ПРЕДПОСТАВКИ И ПОСЛЕДИЦИ НА КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА

0
419

Евгения Калинова  е професор, д-р в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

 

Ще проследя предпоставките и последиците само от един аспект на културната политика в периода, когато начело на тази сфера е Людмила Живкова –  културното отваряне“ на България към света. Ще се опитам да оценя дали това е клише, или има факти, които позволяват подобно определение. Моят подход е подходът на историка — търсене на причинно-следствените връзки, разположено върху общия исторически фон. За да откроя мястото на този процес в културното развитие на страната, ще го съпоставя с политиката на управляващата комунистическа партия в тази насока преди и след Людмила Живкова. Понятието културно отваряне към света“ ще разглеждам в двете му измерения — дейност за популяризиране на българската култура в чужбина с цел създаване на позитивна представа за страната (т. е. културна пропаганда зад граница) и представяне на световните културни постижения в България (т. е. излизане от херметичната затвореност и разтваряне на хоризонтите, ако не на обществото като цяло, то поне на част от интелигенцията).

И двата вида дейност при социализма се влияят в най-голяма степен от разбиранията на управляващите от БКП за естеството на културните контакти с чужбина. Те зависят от общия климат в международните отношения, от позициите на Москва, от финансовите възможности на страната и от наличието на стойностни културни постижения.

Ще започна с най-острата фаза на противопоставянето Изток — Запад в края на 40-те и началото на 50-те години, когато за културно отваряне“ не може да става и дума. Тогава за БКП културните връзки с несоциалистическите страни са заплаха, канал за проникване на чуждата идеология. И на Изток, и на Запад не допускат пропагандата на противника до своите общества, но се стремят да „изнесат“ зад граница собствения си идеологически продукт. През 1951 г. ръководството на БКП за първи път обсъжда външната пропаганда и решенията му са в духа на съветския пример. Създава се Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ), чрез който партията да контролира задграничната дейност. Целта е тя да се ориентира изцяло към „братските“ страни, а на Запад да се пропагандират успехите на българския социализъм, без да допускат западни културни прояви тук. Ограниченото разбиране за задачите на културната пропаганда ограничава ефекта й, снижен и от малкото средства и неподготвените кадри, както и от противодействието на западната пропаганда.

В края на 50-те години започва да се оформя ново разбиране за културните връзки с чужбина. То е свързано с размразяването“ в международния климат и с културното оживление в резултат на десталинизацията. България подписва първите културни конвенции със западни страни и става член на редица международни културни организации. В тези години е сложено началото на културния обмен през „желязната завеса“. Българите получават достъп, макар и рядко, до някои западни културни продукти, които са приемливи за партийната цензура. Промененото отношение към културно-историческото наследство внася нов акцент в пропагандата зад граница. На Запад са изпратени изложбите „2500 години изкуство по българските земи“ (показана от 1958 до 1961 г. в Швейцария, Италия, Париж, Мюнхен, Виена) и Съкровищата на българските музеи“ (посетена през 1963 г. от над 200 хил. души във Франция и ФРГ). Резултатите от тази политика обаче са само културно открехване“

През 60-те години начело на управлението е Т. Живков. Според него основното предназначение на културната пропаганда е да подпомага външната политика, а главният проблем е как партията да координира и контролира задграничната културна дейност, осъществявана от разнородни институции. На преден план излиза Министерството на външните работи. За това допринася и новият външен министър Иван Башев, който е убеден в необходимостта от задгранична културна пропаганда. От лятото на 1963 г. всички структури, занимаващи се с нея, са задължени да я координират с Външно министерство, а Политбюро на ЦК на БКП утвърждава разработените от министерството насоки за културната дейност в чужбина.

Тук аналогиите с периода на Л. Живкова са както в начина, по който Външно министерство (при нея — Комитет за изкуство и култура) се опитва да играе роля на надведомствен орган за координиране на разнородните културни инициативи зад граница, така и с личността на самия Ив. Башев, който има пряка заслуга за придаване на определен облик на външната пропаганда и за започналото постепенно отваряне към света“.

Различието идва от специфичния прагматичен отпечатък, който подходът на Живков-Башев налага върху това „отваряне“. Ударение­то е върху икономическата и туристическата пропаганда, докато културната трябва да допълва българските политически инициативи зад граница. Външнополитически (свързани с антибългарската пропаганда на Югославия) са и мотивите, с които през 1969 г. Ив. Башев за първи път обръща вниманието на партийното ръководство върху състоянието на българистиката в чужбина и формулира обстойна програма за развитието й. Този важен аспект на „културното отваряне“ ще получи силен тласък при Л. Живкова през 1977 г.

През 60-те години второто измерение на „културното отваряне“ осезаемо се разширява — българската общественост по-често има възможност да влиза в досег със западните културни постижения. Трябва да се подчертае, че за разлика от времето на Л. Живкова, представянето на тези постижения не е плод на целенасочена политика. То е обективен резултат от активизирането на диалога Изток­—Запад и по-големите възможности на културния обмен по държавна и обществена линия, изискващ известна реципрочност.

Хоризонтът на българската интелигенция се разширява, но власт­та се страхува, че чрез културните връзки Западът осъществява идеологическа диверсия“, която ерозира износения комунистически идеал. За да намери негов заместител, от есента на 1967 г. партията започва да залага на патриотичното възпитание, т. е. на националното, премълчавано дотогава в името на интернационализма. Не Людмила, а Тодор Живков за първи път поставя на преден план историята на страната и констатира, че едва ли има друга държава, която да позволява такова подценяване и дори оплюване на нейното минало“. И в този случай прагматизмът е водещ — миналото не трябва да се разработва самоцелно, а във връзка с възпитанието в социалистически дух. Плодотворна за бъдещата културна дейност е споменатата през 1967 г. от Живков идея, че българите трябва да осъзнаят себе си като законни наследници на траките, които са създатели на една от великите древни европейски култури“, и тя трябва да бъде представена пред българската и пред чуждестранната публика.

Така през 60-те години културната пропаганда се осъзнава като значим фактор при определяне на мястото на България на международната сцена, отърсва се от примитвната идеологизация, набелязва перспективни форми за въздействие. Не успява обаче да се модернизира, да преодолее инерцията и да изгради позитивен образ на страната. България си остава верният съветски сателит — представа, затвърдена през 1968 г. с българското участие в смазването на Пражката пролет.

И все пак, постигнатото през 60-те години в културното отваряне“ несъмнено е основа за бъдещото разгръщане на този процес при Л. Живкова. Към него трябва да се добавят и две други характеристики, без които процесите през следващото десетилетие няма как да се случат. Става дума за сериозното разрастване на материалната база на културата (друг въпрос е как се поддържа и използва) и за постиженията на българската интелигенция, в която през 60-те години се влива ново поколение творци. Това поколение, изложено на зиг-загите на партийната политика на либерализиране, последвана от затягане на режима, успя — било приспособявайки се, било в опозиция — да създаде стойностни произведения, без които културният обмен е невъзможен.

Така че „културното отваряне“ на България към света започва преди Л. Живкова да се ангажира с културната политика на страната и има своите постижения в двете си измерения. За да се опитаме да оценим приноса на Живкова, трябва да видим кога и какво ново внася тя в този процес, доколко следва събраната инерция и в какво й се противопоставя.

На пръв поглед изглежда, че от самото начало на своята кариера Л. Живкова е свързана с международната културна дейност на страната. Първото й назначение от лятото на 1970-а за година и половина е в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ). В действителност, краткото време, прекарано в комитета и обезличаването на този орган, останал от Червенково време, не позволяват конкретни действия. В края на 1971 г. Л. Живкова е вече на нов пост — заместник-председател на Комитета за изкуство и култура (КИК). Реализацията й е свързана с нейните интереси и с намеренията на баща й. Около дъщерята на Първия гравитират млади творци и учени. Тази среда, както и заниманията й с история, насочват търсенето на държавен пост за нея към културната сфера. Прагматичният Живков се чувства „в свои води“ в сферата на икономиката, но Унгарската революция и Пражката пролет са му показали значението на интелигенцията. Той не се отказва от „флирта“ с творците, но за него това е „хлъзгав терен“ и предпочита да повери контактите с тях на доверен човек.

На върха на партийната и държавната йерархия Живков се стреми да подготви Людмила за свой политически наследник. За да я подкрепи, той лансира хора от нейния кръг, които са от средите на художествената и научната интелигенция и имат нужната подготовка и по-модерно мислене. Това проличава в променения тон по отношение на културното общуване със Запада. Докато ортодоксалните партийци като новия външен министър П. Младенов смятат, че западните ни партньори съзнателно ни тласкат към уреждане у тях на изложби на старото изкуство по нашите земи…., за да ни отклонят от показ на достиженията на социализма“, Александър Лилов, издигнат от Живков през октомври 1971 г. за секретар на ЦК, мисли по-разкрепостено. Вместо за идеологическа диверсия“  той говори за необходимостта да се полемизира умно със Запада и българската страна да придаде изпреварващ характер“ на задграничната пропаганда.

Самата Л. Живкова обаче е ангажирана със задачи от вътрешен характер. В духа на програмата на БКП, приета на Х конгрес (април 1971 г.), която акцентира върху обществено-държавното начало в управлението на културата, Людмила се опитва да придаде нов облик на КИК, върху който да премине отговорността за културната политика. Така от 1971 до края на 1973 г. надеждите, които Живков възлага на дъщеря си, се оправдават. Между нейните действия и партийната линия в културата няма разминаване.

Обратът в разбиранията и поведението на Л. Живкова настъпва след тежката катастрофа през ноември 1973 г. Страданията я карат да потърси алтернативни форми за физическо изцеление. Засилва се интересът й към учения, свързани с овладяването на психическата енергия и себеусъвършенстването. Те дават силно отражение в професионалната дейност на Людмила. Пропагандните клишета от Програмата на БКП за развитието на „социалистическата“ култура по посока на многостранното развитие на личността, разгръщане на творческите заложби и приобщаване на целия народ към красивия и възвишен свят на изкуството“, за Живкова се изпълват с ново съдържание, почерпано от съчиненията на Рьорих и Блаватская.

С оглед на темата за „културното отваряне“ ще откроя само някои елементи от разбиранията на Л. Живкова, които се отдалечават от ортодоксалната комунистическа идеология и придобиват универсални измерения. В основата е идеята за самоусъвършенстването на личността, което може да стане при опознаване на древните култури и най-високите световни културни постижения. Полагането на последователни усилия в тази посока ще доведе до усъвършенстване на обществото като цяло — в национален, постепенно и в планетарен мащаб. Това разбиране обединява двете измерения на „културното отваряне“. Ще го илюстрирам с думи на самата Людмила: „Ние трябва да общуваме с такова изкуство и с такива културни и духовни ценности, които ще дадат възможност да се решават проблемите на нашата планета“. И още: Разгръщане на потенциалните сили на човека са проблеми на целия свят. Няма страна, която да не осветлява тези проблеми по един или друг начин.“

Принципите на културното общуване според Л. Живкова са оформени още в древността и в основата им са търпимостта и толерантността към традициите на другите народи“ и отварянето към другите страни. Според Л. Живкова България винаги е била кръстопът на цивилизации от Изтока и Запада, географски и културен мост между Азия и Европа“ и трябва отново да се опита да осъществи тази връзка между източната и западната култура“. Но и това не е достатъчно за Людмила — в нейните разбирания страната ни не само трябва да демонстрира своите постижения, а да „покаже в световен мащаб, че ролята на изкуството и културата е много по-голяма, по-значителна и по-отговорна“, да се утвърди като „международен център“, чийто „принос няма да бъде само разкриване на това, което сме дали на света, а и на новите големи идеи, които ще дадем на другите народи“. И кулминацията: Ние не си поставяме за цел само нашия национален престиж. Ние ще работим за еволюцията на човечеството….“

  Така очертана, философията на Л. Живкова за „културното отваряне“ на България към света няма нищо общо с идеологическите или прагматичните мотиви за активизиране на културната пропаганда зад граница и културните връзки на страната с чужбина, които са налице от края на 50-те до началото на 70-те години. За нейните съвременници, а и за днешните поколения, поставянето на подобни цели надхвърля реалната културна тежест на България, звучи утопично, а нерядко предизвиква и насмешка. Архивните документи и спомените на сътрудниците на Л. Живкова показват, че тя си дава сметка, че далеч не всички вникват в нейните намерения и те няма бързо и лесно да се осъществят. Но също толкова ясно се долавя, че за нея следването на тази политика на „културно отваряне“ е мисия, на която тя изцяло се посвещава.

Резултатите идват още през 1974 г., когато изложбата Тракийското изкуство по българските земи“, съпровождана от широка културна програма, има голям успех в редица страни. С участието на интелектуалци като Александър Фол е намерен най-верният тон — тракийското наследство е непознато, интригуващо и уникално. Замисълът на Живкова е тази изложба да бъде последвана от седем други, представящи културата на средновековна България, старобългарската книжнина, богомилството, етнографските богатства, съвременната живопис и балканските цивилизации. Целта е не просто да се подпомага външната политика или да се пропагандират социалистическите успехи, а да се представи зад граница една друга България — с вековни културни традиции, със собствен принос в европейската културна съкровищница, изтъкваща на преден план не идеология, а общочовешки ценности.

В началото на 1975 г. Людмила Живкова предлага амбициозна и мащабна дългосрочна програма за популяризиране на българската история и култура в Западна Европа, САЩ, Канада и балканските капиталистически страни и за издирване и опазване на българските културно-исторически паметници в чужбина. Програмата е разчетена вече не само за постигане на ефектни, но краткотрайни резултати от впечатляващи изложби, а на поставяне на широки основи на постоянна работа в чужбина в полза на България.

Предложенията на дъщерята на Живков са одобрени от Секретариата на ЦК на БКП, въпреки че само за първите една-две години“ се искат допълнителни средства в размер на 200 хил. лева и още 500 хил. лв. във валута. По инициатива на Л. Живкова и заедно с Външно министерство и БАН през 1976-1977 г. е утвърдена сериозна програма за разгръщане на българистиката в чужбина.

Триумфът на „културното отваряне“ е честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. В чужбина са създадени 57 юбилейни комитета за отбелязването му. Провеждат се дни и седмици на България, гастролират български ансамбли. През 1980 г. в 48 страни от петте континента са уредени над 200 български юбилейни изложби. Цялата атмосфера около честването издига престижа най-вече на България, защото акцентът е не толкова върху класовите и партийните, колкото върху националните ценности.

Резултатите от дейността на Л. Живкова по другото измерение на „културното отваряне“ — представянето на световните културни ценности в България, са още по-значими и с по-дълготраен обществен ефект. Става дума за инициативите по представянето на многостранно развити личности като Рьорих, Леонардо и др.; създаването на Националната гимназия за древни езици и култури, Галерията за чуждестранно изкуство. Те са без аналог в предходните години и са свързани с убеждението на Л. Живкова, че стремежът към самоусъвършенстване, хармония и красота е в състояние да формулира нов идеал, но за целта е нужен досег с най-големите световни постижения от различни исторически епохи.

Посочените инициативи трябва да подготвят най-вече младите поколения за възприемане на този идеал, но и да създадат нов духовен климат в страната. Като свързващо звено между двете измерения на „културното отваряне“ трябва да се спомене Международната детска асамблея „Знаме на мира“, насочена едновременно към популяризиране на България зад граница и към представяне на културното многообразие пред българската общественост. Уникалният й замисъл, свързан с учението на Рьорих, е немислим в предходните години и неотделим от името на Л. Живкова.

Разбира се, тази отдаденост на мисията, която Живкова сама си е вменила, едва ли би дала плодове, ако не са налице и други условия. Първото е свързано с разведряването“ в международните отношения през 70-те години. То дава тласък на културния диалог между Изтока и Запада, макар двата блока да преследват собствени политически цели. Второто условие е подкрепата на Тодор Живков, без която мащабите на „културното отваряне“ на България към света нямаше да бъдат постигнати. Безспорно е и това, че в началото тя е свързана с желанието на Живков да подготви дъщеря си за свой политически наследник. Но тази подкрепа продължава и между 1974 и 1979 г., когато той едва ли има илюзии, че пътят, поет от Людмила, ще я отведе до поста на държавен глава. Обяснението е в прагматизма на Живков. Той не разбира мотивите, които движат Людмила, но отчита, че инициативите й подобряват външнополитическия образ на България, модернизират амортизираната идеологическа работа на партията и улесняват „флирта“ му с интелигенцията. Подкрепата е както за финансиране за начинанията на Людмила, така и за респектиране на противниците на нейната линия в Политбюро, които гледат на тези действия като на „национално бедствие“.

Ето така през втората половина на 70-те години културата е издигната в държавен и партиен приоритет, а „културното отваряне“ на България към света става реалност. Тези процеси са подготвени в предходното десетилетие, но стават възможни в специфичните обективни и субективни условия на следващото.

От 1978-1979 г. тези условия се променят и налагат преосмисляне на културната политика. Най-важна е промяната във външния фактор. В международните отношения настъпва обрат от „разведряване“ към Втора студена война. Западът засилва натиска за ерозиране „отвътре“ на социалистическите страни, като поощрява дистанцирането им от СССР. Затова Кремъл е недоволен от изтъкването на българската самобитност и го тълкува като стремеж към самостоя­телност. Пред поредната икономическа криза Живков разчита на съветската икономическа помощ и се тревожи от първите намеци на Москва за ограничаването й. Той е все по-малко склонен да поощрява неодобряваната от руснаците линия на дъщеря си.

Културната дейност на Людмила нито политически, нито икономически съответства на новите условия, но тя не е реалист като баща си и точно през 1978-1979 г. замисля едни от най-значимите начинания, в които акцентът е изместен от класово-партийната риторика към културните ценности. Противодействието на ортодоксалните партийци и постепенното дистанциране на баща й тласкат Живкова към рискована стъпка — да осигури за себе си и своите съмишленици ключови постове в партийните върхове, за да може да продължи своята „мисия“. За догматиците тя вече не е просто ексцентричната „принцеса“, а пряка заплаха. През 1979 г. става член на Политбюро, а през май 1981 г. успява да постигне ликвидиране на партийните структури за външна пропаганда, които не са под нейно ръководство и да създаде и оглави Координационен съвет за задгранична пропаганда, който да определя политиката на ЦК в тази област. Надеждите й, че така ще наложи своите разбирания върху партийното ръководство, са илюзорни, а и нейният земен път свършва внезапно на 21 юли 1981 г.

Людмила си отива заедно със своето историческо време. Причината е не само в променения международен климат и икономическата криза през 80-те години. Нейната политика не се приема безрезервно от българската общественост поради амбициозните инициативи, несъответстващи на реалната тежест на страната в международното културно общуване и изискващи големи финансови средства, както и заради нейните увлечения по неразбираеми за повечето хора учения. Разходите за културните начинания на Л. Живкова не са били предмет на точни пресмятания. По-важното е, че те оставят усещане в обществото за скъпи инициативи, които изглеждат ненавременни с оглед на кризисната икономическа ситуация. Трябва обаче да посоча, че от 1972 до 1982 г. не само средствата за култура са се увеличили три пъти. Толкова пъти са нарастнали и средствата, отделени за образование, здравеопазване и почивно дело. Друг въпрос е как българската икономика си позволява тези социални разходи.

След смъртта на Л. Живкова започва постепенна ревизия на нейната културна политика, при това с активното участие на баща й. Същевременно се променя и обществената оценка за нея. В спомените на нейни съвременници се отбелязва, че до смъртта й преобладава критичността главно поради тенденцията за наследствена власт“, но после отведнъж е настъпил „прелом“ и мнозина започнаха да си дават сметка, че с Людмила са свързани и полезни за България начинания: възраждане на национални традиции, преодоляване на наложената след войната херметизация, стъпки за връщане към общоевропейската цивилизация“.

Завоят в културната политика е видим не само от отстраняването на съмишлениците на Живкова от властовите им позиции. Той е оповестен на IV конгрес на българската култура през май 1983 г. — първият след смъртта й. Естествено, обявено е, че делото й е непреходно“ и че тя има забележителен влог“ в българската култура, но за да се заличи спецификата в нейната политика, се внушава, че тя всъщност е априлската политика“ на БКП. Напомнено е, че партията е за твърдото отстояване на комунистическата идейност и партийност“. Най-осезаема е промяната по отношение на международната културна дейност, където глобалните идеи на Л. Живкова са заменени с определението, че крайъгълен камък“ в културното общуване трябва да е духовното единение с народите от СССР и социалистическите страни“.

Този завой е част от поредния „маньовър“ на Т. Живков, който му позволява политическо оцеляване в сложната ситуация на 80-те години. Така и приживе, и след смъртта си Л. Живкова е възприемана като противоречива и спорна личност. Може би най-точно личната си драма изразява самата Людмила: Най-много ми тежи това, че съм Живкова… Ако направя добро, то не ми се признава, а се казва, че мога, защото съм Живкова. Ако направя лошо —  пак същото защото съм Живкова.“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук