Мария Чавдарова e доцeнт в катедра „Политология“ на УНСС, доктор на икономическите науки.
Балканската политика на Република България е интегрална част на нейната външна политика, разбирана като система от решения и действия, насочени към защитата на национално-държавния интерес и създаване на благоприятни външни условия за вътрешното развитие на страната. Тази сложна система отразява както характеристиката на обективните и субективните компоненти на българската политика в субрегиона (1) на Балканите, така и влиянието на вътрешните и външните фактори при нейното формиране и осъществяване.
Същността на българската външна политика се проявява най-ясно в отношенията със съседите. „Специализираната“ литература по балканската проблематика през последните 23 години внушава погрешния подход, че балканската политика на България е функция на припознатите от политическия елит външнополитически приоритети след 1989 г., а именно — отношенията й със САЩ, НАТО и ЕС. Налаганата външнополитическа практика в съответствие с този (дез)ориентир има две основни негативни последици:
— първо, външната политика на България в т.ч. балканският й раздел, се разминава с реалните потребности на българското общество и държава;
— и второ, тя обслужва стратегически интереси и цели на външни, извънбалкански сили.
Ето защо балканската политика на България след 23 преходни години е обърната приоритетно „навън“, като
подизпълнител на външната политика
на силни международни фактори
Без принос „навътре“, за реализацията на обществени и държавни потребности. В този контекст е съвсем логично външният министър на България да се проявява най-често като служител на Държавния департамент, Главната квартира на НАТО и външнополитическото ведомство на ЕС с ръководител Катрин Аштън, а не като слуга на избралите го български граждани.
Официален израз на извода за липсата на управленска/външнополитическа визия може да се открие в сайта на Министерството на външните работи на Република България (2), на което принадлежи монополната функция да координира онази част от дейността на държавните институции, които имат отношение към взаимодействието с други страни и международни организации. Липсват каквато и да е стратегия, политика и концепция за външните отношения на България, в т.ч. към съседите, съдържащи принципи, правила и норми за тяхното трайно и предвидимо развитие. Разделът „Външна политика“ на сайта включва само фактология за основните направления във външнополитическата дейност (с която студентите от специалност „Международни отношения“ се запознават още в първи курс), без информация за тяхната принципна взаимообвързаност с национално-държавния интерес на България/ЕС; регионално сътрудничество в ЦЕИ, ЮИЕ (ПСЮИЕ, СРС), Западни Балкани; политика за сигурност — hard security (НАТО); многостранно и двустранно сътрудничество, като при втората форма на сътрудничество преобладава търговско-икономическа и консулска информация.
Принципи (легални и легитимни) на външната/балканската политика на България липсват и в документите на Министерския съвет (3). „Стратегията за сигурността на Република България“ е пропуснала вътрешните (определящите) компоненти и фактори на сигурността и отново акцентира върху влиянието на външната среда примерно по следния начин: „В Близкия изток България подкрепя политиката на САЩ“. Констатацията е всъщност признание за липсата на национална политика в този важен регион. Това е потвърдено и в друго обобщение на стратегията: „Политиката на България е част от усилията на ЕС и НАТО да разширят зоната на стабилност, сътрудничество и благоденствие чрез неутрализиране на заплахите от тероризма и екстремизма“ (с.2).
Възниква въпросът: след като в България няма стабилност и благоденствие за мнозинството граждани, защо външната ни политика си поставя за цел да разширява тази зона за други общества и държави. Априорното въвличане на България в политика и войни, които не са наши, индикират васално, несуверенно и сателитно поведение, водещо до небалансирана външна политика и подценяване на рисковете за сигурността. Няма визия и анализ на отношенията и проблемите със съседите, с които България води конюнктурна ad hoc политика и дипломация, отслабващи националната сигурност. Симптоматичен е примерът с „Дюнер-дипломацията“* и „Асфалтената дипломация“**.
Програмата на българското правителство за периода 2009-2013 г. съдържа мерки „за превръщане на България в основен фактор на демократичната стабилност и развитие на Балканите и Черноморието“(4), разработени изцяло през призмата на ЕС, без връзка с национално-държавния интерес (с.139). А какво се случва, ако ЕС няма политическа визия и многостранен подход към Балканите и Черноморския регион, а развива отношенията си с държавите от тази част на Европа приоритетно на двустранна основа (каквато е всъщност реалната политическа практика)?
От септември 2012 г. на сайта на Министерството на външните работи се появява квази-документът „Нова стратегия за отношенията със съседите“, предизвикан от конкретен случай/скандал в българо-македонските отношения. Съдържанието му признава косвено потребността от принципи, визия и дългосрочни намерения на българската политика спрямо съседните държави. И толкова. Първото изречение е в бъдеще време: „Трайната ни политика ще бъде определена след открит и спокоен дебат“ (5). Не става ясно кой, къде и с кого ще води този дебат. Второто изречение задава погрешна методика за съставяне на „новата“ стратегия — „отвън навътре“ по линия на средствата, а не на целите и интересите на българската външна политика. „Пет години — се казва в него, — след като сме членка на ЕС и осем години след приемането ни в НАТО (защо чак тогава? — М.Ч.), има нужда да се определят трайните български интереси и виждания по отношение на това как съседните държави се движат към тези две организации“ (6). На България се приписва ролята на контролен орган на придвижването на съседите към ЕС и НАТО, която никой не й е делегирал. В този контекст е намерението на външния министър в началото на 2012 г. да идентифицира (?) гражданския и политическия елит на балканските страни и да организира голям балкански форум. Какъв ли би бил критерият на идентификацията?
Евентуална стратегия и политика към съседите би трябвало да отразява същностния интерес на страната ни да развива междусъседски отношения, зачитайки признатите в ООН принципи на суверенно равенство, ненамеса във вътрешните работи и ненакърнимост на териториалната цялост. По същество отношенията между балканските държави (двустранни и многостранни) са международни/междудържавни отношения и следва да се развиват в съответствие с регламентите в тази сфера, около които са се обединили мнозинството държави в света. Точно те обаче не се откриват никъде в официалната страница на МВнР. Като че ли не съществуват. Членството на България в ЕС и НАТО е само средство за постигане на външнополитическата цел, формулирана след припознаване на външнополитическия интерес. Следва най-неправилното изречение-ултиматум в текста на Стратегията спрямо съседите, фиксиращо „червени линни“, които никога не бива да бъдат преминавани.
Главна предпоставка за трайността и предвидимостта на българската външна политика (на първо място спрямо съседите) са привлекателността, хармоничността и справедливостта на нейния социално-икономически и политически фундамент, чийто обединител е общественият интерес на суверена — народа. За 23 години на политически преход мнозинството от българските граждани са убедени в непривлекателността, в т.ч. морална, на неолибералния капитализъм, започнал според признанието на президента Росен Плевнелиев с „най-лошата приватизация в цяла Европа, при която активи от 30 млрд.евро са продадени само за 3 млрд. евро… докато чешкото правителство остави държавните предприятия да работят и започна да им търси стратегически инвеститори“ (7).
След смяната на собствеността, което беше първа грижа на либералните икономисти и политици, започва най-трудният период, който България не е преживявала досега в своята история — на системна социална дегенерация (8), изразяваща се в деиндустриализация, деинтелектуализация, растяща безработица и бедност, социално разочарование и насилие срещу инакомислещите и политически пробудилите се. Страната преживява дълбока демографска, икономическа и политическа криза — индикатор за безспорен провал на социалния модел. Макар с коренно различни аргументи, до този извод днес стигат либерални политолози и икономисти, признаващи, че „демокрацията в България и Източна Европа е провалена“ (9).
Мнозинството българи са „сити“ на капиталистическите обществени отношения, при които печелят и живеят само 4-5% от населението, а останалите 95% не смеят да поставят въпроса за цената на своя труд, произвеждащ капитала на олигархията. Сравнението със социалните условия при държавния социализъм ги мотивира допълнително в търсенето на нов, по-справедлив социален модел, отхвърлящ лицемерието на управляващите, които се преструват, че защитават правата и свободите на гражданите, а в действителност накърняват човешкото достойнство на мнозинството от тях. Трайно безработните надхвърлят една четвърт от активно заетите. „Човекът — подчертава професор Иван Ангелов — не струва нищо. За нашия бизнес е важна печалбата, а за нашите управници — финансовата стабилност. Това противопоставяне на финансовите и социалните аспекти е пагубно за развитието на Европа и България“ (10). В годините на прехода България губи 40 млрд. лв., инвестирани в „сиво вещество“, изтекло в емиграция. Само през последните три години са закрити 200 училища и толкова населени места. (11)
Системната криза на неолибералния капитализъм в България се катализира от проблеми на членството й в Европейския съюз. България е с най-ниско заплащане на труда сред 27-те страни-членки. По данни на Евростат за 2011 г. минималната работна заплата у нас възлиза на 138 евро при 152 евро в Румъния и около 1500 евро в Дания, Холандия, Франция и Белгия (12).
Шестгодишното членство на България в ЕС няма стабилизиращо влияние върху обществото и държавата. Точно обратно. За първи път след 2000 г. България не скъсява, а увеличава разликата спрямо останалите членки на ЕС. Основен индикатор на негативната тенденция е БВП на човек от населението спрямо средния за ЕС показател. Въпреки Конвергентната програма на правителството на ГЕРБ за сближаване с ЕС, България се движи в обратна посока.
Не е ясна целта на еврочленството ни, както и дългосрочната цел на самия ЕС. Със сигурност позитивите не са икономически. Външнотърговският дефицит за България расте (с балканските страни салдото е положително), евродирективите препятстват създаването на свободна търговска зона, а негативите за съседите-нечленки, които се явяват трети страни, са априори заложени в съюзния договор.
Еврочленството унищожи животновъдството и земеделието. Трудно се усвояват евросредствата (в селското стопанство и регионалното развитие са най-големите злоупотреби с тези средства), вносът разорява местните производители, а износът ни на европазара е неконкурентоспособен. България отсъства в евроинтеграцията на високотехнологичните „умни“ производства. Неколкократно спадат преките чуждестранни инвестиции.
Докато обемът на външнотърговския дефицит на България с ЕС надхвърля 1,5 млрд. евро (при засилваща се тенденция на изоставане на износа от вноса), положителното салдо на страната ни в търговията с балканските държави нараства. (Вж. таблицата)
Външна търговия на България с балканските страни (млн.евро)
2000г. 2005г. 2008г. 2009г. 2010 г.
Износ 1615.2 2946.5 5269.6 3882.6 5226.2
Дял в общия
износ на
България в % 30.7 31.1 34.5 32.9 33.5
Внос 889.5 2351.3 4359.5 3118.6 3836.8
Дял в общия внос
на България в % 12.5 16.0 17.2 18.6 20.1
Източник: БНБ, Външна търговия на България 2000-2011 г.
Преките чуждестранни инвестиции в България през 2012 г. са четири пъти по-малко, отколкото през 2011 г. Дефицитът по текущата ни сметка нараства главно поради свиването на износа с над 10%, нещо, което не се е случвало в предходните две години (13). Докато през 1988-1989 г. външнотърговското салдо на България е активно, след 1990 г. в резултат на деиндустриализацията и промяната на стоковата структура (изнасяме главно суровини и стоки с ниска степен на обработка) се стига до рязко съкращаване на външнотърговския обем и нарастване на отрицателното салдо.
Дупката във външната търговия расте и след пълноправното ни членство в ЕС. Нараства износът не към „съюзниците“ ни от ЕС, а към трети страни извън него (14). Основни партньори на България по линия на износа са: Турция, Сърбия, Русия, Македония, Китай, САЩ, които формират 51,6% от износа. Българският износ към трети страни нараства по-бързо, отколкото вносът от тези партньори (15).
Събитията в Гърция (първата балканска държава-членка на ЕС от 1981 г.) през последните две години и кризата в еврозоната „отварят очите“ на българина за истината, че има нещо сбъркано във философията на политическия преход и еврочленството. Най-голяма изгода от нея извличат управляващите и евробюрократите за сметка на гражданите и обществото. У държавните и правителствените глави на страните-членки надделява грижата за личния интерес и добре заплатената длъжност пред защитата на европейското благо, предполагащо на първо място европейска солидарност за преодоляване на социално-икономическата асиметрия в Съюза. „Вместо да включват другите в своята собствена перспектива — подчертава Юрген Хабермас, — те се оттеглят в егоцентрично оптимизиране на ползата“ (16).
На тази грижа се дължи искането на развити държави в ЕС да бъде прекратено безвизовото пътуване на граждани от държави от Западните Балкани — Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина, Албания, тъй като то води до разширяване на имигрантския поток от периферията към центъра на Съюза. Белгия, Люксембург, Германия, Франция, Австрия и Холандия настояват за въвеждане на предпазна клауза, с която да прекратят безвизовото пътуване на гражданите от страните на Западните Балкани. Този подход стимулира развитието на ЕС „на две и повече скорости“.
Мнозинството българи, обеднели многократно след 1989 г., има потребност от нов тип обществено развитие, което обаче все още няма конкретна идеологическа визия. Преобладава одобрението на социалната държава, фиксирана формално в конституцията от 1991 г., която обаче да притежава демократичен механизъм за контрол върху тоталната власт на капитала, каквато е практиката в азиатски държави като Китай и Виетнам. Тази практика се счита от много българи за стъпка към по-страведливо, алтернативно общество извън капитализма и либерализма. Колективистичната социално-икономическа и политическа концепция на Китай става все по-привлекателна за балканските общества. Тя укрепва и под влияние на обемните инвестиции през последните две години, които Китай влага в инфраструктурни проекти на Гърция, България, Румъния, Албания.
Споделим е изводът на Збигнев Бжежински, че „обективната социална алтернатива, която предлага Китай, влече след себе си геополитическа перспектива — центърът на международните отношения се премества на изток“ (17). Азиатската обществена перспектива е по-атрактивна за по-бедната част на Европа, в т.ч. България, която се отдалечава от свилия се в своята богата половина Европейски съюз. Невъзможността на евроструктурите да компенсират социалната несправедливост и задълбочаващата се икономическа асиметрия между бедни и богати е допълнителен аргумент на политически пробудилите се граждани в България да приемат за по-добро социалното бъдеще, което предлага колективистичната концепция на Китай и Виетнам в началото на ХХI век. Техните очаквания са свързани със социален модел и по-хармонична социална общност, на които да съответства нова външна политика, която е единна и системна.
Единността на външната политика е качество, което липсва днес на България. То предполага запазване на външнополитическата същност, независимо от региона, с който страната ни развива отношенията си, и общата (една и съща) стратегическа посока на външната политика включително към съседите. Единността на външната/балканската политика произтича от единството на държавната политическа власт и има три основни аспекта:
– социално единство (властта на суверена е единна);
– единство на принципи и цели, следвани от всички държавни институции, обусловено от необходимостта за съгласувано управление на обществото и държавата (и във външната й политика);
– организационно-правно единство на субектите, реализиращи външната, включително балканската политика на България (парламент, правителство , МВнР, президент).
В основата на външната политика е социалното, политическото, което се избягва от мнозинството анализатори-хуманитаристи през годините на прехода. Причината е идеологическа. Официалната либерално-политическа наука обяснява българското общество като социално неутрално и безконфликтно. Истината, потвърдена от общественополитическата практика, е друга: то е едновременно плуралистично и антагонистично.
След като спечели изборите, съответният социален слой/класа и представляващият го политически субект създават закони (и във външната политика), които са задължителни за цялото общество и държава. 23 години след голямата промяна липсва аналитичен отговор на въпроса: в името на чий преобладаващ социален слой (и на неговия интерес) се реализира българската външна политика. Отговорът на този въпрос би довел логично да главния разграничител на социалната структура, съответно на политическите партии, и би дезавуирал разликата във външнополитическия интерес на социалните слоеве.
Този интерес има две нива: обективно и субективно. Обективното ниво на интереса съдържа неотменими, жизнено важни потребности на нацията и държавата, предопределящи прагматичния характер на интереса. Без субективното ниво на интереса обаче, визираните потребности остават само обективна необходимост, без значение за нацията и държавата. Едва когато те се осъзнаят от управляващите, т.е „преминат“ през субективния филтър, стават част от интереса.
Идейно-ценностният отпечатък на управляващия субект върху интереса, т.е. предварително зададените морални ограничения на интереса, зависи от характеристиката на „най-високия етаж“ на политическото съзнание — мисленето, включващ ценности и идеи за управление на обществото и държавата. Точно те (а не прагматичният компонент) гарантират трайността и дългосрочността на национално-държавния/външнополитическия интерес.
В рамките на субективното ниво на интереса протича сложен, двойствен процес с неизвестен предварително резултат: от една страна, политическият елит осъзнава и защитава свои, частни потребности, а от друга, осъзнава и защитава обществено-държавни потребности в съответствие с поетата отговорност, делегирана му от номиналната власт на суверена. Колкото по-голяма е съвпадащата част на „двата“ вида персонално осъзнаване, толкова по-целенасочено и ефективно е поведението на управляващия национално-държавен субект.
Липсата на припознат национално-държавен интерес — обединител на външната политика на България
я прави безпринципна, разнопосочна и безидейна. Примери много, особено в отношенията с непосредствените съседи — Македония, Сърбия, Румъния, Гърция и Турция. Скандалите с тях подсещат днешното българско правителство (най-некомпетентното след 1989 г. и най-страдащо от сателитен синдром) да възложи на външния министър разработването на стратегически документ с основни принципи в отношенията със съседните държави, който щял да е „по-общ, адресиращ болезнени въпроси като прочита на историята“ (18).
Приоритет на политическите субекти, осъществяващи междудържавните отношения, е политическият прочит, адекватно приложим само в рамките на цялостна външнополитическа стратегия на страната, в т.ч. към съседите, съдържаща взаимообвързани принципи, цели и средства. Нейната липса насочва логично към приоритета на историческия прочит — подход, който не разрешава, а задълбочава противоречията и конфликтите със съседните държави.
Прав е българският президент, когато твърди, че „ако няма нова принципна основа на двустранните отношения и съответни проекти за сътрудничество в региона, ще си останем само с историята“ (19). Само че общите проекти за настоящето и бъдещето на Балканите не трябва да се търсят (очакват) само по линия на ЕС и НАТО (както става в момента), прескачайки съседа. Опитът показва, че този подход води до „червени линии“ в отношенията със съседите и до нарастване на недоверието в тях. Защото интересът на съседа, а не на извънрегионалната държава, е интегрална част на национално-държавния интерес на България при хармонизиране на съвместния двустранен интерес със субрегионалния, европейския и глобалния интерес, а не тяхното противопоставяне.
В този взаимообвързан свят няма стопроцентов национално-държавен интерес, който да е извън интереса на съседа. Национално-държавните интереси на балканските страни са изначално взаимно проникнати от едновременното и равнопоставено формиране на интерес, цел и политическо решение за развитие на отделната държава, двустранното и многостранно сътрудничество в Югоизточна Европа. По тази проблематика цари пълно мълчание в трансграничното пространство на България, а точно тя задава най-важната рамка на междусъседските отношения — политическата.
И тук опираме отново до дефицита в качествата и дейността на българския управляващ елит, загърбил и забравил постиженията на многостранното балканско сътрудничество през 70-те и 80-те години на ХХ век, реализирани при трудните геополитически условия на биполярния свят. Главната предпоставка за успехите на „златното“ десетилетие на балканското сътрудничество през миналия век липсва днес: активно политическо взаимодействие на високо равнище, стратегиращо и координиращо взаимоотношенията във всички обществени сфери на субрегиона, в т.ч. на икономиката и сигурността (вкл. предложение за създаване на безядрена зона на Балканите).
Важна поука от този период на активно междубалканско взаимодействие, замряло днес: всички форми на сътрудничество (икономическа, инфраструктурно, културно, хуманитарно и др.) са системно обвързани от политическа цел и интерес. Политическата рамка и координация липсва днес, което предпоставя сътрудничеството на Балканите (двустранно и многостранно) да се насочва и координира от извънрегионални фактори.
Днес политическите проблеми на Балканите, също на сигурността и отбраната, са делегирани на САЩ, НАТО, ЕС. Затова многостранният орган за политическо сътрудничество — Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ), включващ държавните и правителствените глави на държавите от Югоизточна Европа (ЮИЕ), е неинституционализиран и има качеството на политическа говорилня без значение за сигурността и добросъседството в субрегиона. Неин основен предмет е автоматичното повтаряне на мантрата за „жизненоважното присъединяване на балканските държави към НАТО и ЕС“, което всъщност е поставяне на каруцата пред коня.
До този резултат се стига след отказ на балканските лидери да изпълняват ролята си на едновременен защитник на национално-държавния и субрегионалния интерес на своята държава. Защитата на двата взаимносвързани интереса е в рамките на политическото, (а не на икономическото, инфраструктурното, външнотърговското, културното, хуманитарното и т.н.), разбирано като себеутвърждаване на суверена на всяка балканска страна и неговата конституционно-учредителна власт.
Практиката на либерално-политическия преход в балканските държави налага обратната връзка — „отвън навътре“, с аргумента, че у 12-те страни липсвал субрегионален интерес за сътрудничество?! Невярното основание противоречи на първичния и тотален инстинкт на всяко общество да развива приоритетни отношения със съседа си, често пъти въпреки визията на управляващите, които прехвърлят неправомерно суверенитет и компетенции на извънрегионални фактори.
Невъзможно е България да е интегрирана глобално и регионално/континентално при локална/субрегионална/балканска дезинтеграция и неефективност. Пълен нонсенс е твърдението на българския президент, че „стабилността на Афганистан е от стратегическо значение за България, Европа и света. Затова ние никога няма да изоставим правителството на Афганистан и ще бъдем заедно с него“ (20). То е израз на силния сателитен САЩ-синдром, от който страдат българските управляващи особено през последните години. Никое друго правителство не е било толкова заето със защитата на американски каузи по света (без обществена възвращаемост) и толкова далеч от националния интерес и балканското сътрудничество.
Външна политика, която не търси
сътрудничество със съседа, е обречена
Такава е балканската политика на България днес. Българският политически елит провежда едностранна външна политика, която нехае за вътрешните потребности и социално-икономическото развитие. Тя облагодетелства единствено управляващите, повтарящи папагалски указанията на външни фактори, на първо място САЩ. В този смисъл държавното управление играе ролята на дестабилизиращ и дезинтегриращ фактор на българското общество.
България участва в изтощителни мироналагащи мисии в коалиция със САЩ, които нямат никакъв принос за укрепване на нейната сигурност. Точно обратното. Ставаме мишена на международен тероризъм (терористичния акт в Сарафово, юли 2012). Ангажирането на България във военни контингенти под командването на САЩ включва задължение по привличане на балкански държави-кандидатки за членство в НАТО в дейност, която изразходва безсмислено оскъдните ресурси на субрегиона. Бъдещите членки на алианса се стремят да разширяват участието си в американските и натовските операции в Ирак, Афганистан и страните с „арабска пролет“ с надеждата да спечелят военнополитическото и икономическото благоволение на суперсилата.
Немотивирана е позицията на управляващите, че сигурността на България се генерира в Ирак, Афганистан, Либия и други държави, в които страната ни има военни контингенти. Истината е друга: България печели допълнителни врагове, които с терористични актове и поддържане на клетки на радикалния ислям (делото Пазарджик) парализират държавата и деморализират българското общество.
България никога няма да бъде геостратегически партньор номер 1 на САЩ в субрегиона на Балканите. При новото преразпределение на силите и преформатиране на субрегиона, изразяващо се в растящо субрегионално влияние на Турция (паралелно с това на САЩ, НАТО и ЕС), изолацията и самотата на България се засилват. Свидетели сме на натрапчиви
симптоми на
тревожна геополитическа реалност:
балканската ни политика се диктува все по-често не от САЩ, а от техния субрегионален заместник — Турция, в съответствие с прехвърлени военнополитически и други ангажименти. Управляващите в Турция разбират колебанията в балканската политика на САЩ и се стремят да запълнят геостратегическия вакуум с териториални претенции към съседите и с по-активна патерналистична подкрепа главно за мюсюлманската и албанската общност в Косово, Босна и Херцеговина, Черна гора, Санджак, Албания и Македония, предизвикваща негативната реакция на техните съседи.
Динамичното политическо взаимодействие по линията Тирана — Прищина — Тетово и многостранният проект „Балкански Бенелюкс“, предвиждащ обединението на Западните Балкани без Сърбия, са пряко свързани с новата геополитическа роля на Турция в региона. Не е изненадващо официалното изявление на турския премиер Ердоган, че „ако Албания реши да разширява границите си, може да разчита на военна подкрепа от Турция“ (21). Естествена е последващата тревога на останалите балкански страни за териториалната им цялост.
За Турция Армията за освобождение на Косово (АОК) не е терористична организация. Тя изразява волята на албанците да защитават земите си. Под диктовка на САЩ и Турция балканските страни (и България) се самозадължават да задълбочават политическото сътрудничество с Косово с цел легитимация на едностранно обявената й държавна независимост.
Според „Дойче Веле“ неоосманското нашествие в балканските страни се осъществява с културни, икономически и религиозни средства (22). Турция е не само най-важният военен партньор на Македония, но и основен адвокат на македонците в спора им с гърците. Турски фирми инвестират в македонски предприятия, разширяват летищата в Скопие и Охрид, даряват средства за строителството на нови джамии. Дирекцията по вероизповеданията при правителството на Турция дарява 12 млн. лв. и готов проект за строителството на най-голямата джамия в България. През 2009 г. Турция сключва със Сърбия договор за свободна търговска зона, който поставя началото на активна инвестиционна дейност главно в населения с мюсюлмани Санджак.
Териториалният апетит на Турция и все по-еуфоричната демонстрация пред съседните страни се откриват в новите турски учебници и географски карти. В тях европейската територия на бившата империя включва Югоизточна България до Пловдив, а на изток териториалното разширяване на южната ни съседка обхваща Армения, региона на Ирак, гръцки Кипър и част от Грузия. Би могло да се очаква натиск на Турция върху България за преразглеждане на позицията и отстъпки по „македонския въпрос“ в контекста на пълноправното членство на Македония в НАТО и ЕС. Особено като се има предвид всестранно укрепналите турско-македонски отношения и стремежът на Турция да арбитрира споровете на Македония със съседните й държави.
Има основания да се предполага, че увлечението на Турция по неоосманизма като философия на нейната вътрешна и външна политика от 2007г. насам, както и стремежът й към контрол върху държавите от субрегиона на Балканите, може да я изкуши да действа по-настъпателно и агресивно спрямо съседите си, в т.ч. с военни средства (справка Сирия). Тази външнополитическа нагласа укрепва с продължаващата стратегическа дезориентация на НАТО в преходен за международната система период и отслабващото присъствие на САЩ в Европа и на Балканите.
Задържането на тази все по-ясно очертаваща се тенденция в Югоизточна Европа и спадащото доверие в междусъседските отношения се превръщат в реален проблем за сигурността на България. Нараства безпокойството от двете страни на българо-турската граница. Спада благосклонността на българите към турците, което не е в интерес на двата народа, нито на мира и сигурността на Балканите. Дори да не става въпрос за горещ конфликт, растящата активност и влияние на Турция в резултат на военнополитическото отстъпление на САЩ отслабват ограниченията върху турската външна политика, налагани досега от суперсилата.
Адекватната реакция изисква от България по-предпазлива и протекционистична политика в отношенията с Турция при отчитане ролята на Русия и укрепване на българо-руското сътрудничество като компенсаторен механизъм на появилия се геостратегически дисбаланс в субрегиона. Без да се противопоставя на ЕС, България би могла да използва тенденцията на по-тесни връзки между Евросъюза и Русия, за да „придвижи“ своето геостратегическо бъдеще към Русия и Евразия. В този контекст съществуват предпоставки за разширяване на отношенията на България със Сърбия, Румъния и Гърция (особено след избора на президента Николич в Сърбия, на премиера Понта в Румъния и рязкото нарастване на популярността на СИРИЗА в Гърция). В противен случай България, която реално е без съюзници (като изключим формалните и протоколните приятели от ЕС и НАТО), ще бъде допълнително обезсилена и едностранно зависима от Турция. Подобно на Османската империя. Благоприятни фактори за развитие на
евразийското направление
във външната политика на България
(единственото, което би могло да компенсира динамично засилващата се геополитическа зависимост от Турция) е стабилизирането на руско-европейските отношения включително суровинно-енергийната сфера, и зачестилите проекти за „Евразийски съюз“ на Балканите. Един от тях е балканският евразйиски проект на професор Игор Панарин (23). Той би трябвало да се приема като допълнение, а не като алтернатива на членството на балканските държави, за каквато го счита неговият автор. Реализуема за субрегиона на Балканите би била евразийска идея, която да не го противопоставя на Европейския съюз и да не предизвиква криза в отношенията му с нейните източни членки и кандидат-членки. В това направление е българската подкрепа за еврочленството на Турция. Тя трябва да продължи при съобразяване с изискванията на ЕС.
Основният извод е, че преосмислянето на външната/балканската политика на България трябва да включва приоритетно концентриране върху постигането на
баланс в отношенията с
ЕС – Русия – Турция/САЩ
Тази промяна изисква преоценка на българо-американските отношения, особено по линия на „hard security“, и опит за предпазливото им изтегляне от едностранчивата военнополитическа схема и пренасочване към икономика, култура и други „меки“ сфери. Отслабващото военнополитическо присъствие на САЩ на Балканите и новото преразпределение на световните сили мотивират Русия и Китай да укрепват отношенията си с държавите от Югоизточна Европа, използвайки суровинно-енергийни и финансово-икономически предимства. България задоволява 85% от потребностите си от газ чрез доставки от Русия и никакви свръхидеологизирани проекти за диверсификация и енергийна независимост не променят обективната природна реалност (24). Русия демонстрира по-голяма свобода да действа на Балканите и така допринася за допълнително ерозиране на отношенията на САЩ с някои балкански държави.
През последните години нараства инвестиционното присъствие на Китай в субрегиона, главно по линия на инфраструктурата и енергетиката. Стимул в това направление е разширеното финансово-икономическо сътрудничество между ЕС и Китай в контекста на потребността от преодоляване на кризата в Еврозоната.
Липсата на многостранно политическо сътрудничество на Балканите и на многостранен подход на ЕС към проблемите на субрегиона стимулират негативна тенденция в политиката на междубалканските отношения — настъпателност и агресивност спрямо съседа. България няма инициатива по първите два проблема на политиката в субрегиона — сигурността и добросъседството. Тя пропуска да направи това на проведената юбилейна конференция на тема „Сигурността в Югоизточна Европа 2012: геополитическа динамика в Черноморския регион“ (25). Страната ни само регистрира геополитическите промени без усилие да повлияе върху тях макар и с малкото си маневрено поле. Нарастват проблемите (реални, а не привидни) в двустранните отношения на България с непосредствените съседки: Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Румъния.
Турция
Най-голяма загриженост в българо-турските отношения предизвиква „новото“ политическо мислене (НПМ) във външната политика на Турция, изразено чрез „неоосманската мечта“. То е наложено от управляващата Партия на справедливостта и развитието в края на първото десетилетие на ХХI век, като е на път да взриви имиджа на Турция като светска държава. Идеен вдъхновител е външният министър Давутоглу — единственият министър в кабинета на Ердоган, който е назначен на този пост, без да е избран за депутат в Меджлиса.
Цел на неоосманизма е териториалното разширяване на Турция в географските граници на Османската империя — Северна Африка, Балкани и Черноморски регион, Кавказ и Близък изток. Религиозната, османско-имперска индикация надделява във външнополитическата й дейност след 2007 г. при явно неглижиране на принципите на кемализма, което увеличава опасността от превръщането на Турция в проводник на радикалния ислям.
Евентуалното въвличане на най-голямата балканска държава във война със Сирия или друга съседка има три основни неблагоприятни последици. Първата се отнася до социално-икономическото й развитие и загуба на динамичния икономически ръст от последното десетилетие (8-9%). Данните през кризисните месеци на 2012 г. (военният сблъсък по сирийско-турската граница и бежанската вълна) сочат намаляване на стопанската динамика с 2-3% спрямо същия период на 2011г. Вторият негативен резултат е евентуалната загуба на територии, свързана с кюрдския проблем и плановете за обединение на турските, сирийските и иракските кюрди. Третият негатив е разрушителната перспектива за навлизане на ислямския фундаментализъм. За България и нейната външна политика са изключително важни следните стъпки:
1. Стремеж към възпиране на Турция от въвличане във военен конфликт и запазване на мирно сътрудничество със съседите й. Само мирни отношения в Близкия изток биха били предпоставка за отразяване на евентуален кюрдски бунт, ерозиращ националната сигурност на Турция. България следва да използва и малкия си външнополитически ресурс против избухване на военен конфликт в близост до Балканите. За съжаление действията на МВнР са в обратна посока.
2. Притеснително е постоянното намаляване на военния бюджет и деструктивните процеси в българската армия. При високата динамика на геостратегическите промени аргументът „НАТО и чл. 5“ губи смисъл и значение (атавизъм от Студената война).
3. Адаптирането на България към „новото“ външнополитическо мислене и действие на Турция изключва две крайности на българската външна политика: васалност и враждебност (демонизиране). За съжаление българските управляващи в момента са отдадени на първата крайност.
Ето и няколко аргумента. Български вицепремиер посещава конгреса на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) в момент, когато партията губи баланса между консерватизъм и ислямизъм и нейната популярност в турското общество намалява. Посещението е с тясно партийна (на ГЕРБ), а не с национално-държавна цел (26). Наблюдава се изкуствено висока динамика на двустранните културни връзки въз основа на принципа на нереципрочността — откриване на културни центрове, сътрудничество на кинематографиите, в резултат на което българският ефир се залива с турски сериали.
Противоречиви са сключените инфраструктурни договори при непрекъснати поправки от турска страна в етапа на тяхното изпълнение с цел защита на едностранен/турски интерес (ревизия на договор за интерконекторна газова връзка и промяна на трасето, отказ от договорен проект за скоростен път Свиленград-Русе).
Силно впечатление правят колебанията и пасивността на българските управляващи при защитата на българския национално-държавен интерес в двустранните отношения напр. по неизпълненото задължение от Турция на допълнителния протокол към Ангорския договор от 1925 г., предвиждащ обезщетения за прокудените от Източна Тракия българи. Премиерът на България изпитва неудобство и не поставя този въпрос по време на срещи с турския премиер Ердоган.
4. Без да се стимулира ислямофобията (10% от българските граждани изповядват исляма), българските институции по възможност при взаимодействие с други балкански държави (Сърбия, Македония, Гърция, Румъния) да не абдикират от задължението си да предотвратяват прояви на радикален ислям и тяхното финансиране. Това се отнася и за дейността на Дианета на Турция — „вероятно най-голямата и най-централизираната мюсюлманска религиозна организация в света, сравнима по мащаб и възможности само с Ватикана“ (по Керем Йоктен). Турция има най-голямо влияние върху мюсюлманите на Балканите с акцент върху мюсюлманските общности на Западните Балкани. Връзките с тях са най-тясно свързани с реализацията на стратегическите неоосмански цели. Наред с „меки“ външнополитически средства (икономически, културни), тя използва все по-активно военното сътрудничество с Косово, Босна и Херцеговина, Македония, Албания.
5. Българското правителството да съдейства за развитие и усъвършенстване на българо-турските икономически отношения при следното условие: благоприятната тенденция в тях (обемът на стокообмена надхвърля 4 млрд. дол. при положително салдо за България) да не се използва като средство за постигане на едностранни цели на „новото“ (неоосманско) политическо мислене и действие на Турция. Турската страна се стреми да реализира възвращаемост на добрите двустранни икономически връзки в други обществени сфери — култура, образование, религия. По международни форуми нейни представители търсят настойчиво признание за „османско цивилизационно наследство“ (термин, който не се открива в научната литература) с цел съживяване на османизма като идейно-политическа доктрина в новите исторически условия за сметка на кемализма. Безспорна е истината, че т.нар. османска цивилизация, възникнала по време на Османската империя, не само че не съдейства за духовното и материално усъвършенстване на човечеството, но влияе задържащо върху развитието на завзетите територии. Петвековната империя откъсва Балканите от Европа, в която по това време протичат важни икономически и политически процеси.
Гърция
Нищо не се случва в българо-гръцките отношения през последните години. Като че ли не съществува такава държава в непосредствено съседство. На фона на хиперинтензивното българо-турско взаимодействие (само за няколко месеца през 2012 г. са осъществени две срещи на културните министри, съвместно междуправителствено заседание с подписани 17 двустранни споразумения и активно сътрудничество с инфраструктурна проблематика) (27), в отношенията с Гърция липсват не само взаимни посещения, но и официална позиция по критични проблеми, привлекли вниманието на обществеността в двете съседни страни: кризата в Гърция в контекста на еврочленството, Шенгенската зона в светлината на „арабската пролет“, българските емигранти в Гърция; инфраструктурните проекти; проблеми на многостранното балканско сътрудничество, в рамките на което до кризата Гърция е с реална водеща роля и ефективно лобиране в ЕС.
Гръцката криза поставя пред българския политически елит два фундаментални проблема, пред които примитивните „препоръки“ на български политици и финансисти за по-стриктна финансова дисциплина и намаляване на гръцките пенсии и заплати, не заслужават внимание.
Първият проблем се отнася до човешкото достойнство на гражданите в период на криза, а вторият засяга европейската солидарност, за която днешните европейски лидери не обелват и дума. Вместо солидарност с гръцкия народ, управляващите на неговия северен съсед си позволяват назидателни съвети и менторски обвинения в мързел и прекомерни публични разходи. Сякаш България е застрахована от неолибералната мъгла и приоритета на пазара в регулирането на обществените отношения, които лишават декларираните човешки права и свободи от същностен компонент — човешкото достойнство. И след членството на България в ЕС мнозинството български граждани не получава реални права и свободи, а безработица, финансови санкции, бедност и социална маргинализация. Това, което се случва в Гърция, не е случайно, единично, чисто гръцко явление в ЕС, а закономерен процес в неговата периферия, където са България, Гърция и другите балкански държави. „Уважението на човешкото достойнство на всяко лице — твърди Ю. Хабермас — забранява на държавата да се разпорежда с който и да е индивид само като средство в името на някаква цел“ (28). Вместо солидарност с цел укрепване на общоевропейското благо в период на криза, лидерите на държавите от ЕС-центъра предпочитат централизация и немотивирано нарастване на наднационалната власт в ущърб на народовластието и гражданските свободи.
От драмата на южната си съседка България следва да извлече следната поука: независимо от статута си на пълноправен член в ЕС, всяка държава, особено ако е малка и слаба, трябва да полага едностранни и постоянни усилия за нейното укрепване, а не автоматично и папагалски да одобрява предложенията на партньорите от ядрото. Особено внимание трябва да се обръща на социално-икономическото развитие — главна конфликтна сфера на обществото. Само със селско стопанство, туризъм, транспорт, гаражна търговия и преводи от чужбина България, Гърция и другите балкански страни нямат бъдеще. Без структурни промени в икономиката и внедряване на високотехнологични производства, те ще продължават да бъдат клиенти на Европейската централна банка, МВФ и СБ, които чрез стандартна матрица прехвърлят тежестта на кризите върху слабите и бедните държави, чийто истински проблем не е финансовата макростабилност, а развитието на реалния сектор и ефективното включване в мащабна производствена евроинтеграция.
Само общ производствено-технологичен фундамент на ЕС (а не Банков фонд) би бил предпоставка за преодоляване на икономическата асиметрия и изграждане на демократично общество за всички, а не само за отбрани еврограждани-меритократи. Ето защо, ако българският политически елит уважава себе си и народа, когото управлява, трябва да заяви солидарност с гръцкото общество, което се бори за социална справедливост и достойно бъдеще. Мълчанието му в момента е прелюдия към второ издание на гръцката криза — този път в България и в други балкански държави.
Македония
Липсата на българска концепция за развитие на отношенията със съседите се отразява най-силно върху българо-македонските отношения. Те са най-слабо развити, белязани с най-висока степен на недоверие и напрежение. Причините са две: неспособността на българската страна да предложи и реализира принципи и правила на политическия диалог; и стремежът на македонската страна да избягва политическото сътрудничество. Накратко казано, главните проблеми в двустранните отношения с най-близката ни съседка са предизвикани от политиците, които не създават политическата основа и рамка на българо-македонското сътрудничество.
Проблемите с жп линията (29), коридор №8 (30), изграждането на „Южен поток“, чийто трети лъч минава през Македония и Албания (31), сътрудничеството между университети и културни дейци са второстепенни и производни. Политиците-държавници не умеят и не желаят да използват най-важното си средство — преговорите, чрез които да идентифицират реалния взаимен интерес и с компромиси да го реализират, като започват от общото, а не от различното в техните потребности и цели.
Няма непреодолим проблем, по който не би могло да се преговаря. Компромисът предполага да отстъпиш от своя интерес и да признаеш част от интереса на съседа. Историята, етнонационалната идентичност и патриотизмът не са теренът, върху който действат политиците-държавници. Ето защо е изцяло погрешен подходът на българския външен министър, основан на „червени линии“ и „мерене на морал“. Първият ни дипломат не би трябвало да си позволява подобен тон: „Ние много добре знаем кое е българско и кое не е. Няма да отстъпя от позицията си, че ние сме страната, която има по-високата морална гледна точка, която не иска да превръща историята в инструмент на битка с нашите съседи“ (32).
Политическата некадърност търси оправдание в историята и морала. Вместо като патриот и моралист, той би следвало да се проявява като държавник (качествено различна роля) и заедно със своя екип да придвижи напред двустранните отношения, които не са мръднали от добрия си период 1999-2001 г. Тогава са подписани около 20 междудържавни спогодби, включително Декларацията от 22 февруари 1999г., която изразява обща воля за развитие на всестранни приятелски отношения, признава македонския език само като конституционна норма и заявява взаимен отказ от малцинствени проблеми. Декларацията създава предпоставки за качествено нов етап в развитието на политическото, икономическото и културното сътрудничество между двете страни. И дотам.
В продължение на десетилетие външнополитическата енергия на България се насочва към включване в ЕС и НАТО, прескачайки съседа (и Македония). Ако никой не прави външнополитически анализи (закрити са аналитичните звена в МВнР, намален е капацитетът на дирекциите с референти по Балканите, съответните звена за актуални проучвания към БАН са закрити или не действат), как да се подобрят междусъседските отношения? Със самозалъгване, че като станем членка на ЕС и НАТО, някой друг ще ни ги реши?
Акцентът в дейността на Външното ни министерство днес не е върху „интелигентната външна политика“, а върху „интелигентната отбрана“. И върху все повече внушения отвън, защитаващи извънрегионални интереси. Увлечени в европейски и евроатналнтически химери, забравихме непосредственото си съседство. Изолирахме се от него. Българо-македонските отношения се влошават, откакто България е член на ЕС и НАТО. Надяваме се на трета страна да ги подобри, но това не се случва.
Еврокомисарят Фюле обхожда страните-кандидатки с „добросъседските“ претенции на пълноправните членки, включително на България към Македония по проблема за идентичността (33), и резултатът клони към нула по две основни причини: първо, двустранни спорове и проблеми никога не са били решавани от трета страна; и второ, ЕС се стреми към формално добросъседство и формална интеграция на периферията (неговата реална дейност обслужва интереса на ЕС-центъра).
Затова деблокирането на двустранните ни отношения с Македония зависи главно от българския управляващ елит: да предлага настоятелно политически визии и начини за разрешаване на проблемите. Те липсват в момента (затова премиерът посещава Албания, а не Македония), а при тази липса възможностите на икономическото, инфраструктурното и културното сътрудничество бързо се изчерпват. Те не могат да надхвърлят хоризонта, до който са стигнали политиците и техните идейни концепции.
Сърбия
Двустранните отношения със Сърбия са стратегически важни за България в контекста на необходимото в перспектива евразийско направление във външната ни политика, чрез което да се постигне баланс в отношенията с извънрегионални фактори. Вместо дейност в тази посока, използвайки външнополитическите приоритети и партньори на Сърбия в руско и евразийско направление (без да се противопоставя на ЕС-приоритета), управляващите на България стесняват и принизяват политическия поглед върху отношенията със Сърбия до малцинствен проблем, чието разрешаване се обвързва с еврочленството на западната ни съседка.
Неудобство буди изразената от вицепрезидента Попова претенция по време на нейното посещение в Босилеград: „Сърбия ще стане член на ЕС, но не и преди да реши проблемите на българската общност“ (34). В същата ограничена рамка е и визията за българо-сръбските отношения на премиера Борисов: „Получилото се разминаване (при разрешаване на проблемите в двустранните отношения като предпоставка за членството на Сърбия в ЕС — М.Ч.) вероятно ще предизвика сериозен разговор сред българските политици по тези въпроси, но този дебат би бил полезен“ (35).
Сянка върху отношенията със Сърбия хвърля едностранната подкрепа на България за обявената държавна независимост на Косово през февруари 2008 г. Особено дразнещо е усърдието на българската страна, с което по внушение отвън тя се стреми да утвърждава имиджа на управляващия елит в Косово, който не е безспорен.
Фундаменталната грешка в политическия подход на България към съседните държави се повтаря и в отношенията със Сърбия: той е „отвън навътре“ — ще рече, интересът и възможността на България за тяхното развитие се разглеждат през призмата на външен, извънрегионален фактор (ЕС), който няма реални механизми за разрешаване на спорни междусъседски отношения.
Адекватният подход предполага създаване на предварителна визия (след политически анализ, а не след външни внушения) за развитие на цялостната система от българо-сръбски отношения, включваща политическо (на първо място!), икономическо и културно сътрудничество и реализираща системния национално-държавен интерес, предварително припознат и формулиран от политическия елит. Ако се подходи по този начин, грижата на България за 20-те хиляди сънародници би била реална в контекста на изискването за социално-икономическото развитие на сръбските региони с компактни маси българско малцинство, а не на локално популистка проява, визираща нарушаване на малцинствени права.
В рамките на препоръчвания политически и социално-икономически подход могат да се развиват проекти за свързване на газопреносни мрежи, изграждане на допълнителна транспортна инфраструктура и разрешаване по добросъседски на възникнали противоречия (напр. по повод строителството на коридори 10 и 4), привличащи интереса на Сърбия и България (36).
Румъния
Политиката на България „на парче“ спрямо съседките я има и в българо-румънските отношения. Тя включва ad hoc реакция по следните проблеми: териториален/акваториален и малцинствен проблем, присъединяване на двете страни към Шенгенското пространство, пускане в експлоатация на „Дунав мост 2“, изграждане на интерконекторна газова връзка. Показател за липсата на българска политическа визия за развитие на двустранните отношения и професионална експертиза в сектор „Румъния“ на МВнР са мудността и дезориентираността на българската страна при реакцията на публично поставения от Румъния въпрос за делимитацията на морската граница. Изчакването и продължителното мълчание на МВнР и по повод претенциите на Румъния за многобройно румънско малцинство на българска територия будят тревога. През последните години нарастват опитите на Румъния да превърне групи от влахоезично население със спорен етногенезис в консолидирано румънско малцинство. Този подход е част от втвърдената национална политика на северната ни съседка да отстоява по-агресивно правата на свои малцинства в съседни страни. Открива се в отношенията й спрямо Сърбия, Унгария, Молдова. Проблемът е, че България е безсилна да даде адекватен отговор на подобни опити.
Въпреки икономическата и политическата криза, която преживява Румъния, тя отстоява стабилно геостратегическия си курс като членка на ЕС, НАТО и активен участник в многостранното балканско сътрудничество. Тя успява да се възползва от членството си в ЕС и от гръцката криза, за да разшири икономическото си присъствие в страните от Югоизточна Европа. Стокообменът с България надхвърля 3 млрд. евро при положително салдо за България в рамките на 300-400 млн. евро.
Румънското правителство на Социаллибералния съюз с премиер Виктор Понта, избрано през май 2012 г., декларира намерение за съживяване на отношенията с Русия и възстановяване на политическия диалог. Една от целите на Румъния е разширяване на икономическото сътрудничество с Русия при използване на нейния огромен пазар и суровинно-енергийни източници.
В контекста на подобрените румънско-руски и сръбско-руски отношения преразпределението на силите в субрегиона на Балканите и „новото“ политическо мислене на Турция България би могла да предложи преформатиране и пренасочване на външнополитическия триъгълник България—Румъния—Турция в северно направление чрез включване на Сърбия на мястото на Турция. Тристранното външнополитическо взаимодействие между България, Румъния и Сърбия би било адекватна контрамярка на турската активност сред мюсюлманските и албанските общности в Западните Балкани.
Заключение
Членството на България в ЕС и НАТО не е определящо средство за ефективността на балканската й политика и успешното развитие на отношенията със съседите. Определящите предпоставки и фактори са от вътрешно естество. Ако България като суверенна държава не генерира собствени ресурси за вътрешната и външната си политика, никакво членство в регионални и глобални организации няма да я спаси. Не бих желала да съм крайна, но практиката на последните осем години (след включване на България в ЕС и НАТО), следприсъединителната криза, обхванала страната ни след включването ни в тези два многостранни субекта, води (наред с влиянието на други неблагоприятни фактори) до декомпозиране на българското общество и до несъстоятелност на българската държава.
Всички съседки на България имат по-реалистична външна политика от нашата, включително спрямо САЩ, НАТО, ЕС, Русия. Българската външна/балканска политика е обхваната от тежък сателитен синдром, който в съчетание с конформизма на българските управляващи ерозира национално-държавния суверенитет. Нямаме съюзници и приятели. Изолацията се задълбочава. Смехотворно е изявлението на българския министър-председател, направено на 23 май 2012 г. по време на заседание на Европейския съвет: „Политически сме с ЕС и НАТО, но пазарите ни са на изток“ (37). Теорията и практиката на външната политика и международните отношения отхвърлят подобно деление. Те потвърждават системността и взаимообвързаността на външните отношения.
Бележки:
(1) Понятието „регион“ отнасям към континента Европа, представляван главно от ЕС, а „субрегион“ — към нейния югоизточен/балкански ъгъл, относително самостоятелен поради общността на политически, геостратегически, икономически, културни и др. фактори на развитие.
(2) www.mfa.bg,15.10.2012
(3) www.strategy.bg,18.07.2012.
(4) www.mlsp.government.bg,03.11.2009.
(5) www.mfa.bg,5.09.2012.
(6) Ibidem.
(7) Интервю на президента Росен Плевнелиев пред австрийския вестник „Der Standart“, 15.09.2012.
(8) По-подробно във: Проданов, В., Теория на българския преход, 2012, с. 653-696.
(9) Кръстев, Ив., За политическите промени в ЮИЕ през последните 20 години, www.capital.bg/politika_i_ikonomika/svjat/2012/07/20.
(10) www.obshtestvo, 5.6.2012.
(11) „Дневник“, 29.08.2012; „Крос“, 31.08.2012.
(12) Цит. по „Сега“, 7.6.2012.
(13) www.dnevnik.bg/biznes/finansi/1788323.
(14) Износът на България към ЕС пада, www.de.mg41.mail.yahoo.com/neo/lunch, 9.10.2012.
(15) www.darikfinance.bg,11.07.2012.
(16) Хабермас, Ю., За конституцията на Европа, критика и хуманизъм, С., 2011, с. 166.
(17) Бжежински, Зб., Стратегическа визия, Обсидиан, 2012, с.62.
(18) „Сега“, 6.09.2012.
(19) „Крос“, 9.09.2012.
(20) „Сега“, 23.05.2012.
(21) „Общество“, 6.6.2012.
(22) http://www.dnes.bg/balkani/2012/10/19.
(23) „Тема“, 16-23 юли 2012.
(24) www.de.mg41.mail.com, 1.10.2012.
(25) „Крос“, 12.09.2012.
(26) След конгреса на ПСР, на 14 септември българският парламент е посетен от група български изселници от Турция, които декларират желание за членство в ГЕРБ и получават гратис-визи за България. На депутатско питане за случая МВнР обявява невъзможност засега тази привилегия да се ползва от всички български изселници в южната съседка,www.dnes.bg , 20.10.2012.
(27) www.start.bg, 29.08.2012.
(28) Хабермас, Ю., За конституцията на Европа, С., 2011, с.19
(29) През август 2012 г. Македония получи от ЕБВР 46,4 млн. евро, за да довърши най-сетне жп линията до границата с България,www.newshub, 21.08.2012.
(30) Този проблем би бил предпоставка премиерът Борисов да направи тристранна среща с Бериша и Груевски, а не да се ограничава само в „асфалтената“ дипломация, „Крос“, 23.10.2012 г.
(31) „Зюддойче Цайтунг“, 22.10.2012: „Изграждането на „Южен поток“ е преди „Набуко“.
(32) www.glasove.com, 10.09.2012.
(33) „Крос“, 19.02.2012.
(34) „Крос“, 24.04.2012.
(35) Пак там.
(36) Сърбия бърза да построи коридор №10, минаващ през Австрия, Словения, Хърватия, Сърбия, Македония и Гърция, за да не може страната да бъде заобиколена от коридор №4, през който ще минава транзитът през България и Румъния за Унгария и Германия, www.mi.government.bg/bg/themes,912-347
(37) „Крос“, 23.5.2012.
Бележки:
* Понятието възникна след определено като гаф изказване на премиера Бойко Борисов в Япония по повод терористичен акт в Москва през януари 2011 г., когато той заяви: „…..Ние разчитаме на балансираната си външна политика. С арабския свят и с Палестина, и с всички държави там сме в изключително близки и приятелски отношения. Арабският свят прави бизнес в България — на всеки ъгъл има дюнер… Надяваме се да го отчитат хората, които вземат решение за подобни актове, защото те се вземат централизирано и се наблюдава и поведението на дадени държави. България води много добра, балансирана и партньорска политика.“ (Бел. ред.)
** Медиите определиха като „асфалтена дипломация“ намерението на България да изкупи от Албания „толкова битум, колкото има“, за да строи магистрали, заявено от премиера Борисов по време на официалното му посещение в Тирана през октомври 2012 г. А в по-широк смисъл – преекспонирането на значението на магистралното строителство за всички сфери на обществения и политическия живот в България (Бел. ред.)
Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.
