Съветът по образование и наука на БСП организира на 9 и 10 октомври във Варна национална кръгла маса за средното образование на тема „Образование и обучение за развитие“. Обсъждането бе част от политическия проект на партията „България 2020 – европейска социална държава“. В срещата участваха учители, директори на училища и преподаватели във ВУЗ от страната, представители на трите образователни синдиката, неправителствени организации, леви депутати. Съорганизатор бе Международният социалдемократически съюз за образование (ISDUE), представен от президента на организацията Ханс Шпис, почетния председател Райнхард Думзер и Астрид Герьо, председател на Съюза на учителите социалдемократи на Австрия. „Ново време“ предлага на читателите си мненията на някои от участниците.
Аспарух Томов е председател на Независимия учителски синдикат
Ще се постарая да посоча някои репери за решаване на доста от проблемите в образованието. Първи жалон — пари. Един наш министър малко преди края на мандата си също достигна до това прозрение, като каза: „Има-няма, за образование трябва да има.“ Няма да опонирам и на проф. Пантев за ролята на стачката, но бих изтъкнал, че тази стачка не беше само израз на икономическия и материалния интерес на заетите. Тя показа, че за образованието, средното в случая, са необходими сериозни инвестиции. И неслучайно като продукт на тези искания с едно неподписано, но изпълнено споразумение, се тръгна по нов път на финансиране на средното образование, а именно през делегираните бюджети.
Да, крайно време е образованието да стане приоритет на тази република. Колко години се обещава това нещо. Някъде уж го приемаха в парламента. Ако държавата не приема, че тази страна, за да просперира оттук насетне, трябва да инвестира в образование, и то сериозно, независимо от кризите, че образованието наистина трябва да стане доказан приоритет на републиката, няма да вървят нещата в средното образование. А оттам — и във висшето, в науката и културата. Т.е. една държавна политика в тази насока решава проблема, а нашата отговорност е да посочим пътищата, по които политиките да се реализират чрез различните инструменти и лостове.
Тенденцията е, вместо да се увеличават средствата за образование, те да се намаляват. Благодарение на тези стачни искания стъпихме с един стандарт някъде около 1530 лв. при искан 1750 лева за училище. Това беше в началото на 2009 г. Може би кризата наложи още през юли редуциране с 10%, нелихвените разходи бяха свити и следващият кабинет използва тази база, че даже я занижи. И от усилия за достигане на осреднен стандарт 1530 лв., който сработи в първия момент, ние се озоваваме с бюджет 1380 лв. за 2011 г., при доказана необходимост от 1700 и повече. Това са реалностите. Трябва да видим какви са стандартите и критериите за възнаграждение и каква ще бъде системата за измерване труда на заетите в тази система. Единият от реперите е средната брутна работна заплата за сектор „Индустриален“. Другият проблем — тези пари разходват ли се разумно и какви политики трябва да има, че тези пари наистина да решат съответните задачи, които стоят пред системата от години.
Проблемът с квалификацията е основен, ако трябва да гоним европейски стандарти. 20 години при ограничените ресурси за департаментите нямаше средства нито за поддържаща квалификация, нито за каквато и да било. Трябваше сами да си плащаме. Преди 4 години се озовахме пред срив — не можем да се справим с електронните и комуникационните технологии. Нашата система не можеше да отговори на предизвикателствата на времето. Да, българският учител е гъвкав, трудолюбив, успя да достигне някакви компетентности с минимални средства от страна на държавата по този въпрос. Но и в този бюджет имаме отстъп от някои политики и програми.
В продължение на доста години се води една война — къде да доучва учителят — дали в институция, която е подопечна на МОМН, или във ВУЗ. Трябва да подготвяме професионални кадри в образованието, обаче на този етап самите вузове признаха, че не могат да изпълнят тази роля 100% качествено. Средствата не позволяват да се добият компетентности, свързани с практиката и предизвикателствата на новото време — как се работи с деца със специални образователни потребности, как се работи в мултикултурна и мултиетническа среда и пр., и пр. Няма кой да ни обучи как да се държим в агресивна среда, как да разрешаваме конфликти и т.н. Това са все компетенции, които се учат, които трябва да бъдат внедрени от самия ВУЗ.
След 5 години системата ще се окаже в криза. Един журналист в дискусия спомена следното: от 3 до 5 години от системата ще излязат близо 30 хил. педагози. Има ли кой да ги замести — обучени кадри, квалифицирани, готови да се справят с предизвикателствата на новото време. Мисля, че отговорът е отрицателен. Говорим за стандарт за квалификация. Нямаме го този стандарт. Двайсет и кусур години го няма, както няма и стандарт за нормиране и заплащане труда на заетите. Ако образованието наистина е приоритет на държавата, то и обхватът на децата и учениците също трябва да бъде приоритет на държавата, а не задължение на училището, което поема негативите. Хайде да помислим как се справя местната власт, как се справят няколко правителства назад и какви мерки са взети, за да бъде осигурен пълен обхват. Ако образованието е приоритет на държавата, то този приоритет е задължение и на семейството.