Щрихи към портрета
Настоящата статия има за цел да представи наскоро излезлия от печат сборник под научното ръководство на доц. д-р Анна Кръстева „Българският политик. Щрихи към портрета“. Сборникът предлага един широк поглед — критичен и аналитичен, към фигурата на българския политик.
Формална причина за неговата поява е представянето на изследването „Да бъдеш политик в България“, в рамките на което преподаватели, докторанти и студенти от НБУ търсиха, изграждаха и анализираха образа на българския политик. Поредица кръгли маси даде възможност за диалог между анализиращите и анализираните, породи сблъсък на идеи и интерпретации, прокара пресечната точка между перспективите на политолозите и тези на политиците.
В своя увод към сборника Анна Кръстева дава концептуалния отговор на въпроса, защо именно българският политик е обект на изследването. Защото той — политикът, е главният персонаж на сцената на посткомунистическия преход (стр. 7).
В началото на своята статия, визирайки следосвобожденските години, Георги Пеев пише: „Те (българите) трябва вече да приемат държавата не като свой враг, а като нещо, което им принадлежи и без което не може да се реализира техният суверенитет“ (стр. 9).
Тъжна е констатацията, че това наблюдение е валидно и днес —
сто тридесет и две години след Освобождението и двадесет и една година след демократичните промени за българите държавата продължава да бъде преди всичко враг, политиката все още се разбира някъде отвъд „обикновения“ човек, а политикът се схваща най-вече като „друг“. Българите, граждани на България и ЕС, персонализират схващането за политиката. Демокрацията се провежда чрез хората от телевизионния екран, а не чрез функциониращите институции, чрез гражданското участие, законите и правилата. Политиците са и ангелите, и демоните на политическата сцена. В тяхно лице лесно се откриват месии и спасители, за да бъдат след това също толкова лесно демонизирани или… просто подменени и забравени. Фразата „някой да ни оправи“ се е превърнала в симовол-верую от българския избирател. Парадоксално движенията, шумно декларирани като граждански, са изцяло лидерски.
Външният поглед към следосвобожденските политици и техните борби се оказва неизбежният времеви коректив и за днешните актьори на политическата сцена. Денят на изборите като обществена оргия (Г. Пеев, 26 стр.): констатацията на Иречек днес продължава да бъде подходяща алегория на най-грозните явления в политическия ни живот — корупция, обръчи от фирми, разпределяне на дялове, купуване на гласове, политиката като средство и полза, политика далеч от ценностите, идеала, визията. Татяна Дронзина фронтално ни изправя пред лакмуса за морала, компетентността и успеха на управляващите. „…Използването на структурните фондове и оценката на ЕС за него показва успяла ли е българската политическа класа да се справи с основния проблем на страната — корупцията и криминализацията на политическия живот….. доказва на практика какви са истинските способности и воля на българската политическа класа да напусне позициите на корпоративния си интерес и да гарантира нарастване на благосъстоянието и повишаване на качеството на живот на българите….. те са точен показател за нейната компетентност“ (стр. 136).
Румен Стефанов разсъждава върху корупцията — приписвана на опонентите, виждана някак „отвъд нас“ от мнозина политици, но всъщност превърнала се в най-силното оръжие на политическата сцена, там където би следвало да се сблъскват единствено позиции и идеи. Дали наистина гражданското общество има потенциал да се превърне в „движеща сила за съществено ограничаване на политическата корупция“ (стр. 157)? И дали те, политиците, имат волята да се вслушат в гласа на гражданите?
Александър Маринов прави може би най-страшната констатация —
„българският политик презира гражданите“ (стр. 108). Към чувството за недосегаемост на политиците той добавя страха. „Чувството за недосегаемост е това, което управниците имат или претендират да имат. Страхът е тяхното второ „Аз“, той отразява това, което те всъщност са“ (стр. 111).
Диагнозата е безпощадна — некомпетентност, потвърдена и отвътре (България), и отвън (ЕС). Корупция, която не е просто феномен, а съзнателен политически избор, не неизбежно явление, а наложен модел. Българският политически „елит“ е видян като общност, „достигнала необратима степен на колективна дегенерация“ (Ал. Маринов, стр. 110).
Ивка Цакова подчертава, че „нашенските“ уродливи социални практики като „приятелски кръгове“, „братовчеди“, „покупка на гласове“, „покупка на депутати“, ходатайстване, подкуп, рекет, корупция, конфликт на интереси“… не бива да се свързват с лобирането“ (стр. 93). За неизкушения от теорията българин обаче именно те ще бъдат за дълго синоним на лобизъм, а болшинството българи за дълго ще привиждат лобистите в колоритни образи, подобни на този на Красьо Черния. Това прави и статията на Ивка Цакова толкова навременна и важна. На фона на силната медиатизация на политическото и все по-засилващото се усещане, че тв-политиката измества реалната (1), говоренето за феномените с точния понятиен апарат е изключително важно.
На очертания по този начин фон на действителността фината концептуализация на Татяна Томова по отношение на публичните политики и фигурите на съветниците ни отвежда по-скоро в полето на пожелателното и към „необходимостта от промяна на поведението на основните участници в процеса на изработване на политиките – на личностите и организациите, свързани с политическата власт, на тези, които притежават легитимната власт да вземат решения за и вместо останалите и които често продължаваме да наричаме „управляващи“, без да разбираме променената им роля и структурната им неспособност да налагат волята си над останалите“ (стр. 72).
Критичният поглед към българската политическа действителност е допълнен и от Момчил Баджаков. Поставяйки българския политик на пресечната точка между рационалния избор и популизма, той ни сблъсква с редица от деформациите на политическия живот в последните години. Сред множеството му констатации ми се иска да изведа една. „У нас отдавна (някъде от 2001г.) политиката загуби и смисъл, и цел, и посока“ (стр. 123).
Какво е мястото на политическите ценности в тази дотук описана чрез негативното политическа сцена, е обект на статията на Антоний Гълъбов. Политизацията на обществото и политическата кариера са две от осите на неговите разсъждения. „…Имаме основание да твърдим, че българското общество е високо политизирано, доколкото отдава съществено значение на въпроса за властта и нейното използване, но тази политизация е негативна, тя изглежда много повече израз на съпротива срещу прекомерното разрастване на политическото влияние върху всички останали сфери на обществения живот“ (стр. 102). След това твърдение не изглежда нелогично следващото. „По-малко от 5% от младите хора в България заявяват, че биха искали да станат политици“ (стр. 102).
Връзката между младите и политиката е обект на статията и на Анна Кръстева. Три са фигурите на младите политици, които тя ни представя — политикът по призвание, политикът „cash and carry“ и професионалният политик. Дали и в политиката младостта и надеждата могат да вървят ръка за ръка? Дали надеждата за промяна и нормализация на политиката ни е в ръцете на младите? Едно е сигурно, казва Анна Кръстева, двадесет години след началото на демократичните промени елитът ни вече е елитен. Или поне младият ни елит. Образовани и космополитни — такива са младите български политици. Остава да се надяваме, че те също така ще съумеят да се отърсят от негативизма на старото и да изградят нови перспективи, че ще успеят да върнат целта, посоката и най-вече смисъла на и от политиката.
Политическото поведение на гражданите е обект на статията на Антоний Тодоров. Завършвам с неговата статия, защото широката теоретична рамка, която той поставя по отношение на генеалогията на политическите партии, типологията на партийното ангажиране и милитантизма (борбата) в българското общество, е основа за анализ не само на българския политик, но и на политическия процес в България през последните години.
Започнах с твърдението на Анна Кръстева, че политикът е главният персонаж на сцената на посткомунистическия преход. Искам да завърша с нещо, на което ни обръща внимание Антоний Тодоров. „През 2009 г. се появиха движения от граждански тип около конкретни каузи: промяна на Закона за горите…. или нов статут на студентските градчета в големите градове… Този нов милитантизъм показа умение да влияе върху политическите решения и капацитет за бърза мобилизация, макар и при липсата на много опит. Възможно е този нов милитантизъм да зададе и нов модел на партийно ангажиране…“ (стр. 70).
Дали няма именно гражданските движения да са тези, които ще върнат смисъла на политиката и дали тяхната поява няма да ознаменува реалния край на посткомунистическия преход? Дали няма именно те да се справят с популизма, корупцията, некомпетентността?
Дали не е време гражданите да станат централните персонажи на сцената на политическото? Гражданствеността — реална, а защо не и виртуална, струва ми се, че именно тя трябва да е обект на едно следващо изследване (2).
Бележки:
(1) Георгиев, Ж. „Тв политиката измести реалната“, в. „24 часа“, 18.06.2010.
(2) Екип от Департамента по политически науки на НБУ вече работи по проект със заглавие „Е-гражданственост“ (под ръководството на А.Кръстева)
