Николай Слатински (1956) е доктор по математика и професор по национална и международна сигурност. Преподава във ВА „Г. С. Раковски“, УНСС, СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на шест книги и десетки научни публикации. Бил е народен представител във Великото и в 36-о Народно събрание. Работил е като секретар по националната сигурност на президента Георги Първанов в периода 2002-2006 г.
Няколко общи съображения
за мисиите зад граница
През изминалите почти 25 години (а четвърт век не е никак малко — това е всъщност творческият, креативният, силен и себеутвърждаващ период на едно поколение) редица ключови теми и водещи предизвикателства за националната сигурност бяха подлагани на интензивни дебати и стояха в центъра на общественото внимание. За добро или за лошо, Преходът сне писаните и неписните забрани върху обсъждането на много проблеми на сигурността и отбраната. Даде — и то твърде големи — възможности за участие в дебатите на различни кръгове от експерти, псевдо- и полуексперти, заинтересовани лица и просто любители. Това лавинообразно падане на табутата отвори управленските кабинети, постави цели сфери и сектори на системата за национална сигурност под контрола на огромен брой професионални актьори и социални агенти, неправителствени организации (NGO) и бизнес кръгове. Породи дори притеснения и подозрения за превръщането на цялата система в „разграден двор“.
Паралелно с този прекомерен, на моменти предозиран фокус, преминаващ в обсесия по отношение на националната сигурност, нашият елит и народът ни загубиха непростимо много време в остри, поляризирани, самоизяждащи дискусии по достатъчно периферни, преходни, незначителни и въобще ненужни въпроси и въпросчета на националната сигурност. В смайваща и смазваща конфронтация по този начин бе изхабена колосална енергия. В пещта на този неспиращ комбинат за производство на думи и за създаване на хаос бяха хвърлени и изгорени потресаващи количества от рационални и емоционални ресурси, профукаха се научни, експертни, човешки усилия.
От една страна — твърде много сериозни дебати по много сериозни теми; от друга страна — твърде много несериозни дискусии по несериозни теми. На фона на тази едновременно двулика и двулична картина на Прехода, свързана с националната сигурност, има един особено сериозен проблем, по който се води обаче особено несериозна (като енергия, съпреживяване, аргументи и контратези) дискусия. Този проблем е несъмнено свръхактуален, изключително значим и крайно болезнен, но той неизменно си остава встрани от политическото и общественото обсъждане. Упорито е държан в далечната периферия на вниманието на гражданското ни съзнание. Не е благодатна материя нито за сблъсък на различни публично заявени разбирания за националните интереси, цели и приоритети, нито за демонстрация на цинично-користен популизъм, нито за обществена мобилизация на несъгласие, нито, ако щете, дори за материално изгодни проекти за „ангажирани“ NGO.
Става дума именно за участието на нашите въоръжени сили в задгранични мисии.
Вярно, би могло да се каже, при повърхностно и политкоректно разглеждане, че тази политическа и обществена апатия по един от безспорно най-най-трудните и болезнени проблеми на националната сигурност и отбрана са разбираеми. Защото политическият ни елит си дава сметка, че в днешното глобализирано време и с оглед на членствата в НАТО (най-вече) и ЕС (отчасти) ние трябва да „плащаме“ за привилегията да сме поне донякъде равноправни участници в Алианса и Съюза, защото „няма безплатен обяд“. А това „плащане“ става, казано малко по-цинично, с „пушечно месо“. И защото обществото ни разглежда членството в НАТО и значителна част от външнополитическите ни усилия преди всичко като някакъв интеграционен приоритет на елита, затова не може да изпита нужната „тръпка“ на съпричастност към тези усилия. А освен това в голяма степен в нашето инак милозливо, състрадателно общество започнаха да се ширят мисли и отношения от типа: военните знаят какви рискове има при мисиите, обаче отиват там заради големите пари!
Но отново да изтъкна съвсем убедено — оставането на българското военно участие в задгранични мисии в периферията на общественото внимание и дори явното безразличие към това участие може да се оправдае само с първосигнални реакции на повърхностно и политкоректно разглеждане на проблема. А това в много по-малка степен е доказателство за характера на самия проблем, отколкото е демонстрация на незрялост на елита и народа. И то в свят и във време, когато всичко е взаимосвързано и взаимозависимо, когато все повече и все по-силно причината и следствието могат да разменят местата си, като не само причината влияе на и поражда следствието, но и следствието влияе на и поражда причината. Не само все по-тежкият живот, който водим, ни кара да се интересуваме все по-слабо от разни въпроси като интеграционните предизвикателства (в т.ч. участието на нашите военни в мисии зад граница), но и все по-слабият ни интерес по отношение на разните там въпроси като интеграционните предизвикателства (в т.ч. участието на наши военни в мисии зад граница) имат за резултат това, че водим все по-тежък живот.
Да добавя в този ред на мисли, че освен огромните финансови разходи, участието ни в мисии далеч от родната територия може да се съпровожда — и за жалост се съпровожда! — с човешки жертви (23-ма загинали български военни), с болни тела и съсипани психики на участници в такива мисии, с лични и със семейни трагедии, с покрусени и починали от мъка родители, с деца, останали сираци.
Но нека не драматизираме повече от нужното нещата по отношение на мисиите зад граница, защото с тях са свързани определени позитиви — все пак армията е силова, и то специална институция, която трябва да знае и да е готова да воюва; само така се придобиват конкретни способности и опит, различна коалиционна култура, научава се работата в колективна, стимулираща и противоречива среда на партньори, съчетаващи интересите на общата кауза и националните интереси. С тези мисии се дисциплинира и калява българското обществено съзнание: да знае, че всичко на този свят си има цена, затова не можем да се носим по течението на събитията и да се надяваме, че на нас това не може да се случи, че няма нищо страшно, че винаги ще минаваме между капките. Но за всички тези аспекти и детайли на мисиите зад граница ще стане дума оттук нататък.
Базисни фактори и водещи репери,
определящи рамката на анализа
Когато се пристъпва към анализ на многоаспектния, многоформатен и многопластов въпрос за участието на страната в задгранични военни мисии, трябва да бъдат отчитани поне 7 базисни фактора, определящи рамката на всяко подобно експертно проучване.
■ Първо, това е „наследството“ от социализма (1944-1989 г.). Въпреки естественото наличие на различни етапи в този 45-годишен период и опитите за него да бъдат давани главно диаметрални, антагонистични оценки — от пълно отричане до абсолютно идеализиране, най-важното тук са устойчиво формираните и възприети политически рефлекси на управляващия елит и политическите нагласи на обществото.
За разлика от сравнително лесното трансформиране на командно-административните структури и функции в пазарно ориентирани, политическите рефлекси на управляващия елит и нагласите на обществото се променят далеч по-трудно. Защото представляват устойчиви психологически и емоционално зависими патерни (образци, модели, конструкти) и „мигрират“, „просмукват“ се чрез своеобразна еднопосочна осмоза от едното (старото) общество в другото (новото). Това става, като същността им се запазва, но формално се променя знакът — от минус на плюс, или (в зависимост от гледната точка и политическите предпочитания) от плюс на минус. С други думи, СССР се заменя със САЩ, Варшавският договор — с НАТО, СИВ — с ЕС.
Тезата ми тук е, че при прехода от старото (тоталитарно) към новото (демократично) устройство и политическите рефлекси на управляващия елит, и политическите нагласи на обществото претърпяват много по-малка промяна, отколкото това изглежда на пръв поглед или поне, отколкото би ни се искало. На практика се промениха не тези политически рефлекси и политически нагласи, а насочеността им в координатната система на Големия брат и нашата васалност спрямо него. В стремежа да пренасочим усилията си — както искрените и съзнателните за пренастройване към променените („спуснатите отгоре“) правила и норми, така и имитационните — за „мимикрия“, за симулационно приспособяване към тези променени („спуснати отгоре“) правила и норми. С други думи, „преди“ елитът ни бе обърнал погледа си на Изток и оттам се приемаха указанията, оттам се очакваше да дойдат стратегическите решения, с тази посока на политическия и дори геополитическия компас се сверяваха часовниците и ходовете на нашия елит. Със силата даже не на условни, а на безусловни рефлекси. Практически по същия начин „сега“ елитът е обърнал погледа си на Запад и оттам се приемат указанията, оттам се очакват да дойдат стратегическите решения, с тази посока на политическия и дори геополитическия компас се сверяват часовниците и ходовете на нашия днешен елит — отново със силата даже не на условни, а на безусловни рефлекси.
Точно така стоят в най-общи и принципни линии нещата и с политическите нагласи на нашия народ. Тези нагласи са се превърнали в стабилен, инструментален, снемащ неопределеността, конструиращ смисъла мироглед, в работеща, обяснителна схема, при която всичко, което не отговаря на този мироглед и на тази схема, се отстранява, не се „обработва“. Но ако не може въпреки всичко да бъде игнорирано, то се възприема, имплантира, при това платено на максимално горчивата цена.
Нашият народ прие скептично, с елементи на ирония демонстративната безвкусица на мантрите за новия цивилизационен избор, разнасяни от някои политици като свидетелства за предбрачна непорочност, и започна да се пренастройва криво-ляво от „предишните“ източни ветрове към „сегашните“ западни ветрове, спасявайки се основно на малки групи или поединично, ала отново и отново с прекомерно скептичната доза спрямо властта — „Да правят каквото щат!“, „Аз ли ще оправя светя!“ и т.н.
Народът ни продължава да се изживява предимно като обект на външни процеси, външни влияния, външни тенденции и външни заговори, с някаква здрава, но вероятно обречена — поради глобализацията — вътрешна увереност, че както преживяхме „източните“ политически инженеринги и социални технологии, така ще преживеем и „западните“. Заедно с това в нагласите на нашия народ има неизтребим и донякъде логичен момент на непрекъсната калкулация на ползите и щетите, на предимствата и недостатъците, но така, че ползите той приписва на собствените си силно положителни достойнства (ние вечно се самовъзхваляваме като особено велик народ, като най-патриотичните, най-умните, най-силните, най-потентните), а щетите се приписват на заговорите, на чуждите попълзновения, на лошите замисли спрямо страната ни. Което поставя автоматично българите в собствените им представи сред най-неоправданите, най-наказваните и най-незаслужено дискриминираните. В тази калкулация на ползите и щетите народът ни постоянно вписва с двойно счетоводство „спомена от миналото“ — това, което е било (като ту надценява настоящето, защото помни изостаналостта и приписва развитието на системата, при която живее, сякаш други народи при други системи не са постигали същото; ту го подценява, защото помни какво е имал и вече го няма, но не иска да прибави това, което има сега, а го е нямал преди). Освен това той вписва и „спомена от бъдещето“ , т.е. това, което ще бъде (като отново ту надценява настоящето, защото се заразява от прекален оптимизъм за бъдещето и не е склонен да види реалните си проблеми, които го отдалечават от нормално развиващите се държави; ту го подценява, обхванат от страхове за евентуалното си утрешно положение, и изпада в ступор, парализира се чрез несъпротива на обстоятелствата, вместо да се вземе в ръце и да се опита да опровергае собствените си страхове от утрешния ден).
Най-същественото от разсъжденията ми дотук е, че от една страна, устойчивостта и инвариантността на политическите рефлекси на елита и политическите нагласи на народа са доказателство, че тези рефлекси и нагласи са дълбоко вкоренени у нас и относително слабо зависят от формата на държавно устройство, икономически модел и обществени отношения. От друга страна, те говорят за неотменимата необходимост да бъдат отчитани при оценката за процесите, протичащи у нас в годините на прехода.
В частност, ценностните стереотипи, ориентации и установки, комплекси и наклонности, подсъзнателни (у политическия елит) и безсъзнателни (у нашия народ) импулси — всички те овеществявани в култура, традиции, памет, история и изразявани в сравнително последователно поведение, в опити за реагиране в изискващи избор ситуации — трябва да бъдат прецизно вземани под внимание и в по-частни проблеми, като този за участието ни във военни мисии зад граница.
В този план социалистическото „наследство“ е доста поучително. То е свързано както с факта, че през целия дълъг исторически отрязък от време (45 години) България не участва — с едно изключение — в никакви операции, интервенции, въоръжени конфликти и войни зад граница, и то при приписваните на социалистическата система от Запада експанзионистични и агресивни намерения; така и с факта, че единственото изключение, интервенцията на 20-21 август 1968 г. на няколко държави от Варшавския договор (Съветският съюз, ГДР, България, Полша и Унгария) в Чехословакия за смазване на Пражката пролет, бе и си остава акт, който позори страната и се разминава с ценностите на нашия народ. България и българите нямат и грам основание да се гордеят с участието ни в този акт.
Ето защо, когато се преценява участието на вече демократизираща се България във военни операции, въоръжени конфликти или войни зад граница, трябва непрекъснато да се помни, че социалистическа България се въздържаше в течение на 45 години от подобни участия, а единственият път, когато стори това, натрупа огромни негативи и това нейно участие остава като нелицеприятен запис в нашата история. А историята е това, което е нейният народ и тя трябва да бъде достойна за него, точно както и народът трябва да бъде достоен за историята си, защото той е това, което е тя. Затова, ако народът допусне нещо, от което, когато то стане запис в неговата история, да се срамува, това означава, че той е допуснал нещо, заради което да се срамува от себе си.
Това не са общи, неадресирани разсъждения, те имат свое морално, дисциплиниращо и отрезвяващо значение дори когато говорим за класифицирания като по-частен въпрос с участието на страната в задгранични военни мисии. Понякога тези мисии са част от усилията на международната общност. И понеже принадлежи на тази общност, България дава принос — макар и символичен, като запис сред участващите, като проява на съпричастност и ангажираност. Понякога обаче тези мисии са натоварени с доста голямо, а нерядко и противоречиво значение: те могат да бъдат запомнени и да останат в историческите анали като груба грешка, като стратегическа авантюра, като открита агресия. И тогава България поема риска — със задна дата, независимо какво се е говорило и какво е отстоявал елитът в началото — да се окаже в положение, сходно с инвазията в Чехословакия.
Но ако за големите държави съществува някакво разбиране, че те, натоварени с огромни ангажименти за глобалната сигурност, имат „имперското“ право да грешат и да вървят с легионите си преди правото и стратегическата необходимост, то за държави с ограничени ресурси за влияние като България, всяко съучастие в акция, операция, инвазия и друг тип намеса, оказали се агресия или донесли сериозни рискове за сигурността на света, континента или региона, се превръща в много тежък минус. А наслагването на тези минуси може да прерасне в крайно негативна оценка за всяка такава държава, да ù излезе лошо име и лоша слава, да се дискредитира тя пред световната общност.
Едно такова участие би могло да се приеме за случайност (като неизбежност), второто такова участие вече говори за склонност, третото – за тенденция, а четвъртото – направо за закономерност. Т.е. всяко поредно участие не просто прибавя негативи, а ги умножава. Дори от тази гледна точка – нищо че преди България е била социалистическа, а сега е демократизираща се – участието ни в инвазията през 1968 г. в Чехословакия може да се разглежда като утежняващо нещата обстоятелство. Защото каквато и да е България, това е България. Така че това участие не е само някакъв избледнял спомен от отминалото тоталитарно време, то е негатив, който би трябвало да бъде винаги едно наум за елита и народа ни. Ако го разглеждаме като първа такава стратегическа грешка, то още може да мине като случайност (т.е. неизбежност). Всяка следваща подобна грешка обаче вече не е запис на празно място, тя се надгражда и трансформира най-напред в склонност, после в тенденция, накрая – в закономерност, с която страната си спечелва славата на винаги готова да се забърка в исторически заблуди и стратегически провали, чиято цена се плаща от потърпевши народи и дори от света.
Нека тук обаче внесем едно принципно важно разсъждение. За политически решения нашата страна може да бъде укорявана, а народът ни да се срамува от тях. По никакъв начин обаче не трябва да се хвърля сянка върху българските военни. Те са служили и служат на отечеството, на държавата си. И ако лицата, персонализирали през един или друг период държавната власт, а по този начин и държавата, са взели погрешни политически, морално укорими и злепоставящи страната ни решения, то българските военни са изпълнявали тези решения по силата на конституцията и законите на нашата държава. Затова не бива политическите грешки и евентуални престъпления да бъдат с лека ръка прехвърляни върху армията и военните, изпълнили възложените им дейности и реализирали поставените им задачи. Това в пълна мяра важи и за Чехословакия’68.
По принцип (защото трябва да поставим въпроса и много по-общо) преди 10 ноември 1989 г. на българската армия се приписваха политически грехове (най-вече в Чехословакия’68), но виновна бе не армията, а системата на тотален партиен контрол над държавата. Армията ни няма от какво да се срамува и за какво да бъде упреквана, когато става дума за дейността ù по време на тоталитарния режим. И тогава тя бе огнище за родолюбие, изпълнявайки своя дълг. Разбира се, тя бе подчинена на волята на комунистическата партия. Вярно, че и тогава контролът можеше да се нарече граждански, по-скоро – цивилен, но той бе не демократичен, а партиен, номенклатурен, на партийната върхушка, чиито членове като част от държавното и политическото ръководство бяха и висшите военни (министърът – член на Политбюро, зам.-министрите – членове на Централния комитет на БКП, командващите армии – кандидат-членове на ЦК на БКП). Те несъмнено носят отговорност за грешките, за участието ни в инвазията в Чехословакия, но не като командири на Българската армия, а именно като членове на държавното и партийното ръководство, на тази върхушка на БКП. А иначе огромното мнозинство от българските военни вършеха делото си честно и всеотдайно, с обич към своята родина.
■ Второ, това е еволюцията на НАТО, по-скоро на неговата военнополитическа стратегия, през годините след 1989 г. Тази еволюция е стремителна, геополитическа и не само подкрепена с активни действия, но и променяща самия Алианс, приближаваща го (без силно идеологизираните оценки оттогава) до образа, за който се пишеше години наред през времената на социализма – като за военен съюз, готов да предприеме военни намеси в редица точки на Земята, в интерес на САЩ и другите водещи страни-членки.
Естествено, че става дума преди всичко за формални сходства, защото въпросът не е само в това Къде и Колко са военните намеси, но и за техните Цели и Роля, също така за това какви са алтернативите, не на последно място – за отстояваните принципи. А както ще видим и от етапите на еволюция на стратегията на НАТО, Алиансът не успява да се адаптира ефективно към периода след края на Студената война, останал без вечния и „удобен“ враг СССР. Защото едва ли такъв мощен (и единствен по рода си) военнополитически Алианс на демократични държави може да се задоволи на практика с ролята на корпус за бързо реагиране, „отстрелващ“ неудобни диктатори (Милошевич, Саддам, Кадафи, вероятно и Асад), докато редица удобни диктатори продължават да управляват необезпокоявани.
Макар България да стана членка на Алианса едва през 2002 г., главният вектор на външнополитическите ни усилия в годините на прехода бе насочен към нашето сближаване със и интегриране в НАТО. А това изискваше категорична, недвусмислена демонстрация на пълно съгласие с декларираните намерения на НАТО и готовност за отклик на всяка покана за активно ангажиране с мисии. Имаше и случаи, когато нашият „Винаги готов!“ отклик бе даван преди и независимо от поканата. И по-долу ще говорим за малко печалната „демократична“ слава на България като „yes-man“.
Ето накратко еволюцията на стратегическата визия на НАТО след 1989 г. (вж. [1])
След европейското ключово събитие „911“ (9.11.1989 г.) – падането на Берлинската стена, в условията на еднополюсния модел след края на Студената война за НАТО се отреждаше нова роля. В приетата донякъде по инерция нова Стратегическа концепция на НАТО от 1991 г. НАТО се стремеше да обоснове смисъла на съществуването си след рухването на основния и консолидиращ я враг, съветската система. А също така да съхрани в максимална степен в новата среда своята структура, кохезия и значимост. За САЩ НАТО бе нужна в качествено нова роля – като силов инструмент на еднополюсния модел (в който те са единствената суперсила), като основно средство за военна намеса там и тогава, когато САЩ смятат, че е неизбежно, но биха предпочели да не се намесват самостоятелно или с малък брой съюзници. Основно, но също така и последно средство, преди САЩ да вземат еднолично нещата в свои ръце.
За тази нова роля – като силова опора на еднополюсния модел – НАТО трябваше да се отдалечи максимално от стария си образ и да се промени радикално в четири посоки:
• да излезе „извън зоната“, т.е. извън територията на държавите-членки;
• да премине от защита на ценности на територията на страните-членки, към защита (налагане) на ценности в други държави, където тези ценности са под заплаха;
• да приеме, че ще пристъпва към военни намеси без санкция на Съвета за сигурност (СС) на ООН;
• да започне да се разширява с доскорошните социалистически държави.
Първите три задачи бяха решени общо взето по подразбиране, някак от само себе си.
Първо, след като вече няма главен враг, който да атакува страни от НАТО, за да се задейства чл. 5 от Вашингтонския договор („един за всички, всички за един“), на НАТО едва ли ще се наложи да прилага военна сила за защита на териториите на свои членки. Ето защо военна сила може да се прилага само извън тези територии – „извън зоната“.
Заслужава да се отбележи как, без да се промени Вашингтонският договор (в частност чл. 5 и чл. 6, определящи като зона на действие на НАТО територията на страните членки), НАТО реши, че ще действа извън тази територия, в „Европа и отвъд Европа“. Всъщност, неуреденото нормативно, а оттук не съвсем правно издържано решение за излизане извън зоната, премина през три ключови етапа, всеки от които е пряко свързан с поредната нова Стратегическа концепция (доктрина) на Северноатлантическия съюз:
Със Стратегическата концепция от Рим, 1991 г., „извън зоната“ е периферията на (Западна) Европа, а по-точно близката периферия на западноевропейските членки на НАТО, т.е. извън т.нар. традиционна европейска зона на отговорност на НАТО.
Със Стратегическата концепция от Вашингтон, 1999 г., „извън зоната“ – това вече е периферията на САЩ, Канада и Европа, т.е. близката периферия на всички държави членки на НАТО или извън традиционната евроатлантическа зона на отговорност.
Със Стратегическата концепция от Лисабон, 2010 г., „извън зоната“ е далеч от територията на страните членки – светът все повече е зона на отговорност на НАТО.
Второ, единствената легитимна в очите на международната общност военна намеса на НАТО може да бъде в името на ценности — за отстояване на които е била създадена НАТО. По-късно тази опция ще бъде доразвита и „опакована“ с каузата на „хуманитарната интервенция“, изглеждаща напълно логична за демократични държави.
Трето, макар и „нов световен ред“ — на еднополюсния модел, основните структури си остават тези на „стария световен ред“ — на двуполюсния модел, а те функционират по своите си стари правила. САЩ са само една от петте постоянни членки на СС на ООН и е вероятно, че не всяка военна интервенция на НАТО и САЩ ще бъде одобрена от СС на ООН. Което означава, че ще се налага предприемане на интервенции без санкцията на СС на ООН, т.е. „нелегитимни“ и в разрез със съществуващото международно право.
Няма съмнение, че пред България не можеха да не възникнат морални проблеми при членството в НАТО и с употребата от НАТО и САЩ на сила, когато не са изпълнени условията, при които употребата на сила е легитимна според международното право. По-късно ще покажа как един от водещите аргументи в позициите, предложени от мен на президента Георги Първанов по отношение на войната в Ирак, бе именно липсата на каквато и да било правна легитимност на военната интервенция. И именно затова бях изпълнен с удовлетворение като секретар на президента, когато той се вслуша в моите, на външнополитическия съветник Никола Карадимов и на секретаря по националната отбрана Петър Странчевски, мнения, и независимо от „натиска“ на някои секретари и внушения, дошли от атлантически посолства, заяви пред Народното събрание в деня, в който започна военната интервенция в Ирак: „Аз не приемам тази война!“. Далеч по-малко значение има дали аз съм предложил тази фраза, или някой друг съветник. Най-важното е, че тя бе произнесена ясно и категорично в парламента от държавния глава!
■ Трето, това е засилващата се роля на САЩ в нашата външна, но също и във вътрешната ни политика. Причините за това са не една и две. Ала може би главните са следните: уникалната роля на САЩ на единствената суперсила след края на Студената война и безспорният превес, който взе в политическото ни (и публично) пространство, както и в неправителствения сектор, проатлантическото крило (на практика проамериканско), доминиращо над проевропейското крило (разчитащо на германско-френската връзка).
Разбира се, залагането на „американската карта“ е следствие преди всичко от същата тази неутолима потребност от Голям брат, присъща на политическия елит. Това негово преориентиране (съвсем явно сред водещите „десни“ политици и фино завоалирано при водещите „леви“ политици) е много повече израз на откровена прагматика. И по линията на най-малкото съпротивление и на най-гарантирания успех. Защото обединяваща черта сред всички водещи партийни лидери (без популистката и залитаща към фашизоидност „Атака“) е следването на принципа: бъди със силните (политически) по света и със силните (икономически) у нас и тогава присъствието ти в горните слоеве на властовите институции е във висока степен гарантирано.
От нашия елит геополитическият статут и самите САЩ се възприемат като даденост, като истина от последна инстанция, като константа. Няма анализ на набиращите ход сложни процеси в САЩ. Не се търси отговор на ширещата се в широки аналитични и индустриални кръгове на САЩ констатация, че Барак Обама е вероятно най-слабият и безидеен следвоенен президент на САЩ, че той няма стратегия, няма определящо влияние върху глобалните процеси и няма осезаем политически облик. С голяма сила това важи за неговото „присъствие“ в националната сигурност — „националната“, защото за единствената суперсила САЩ националната и международната сигурност са тясно преплетени и всяко тяхно national security действие има непосредствен international security ефект.
В своя дебют като президент през 2009 г. Барак Обама се сблъска с един критичен по последствията си факт – неподлежащата на обжалване историческа и геополитическа присъда за провала на стратегията на изпреварващия удар (pre-emptive strategy), стратегия на някогашните троцкисти, сега неоконсерватори от обкръжението на Джордж Буш-син. За да се реализира pre-emptive strategy, в Ирак бе започната интервенция „Шок и ужас“ с лъжливия предлог, че там има оръжия за масово унищожение. Тази война неизбежно влезе в силен резонанс с последиците от достатъчно безотговорното управление от страна на САЩ и Запада на икономическите и финансовите процеси както в национален, така и в глобален мащаб, в резултат на което светът бе тласнат в криза с близки до апокалиптичните измерения. Именно войната в Ирак е в основата на дългосрочната вълна на глобална нестабилност.
Ето защо пред Барак Обама стоеше като хиперактуален приоритет лансирането на нова стратегия за сигурност, която да позволи далеч по-ефективно управление на рисковете и да предложи нови подходи на САЩ, съизмерими с техните отговорности.
През своя първи мандат Обама наистина предложи нова National Security Strategy (май, 2010 г.), но тя не даде отговор на болните и болезнени въпроси и затова веднага след публикуването ù започна да се покрива с праха на забравата. На мен поне ми е трудно да си припомня друга Стратегия за национална сигурност на САЩ, която да е била толкова малко дискутирана и толкова рядко оценявана позитивно. Тя само още по-зримо доказва, че стратегическото мислене, планиране и проектиране не е сред най-силните качества на екипа на Обама. Той сякаш умишлено избягва да се изявява като стратег. Може би, защото онези прослойки от американското общество, които му дават гласа си, не очакват от него велики и дългосрочни идеи, цели и каузи, а искат бързо, устойчиво даване на решения, от които непосредствено и пряко зависи техният днешен живот, тяхното сегашно трескаво и тревожно, смутно и смътно време.
В този неспокоен, пълен със социални призраци и привидения вътрешнополитически контекст, е някак естествено, че по отношение на външната политика задачата пред Обама е нелека и противоречива. Още повече че наред с упоменатия провал на предходната (pre-emptive) национална стратегия, вече не е така императивно неизменна и гарантираща успех прилаганата повече от столетие (и то по-често с успех) геополитическа стратегия на САЩ, чиито ключови елементи са:
1. Да не се допуска в нито един стратегически приоритетен регион съществуването на държава или на коалиция от държави със съизмерима с тази на САЩ военна мощ.
2. САЩ да бъдат неизменно най-голямата европейска (през Студената война — западноевропейска) военна сила, поела главна отговорност за сигурността на Европа.
3. Доктрината „Монро“, позволяваща на САЩ изключителното, почти монополно право на стратегическо, политическо и идеологическо доминиране над двете Америки.
4. Защитеност на САЩ (преди всичко чрез двата океана и уникалния глобален и регионален статут) от главните процеси и тенденции с деструктивен характер, както и недосегаемост на САЩ за основните организации и фактори, генериращи насилие.
Стратегическата роля на САЩ като единствена суперсила и това как тази роля се разбира и употребява от тях, не могат да не бъдат обект на анализ. Ако перифразираме древногръцкия мъдрец Антистен, основател на сократическата школа на кинизма „Към единствената суперсила трябва да се отнасяш като с огъня: да не се приближаваш толкова близко, че да не се изгориш и да не се отдалечаваш много, за да не замръзнеш“. При дву-, три- или многополюсната геополитическа система пространственият обхват на интересите на една държава, на обществото и гражданите ù се ограничаваше до сферата на влияние на полюса, в чието гравитационно поле се намира тази държава (напр. за социалистическите страни през Студената война този обхват се простираше до Берлинската стена и Желязната завеса, а „надничането“ извън него се възпрепятстваше и дори санкционираше, понякога сурово). В еднополюсната система обаче целият свят е в гравитационното поле на единствената суперсила, затова всяка държава трябва да отчита влиянието на суперсилата и да има политика спрямо нея.
От тази гледна точка е разбираемо, че след като САЩ са единствената суперсила и всички така или иначе очакват от САЩ да изпълняват ролята на световния пожарникар, световния жандарм, световната бърза помощ, те имат право да привеждат света „във вид най-удобен за логаритмуване“, т.е. за най-ефективно управление от тях. И от останалите държави, особено тези, с по-ограничени ресурси за влияние, е съвсем логично да се очаква, че ще прощават известна неестетичност в начина, по който САЩ употребяват изключителния си статут на единствена суперсила. В края на краищата, когато вкъщи има човек в критично здраве, напр. инфаркт, и пристигне Спешната помощ, за нас е важно единствено дали лекарят може да помогне на болния, да го спаси, да го върне към живота; далеч на втори план остава другото – дали влиза с кални обувки, дали ръцете и гърдите му са противно космати или всяка втора дума в речника му е нецензурна.
Друг е въпросът как САЩ осмислят и прилагат своя уникален геополитически статут – дали се водят главно от своите интереси, или от интересите на човечеството. В първия случай те не могат да разчитат на широка обществена и многостранна подкрепа, вижда се все по-често, че зад тях са предимно елитите на западните демократични страни и част от авторитарните и тоталитарните („our sons of bitches“) режими. Твърде малко са обществата, с изключение на онези, които конюнктурно са спечелили от подкрепата на САЩ (напр. Косово), оказващи подкрепа на САЩ. И това кара редица американски политици и експерти да дискутират разпространяващия се антиамериканизъм по света. Не е възможно САЩ да се възприемат като просветен и визионерски геостратегически лидер, докато за тяхната политика на световната сцена мислят позитивно само отделни елити и пропагандатори, които са de facto на американска хранилка (като огромна част от нашите ултрадесни, хиперлиберални, мегапазарни т.нар. експерти на прехода [2]).
В национален план за нас е важно САЩ да променят досегашната си политика към България в следните четири аспекта:
1. Да подкрепят повече личности, а не както основно досега процеси.
2. Да са по-умерени в лобирането за конкретни икономически проекти.
3. Да са по-деликатни и дистанцирани спрямо вътрешните работи на страната ни, за да не събуждат някои техни представители, а най-вече дипломати, едва зараснали минали рани за аналогично поведение на някои руски генерал-губернатори.
4. Да балансират въздействието си върху нашата външна политика и да не я оценяват като правилна и северноатлантическа само ако съвпада с интересите им.
САЩ от самото начало на прехода следват погрешна, според мен, линия, при която оказват подкрепа за политици и политолози с много силно изявена дясна ориентация, съчетана с откровена русофобия. Това води до съмнителна ситуация, при която крайно десните политици и мюезините на свръхлибералния модел (действащи чрез най-лошите практики на социалистическия агитпроп), при това и едните, и другите парадиращи с русофобия, се идентифицират у нас като яростни проамериканци. Ако се направи опит да бъде охарактеризиран днешният отявлен проамерикански политик или политолог, на него почти единодушно ще се припишат тъкмо тези черти – той е крайно десен, активен проповедник на свръхлибералния модел и русофоб.
Ето защо не е никак трудно да бъдеш американски посланик в България и затова може да се стигне до изпращане у нас в някаква степен на несъстоятелна фигура (като предишния посланик Джеймс Уорлик), за когото дори интелигентни и прагматично мислещи българи имаха съмнения доколко е професионално и етично адекватен.
Това е доста сериозен въпрос въобще за авторитета на България на международната сцена. Забелязва се рязко понижаване на личностното ниво на посланиците на водещи държави. Там, където посланици бяха личности като Елвис Боулън и Джон Байърли, се подвизаваше Джеймс Уорлик. Точно както там, където посланици бяха личности като Александър Авдеев и Владимир Титов, сега се стигна до незабележимия Юрий Исаков.
Да се върнем към политиката на САЩ в България. Далеч по-перспективни биха били евентуални усилия да се подкрепят процеси у нас, които водят да задълбочаваща се модернизация, демократизация и европеизация (да, европеизация!) на страната ни. В този дух някога разговарях с тогавашния американски посланик Ричард Майлз. Ползата не бе голяма. А Майлз се оказа в основата на „розовата революция“ в Грузия.
Негативни емоции у голяма част от обществото предизвиква намесата понякога на САЩ в икономическите процеси и приватизацията в България (ТЕЦ „Марица-изток“, Киноцентъра в Бояна, за шистовия газ). Това става чрез видимите и невидимите лостове за влияние на висше държавно ниво, вкл. и чрез американските посланици, или чрез позициите на САЩ в ключовите международни финансови институции.
Подобна намеса не работи за имиджа на САЩ в България. Въобще, болезнен за страната и разяждащ за политическия елит е т.нар. „привнесен пласт“ [3] в разпространението на корупционни практики у нас. Т.е. пласт, свързан с привнесени ни практики от Запада или с използвани от Запада наши корупционни практики. Това са въздействия и влияния, проектиращи се върху съзнанието на народа ни и още повече – върху „ценностите“ на политическия елит. Тяхната ерозираща роля е много дълбока, защото протича със снемащото всякакви задръжки схващане „Така правят на Запад“.
Налице са доста негативни последици от разпространяването на такива модели и практики у нас. Прекомерният акцент върху частните и корпоративните интереси влияе на обществения и личния морал, създава почва за корупция и други злоупотреби с власт. Западни компании използват корупционни практики в своите отношения с България (например при „пробиването“ на някои сделки за продажби на въоръжение и техника) и въвличат в налагането на корпоративните си интереси управляващите в своите страни.
Да добавим и притискането от страна на САЩ за заемане от България на позиции по важни въпроси на международните отношения и външната политика, които са изгодни преди всичко на САЩ (Ирак, Афганистан, супершоковото съкращаване на армията ни, унищожаването на нашите ракетни комплекси „Frog-7“, „SCUD-B“, „SS-23“, военните бази у нас). Това също поражда предишни комплекси и „прагматични“ нагони у нашия елит — да превръща страната в „най-близкия сателит“, следващ интересите на Големия брат. Възражда у елита „харемния синдром“ (главното е да си в нечий харем) и убива усилието за повече самостоятелност на международната сцена.
■ Четвърто, това е необходимостта, превърнала се в приоритет и тест за страната след началото на прехода — да излезе от предишния стягащ корсет на принадлежността си към губещата подкрепа в края на 80-те години на ХХ век и превръщаща се в обсадена крепост социалистическа система, да се отвори за света, да покаже ново, демократично лице на външната ни политика, да демонстрира искрена съпричастност към усилията на международната общност в кризисни региони на света. Показателно в това отношение е и първото наше участие във военна мисия зад граница – в Камбоджа. То не бе символично, то бе скок направо в пъклото, съпроводено беше с политически и военни провали и с големи човешки жертви и материални щети.
■ Пето, това е сложността на Прехода към демокрация, съпроводен с рязък спад в жизненото равнище, тежък срив в брутния вътрешен продукт, скок на цените, анархия, безработица и разпадане на ценностите, със стремително разрастване на престъпността, с криза и лишения в редица сектори на националната сигурност и с хаотични, объркани военни реформи, застрашили някога мощната ни и боеготовна армия, с превръщането ù от добре функционираща система в просто механичен сбор от подразделения, които не покриват целия спектър от неотменими задачи на въоръжените сили, трудно поддържат взаимообвързаността си, а за синергия при взаимодействието им не може да се говори.
Българската армия се оказа една от най-големите, при това изкупителни жертви на прехода. Първото, което хрумваше на политиците от всички управлявали партии, бе да режат от нея живо месо чрез непрекъснатото оправдание за необходими съкращения в името на „връзването“ на бюджета. Нямаше разбиране, че армията не е само механичен брой оръжия, платформи и брой хора под пагон. Тя е стратегическа опора на националната сигурност и има и други функции: патриотична, възпитателна, интегрираща, консолидираща, социализираща. Нарочена за неизменен, вечен източник на свиване и финансови икономии, Българската армия бе предавана от политиците, но и отвътре – от част от генералитета. В тези условия обосноваването на необходимостта от участия в мисии зад граница не бе никак леко. Защото има широк простор за неискрени спекулации и искрени съмнения – дали когато народът мизерува, е най-разумно да се натоварва бюджетът, като се заравят милиони левове в блатата на Камбоджа, пясъците на Ирак и в скалите на Афганистан…
■ Шесто, това е механично пренесеният отвън модел на граждански контрол над системата за отбрана и над въоръжените сили, който на практика отстрани военните от участие във вземането на решенията в отбранителната сфера.
Несъмнено, един от критериите за демократичност на обществото (и това беше дълго и безпрекословно обяснявано от новите ни западни партньори) е гражданският контрол над системата за национална сигурност, в частност — над въоръжените сили. Но тук се получиха поне две наистина сериозни разминавания, които изкривиха този контрол и го опорочиха, нанасяйки големи щети на цялата система за отбрана.
Единият проблем възникна със самото разбиране на понятието „контрол“. Западът говореше за „control“, ние си мислехме за „контрол“, но на практика го разбирахме като „контроль“ . На повърхността приехме западното понятие за контрол, но като същност си го схващахме по съветски, командно-административно, по-скоро като „надзор“. Надзорът е най-вече еднопосочна управленска функция, комуникацията при него тече отгоре-надолу, малко на принципа „като разговаряш с мен, ще мълчиш“. И както се „шегуваха“ в СССР: „Аз съм началник, ти си глупак; ти си началник, аз съм глупак“.
Контролът като надзор означава, че ръководителят възлага на подчинения задачата и следи, надзирава, т.е. контролира изпълняването ù. Подчиненият трябва, длъжен е да направи всичко възможно да изпълни задачата максимално добре. А контролът като control е двупосочна управленска функция, комуникацията тук тече отгоре-надолу и отдолу-нагоре. Това означава, че ръководителят възлага на подчинения задачата и не само следи и надзирава изпълнението ù, но също анализира дали правилно, адекватно е формулирал задачата, определил ресурсите, дал указанията, като своевременно, на базата на този анализ, оптимизира собственото си управление. Така, ако при надзора ръководителят е единствено субект на управлението, а подчиненият – единствено обект, то при control-а ръководителят и подчиненият, всеки с функциите и отговорностите си, са една обща, интегративна, взаимно самооптимизираща се система.
Другият проблем произтече от мисленето ни, че има универсален западен модел на граждански контрол над въоръжените сили. А такъв един-единствен модел няма. Във всяка демократична държава освен някои общи принципи на гражданския контрол се вплитат в националния модел специфики на страната и обществото — традиция, култура, практики на взаимодействие между цивилни (политици) и професионалисти (военни).
Буквалното прилагане, на практика налагане на взетия отвън (в случая американски) модел на граждански контрол, без отчитане на националните ни, български особености, нанесе много вреди на отношенията политици – военни, деформира сериозно смисъла на гражданския контрол. Работата е там, че исторически така се е получило – дали поради характера на народа ни и вкоренения патриотизъм на нашия войник, дали защото като институция армията е създавана от руски (царски) офицери, или по други причини, но българските военни никога не са били само и единствено професионалисти, чиято главна задача е да изпълняват преките си бойни задачи. Българските военни винаги са живели във, със и заедно с обществото. Чувствали са неговия пулс, боляло ги е за всичко, което се случва на народа ни, т.е. били са в голяма степен социализирани.
Затова, когато ние въведохме гражданския контрол – като спусната отгоре директива, при която политиците казват какво да се прави, а военните могат само да кажат как то да се прави, когато политиците се затвориха в кабинетите на различни висши съвети, а военните пристъпваха от крак на крак в преддверията, за да бъдат повикани за някой и друг отговор, ако се наложи – то беше логично, военните, които винаги след Освобождението са държали ръка на пулса на процесите, били са консултирани по всеки въпрос от тяхната компетентност, понякога са прокарвали с упоритост или налагали с натиск вижданията си, изведнъж да се окажат втора категория отговорни фактори. По-скоро само изпълнители и обслужващ висшите политически съображения персонал. А като се отчете, че много от решенията на политиците през прехода бяха болезнени за отбраната и армията, е ясно защо военните в преддверията на политическите кабинети и съвети се изпълниха с недоверие и неуважение към политиците. Започнаха да се поддават на разсъждения за умишленото съсипване на държавата, за превръщането ù в разграден двор и др.
Заедно с това редица висши военни бързо усвоиха новото „демократично правило“ – „политиците решават всичко“. Схванаха, че главните въпроси на отбраната се решават на полето на политиците, затова започнаха самите да играят (да се заиграват) на това поле. Така се появиха „генерали на БСП“, „генерали на СДС“, „генерали на НДСВ“, „генерали на ДПС“, сами възприели позата и манталитета на политиците – не само да говорят като политици, но и да се правят на политици, да провеждат своя политика. Имаше дори случаи началникът на ГЩ да се изявява политически, да си позволява политически да прави силно критични оценки за министъра на отбраната, да действа зад гърба му, при това ангажирайки на своя страна президента като върховен главнокомандващ, и т.н.
А трябваше да се адаптира моделът за граждански контрол над въоръжените сили към българските национални традиции и култура. През 1994 г. с Димитър Йончев, като председател (аз) и заместник-председател (той) на Комисията по национална сигурност в 36-ото обикновено Народно събрание се опитахме чрез новия Закон за отбраната и въоръжените сили да създадем нормативни условия за промяна на модела на граждански контрол в посока на превръщането му в наистина работещ и в наистина адекватен за страната ни модел. Гласуването на Закона обаче стигна някъде до стотния член и парламентът се саморазпусна. За да видим как следващите парламенти постоянно променяха Закона или го заместваха с нов, като неизменно „бъркаха“ в гражданския контрол. Изтегляха властта и правомощията ту към военните (първоначално), ту към политиците (след това), натиквайки военните в „миша дупка“, но винаги, без да намерят и без още да са намерили необходимия наш, български, работещ баланс.
Една от нашите идеи тогава бе следната: Да, никой не оспорва принципа на гражданския контрол, по който политиците казват какво да се прави, а военните – как то да се прави. Но могат да се създадат легитимни и работещи механизми, чрез които в духа на българските национални традиции и култура политиците и военните заедно обсъждат жизненоважните въпроси на отбраната и армията, заедно напасват потребностите на страната от сигурност с възможностите на държавата да ги обезпечи, заедно месят проблемното тесто (както се изразяваше Димитър Йончев), но когато решенията трябва да се вземат (какво да се прави), политиците да са на нивото на отговорностите и ролята си, да имат гражданското мъжество да вземат тези решения, без да се огъват и без да хленчат, без да се оправдават с военните и без да се прикриват с тях. А когато решенията трябва да се изпълняват (как да се направи), военните да са на нивото на отговорностите и ролята си, да имат професионалното мъжество да изпълняват тези решения, без да се огъват и без да хленчат, без да се оправдават с политиците и без да се прикриват с тях.
■ Седмо, това е акцентирането от военните върху мисиите зад граница, като на практика единствена възможност за обосноваване на необходимостта от модернизация на армията и закупуване на ново въоръжение. А също и като единствена възможност за постигане на оперативна, техническа, модулна и логистична съвместимост с армиите от НАТО, както и за намиране на по-бързи, независещи толкова от политическата конюнктура пътища за служебно израстване на военни без протекции от партийни централи и лидери, а заедно с това и за „припечелване“ на някой и друг лев в ширещия се из страната недоимък. Да добавя тук, с риск да засегна част от генералитета, също и „натискането“ на висши военни за ангажиране на страната с участие в мисии, като отличен шанс за тези висши военни да натрупат пред политиците ни, пред централите в Брюксел и Вашингтон стратегически кариерни плюсове и още звезди на генералските си пагони.
Всяка от горните причини има своя естествена и закономерна тежест. А как иначе, например, може да се мотивира острата потребност от осъвременяване на въоръжението и техниката на нашата армия, ако не се изтъкне необоримият, „пробиващ“ аргумент за по-активен военен принос на страната ни като стратегически съюзник (на САЩ) и коалиционен партньор (на НАТО) – кой политик би дръзнал да възрази на този аргумент? А как иначе – без мисии, без реална проверка в бойна ситуация на хората и на въоръженията, може да се постигне по-високо ниво на многопосочна съвместимост с другите страни от НАТО? А как иначе, без участия в мисии, военните (войници, сержанти и офицери от по-нисшите чинове) ще могат да се преборят за кариерното си развитие – превърнало се в своеобразна политическа игра или използвано от онези, които вземат решения, като личен политически ресурс за завоюване на позиции и за създаване на лоби, за разполагане на свои кадри по етажите на военната йерархия? А как иначе, при сравнително ниското заплащане, повишената несигурност на военната професия и като правило безработната съпруга, малките деца и големите кредити – не е ли логично, че при липса на алтернативи военният ще „продаде“ своите способности и труд, „своята кожа“, като участник в мисия, където могат да се изкарат „добри пари“. И накрая, разбираемо е, че наши висши военни настояват за повече и по-голямо ангажиране на България с мисии зад граница. Но то е разбираемо тогава и само тогава, когато това настояване се прави с мисъл за доброто на страната и армията. Та кой висш военен не би желал армията да е отлично подготвена, проверена в реална бойна ситуация и натрупала опит в зоните на конфликти? Съвсем друг въпрос е обаче, когато тази промисийна активност се извършва от лични користни подбуди и с ясното разбиране, че някой друг ще вади кестените от огъня, а застъпниците на активността ще събират каймака на отличните оценки, ще бъдат припознати от НАТО, САЩ, Запада като точните хора на точното място, и като резултат – по Гергьовден политиците ще ги предложат на президента за по-високо военно звание и за по-високи командни позиции.
Седем критични разсъждения за отношението на елита към Армията и Отбраната
Би могло да се каже, че темата за военните мисии зад граница — въпреки скептицизма, с който тя се дискутира и твърденията за ведомствения ù обхват, е изключително важна, и то сред най-актуалните за страната. За мисиите въпросът не е дали да се участва? На този въпрос вече е даден утвърдителен отговор: като рационална и в значителна степен неизбежна реалност. Те са данъкът, който плащаме за членството в общност, поставяща интересите на водещите страни в нея по-високо от националните ни интереси.
Въпросите са други – Къде да се участва? И колко да се участва? Ние се нуждаем от стратегия в това отношение, която да е част от стратегията за национална сигурност. Странно е, че когато се излезе извън декларативно формулираната като разбираща се от самосебе си готовност на България да участва във военни мисии и се опре до тези два въпроса, започва да се говори неясно, да се избягват преките, аргументирани отговори.
Като резултат, твърде често в словата и в подготвените предварително интервюта на политиците има малко разумни идеи, малко визия, малко дълбочина. Същевременно, учените, понеже те живеят в своя свят на борба за оцеляване, се чувстват непотърсени и игнорирани, нерядко изпитват остър недостиг от информация поради затвореността на политическите дискусии, водени често зад закрити врати или свеждащи се до бързо вземане на решения. Именно поради това решенията, взети в резултат на подобен род херметизирани дискусии, се възприемат от обществото като внушени отгоре и натрапени отвън. А експертите от гражданското общество (говоря за реално независимите, а не за зависимите от западно, като правило американско финансиране) нямат нито сили, нито ресурси за активно участие в дебата, тъй като са заети с постоянно писане на „минаващи“ и даже политкоректни проекти – в името на мъчителното си закрепване на повърхността и оцеляване. Те съществуват някак паралелно на действителността и изпитват вредите от грубия монопол в NGO-сектора на 4-5 „десни“ организации, които поради финансовата си мощ пишат дневния ред на сектора за сигурност, винаги и без колебания са „За“ всяка нова мисия, като подменят аргументирането на въпросната мисия с откровен, идеологизиран PR. Нерядко – в духа на най-остарелите соцпохвати за пропаганда и агитация, в които липсват реалните проблеми на системата за национална сигурност, отбраната и обществото, реалните потребности от дадената мисия, както и обективните възможности на армията да вземе участие в нея.
Искам да споделя седем свои критични разсъждения за отношението на нашия политическия елит към армията и отбраната.
■ Първото критично разсъждение за елита е, че в съзнанието му има „черна дупка“ относно това за какво е необходима армията? Тази „черна дупка“ се дължи и на общата концептуална неяснота по философския и стратегически въпрос как да еволюира армията като институция? По какъв начин трябва да се промени Армията като институция, за да не се окаже, че има армия за противодействие на рискове с ниска степен на вероятност да се реализират, но има и рискове с висока степен на вероятност да се реализират, но за тяхното противодействие армията не разполага с нужните способности. Нещо повече — дори не знае как да допринесе за намирането на верния отговор на тези рискове. Този дебат у нас не се води, той съзнателно се избягва и от политиците, и от военните…
Изключително полезно, на места тревожно четиво в този смисъл е Докладът за състоянието на отбраната и Въоръжените сили на РБългария през 2009 г. [4]
Кои са най-важните неща, които можем да прочетем в този Доклад?
• Вижда се как се мени делът на бюджета на Министерството на отбраната от БВП на страната: 2000 г. — 2,96%; 2001 г. — 2,74%; 2002 г. — 2,92%; 2003 г. — 2,89%; 2004 г. — 2,52%; 2005 г. — 2,45%; 2006 г. — 2,26%; 2007 г. — 2,50%; 2008 г. — 2,33%; 2009 г. — 2,00%. За сведение, реалният процент за 2009 г. е 1,81%, за 2010 г. — 1,72%, за 2011 г. — 1,42%, за 2012 г. — 1,40%. Това говори за устойчива тенденция на спад в разходите за отбрана.
• Бюджетът за отбрана като % от БВП е: Гърция — 2,55%; България — 2,00% (реално 1,81%) ; ЕС — 1,64%. Чехия — 1,44%. Румъния — 1,24%. Австрия (не е в НАТО) — 0.91%.
• През 2009 г. годишните разходи за отбрана на глава от населението в евро (съответно като номинални разходи и през стандарта на покупателната способност) са: Гърция — 550 € и 583 €; ЕС — 400 € и 400 €; Австрия — 306 € и 249 €; Чехия — 204 € и 254 €; България — 105 € и 243 € (реално 95 € и 220 €); Румъния — 96 € и 233 €. Изводът в Доклада: „Обществото ни изразходва за отбрана значителен по размерите си икономически ресурс, измерен по реалната стойност на човешкото, финансовото и материалното му изражение. Това означава, че в сравнение със своите съюзници Република България поддържа една от най-мащабните и скъпи за данъкоплатеца системи за отбрана и въоръжени сили.“ [5]
• Брой военнослужещи на 10 000 души от населението на съответната държава: Гърция — 119; България — 45; ЕС — 36; Румъния — 35; Чехия — 23; Австрия — 12.
• Разходи на година за отбрана на един военнослужещ: Австрия — 245 962 €; ЕС — 111 062 €; Чехия — 87 102 €; Гърция — 46 278 €; Румъния — 27 219 €; България — 23 524 €.
• Разходи на година за личен състав за един военнослужещ: Австрия — 150 037 €; ЕС — 58 974 €; Чехия — 43 551 €; Гърция — 19 900 €; Румъния — 18 781 €; България — 10 586 €.
• Разходи на година за текуща издръжка за един военнослужещ: Гърция — 1 245 €; ЕС — 607 €; Австрия — 573 €; Чехия — 527 €; Румъния — 262 €; България — 231 €.
• Разходи за 2009 г. за инвестиции (доставка на оборудване и отбранителни изследвания и технологии) на един военнослужещ: Австрия — 34 435 €; ЕС — 23 267 €; Гърция — 16 197 €; Чехия — 7839 €; България — 4940 €; Румъния — 4627 €.
И отново много показателен извод в този Доклад: „Българският войник е поставен в незавидното положение на дъното на класацията (където „дели“ последното място с Румъния)… почти пет пъти по-малко от средното за Европейския съюз. С други думи, данните по този показател показват устойчива тенденция на технологично изоставане на Българските въоръжени сили, което е съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите от НАТО и Европейския съюз.“ [6]
Следва още един изключително тежък, но ключов извод: „Анализът на показателите за рационалност и ефективност на разпределението и изразходването на този ресурс води до извода, че страната ни поддържа своята отбрана със значително по-ниска ефективност в сравнение с повечето от своите съюзници в НАТО и в Европейския съюз. Това означава, че българските войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в съюзните операции и мисии, което е основният начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет в съвременната среда на сигурност и в съответствие със стратегическата насока на политиката за сигурност и отбрана.“ [7]
След Доклада за състоянието на отбраната и Въоръжените сили за 2009 г. са приети още три подобни Доклада — за 2010, 2011 и 2012 г. Качеството им е добро, но липсва същата тази откровеност, смелостта нещата да се назоват с истинските имена.
Ето още 3 фигури за отбранителните разходи, допълващи данните за отбранителните бюджети и показващи къде е България в сравнение с другите държави от ЕС[8]:
■ Второто критично разсъждение за елита е, че той употребява армията ни, като я „прикачва“ към свои партийни, лобистки, частни и лични, а не национални проекти, за да трупа чрез нея, предимно за себе си, външна политическа подкрепа. Вероятно затова той не иска или не може да обясни на обществото въпроса за мисиите зад граница. Това би поставило в по-различна светлина амбициите на елита и отношението му към армията. Не подценявам ползата от мисиите за армията. Пак ще кажа – армията трябва да се подготвя да воюва и да може да воюва. Но за военните ефекти от мисиите най-правилно е да говорят военните – стига политиците да им го позволят.
Що се отнася до политическите аспекти на оценката за полезността на тези мисии, те са по-сложни. Впрочем, говори се даже не за аспекти, а за един-единствен аспект, който стратегически, концептуално и експертно не издържа на сериозна критика: че трябва да воюваме с терористите Там, за да не дойдат те Тук. Едва ли и един експерт в борбата с тероризма би се наел обосновано и ентусиазирано да защитава такава теза.
■ Третото критично разсъждение за елита е свързано с факта, че както в годините на прехода той е поставил на последно място обикновения човек в своите приоритети и му прехвърля всички тежести на социалната промяна, така и в сигурността и отбраната елитът поставя на последно място редовия войник, полицай, пожарникар, разузнавач, командос и не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие, мотивация.
А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за войника в мисии: инвестициите в неговата безопасност, в екипировката, средствата за индивидуална защита, въоръжението. Не може повече българските военни, показващи неизменно висок професионализъм в мисиите, да изглеждат там като бедни роднини.
■ Четвъртото критично разсъждение за елита произтича от експертното заключение, че целесъобразността на закупените за нашата армия въоръжения се определя много често не от възможностите на държавата и от потребностите на армията ни, а от комисионната за посредниците и политиците.
Ако отново разлистим Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на РБългария през 2009 г., той сочи, че са сключени непосилни за възможностите ни сделки за закупуване на въоръжения и техника за Българската армия.
И макар да става дума за огромни средства, за тяхната необходимост и целесъобразност не е проведено нито едно заседание на Консултативния съвет за национална сигурност при президента: доставка на вертолети и резервни части за „Кугар“ и „Пантер“ от „Юрокоптер“, Франция – за 749,237 млн. лв.; доставка на транспортни самолети „Спартан“ от „Аления Аеронаутика“, Италия – за 179,534 млн. лв.; автомобилна техника от „Даймлер Крайслер“, Германия – за 35,030 млн. лв.; кораби „Second hand“ от Кралство Белгия – за 105,615 млн. лв. Оценката в Доклада е смазваща: „Ниска ефективност и рационалност на дефинирането, подбора и приоритезирането на проектите, оказали се в значително разминаване както с реалните възможности на икономическия и ресурсен потенциал на държавата, така и по отношение на истински приоритетни нужди на въоръжените сили.“ [9]
■ Петото критично разсъждение за елита е следствие от постоянната му склонност да инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, а в скъпи играчки-платформи, за които е спорно има ли цели, които да се осъществяват чрез тях.
В тази връзка във все същия Доклад за състоянието на отбраната и въоръжените сили на РБългария през 2009 г. се съдържа потресаващ факт: за технологични, изследователски и развойни проекти в системата за национална отбрана през 2009 г. са били отпуснати цели… 46 000 лв. (0,0034% от бюджета за отбрана!). Да отбележим, че самата дума „наука“ се среща (и то в друг контекст) само веднъж (един-единствен път!) в четирите Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили през 2009, 2010, 2011, 2012 г., а прилагателното „научни“ – едва няколко, нищо не означаващи пъти.[10]
Години наред държавното образование в националната сигурност и в отбраната, във вътрешния ред, гражданската защита и разузнаването просто изнемогва. Държавата се оттегля от него, там навлизат частни университети. След безпрецедентното, престъпно закриване на Академията на МВР с прякото съучастие на тогавашното ù ръководство, на факултет „Сигурност“, тя се превръща в нещо, подобно на ПУЦ. А Военна академия заслужава орден за храброст, че не се предава и обезпечава качествено образование в различни сфери на националната сигурност. Въпреки отношението на елита и към нея.
Сивото вещество, перспективното мислене и стратегическото проектиране сякаш са persona non grata за държавата ни като цяло и в националната сигурност — в частност.
■ Шестото критично разсъждение за елита е пряко следствие от предходното — той гледа на средствата за образование, наука, изследователска и развойна дейност в системата за национална сигурност, както и въобще на средствата за образование, наука, изследователска и развойна дейност, основно като на обременителни, дори досадни, прекалени разходи, а не като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната.
Мисленето през призмата на разходите е политика на оцеляване – основният приоритет и главната цел на биологическата система. Мисленето през призмата на инвестициите е политика на развитие – основният приоритет и главната цел на социалната система.
Нашият политически елит за близо четвърт век така и не успя да формира у себе си ключовата потребност — да изгражда общество от свободни граждани. Той предпочита да управлява общност от зависими поданици, като спасяващи се поединично индивиди.
Нашият политически елит смята, че властта е преди всичко сила и безусловно право да се разпределят ресурси в името на още повече власт. Елитът е убеден, че трябва да разпределя брутната вътрешна пица, вместо най-напред да я прави по-голяма. Затова 24 години той изважда, вместо да събира; дели, вместо да умножава; диференцира, вместо да интегрира. Това е елементарна политическа аритметика.
Всъщност какво е държавата — тя е механизъм за производство на сигурност, система с прости и ясни правила и инструмент за спазване на тази правила. За да се случат нещата, България трябва да се модернизира, европеизира, демократизира и нормализира. Но това става не по метода на пробите и грешките, а чрез стратегическо планиране, проектиране и управление.
■ Седмото критично разсъждение за елита е за категоричния и морален императив – необходимостта от Стратегия за национално развитие. И по-скоро за нейната липса – за драматичната и можеща да се превърне в трагична липса на тази Стратегия. Ако имаше такава, тогава и Стратегията за национална сигурност щеше логично да се впише в нея, а не още с изработването и приемането си през 2011 г. да започне да събира прах по лавиците на институциите и институтите. Ако имаше такава Стратегия, щяхме да знаем за каква Държава България, постигнала пълноправно и пълноценно членство в Европейския съюз, но запазила своя български характер като държава, се борим. Щяхме да знаем също каква система за сигурност и отбрана ни е необходима като неин стратегически важен, структурен, интегративен и синергетичен елемент.
На базата на тези 7 критични разсъждения за отношението на елита към отбраната и армията можем да изградим много по-стройна и ясна система от аргументи, която да позволи да търсим отговорите на двата принципни, сакрални въпроса за участието на страната във военни мисии зад граница – къде да се участва и колко да се участва?
Отговорите на тези въпроси трябва да се дават в резултат, от една страна – на много трезва калкулация на националните цели, ценности и приоритети (а те не са разменна монета за някои конюнктурни дивиденти), и от друга страна – на базата на човешките, материалните и финансовите ресурси, с които разполагаме, а те очевидно са ограничени.
И още нещо, в подобни мисии трябва да се проявява европейската принадлежност и ориентация на България. Тя не може да играе своята активна роля като надежден партньор и укрепващ елемент на европейската политика за сигурност и отбрана, ако не следва преди всичко европейския вектор вкл. и по отношение на мисиите зад граница.
Участието ни в мисии не може да бъде реактивно, като непрекъснат и перманентен отговор „Да“ на всяка покана. Нуждаем се от стратегия в това отношение, която да е част от националната ни стратегия за сигурност. Само в този общ контекст може и трябва да се разполагат решенията за участие или неучастие във военни мисии.
Това е много по-различен подход в националната сигурност, отчитащ комплексния характер на рисковете и предизвикателствата. Оттук следва необходимостта от много по-интегрирана система за национална сигурност и внимателно определяне на нейните задачи и финансиране. За възможностите на страната разходите за отбрана и сигурност не са малки, но е пределно ясно, че те не произвеждат достатъчно сигурност, че при тях има корупционни практики и това понякога превръща ресурсното обезпечаване на системата в „черна дупка“, в която безконтролно, като в пясък, изтичат огромни средства.
Както ще се види и от анализа по-нататък, при участието в мисии бе натрупан безценен опит. Не бива да допускаме подобен опит да остава неизучен и неусвоен. За осмисляне на такъв уникален опит трябва да се привлекат военната наука, социолози и психолози. Трябва да се направят поредица от проучвания и допитвания до участниците, да се сложи ръка на пулса на техните настроения, да се чуят техните ценни идеи, препоръки и изводи за бъдещето на Българската армия.
Убеден съм, че хора, взели участие в тежки, рискови и опасни мисии, едва ли ще се спрат пред заплахите от административни въздействия – да не изнасят негативен опит. Защото споделеният опит може да спаси не един човешки живот. Този опит е неоценим при разработването на доктрините, плановете, методиките на
съвременната ни система за подготовка, обучение и образование, кариерно израстване и използване на армията.
Необходимо е да се въведе и актуализира специален регистър, който внимателно да следи кариерното израстване на участниците във военни мисии, като мисиите в Косово и Босна, в Ирак и Афганистан. Особено важна е съдбата на командирите, минали през горнилото на тези мисии, и най-вече в Ирак и Афганистан. В такива тежки и отговорни мисии се кове бъдещият генералитет, висшето ни офицерство. Скоро ще дойде времето, когато президентът не трябва да подписва указ за присвояване на висше военно звание на човек, който не е участвал в задгранична мисия, който не се е доказал поне веднъж в реална бойна среда. Ако искаш да растеш в йерархията, премини през трудна мисия. В тази именно връзка още по-прецизно и обективно трябва да се отчитат при оценяването и атестирането както личното участие на военнослужещия в мисии зад граница, така и характерът на мисията и регионът, в който тя се е провеждала.[11] Чиновниците в Министерството на отбраната трябва да още по-своевременно да реагират на нарастващите ангажименти на МО и България в мисии и да адаптират към тази динамика и себе си, и разработваните от тях документи.
На мисии отиват военните, но мисиите трябва да станат най-сетне висша отговорност и за политиците. И тяхната дейност да се оценява и по това къде и защо са пратили те българския войник, оценени ли са били рисковете при мисията, каква е била ползата от нея. Ангажиментът на политиците с една мисия не бива да приключва с гласуването за нейното провеждане. Иначе елитът с лекота изпраща военните ни в мисии, а после рапортува бодро и по северноатлантически на „висшето си политическо командване“! Твърде лесно се изпращат на мисии, в сложна и рискована среда, чужди синове и дъщери, а за собствените се създават чудесни условия за образование и реализация с престижни професии в престижни компании или администрации.
Помня, когато преди време наш военен министър „изнесе“ лекция във Военна академия. Силно ме впечатлиха два факта. Положителният — че министърът очевидно видя за първи път текста на своята лекция в момента, в който застана пред катедрата, но при все това го прочете „от раз“ и без запъване! И отрицателният — че с отговорите на въпроси и коментарите си пред тази наистина отлично просветена и високопрофесионална аудитория показа, че изобщо не си представя къде на картата се намират Афганистан и Ирак, с кои държави приблизително граничат и от коя страна на Иран се намират… Министърът, който изпраща в бойни мисии български военни, синове и дъщери на български граждани, не си бе направил елементарния труд да види къде отиват тези не негови, а чужди синове и дъщери, къде си слагат главата в торбата, за да може той после да са хвали от името на България като надежден партньор и предвидим съюзник. Такова отношение никога не съм го разбирал.
В личен план ще кажа, че когато съм бил „сондиран“ за евентуален министър на отбраната, винаги съм казвал, че стана ли такъв, никога не бих приел да изпратя наши военнослужещи в мисии, за които не съм убеден, че отговарят на националния интерес. С това „сондажите“ неизменно се прекратяваха.
Елементи от нормативната уредба
на мисиите зад граница
Преди да преминем към разглеждане на мисиите, в които България взема участие, ще поясня, че нормативна основа за участието на Въоръжените сили на страната в съюзни и коалиционни операции и в операции по поддържане на мира (ОПМ) е чл. 84, т.11 от конституцията, съгласно който изпращането на въоръжени сили зад граница става с решение на Народното събрание по предложение на Министерския съвет. Това означава, че за всяко конкретно участие в ОПМ е необходимо отделно решение [12].
Нека на базата на Закона за отбраната и въоръжените сили [13] изясним
КАКВИ И ЧИИ СА ПРАВОМОЩИЯТА ЗА ИЗПРАЩАНЕ НА ВОЕННОСЛУЖЕЩИ ИЗВЪН ТЕРИТОРИЯТА НА СТРАНАТА
Чл. 61. Въоръжени сили на Република България могат да бъдат изпращани и използвани извън територията на страната самостоятелно или в състава на международни формирования при спазване на българското законодателство, целите и принципите на Устава на ООН и другите международни договори в сила за РБългария, като се отчитат националните интереси.
Чл. 62. Народното събрание разрешава изпращането и използването на въоръжени сили извън територията на Република България с политико-военен характер.
Чл. 63. Министерският съвет разрешава изпращането и използването на въоръжени сили извън територията на РБългария за:
1. изпълнение на съюзнически задължения, произтичащи от международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за РБългария, с който се създава съюз с политико-военен характер;
2. участие в хуманитарни мисии;
3. участие в дейности, които нямат политико-военен характер, с изключение на случаите по чл. 64.
Чл. 64. Министърът на отбраната разрешава изпращане и използване извън територията на РБългария:
1. до 300 военнослужещи и/или военна техника и оборудване и/или до три военни въздухоплавателни средства, и/или един военен кораб с техните екипажи за участие в дейностите по чл. 63, т. 3;
2. до 600 военнослужещи и/или военна техника и оборудване и/или до три военни кораба включително, и/или до пет военни въздухоплавателни средства с техните екипажи на територията на съюзническа държава за участие в дейностите по чл. 63, т. 3;
3. на военномедицински екипи и полеви болници за медицинско осигуряване на бойни действия и/или за предотвратяване и преодоляване на последици от епидемии и други масови заболявания, застрашаващи значителна част от населението на съответната територия.
Чл. 65. (1) Министерският съвет и министърът на отбраната уведомяват незабавно за своето решение Народното събрание и Президента на републиката. В случаите по чл. 64 министърът на отбраната уведомява незабавно и Министерския съвет.
(2) В случай на съмнение относно характера на изпращането и използването на въоръжени сили извън територията на страната се произнася Народното събрание.
Чл. 67. Държавните органи информират обществеността за решението за изпращане и използване на въоръжени сили извън територията на РБългария при спазване на националното законодателство за защита на класифицираната информация и международните договори, по които РБългария е страна.
Чл. 68. (1) Въоръжените сили на РБългария се използват съобразно целите и мотивите, определени в решението за изпращането им и в оперативните планове за съответните мисии и операции.
(2) За определяне характера на действията, за които български въоръжени сили се изпращат и използват извън територията на РБългария, органите по чл. 63 и 64 отчитат целите и мотивите на тяхното провеждане, средствата за постигане на тези цели, както и реда и организацията на участващите въоръжени сили.
(3) Промяна в целите и мотивите по ал. 1 се допуска с ново решение.
Чл. 69. (1) При участието си в мисии и операции извън територията на РБългария българските въоръжени сили спазват разпоредбите на българското законодателство, Устава на ООН, международните договори, по които РБългария е страна, и принципите и нормите на международното хуманитарно право, като се отчитат националните интереси.
Чл. 75. Финансовото осигуряване на участието на РБългария в операции и мисии извън територията на страната се извършва от държавния бюджет чрез одобрения бюджет на Министерството на отбраната за съответната година.
Чл. 76. Министърът на отбраната организира и координира всички дейности по осигуряването, комплектуването и подготовката на формированията от въоръжените сили във връзка с изпращането и използването им извън територията на РБългария.
Според Концепцията за участие на Република България в операции по поддържане на мира (ОПМ), нашето участие в такива операции е подчинено на следните цели [14]:
▪ Да издигне международния престиж на нашата страна чрез активното участие в усилията за предотвратяване и мирно уреждане на възникнали конфликти;
▪ Да осъществи интегриране на страната в европейските структури за сигурност, посредством участието в ОПМ съвместно с НАТО и ЗЕС с мандат на ООН или на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ);
▪ Да подготвя висококвалифицирани кадри в областта на ОПМ и сътрудничеството във военната и полицейската област;
▪ Да се придобие нов военнотехнически опит за целите на подготовката на националните въоръжени сили.
▪ Участието на български подразделения и военни специалисти в ОПМ налага спазването на някои принципи, като принципа всяко участие в дадена операция да съответства на националните интереси на Република България;
▪ Участието да бъде само в операции, осъществявани под егидата и контрола на ООН или ОССЕ, в съответствие с Устава на ООН и нормите на международното право;
▪ Участието да бъде само в предотвратяване на конфликти, миротворчество, поддържане или затвърждаване на постигнатия мир;
▪ Участието да бъде на основата на конкретно споразумение с българското правителство относно условията за предотвратяване на военен конфликт за всяка военна операция.
▪ Да има ясен мандат на операцията и на българското участие, както и ясни критерии за прекратяване на участието в нея.
Дойде ред да се спомене може би и най-същественото и принципно най-важното за военните мисии зад граница. За тази цел първо ще се убедим, че е налице тенденцията за интензифициране на нашето участие в такива мисии. От началото на участието на Българската армия в мисии и операции извън територията на страната и до средата на 2013 г. в тези мисии участие са взели 17 970 военнослужещи и цивилни служители – 3236 офицери; 3905 сержанти; 10 772 войници; 35 цивилни служители. Това означава, че „в мисии са били ангажирани повече от половината от личния състав на въоръжените сили“ [15]. През 2011 г. в мисии са участвали 1739 военнослужещи, а през 2012 г. — 1540 [16]. Тези данни са сериозни, те говорят за активност, масовост и пренапрягане. А това не е случайно. Да, наистина, в Бялата книга за отбраната и Въоръжените сили на Република България от 2010 г. е записано, че армията има 3 мисии в мирно време [17]:
• Отбрана — включва „задачите, свързани с гарантирането на националния суверенитет и независимост, защита на териториалната цялост на страната и на страните членки на НАТО, в условията на чл. 5 от Северноатлантическия договор.“
• Подкрепа на международния мир и сигурност — включва „изпълнение на международни и коалиционни ангажименти за участие в операции на НАТО и ЕС в отговор на кризи, предотвратяване на конфликти, за борба с тероризма, участие в мисии на ООН, ОССЕ и други коалиционни формати, дейности по контрол на въоръженията, неразпространение на оръжия за масово унищожение, техните носители и материалите за тяхното производство, международно военно сътрудничество, предоставяне на хуманитарна помощ, укрепване на доверието и сигурността.“
• Принос към националната сигурност в мирно време — включва „поддържане на способности за ранно предупреждение за потенциални рискове и заплахи; дейности по контрола на въздушното и морското пространство; операции по сдържане и неутрализиране на терористични, екстремистки и престъпни групи; защита на стратегически обекти; защита и подпомагане на населението при природни бедствия, аварии и екологични катастрофи; неутрализиране на невзривени боеприпаси; оказване на хуманитарна помощ; съдействие за контрола на миграцията; спасителни и евакуационни дейности; помощ, при необходимост, на други държавни органи, организации и местните власти за предотвратяване и преодоляване на последствията от терористични атаки, природни бедствия, екологични и индустриални катастрофи и опасно разпространение на инфекциозни заболявания.“
Налагащото се обаче политическо мислене за армията е тя да се използва все повече като експедиционен корпус за изпълняване на задачи и участие в мисии зад граница.
Впрочем и т.нар. „мисия Отбрана“ изобщо не с отнася единствено до териториална отбрана на България, а трябва да се разглежда, и то главно в коалиционен контекст, като „защита на териториалната цялост на страната и на страните членки на НАТО, в условията на чл. 5 от Северноатлантическия договор.“
Ето какво гласи
чл. 5 от Договора на НАТО
(„Един за всички –
всички за един“) [18]:
„Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.
Всяко такова въоръжено нападение и предприетите като следствие от него мерки ще бъдат незабавно доведени до знанието на Съвета за сигурност. Осъществяването на такива мерки ще бъде прекратено, след като Съветът за сигурност предприеме необходимите стъпки за възстановяване и поддържане на международния мир и сигурност.“
Така че „мисия Отбрана“ ангажира с военно участие „в Европа и Северна Америка“, а Европа се разглежда в широко пространство, опиращо до границите на Турция — далече от нашите граници – навътре не само в Мала Азия, но и в Азия до Сирия, Ирак и Иран.
Или както е недвусмислено заявено в Доктрината за въоръжените сили на Република България, утвърдена през 2012 г. [19]:
„По мисия Отбрана въоръжените сили изпълняват следните основни видове операции:
…
• участие в съюзна отбранителна операция по член 5 извън територията на страната;
• контра- и антитерористични операции на територията на страни-членки на НАТО; …“.
Експедиционната предназначеност на армията ни можe да се проследи отчетливо и ясно в редица основни стратегически документи за отбраната и въоръжените сили.
– В Бялата книга за отбраната и Въоръжените сили на Република България четем [20]:
„Участието в експедиционни операции е важен елемент за трансформация на Въоръжените ни сили и беше отчетено при преосмислянето на структурата им и на тяхното превъоръжаване и модернизиране. То подпомага и оптимизирането на бойната подготовка в съответствие с реалните задачи, изпълнявани в операциите. Изключително важен за изграждането на съвременни способности е опитът от участието на наши формирования в бойни операции.“
– В Доклада за състоянието на отбраната и Въоръжените сили на Република България през 2010 г. можем да открием съвсем аналогично „експедиционно“ твърдение [21]:
„Приоритет за България е участието на формирования от въоръжените сили в многонационални съвместни операции, заедно със страните от НАТО и ЕС. Затова фокусът на усилията е осигуряване на способности, които са от първостепенна необходимост за противодействие на асиметричните заплахи и рискове пред сигурността на Евроатлантическата зона.“
– В Националната отбранителна стратегия от 2011 г. се казва дословно следното [22]:
„Мисията „Подкрепа на международния мир и сигурност“ включва изпълнение на международни и коалиционни ангажименти за участие в операции и мисии на НАТО и Европейския съюз в отговор на кризи, предотвратяване на конфликти, борба с тероризма, участие в операции и мисии на ООН, ОССЕ и други коалиционни формати, дейности по контрол на въоръженията, неразпространение на оръжия за масово унищожение, техните носители и материалите за тяхното производство, международно военно сътрудничество, предоставяне на хуманитарна помощ, укрепване на доверието и сигурността.
Нивото на амбиция при изпълнението на тази мисия е въоръжените сили да участват в продължителни операции с един усилен батальон (бойна група), или повече на брой малки подразделения и средства от видовете въоръжени сили, като общото количество на личния състав ангажиран в тях не надвишава 1000 души, а ротацията на контингентите се осъществява на шест месеца. Военноморските сили участват с декларираните сили, в рамките на ресурсния еквивалент за участие на една фрегата, за период от три до шест месеца, в рамките на една година. Военновъздушните сили участват с хеликоптери, без ротация, за период от шест месеца, в рамките на една година и необходимия личен състав. За участие в операциите се осигуряват логистични и поддържащи елементи, по целесъобразност…
Приоритет в развитието на логистичната поддръжка е изграждането на способности за поддръжка на войските и силите участващи в многонационални съвместни операции далеч от територията на страната при частична или без поддръжка от страната домакин.“
– В Доктрината за въоръжените сили на Република България ясно се декларира [23]:
„Необходимо условие за изграждане на съвременна и ефективна система за отбрана е развитието и усъвършенстването на отбранителните способности. Приоритетно ще се развиват способностите за колективна отбрана и участие в експедиционни операции в рамките на единен балансиран комплект сили, за което ще се заделят необходимите ресурси…
Развивайки оперативните си способности въоръжените сили изграждат формирования: маневрени и експедиционни по характер и структура; способни да изпълняват задачи в пълния спектър от операции; осигурени със съвременно технологично оборудване; поддържани от интегрирана логистика; способни да действат в мрежова среда; бързо преминаващи от едно функционално състояние в друго; оперативно съвместими със съюзните войски и сили; способни да взаимодействат с гражданските власти и неправителствени организации; с високо подготвен професионален личен състав.“
Трансформирането на Българската армия преди всичко като експедиционен корпус е пряко следствие от разбирането на нашия елит, че нейната главна задача е участието ù в борбата срещу глобализиращия се тероризъм.
Тук лесно може да се стигне обаче до логическо противоречие. В своята лекция при откриване на учебната 2013-2014 г. във Военна академия „Г. С. Раковски“ на 2 септември 2013 г. министърът на отбраната Ангел Найденов казва [24]: „Тероризмът е реална заплаха за националната сигурност с много неизвестни. Най-застрашени от терористично нападение остават военните ни контингенти, разположени в операции и мисии зад граница.“ [подч. мое – Н. Сл.] И така, от една страна, във всички документи след 2001 г. елитът твърди, че тероризмът е най-голямата заплаха за националната сигурност на страната; от друга страна, както и в лекцията на военния министър, елитът заявява: „най-застрашени от евентуално терористично нападение са военните ни контингенти, разположени в операции и мисии зад граница.“
Излиза, че от една страна, именно ТУК, на наша територия, няма по-голяма опасност за държавата, обществото и гражданите от терористичната заплаха; от друга страна, най-застрашени от терористичната заплаха са все пак контингентите ни ТАМ — в региони, намиращи се много далеч от нашата територия…
Трябва да си дадем много добра сметка — къде са терористите и откъде идват терористичните заплахи. Ако те са ТАМ, значи сме длъжни да воюваме с тях с армия и специални части. Ако те са ТУК, значи сме длъжни да воюваме с полиция и специални служби.
Да, знам какво ще каже политическият елит — че трябва да воюваме с тях ТАМ, за да не дойдат ТУК. Но защо практически всички актове на тероризъм са резултат от действия на активирани „спящи“ клетки, намиращи се на територията на ударената страна, или са главно от страни (Саудитска Арабия, Пакистан, Чечня и др.), в които ние (в случая Западът) не воюваме и не пращаме в тях военните си контингенти?
Засиленото фокусиране върху експедиционния характер на Българската армия не се изразява само в официални политически декларации. То се материализира в политика за национална сигурност и отбрана, в отношение към армията, в конкретни изисквания към нея, в различни приоритети на подготовката, финансирането, превъоръжаването ù.
А това поражда и определени трудности в самата армия. Създават се предпоставки за поставяне на заден план на онова, което не е свързано пряко с „експедиционността“. Ненапразно и министърът на отбраната Ангел Найденов в споменатата по-горе лекция отбелязва: „Военнослужещите днес са подложени на траен демотивационен натиск, за което говори и процентът на неокомплектованост във въоръжените сили, надхвърлящ 10% и това е процент, който не е съзнателно търсен с оглед на икономии във фонда за работна заплата.“ [25] В интервю той допълва: „За над 50% от бойната и транспортната техника в Сухопътните войски няма гуми и акумулатори. Когато има недостиг от 5 до 10%, вече е налице значителен проблем. А тук говорим не за 50%, а за повече от половината от техниката… Сега спасяваме пехотата с поръчки за 555 хил. лв. за гуми и акумулатори.“
В отговор на твърдение на журналист, че: „Един сайт обяви, че военните ни пилоти нямат годност да летят, защото не минават авиомедицински прегледи през центрофуга и барокамера. Причината е, че съоръженията били неизправни. Прави се изводът, че пилотите незаконно летят и авиацията ни е небоеготовна…“, министърът казва: „Барокамерата и центрофугата не могат да се ползват. Те са доста стари, но засега не можем да си позволим лукса да купим нови, защото са много скъпи. Цената им е от порядъка над 30 млн. лв. Този проблем е от 2006 г. Дотогава пилотите са минавали на такива изследвания… За барокамерата ще назначим техническа експертиза, която да определи дали може да се ползва още. Ако се окаже, че е негодна, ще търсим вариант да пращаме пилотите, става дума за младите, да минават такива прегледи в чужбина – вероятно в Германия и Полша, за което ние ще си плащаме.“ [26]
От многобройните ми срещи и разговори в последните години и от опита ми по-рано от неправителствения сектор и от Президентството разполагам с немалко информация, даваща ми основание да говоря за изключително сериозни проблеми в нашата армия — материални, финансови, информационни и кадрови.
Армията е в състояние, при което тя изнемогва при изпълняването на водещи нейни функции и роли, много трудно може да поддържа интегритета си. Военните се терзаят, една значителна част от тях се съмняват основателно и може би окончателно в правилността на своя избор – да отдадат едни от най-хубавите си години на войската. Чувстват се в житейски капан, от който по никакъв начин не могат да си позволят да се измъкнат и е късно да се измъкнат. Служат и отиват на мисии главно поради липса на друга възможност да се развиват „нагоре“ и защото, както вече стана дума, само по този начин могат „да продадат“ натрупаните си умения.
Крайно наложително е (ако не е пропуснат спасителният момент) политическият елит да се обърне с лице към нарастващите проблеми в нашата армия и да започне програма за нейното оцеляване и развитие, която да ни позволи и след 5-10 години не просто да казваме, че имаме армия, но и да имаме армия – такава, каквато България заслужава. Иначе ще дойде ден да се говори за славната ни Българска армия или хубаво, или нищо.
(Следва)
(1) Слатински, Николай. Ролята и мястото на България в НАТО в условията на променящия се свят. Ново време, кн. 10, 2012, 21-100.
(2) Лаверн, Достена. Експертите на прехода. С.: Изток-Запад, 2010 г.
(3) Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: ВИ, 2011 г., с. 269.
(4) Доклад за състоянието на отбраната и въоръжените сили през 2009 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf; вж. и съответните доклади – за 2010 г.: http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20110323_DokladMS_SustoianieVS.pdf; за 2011 г.: http://www.mod.bg/bg/doc/strategicheski/20120323_DokladZOVSRB.pdf; за 2012 г.: http://www.mod.bg/bg/doc/strategicheski/20130308_Defence_Status_Report_2012.pdf.
(5) Доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили през 2009 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf, стр. 12.
(6) Доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили през 2009 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf, стр. 14-15.
(7) Доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили през 2009 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf, стр. 15-16.
(8) Полк. Румен Ячев, „Развитие на българските военновъздушни сили в контекста на интелигентната отбрана“, Дипломна работа, Военна академия, 2012 г.
(9) Доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили през 2009 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf, стр. 29.
(10) Доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили през 2009 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf; вж. и съответните доклади – за 2010 г.: http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20110323_DokladMS_SustoianieVS.pdf; за 2011 г.: http://www.mod.bg/bg/doc/strategicheski/20120323_DokladZOVSRB.pdf; за 2012 г.: http://www.mod.bg/bg/doc/strategicheski/20130308_Defence_Status_Report_2012.pdf.
(11) Подполковник инж. Митко Димитров „Оценяване на военнослужещите, участващи в мисии и операции извън територията на страната“, Курсова работа, Военна академия, 2013 г.
(12) Министерство на отбраната. Мисии и операции, http://www.md.government.bg/bg/tema_MissionsOperations.html.
(13) Закон за отбраната и Въоръжените сили, http://www.mod.bg/bg/doc/zakoni/20120427_ZOVSRB.pdf.
(14) Концепция за участие на Република България в операции по поддържане на мира, http://www.md.government.bg/bg/doc/tema/missions_operations/docs/Concept_Peacekeeping.pdf.
(15) Подполк. инж. Митко Димитров, „Оценяване на военнослужещите, участващи в мисии и операции извън територията на страната“, Курсова работа, Военна академия, 2013 г.
(16) Иглика Свиленска, „Отбраната на страната в стратегическите документи на Република България“, Дипломна работа, Военна академия, 2013 г.
(17)Бяла книга за отбраната и Въоръжените сили на Република България, 2010 г., http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20101130_WP_BG.pdf, стр. 7-8.
(18) Северноатлантически договор, 4 април 1949 г., http://im.cablebg.net/clients/sad-04.htm.
(19) Доктрина на въоръжените сили на Република България, утвърдена 2012 г., http://www.mod.bg/bg/doc/zapovedi/2012/20120130_OX057_DoktrinaVSRB.pdf, стр. 31.
(20) Бяла книга за отбраната и Въоръжените сили на Република България, 2010 г., http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20101130_WP_BG.pdf, стр. 8.
(21) Доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили на Република България през 2010 г., http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20110323_DokladMS_SustoianieVS.pdf, стр. 36.
(22) Национална отбранителна стратегия, 2011 г., http://www.md.government.bg/bg/doc/programi/20110414_nac_otbr_strategia.pdf, стр. 11, 18.
(23) Доктрина на Въоръжените сили на Република България, утвърдена 2012 г., http://www.mod.bg/bg/doc/zapovedi/2012/20120130_OX057_DoktrinaVSRB.pdf, стр. 8, 16.
(24) Найденов, Ангел. Приоритети и предизвикателства пред отбранителната политика на Република България. Лекция на министъра на отбраната на Република България за откриването на новата учебна 2013/2014 г. във Военна академия „Г.С. Раковски“, 2 септември 2013 г., http://www.mod.bg/bg/doc/minister/speeches/20130902_Lekcia_VA.pdf, стр. 2.
(25) Пак там.
(26) Найденов Ангел. Няма да уволнявам безпринципно. Интервю на министъра на отбраната Ангел Найденов за вестник „Преса“, 2 октомври 2013 г., http://www.mod.bg/bg/doc/minister/interviews/20131002_Presa.pdf, стр. 2-4.
В следващия брой:
Мисии зад граница, в които взема участие Българската армия
Трите критични мисии — Камбоджа, Ирак, Афганистан
Интеграционната дилема: потребител и-или производител на сигурност
За качеството на решенията в системата за национална сигурност