„ДЯВОЛСКОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ“

0
378

Милена Милошева е магистър по история в направление „Кризи, конфликти и дипломация в световната политика XVII – XX век“ от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е бакалавърска степен, специалност „Етнология“ в същия университет. Интересите ѝ са в областта на историята, етнографията, културата и традициите на България, Балканския полуостров и Европа. Пише статии и по проблеми на международната политика от близкото минало и по настоящата обстановка. Член е на Академично етноложко сдружение към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и на Младежкия клуб на Национално движение „Русофили“.

Или дипломатическите совалки преди Втората световна война

 

Днес историци, политици, журналисти, общественици коментират дали е било възможно да не се допусне кръвопролитието на Втората световна война, заляло почти целия свят. Може би следващите редове ще хвърлят малко светлина върху отговора на този въпрос.

„Дяволско“ наричат десетилетието преди Втората световна война. То започва със световната икономическа криза, която разтърсва представите за разцвета на капиталистическото общество. Избухнала през 1929 г. в САЩ, кризата достига и в Европа през 1930 г. Улиците на големите градове са пълни с безработни. Япония първа се възползва от икономическата бъркотия. Божествената империя смята, че нейната роля е да владее Азия и да определя световната политика. На 18 септември 1931 г. японците започват военни действия в Манджурия, Североизточен Китай. Пламва първото голямо огнище, което ще освети пътя към новата световна война. Западът, оплетен в икономически проблеми, очаква японска агресия спрямо СССР. Самата Япония поддържа тази илюзия, в същото време създава изкуствената държава Манджуо-Го. Обществото на народите (ОН) забравя моралните си принципи и не осъжда Япония като агресор. Последната пък напуска ОН през март 1933 г. Японската армия заплашва Пекин и правителството на Чан Кайши подписва примирие, чрез което японската хегемония се задържа над Китай.

Както са предвиждали военните, демографите и други, Германия изминава пътя от Версай до новата голяма война точно за 20 години. В „Моята борба“ Хитлер дори е предсказал началото ù – отнетите територии не се възвръщат с пламенни протести, а с победен меч“ – за 6 години власт (1933-1939) националсоциалистите щели да изковат този меч. Шест фатални за Германия, за Европа и за световния мир години.

От 1933 г. нацистка Германия настойчиво изисква да се премахнат военните клаузи на Версайския договор и да получи равноправие във въоръжаването. Германските изисквания поставят западните страни в твърде неблагоприятно положение, тъй като представляват открито предизвикателство към утвърдената Версайско-
Вашингтонска система. През март 1933 г. Бенито Мусолини предлага своеобразен изход от създалата се ситуация с идеята четирите Велики сили – Великобритания, Франция, Германия и Италия, да подпишат споразумение за сътрудничество по всички международни проблеми: европейски, световни, колониални. В проведените предварителни преговори правителствата на четирите изказват принципно съгласие с идеята на Дучето, макар тя да предизвиква и остри възражения на политици и общественици в Лондон и Париж, във Варшава и в други столици на малки европейски държави. Независимо от протестите, договорът за съгласие и сътрудничество“ се подписва на 7 юни 1933 г. в Рим.

Пактът на четирите открива началото на опитите да се намери общ език с новите държавници в Германия и да се демонстрира единомислието на силните държави в Европа. Само два месеца след подписването на пакта обаче германският външен министър фон Нойрат поставя в ОН отново искането на своята страна за равноправие във въоръжаването. Западните демокрации не могат да си позволят да разрешат открито ремилитаризацията на Третия райх. Първо, те се опасяват от бързото възстановяване на страната, и второ, съществува опасност да се злепоставят, ако нарушат собствените си принципи. Отговорът на Германия напомня дързостта на японските милитаристи. На 19 октомври 1933 г. Германия напуска ОН. Римският договор остава нератифициран. В условията на подчертано активизиране на милитаристичните и екстремистките среди в европейските държави ОН кани СССР да встъпи в неговите редове, което става през 1934 г.

Междувременно нацистите в Германия реализират програмите си за въоръжаване на държавата, т. е. безапелационно нарушават клаузите на Версайския договор. През пролетта на 1935 г. Херман Гьоринг официално обявява съществуването на германска авиация. Специален декрет на фюрера въвежда задължителна военна повинност. Тя създава възможност в кратък срок да се изгради 500-хилядна германска армия, снабдена с модерно оръжие. По данни на германски изследователи до 1939 г. Германия има армия от 2,6 млн. души, от които 400 хил. във военновъздушните сили (ВВС) и 50 хил. във военноморските сили (ВМС).

През март 1935 г. Великобритания и нацистка Германия подписват т. нар. англо-германско морско споразумение. То разрешава на Германия да притежава военноморски флот (ВМФ), съответстващ на 35% от надводния и 45% от подводния флот на Обединеното кралство. Това споразумение ангажира Великобритания с фактическото нарушаване на мирните договори от 1919 г. Съгласието ù Германия да строи ВМФ не е обикновен израз на добронамереност и съчувствие, а политика на съзнателна отстъпка пред Третия райх с надеждата удовлетворяването на германските искания да изчерпи по-нататъшните им претенции. Много скоро мнозинството от британските дипломати се сблъскват с други реалности, които подсказват, че Великобритания не може да удовлетвори неограничените амбиции на нацистка Германия.

През 1936 г. нацисткото правителство анулира подписаните в Локарно споразумения. Германия вече не се нуждае от гаранции и арбитражи. Тя разполага със сила и самоувереност, които се превръщат в политическо своеволие и пълно незачитане на международното право. В този деликатен момент Великобритания и Италия не пое­мат отговорностите на гаранти на Рейнския пакт и фактически одобряват едностранните действия на Германия. Това поощрява Адолф Хитлер, който през същата година дръзко изпраща войски в Рейнската демилитаризирана зона. Войниците носят оръжие без патрони, а офицерите имат заповед да отстъпят без съпротива, ако срещнат френски и белгийски части. Такива обаче не се появяват.

Германия приобщава Рейнската зона без каквато и да е съпротива. Фюрерът получава „зелена улица“ по пътя към Централна Европа и във военно, и в психологическо отношение. Защото с окупацията на Рейн при доброжелателното отношение на западните демокрации стратегическата основа за съпротива срещу Хитлер в Източна Европа изчезва. За значението на ремилитаризацията на Рейнската област може да се съди от оценката на един британски историк: Адолф Хитлер спечели първата битка от Втората световна война, без да открива огън. От психологическа гледна точка, пише Xенри Кисинджър, последиците от пасивните позиции на демокрациите са още по-сериозни.

Реваншизмът, агресивността и нарушенията на международните договори създават нов политически климат в европейския континент. Доминиращи в този климат са тенденциите към разрушаване на следвоенния международен ред и пряката опасност от нова война. В тази обстановка френската и съветската дипломация започват трудни разговори по въпросите на европейската и на националната сигурност. В преговорите се включва и Чехословакия. През 1935 г. Франция е стратегически по-слаба, а потребността от съветска воен­на подкрепа — отчаяна, констатира X. Кисинджър. Въпреки това тя с неохота сключва политически съюз със СССР. Париж категорично отказва двустранни разговори на равнище генерални щабове. До 1937 г. френското правителство не допуска съветски наблюдатели при маневри на френската армия.

Френският отговор на откритото милитаризиране на Германия е подписването на договор за взаимопомощ със Съветския съюз през май 1935г. Две седмици по-късно Съветският съюз подписва подобен договор с Чехословакия. И двата договора предвиждат оказване на взаимна помощ в случай на непредизвикано нападение срещу една от подписалите договора страни. Разликата е, че ако Чехословакия бъде нападната, то СССР ще ù окаже помощ само след като Франция започне да изпълнява своите задължения по договора от 1924 г. за дружба и съюз. Това допълнение е наложено на Чехословакия от Франция, която с френско-чехословашко-съветската система от договори по-скоро се стреми да предупреди Германия да не предприема агресия срещу Чехословакия, отколкото да вкара Червената армия в сърцето на Европа.

В същото време Великобритания и нейните консервативни правителства се ориентират към политика на успокояване, укротяване, задоволяване на амбициите – с цел усмиряване на Германия. Политиката на министър-председателя Невил Чембърлейн на удовлетворяване на претенциите на Германия с надеждата по този начин да се ограничи нейната експанзия и заплахата за самата Великобритания, прилича на подаване на „биберон“ от политически решения, които Германия иска.

Единственият открит и непримирим противник на политиката на отстъпки пред Хитлер в Камарата на общините е Уинстън Чърчил. Той предупреждава за огромната опасност от нацистката експанзия в Европа и света и настоява за драстични мерки против тази експанзия. Чърчил обаче задълго е низвергнат от политическия Олимп заради „богохулните“ слова против неадекватното поведение на правителството.

Политиката на умиротворяване се проявява още през есента на 1937 г., когато специалният пратеник на премиера Чембърлейн – лорд Халифакс, провежда тайна среща с Хитлер в Нюрнберг. На тази среща фюрерът разкрива неписаната програма на своята политика за приобщаване на немците от Австрия, Чехословакия и Полша към родината им, т. е. за овладяване на трите европейски държави и включването им в границите на Третия райх. Лорд Халифакс изслушва Хитлер сдържано и с уважение в английски стил. Той уверява фюрера в готовността на Великобритания да разбере неговата философия и да не противоречи на плановете му. След тази среща Великобритания обявява, че Централна и Източна Европа не влизат в жизнените британски сфери и интереси.

За разлика от Великобритания Франция не прави подобни заявления, френските управляващи и лично премиерът Едуард Даладие се стремят към сближение с Германия, но избягват заявления, които ще им създадат проблеми с малките европейски държави. От края на 1937 г. обаче те се ориентират към политика на умиротворяване. Всъщност Франция няма друг избор, тъй като Великобритания отклонява френските дипломатически аванси към себе си. Тази политика се прилага в изключително напрегнато време на сериозни предизвикателства и изпитания за европейския и световния мир.

През 1935 г. Италия извършва агресия срещу Абисиния. Император Хайле Селасие I отправя молба до ОН за защита и съдействие, но не получава очакваната помощ, защото приетата Резолюция за икономически санкции срещу Италия остава без последствия. Великобритания и Франция обявяват, че Абисиния е в сферата на влияние на Италия. Министрите на първите две държави приемат таен план-проект Хоуар–Аавал (декември 1935) за разделяне на африканската държава между италианската власт и властта на императора. Планът обаче излиза в печата, преди да бъде представен в ОН и се проваля. Италианските агресори преодоляват мъжествената съпротива на абисинците, използвайки бойни отровни вещества. Етиопия е превърната в италианска колония.

Непосредствено след италианската агресия в Абисиния, в Европа и в Азия нараства напрежението от възникване на нови огнища на война. В избухналата през 1936 г. гражданска война в Испания, Германия и Италия се намесват все по-открито (на страната на ген. Франко). Правителството на Народния фронт иска помощ от Съветския съюз. Испания се превръща в поле за експерименти на нови оръжия и нова бойна тактика.

А в Азиатския континент през септември 1937 г. Япония извършва повторна агресия срещу Китай, която цели пълното му завладяване. Новата агресия е плод на експанзионизма на управляващите в Япония, които са убедени, че императорската система и официалната държавна идеология за превъзходството на расата Ямото, наречена кокутай, може да се запази само при успешна война в Китай.

Великобритания, Франция и САЩ бездействат по време на тези събития, т.е. не предприемат конкретни действия и мерки. Лондон забранява износа на оръжия за Етиопия и Италия, които оръжия обаче те получават от Германия. Конгресът на САЩ пък приема Закон за неутралитет, който забранява доставката на оръжия за воюваща държава. Успоредно с това ОН е неспособно да гарантира суверенитета и правата на жертвите на агресията, както и да приведе в действие системата на санкции срещу агресорите.

Снизходителността на западните демокрации към действията на Германия, Италия и Япония поощрява трите държави към общи действия и съгласуване на предизвикателната експанзия. През 1936 г. в Берлин се подписва германско-италиански протокол, който оформя създаването на т. нар. ос Рим-Берлин. В мотивите на сближението страните поставят вътрешното родство на мирогледа, пълното съвпадение на интересите, общата решимост със съвместни усилия да воюват за запазване на своето жизнено пространство и за поддържане на мира. Съвместният протокол предвижда автоматична военна помощ и сътрудничество. В Италия обаче новата ос не е особено популярна. Политици и общественици виждат в нацистка Германия опасно преиздание на вилхелмовския милитаризъм и империализъм. Католическата субкултура показва подчертана сдържаност, недоверие и дори осъжда новия съюзник.

В последните месеци на 1936 г. сближаването на експанзионистичните държави продължава. Германия и Япония подписват Антикоминтерновски пакт за борба с комунистическите сили в света (ноември 1936). Пактът постановява двете държави да вземат необходимите отбранителни мерки в случай на активизиране на подривната дейност на Комунистическия интернационал, да разменят потребната им информация помежду си и с други държави. В секретно приложение към пакта Германия и Япония заявяват: в случай на непровокирано нападение от страна на СССР… другата договаряща страна се задължава да не предприема каквито и да било мерки, които биха могли да способстват за облекчаване на положението на СССР….

В следващите години Антикоминтерновският пакт привлича нови членове. През 1937 г. към него се присъединява Италия. Това позволява на средствата за масова информация да заговорят за оста Рим Берлин Токио. Две години по-късно към пакта се присъединяват Унгария, Манджоу Го и Испания. Посочените договори и допълнителните споразумения фактически оформят коалицията на експанзио­нистичните държави преди началото на предвоенната криза. Западните демокрации, САЩ и СССР не успяват да създадат коалиция. Причините за този неуспех са липсата на доверие, егоистичните интереси, изолационизмът на Вашингтон и активно развиващата се съветска политика на сътрудничество с хитлеристка Германия.

За кратък исторически период политиката на Япония, Германия и Италия повишава напрежението в системата на международните отношения. Западните демокрации се опитват да лавират или да се договарят на основата на надеждите, а не на реалностите. Всички тези факти разрушават илюзиите за възможна система за колективна сигурност и за поддържане на продължителен мир. Европа и Азия заемат твърде рискован старт към предвоенната криза и към световната война.

Първата от европейските държави, която губи независимостта си още преди заповането на войната, е Австрия. За анексирането на Австрия в Германия е разработен планътОто“, който вклюва подпомагане на австрийските нацисти и заемането на високи държавни постове от тях.От Великобритания дават зелена улица на агресията — правителството на Невил Чембърлейн провежда политика, с която признава моралното право на Хитлер да иска промяна на границите в полза на Германия. В Консервативната партия на Великобритания тази политика не се споделя от Чърчил и от министъра на външните работи Идън. Прекаленото укрепване на Германия заплашва Британската империя, защото който владее Европа, той ще владее и колониите. Но от друга страна, и Чърчил няма нищо против Хитлер да се използва като ударен юмрук за смазването на Съветския съюз — по-добре Германия да насочи военната си мощ на изток, отколкото да пакости на запад.

Развитието на събитията показва, че единствената спасителна за световния мир политика е могла да бъде осъществена в Париж през 1919 г. Антантата тогава пропуска големия шанс да промени в миротворческа посока съдбата на човечеството. В началото на 1938 г. Рузвелт изпраща поверителни послания до Чембърлейн с предложение за англо-френско-американска политика в Европа за спасяването на мира. Чембърлейн отклонява предложението и външният му министър Идън подава оставка.

За мен е ясно, че именно в началото на пролетта на 1938 г. часовникът на историята прозвъни решаващия за мира час, твърди френският дипломат Кулондр. На 12 март, след ултиматум до правителството на Шушниг да отмени насрочения за 13 март референдум за независимостта на Австрия, след втори ултиматум до Шушниг да си подаде оставката и след трети — до президента на републиката, да повери канцлерския пост на пронацист, германската армия получава заповед да навлезе в Австрия. Фашистка Италия не се противопоставя на агресията, защото Мусолини вече е влязъл в съюз с Хитлер.

Във Франция в този момент има правителствена криза, но Париж вече е дал доказателства, че следва политиката на Лондон. Съветското правителство оценява аншлуса като военно нахлуване в Австрия“, като насилие в центъра на Европа“ и несъмнена опасност не само за единадесетте държави, които сега граничат с агресора, но и за всички европейски държави и не само за европейските. В нотата на министъра на външните работи Литвинов се съдържа предупреждението, че заплахата не надвисва само над малките народи, но и създава предпоставки за нападение и върху големите държави. Литвинов сочи, че на първо място възниква заплаха за Чехословакия“.

А Хитлер пристъпва към изпълнението на плана „Грийн“ („Зеленият“ план). В Прага чувстват тази заплаха, тъй като след аншлуса границата на Чехословакия от юг е незащитена. При 14 730 000 население на Чехословакия 3 230 000 са германци, които живеят главно в Судетската област. Въпреки че тази област е влизала в състава на Австрийската империя, а не на Германската, Хитлер не крие апетитите си към нея. Судетските немци са поощрени от нацистите към провокационни действия, които да дадат козове в ръцете на Хитлер срещу чехословашкото правителство. Правителството на президента Бенеш напразно търси помощта, гарантирана му с договора с Франция. На думите на един германски министър, че аншлусът ще гръмне над Европа като оръдеен изстрел“, предадени на Бенеш от един западен журналист, Бенеш отговаря: Този изстрел ще бъде първият оръдеен изстрел на новата световна война“.

През септември 1938 г. Хитлер предявява открито претенциите на Германия за Судетската област. На 14 септември телеграфните агенции разнасят сензационна новина: на другия ден в Мюнхен ще се срещнат Чембърлейн и Хитлер. Война няма да има — казва Мусолини на своя зет, министъра на външните работи граф Чано, но това е ликвидация на английския престиж.“ Недоволният от Чембърлейн Чърчил споделя в разговор със съветския посланик в Лондон Майски: Невил е глупак. Той си мисли, че може да се язди върху тигър“.

В Мюнхен Чембърлейн поема тежката отговорност да убеди свои­те колеги от кабинета, френските си съюзници и техните чехословашки съюзници, че Германия трябва незабавно да получи Судетската област. Чехословашкото правителство се съпротивлява две седмици. Една от най-позорните страници в историята на дипломацията е написана в нощта срещу 21 септември — в 2 ч. след полунощ посланиците на Великобритания и Франция в Прага буквално измъкват Бенеш от леглото, за да му връчат нота-ултиматум: или Чехословакия приема германските искания, или остава сама, без френска помощ срещу Германия.

Правителството на Чехословакия отстъпва пред бруталния натиск и позорния отказ на френското правителство от подписи, с които е гарантирана независимостта на една малка страна. На 21 септември Чърчил обвинява правителствата на Великобритания и Франция в пълна капитулация пред нацизма и хвърляне на Чехословакия в бърлогата на звяра“. Лозунгът по-добре Хитлер, отколкото Сталин“ този път действа срещу Чехословакия. На 22 септември Чембърлейн лети още веднъж до Германия и в нова среща с Хитлер подготвя предпоследния удар срещу Чехословакия. Този път ударът е колективен. На 29 септември 1938 г. в Мюнхен Чембърлейн, Даладие и Мусолини предават на Хитлер Судетите — територия от 28 600 кв. км, а 1 млн. чехи са обречени да живеят в нацистка Германия. Полша получава територия от 1700 кв. км, а Унгария — от 19 500 кв. км с 500 хил. унгарци и 272 хил. словаци.

Чехословашката делегация е извикана само за да получи присъдата. От името на своето правителство на 30 септември в Прага министърът на външните работи декларира, че за тях това е незаслужена катастрофа и че те не са последните — същата участ ще сполети и други. Един френски журналист оценява Мюнхен твърде образно: Клубът на касапите се събра, за да отсече главата на чехословашката кокошка, която никой не се сети да попита с какъв сос предпочита да бъде изядена“.

Жертвата на Чехословакия се представя като гаранция за европейския и световен мир. Хитлер печели победа само чрез прилагане на „легална“ заплаха, без да използва сила. Мюнхенското споразумение унищожава суверенитета на Чехословакия. То разрешава агресията на Германия, а обещанията за гаранции срещу „непровокирана“ агресия могат да заблудят само дилетанти.

Тъжно и неубедително звучат самоуверените заявления на Чембърлейн за спасяването на мира на континента. Същевременно през декември 1938 г. Франция и Германия в лицето на своите външни министри Жорж Боне и Й. Рибентроп подписват френско-германска декларация за добросъседски отношения, в която заявяват, че двете страни нямат неразрешени въпроси от териториален характер.

Мюнхенската конференция и резултатите от нея са предателство от страна на западните демокрации към една суверенна държава, каквато е Чехословакия. Въпреки уверенията на Чембърлейн, че мирът в Европа е гарантиран, и страха на Франция старият им враг да не обърне поглед отново към тях, новата голяма война се приближава все по-бързо и по-бързо.

На 14 март 1939 г. германците предизвикват създаване на „независима“ словашка държава, а на 15 март заграбват останалите от някогашната Чехословакия територии. От картата на Европа изчезва втора държава. Германия получава индустрията, необходима ù за световна война – само годишната продукция на заводите „Шкода“ е почти равна на цялото военно производство на Великобритания. Германия получава 1500 самолета, хиляди оръдия и танкове с екипировка за 40 дивизии.

Окуражен от успехите на Хитлер, Мусолини дава заповед на войските си да нападнат на 7 април 1939 г. Албания. На 12 април от картата на Европа изчезва още една държава.

Стреснати от развитието на агресията, която сами са допуснали, Великобритания и Франция дават гаранции на Полша и започват в Москва преговори със Съветския съюз. Главният извод обаче не е направен, че трябва да се ревизират по мирен път всички договори с победените в Първата световна война страни.

По същото време Хитлер и Сталин правят стъпки един към друг и подготвят най-голямата изненада за непосветените в дипломатическите игри – Пакта за ненападение, подписан в Москва от министрите на външните работи на Германия и на Съветския съюз, Рибентроп и Молотов. Пактът е известен като пакт „Хитлер – Сталин“ (или „Рибентроп-Молотов“) и съдържа таен секретен допълнителен протокол, с който Германия и СССР си поделят Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и част от Румъния — Бесарабия. След като Хитлер обаче се обръща срещу съветския си съюзник, една от най-големите заслуги за победата на Антихитлеристката коалиция има СССР.

Ако силните западни демокрации не бяха толкова заети да се пазят от Съветския съюз, дали щяха да предотвратят войната, взела над 50 млн. човешки жертви?

 

*За написването на статията са използвани трудовете на проф. Милен Семков „Пътят към голямата война (Дипломатическа подготовка на Втората световна война)“, София, 1970 г.; на проф. Христина Мирчева „Съвременна история. Светът в историята на ХХ век“, СОФИ-Р, 1999 г.; на Хенри Кисинджър „Дипломацията“, „Труд“, 1997 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук