има основания да се твърди, че отслабването на лявоцентристкото направление в политиката е дългосрочен процес, причинен от обективни структурни фактори.

Според Реквитц (Reckwitz 2018) кризата на социалдемокрацията в последна сметка е израз на „социалната, икономическата и културната структурна промяна, която изживяват западните общества от средата на 80-те години насам, която обаче сега пробива изцяло и в политиката. Става дума за трансформацията от една сравнително хомогенна и егалитарна индустриална модерност към една постиндустриална късна модерност, която определено е по-поляризирана и по-мобилна в социално и културно отношение и представлява предизвикателство за партиите“.

Според Патрик Даймънд, английски политолог, изследователски директор на мозъчния тръст и идейна платформа на съвременната социалдемокрация Policy Network, структурните причини за упадъка на социалдемокрацията се коренят в две дълбоки исторически промени, оказали се проблем за нея от края на Студената война насам: „Първата е глобализацията, характеризираща се не само с интеграцията на пазарите в световен мащаб, но също и с дерегулация и либерализация, които съществено фаворизираха капитала за сметка на труда и на държавата. Втората е структурното отслабване на демократичната политика в сравнение с пазарите и други икономически сили, което повдига сериозни въпроси за движение като социалдемокрацията, чието съществуване зависи от разчитане на „примата на политиката“ за постигане на социален прогрес“. (Diamond 2016: 5).

На практика нерегулираната глобализация и доминацията на неолибералната икономическа политика, съчетани с бързите технологични промени, в последна сметка водят до преобразуване и на политическия пейзаж на почти всички демокрации по света.

Една от съществените промени е свързана с традиционната социална база на социалдемокрацията – сравнително хомогенната група на наемните работници, предимно заетите с ръчен труд, организирани в проф­съюзи, споделящи специфична общностна субкултура.

Този традиционен социален слой в хода на технологичните промени и на деиндустриализацията обаче все повече се топи. В Германия например делът на традиционните работници е спаднал през последните 50 години от половината на четвърт от работната сила (Pauly 2018) и сега е около 15% от населението. „При това групата на работниците става все по-хетерогенна. Социалното положение и свързаните с начина на живот важни теми за един високо квалифициран и платен над средното работник често почти не се различават от тези на „белите якички“ (Ruhose, Faus 2018).

Една част от наемните работници (благодарение до голяма степен на социалдемократическата политика) е вече част от средната класа. Това, което остава, получило названието „прекариат“, е разнородна атомизирана група от неквалифицирани работници в услугите, които най-често са социално незащитени, ниско платени, заети на непълно работно време. Социалдемокрацията, превръщайки се все повече в партия на средната класа, не успя да установи трайна връзка с тази „нова работническа класа“. Така самата тя, превръщайки се в представител по-скоро на доволните и оптимистични части от населението, се лиши от значителен потенциален електорат на недоволните и загрижените и същевременно улесни раждането на нови протестни и популистки партии и движения.

Това развитие се съчетава и с характерната за съвременните общества тенденция към индивидуализация (Genov 2018), към възникване на „общество на индивидуалностите“, която води към разпадане на цели социални среди, към изчезване на по-трайни партийни връзки и идентификации – социални последици, което засяга в по-голяма степен именно социалдемокрацията поради нейния специфичен характер. Този процес отслаби институции като социалната държава и изобщо ерозира самата идея за солидарност, която стоеше в основата на раждането и развитието на социалдемокрацията.

Друг ключов фактор, свързан с отстъплението на социалдемокрацията, е възникването на нов дълбок кливидж***  в съвременните общества, който започва да измества ефекта на основния кливидж, около който се е формирала и социалдемокрацията – разделението капитал – труд. „В ерата на глобализацията познати социални и политически конфликти губят тежест, а нови увеличават значението си. Установено е, че ново разделение (кливидж) започва да доминира политическия ландшафт на Европа: противоречието между интересите на гражданите, които залагат на по-нататъшната интернационализация на икономиката и обществото, и тези, които искат да запазят съществуващия ред на националните държави и които са скептично настроени към последиците на глобализацията, и преди всичко свързаната с нея миграция към Европа“. (Gagne, Hilmer 2019: 5).

Едно от последните потвърждения на този относително нов феномен откриваме в резултатите на голямо международно сравнително изследване, включило пет страни (Германия, Полша, Турция, Мексико и САЩ) и проведено под ръководството на проф. Волфганг Меркел. Те показват, че наред с кливиджа капитал труд се очертава нова конфликтна линия, която притежава основно социокултурни характеристики. Като идеални типове си противостоят два лагера, които в случая са наречени „космополити“ и „комунитаристи“. Там, където се появява конфликтна линия, около нея се мобилизират актьори – партии заедно с идеология, която доставя обяснение за конфликта. Има промяна в политико-икономико-обществената реалност, която ражда нови констелации на интересите. И те се изразяват в определени идеологически или културни манталитети или мирогледи.  (Die neue Konfliktlinie 2019: 14).

Проблемът за социалдемократическите партии е, че тази конфликтна линия минава през нейната социална и електорална база и я разкъсва на две – между модерни „космополити“ и социално-консервативни традицио­налисти, което неизбежно води и до спадане на влиянието.

Томас Майер (Meyer 2019: 37-38) също акцентира върху тези последици за социалдемокрацията от възникването на „контурите на ново класово общество със своеобразна комбинация от стари (икономически) конфликти и нововъзникнали конфликти на социално и културно признание“. Той се опира на изследване на фондация „Фридрих Еберт“ за миграцията от април 2019 г., което показва, че „отворените към света“ са 7% в единия край, „национално ориентираните“ са 11% в другия. Под силното влияние на първата категория попадат още 19%, а на втората – още 14% . Това означава около 25% от населението на всяка от двете страни. От гледна точка на нововъзникналия конфликт „избирателният корпус на Германската социалдемократическа партия, както и голяма част от членовете ѝ, изглеждат разцепени по средата с тенденцията отделните части да се разотидат в едната или в другата посока“. (Meyer 2019: 39)

И Колин Крауч (Crouch 2017) с поглед към британските лейбъристи установява нарастващо разделение между двете електорални ядра на социалдемокрацията – старата индустриална работническа класа, която се свива, но все още е основна база, и новите професионални класи, които са в процес на нарастване. „Навсякъде, включително във Великобритания, тази коалиция е подложена на изпитания от нарастването на ксенофобията, която клони да е по-привлекателна за старата работническа класа. Докато в по-голяма степен космополитният либерален образ е очевидно по-привлекателен за социалдемократическия електорат от новата средна класа“.

Проблемът се изостря и поради факта, че в съвременните партийни системи вече са се образували по-тясно профилирани политически партии, които поемат тези оттеглящи се от социалдемокрацията избиратели. Става дума за партии, които са възникнали именно около новата конфликтна линия. От едната страна са Зелените и новите либерални партии като тази на Макрон. От другата страна са популистите, които заиграват с темите за националното, комбинирано със социалното. Реквитц описва по следния начин тази неприятна ситуация за социалната демокрация: „Части от избирателите от новата средна класа отиват в либералния център, където остават сред себеподобните си; части от избирателите от старата средна класа и от новата долна класа фрустрирани преминават към крайно дясно (а последната също към крайно ляво)… Лентата се разкъсва.“ (Reckwitz 2018).

Проблеми на стратегията и политиката
на социалдемокрацията

Структурните промени, колкото и неблагоприятни да изглеждат в случая за социалдемократическите партии, не водят задължително и неизбежно до отрицателни ефекти за тях. Това обаче се случва, когато те не са в състояние да реагират на промените и да развият нови идеи и да променят тези аспекти от политиката си, които се оказват контрапродуктивни или неадекватни на променената ситуация.

По отношение на стария, традиционен кливидж „труд против капитал“ социалдемокрацията наистина извърши промени в идеите и политиката си, но в посока, която я отдалечи от нейните ценности и от нейната идентичност и по този начин породи и настоящата ѝ криза.

Принципният погрешен ход от страна на европейската социалдемокрация, който се изтъква от почти всички изследователи, е прекаленото ѝ сближаване с неолибералната трактовка на глобализацията и ориентация на политиката ѝ в такава посока. „В цяла Европа социалдемократическите партии сега плащат цената на това, че през 90-те години възприеха безкритично глобализацията. Тогава се сложи равенство между отговорна политика и изискванията на глобалните пазари“ (Goes 2019).

Историческото постижение на социалдемокрацията несъмнено е  „опитомяването“ на капитализма чрез създаване на социално ориентирани баланси между труда и капитала, между държавата и пазара, между конкуренцията и солидарността. През последните десетилетия обаче тези баланси бяха разместени в полза на капитала, в полза на пазара, в полза на конкуренцията. Един от проблемите е, че довелите до такъв резултат реформи, свързвани по традиция с десницата и осъществявани от нея, започнаха да се провеждат от самите социалдемократи от втората половина на 90-те години насам. Чрез тази политика, свързана с лансираното от лейбъристите название „трети път“, социалдемократите допринесоха за нарастване на неравенството, за демонтаж на социалните системи и за ерозия на социалните предпазни механизми.

Привържениците на „третия път“ се основават на извода, че старите дефиниции на ляво и дясно са изчезнали и че социалдемократическите партии трябва да се ориентират към политическия център (новата средна класа). Тази стратегия обаче можеше да бъде успешна в дългосрочен план само ако социалдемокрацията е в състояние наред с привличането на новия тип избиратели да задържи и старото си традиционно електорално ядро. Това обаче ѝ се удаде само за сравнително кратко историческо време. Една от причините е рухването на илюзията, върху която отчасти се крепи тази стратегия, че светът навлиза в продължителен период на проспериращ капитализъм – илюзия, на която беше нанесен унищожителен удар от финансовата криза от 2008 г.

В последна сметка „третият път“ доведе до значителна загуба на подкрепа за лявоцентристките партии. „Първо, възприемайки неолибералните политики, социалдемократите са все по-неразличими от десницата. Тази промяна отчужди по-специално избирателите от работническата класа и разби социалната база на левите партии. Нещо повече, политиките на третия път подкопаха ключови постижения на политиката след войната: социалните държави, широк публичен сектор, поддържане на кейнсианска пълна заетост. Трето, „третият път“ беше възприе­ман като интелектуално непочтен опит за размиване на разликата между неолиберализма и следвоенния етатизъм, което доведе до по-слаба ефективност на управлението на социалдемократическите партии. По такъв начин третият път беше директен съучастник във възхода на партиите вляво и вдясно, конкуриращи социалдемокрацията.“  (Diamond 2017).

От тази гледна точка не е чудно, че последицата е „увреждане на ядрото, на марката на социалдемокрацията“ според едно изследване на ГСДП от института TNS Infratest отпреди няколко години (SPD in der großen Koalition 2015). От формация, бореща се срещу несправедливото статукво, тя се превърна в интегрална част от този аранжимент.

Това е и причината за „отслабване на историческата самоличност на социалдемокрацията като силата, която защитава „малкия човек“ (Meyer 2015: 4-8), което пък е довело до отдръпване и отчуждение, до нарушаване на доверието между социалдемокрацията и нейните избиратели.

Показателен е случаят с предизборната кампания на ГСДП на последните избори. Основен лозунг на партията е искането за повече социална справедливост, т.е. в центъра е самата марка на социалдемокрацията. Оказва се обаче, че 80% от германските граждани не откриват в социал­демократическите предложения конкретните мерки за постигането ѝ, а едва 38% все още вярват, че партията изобщо се грижи за социалната справедливост.

До подобни резултати достига и едно проведено наскоро детайлно изследване на ценностните и политическите профили на социалдемократическите партии в Европа, чиято цел е да установи оценките на различни групи избиратели на ценностите и реалната политика на социалдемократите. Например ГСДП показва във всички изследвани електорални групи (вкл. социално по-слабите граждани, както и разочарованите от нея избиратели) най-голям дефицит по отношение на ценността социална справедливост (Gagne, Hilmer 2019: 48).

Реакцията на социалдемокрацията по отношение на описания по-горе нов кливидж също създаде проблеми и допринесе за задълбочаване на кризата. Повечето социалдемократически партии не успяха и не успяват да предложат политическа стратегия, която да върне масата избиратели, изневерили на партиите поради това, че не одобряват политиката им по отношение на имиграцията и националната идентичност. Истината е, че през последните десетилетия социалдемокрацията измести своята идейна и политическа ориентация към постматериалисткия, космополитския полюс. Роди се противоречие между нагласите на голяма част от населението (вкл. избиратели на социалдемокрацията) и политиката на тези партии в това отношение. Не е случайно например, че на изборите през 2017 г. половин милион дотогавашни избиратели на ГСДП предпочетоха да гласуват за крайнодясната „Алтернатива за Германия“.

Ред изследователи виждат именно в това отношение една от главните причини за електоралния отлив от социалдемократическите партии (Downes, Chan 2018).

Пътища напред

Естествено е в тази ситуация да възникне въпросът, поставен и от Томас Майер за пореден път през 2019 година: „Какво да се прави сега?“

Този въпрос е предизвикал през последните години много дискусии и различни отговори. През 2015 г. Томас Майер (Meyer 2015), обобщавайки дебатите през предходните години, апелира за повече смелост при отстоя­ване на социалдемократическата идентичност, която включва висока степен на равенство при достъпа до блага, които правят свободата възможна (образование, здраве, доходи, социална сигурност). Докато програмите на партията сочат към преодоляване на трите основни класови разделения (в образованието, в здравето и в разпределението), общественото мнение е с впечатление, че тези дебати не са толкова важни за партията.

Във водената по това време интензивна дискусия в рамките на ФЕПС също се стига до извода, че връщането към ключовите ценности като водещи принципи и превода им в модерни политически предложения е път за възстановяване на позициите. Социалдемокрацията трябва да укрепи профила си, като се върне към оригиналния си мандат, трябва да постави отново въпроса за социално равенство в центъра на своята аргументация. Наистина, светът не е същият, историята не може да бъде повторена. Но въпросът остава същият. Това, което се променя, са отговорите.

Приблизително по същото време Патрик Даймънд (Diamond 2016: 11) вижда изхода в решаването не на едно, а на две ключови предизвикателства за социалната демокрация: „Днес левицата има нужда да преосмисли подхода си в икономиката, за да създаде по-справедлив, по-гъвкав и по-устойчив капитализъм, като отхвърля тезата, че не е работа на правителствата да се намесват в пазарите. Втората задача се отнася до политиката на идентичността. Либералните, космополитни ценности, които преобладават сред прогресивната левица, трябва да бъдат балансирани чрез признаване на факта, че националната солидарност и споделените ценности имат значение за нашите граждани.“

Подобна препоръка прави и Шери Бърман през 2019 г. (Berman 2019) – обръщане, от една страна, към проблемите на нарастващото неравенство, на намаляващата социална мобилност и на социалната държава, и от друга, развитие на конкретни, позитивни и жизнеспособни отговори на имиграцията, за да се противопоставят на дистопичните идеи, предлагани от десницата.

Томас Майер също вижда „тайната“ на възможното завръщане на социалдемокрацията в синтеза на трудно съвместими за други течения идеи – нещо, което според него тя е правила успешно и преди (социализъм И демокрация; иновация И справедливост). Той нарича належащия в момента синтез „републикански космополитизъм“ като синтез между двете страни на разкъсващата социалдемокрацията конфликтна линия на „космополити“ и „комунитаристи“ (Meyer 2019: 6).

Блумфийлд (Bloomfield J., 2019), от своя страна, противопоставяйки се на засилващите се стремежи за налагане на „социално-консервативна програма“ и за приоритизиране на културната ос, вижда три важни стъпки по пътя към изхода от кризата. Първата ключова стъпка според него е категоричното отхвърляне на философията на хиперглобализация­та, която социалдемократите толкова неразумно са прегърнали. Ако не отхвърли политиката на ограничения, безмилостният упадък на социалдемокрацията ще продължи. Втората стъпка е да представи конкретни политики, които да отговорят на икономическите и социалните безпокойства на прекариата, най-уязвимата част от наемните работници. Третата стъпка е изработване на позитивна визия за миграцията, която е незаобиколим факт в съвременния свят.

Същите две оси (икономическа и културна) на възможна промяна на социалдемократическата политика, върху които акцентират Даймънд и Бърман, са поставени в центъра на изследването на Крувел и Кутийски (Krouwel, Kutiyski 2019: 54-55), но на базата на анализ на действително осъществените напоследък стратегии от страна на различните европейски партии в опитите им да спрат изтичането на собствените им избиратели от най-различни политически посоки. В зависимост от връзката между основни насоки на партийната политика, от една страна, и доминиращи нагласи на избирателите им, от друга, те открояват прилагането на четири различни стратегии, които са довели до различни резултати.

Първата е характерна за британската Лейбъристка партия (наричат я „корбинизъм и икономическа поляризация“), при която партията застава вляво от избирателите си в икономическата си политика, а в културно отношение се движи заедно с тях.

Втората е характерна за новия либерализъм на Франция („макронизъм и пазарно ориентиран прогресизъм“). Макар партията на Макрон да не е от социалдемократическото семейство, авторите я включват като отделен тип не само поради факта, че Макрон е бивш министър на социалистическо правителство. Причината е, че има социалдемократически партии като италианските демократи, които следват тази стратегия. Тя се характеризира с позициониране в центъра, дори в център дясно в икономиката, докато в културно отношение се профилира като прогресистка и проевропейска – ситуация, която не се посреща добре от традиционните социалдемократически избиратели.

Третата („прогресистко-либертарно дистанциране“), с умерено-центристка ориентация в икономиката и силно отдалечаване от нагласите на избирателите в културата, е практикувана от холандските социалдемократи и френските социалисти. Характерното при нея прекалено голямо дистанциране от избирателите по културната ос крие много по-голям риск социалдемокрацията да се отдалечи от постоянните си електорални групи.

Четвъртата стратегия („традиционна catch all социалдемокрация“), практикувана от шведските и австрийските социалдемократи и търсеща максимална близост с избирателите и по двете оси, се оказва най-успешна според авторите, успяла да достигне и до по-консервативните части на работническата класа, и до прогресивната интелигенция.

Стратегията, която Волфганг Меркел препоръчва на германските социалдемократи, е да заемат по-ясен ляв профил по оста ляво – дясно (икономическата ос). А по отношение на „културния кливидж“ той предупреждава партията да бъде изключително внимателна и „да не внася прекалено много космополитизъм, защото тогава ще загуби остатъка от базата си в работническата класа“ (Merkel 2018).

Макар и да е скептично настроен към възможността да съществува „идеален модел“ за решаване на проблемите на социалдемокрацията поради различната среда и различните традиции, все пак той вижда вариант в една комбинация между датския модел („много успешен на пазарите на труда“) и традиционната шведска социалдемокрация („където намираме по-балансиран микс от космополитни и социалдемократическо-комунитаристки ценности“). Балансът обаче трябва да е много фино настроен и всяка партия и страна трябва да намери подходящия за нея баланс  сама (Merkel 2018).

Заключение

В своята продължителна история социалдемокрацията неведнъж е преживявала спадове и възходи. Дали сега махалото може да се върне в полза на социалдемократическите партии, както например се случи на евроизборите в Холандия във Великобритания през 2017 г. или това са незначителни отклонения и тенденцията към упадък е неизбежна? В момента едва ли някой може да направи надеждна прогноза в това отношение.

От друга страна, това, което социалдемокрацията винаги е олицетворявала и което я е отличавало от другите партийни фамилии, продължава само по себе си да бъде желано от гражданите – демокрация и социална справедливост, регулирана пазарна икономика, адекватна социална защита. И когато избирателите разберат на практика действителните последици от прилагането на шумно рекламираните популистки рецепти, те отново могат да развият усет към предложенията на социалдемокрацията. Така че шансове винаги има, но със сигурност този път махалото едва ли само по себе си ще се върне наляво. Никоя партия, включително и социалдемокрацията, няма гаранция за вечност. За да се случи такъв обрат обаче, са нужни дълбоки и цялостни реформи в идеологията, политиката и организацията на тези партии.

 

* Статията е разширен вариант на доклад, изнесен от автора на конференцията „Бъдещето на социалната демокрация – европейски и национални перспективи“, организирана от фондация „Фридрих Еберт“ и фондация „Солидарно общество“, проведена в София на 19 септември 2019 г.

** Обект на изследване в случая са западноевропейските социалдемократически партии, доколкото проблемите на партиите от Централна и Източва Европа имат допълнителна специфика.

*** Разрез, разлом, противопоставяне на различни социални групи, появили се на базата на социалното делене (бел.ред.)

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Berman Sh. (2017) The Disastrous Decline of the European Center-Left, https://www.nytimes.com/2017/10/02/opinion/europe-center-left-.html

Berman Sh. (2019) The Left must respond to grievances over immigration, https://www.socialeurope.eu/left-must-respond-on-immigration

Bloomfield J. (2019) Countering the crisis of the left, https://www.socialeurope.eu/countering-the-crisis-of-the-left

Crouch C. (2017) UK Labour: Credibly Redefining Left Of Centre, https://www.socialeurope.eu/crouch-interview

Dewitt P. (2017) To Reinvent or Disappear, in: The Progressive Post, #5

Diamond P. (2016) Endgame for the Centre Left? The Retreat of Social Democracy Across Europe. Rowman & Littlefield, London

Diamond P. (2017) Social democracy 3.0, http://www.policy-network.net/pno_detail.aspx?ID=6219&title=Social-democracy-30

Die neue Konfliktlinie (2019) Die neue Konfliktlinie und die Rolle des Politischen. Gespräch mit Wolfgang Merkel und Michael Zürn  (2019), NG-FH, Nr. 6, 2019, S. 14-24.

Downes J., Chan E. (2018) Explaining The Electoral Debacle Of Social Democratic Parties In Europe, https://www.socialeurope.eu/explaining-the-electoral-debacle-of-social-democratic-parties-in-europe

Gagné J., Hilmer R. (2019) Wo genau ist Mitte-Links?  Wert- und Policy-Profile sozialdemokratischer Parteien in Europa – aus Sicht der nationalen Wahlbevölkerungen (value gaps / policy gaps), https://www.fes.de/index.php?eID=dumpFile&t=f&f=42105&token=14eefeb9c095bad9cbe8ba3e1ac752c467855da5

Genov N. (2018) Challenges of Individualization. Palgrave Macmillan

Goes E. (2019) Eine Frage des Überlebens, https://www.ipg-journal.de/rubriken/soziale-demokratie/artikel/eine-frage-des-ueberlebens-3181/

Krouwel A., Kutiyski Y. (2019) Sozialdemokratische Parteien in Europa: Typologie und Erfolge, NG-FH, Nr. 5, 2019, S. 52-59.

Merkel W. (2018) SPD Task Ahead: Enacting Communitarian And Cosmopolitan Values, https://www.socialeurope.eu/spd-task-ahead-enacting-communitarian-cosmopolitan-values

Meyer T. (2005) Die Zukunft der Sozialen Demokratie. Mitarbeit Nicole Breyer. Friedrich-Ebert-Stiftung, Bonn (българско издание: Майер, Т. Бъдещето на социалната демокрация, Фондация Фридрих Еберт, София, 2007)

Meyer T. (2015) Die SPD muß erkennbar bleiben, in: NG/FH, 6/2015, S. 4-8.

Meyer T. (2019) SPD – was nun? Ein sozialdemokratisches Geheimnis, NG/FH, Nr. 7-8, S. 4-6.

Johnson C. (2019) Is the crisis of social democracy a crisis of equality? https://www.socialeurope.eu/crisis-of-equality

Pauly M. (2018) Europe’s Social Democrats Are Having Hard Times, https://euobserver.com/political/140635

Reckwitz A. (2018) Das Band zerreißt, DIE ZEIT Nr. 9/2018, 22. Februar 2018, https://www.zeit.de/2018/09/sozialdemokratie-deutschland-europa-mittelschicht-umbruch/komplettansicht

Rovny J. (2018) What Happened to Europe’s Left? https://www.socialeurope.eu/happened-europes-left

Ruhose F., Faus R. (2018) Zurück in die Zukunft, SPD! https://www.ipg-journal.de/rubriken/soziale-demokratie/artikel/zurueck-in-die-zukunft-spd-3133/

Schäfer A., Stückemann U. (2019) Perspektiven für die europäische Sozialdemokratie, NG-FH, Nr. 5, 2019, S. 49-52.

Scherer K.-J. (2019) Auf der Suche nach den verlorenen Reformen, , NG/FH, Nr. 7-8, S. 63-65.

SPD in der großen Koalition (2015) SPD in der großen Koalition. Eine Partei sucht Streit, in: Süddeutsche Zeitung, 07.03.2015.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук