„ГОСПОДАР СЪМ НА ТАЗИ ЗЕМЯ…“ ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ – НЕЧЕСТНО ЗАБРАВЕН

0
570

Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ — ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.

 

Някак бързо и някак нечестно в общия поток на отрицание забравихме и поета Веселин Ханчев. Добавен към списъка на т.нар. идейни поети от времето на Априлския пленум през 1956 г. Анатемосвани с лека ръка от изследователи, венцехвалили с цяло гърло същите тези автори допреди четвърт век. Когато печалният вододел на българската демокрация срина из основи съществуващата дотогава национална ценностна система, без да я замести с нова. Днес живеем във време, когато тя е сведена до политическо словоблудство за европейски и световни естетически критерии. Без да се уточнява, че всяка държава е значима с духовната си съкровищница и колорит, надживели вековете. И устремени в бъдещото време чрез творците си, без които никой народ не може да съществува.

В този ред на мисли идейността е нещо адекватно на времето, което я ражда за живот. Но при всички случаи — в мир или в бран, в дълги мигове на подем или застой, тя е адресирана до Човека. До смисъла, обуславящ присъствието му на планетата Земя. До ролята му в делника, до приноса му за себеподобните и до личната му себеизява. За тази негова роля в стихотворението „Посвещение“ Ханчев споделя:

            О, трябва всяка вещ да се изстрада,

            повторно всяка вещ да се роди

            и всеки образ, който в теб попада,

            да свети с блясък непознат преди,

            и мислите да правят в тебе рани,

            мъчително и дълго да тежат,

            и всяка мисъл в тебе да остане

            като зараснал белег в твойта плът.

 

Авторът живее в противоречиво време, характерно отначало с класова поляризация и граждански трусове. Преминава през участието му в заключителната фаза на Втората световна война и като заслужен отдих — в период на мирно строителство. На възстановяване на страната и равнопоставеност на людете, колкото и противоречива да е тя. Всички тези етапи на българската и международната история оставят траен отпечатък в лириката на Ханчев. Защото са индикации за човешките стремления на доминантност над себеподобния – вчера. На взаимно доверие днес и на убеденост в утрешната политическа и социална хармония.

Като верую при поета блести убеждението, че нищо преживяно не бива да бъде забравено. Защото добро и лошо живеят в крехко равновесие помежду си и противоречивата им истинност често се бори за надмощие в съзнанието на човеците. Устремени към бъдното, те често не съзнават атавизма от прастари времена, който ги съпровожда и е готов да срине споменатата хармония. Да обърне гръб и на божиите повели, върху които се крепи светът от зараждането си до днес, като най-ярка сред ярките може би е „Не убивай“.

Далеч от всяка религиозна апологетика, Ханчев е радетел на мира и противник на онези идейни различия, водещи до класови сблъсъци и смърт. В стиховете му от различни години на отреденото му кратко земно време поетът се превръща в проповедник на човещината. Наистина, част от темите си той преоткрива в класовите сблъсъци, на които е свидетел. Но те не могат да бъдат отминати с мълчание, защото са съществували и защото понесените от тях изпитания не престават да болят. Да връщат мисълта към изживяното и да го предават от поколение на поколение, за да се помни и да не се повтаря.

Борбата е среща на два свята, които не могат да съществуват едновременно. Единият трябва да остане само в историята с невинно пролятата кръв, с понесените изпитания, с нечовешката жестокост. Мрачен антипод на личното достойнство в социалните низини на обществото, даващо жертви в името на мира и правото да не бъдеш роб.

Стихотворението Добрият ученик е сред емблематичните творби на Ханчев в заглавията, посветени на класовия сблъсък. То е философия на моралния избор да избираш между правото на живот, белязан с позора на предателството, или да умреш, вречен в мечтаната идея. И едновременно — споделен нравствен кодекс на честта, когато грубото насилие се стреми да я стъпче в калта.

Антифашистката поезия на автора надхвърля границите на България още с книгата Испания на кръст“, 1937 г. Тя не се подчинява на регионалното. На случилото се някъде в Европа и уж отмряло със затихването на гръмовни световни събития. Защото е пожълтял ретуш на събития, които привидно са отшумели, но още тлеят в различни краища на планетата. На тях поетът отговаря със символите на мира, вплетени в друго негово емблематично стихотворение — „Балада за човека“, с несъмнен български отзвук:

            

            И спря се човекът. И гълъба взе,

            и скри го до своите рани.

 

            И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,

            под пазвата трепна полека,

 

            удари с криле и натам полетя,

            където не стигна човека.

 

Тази поезия на Веселин Ханчев убедително кореспондира със Стихове в паласките“. Всъщност — изстрадани спомени и впечатления, поднесени с убедителен реализъм. С много мъдрост и философска оценъчност, подсказващи непресторения хуманизъм на автора, черпещ познанията си за света далеч от кабинетната уединеност. Внимателният прочит на редовете създава усещането за творчество, осъдено на непреходност.  Моделирано от глината на непосредствените впечатления, наклоняващи везните на оцеляването и на смъртта в битка според капризите на сляпата случайност. Кой ли от нас ще се върне, живот, в тебе отново?, споделя младият тогава Ханчев.

Но настъпва мирът и една друга България очаква да бъде съградена. Защо? В името на какво? На абстрактни химери, увличащи тълпите от села и градове? Не. А в името на нови идеи. С желязната убеденост, че сме изпратени на земята за мирно съзидание. Да завою­ваме, но не правото над чуждите съдби. Наша цел е да опознаваме живота в развитие и да му дарим своята целеустременост, плам и неспокойна мисъл. Така трасираме пътя за идни поколения, макар и неродени още.

Дълбоко в себе си човек е поет на градивното. На целенасочената мисловна енергия, даваща зрими плодове. Същият този наш съвременник е не само ДНК, дарена с разум, но и равноправен събеседник с Космоса, който утре ще опознае и приобщи. И отделната личност не е самоцелно творение незнайно на кого, впрегнато в безкрайна еволюция. Тя е господар на съдбините си. Разчупила натрапени окови и разтваряща нетърпеливо двери към идните столетия. Гостоприемен стопанин, очакващ своите бъдещи чеда в плодно засята нива, обещаваща чудесни плодове. Така буреносно минало, градивно настояще и слънчево бъдеще си дават среща в творчеството на Ханчев, който споделя:

 

            Какво, че ще изгният наште кости?

            Какво, че дъжд кръвта ни ще измий!

            Не бяхме тук, епохо, твои гости,

            а зидахме те ден и нощ сами.                           

                                                            „Безсмъртие“

 

Независимо от възторга пред очакваното социално добруване и хармония, поезията на автора е лишена от идейна утопия. Той твърде добре познава несъвършената човешка природа и знае, че най-трудно може да се издигне паметник на нейната безгрешност. На съвършенството ù, несъградено векове наред с библейско слово или с кървав меч. Но то може да бъде постигнато чрез вяра в собствените сили. В настойчиво себевглеждане, което да сочи грешки и вътрешни заблуди. Да отстранява привнесени модели на гражданско поведение, разделящо личността от обществото. Именно в него тя може да се развива, усъвършенства и се доближи до идеята – политическа, или не – която я вдъхновява за пълноценна изява сред неизброимото множество. Затова

 

            Преди да вляза между вас,

            навлизам в себе си.

            Прониквам в себе си,

            за да извърша ново сътворение

            на тоя свят.

            В червения площад

            на моето сърце

            наказвам хищните,

            властолюбивите

            и равнодушните.

            Събарям стария им строй

            и възвестявам нов.

            Създавам словото

            „любов“…                              

                                    „Микрокосмос“

 

Веселин Ханчев е поет на човешкия прогрес. На мира, хармонията и взаимното доверие. Дори в сатиричната му лирика се усеща обичта към ближния, който е сгрешил. Който робува на имотни страсти, прекланя се пред силните на деня и предава онези, които са му били опора в трудни мигове. Според него той заслужава критика, но не и отрицание, загърбване и забрава. Ханчев обича човека, така както обича живота, и знае, че двете понятия, тези два символа, са немислими един без друг. Затова, борейки се с коварната болест, възвестява:

 

            Мога ли в стая с единствен креват,

            докторе, да оживея?

            Има ли стая за целия свят?

            В нея сложете ме,

            в нея!                         

                                                „Постъпване в болницата“

 

Както неведнъж е ставало дума, поезията, в цялата ù лироепическа палитра, трудно може да се преразказва. Тя е специфична „материя“ на духа, надраснал потребностите на физическия облик. Намира се в неделимо единство с понятията за време и пространство, като отразените факти от действителността се вписват в кристалната сфера на емоцията заедно с пораждащите ги чувства. Разбира се, в този ред на мисли не включваме плакатната поезия, обслужваща мимолетни политически цели. Но Ханчев никога не е бил плакатен. Ако обединим стиховете му с идейна подплата в една условна цялост, ще се убедим, че тя е само основа за размисъл върху даденостите на съвременната му епоха. Опит да се надникне в бъдещата ù същност, зависима единствено от убедеността на човешките маси какво трябва да се прави в името на обществото. Понятието за борба минава като ярка светлина през цялото му творчество. Израства до степента на двигател, надстрояващ гражданската пирамида чрез мирни завоевания. Антипод на борбата е застоят. Най-вече в неправилното убеждение, че всичко е вече свършено, че повече няма какво да се направи за личното израстване на човека, втъкан в многоликия образ на планетарната общност.

И авторът възкликва:

 

            Революцийо,

            майко,

            много те моля –

            недей остарява в мен

            и в моите ближни.

            Амин.                         

                                                „Молитва към революцията“

 

Много може да се говори не само за поезията на Веселин Ханчев, увенчана и с Парижкият дъжд, възпят от една шарманка“, с „Белият Биб, Лози в Монмартър“ и пр. С неподправения му хумор и изследователска проницателност в литературните статии за творчеството на значими български и чуждестранни автори. И за самото явление „писател“, в което личи дълбокият усет за психологическо аргументиране на създаденото от тях. А понякога — и за болния нарцисизъм, придружаващ радетелите на перото. Изолирани в редовете си от всичко актуално и така извикващи усмивка сред читателската публика:

 

            Той томовете бъдещи съзира.

            Превеждат го… Светът го рецитира…

            И не дървета пълнят парка пуст,

            а копия от неговия бюст…                                

                                                „Класикът в парка“

 

Да, за Ханчев е писано немалко. Но някак встрани от изследователите остава любовта му към морето, запечатана в тънката книжица Роза на ветровете, 1960 г. С нея поетът с право се нарежда сред изявените маринисти на новото време. Той не само наблюдава стихията, а се слива с нея. Чрез пейзажа доказва родството между безсмъртната ù същност и многоликата палитра на човешката душа. Людете винаги са се сравнявали с морето, когато застанат пред загадъчното му дихание. Опитвали са се да го подчинят – начинание съвсем невъзможно, защото морето е вечно, а биологичната ни обвивка – тленна. Но като природен феномен се стремим към него и вярваме, че можем да му се доверим. Тихо, в интимно съзерцание на мамещата загадка зад хоризонта. Или опитвайки се да влезем в гръмовен диалог с буреносния рев на стихията. Вярваме – и в двата случая – че това, което виждаме, галим с поглед или порим с корабния кил, ще остане и след нас. Но защо, докато сме живи и в кръвта ни лудо тича пулсът на Земята, не станем и ние вълна, зареяна някъде в кипящия воден котел?

 

            И реве, и кипи,

            и звездите гаси океанът.

            Всяка мачта скрипти,

            всяка рея звънти като струна,

            и лети, и лети,

            и лети с триста възли тайфуна.                               

                                                „Капитан“

 

Пак тук, в динамиката на неспокойната природа, е преоткрит човекът — морски труженик. Той също, както в немалко други творби на Ханчев, идва от миналото. Оставен преди сам на себе си и на своята горчива участ. Невярващ, че ще дочака по-добри дни, а и как да повярва? Той е потомък на хиляди несретници, бленуващи даровете на морето в полугладното си, дрипаво съществуване. Възпети от Константин Величков, Кирил Христов, Мария Грубешлиева, Елисавета Багряна, Никола Вапцаров, Люба Касърова, Весела Страшимирова и т.н. Несретен потомък е и лирическият герой на Веселин Ханчев:

 

            Ти си сам. Край теб вода и вятър.

            Теглиш празни мрежи на ръка.

            Кваси те, струи без шум водата

            през прогнила някаква дъска…

            Все така… деня въртиш лопати,

            а нощя напиваш се до смърт…

            Пиеш да забравиш как сина ти

            не излезе с тебе на брегът…                           

                                                „Барба Тодори“

Но това е вече минало. И в Роза на ветровете“ засвистява оптимистичната социална струя, че романтиката край брега идва с човешкото равенство. С превръщането на труда в занятие, отблагодаряващо се на палубните хора. Върху словесните платна на пейзажа се появяват нови личности, които знаят защо са напуснали родното село. И държат корабното въже не заради довчерашната безизходица. А защото и тук грубовати човеци преоткриват себе си. Чувстват се полезни на обществото. Частица от него, каквито са почти всички герои на поета, сатирика и публициста Веселин Ханчев. На поетичния гений с голямо сърце…

Да отричаш нечие блестящо творчество, воден от мимолетни конюнктурни причини, е лесно. Но е трудно празното място върху календара на отрицанието да се замени с друго, не по-малко достойно творчество. И създаденото от този автор остава върху свое значимо място в българската литературна история. Заедно с галерията имена на Априлското поколение. Повярвали не в личности и щатни авторитети, а в идеи, които възпяха искрено, радостно и с възторг. „Отминалата“ във времето духовна вълна, вече кристализирала в съзнанието на читателя с безспорните си достойнства, не трябва да се загърбва. Тя е, както и при Ханчев, апологетика на човешкото в Човека. На неговата простовата величавост, закърмена във времето от естетиката на националната творческа традиция и преосмислена в критериите на нови времена. Не отрицанието ù е най-вярната награда, а преклонението. Така, както в името на същия този Човек се преклони рано отишлият си Веселин Ханчев, създаващ своите и днес актуални стихове…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук