ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА В ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКИ КОНТЕКСТ

0
165

 

Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953-1956“, „България и Източна Европа“, в съавтор­ство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“  и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993—2000).

 

Научна конференция, организирана от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ по повод 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова, разбуни политическите духове  на 19 октомври 2012 . В декларация, прочетена в парламента, Синята коалиция определи форума като опит за реабилитиране на тоталитарния режим и поиска конференцията да бъде отменена. Ректорът на университета проф. Иван Илчев нарече реакцията „примитивна“. Той отхвърли опитите „да се забрани на историците да се занимават с онова, което им е професия”. 

Предлагаме на читателите на „Ново време” част от докладите на конференцията.

 

 

Личността на Людмила Живкова несъмнено е феномен в съвременната българска история. Можем да погледнем на нея и като на странно и необикновено явление за социализма (независимо дали го възприемаме като държавен социализъм от съветски тип или като комунистически тоталитаризъм). То не може да бъде обяснено, ако подходим юбилейно, без необходимото поставяне на нещата в контекста на епохата с нейните възможности и ограничения. Събрали сме се на научна дискусия. Като имам предвид обаче и политическите реакции на конференцията, трябва да кажа, че едва ли можем да разберем явлението, ако подходим по-най-лесния начин, както е било и през епохата на социализма — да го забраним, да не се занимаваме с него или просто да го отречем.

По тези причини ще продължа да разсъждавам критично за необикновената от политическа гледна точка кариера на Людмила Живкова, но в съпоставка и с по-широките обществени резултати от дейността й.

Издигането на дъщерята на „първия партиен и държавен ръководител“ на България Тодор Живков на партийни и държавни постове през 70-те години предизвиква, меко казано, нееднозначна реакция в българското общество и сред наблюдателите както от Източния блок, така и извън него. Всъщност реакциите са почти изцяло негативни.

През 1972 г., т.е. когато е на 30 години, тя става заместник-председателка на Комитета за изкуство и култура, след 3 години — на 33-годишна възраст, го оглавява. Партийната й кариера започва малко по-късно, но върви още по-стремглаво. През 1976 г., когато е на 34 години, става член на ЦК на БКП след 9-годишен партиен стаж, три години по-късно, когато е на 37 години, става член на Политбюро на ЦК на БКП, което на практика е най-високият партиен пост в колективен орган. Не че подобно кариерно издигане е несрещано в годините на социализма, но когато става дума за член на семейството на водещата политическа фигура, то няма как да остане незабелязано или некоментирано.

Първото равнище на външните и вътрешните реакции е критичното — то е мотивирано от идеята, че не е редно да правят политическа кариера хора от семействата на държавните и политическите ръководители, тъй като няма как безпристрастно да се оценят техните лични качества. Освен че се създава впечатление за семейственост, този подход при първото семейство може да се превърне в модел за подражание на по-ниските партийни, държавни и местни равнища. Издигането на хора от семейството поставя под въпрос и един от основополагащите принципи на социализма — за социалното равенство и за оценка на хората само по техните личностни качества, а не по произход или семейни възможности, както е било през средновековието и при капитализма.

При това съм онзи момент подобни практики не съществуват в другите страни от Източния блок, като изключим съседната балканска Румъния, където Николае Чаушеску започва да лансира съпругата си Елена Чаушеску на научни и държавни постове (през 1972 г. тя става член на ЦК на РКП, а на следващата година и на Политбюро на ЦК на РКП, от 1980 г. е вицепремиер, но на много по-късна възраст от Людмила Живкова), а по-късно и сина си и други свои роднини. Интересът към семействата на източноевропейските лидери по онова време е от по-различен характер. Например в Съветския съюз се говори за икономическите активности на дъщерята на Брежнев Галина, най-вече за нейната слабост към скъпата бижутерия, но не и за нещо, свързано с политиката.

Бързото издигане на Людмила Живкова предизвиква негативни реакции и сред част от българските интелектуалци, както показват дневниковите записи на Борис Делчев. Интелектуалният негативизъм бързо се превръща в преобладаващ за общественото мнение, и то за среди, много по-широки от традиционно недоволните от властовото статукво в България. Той се разпространява и в другите източноевропейски страни, където се появяват критични публикации за светкавичната кариера на дъщерята на Живков.

Така че в началото на политическата й кариера, през втората половина на 70-те години, отношението към Живкова е критично или интрепретирано изцяло в духа на оценките за Тодор Живков. С течение на времето обаче, и особено след като дейността на Людмила Живкова започва да дава много по-различни резултати от онези, които обществото е очаквало, доколкото изобщо е очаквало нещо, отношението към нея се променя. Увеличават се  заинтересованите от новия полъх в идейното съдържание на културната политика и от по-големите възможности за развитие, от които се възползват нарастващ кръг хора.

Все пак за какво става дума? На първо място за очакванията, че Людмила Живкова ще бъде формална фигура, която ще продължи политическата линия на баща си и ще създаде нещо като социалистическа политическа династия. Това предполага тя да прокарва линията на баща си в сферата на културата — партийната линия на стриктно следване на идеологическия канон. В тази сфера това е т.нар социалистически реализъм (тук бих могла да припомня своето определение от началото на 90-те години за този странен художествен метод, а именно сюрреализъм с елементи на ненаучна фантастика“).

Но не става нищо подобно. Людмила Живкова започва да прокарва, макар и по специфичния си неконсистентен начин, много по-различни лични виждания, да проявява симпатии към определени творци и културни дейци в България.

Днес е трудно да се каже дали новите идеи на Живкова са плод на нейната собствена инициатива и убеждения, или са продиктувани от идеите, лансирани от кръга хора, които се групират около нея. Става дума за онази пъстра и разнородна група научни и културни дейци, които гравитират около Людмила Живкова с различни цели и намерения, но които несъмнено участват във формирането на нейните виждания и на културната й политика. Нещо повече, струва ми се, че кръгът около Людмила Живкова може с основания да се сравни с неформалния кръг, който създава баща й Тодор Живков по съвършено различен начин — около ловните си страсти, с т.нар. ловна дружинка. На пръв поглед сравнението е прекалено произволно, но става дума за подобен механизъм за формиране на неформални взаимоотношения власт — общество при социализма.

Механизмът има две страни, които си взаимодействат, но с много различни цели и намерения. От едната страна е политическата фигура с решаваща тежест, която търси лични контакти с части от обществото, мотивирана от желанието да получи неформална информация за реалните настроения, но и да се възползва от идеи, които иначе не биха могли да преминат през сложните и изпълнени с множество предпазни клапани официални партийни канали. От друга страна, не по-малко съзнателно близостта е търсена и от другата, обществената страна, състояща се от много влиятелни в неполитическата сфера дейци, които с радост се включват в неформалните кръгове с различни намерения — в най-добрия случай с надеждата да лансират свои идеи, които не отговарят на официалната линия, но съдействат за развитието в сферата на собствената им дейност, а често и заради очакваните лични облаги в професионалната им кариера или в лично качество. В масовия случай намеренията на участниците в неформалната релация власт — общество са смесени.

Механизмът на заобикаляне на бюрократизираните и предпазващи се от резки промени административни пътища не е нов, не е измислен при социализма. Той датира от древността и е съществувал във всички етапи на човешкото развитие, съществува и в момента при днешното управление (да си припомним признанията на финансовия министър Дянков за това на кого се доверява при внезапното си завръщане в България и на кого разчита в дейността си — на неформални структури и кръгове). Трябва да се признае и нещо друго — че политическата система на социализма с нейната еднопартийност, „ръководна роля“ на единствената истинска партия и съсредоточаване на властта в ръцете на неголяма група хора, неминуемо води до търсене на заобиколни пътища за кариера и за предлагане на нови идеи.

Все още никой не е изследвал обхвата и въздействието на идеите, лансирани в посока на властта по този нетрадиционен начин при социализма, но ми се струва, че, ако бъде изследван този механизъм, ще се види необикновено голямото му значение за еволюцията на обществото и на системата.

Неформалното налагане на нови идеи може ясно да се проследи при Тодор Живков. Именно на този механизъм се дължат повечето резки промени, а и сътресения на режима — например неочакваното начало на т.нар. възродителен процес, решение за който не може да се намери в партийните документи. Същото може и трябва да се каже и за културната политика на Людмила Живкова и за много от нейните нови инициативи, за които се говори днес.

Казаното в никакъв случай не принизява значението на реализираните от Людмила Живкова идеи и инициативи, а обръща внимание върху пътя за лансирането им. Механизмите са важни и от гледна точка на това, че каквото и да се говори тогава, а и днес за Людмила Живкова, който и да е първоначалният автор на една или друга идея, повлияла върху голямата промяна в културата, основната роля за реализирането й безспорно е именно нейна — тя подбира или позволява на едни или други личности от българския научен или културен елит да влязат в близкия й кръг, тя ги изслушва и пак тя решава кои идеи и личности да бъдат лансирани и по какъв начин.

Как изглежда механизмът за лансиране на нови идеи и изобщо явлението Людмила Живкова от източноевропейска перспектива?

Първо трябва да се каже, че в Източна Европа, особено след смърт­та на Сталин, никога не се установяват режими, които така драстично откъсват гражданите в политическо и в културно отношение от европейската и световната култура, както това става в България. Повратът от 1956 г. до голяма степен връща Централна Европа на културната карта на Европа. Както и обратното — интересът на Запада към Централна Европа през 50-те години бързо се възстановява благодарение и на бунта на поляците и унгарците, и на умерената либерализация в Чехословакия.

В България също започва либерализация, придружена в областта на изкуството с художествени изложби на модернистични художници и разширяване на идейния и географскиия кръг на преводната литература. Отварянето към западната култура обаче остава спорадично и най-вече не е придружено от обратния процес — засилване на интереса на Запада към България. Не само защото липсва подобна традиция, а и защото българската политическа посока си остава източна — просъветска, а не западна.

Такава е общата ситуация — запазване на мястото на България стриктно в руслото на източната политика, като през 60-те години тя дори се засилва покрай поредния опит на Живков да търси икономически облаги от Съветския съюз чрез идеята си за „16-ата република“. Издигането на Людмила Живкова на пръв поглед се свързва с тази тенденция — засилване на политическата линия на Живков посредством привличане на други членове на семейството във власт­та, макар и в странична дейност като културата. Малко по-късно обаче, когато Людмила Живкова добива самочувствие и получава правото самостоятелно да реализира културни програми и инициативи, резултатите от нейното управление се оказват в твърде различна посока. Тя не само не следва просъветската линия, а започва да лансира идеи от съвсем различна идейна посока. Някои от тях са руски, но от предсъветския период.

Новото, което Людмила Живкова внася в културната политика, се изразява не само в отварянето към Запада, демонстрирано най-вече чрез включването на български и създадени по българските земи културни артефакти във външната пропаганда на България — изложбите на тракийските съкровища, на българските икони, които посещават водещи културни центрове из цял свят, или в широки познавателни програми като „Леонардо Да Винчи“. Това развитие наподобява осъщественото през предишното десетилетие и половина от останалите социалистически страни от Централна Европа. Но при Людмила Живкова има и нещо друго — тя лансира идеи, които не само не са в руслото на марксизма (независимо дали го разбираме по-широко или по-тясно), те не са и в руслото на европейската културна традиция, а са обърнати към азиатската мистика и специфични източни философски убеждения. Това развитие на културните процеси в България се отличава коренно от ставащото във всички други страни от региона. Това е личният почерк на Живкова, който създава много проблеми не само за нея, а и за Тодор Живков и за цялата система.

Отварянето на България към света представлява обществен процес. За осъществяването му съществуват нагласи в българското общество или поне в интелектуалната му част. То обаче не би могло да се реализира без политически носител. Точно тази роля изиграва Людмила Живкова и няма как да я отречем днес, дори и по политически причини.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук