Съветът по образование и наука на БСП организира на 9 и 10 октомври във Варна национална кръгла маса за средното образование на тема „Образование и обучение за развитие“. Обсъждането бе част от политическия проект на партията „България 2020 – европейска социална държава“. В срещата участваха учители, директори на училища и преподаватели във ВУЗ от страната, представители на трите образователни синдиката, неправителствени организации, леви депутати. Съорганизатор бе Международният социалдемократически съюз за образование (ISDUE), представен от президента на организацията Ханс Шпис, почетния председател Райнхард Думзер и Астрид Герьо, председател на Съюза на учителите социалдемократи на Австрия. „Ново време“ предлага на читателите си мненията на някои от участниците
Светът днес е в процес на дълбока трансформация, която се проявява на множество различни нива. Последствията от тези промени не са съвсем ясни и будят основателно тревога. Този факт естествено налага извода, че правенето на всякакви дългосрочни прогнози е изключително труден процес. Към настоящия момент светът навлиза все по-дълбоко в турболентния преход от Модерна към Постмодерна. Живеем в период, в който е хвърлено сериозно предизвикателство на образованието и естествено на науката, която е неразривно свързана с цялостното обучение на всяка нова генерация. Образованието е тясно свързано с науката, така както самата наука е фундамент по отношение на образованието, а процесът на образование води човека по пътя към науката.
Днес е модерно да се говори постоянно и за глобализацията, тази почти „вълшебна“ дума, която при неясно дефинирана постановка дава наукообразен вид на подредените изречения.
В действителност, глобализацията е вековен, световен процес на концентрация на управлението на производителните сили. Проблемът е, че това ставаше по модел, налаган от глобален фактор и бе априори обявен в края на миналия век като универсален за цялото човечество. Ако приемем тази теза за вярна, би трябвало да не споменаваме така често в учебните програми на новите поколения за фундаменталните трудове на Данилевски, Тойнби и Хънтингтън. Или ако ги цитираме, то да казваме, че тези светли умове на човечеството са допуснали сериозни грешки. Животът и обективната реалност „подсказаха“ в т.ч. и на Франсис Фукуяма, че е сбъркал с категоричните си изводи в своята световноизвестна книга „Краят на историята“. С други думи, изказаните мисли от Данилевски, Тойнби и Хънтингтън „заблестяха“ още по-силно, в последно време грижливо излъскани… от обективния ход на човешката история.
Все още голяма част от човечеството не осъзнава, че неговият сегашен многомерен преход води към качествено ново състояние, към принципно нова организация на самото човешко общество. Съществуващата система за управление на обществото е изчерпана тотално. Проблемът е сериозен! Наблюдаваме дълбока финансово-икономическа криза, която е нещо като „дребна шарка“ върху снагата на човечеството. Нещо като страничен ефект! Нуждаем се от радикално нова система за управление на обществото. Последната обаче в исторически план винаги е дефинирала принципите на организация на самото човешко общество. Около нас наблюдаваме немалко самостоятелно мислещи хора, чиито знания са ограничени. Те просто по дефиниция стигат до грешни изводи. Старата система на управление не може да ги убеди в техните грешки. Именно в този факт се състои и едно от основните проявления на днешната криза.
Преди около 40 години се появиха онези малки електронни калкулаторчета, които в България с гордост и гальовно наричахме с женското име „Елка“. В немалко висши учебни заведения преподавателите изискваха от своите ученици и студенти да могат да работят със сметачна линийка. Изтъкваха се редица „сериозни“ аргументи в защита на това архаично обучение. Днес си спомняме с умиление за този период, а някои няма как да го направят, защото тогава все още не са били родени. Днес сметачната линийка е музейна рядкост. Много от нас, ако я видят все пак някъде, изпитват чувство, подобно на това, което усещат, когато чуят песента на Емил Димитров „Писмо до мама“.
В наши дни на пазара всяка седмица фирмите бълват все по-модерни компютри, които подриват и намаляват социалното значение на логиката. По този начин се повишават ролята и значението на творческото, образно мислене и на неговия основен носител в човешкия род – жената. Горкият Отто Вайнингер! Ако бе жив днес, той навярно би се поколебал да напише знаменитата си книга „Пол и характер“.
Масовото внедряване на компютри рязко увеличи ролята на нестандартните индивиди и творческия труд, свързан с извънлогичния начин на мислене, избягващ последователните логически умозаключения и тезисното мислене. На преден план релефно все повече изпъкват индивидите, които имат озарения и разсъждават с образи. Това, което направи „Елка“-та с аритметиката е това, което ще направи компютърът в обозримо бъдеще с формалната логика.
Мъжът е ориентиран предимно към формалната логика, а жената оперира предимно с образи. В този план на разсъждения би могло да се очаква постепенно увеличаване на социалната роля на жената в обществото. А защо не след време и да живеем в някакъв вид матриархат?
Генетично вродената способност към творчество ще има по-голяма стойност от способността към обучение и формалната логика. Генетичният фактор ще бъде определящ за творческия потенциал на индивида и ще бъде значително по-голям от социалния такъв. Накратко, в обозримо бъдеще социалният статус ще зависи повече от вродените качества и няма да се поддава на съзнателна корекция от различни фактори, в т.ч. и от обучението. Професионалната специализация на хората предстои да се извършва основно на базата на биологически императиви и човешкото общество ще заприлича на огромен мравуняк, където всеки ще е със строго определени функции. Единствено генното инженерство, ако постигне конкретни резултати, ще може да съхрани позициите на биологическите наследници на днешните елити. Високоплатеният обслужващ персонал, издигнат от „низините“ по чисто биологически причини, ще се трансформира непрестанно в контраелит, който от своя страна ще подрива статуквото.
Свръхпроизводителността на днешните информационни технологии се нуждае от огромната част от населението на Земята като ресурс за реализиране на различните видове продукция, но не и като производителна сила. Сега всекидневно наблюдаваме около нас процес на десоциализация и утилизация на т.нар. средна класа, която се лумпенизира и се превръща в биологична маса, функционираща съгласно биологически, а не социални закони. Ето защо бъдещото оцеляване на човечеството е свързано и с автентичната лява идея, която винаги е съдържала в себе си мощно социално измерение. То е било, е и ще бъде животоспасяващо за обедняващите широки народни слоеве.
В далечната 1979 г. известният хит „Another brick in the wall“ на „Pink Floyd“ по гениален начин предсказа и показа това, което ни се случва през последните няколко години. Погледнете още веднъж този забравен клип, помислете още веднъж върху текста на песента! Невероятен реквием на Модерна и предугаждане на Постмодерна! Парадоксално, но факт, че с навлизането в Постмодерна се руши методично универсалността. На преден план излиза различното.
Днес доста често, особено през последната година, ако погледнем нашата България, ще се окаже, че не знанието, а невежеството се превръща в обединителен елемент. За голямо съжаление създалата се ситуация в страната ни през последните 15 месеца може да послужи за учебно помагало на изказаното съждение. Една немалка част от българите попаднаха под влиянието на рекламната технология, типична например за продукта „Хербалайф“. На практика става въпрос за нов информационно-психологически процес за обработка на общественото мнение, характерен за постобразованието в епохата на Постмодерна. Какво точно правят търговските агенти на „Хербалайф“? Те говорят изключително прости и елементарни неща. Много често абсолютно неверни! Обучават ги например, като се събудят да си кажат: „Аз съм юнак!“, „Аз съм по-добър от всички!“, след което вземат продукцията на „Хербалайф“ и тръгват да я продават на клиентите. По този начин, след като си казал: „I am the best!“, настроението ти е по-добро от това на околните. Всъщност, това е типичното постобразование в Постмодерна.
Натрапването на човека на нещо очевидно глупаво, по-ниско, от колкото са неговите рационално-културни архетипи, оказва много силен, почти наркотичен ефект. Ето защо човек започва да си се харесва сам, въпреки, че са му казали пълна глупост и по този начин са понижили неговото системно ниво. Такъв човек повтаря това, което му е казал самият „Хербалайф“ и по принцип се чувства добре, но качеството на идентичността му стремглаво лети надолу. Всякакви сравнения с конкретни събития и личности в България… не са случайни!
Индустриалното общество, от което излизаме, се нуждаеше от стандартизирани човешки същества със стандартни навици и умения, които да работят „на конвейер“. Прочутата трудова организация на Форд в неговите заводи изтрива цивилизационните различия между работниците и ги превръща в единна класова общност. Този факт обяснява и появата на прословутата по време на Студената война и необяснима за някои от яростните идеолози и от двете страни на идеологическата барикада „конвергенция“ между капитализъм и комунизъм.
Постиндустриалните, информационни технологии на Постмодерна не се нуждаят от стандартизирана работна ръка, а се основават на различното, на ярката индивидуалност. Днес имаме нужда от отглеждане и възпитаване в новите генерации на релефно изпъкващи със своите индивидуални качества личности. Именно на тази основа ще се гради основното конкурентно преимущество между отделните индивиди. Глобализацията такава, каквато я познаваме от края на ХХ век много грижливо скрива един фундаментален фактор. До навлизането в „турболентния период“ на прехода от Модерна към Постмодерна човечеството се развива и живее за сметка на преобразуването на околната среда. В наше време хората за първи път започнаха да изменят самите себе си. Форматирането, в интерес на определени заинтересовани кръгове, на човешкото съзнание се превърна в един от най-изгодните видове бизнес в началото на третото хилядолетие.
В сегашния свят ще оживеят само тези, които се „хванат за индивидуалното“. По-ясно казано, инстинкт за самосъхранение е отново да преоткрием своите цивилизационни корени, да поставим на преден план това, което ни е завещано от нашите прадеди. Образованието е призвано да реализира приемствеността, континуитета на диалога между поколенията, връзката с управленския елит, връзката с интелектуалния елит. В периода на приключване на Модерна се ерозира и самата идея за всеобщо и универсално образование. Като доказателство за това заключение може да се даде съжителството на висока и едностранна компетентност по частни въпроси и тотално невежество по други такива. Добър пример за това твърдение е американското образование, при което личности с изключително висок научен статус задават например въпроса: „Бихте ли ме ориентирали географски къде се намира България?“
В началото на Постмодерна би трябвало винаги да помним, че знанието има национален характер. Географският контекст фундаментално форматира знанието. Без география няма знание. Сферата на рационалното в България има ясна пространствена „котва“. Автентична трансмисия (интерфейс) във важното взаимодействие между знание, ландшафт и пространство е етносът. Доказателство за националния характер на знанието. Няма знание, няма наука, няма идея, няма мисловен процес извън конкретния етнокултурен контекст. Всяко автентично интелектуално движение винаги е свързано с определен етнос. Структурата на човешкото мислене винаги е неразривно свързана с фиксиран етнически, езиков и даже диалектен контекст. Промяната на въпросния контекст автоматично променя и алгоритъма на мислене. Лингвистичната хипотеза на Сейпир-Уорф твърди за „невъзможността на превода“. Накратко, всяко рационално твърдение е необходимо да се контекстуализира в етническото поле.
Пред учителския и преподавателския корпус в България стои изключително трудната и сложна задача да преведе няколко поколения млади българи през „турболентната зона“ на прехода от Модерна към Постмодерна. Учителите трябва да поемат ролята на Мойсей и да преведат българския народ през „пустинята“, като през всичките години последователно формират ясна национална идентичност. Необходимо е да не забравяме, че в един многовековен драматичен период от историята на нашия народ понятието „българин“ е било равносилно на „православен“. Всеки удар срещу Православието в България е удар срещу националното ни самосъзнание и идентичност. В сегашните времена на изпитание до голяма степен от българските учители зависи дали ще имаме български народ, или той ще се превърне постепенно в биомаса.
