Радко Ханджиев e роден през 1944 г. Завършил е СУ „Св.Климент Охридски“. Доктор по история. Владее английски, руски и френски, ползва унгарски език. През 2000 г. става учредител на Асоциация на данъкоплатците в България. Освен в българския печат, има публикации и в будапещенските Nepszabadsag, The Budapest Sun и английското списание British Medical Journal.
Съдбата на Европа, а вероятно и на света, се решава тази зима. Украинската криза не може да бъде овладяна от т. нар. международна общност. Официален Вашингтон едва ли е заинтересован ситуацията в Украйна да се стабилизира. По-скоро се стреми конфликтът между воюващите, както и между Евросъюза и Русия, да се изостря, страните да затъват все повече във взаимни обвинения и санкции. Но идва зима, а напрежението в Украйна нараства. Нито резултатите от извънредните избори в Украйна, нито САЩ, нито Евросъюзът са в състояние да осигурят съществуването на 45 милиона украинци. Нито да гарантират сигурен транзит на руския газ към Европа.
Точно в този момент, когато Европа изпадне почти в панически страх от непредсказуеми вълнения в Украйна и прекъсване на газовите доставки, а в САЩ „културата на измамата“ все повече се подлага на изобличаване, търпението на Путин ще бъде възнаградено: Западът ще бъде принуден да помоли дипломатично, „на тепсия със синя салфетка“, Русия да се ангажира с възстановяването на Украйна. Ирелевантни са начинът и формата, с които ще бъде поискан такъв ангажимент.
Путин обаче ще постави условия. В дипломацията, както и в живота, когато поискаш нещо, трябва също да дадеш. Условията са Западът безвъзмездно да участва, първо, във възстановяването на украинското стопанство, за чиято разруха има определен дял; и второ, във възраждане на световния икономически и социален ред в съответствие с Атлантическата харта, чиито принципи съставляват основата на съвременното международно право. Това означава глобалното сътрудничество да гарантира възходящо мирно развитие и социално подпомагане. Защото народите все по-настоятелно искат справедливост, истинска справедливост, според старозаветния принцип: „Уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право.“
В хода на овладяване на положението в Украйна Путин ще предприеме, вече със западен консенсус, териториални изменения в съгласие с желанията на засегнатото население. След изтребителната война на киевската хунта срещу собствения ù народ федерализирането на Украйна вече не може да бъде на дневен ред. Наложителни са промени в съответствие с новите реалности. А те определено навеждат към възстановяване на историческата справедливост. Да не забравяме, че историята на Русия започва през IХ век от Киев; че от ХVII век Украйна неизменно е част от Русия; че населението ù – било то руско или малоруско – се чувства като единно цяло от велик народ на велика държава; че в Украйна руснаците имат кауза; докато официален Брюксел изпълнява хегемонистичните поръчки на официален Вашингтон.
Има три области на днешната територия на Украйна – Лвовска, Закарпатска и Черновицка, които, за разлика от Крим, никога не са били част от руската държава. Тези области са дадени на Съветския съюз след края на Втората световна война. Макар този акт да е станал с международното съгласие на Великите сили победителки, засегнатите съседи – най-вече Полша и Унгария – и днес скърбят за загубените територии, считат ги за част от исконните си исторически земи. Възстановяването на историческата справедливост, следователно, предполага връщане на тези три области на съседните страни претендентки. Връщането обаче Путин ще обвърже с условието Полша, Унгария и Румъния да излязат от военния блок НАТО. Няма правителство, което да откаже на такова предложение. Унгария и Румъния незабавно ще се съгласят. След кратки пазарлъци ще ги последват и поляците.
Оттук нататък верижно ще се задейства „ефектът на доминото“:
– разпускане на военния блок НАТО – тази реликва от времето на Студената война;
– разпадане на Европейския съюз в сегашния му вид като инструмент за налагане на неолибералното статукво;
– отхвърляне на международния правов ред, основан на диктата и насилието;
– отхвърляне на международната финансова система, основана на лъжата и измамата;
– преобразуване на ООН в международна организация, която ефективно да гарантира всеобщо разоръжаване, охрана на световния мир, глобално сътрудничество за изграждане на свят без нищета и страх…
Изложеното дотук не е сценарий, нито е плод на пожелателно мислене, а реална възможност, ако внимателно вникнем във фактите и тенденциите от последните месеци. Както и в основополагащите принципи, върху които е изградена световната организация (ООН). Преди да ги изложим в детайли, нека направим разходка в историята, за да посочим предпоставките за възникване на днешната крайно експлозивна ситуация в Европа.
Версайският диктат
Няма спор, че голяма част от предпоставките, довели до днешните проблеми на Европа, са заченати от несправедливата Версайската система. По-точно – от Версайския диктат. Известно е, че в Европа политическите граници не съвпадат с етническите. Те са наложени от факторите на реалната политика, от т.нар. Велики сили, и отразяват геополитическите им интереси, не интересите и волята на заинтересованите народи.
На 8 януари 1918 г., когато Първата световна война още е в разгара си, американският президент Удроу Уилсън призовава воюващите страни към прекратяване на кръвопролитията чрез сключване на справедлив мир и полагане основите на международна организация – Общество на народите, която да гарантира териториалната цялост и суверенитета и на големите, и на малките нации. На последвалите мирни преговори американският президент отстоява специално за България в държавните предели на страната да останат Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Царибродско и осуетява плана, лансиран в Ньой, за разделяне на България на три района, подчинени на Румъния, Гърция и Югославия. За дейността си в защита на мира президентът Уилсън е удостоен с Нобелова награда за мир за 1920 г.
Призивите на президента Уилсън, съдържащи се в известните „14 точки“, не са чути на т. нар. мирна конференция. Разумната политическа програма среща късогледия отпор на империалистическите сили победителки. Този отпор, узаконен от диктата на Версайската система, води до икономическото разрушаване на Германия, Голямата депресия, възникването на националистически, реваншистки и фашистки движения и в крайна сметка става причина за избухване на най-опустошителната и кръвопролитна Втора световна война.
Разпад на Версайската система
Частичното преодоляване на несправедливостите, наложени във Версай, се извършва с международно съгласие след края на Втората световна война. Съветска Русия, която не е допусната до т. нар. Версайска мирна конференция, си възвръща териториите на изток от линията, начертана през 1920 г. от британския министър на външните работи лорд Джордж Кързън. Впрочем, още на 8 декември 1919 г., с декларация на Върховния съвет на съюзниците (Великобритания, САЩ, Франция, Италия и Япония) „линията Кързън“ е призната за източна граница на възстановената полска държава. Смята се, че тя е и граница между православието и католицизма. С двустранния договор между Полша и Съветския съюз от август 1945 г. тази линия – с незначителни корекции в полза на Полша – и днес е източната полска граница.
Като страна победителка Съветският съюз придобива и земи, които, за разлика от Крим, никога не са принадлежали на руската държава. Но геостратегическите ù интереси, признати с международното съгласие на съюзниците САЩ и Великобритания, налагат Съветският съюз да има обща граница със страните, които Червената армия е овладяла в битките си срещу нацизма. Това са част от историческата област Галиция, Закарпатска Украйна и Северна Буковина. Преди Първата световна война тези земи са принадлежали на Австро-Унгарската империя.
Истинското разпадане на Версайския диктат започва в началото на 90-те години на ХХ век под натиска на друг диктат – този на САЩ. С рухването на Берлинската стена САЩ започват да разширяват контрола си над европейския континент. Според американското разбиране създаването на нови, несъществуващи дотогава, държави в Европа би улеснило тези им намерения. Правната обосновка е налице: американците не са обвързани с Версайските договори, през 1920 г. американският Сенат отказва да ги ратифицира; не може да се съблюдават международноправни клаузи, по които САЩ не са страна; създаването на нови държави преодолява несправедливостите, наложени във Версай; възстановяват се суверенните права и правото на самоуправление на ония народи, които са били лишени насилствено от тези права. Тези аргументи са в духа и принципите на Атлантическата харта от 1941 г., приети през 1945 г. от Организацията на обединените нации като основополагащи.
Така, с разпарчетосването на Югославия и разделянето на Чехословакия, а и след разпадането на Съветския съюз, на картата на Европа се появяват нови държави. Суверенитетът и границите им обаче не са гарантирани. Нито Полша, нито Унгария, нито Германия са подписали с Чехия или Словакия договори за „исторически приети граници“, а това е дипломатически инструмент, който е ключов за запазването на границите при евентуални следвоенни преговори. С наследниците на бивша Югославия нещата са още по-критични. Границите на нито едно от седемте нови образувания на Балканите не са възприети от съседите им. Сходно е положението и с деветте държави – Латвия, Литва, Естония, Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан – отделили се от Съветския съюз. Гаранциите, които военнополитическият блок НАТО уверява, че предоставя, са декларативни, както ни убеждава съдбата на Кипър. В рамките на Евросъюза пък брюкселската администрация налага такова „либерално разбиране“, което обслужва диктата на отвъдокеанския хегемон и води до заличаване на националните специфики. Очевидно със създаването на нови държави проблемите на Европа не само не се решават, но драстично се задълбочават.
Народите на Европа обаче все по-настоятелно искат да съхранят националната си специфика и самостоятелност при решаването на социално-икономическите и политическите си проблеми; искат справедливост, истинска справедливост. Отказът на сервилната брюкселска бюрокрация да сe съобрази с волята на европейските народи влиза в драстично противоречие с интересите им и това противоречие все повече се задълбочава. Считам, че то неизбежно води до отхвърляне на диктата, както и на системата, върху която се гради самата бюрокрация.
Атлантическата харта
Хартата е съвместна декларация на американския президент Рузвелт и британския премиер Чърчил от 14 август 1941 г. С нея се прави опит за ревизия на Версайската система. Всъщност, тя е по-нататъшно развитие на „14-те точки“ на американския президент Удроу Уилсън от януари 1918 г. СССР приема хартата на 24 септември 1941 г., а малко по-късно още 26 държави я приподписват. По такъв начин се формира мощна антихитлеристка коалиция. Принципите, заложени в хартата, стават основата на учредената през 1945 г. Организация на обединените нации.
Атлантическата харта отразява виждането на президента Рузвелт за следвоенното устройство на света. През август 1941 г. на борда на крайцера „Огъста“ край бреговете на Нюфаундленд Чърчил е притиснат да признае правото на независимост на колониите в замяна на ангажимента на САЩ да се включат във войната. Двамата ръководители декларират, че:
страните им не се стремят към териториални или други завоевания и няма да се съгласяват с каквито и да било териториални изменения, които не са в съгласие със свободно изразената воля на заинтересованите народи;
зачитат правото на всички народи сами да избират формата на държавното си управление;
суверенните права и самоуправлението на ония народи, които са лишени насилствено от тези права, да бъдат възстановени;
националното освобождение да бъде основен камък на следвоенния нов ред;
равноправен достъп до търговията и световните суровинни източници на всички страни;
плодотворно сътрудничество в икономическата област;
на всички страни да се осигурят по-високо жизнено равнище, икономическо развитие и социални гаранции;
изграждане на свят без нищета и страх;
да бъде установен мир, който да даде възможност на всички народи да живеят в сигурност на своята територия;
държавите да се откажат от употребата на сила, а ония държави, които застрашават или могат да застрашават с агресия, да бъдат разоръжени до установяването на по-широка и надеждна система на всеобща сигурност.
В Атлантическата харта намират отражение редица прогресивни, демократични принципи за следвоенното устройство на света. За съжаление почти нищо от декларираните цели на Хартата не е осъществено. Вярно, след края на Втората световна война се разпадна колониалната система. Но в създалия се „вакуум“ САЩ заеха лидерска роля. На мястото на колониалните администрации се настаниха мултинационалните корпорации. Под маската на глобално икономическо сътрудничество в действителност се осъществи глобално икономическо заробване. Седем десетилетия след края на Втората световна война светът отново е заплашен от глобална катастрофа. Орязани са социалните гаранции. Завърнаха се нищетата и страхът. Застрашена е околната среда. Загърбени са фундаментални принципи на международното право. Употребата на сила и агресията са основен инструмент на тази хегемонистична политика.
По такъв начин Атлантическата харта си остана едно пожелание, един идеал. Но остави и завет към следващите поколения за нейното осъществяване. Считам, че днес са назрели условията за демократично преустройство на света в съответствие именно с принципите, начертани от Рузвелт и Чърчил в Атлантическата харта. Разплитането на украинския възел е само поводът, който ще отприщи лавината от процеси, които неизбежно ще доведат до необратими стъпки към сбъдване на лелеяната с хилядолетия мечта на народите за справедливост, взаимно подпомагане и социално добруване.
Империята на лъжата
От руините на Втората световна война се пръкнаха идеи и настроения за радикални социални реформи. В очите на западноевропейците Съветският съюз бе главният победител, той изнесе решаващите битки срещу хитлерофашизма, победите му се дължат на предимствата на съветската социално-икономическа система. Авторитетът на Съветския съюз неимоверно нарасна. Победител фактически бе социализмът.
В очите на властващите елити на съпобедителите Великобритания и САЩ обаче същият този социализъм бе главна заплаха да съхранят съществуващия обществен порядък. И заплахата трябваше да бъде елиминирана. Отношенията между съюзниците рязко охладняха. Идеите, заложени в Атлантическата харта – за плодотворно икономическо сътрудничество, за изграждане на свят без нищета и страх, за траен мир и възможност на всички народи да живеят в сигурност на своята територия, – бяха захвърлени в коша. Загрижен да съхрани поне частично онова, което бе останало от британското господство в Европа, през октомври 1944 г. Чърчил предлага на Сталин т.нар. процентно съглашение за разграничаване сферите на влияние в Централна и Източна Европа. С речта си във Фултън през 1946 г. Чърчил прави следващата стъпка: да се огради Западът с желязна завеса от мнимата съветска заплаха.
Със създадената през 1949 г. организация НАТО като военен антисъветски блок Западна Европа на практика се превръща в англосаксонско предмостие за „натиск на Изток“. Като твърдим, че проектът НАТО е антисъветски, при това агресивен блок, нека припомним, че през 1954 г. Съветският съюз предложи да се присъедини към НАТО, за да се разсеят мнимите съмнения относно съветските намерения и се гарантира по такъв начин съхраняването на мира в Европа. Искането беше категорично отхвърлено. Вместо това на 9 май 1955 г. Западна Германия бе включена към военния пакт. Аргументът бе, че без германските войски не може да се извадят достатъчно конвенционални сили против съветския блок. Тези стъпки недвусмислено демонстрират срещу кого е насочена НАТО. Германия отново е противопоставена на Русия. В действителност съветски блок още нямаше. Нито съветска заплаха. Но в светлината на западните агресивни действия Изтокът трябваше да реагира. Седмица по-късно социалистическите страни подписват т.нар. Варшавски отбранителен договор. Ясно се очертават две противостоящи страни в Студената война.
Впрочем, още със създаването на Съветска Русия се оформят две противостоящи страни, но на основа, коренно различна от дотогавашните противопоставяния между империалистическите държави– Заплахата за съществуващия ред идва от неимоверното надигане на социалните движения в самия Запад, от потиснатите народи, които искат справедливост, истинска справедливост. Флагман на тези масови движения са идеите на победилата Руска революция. Затова Съветска Русия е обявена за универсално зло и Западът не престава да крои агресивни планове и да заделя средства за нейното ликвидиране. Макар да изнесе решаващите битки срещу хитлерофашизма, да облекчи чувствително военните усилия на съюзниците Великобритания и САЩ, Съветският съюз продължаваше да бъде трън в очите на Запада. Плановете за неговото ликвидиране бяха заметени под миндера, но не бяха забравени. И отново бяха извадени, когато червеното знаме се развя над Райхстага.
По нареждане на британския премиер Уинстън Чърчил през 1945 г. е разработена операция с кодовото наименование „Unthinkable“ (Немислимо) за военни действия срещу Съветския съюз. Планът предвижда изненадваща атака срещу съветските войски, разположени на територията на Германия, с цел „Британската империя и Съединените щати да наложат волята си на Русия“. Трезви умове в Генералния щаб обаче отхвърлят плана като неосъществим, но „по военнотехнически съображения“. Безумният проект е пазен в най-строга тайна повече от 50 години с гриф „строго секретно“ до огласяването му през 1998 г. Наскоро стана известен и секретен меморандум от 1947 г., който разкрива призивите на Чърчил за ядрено нападение срещу СССР.
Твърденията за агресивни съветски намерения спрямо Запада следователно са една от най-мащабните лъжи, които и днес се тиражират на Запад. Съветска Русия никога не е заплашвала Запада, политиката ù винаги е била отбранителна, дори през периода на наложената от Запада надпревара във въоръжаването. Вярно, предприемала е ответни действия, но единствено с цел да съхрани сигурността си. Заплахата за мира в света е идвала и продължава да идва само от Запада. За което свидетелстват стотиците терористични и агресивни актове и локални войни срещу независимостта и свободата на народите, водени от САЩ и съюзниците им след края на Втората световна война. Действителната заплаха за Запада идваше не от съветската държава, а от успехите на социалистическото изграждане, от разрешаването на националния въпрос, от социалните придобивки на гражданите от „съветския блок“. Идеите на съветската система бяха пример за подражание на милиони в Западна Европа. И независимо от грешките и някои уродливи съветски практики шансовете за едно национално отговорно и демократично социалистическо общество оставаха реални.
Всичко това не можеше да не разтревожи социалните инженери на Запад. Общественото недоволство трябваше да бъде притъпено с милиардни инвестиции в социалната област. През следвоенния период Западът имаше безспорни стопански предимства. Мощната американска икономика, чиито обеми нараснаха 4-5 пъти в хода на войната, бълваше високо технологични стоки и технологии. Американската машина за печатане на пари въртеше на пълни обороти. Докато Изтокът чувствително изоставаше, в Западна Европа се изсипваха милиарди долари за ускорено възстановяване. Така се създаде илюзията за „държавата на всеобщото благоденствие“. Илюзия, която постепенно рухна с рухването на „желязната завеса“. Защото с разпадането на социалистическата система отпадна и необходимостта властващите елити на Запад да поддържат системите за социална защита.
Остана обаче необходимостта от поддържане на илюзиите и лъжите. И съответстващият инструментариум бе намерен с подчиняване на медиите на властващите елити. Медиите вече трябва да залъгват аудиторията със сладникави истории и разпокъсвайки информацията, да налагат „политически правилното“ тълкуване на събитията, да поддържат „културата на измамата“. Така от средства за информация медиите се превърнаха в средства за тотална дезинформация и брутална цензура, в инструмент за идеологическо промиване на мозъците.
По време на президентството на Роналд Рейгън Съветският съюз бе дамгосан със слогана „империя на злото“. С това политическо клише съветската държава априорно бе обявена за зло. Фактите обаче говорят тъкмо обратното. Злодеянията на Запада, осъществявани чрез преврати, насилие, организиране на убийства, локални войни и други агресивни актове, не са преставали през целия следвоенен период. Лъжата, налагана с клишето „империя на злото“, следователно, трябваше изпреварващо да подмени истината за Съединените щати като империя на лъжата.
Днес десетки институти в САЩ и Западна Европа произвеждат дезинформации и лъжи, подхранват контролираните медии; фабрикуват аргументи и техники за измама в стремежа си да увековечат неолибералното господство. Изследвайки явлението политическа лъжа, професорът по политически науки от Чикагския университет Джон Миършаймър сочи многобройни примери как „западните демократични лидери“ лъжат собствените си народи по ключови въпроси, най-вече когато търсят поводи за война. Така например, през септември 1941 г. президентът Франклин Делано Рузвелт излъгал за т.нар. инцидент Гриър, тъй като бил дълбоко ангажиран с търсене на мотиви за включването на САЩ във Втората световна война. Впрочем, всички въоръжени американски операции от края на ХIХ век – Гор Видал изрежда 193 несанкционирани военни операции на САЩ в чужбина – се предшестват от лъжа. Проф. Миършаймър сочи пет вида най-често употребявани международни лъжи:
• междудържавните лъжи;
• заплахи;
• лъжата като стратегическо прикритие;
• националистически мит;
• либерални лъжи.
Според автора, официалната политика да се лъже насажда „култура на измамата“, но в перспектива може да доведе до отрицателни последици, до „ответен удар“, най-вече когато даден лидер подчертава положителното, а отрицателното се омаловажава или игнорира. Струва ни се, че подобен ответен удар Империята на лъжата търпи в момента с украинската си операция.
Вероятно са необходими хиляди страници, за да се изброят заглавията на западните лъжливи публикации. Нека маркираме незначителен брой от тези лъжи.
■ Лъжата за нападението срещу американски кораби в Тонкингския залив даде „повод“ за пълномащабна американска агресия срещу Виетнам.
■ Лъжата за оръжията за масово унищожение на Саддам се оказа „аргументът“ за пълномащабна агресия на САЩ и натовски държави срещу Ирак.
■ Лъжата за „плановете за геноцид на диктатора Кадафи“ бе последвана от пълномащабна агресия на САЩ и натовски държави срещу Либия.
■ Все повече въпросителни разклащат и официалната версия за „ръката на Ал Кайда“ в атентата срещу кулите-близнаци в Ню Йорк – повод за пълномащабна американска агресия срещу Афганистан…
Да обърнем поглед към Европа.
■ Как другояче освен като лъжа може да се квалифицират обещанията на ЕК за пълна заетост, растеж, социална хармонизация, мирно развитие и следване на път, различен от този на САЩ и Китай?
■ Ами измамата, наречена „договор от Лисабон“, който проамериканските елити в Европа натрапиха против волята на собствените си народи, след като през 2005 г. Франция и Нидерландия отхвърлиха договора само за една Конституция на Европа…
■ Резолюция № 1003 от 1993 г. на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа относно журналистическата етика изрично разпорежда правото на информация да „принадлежи на гражданите, които притежават също и произтичащото право да изискват предоставената им информация да бъде достоверна, когато се отнася до новините, и честна, когато се отнася до мненията, без да се допуска намесата на публичната власт или частния сектор“. В действителност собствениците на медиите са отнели това право от гражданите. Не са ли лъжи твърденията за съществуването на право на информация, след като това право на практика е суспендирано?
Или да вземем някои „мантри“, които ни се натрапват от години. Демокрацията означава народовластие. За лицеприятност в ЕС я наричат „парламентарна“, понеже липсва народовластие; също като „реалния социализъм“, с който ни обясняваха липсата на реален социализъм. В действителност, под парламентарна се разбира либералната демокрация. Опитът на европейските народи, а и българският от последните 25 години, ни убеждава, че т.нар. парламентарна демокрация не е в състояние да разреши нито една ирационална ситуация, но чудесно обслужва статуквото. Под нейния флаг все по-настървено се настъпва срещу правата на гражданите, нарастват безработицата, бедността и насилието, хората са подчинявани на диктата на банките.
■ Не е ли лъжа, че се зачита човешкото достойнство в ЕС при 27 милиона официално признати постоянно безработни европейци? Не е ли лъжа мантрата „свобода“, след като гражданите на ЕС са впримчени в заробващите договори на глобалните монополисти? Защо влязохме в Евросъюза, след като живеем по-зле?
■ Ами мантрата „растеж“? Има ли растеж когато пиар агенциите услужливо помпат „цените“ на милионите хартии, които се превъртат на борсите? Има, разбира се. А има ли материален израз, има ли произведени стоки и услуги, има ли възходящо развитие вследствие от този „растеж“? Няма, разбира се. За чий хал тогава ни е необходим растеж, който не води до възходящо развитие? Ето това е една от големите измами, големите лъжи на либералната демокрация. На всичкото отгоре измамата е твърде елементарна, защото няма и не може да има вечен икономически растеж!
■ А как да разбираме „общото наследство“, което народите на страните членки на НАТО се задължават да защитават? Повечето европейски народи не са владели колонии, нямат общо колониално наследство. Тъкмо обратното, те са били завладявани и ограбвани, пъшкали са под чуждо господство…
Истината е, че т.нар. либерална демокрация, проповядвана от Империята на лъжата и евросъюзните ù елити, разрушава социалната демокрация. Тя е корпоративният инструмент за разбиване на националната държава с нейните институции за развитие на нацията, за съхраняване на традиционната културна, икономическа, историческа, езикова и социална идентичност. И няма да е пресилено, ако обобщим, че днешният либерализъм е съвременна, много по-зловеща форма на нацизма. Газовите камери в Аушвиц се оказват детска приказка в сравнение с перфидното, садистично, бавно и мъчително екстерминиране на цели нации.
„От началото на финансовата криза през 2008 г., пише френският анализатор Пиер Дерен в новата си книга „Манипулаторите и Европа“, елитите ни говорят за структурен или конюнктурен дефицит, за бюджетен пакт, за инжектиране на ликвидност, за суверенни фондове, за монетарно творчество, за тенденция на растеж, за европейски механизъм за стабилност, за спасителен план, за номинални брутни дефицити, за еврогрупата, за европейски банков надзор, за златно правило, за „тройката“ (ЕС, ЕЦБ и МВФ), да не забравим и фамозните „сбирки на последния шанс“. Тези изрази, измислени от средствата за масова комуникация и платени от данъците ни, се мултиплицират от елитите чрез медиите, за да ни накарат да повярваме, че ситуацията е в движение и нещата ще се уредят. В същото време САЩ подготвят Големия трансатлантически пазар, който ще ни загроби окончателно…“
Наемниците на Империята на лъжата
В усилията си за налагане на глобално господство Империята на лъжата отглежда свои европейски наемници – лицата, чрез които да осъществява хегемонистичната си политика. Считаните за бащи на Евросъюза Робер Шуман и Жан Моне например са били американски агенти на влияние и действията им са били насочвани и заплащани от САЩ, според публикувани неотдавна разкрития. Вече е напълно ясно, че в сегашния си вид Европейският съюз е американски проект за заробване на Европа.
Нека посочим и други имена. Редица от обявилите се през 60-те години за „революционни маоисти“, от десетилетия са се поставили в услуга на институциите на „загниващия капитализъм“ и верноподанически следват отвъдокеанската хегемонистична политика. Срещу щедро възнаграждение, разбира се. Сред тях са доскорошният президент на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу; бившият германски „зелен“ външен министър Йошка Фишер; вторият човек в профашистката Северна лига на Италия Роберто Марони; идеологът на френските крупни предприемачи и застрахователи Франсоа Евалд; вдъхновителят на интегристкото католическо движение и виден деятел на партията „Форца Италия“ Алдо Брандирали и редица други. Ами назначената за вицепрезидент на Европейската комисия Кристалина Георгиева, която, живеейки от близо четвърт век в Съединените щати, е била длъжна да положи клетвата за вярност, изисквана от Департамента по вътрешната сигурност на САЩ към желаещите да се натурализират чуждестранни граждани?
„Заклевам се, че изцяло и абсолютно се отказвам и отричам от каквато и да било преданост или вярност към чуждестранен владетел, държава или суверен, на които досега съм бил/а поданик или гражданин; че ще подкрепям и защитавам Конституцията и законите на Съединените американски щати срещу всички врагове, външни и вътрешни; че ще бъда истински предан и верен на Съединените американски щати; че ще нося службата си във Въоръжените сили на Съединените американски щати, когато законът го изисква; че ще защитавам с оръжие Съединените американски щати, когато законът го изисква; че ще нося гражданска служба от национално значение, когато законът го изисква; и че поемам това си задължение свободно, без никакъв външен натиск или преднамереност; и нека Бог да ми помага.“
Според съдържанието на тази клетва, чии интереси е длъжна да защитава, включително с оръжие в ръка, еврокомисарката Кристалина Георгиева – европейските или американските? Основателни са и други въпроси: на какво правно основание едно служебно правителство, без да има за това изрични легитимни правомощия, предлага за еврокомисар от името на България лице, което е положило клетва за вярност пред чужда държава? И с този си акт това правителство не признава ли открито, че е лакейска креатура на територия, васална на Империята на лъжата?
(Следва)
