4.
ВОДЕЩИЯТ. Сталин обявява: „Основният въпрос в ленинизма, неговият отправен пункт….. е въпросът за диктатурата на пролетариата, за условията за завоюването £, за условията за нейното укрепване.“
ОБВИНИТЕЛЯТ. Това не е вярно. Основният въпрос в една политическа доктрина е въпросът каква е целта, която тя преследва. Вторият основен въпрос е с какви средства ще осъществява тази своя цел. Що се отнася до ленинизма (респ. до марксизма), неговата цел, т. е. „основният въпрос“ в него, както е известно, е социализмът.
Както вече видяхме, в разбирането на Маркс диктатурата на пролетариата, взета в буквален смисъл, е морално-политически оправдана само когато индустриалният пролетариат е огромното мнозинство от населението, когато се прилага от поголовно въоръжения народ, а не от някакви специални репресивни органи и само за сподавяне на съпротивата на буржоазната контрареволюция, т. е. за кратко време, след което се избира парламент, законна държавна власт. Тази власт, която организира и ръководи прехода към социализма, също е диктатура на работническата класа, но вече в преносен, метафоричен смисъл, в смисъл, че поради своята преобладаваща численост трудещите се налагат волята си със силата на избирателната бюлетина.
За Ленин, който обявява, че социалистическата революция ще победи най-напред не в най-развитите капиталистически страни, а в изостаналата по пътя към капитализма Русия, диктатурата на пролетариата е диктатура само в буквален смисъл — диктатура на малочисления руски промишлен пролетариат, а на практика диктатура на болшевишката партия, която не може да разчита на абсолютно парламентарно мнозинство при всеобщо равно избирателно право, затова лишава буржоазията от право на глас, а правото на селяните силно ограничава.
Тъй като след победата на пролетариата буржоазията си остава негов „по-могъщ враг, чиято съпротива се засилва десетократно с нейното събаряне“, то диктатурата на пролетариата е „неограничено от закон и опиращо се на насилието господство“, което „има съчувствието и подкрепата на трудещите се и експлоатирани маси“ („Държавата и революцията“).
Това насилие обаче е неограничено от закон само докато трае гражданската война, тъй като в тези условия просто не е възможно нормално законотворчество и правораздаване. След победоносния за болшевиките край на гражданската война Ленин създава Углавен кодекс, настоява твърдо за спазване на законността. Освен това Лениновата диктатура на пролетариата не е вечна, а за един преходен период от полуфеодализма към социализъм, в който работническата класа ще нараства числено и все повече ще се разширява демокрацията.
Сталин превръща разбираната от Маркс като висша форма на демокрация диктатура на пролетариата в нейната пълна противоположност.
Ето какво казва той: „Диктатурата на пролетариата е оръдието на пролетарската революция, нейният орган, нейният най-важен опорен пункт, необходим, първо, за да бъде смазана съпротивата на съборените експлоататори, второ, да бъде доведена революцията до пълната победа на социализма.“ Революцията обаче не може да направи това, „ако не създаде на известна степен на своето развитие специален орган във вид на диктатура на пролетариата като своя основна опора (к.м. – А.А.) “
Този „специален орган“ не е никой друг освен НКВД. Така Сталин обосновава „теоретически“ всевластието на политическата полиция. Той установява диктатура на НКВД над всички, разпростира насилието не само над цялото население, но и над членовете на партията. Дори и когато работническата класа в СССР става мнозинство и когато с подготвената от Бухарин и приета през 1936 г. нова конституция се въвеждат всеобщи, равни, преки и тайни избори, „диктатурата на пролетариата“ си остава абсолютна лична власт на „вожда“, упражнявана с помощта на гигантски бюрократичен, репресивен и пропаганден апарат.
С една дума, Сталин превръща средството в цел: неговият социализъм — това е диктатурата на пролетариата, а диктатурата на пролетариата — това е политическата полиция, която безчинства, тероризира и убива без съд или с пародия на съд под неговото ръководство и по негово нареждане. Така че, подобно на известния френски крал-„слънце“, който казвал: „Държавата — това съм аз!“, Сталин би могъл да каже: „Социализмът — това съм аз!“
ВОДЕЩИЯТ. Ето какво пише Сталин все там, в „Основите на ленинизма“: „Диктатурата на пролетариата, преходът от капитализма към комунизма, трябва да се разглежда не като мимолетен период във вид на редица „най-революционни“ актове и декрети (както смята Маркс — А.А.), а като цяла историческа епоха (к.м. — А.А.), пълна с граждански войни и външни стълкновения, с упорита революционна работа и стопанско строителство, настъпления и отстъпления, победи и поражения.“
ОБВИНИТЕЛЯТ. Това е радикално извращаване на Марксовото разбиране за социализма и комунизма.
Вече видяхме, че преходът, за който говорят Маркс и Енгелс, е преход от капитализма към комунизма изобщо, а не от капитализма към висшата фаза на комунизма. Сталин и сталинистите обаче оправдават запазването и дори всемерното засилване на държавата за „цяла епоха“ на „строителство“ на социализъм. Тяхната държава се грижи не само за отбраната на страната и за вътрешния обществен ред, но взема изцяло в свои ръце ръководството на икономиката, на културата, на науката и образованието, заема се не само с възпитанието на подрастващото поколение, но и с „превъзпитанието“ на възрастното население, като го обхваща поголовно в казионни организации и чрез тях регламентира и частния му живот…
ВОДЕЩИЯТ. Сталин обаче цитира в своя подкрепа следните думи на Маркс към работниците: „Вие трябва да преживеете 15, 20, 50 години гражданска война и международни битки не само за да промените съществуващите отношения, но и за да се промените самите вие и да станете способни за политическо господство“…
ОБВИНИТЕЛЯТ. Това е една от най-грубите фалшификации на Маркс от страна на Сталин. Защото тук Маркс говори за „гражданска война“ съвсем не в смисъла на въоръжените стълкновения по времето на Парижката комуна, а в смисъла на казаното в „Комунистическия манифест“ за „прикритата гражданска война в съществуващото общество“, която стига „до точката, когато тя избухва в открита революция“, т. е. Маркс има предвид дългогодишната мирна класова борба, в която работниците трябва да се променят, за да станат „способни за (бъдещо!) политическо господство“.
ВОДЕЩИЯТ. Защо му е необходима на Сталин тази фалшификация?
ОБВИНИТЕЛЯТ. За да може да каже: „Продължавайки и развивайки мисълта на Маркс(!) (к.м. — А.А.), Ленин пише: „При диктатурата на пролетариата ще се наложи да се превъзпитават милиони селяни и дребни стопани, стотици хиляди служещи, чиновници, буржоазни интелигенти, да се подчиняват всички те на пролетарската държава и на пролетарското ръководство, да се побеждават у тях буржоазните навици и традиции“, по същия начин, както ще трябва да се „превъзпитат….. в дълга борба, на почвата на диктатурата на пролетариата, и самите пролетарии, които ще се избавят от своите дребнобуржоазни предразсъдъци не изведнъж, а само в дълга и трудна масова борба с масовите дребнобуржоазни влияния.“
Това обаче няма нищо общо с Маркс!
Никъде нито той, нито Енгелс, не говорят за „превъзпитаване“ на дребната буржоазия и за „борба на почвата на диктатурата на пролетариата“ за изкореняване на „дребнобуржоазните предразсъдъци“ сред пролетариата.
ВОДЕЩИЯТ. Маркс и Енгелс изискват комунистите да се отнасят към селяните и другите дребни собственици и самонаемници приятелски и съчувствено, да ги защитават срещу разоряващия ги едър капитал и срещу ограбващата ги буржоазна държава, а след установяването на работническа власт да им помагат всячески в техния индивидуален труд и да поощряват доброволното им коопериране върху началата на демократичния колективизъм…
ОБВИНИТЕЛЯТ. Сталин, обратно на Маркс, ненавижда дребните собственици, селяните, занаятчиите, изобщо хората, склонни към независимо мислене и поведение (и най-вече интелигентите, „гнилите интелигенти“). Докато Ленин иска всички тези „междинни“ слоеве да бъдат „превъзпитавани“, но „деликатно“, да бъдат уважавани и привличани за съюзници, Сталин се заема да ги смаже или да ги постави под команда — такава е всъщност истинската причина за „разкулачването“ на „кулаците“ и за насилствената тоталитарна колективизация под различни форми и на селяните, и на занаятчиите, и на творческата интелигенция.
Тази стигаща до патология омраза към дребната буржоазия и към „дребнобуржоазността“, характерна за сталинистките „пролетарски революционери“ на Изток, ще се окаже фатална за съдбата на източния социализъм.
ВОДЕЩИЯТ. Сталин казва: „Републиката на Съветите е онази търсена и накрая намерена политическа форма, в чиито рамки трябва да стане икономическото освобождение на пролетариата, пълната победа на социализма. Парижката комуна беше зародишът на тази форма. Съветската власт е неин завършек.“ Вярно ли е това?
ОБВИНИТЕЛЯТ. Това е поредна фалшификация. Вече видяхме, че Парижката комуна е всъщност демократична парламентарна република със свобода за различни партии и всеобщо изборно право, в която пролетариатът заедно с неговите съюзници представлява огромно мнозинство и затова — може да се очаква — ще печели всички избори и ще господства трайно.
А що се отнася до Съветската република, самият Сталин казва: „Диктатурата на пролетариата не може да бъде „пълна“ демокрация, демокрация за всички, и за богатите, и за бедните…“ За разлика от Парижката комуна, Съветската република се гради не на териториален, а на съсловно-производствен принцип и върху ограничено изборно право (буржоазията е лишена от право на глас, а селяните избират един свой депутат с пет пъти повече гласове, отколкото работниците). Така че съветите може да са подходяща форма за волеизява на трудещите се в кризисно време, но те са твърде примитивна форма на демокрация в сравнение с основаната на всеобщото, равно, пряко и тайно изборно право.
5.
ВОДЕЩИЯТ. Изчерпва ли се с казаното дотук разминаването на Сталин с марксизма?
ОБВИНИТЕЛЯТ. Съвсем не. Сталин не само вулгаризира философията на Маркс, не само фалшифицира и изврати неговата политическа доктрина, но и брутално потъпка етиката на марксизма.
Първо. Основоположникът на историческия материализъм смята, че не личностите, а народните маси са главната и определяща движеща сила на историческото развитие. Маркс твърди, че освобождението на пролетариата (а с него и това на цялото човечество) може да бъде дело единствено на собствените му ръце. Оттук и неговата остра непримиримост към суеверното преклонение пред авторитети и към всякакъв култ към вождовете.
Сталин, обратно на Маркс и напълно в духа на религията и на вулгарния идеализъм, смята, че масите са стадо, което се нуждае от водачи. (Това го е казал направо в разговор с Георги Димитров, който го е записал в дневника си. Говори се също, че веднъж, когато бил на празничната трибуна на Лениновия мавзолей, след като привършил военният парад, „народният вожд“ промърморил с досада: „А сега ще тръгнат овните…“). Сталин приема и сам поощрява безмерните възхвали към собствената му личност, стигащи до обявяването му за „баща на народите“…
Разбира се, у всички, и особено у необразованите, безимотни и беззащитни хора има стаден инстинкт, но има и социален инстинкт за индивидуална изява, която им дава чувство за лично достойнство. От характера на водачите, от тяхното отношение към масите зависи в голяма степен кой инстинкт ще се проявява повече у тях.
Демократите Маркс и Ленин обичат народните маси, вярват в техните творчески и самоуправленчески способности и се стремят да развиват техния личностен потенциал. Ленин настоява, че „държавата е силна със съзнателността на масите, силна е когато масите знаят всичко, могат да съдят за всичко и правят всичко съзнателно.“
Антихуманистът и антидемократът Сталин не обича и не жали хората, не уважава масите и не вярва в техните способности сами да се освобождават и да управляват съдбата си. Оттук и неговото самоизживяване като предопределен от историята, подобно на царете Иван Страшни и Петър Първи, да изведе Русия до величие без оглед на жертвите, оттук и неговата омраза към демокрацията. Както забелязва Николай Бухарин, „авторитарната власт се гради върху омраза към масите, независимо от всички обяснения в любов, които се правят.“
Второ. Маркс и Енгелс се отнасят към другите работнически, както и към всички демократични партии, често остро критично, но винаги като към потенциални съюзници срещу общия враг — феодалната или буржоазната реакция.
Така в писмо до Август Бебел от 28 март 1875 г. Енгелс негодува срещу записаната в проектопрограмата на Германската социалистическа работническа партия „гръмка, но исторически невярна фраза: по отношение на работническата класа всички други класи били само една реакционна маса. Тази теза е вярна само в отделни изключителни случаи… Ако например в Германия демократичната дребна буржоазия принадлежеше към тази реакционна маса, как би могла тогава Социалдемократическата работническа партия години наред да върви ръка за ръка с нея, с Народната партия?“
Още в „Комунистическия манифест“ е казано, че във Франция комунистите „се присъединяват към социалистическо-демократическата партия“. („Партията, която тогава беше представена в парламента от Ледрю-Ролен, в литературата — от Луи Блан, а във всекидневния печат — от вестник „Reforme“. С измисленото име „социалдемокрация“ авторите му обозначаваха онази част от демократическата или републиканската партия, която беше повече или по-малко социалистически обагрена.“ — Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.). В Швейцария „те подкрепят радикалите“. В Германия, „доколкото буржоазията се проявява революционно, комунистическата партия се бори заедно с нея против абсолютната монархия, феодалната поземлена собственост и реакционната дребна буржоазия.“ И още: „Комунистите навсякъде работят за обединяването и разбирателството на демократическите партии от всички страни.“
Енгелс пише до Бебел на 28 март 1875 г.: „Нашата партия толкова пъти е подавала ръка на ласалианците за помирение или поне за сътрудничество и толкова пъти е получавала…..такъв груб отказ…“
В писмо до Вилхелм Браке от 5 май 1875 г. Маркс заявява, че приготвената да бъде приета на обединителния конгрес на германската социалдемокрация в гр. Гота програма, която „канонизира веруюто на Ласал“, „нищо не струва и деморализира партията“, поради което „двамата с Енгелс ще публикуваме кратка декларация, че посочената принципна програма ни е съвсем чужда и нямаме нищо общо с нея.“ Същевременно той забелязва, че тъй като „всяка стъпка на действителното движение е по-важна от дузина програми“, то, „ако не е било възможно да се отиде по-далеч от Айзенахската програма, би трябвало просто да се сключи спогодба за действие срещу общия враг.“ (к.м. — А.А.)
С една дума, Маркс и Енгелс са чужди на лявото сектантство.
Сталин обаче е злостен ляв сектант. Той извращава коренно марксистката визия за отношението на комунистите към другите леви и демократични сили. Не без влиянието и примера на религиозните фудаменталисти, които водят безпощадна борба не само срещу друговерците, но и с „еретиците“ от собствената религия, той се отнася към всички други работнически, както и към буржоазните демократични партии, като към конкуренти и противници.
Нещо повече, Сталин заявява: „Ленинизмът израсна и укрепна в схватки с опортюнизма на Втория интернационал, безпощадната борба с който беше и е необходимо предварително условие за успешна борба с капитализма.“ (к.м. – А.А.)
Така лъжемарксистът пренасочва главния огън на комунистите към другите леви и демократични партии, с което всъщност прави услуга на реакцията, извършва обективно предателство към интересите на трудещите се.
ВОДЕЩИЯТ. А защо Сталин и сталинистите нападат с такава омраза тъкмо идейно и политически най-близките до тях хора?
ОБВИНИТЕЛЯТ. Защото фанатиците нямат нито ум, нито морал. Иначе те биха се зарадвали на всеки нов борец за лявата и демократичната кауза, биха му подали ръка за общо действие и не биха си позволили да го отблъскват и хулят само затова, че не мисли по всички въпроси точно като тях; защото за сектантите идеалът и делото на партията и народа всъщност са нищо, за тях много по-важно е собственото им утвърждаване, безразделното господство на тяхната секта над всички останали от същия цвят; защото с перверзното си мислене виждат в лицето на левите социалдемократи не другари и съюзници срещу общия противник, а потенциални конкуренти за властта и славата, които трябва да бъдат наклеветявани, оплювани и унищожавани; защото за Сталин и нему подобните „вождове“ по-важно от всичко е да запазят абсолютната си пожизнена власт и да се „обезсмъртят“ .
За един Васил Левски „народното дело“ е „свято“ и в името на това дело той е готов да отстъпи водаческото място на друг, по-достоен, ако това бъде решено с „вишегласие“. Такива са и Ленин, и Димитров. Никита Хрушчов също ще каже: „Това, с което се гордея, е, че мен можеха да ме сменят с обикновено гласуване“. Сталин обаче не служи на делото, а си служи с него за собствени користни цели. Ако отношението на Сталин и на сталинистите днес към социалдемократите е същото, както и на Хитлер и на фашистите, това показва, че тези „железни революционери“ всъщност не са нито истински комунисти, нито истински антифашисти.
Трето. Маркс като политик е високо морален, честен и справедлив. Той критикува поддаващите се на „парламентарни илюзии“ привърженици на реформизма за техния „опортюнизъм“, готов е дори да скъса партийната си връзка с тях. Никога обаче не си позволява да ги обяви за „ренегати“, „агенти на буржоазията“, „предатели“, освен когато се докаже, че някой е бил завербуван от полицията.
Нещо повече, макар че през 1879 г. Маркс и Енгелс подлагат на унищожителна критика „Манифеста на цюрихската тройка“, включваща и Едуард Бернщайн, в който тази тройка „се кае за революционното минало на социалдемокрацията и свежда нейните задачи до жалко кърпене на капиталистическия строй“, Енгелс упълномощава в завещанието си същия Бернщайн да се грижи за неговото и на Маркс литературно наследство. Защото Бернщайн си остава на лява позиция, той смята, че пролетариатът трябва да дойде на власт и да въведе социализма, а неговото различно виждане е само по въпроса как и кога може да стане това.
Сталин, обратно на Маркс, като политик е аморален, нечестен, подъл и коварен. Той не само обявява най-близките до комунистите леви социалдемократи за „социалфашисти“, но наклеветява дори фанатични комунисти и съратници на Ленин като Зиновиев и Каменев, като Бухарин и Риков, за „фашистки агенти“. Това е толкова подло, че дори неговият китайски съмишленик Мао Цзедун, макар да не визира лично Сталин, ще възкликне: „Ако един комунист обявява друг комунист за враг, това означава, че самият той е враг!“
Сталин е масов комунистоубиец, но според мен най-гнусното негово престъпление е тайното убийство в съветския правителствен санаториум „Барвиха“ (чрез отравяне с изпарения от скрит в писалището му живак) на героя на световния антифашизъм Георги Димитров.
…..Както видяхме, Маркс и Енгелс са за демократична република и демократичен социализъм. Свободата на личността за тях са „алфа и омега“ на комунизма. Те манифестират това особено категорично по повод статията на Сергей Нечаев „Главните основи на бъдещия обществен строй“ (1870).
В това „бъдеще“, скроено по Нечаевска мярка, господстват принципът „да се произвежда за обществото колкото може повече и да се потребява колкото може по-малко“, деспотизмът на тесен слой „революционни лидери“, отношението към човека като към сляпо оръдие за изпълнение на волята на висшестоящите инстанции, трудът е задължителен под заплаха със смърт, царува дисциплината на палката.
„Каква прекрасна картина на казармен комунизъм! — възкликва саркастично Маркс. — Тук всичко е налице: общи трапезарии и общи спални, оценители и кантори, които регламентират възпитанието, производството, потреблението, с една дума, цялата обществена дейност, и начело на всичко, като висш ръководител — безименен и никому неизвестен „наш комитет“. Методите, които се предлагат за постигане на този „казармен рай“ Маркс характеризира като „апология на вероломството, лъжата, заплахите, насилието“, като „доведена до крайност буржоазна безнравственост“. (Вж. М.Э. Соч. т.18, с.414).
Безпощадната критика на „казармения комунизъм“ е повече от красноречив израз на дълбоката хуманистична и демократична същност на марксизма, както и съкрушително доказателство за антимарксистката същност на парадиращия с Маркс, но изповядващ нечаевщината сталинизъм.
6.
ВОДЕЩИЯТ. Сталинистите ще кажат, че, макар Сталин и неговите следовници да са действали не според Маркс, те все пак са построили социализъм; че в Съветския съюз са създадени тежка индустрия, голяма наука, масова просвета и култура, многочислена народна интелигенция; че въпреки „нечаевската тирания“, масите са подкрепяли съветската власт!
ОБВИНИТЕЛЯТ. Наистина, комунистите побеждават в изостанала селска Русия и управляват цели седем десетилетия. Наистина, по времето на Сталин и на следовниците му в Съветския съюз са създадени тежка индустрия, а също голяма наука, масова просвета и култура, многобройна интелигенция. Първият изкуствен спътник на земята и първият космически кораб с човек на борда са издигнати в орбита от Съветския съюз…
Въпросът обаче е на каква цена е създадено всичко това и главно какво се случи накрая с него.
Тежката индустрия е създадена с цената на милиони народни жертви — разстреляни за действителна или мнима контрареволюционна дейност, загинали от непосилен труд, от глад и болести при изграждането на новите промишлени центрове, при колективизацията на селото и „разкулачването“, в сталинските лагери за безплатен робски труд. Освен това тази индустрия служи главно за военни цели, за въоръжаване и превъоръжаване на армията, благодарение на което Съветският съюз става втора световна военна свръхсила, постига военен паритет с могъщата Америка. Доколкото държавната икономика реализира доходи за бюджета, те отиват освен за нуждите на милитаризацията на страната, главно за издръжка на гигантския бюрократичен и репресивен апарат.
Наистина, и съветският гражданин получава придобивки, които в миналото не е имал. За пръв път в историята на Русия целият народ и всичките му деца са нахранени, облечени и обути, биват лекувани и могат да се образоват за сметка на държавата, имат свободно време и условия за културни занимания, за спорт и туризъм, и т.н. Що се отнася до социалистическа България, тя се нарежда на 23-ото място сред държавите в света по стопанско развитие и жизнен стандарт и сред първите, изпратили свои граждани в Космоса.
Тези успехи и придобивки стават възможни благодарение на експлоатацията на огромните природни богатства на Русия, но и на труда на народните маси, и на усилията на честните комунисти, които служат за пример на трудолюбие, общественополезна активност и висок личен морал.
И все пак поради съзнателно свиваното производство на стоки за народно потребление жизненият стандарт на масовия социалистически труженик дори четири десетилетия след Втората световна война не превишава скромния стандарт на….. казармения войник, остава си несравним със стандарта на масовия западноевропейски и американски работник…
ВОДЕЩИЯТ. Сталинистите казват, че причината за това е наложената от Запада на Съветския съюз надпревара във въоръжаването и превъоръжаването, която поглъща огромни средства…
ОБВИНИТЕЛЯТ. Ако оставим засега настрана обстоятелството, че виновни за тази надпревара са и двете страни, трябва да признаем, че тя наистина задържаше подобряването на живота на съветския народ. Но дори и да не бяха разходите за отбрана толкова високи, едва ли жизненият стандарт на съветския човек би достигнал този на американеца и на западния европеец. Защото производителността на неговия труд щеше да си остане непоправимо ниска, защото ръководената от йерархизирана бюрокрация държавна икономика е обречена постоянно да изостава технологически от свободно развиващата се и пришпорваната от конкуренцията частнопредприемаческа западна икономика. Но най-лошото е, че и скромният масов жизнен стандарт започна да пада неудържимо в края на 80-те години, т. е. оказа се, че е едно временно постижение.
А що се отнася до създадената многочислена народна интелигенция, тя, от една страна, имаше възможност да се приобщава към богатствата на духа, на знанието и творчеството; от друга страна обаче работеше под контрола на идеологическата (научно-административна и редакторска) цензура и под надзора на политическата полиция и беше системно унижавана (достатъчно е да си спомним как професори бяха принудени да дефилират пред наредените на празничните трибуни властници, без да говорим, че получаваха заплати по-ниски от тези на милиционерите и на квалифицираните работници).
Неслучайно именно създадената при социализма интелигенция и образованото работничество станаха движещи сили на „нежната“ антикомунистическа контрареволюция. Оказа се, че както буржоазията „сама създаде своя гробокопач“ (Маркс), така и сталинисткият държавен социализъм сам създаде своя гробокопач..…
Най-печалното обаче е, че всички жертви за защита на съветската власт и за изграждане на социализма в края на краищата се оказаха напразни. Защото колелото на историята се завъртя обратно, Русия (респективно България) се върна в много отношения на изходната точка, откъдето бе тръгнала след победата на комунистите. Изградената социалистическа икономика се срина, много предприятия фалираха поради неконкурентоспособност на отворения международен пазар, повечето останали бяха „източени“ финансово или присвоени на безценица от престъпни бивши и нови управници, властта попадна в ръцете на алчни и продажни демагози, народната маса бе хвърлена отново на дъното на мизерията и бездуховността.
ВОДЕЩИЯТ. Сталин обаче умира през 1953 г., той е развенчан, невинно репресираните от него са реабилитирани, режимът влиза в рамките на законността, макар че си остава авторитарен. Що се отнася до жизнения стандарт на масите, колкото и да е скромен, той е несравним с мизерията, която ги връхлетя след рухването на социализма. Защо тогава на свободните демократични избори мнозинството от руснаците (респективно от българите) не гласува за връщане на комунистическата власт?
ОБВИНИТЕЛЯТ. Наистина, мнозинството руснаци и българи подкрепяха — активно или пасивно — „реалния социализъм“, независимо от диктаторския режим, но само докато той им осигуряваше работа и социални придобивки. Щом този социализъм влезе в криза и изпадна в несъстоятелност, те му обърнаха гръб и днес не гласуват за неговото връщане, защото не вярват, че няма отново да фалира. Но също и защото не желаят повече да работят под командата на назначавани отгоре началници, под надзора на политическата полиция и под опеката на „колектива“…
ВОДЕЩИЯТ. Следва ли от всичко това, че болшевиките не е трябвало да вземат властта?
ОБВИНИТЕЛЯТ. Смятам, че в онази историческа ситуация те са имали и право, и дълг да вземат властта. Защото са спечелили мнозинство в съветите на работническите, войнишките и селските депутати, т. е. получили са доверието на активната част от народа, и защото са били единствената партия, способна да спаси Русия от хаос и разпадане. Не е трябвало обаче да бързат с изграждането на социализъм в изостаналата селска страна. В онези условия е била необходима не социалистическа, а радикална народна антифеодална, демократическа и социална революция.
ВОДЕЩИЯТ. Очевидно Ленин започва да осъзнава, че е избързал, затова дава „заден ход“, отменяйки военния комунизъм и вземайки курс към либерализация на икономиката и към демократизация на партийния, държавния, обществения и културния живот. Ленин въвежда „сериозно и задълго“ нова икономическа политика със социалистическа перспектива…
ОБВИНИТЕЛЯТ. Да, животът му подсказва вярната линия: свобода на частното предприемачество при запазване на основните икономически лостове в ръцете на държавата; защитаващо наемниците трудово и социално законодателство; подпомагане на частното фермерство и на доброволното коопериране на селяните; отвореност за чуждестранни инвестиции и концесии; демократизация вместо изостряне на класовата борба в страната, както и взаимноизгодно сътрудничество със Запада вместо износ на революция чрез Коминтерна. Без съмнение подобна умерена политика би лишила фашизма от повод за контранастъпление в Европа и за агресия срещу СССР и би улеснила съюза с демократичния Запад за своевременно обуздаване на Хитлер.
Узурпиралият след смъртта на Ленин властта в Кремъл грузинец обаче отменя новата икономическа политика с йезуитското оправдание: „Ленин е казал, че тя е задълго, но не е казал, че е завинаги“. Той налага своята антимарксистка и антиленинска линия за „изграждане“ на нечаевски казармен социализъм, взема курс към изкуствено изостряне на класовата борба и масов терор, към международна изолация на съветската страна в конфронтация с капиталистическите страни.
…..Казано най-общо, докато Маркс, Енгелс и Ленин издигат в култ работническата класа и отдават целия си живот на борбата за нейното освобождение, Сталин — обратно — издига в култ собствената си личност и заставя работническата класа да отдаде целия си живот на борбата за неговото прославяне.
Ето защо днес Маркс би актуализирал известната си фраза така: ако Сталин е марксист, тогава аз не съм марксист.
Историята показа, че който отива много наляво, отива надясно, че от ултралевичарството, което обективно служи на антикомунизма, до прякото преминаване на сектантите в лагера на врага има само една крачка. Тази истина формулира по своему и….. Адолф Хитлер. Имайки предвид левите сектанти, сталинистите, които по негово време господстват и в руската болшевишка, и в германската комунистическа партия, фюрерът казва: „От един комунист винаги може да стане националсоциалист, но от една социалдемократическа свиня — никога.“
Неслучайно Хитлер приема охотно бивши комунисти в редовете на своята партия. Той вижда, че като изповядват присъщата на фашизма и нацизма идеология на тоталното насилие, като изпитват същата омраза към буржоазните демократи и към социалдемократите и като прилагат фашистко-нацистките терористични практики, сталинистите всъщност фашизират комунизма, превръщат го в неговата противоположност.
Неслучайно след разпадането на СССР в Русия се появиха не само „националсоциалисти“, но и „националболшевики“, неслучайно двата вида тоталитарни движения се сляха на практика под общото знаме на популизма, ксенофобията, антисемитизма и имперския национализъм.
Сталинизмът е историческото проклятие на комунизма. Името комунист трябва да бъде очистено от калта и кръвта, с които го изцапаха Сталин и сталинистите, за да блесне отново като кристал на слънцето.
