Максим Мизов е професор в Център за исторически и политически изследвания, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Разработва проблемите на аксиологията, етиката, политологията, етническите малцинства.
„Къде отиваш Homo sapiens“ ‒ забележителен сборник с размисли и оригинални тълкувания на сладкодумния мислител
Всеки университет или факултет има в историческата си биография своите преподаватели знаменитости. И всяко поколение студенти има своите любими преподаватели, които са го карали с трепет да очакват срещите си с тях, със занемял дъх и с неизмеримо удоволствие да слушат техните изумително оригинални лекции. Подобни блестящи виртуози на словото и знакови вестоносци на мъдростта са единици и обикновено са уникални мъдреци, в чиито проникновени и увлекателни слова пробляскват и отекват несметните богатства на познанието. Затова съкровищата на познанието, което те с пълни шепи и щедро раздават на своите питомци, остават като драгоценни спомени най-вече за онези, които са имали редкия шанс да ги познават и да се учат от тях непосредствено, а шлейфът на легендарната им слава се носи във времето и от поколение на поколение. Такъв невероятен мислител, неимоверно обичан от студентите и колегите му беше и Бернард Мунтян.
Мислител с огромна ерудиция, изумително мащабно и детайлно познание на историята на философията, с несравним почерк на нейното изненадващо и оригинално осмисляне, а и неповторимо интерпретиране, уникален творец на съвършенно неочаквани и дори изглеждащи като парадокси размишления на живо пред своята занемяла публика, той с неподозирана и неочаквана лекота печелеше дори и най-големите скептици за каузата на Философията, разкривайки нейните съкровища пред очарованата от таланта му публика. Подобно на знаменит факир Мунтян изваждаше, показваше и обясняваше на изумената аудитория неподозирани, незрими, нечувани, непознати не само за лаиците, а и за самонадеяните професионалисти светли и тъмни страни на философската материя, демонстрирайки с ненатрапчива виртуозност изумителния си преподавателски и изследователски талант.
Той беше неизмеримо високо над онези учени, които скъпернически крият и пазят единствено за себе си „великите и оригиналните си идеи“, а предлагат на колегите си и на прииждащите след тях млади учени само добре познати клишета и трамбовани пътища в научната кариера. Неговите думи откриваха на слушателите му съвършено непознати и неописуемо вдъхновяващи пътища, отвеждащи винаги напред и нагоре в мистериите на научното познание.
Напълно чужд на всякакъв догматизъм и интелектуален или преподавателски педантизъм, той изнасяше неповторимите си лекции като някакви странни, неимоверно откровени размисли, предназначени сякаш за негова лична духовна консумация, но фактически те обогатяваха и духовно възнасяха, облагородяваха много повече тези, които го слушаха в истински захлас. Да присъстваш на неговите несравними интелектуални гастроли, беше равностойно на присъствие на
сътворение на чудеса
в областта на човешкото познание в търсене на Истината. Човек с изключително разкрепостено и феноменално независимо съзнание, абсолютно чужд на всякаква конюнктурна адаптация или мимикрия към господстващите идеологеми и митологеми, Мунтян непоколебимо отстояваше своите принципи, дори когато те изглеждаха в пълна противоположност с онова, което в конкретен момент, в дадена ситуация властваше.
В силно идеологизирано общество и политизирана наука той умееше да разкрие по невероятен начин не само силните страни и високите постижения, но и ахилесовите пети, или онова, което липсва в катехизиса на марксистко-ленинската философия, а пък и идеология. Това му даваше редкия шанс да изрича на глас с очарователна категоричност мисли, които други преподаватели дори не смееха да си позволят да пребивават за миг в съзнанието им. Той беше по рождение и докрай
инакомислещ и независим творчески дух
Не се съобразяваше с никакви условности, господстващи клишета или натрапени от властниците идейни визии. Неговите преподавателски и неуподобими монолози водеха слушателите му към и през лабиринтите на историята на философията, откриваха пред тях несметните ѝ богатства, но и демонстрираха триумфи на оригинална мисъл, за които единици притежават реално сили.
Неговата отечествена територия и неистова страст беше преди всичко говоримото, а не толкова писменото философско слово, нещо, което е органично присъщо единствено на истинския аристократ на духа, който е много високо над и независимо от всички дребнавости и подробности в живота, с които другите гледат всячески да се съобразят, да следват и да им се подчиняват смирено и безропотно, или с някаква меркантилна подбуда, или користна цел. Затова и приживе твърде малобройни бяха неговите публикации, макар че ако някой беше редовно записвал и впоследствие отпечатвал забележителните му лекции, те трябваше да се поберат в едно доста впечатляващо или застрашително с размерите си многотомно издание. Далеч от стандартните лекции по философия, неговите интелектуални откровения разтваряха неочаквани хоризонти към безкрайността и могъществото на философската мисъл, а и предлагаха неочаквани обрати и ефекти на вечно бродещия, търсещ истината творчески дух.
Със сигурност може да се каже/пише, че една от най-големите несправедливости в университетския живот е тази, че новите поколения студенти не могат да се докоснат пряко, да чуят и видят на живо такива уникални преподаватели, а единствено могат да слушат нещичко за тях от митологията на своите факултети, която се препредава като свещен завет от един на друг випуск, а и която се превръща в своеобразна емблема на съответните катедри.
Този нисичък, слаб, обгърнат в аурата на сладникавата тютюнева миризма човек, с леко приведена глава, вечно замислен в бездънността и безкрайността на познанието преподавател, влизаше с ускорена походка в лекционната зала и с нисък глас още с първите си думи магнетично приковаваше вниманието на своите студенти, които до края на лекциите му оставаха като вкаменени, изцяло в слух и вторачени със жаден и неотклонен поглед към стоящия пред тях и спокойно изливащ една след друга неочаквани философски мъдрости Мунтян.Няма и да е пресилено, ако го оприличим на
Сократ на софийската Алма Матер
през втората половина на ХХ век
Също като знаменития си античен предшественик, древногръцки мислител, останал в историята на философията с безсмъртната слава на невероятно проникновен и обаятелен оратор, чиято несметна мъдрост е останала за поколенията в съкровищницата на философията единствено благодарение на писанията на неговите ученици, съвременници и също велики антични философи, славата на Бернард Мунтян и легендите за него се носеха, а и препредаваха от випуск на випуск, от колеги, които го бяха гледали и слушали на живо, но и спомените за подобни сеанси на благодатта на мъдростта бяха останали вечно живи десетелетия след преподавателските му, а пък и трудно описуеми подвизи.
В годината на неговия 100-годишен юбилей издателство „Захарий Стоянов“ публикува един твърде обемист том от близо 600 страници с негови размисли и оригинални тълкувания под съставителството на проф.д.ф.н.Петър-Емил Митев и доц. д-р Борис Попиванов. В него са представени събрани през годините и десетилетията проникновени размишления и уникални интерпретации на вечни и нови, перспективни проблеми на философията, огромна част от които са в типичния стил на оригиналното провокативно мислене на необикновения мъдрец и вълшебник на философията във Философския факултет на Алма матер.
Подобно на приказните сюжети, в които героят трябва да премине през девет земи, за да достигне в последната ‒ десетата, където ще се извърши някакво чудо, в своите записки Бернард Мунтян предлага едно невероятно, а и неописуемо интригуващо пътешествие през десет глави, всяка от които разкрива по несравними начини потайностите на философията.
Пътешествието започва с мистериите на идеологията, преминава през земите на лъжата, политиката, преоценката на Маркс, еволюцията на Homo sapiens като обществено същество, обществената система, нейната стратификация и организация, развитието на обществото, критичната ситуация, в която се намира човечеството в съвременния свят, предизвикателствата и опасностите на технологиите и бъдещето на човека, за да завърши с проникновения анализ на естеството, мисията и благодатта на мъдростта в историята на Човека.
Всеки от тези проблемно-тематични парцели дори и сам по себе си е изключително труден и необхватен, предполагащ и изискващ огромни теоретически знания и усилия, за да се проникне и проумее неговата същност, специфика и функционално влияние над човешкия род. А в своите записки Бернард Мунтян по изумителен начин свързва, а и представя по невероятен начин тяхната взаимна общност, допълняемост и логическа последователност.
Вълшебникът на философското проникновение неистово, гласно и вдъхновяващо мечтаеше за такива бъдещи исторически времена и типове общества, в които одиозният гнет на различните идеологии ще остане завинаги единствено реквизит от Музея на историческата памет на човечеството. За вечния инакомислещ и хуманист мислител най-голямата опасност за човечеството днес е
острата идеологизация на проблемите
и техните решения
За непоколебимостта си в изповядването на тезата, че идеологията и науката са съвършено различни територии, в които господството на първата винаги е фатално, той беше смятан от мнозина и в апокрифни, доверителни разговори помежду им за българския Дьорд Лукач.
Премълчаването, прикриването, дискретитирането, репресирането, извращаването или унищожението на Истината и обективността на знанието в битийността на идеологиите за Б. Мунтян са истинските, дълбоките корени и мистерии на идеологическото и на неговите зловредни ефекти и последици за мотивацията, мобилизацията и активността на Човека. По тази причина всяко конюнктурно идеологизиране на науката винаги и навсякъде се оказва, в крайна сметка, несъстоятелно и безперспективно в хоризонта на историческото бъдеще.
В типичния му екстравагантен и уникален метафоричен стил, той подчертава, че там и тогава, където и когато функцията на идеологическото мобилизиране е доминираща, винаги и навсякъде обективното познание свири втора цигулка, а истината се оказва вечно прокудена. Прилепването на идеологията към, пък и експлоатирането ѝ от разнородните и многолики човешки групи, я прави безпощадна, мнителна, агресивна и коварна към чуждото мнение, свободата на мисълта и избора на човешките същества, дори когато тя формално им обещава подобни райски дарове, ако те приемат нейните дарове, а и се подчинят на нейните канони. Затова историята на прогреса, а и на регреса може/трябва да бъде прочетена и преосмислена през оптиката на господстващите в съответните времена, но и общества типове идеологии.
Идеологията не е обетована земя, в чиито владения лъжата няма място, а и роля. Напротив, всяка идеология по свой начин, повече или по-малко се родее със и обслужва лъжата. Мунтян безпощадно демистифицираше, оригинално разобличаваше, а и по уникален начин обясняваше релационния характер на всяка идеология, а и на нейната чуждост към знанието, което обаче тя се опитва да подчини и експлоатира във и чрез своите властови сценарии. И тъй като лъжта е не само гносеологическо, а и етическо понятие, всяка идеология се оказва замесена по съответен начин, в определени форми, степени, съпричастия и съучастия с подмолните или с бруталните проявления на лъжата в публичния и частния живот на хората.
В този контекст всяка идеология е изначално и фатално обвързана с отговорността и вината. А нейно видимо или незримо укривателство или спекулиране, манипулиране с Истината винаги се отразява крайно вредно и дори пагубно за битийността и еволюцията на Човека. По тази причина всяко отъждествяване на истината с теориите за нейната релативност и множественост винаги представлява огромна, но и смъртоносна опасност за човешкия род, понеже отваря царски друмища и дава необятна, често и безконтролна власт на идеологизирането на познанието, облекчава и насърчава идеолозите в техните щения, капризи и вакханалии.
Изваждайки наяве и обяснявайки по свой оригинален начин перфидността или дори перверзността на идеологическото, Мунтян покачваше нейното мистериозно съпричастие и съучастие в сътворението, разпространението, рекламирането и налагането на всевъзможни типове утопии, които се представят като единствено и безалтернативно верую на Истината.
Показвайки на светло дълбинната същност на всяка идеология, той обясняваше ясно и аргументирано нейната солидна и мащабна, вечна, но и перспективно обслужваща заинтересованост, която я превръща неизбежно и в едностранчив, а и в манипулативен феномен. Затова и всяко идеологическо винаги и навсякъде се оказва изопачено, чуждо на истинската обективност и достоверност инструментално знание, обслужващо ничии властови проекти, а в нейните превърнати форми се спотайва огромни опасности и злощастия за човешкия род.
Във времето и обществото, в които не беше прието да се говори за тоталитаризъм и неговото изповядване и приложение от и чрез господстващата идеология, Мунтян намираше оригинален начин и използваше езоповски език, за да покаже тоталността на присъствието и влиянието на идеологическото, да бие камбаната за придружаващите, но и обслужващите го гибелни последици от разгула и безконтролността на идеологическото в човешкия живот. Неслучайно той, човекът с антифашистко, ремсистко минало, се смяташе за автентичен дисидент, но и рекламен агент на недопустими, непозволени от самозабравилите се властници идейни визии, които събуждат от летаргия приспаните от идеологемите човешки съзнания.
Според мъдреца Бернард Мунтян, в съвременните времена и общества политиката ‒ бойният плацдарм на всяка идеология, все повече се оказва гибелно поле и вредно начинание, с което не се цели истинско разгръщане, облагородяване и самоутвърждаване на човешката природа, а нейното спекулативно и инструментално подчинение и коварно експлоатиране.
Лъжата
е втората земя, през която вълшебникът на философската мъдрост ни води. Още си спомням далечната 1973 г., когато в препълнената 41-ва аудитория Бернард Мунтян коментираше разнообразните дефиниции за човешката същност, но и когато в края на своя оригинален анализ с бомбардировъчен ефект зашемети онемялата и вторачената към него в пълен захлас от словото му публика с проникновението, че човек е същество, което лъже. Това, което тогава Мъдрецът разкри пред своите студенти, беше само малка част, фрагмент от това интелектуално богатство, което настоящият том разкрива в неподозирана пълнота. Човекът, творецът, несъмненият демократ и хуманист, който в едно свое интервю иронично и шеговито признава, че е умерено честен човек, който от време навреме казва истината, се оказва най-финият познавач и тълкувател на енигматичната природа на лъжовния феномен.
Представянето на съзнаваната неистина за истина е равно на дефинитивна лъжа, но и представянето на истината за истина е също лъжа, преследваща винаги някакъв интерес. Прикриването, премълчаването, изопачаването, извращаването, дискриминацията и репресията над Истината във и чрез Лъжата винаги са духовно и практическо дело, което носи безспорен отрицателен заряд и гарантиран пагубен ефект за човешките същества, а и общества.
Мунтян успява по изумително оригинален, несравним, а и непостижим за когото и да било другиго начин да представи, но и да обясни нагледно и гранитно аргументирано мистериозната алхимия на процесите на сътворението, разпространението, налагането, а и експлоатацията на разнородните и многолики лъжи в публичния и частния живот на хората. Няма тъмна страна или незабележимо ъгълче на феноменологията на лъжата, до които да не отвежда, които да не осветява и проникновено обяснява теоретическият анализ на Мъдреца. Игрите, подмените или замените на обективното и субективното в тази феноменология са вечен аксесоар, неизмемен арсенал и репертоар на идеолозите и политиците, на властниците и управниците от всякакъв политически цвят, от всички идеологически фамилии, които са положили свещен обет пред олтара на Лъжата, и използват всячески нейните екстри, услуги.
Превеждайки ни през мистериите и тайните, незримите и умишлено непредставените и необяснените на хората пространства на фаталните обвързаности и зависимости между лъжата, полезността и похитената, оползотворената и осквернената чрез нея истина, вълшебникът на философската мъдрост ни представя в неочаквана пълнота, но и конкретност съперничествата между истината и лъжата, пролиферациите или мутациите на последната, нейните опити да се представи дегизирана като, а и да се възползва от екстрите на Истината.
Разкривайки дълбинните корени на произхода и еволюцията на лъжата, Б. Мунтян описва и обяснява нейната коварна и зловредна фунционална ориентация и ангажираност, нечистоплътните ѝ връзки и зависимости с идеологическия далтонизъм и с властовия астигматизъм, с перфидните или арогантните ѝ класови, а и „безкласовите“ ѝ прояви и деяния. С неподозиран размах и впечатляващ интелектуален мащаб, той разобличава нейните обвързаности, зависимости и пагубни влияния или въздействия върху рационалната и емоционалната сфера на човека като род, вид и индивид. В този ракурс е и уникалното му описание и тълкувание на присъствието, ролята и значението на лъжата в хоризонталните и вертикалните типове обществени системи, а пък и неговите предложения за решение как човечеството може/трябва да се спаси от гнета на разнообразните модалности на лъжата.
Превеждайки читателя през тъмните и коварни пространства на разнообразните покушения, срещи и злоупотреби с истината, но и с използването на лъжите от всички ‒ демократични, авторитарни и тоталитарни ‒ политически режими, Мунтян обяснява как се стига до тяхното историческо появяване и утвърждаване като разкрива потайностите на дълбоките антропологически корени на лъжата, както и на модалностите на нейните експлоатации. После идва редът на впечатляващото и уникално разчупване на дългата поредица катинари на мълчанието и прикриването на същността на гносеологическите корени и основания за вековечните производства, дистрибуции, рекламирания, налагания, обмени и консумации на явните или завоалираните лъжи в различните сфери на човешката и обществената практика. В този контекст Мунтян разкрива както препятствията и постиженията, така и непълнотите, слабостите, дефектите на науката и различните идеологии спрямо употребите на лъжата, в т.ч. и на ортодоксалния марксизъм, обикновено кичен със славата на единствено истинен.
Несравним, уникален е и мащабният, но и дълбочинен интелектуално-теоретически сондаж на Мунтян в пластовете на тенденциите на съвременното масово оглупяване на хората в условията на непозната за предшестващите епохи и общества информационна база. За този одиозен, но и гибелен ефект определена вина носят механизмите на лъжата, които успяват да съблазнят, подчинят, мобилизират и активизират различни социални типове в сътветни екстремални или банално-прозаични исторически и всекидневни ситуации, казуси.
В тази широка и пъстра по своята смисловост, оценъчност и интерпретативност панорама няма как генеалогията и феноменологията на лъжата да не отведат неизбежно и до въпросите за съпротивата и борбата срещу нейното присъствие и влияние в живота на хората. В този ракурс естествено се поставят и анализират въпросите за ролята и значението на интелектуалците за формирането, разпространението и натрапването на различни модуси на лъжата в публичния и частния живот на хората, а и за цензурата, нетърпимостта и непоносимостта към чуждото мнение, за което се подозира или утвърждава, че крие в своите пазви всевъзможни или точно определени видове лъжи, псевдо-, квази- или менте-истини.
На тази основа се представя и нова тип реверсия към темата за връзките и зависимостите между идеологията и лъжата, описваща и тълкуваща всевъзможните модалности и злоупотреби с преднамереното и инструменталното хипертрофиране или пък хипотрофиране на истината в органиката и битийността на сервираните и налаганите на обществото лъжи.
Към този проблемно-тематичен ресор спадат и откровената, горчива изповед, но и искреният протест на Бернард Мунтян срещу целенасоченото, повсеместно, непрестанно и системно лъжене, мамене и заблуждаване на българския народ в годините на т.нар. демократичен преход. Перфектен познавач на огромното творческо наследство на марксизма, той с тъжна ирония споделя, че в нашето смутно и преломно време и преходно общество сякаш безнаказано господства страстният Марксов призив от Комунистическия манифест, само че префасониран по неочакван, одиозен начин ‒ „Мошеници от всички страни, съединявайте се“.
Следващата проблемно-тематична „земя“, в която ни отвежда, а и чиито прелести, но и опасности ни разкрива по несравним многостранен, но и прецизен, детайлен начин Бернард Мунтян, е
историята, ролята и значението
на политиката
Започвайки своя мащабен анализ с генеалогията, феноменологията и функционалността на държавата, той разкрива екстериора и интериора на този властови феномен, обяснява неговите технологии и практики на подчиняване на обществото и индивида на господстващите в държавата субекти. Тук въпросите за ролята и значението на собствеността, правовата и неправовата държава се оказват неизбежни мишени за неговия проникновен и многопосочен теоретически анализ.
Мунтян успява по непостижим за когото и да било начин да повдигне булото и аргументирано да обясни вътрешната природа и структура, потайностите на връзките и зависимостите между хоризонталните и вертикалните структури и типове обществени системи, а и неминуемата потребност и експлоатация на различните видове репресивни институции, властови техники и практики, които в отделните типове общества притежават свои прояви.
След това логически преминава към темата за същността, особеностите, структурата, функциите и ефектите от дейността на различните видове политически партии, при това с особен критичен фокус и акцент към генеалогията и феноменологията на левите партии.
После идва редът на теоретическата илюстрация, трактовка и философска „разправа“ с политиците. По оригинален път и начин Мунтян разкрива истинската им същност и аморална физиономия, пристрастията и зависимостта им от лъжите, спекулациите и манипулациите на истината, ангажираността им с деяния, обикновено имащи антиобществен характер и краен ефект. На този разобличителен фон идва като гръм от ясно небе проницателното му съждение, че заради своята несъмнена безкористност и кристална нравственост исторически титани и революционни величия като В. Левски не могат да се считат за политици в автентичния, общоприетия, но и исторически, а и всекидневно възпроизвеждания смисъл.
С горчива ирония и нескрита подигравка са тезите му относно банално известния на публичността факт, че политиците трябва да са по-малко морални и по-глупави от средното равнище на населението, па макар и с дипломи и звания, тъй като са професионално едностранчиви и разглеждащи, оценяващи и третиращи хората преди всичко като средство, че се опират на тълпата, а и на лъжата, че разчитат на демагогията и популизма за опазване и увеличаване на властовия си статус и органично свързаните с него привилегии или облаги.
Преминавайки към отечествената територия на проблемите за демокрацията, Мунтян обосновано показва и аргументирано доказва защо и как всички –изми са компрометирани. В този раздел той разкрива мистериите на демокрацията, на нейните граници и извращения в различни исторически епохи и типове общества, от различни идеологии или партии и т.н. Неизбежна в този аспект е и темата за корелацията между етатизацията и приватизацията и с нейните исторически ‒ познати и непознати ‒ страни и ефекти в конкретни типове социуми.
Тъй като историята на демокрацията предполага, изисква и налага различни видове преходи, следващата теоретико-аналитична стъпка ни отвежда към прехода като своеобразно обществено-историческо преобръщане на роли и идентичности, съпроводено с приватизация или с отнемане на такива възможности, функции и битийности за дадени политически и идеологически субекти в смутните и преломни времена и разтресените от катаклизми общества.
Телескопичният анализ на политиката обаче не прави ненужен, а ‒ обратното ‒ крайно потребен и ценен микроскопичния ѝ анализ, засягащ присъствието, ролята и значението на отделната човешка личност, попаднала ‒ доброволно или принудително ‒ в мрежите на политиката. Тук свое място и стойност придобиват въпросите за историческите и съвременните значения на личния не/свободен избор на човека, както и на правните, а и моралните причини или основания на хората да притежават или да се борят за собствени организации и пр.
Историческите дефекти, изкушения и опасности на познатите видове демокрация неминуемо отвеждат и към съдбовния проблем за възможностите за истинска демокрация. Естествено е в този особен тематичен пейзаж да се появи и въпросът за възможността социалистическите общества да притежават, използват и усъвършенстват своя демокрация, защото феноменологията на последната в атомистичните и йерархичните общества притежава своите тайни и особености, които не бива да се пренебрегват или елиминират при един обективен теоретически анализ, който претендира за задълбоченост и многостранност.
В този ракурс се поставя и темата за различни видове „обучения в демокрация“ ‒ техническо и по същество, както и тази за алтернативните модели на демокрацията като господство на просветено малцинство или на творчество на нейните граждани, основано на свободите им. Тук присъства и вечната тема за демокрацията като власт, произтичаща от народа и служеща на народа, опосредена от мъглявата формулировка и практика на власт чрез народа и т.н. А е логично и естествено в този тематичен, но и аналитичен порядък на сцената да се появи и въпросът за глобалните предизвикателства пред политиката и ролята ѝ за тяхното решаване.
Следващата територия на проникновения и оригинален теоретически анализ на Бернард Мунтян е
преоценката на Карл Маркс
и един съвършено нов прочит и тълкувание на неговото идейно наследство, осъществени чрез уникален интелектуален пробив в тематичните пластове на сложните контексти на науката, обществото, историческия прогрес, общественото съзнание, доминацията на частичната или глобалната гледна точка, историческото място, роля и съдба на марксизма, а и на пътешествието отвъд Маркс и неговата теория.
Мунтян убедително показва и аргументирано доказва конкретноисторическата зависимост от и ограниченост на сътворението, разпространението на марксизма като теория и обществено-политическа практика. На базата на задълбочен и комплексен анализ на генеалогията и феноменологията на обществото като система, притежаваща и използваща съответни вертикални и хоризонтални отношения, той разкрива причините, средствата, пътищата, формите, мащабите и темповете на изграждане и прогресивно развитие, или ‒ обратното ‒ на изчерпване, дискредитация и загиване на определени типове обществени системи. В противопоположност с битуващи от десетилетия трактовки, Мунтян лансира и обосновава тезата си за неправилното обобщение на Маркс за условията на капитализма в Англия от ХIХ век, поради което той се оказва „идеолог“ при това в отрицателния смисъл на думата. В този контекст той показва дълготрайно премълчавани, прикривани и некоментирани примери от творчеството на Маркс, в които реално се пресилват едни за сметка на други неща.
В раздела, посветен на анализ на историческия прогрес, неизбежно и логично се появява и тълкува въпросът за диалектиката между количествените натрупвания и изменения, от една страна, и качествените, в т.ч. и за революционните, скокове, от друга страна. Тук са поставени и третирани и проблемите за различните видове революции и за тяхното влияние над общественоисторическото развитие и жизнената съдба на отделни социуми, индивиди.
Изхождайки от възгледа, че марксизмът е идеология, която е революционна по своята природа и функционална мисия, че е теоретическо оръжие на пролетариата, а пролетариатът е неговото практическо оръжие за радикална промяна на действителността и човешките типове, Мунтян визира главното, което подлежи на отрицание ‒ силовите възли на собствеността.
Чрез дълбочинен и комплексен анализ на генеалогията и феноменологията на обществената собственост, той показва и обяснява иронията на историята ‒ въпреки всичкото им презрение към идеологията и идеолозите, Маркс и Енгелс се оказват фактически последните големи идеолози в историята, които са застъпници на една линия, една класа и едно люшкане на махалото на историята.
В този аспект като логична произтича и оценката на Мунтян за марксизма като исторически люшкащ се между обективността на истината и субективността на образа и ангажиментите за кардинално изменение на действителността. А в пространствено-времевия континуум на общественото съзнание и масовата психика марксизмът се оказва продукт, но и средство на особен ангажимент към определен едностранчив, редукционистки поглед и анализ на корелациите между общественото битие и общественото съзнание, на подценяване на надстроечните, но и на хиперболизация на икономическите условия и фактори в цялостната органика и феноменология на обществото.
А на този теоретико-методологически фундамент се предопределя в известна степен и форма и историческата съдба на марксизма, който се оказва значим етап в еволюцията на науката, който има своите ограничености, а и едностранчивости при описанието и тълкуванието на реалностите, процесите и тенденциите в обществено-историческите събитийности и трансформации. Ограничеността на марксизма произтича от неговата базираност и задоволеност преди всичко на хоризонталните анализи на корелациите, обмена и пулсациите на основните класи и на прокламираното съответствие между съдържанието на общественото съзнание и това на общественото битие, съпроводени от изпускане от очи, от пренебрежение, омаловажаване и дори елиминиране на някои важни страни и ефекти на надстроечните феномени, т.е. на вертикалните структури и тяхното влияние върху публичния и частния живот и пр.
Въпреки тази еретична присъда за марксизма, Б. Мунтян подчертава, че марксистката теория е вярна научна теория, която поради това не може да се отхвърли, но трябва да се „преодолее“ както теорията на относителността преодолява класическата механика. В този контекст марксизмът, въпреки своята непълнота и едностранчивост, независимо от своите съществени опровержения и морални поражения е исторически необходим, жизнен, силен и ценен като идеология на недоволните маси, но и на авантюристични идеолози, политици.
А този му особен статус налага неговото развитие, обогатяване и усъвършенстване вече и отвъд Маркс, чрез нова диалектика в опознаването и използването на корелациите между производителните сили и производствените и другите социални отношения в обществото, а и с ясното съзнание, че принадената стойност, експлоатацията на нейна основа и класовата борба вече отстъпват на заден план, тъй като се появяват нови силови центрове и типове борби, които вече не са така съдбовно основани и ангажирани с противоречията и борбите между буржоата и пролетариата.
И подобно но всички други системотворци, Маркс също се е стремял и опитвал да формулира и легитимира затворен тип система с определен финализационен пейзаж и смислово-ценностнен пълнеж, която обаче ходът на историята отчасти опровергава, тъй като Маркс залага предимно на това, което обаче трябва да се разруши, но пък е и недостатъчно проницателен, обоснован и ангажиран с конкретността на онова, което трябва да се създаде на негово място. Затова и Бернард Мунтян приключва тази глава с проницателното и поучителното си съждение, че „Маркс смята за свое достойнство, че няма идея какво ще се построи, не какво ще се разруши. Е, наистина е нямал идея!!“
Следващото ‒ пето ‒ тематично пространство, през което ни превежда вълшебникът на философската мъдрост, е посветено на
Homo sapiens
като обществено същество, на корелациите между обществото и личността, и на ролята на труда в историческия и всекидневния живот на човешките същества и техните разнородни и многолики съобщества. Срещу опитите на Маркс да открие и прокламира съвършен тип общество, Мунтян противопоставя тезата си, че такова просто няма и не може да има. Но корекциите му към марксизма не спират дотук, а отиват и в посока на фундаменталното определение на Маркс за същността на човешката личност като ансамбъл от обществените отношения на човека, което Мунтян смята едновременно и за вярно, но и за невярно, разбира се, в съответни контексти, аспекти. Затова личността се оказва особена, самобитна и прекалено сложна кръстоска между фило- и онтогенезата на човешкото същество, която е дотолкова свободна, доколкото е самата тя. Затова и демосът престава да бъде действителен субект на обществени изменения, където и когато не се състои от самостоятелни, развити и свободни в своето мислене и действие хора. Затова и демокрацията в съвременните времена вече не е само дълбоко свързана със и зависима от обществото и типовете човек, а днес вече и от начините на тяхното съществуване.
Базирайки се на съществените отлики между човека и организма, навлизайки в дебрите на антропогенезиса и еволюцията на информационните системи, Мунтян подчертава, че човек, такъв какъвто се е изградил в историята, определя какво може да излезе от него. Отчитайки връзките и зависимостите на човека от външната и вътрешната среда, той визира и посоките, и контурите на онова, което може да произлезе от такъв сложен и диалектико противоречив континуум, заключавайки, че са нужни и нови условия, но и нови хора. Но и отново разкрива недостатъците на някои марксови тези, свързани с акцентиране на класовите антагонизми, но и с пренебрежение или омаловажаване на по-дълбоките психологически обособявания на основата на отделните „души“, произтичащи от самостоятелната психична структура, както и на техните въздействия върху жизнения свят на човешките същества.
В този контекст свободата на човека е относителна и конкретно-исторически обусловена. Тя не го предпазва или освобождава от зависимостите и влиянията на околния свят изобщо, а само в определени параметри, форми, на конкретни равнища и със съответни телеологии. И затова градежът и извайването на новите хора зависи не само от промените в средата, а и от тяхното лично желание, съпричастие и съучастие в тяхното духовно-практическо преображение, следователно те зависят и от чувството им за недоволство, отговорност и дори вина.
Тъй като в нашата съвременност и при силно измененото обществено битие вече няма предишните исторически условия, а и време за „естествен отбор“, новите правила на общежитие и на морал трябва да се създават и утвърждават от нови, съзнателни и съзнателно променящи реалностите и самите себе си хора. Днес исторически познатият Homo sapiens e стигнал до своя лимес, поради което не може да надхвърли ограниченията и условностите на своето общество, а следователно, за да се изкачи на по-висока еволюционна степен в своето обществено-историческо и многостранно развитие, се нуждае от нов тип човек и нов тип общество, които диалектически да снемат всички наследства от миналото и настоящето. Затова и преходът от формация към друга формация се обуславя от съответен бунт на два интелектуални и психологически типа личности ‒ от йерархично към атомистично общество, от бунт на инициативни и интелектуални бунтари срещу установеното статукво, и от атомистично към йерархично общество ‒ от бунта на търсещите спокойствие, сигурност, закрила и „утъпканост“ на пътищата на събитията и процесите в частния или публичния им живот.
Мунтян разкрива и обяснява защо и как марксистката теория и идеология грубо и решително пренебрегват ролята на човешките единици като психологически единици, а едностранчиво акцентират на значението и проявите им най-вече в качествата им на социални такива. Но такава едностранчивост не е присъща само на марксистката, а и на либералната теория и идеология. Социалистите акцентират преди всичко на обществото, либералите ‒ на индивидите, поради което се оказват крайности, които носят в себе си много дълбоки противоречия. Затова, за да има реална и исторически перспективна демокрация, е нужно преодоляване на идеологиите от всякакъв тип. Това е страшно необходимо, но почти невъзможно в днешните условия и реалности, поради което поражда невиждана криза на обществото и човечеството. Исторически унаследените и съвременните противоречия, колизии и конфликти не обуславят сами по себе си посоките, формите, темповете, средствата и начините за тяхното духовно-практическо решаване, тъй като роля и значение за това имат преди всичко хората, които съумяват да осъзнаят и оценят тяхната същност, особености и стойност.
Затова в историята няма абсолютна предопределеност, нито съществуват нотариални актове върху утрешното добро общество. Но общественото битие самò пряко не създава, а подбира и създава измежду избраните субекти, които са готови и способни да го утвърдят или ‒ обратно ‒ променят. Затова и всеки, колкото и неистово да му се иска, не може практически да стане Нерон, Торквемада, Хитлер, Сталин, Ягода, Ежов, Берия, Пол Пот, Мао Дзедун… Защото личността е не само изразител на обществени тенденции или ансамбъл от обществени отношения, а е и активен „кандидат“ за участник в тези отношения, т.е. необходимо е да има съответни желания, стремежи, склонности и способности, за да се прояви на това историческо поприще. В този контекст личността задължително има своите отговорности и заслуги в историята.
И тук Мунтян лансира парадоксално спрямо битуващите визии твърдение, според което, за да съществува като свободна личност, човек трябва да живее в атомистичен тип общество, да е подложен на силовите въздействия и произвола на силните атоми ‒ собствениците, но и да може да има желания и способности да ограничава, коригира и смекчава техните влияния, без обаче да премахва изцяло тяхното присъствие ‒ чудесен пример е шведският модел.
От тази гледна точка, според неговата преценка, основният грях на марксизма се оказва прекаленото надценяване на частната собственост, а и отъждествяването на общественото и икономическото развитие с нейното развитие и премахване, което води до абсолютни тоталитарни диктатури. Затова идеята на Маркс за съвпадане на прогреса с интереса на една класа е до такава степен от птичи поглед, че може да струва на хората тяхното съществуване, а от тази гледна точка констатацията му е както вярна, така и същевременно идеологическа.
Шестият тематичен „парцел“, в който ни отвеждат проникновените размишления на Мунтян, е свързан с въпросите за
обществото като система
с неговата организация, стратификация, атомистични и йерархизирани обществени връзки и зависимости. От трите вида системи ‒ стационална, ситуационна и функционална ‒ за него интерес представлява последният, който е отворен по своя характер. Анализирайки мрежата на силовите социални отношения, особено на тези с възлово значение за системата, той разкрива естеството и особеностите на корелациите между хоризонталните и вертикалните пластове в системата. Тъй като система без силови отношения и силови/възлови центрове е невъзможна, затова и проблемите, противоречията, конфликтите и колизиите във всяка социална система произтичат от спецификата на отношенията в статуса и действието на възловите ѝ центрове.
Силовите центрове обаче винаги образуват и своя система (поради осамостоятелстването и раздуването си), която пречи на естественото функциониране на функционалната система. Освен това всяка функционална система формира собствен тип принаден продукт, но и се нуждае от производство на нови поколения, които да осигурят проекцията й в историята.
Типът общество е естествено различен за отделните исторически епохи, макар да си остава единен типологично. Освен това йерархичното общество не може да възникне спонтанно. Вертикалният тип е по-изгоден за изостаналите страни, но пък е и тромав за иновациите. Йерархичното общество е дефицитно, атомистичното ‒ точно обратното ‒ е недефицитно. В атомистичното общество наемният работник е зависим и експлоатиран от капиталиста, но може да избяга при друг такъв, докато при Оруеловото общество той няма къде да избяга и при кого другиго да избяга, понеже всичко е под контрола на властимащите в държавата, което означава, че в него работниците нямат право на разпореждане, владеене, на „думата“.
Изследвайки обществото като трислойна ‒ икономико-техническа, социална иинформационна/идеологическа ‒ система, Мунтян акцентира върху омаловажането на ролята и значението на последния слой за нормалното функциониране на другите два. Тук идва и критиката му към Маркс, който е анализирал еволюцията на обществата главно през призмата на техния икономически слой, а е подценявал, незаслужено подминавал този на иновационния и на неговите влияния, чиято роля в историята непрекъснато се е увеличавала.
Ако в историята на системите до човешкото общество главният фактор за еволюирането им е било саморазвитието, то при обществото той вече зависи от развитието на човека. В този контекст се появява и темата за насилието в историята, за неговата необходимост. Мунтян доказва, че всяко задвижване, ускоряване и движение с посока е винаги своеобразно и значимо „насилие“, което е свързано със, а и зависимо както от собствеността, така и от естеството на владеенето в социома на дадени ресурси, отношения и сложни зависимости. Именно в контекста на това владеене марксизмът стига и до парадокса, т.е. иронията на историята, че развива такова силово, йерархично-управленско общество, срещу което теоретически се обявява и заклеймява, хипертрофирайки ‒ за разлика от либералите, които подценяват или напълно игнорират ‒ регулативния потенциал на държавата и особено на властта.
Вертикалното общество е по-добро във военната сфера, хоризонталното ‒ в конкурентоспособността. Затова, когато дойде периодът на доминиране на второто, настъпва крах за първото. Либералите са за атомистични, социалистите ‒ за йерархични общества. При първите доминира частната собственост, индивидуализмът, и има това, което се търси. При вторите доминира владението (бюрокрацията, феодализма), колективизмът (и няма това, което се търси). Маркс е разкрил дефектите на атомистичните общества, но не е сторил същото относно йерархичните общества, особено за социализма като преходен етап към комунизма. Освен това при йерархичните общества политиците носят отговорност и вина не само за направени от тях грешки и престъпления, както е при хоризонталните, а и за строя, понеже го олицетворяват, въплъщават и ръководят. Затова трибунали може да има само срещу йерархични общества и техните елити ‒ якобинската диктатура, Нюрнберг, Народния съд и пр.
Във вертикалните общества построеното веднъж не се модернизира, понеже властващите прослойки имат нужда от стабилен статус, докато в атомистичните общества цари реална, а и спекулативна треска по всевъзможни иновации и модернизации във всичко.
Йерархичното общество може да преодолее себе си единствено чрез натиск, революция отгоре, докато в атомистичното това може да стане чрез революция само отдолу.
Седмото тематично пространство, през което Мунтян превежда читателите, е свързано с
развитието на обществото
По-точно и първоначално с неговата философска рамка. Като всичко, свързано с философията, крайната цел винаги е откритието, постигането на истината, която при атомистичните общества се базира на конкуренцията, докато при вертикалните ‒ на доминиращия, но и постулиран за истина интерес на властимащите прослойки, елити и пр. По тази причина, за да се „отсече“ интересът ‒ отсича се истината!
Иронията на диалектиката е, че коренът на лъжата е в система, основана на ефективни истини. Веднъж появила се, тази система се обвива със заблуди и следващи… лъжи. От тази гледна точка и марксизмът, и либерализмът се оказват непълни и едностранни.
Не бива да се тръгва от историята, за да се разбере какво е общественият прогрес, защото тя е лутане ‒ напред и назад, нагоре и надолу, непрекъснато люшкане в разни посоки. За да се отговори що е прогрес, трябва да се анализира напълно обществото като система, да се проумеят силовите предимства, тъй като обществото винаги е и „силова“ система. В този контекст теорията за формационния прогрес е несъстоятелна, защото прогресът винаги е път към по-голяма ефективност, а при формационното развитие винаги има и възходящи, и низходящи тенденции, а развитието винаги е свързано единствено с възходящо изменение. В контра/революционните епохи се правят опити за налагане на линеен краен модел, но с общ и отрицателен резултат, какъвто обаче се постига и в хипертрофията на либералното лесе фер, лесе пасе. Затова е нужен оптимум, който се базира на обективни знания за социума, ликвидиране на „люшканията“ и противопоставяне чрез общочовешки консенсус и ликвидиране на престъпното насъскване ‒ чрез лъжите ‒ на политици, идеолози и журналисти.
Не всяко скачане на ново ниво обаче е прогрес, защото той може да е временен, частичен или закъснял спрямо общото историческо развитие, или дори да пречи на действителния скок към ново прогресивно ниво. И не всеки скок е нещо положително (прогресивно), понеже историята не е само и просто движение напред, но и назад, или встрани, нито е скок „под камшик“ ‒ истерията на комунистите, нито е „вътрешно развитие“ ‒ мекотелостта на социалдемократите, а винаги е над тях. Затова всички екстремни движения и партии на люшкането от единия към другия край са вредни за прогреса, тъй като той е винаги снемане, а не само отрицание, т.е. той е отрицание на отрицанието. Люшкането е заменяне на една от друга негативна форма, затова „моментът“ на преминаване (революция) е вреден и опасен.
Следващата проблемна територия е тази на
критичната ситуация
понеже за пръв път в историята на карта е заложено съществуването на човечеството, а и на цялата истина. Винаги е имало разрушения и сривове, но те са били локални и конкретни, а сега опасността вече е свързана с повсеместно, тотално и цялостно унищожение на света и човечеството. Видими и осезаеми са заплахите от демографски, екологически, икономически, политически, идеологически срив, но и, заедно с това, и на криминален еспоненициален взрив, на корумпиране и комерсиализиране на всички жизнени сфери, на пародия на изкуството и на толериране на псевдонауката, конкретно проектно-поръчковото ангажирана с дадени елити.
Човекът и обществото му все още не са достатъчно зрели. Спасението е напред и нагоре към нов човек, нов Homo sapiens без лъжи и в нов тип общество, което е непознато досега и подчинено на истината, действащо бързо, защото няма време ‒ конфликтът вече е всеобхватен.
За пръв път в историята обществото не може да се справи генерално и глобално със своите задачи. Докато обществото няма изключително важни общи проблеми, обективността не е нужна, нито възможна, а груповите интереси налагат само необективност и неравенства. А моралът никога на дело, в масов мащаб, не е бил общочовешки, понеже досега се е замествал от групови интереси, ценности и норми, традиции, предразсъдъци и предубеждения. Досегашният „разумен човек“ не само и не толкова преодолява природните заплахи, колкото все повече ги създава; затова трябва да има нов човек, който да прекрати глобалния крах.
Така стигаме и до днес ‒ времето и битието на всеобщия „разгул“ на Лъжата. Но се оказваме и в историческото преддверие не само на „долу лъжата“, а и на общочовешкия морал, който трябва диалектически да снеме, а не да отрече или елиминира изцяло отделните частни морали. Иначе човечеството ще загине по свой особен начин ‒ чрез заблуждения, самозаблуждения и лъжи.
Ако някога Маркс пише, че религията е опиум на (не за) народа, днес вече следва да твърдим, че лъжата е опиум на народа, тя е култивирана, налагана, търсена самозаблуда. Естественият и неизбежен резултат от това е, че, вместо да става все по-мъдър, човекът ‒ тъкмо обратното ‒ става все по-оглупен и самооглупяващ се, а това е фатално и за него, но и за обществото и историята на човечеството, а и за природата, която му дава шанс да живее.
Деветата „земя“, през която превежда своите читатели Бернард Мунтян, е тази на
тематичното царство на технологиите
и за тяхното влияние върху бъдещето на човека. Тук има два тематични „парцела“ ‒ за кибернетиката и научно-техническата революция. В първия той разкрива причините, основанията и необходимостта от появата и развитието на кибернетиката, после описва нейните митарства и премеждия, след това вече показва, но и обяснява какво реално носи тя на човечеството както в позитивен, така и в негативен аспект.
Движението във втория „парцел“ ‒ за научно-техническата революция, ‒ започва с изясняване на нейната генеалогия и същност, с разкриване на спецификата и мистериите ѝ. Тук се „разомагьосват“ връзките, отношенията и зависимостите между науката и техниката, показват се скритите лица на науката, а и се тълкува нейната особена социална значимост, но и се обяснява защо е толкова необходимо създаването на ново общество на творци. Но заедно с това във фокуса на теоретичния анализ на Мунтян попадат въпросите за същността и спецификата на талантите, на тяхното обективно, субектно и субективно проявление и оценяване в различни исторически епохи, типове общества или в техните жизнени сфери. Подчертава се, че не съществуват общовалидни схеми за таланта, нито универсални рецепти за неговото формиране и използване в духовните и материалните практики на обществата. Анализират се приносите и дефектите на образователните системи. Обяснява се защо и как историческото бъдеще е заложник от прогреса на науката, интелекта и творчеството на човека като род, вид и индивид, разкриват се разнородните типове на научната, техническата, технико-социалните и научно-техническите революции в общочовешката история, третира се деликатните проблеми за противоречията между институционализацията на науката и творчеството в битността им на настоящи и бъдещи противоречия на и за човечеството.
В този план се изяснява защо „новият човек“ дори и сега е някакъв вариант на „моя човек“ с „моята истина“, т.е. максимум на Homo sapiens (откъм дефектите), а не снет Homo sapiens. Аргументира се тезата, че егоизмът на отделния човек може да се стопи в този на групата, но когато „групата“ е цялото човечество, има съдбовна нужда от съвършено нов тип човек, който да е над Homo sapiens sapiens, а и който ще осигури победа на Истината над Лъжата; но и вместо нетърпимост и непоносимост на истината, ще има неукротим стремеж към нея. А всичко това е органически свързано и с формирането, утвърждаването и развитието на съвършено ново обхватно мислене, което реално кристализира във и чрез мъдростта на Човека.
Новият човек трябва да преодолее досегашните си исторически иманентни граници и ограничения, връзки и зависимости, понеже в новите глобални реалности самият той вече е проблем с изключителна, дори фатална значимост за пребъдването на света и човечеството. Човечеството е стигнало до своя лимес, но продължава да върви по традиционния си път, а при това всяка следваща стъпка прави още по-сложни, по-тежки, по-лоши и гибелни нещата. Затова исторически сега все по-необходима, оперативно-необходима става и демокрацията, която трябва да избира между и за хората, а не между и за различни обществени ‒ вертикални или атомистични системи. Единствено спасителното решение е нов човек с ново всестранно мислене, познаващо и отстояващо цялата истина, и с коренно нов морал, и ново общество, или идват динозавров ефект, крах и край на човечеството, на историята на обществото и т.н.
Предкраховото състояние исторически, реално вече е налице ‒ само за един век отношението между най-богатите и най-бедните страни в света става от 1/3 до 1/60 през 1990 г. Екологията, демографията, икономиката, финансите, урбанизацията, деинтелектуализацията, консумеризмът и пр. все по-рязко и явно ескалират апокалиптичните настроения в света.
Затова е съдбовно потребен съвършен нов фанатизъм ‒ фанатизъм на съпротива против игото на фанатизмите на миналото и настоящето, фанатизъм на борба срещу лъжата, едностранчивостта, либералната размазня, т.е. фанатизъм в прослава и защита на мъдростта. Той следва да е диалектически снет фанатизъм, „хуманизъм в броня“, „войнстващ хуманизъм“. Затова и последната глава, т.е. последното ‒ десето ‒ тематично „пространство и царство-господарство“, през което много увлекателно и интригуващо ни превежда Бернард Мунтян, е неизбежно свързана с въпросите за генезиса, същността, особеностите, феноменологията и перспективите на и за
мъдростта на и за човека (като род, вид и индивид)
Всестранният анализ на цялата истина ‒ мъдростта е бавен, сложен и труден процес, но действието без нужното и достатъчното мислене винаги обуславя вреди за човечеството. Защото всестранната истина е равна на мъдрост, на необходимо ново равнище и съпротива срещу него, засилваща се омраза към него. Тя изисква от мъдростта действителна смелост срещу почти всички. Има съществени разлики между мисленето, образованието, интелигентността, творчеството и мъдростта. Десетилетията идеологическо възпитание не предотвратиха възраждането на религията, мистицизма, суеверията, нацизма и фашизма.
Мъдростта е в „нелюшкането“, в единното желание за радикална промяна, в „отвращението“ от себе си и на двете страни, в приемане на собствена отговорност от двете страни, иначе неизбежно ‒ по-скоро или по-бавно, но пък и сигурно ‒ ще настъпи крах.
В едно ново, бъдещо общество на творци също ще има неравенства, макар и не икономически, а и нужда от вертикална органиизация и институционализация на дейностите, които не ограничават или убиват индивидуалностите, а ги разкрепостяват, но и гарантират. Необходимо е снемане и на хоризонталата, и на вертикалата чрез отричане на едностранността, т.е. чрез мъдрост, която е подкрепяна и гарантирана от демокрация, наказуемост на лъжата, научност като настъпление срещу идеологиите, задължителна сменяемост на управляващите и ефективно работеща международна организация. Защото сега, вместо нужната мъдрост, е налице гъмжило от екстремистки идеологии; вместо дълбоко знание ‒ гъмжило от всякакви информации, плюс мистика, плюс…; вместо мъдър, нравствен и принципно нов човек съществуват оглупени и оглупяващи маси, често без работа и перспективи; трябва мощно изкуство, а не „лайната на художника“ плюс инсталации и т.н.
Сега основните тенденции са ентропиите, а противодействието срещу тях винаги е както смелост, така и мъдрост. Защото абсолютно отдалечените от истината са или трябва да бъдат психопати, които могат и да не са вредни, например в изкуството, но са извънредно опасни и неимоверно зловредни в политиката и идеологията. И понеже мъдростта се оказва единственото спасително оръжие срещу появата и пласмента на идеологическите чуми.
Мъдростта като обективност изцяло, като всеобхватна истина за общото, човечеството, природата, глобаризираното общество, интернет, световната отворена икономика и демографските заплахи, липсва в епохата на Маркс, затова и настъпва крах на прокламирания от него идеал. Той превръща едно особено (липса на собственост плюс пролетарско господство) в общо.
Мъдроста в житейски смисъл е старческо достояние, а днес борбата за нея е борба за бъдещето на човечеството, ако искаме да има такова; затова е борба срещу всички и всякакви идеологии, но тя се нуждае фатално от нова „идеология“ на прелома към новия човек и новото общество, поради което вече се превръща в действително младежко достояние.
Търсенето на истината заради самата истина е рядко ‒ дори и в науката ‒ явление, но преходът към мъдростта всъщност винаги е преход към Истината заради самата истина. В този смисъл борбата за истината е борба за мъдрост, за нов човек, нов морал, ново общество.
Както виждаме, пътешествието през десетте земи и царства-господарства на определени феномени, закономерности, процеси и тенденции в историята на човека и в еволюцията на неговото общество е неимоверно интригуващо, изпълнено с множество надежди и илюзии, или с премеждия и кошмари, подобно на всяка истинска приказка. Неговата прибавена стойност идва от най-различни фактори и посоки, значима част от които обаче са органично свързани с безспорно и извънредно талантливото разказваческо майсторство на Б. Мунтян. Няма как другояче да бъде, след като той оставя в трезорите на паметта споменът за себе си като вълшебник на мъдростта и изумителен факир на проникновеното и увлекателно слово.
Чудесен заключителен акорд на блестящия не само като съдържание, а и като типографски продукт фундаментален и внушително обемист труд на Бернард Мунтян са и двете студии на неговите съставители ‒ проф. дфн Петър-Емил Митев и доц. д-р Борис Попиванов.
В извънредно тежки исторически времена и при пренаситени с отчуждение, пренебрежение, индивидуализъм и високомерие публични нрави, делото, което са извършили проф. П.-Е. Митев и доц. Б. Попиванов около съставителството и дарението на публиката на този забележителен сборен труд, е много рядък дар, несъмнен символ и сигурен гарант, че порядъчността и етиката в науката не са единствено забравени и захвърлени в прашните колекции на Музея на паметта експонати, а живо пулсираща част от духовната ни култура.
Най-сетне не бива да подминем, забравим и да не подчертаем и огромната заслуга на едно от най-авторитетните родни издателства ‒ „Захарий Стоянов“, което десетилетия наред неотклонно публикува и съхранява за вечността творбите на знакови български мислители.
