КАК ОЦЕНЯВАМЕ НЮРНБЕРГСКИЯ ТРИБУНАЛ В НАЧАЛОТО НА XXI ВЕК

Целта на моите разсъждения е не толкова да анализирам възникването на идеята и реализацията на Нюрнбергския трибунал като нова страница в опитите на света да поставя на подсъдимата скамейка световни престъпления, колкото да се опитам да поразсъждавам за неговото глобално значение, но и за съдебните опасности, които създава днес, в края на първото десетилетие на ХХI в. Все пак, тъй като са изминали шест и половина десетилетия от началото на Нюрнбергския процес, ще припомня най-важните му характеристики.

Нюрнбергският трибунал или иначе казано Процесът на века е организиран в резултат на волята на основните победителки от Антихитлеристката коалиция да не оставят ненаказано най-мащабното унищожение на хора в историята на човечеството. Идеята да се потърси отговорност от виновниците за войната е лансирана още през повратната за военните действия 1942 г., решението за създаване на нов по своя характер международен съд е базирано върху приетата от Московската конференция от 30 октомври 1943 г. Декларация за отговорността на националсоциалистите за извършените престъпления и окончателно е формулирано на Лондонската конференция на представители на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, която на 8 август 1945 г. одобрява и Устава на Международния военен трибунал (Принципи на Нюрнбергския съд).

В принципите на Международния военен съд са формулирани обвинения в три посоки, две от които са съвсем нови за световната съдебна практика: традиционното обвинение е за военни престъпления, очертани в Женевските конвенции, докато новите са престъпленията срещу мира и срещу човечеството. Връзката между воен­ните престъпления и престъпленията срещу мира е пряка, тъй като става дума за две страни на един процес — стремежът да бъдат избегнати войните (каквато е целта на приетия през 1928 г. Пакт „Бриан-Келог“) и опитът да се наложат общоприети правила за воюване, когато войните все пак избухнат. В принципите на Нюрнбергския съд военните престъпления и престъпленията срещу мира са определени по следния начин: планирането, подготовката, предизвикването и провеждането на агресивна война с цел установяване на германско световно господство, извършването на убийства, измъчването на военнопленници и мирни граждани от окупираните страни, насилственият труд на хора както в окупираните територии, така и принудителното им извозване в Германия, убийствата на заложници, разграбването на обществена и частна собственост, разрушаването на градове и селища, унищоженията, непредизвикани от военна необходимост. А за пръв път като престъпления срещу човечеството са обявени: изтребването, поробването, изселването на хора, извършването на други жестокости срещу гражданско население по политически, расови или религиозни мотиви. Пред трибунала е поставен и въпросът да бъде обявен за престъпен целият национал­социалистически режим и неговите основни институции.

След приемането на Принципите на Международния военен съд за броени месеци е извършена мащабна подготовка за процеса, която изисква съчетаване на традициите и принципите на юридиче­ските системи на четирите водещи държави в Антихитлеристката коалиция — Съветския съюз, Съединените щати, Великобритания и Франция, създаване на международни екипи от съдии, прокурори, защитници, изработване на процедурите за този нов по същество процес за търсене на отговорност за несрещани по-рано престъпления, без обаче той да придобие характер на чисто отмъщение. Едва след като са определени и водещите съдии — съветският Йон Никитченко (Александър Волчков), американският Френсис Бидъл (Джон Паркър), британският Джефри Лорънс (Норман Бъркет) и френският Анри Дондею дьо Вабр (Робер Фалко), и прокурорите — съветският генерал лейтенант Роман Руденко, американският главен прокурор Робърт Джаксън, британският Хартли Шоукрос и френският Франсоа дьо Ментон, започва работата си Нюрнбергският международен военен трибунал.

На 20 ноември 1945 г. във внушителната и неразрушена от бомбардировките сграда на Нюрнбергския съд, в града, в който се провеждат конгресите на нацистката партия, а не в Берлин заради почти пълното му разрушаване, започва процесът срещу основните военни престъпници. Част от ръководните фигури на Третия райх, като Адолф Хитлер и Йосиф Гьобелс, са предпочели да се самоубият, а не да се предадат, така че на подсъдимата скамейка са поставени 24 висши представители на германския националсоциализъм, двама от които не присъстват по различни причини. Обвинени са личният секретар на Хитлер Мартин Борман (задочно), командващият военноморския флот и последен президент на Третия райх Карл Дьониц, генерал-губернаторът на окупирана Полша Ханс Франк, министърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик, заместникът на Гьобелс в Министерството на пропагандата Ханс Фриче, министърът на икономиката Валтер Функ, райхсмаршалът и командващ военновъздушните сили Херман Гьоринг, заместникът на Хитлер Рудолф Хес (попаднал в британски плен още през 1941 г.), заместникът на Кайтел Алфред Йодл, шефът на нацисткото разузнаване и създател на конц­лагерите Ернст Калтенбрунер, главнокомандващият на Вермахта Вилхелм Кайтел, индустриалецът Густав Круп фон Болен (още преди да започне процесът е обявен за умствено и физически неспособен да бъде съден), председателят на Германския трудов фронт Роберт Лай (самоубил се преди процеса), бившият външен министър Константин фон Нойрат, бившият вицеканцлер Франц фон Папен, адмирал Ерих Редер, външният министър Йоахим фон Рибентроп, главният идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг, идеологът на идеята да се използват военнопленници и мирно население като работна ръка Франц Сюкел, президентът на Райхсбанк Ялмар Шахт, фюрерът на нацистката младеж Балдур фон Ширах, губернаторът на окупирана Холандия Артур Зайс-Инкварт, личният архитект на Хитлер Алфред Шпеер, вдъхновителят на антисемитските преследвания Юлиус Щрайхер.

Процесът продължава почти година и приключва с обявяване на присъдите на 1 октомври 1946 г. Най-много са смъртните присъди — 12 на брой, което е естествено, тъй като става дума за водещите фигури в системата на националсоциализма и в опита за подчиняване на целия свят, претърпял окончателен крах на 9 май 1945 г. Най-тежкото наказание е отсъдено за: Мартин Борман (задочно), Ханс Франк, Вилхелм Фрик, Херман Гьоринг, Алфред Йодл, Ернст Калтенбрунер, Вилхелм Кайтел, Йоахим фон Рибентроп, Алфред Розенберг, Франц Сюкел, Артур Зайс-Инкварт, Юлиус Щрайхер. На затвор са осъдени Рудолф Хес (той се самоубива през 1987 г. на 93-годишна възраст), Валтер Функ и Ерих Редер — доживот, Балдур фон Ширах и Алфред Шпеер — на по 20 години, Константин фон Нойрат — на 15 г., и Карл Дьониц — на 10 г. За прецизното отношение към съдебните процедури по време на Нюрнбергския трибунал говорят и оправдателните присъди за Франц фон Папен, Ялмар Шахт и Ханс Фриче. Призната е вината на осъдените за престъпна агресия срещу Австрия, Чехо­словакия, Полша, Дания, Норвегия, Белгия, Югославия, Гърция, Съветския съюз, за извършване на военни престъпления и за престъпления срещу човечеството.

Изцяло нов е подходът, приложен от Нюрнбергския трибунал в опита му да осъди не само виновните лица, но и цялата система на Третия райх, довела до престъпления на режима както вътре в страната, така и по време на започнатата от него агресивна война. За тази цел е поставен въпросът за престъпността на водещите институции в нацистката държава. Нюрнбергският трибунал издава осъдителни присъди срещу нацистките организации и техните ръководства в случая с Германската националсоциалистическа работническа партия (ГНСРП), Защитните отряди (Schutzstaffel, СС), Тайната разузнавателна служба (Sicherheitsdienst, СД), Тайната държавна полиция (Geheime Staatspolizei, Гестапо), но не признава за виновни Щурмовите отряди (Sturmabteilung СА), нацисткото правителство, Върховното командване на Вермахта, Генералния щаб, а само оповестява, че техните членове могат да бъдат привлечени към индивидуална отговорност (съветските представители изразяват несъгласието си с оправдаването на тези организации).

Смъртните присъди са изпълнени на 16 октомври 1946 г., но не и в случая с Гьоринг, който се самоубива в навечерието на този ден. Два месеца след изпълнението на присъдите принципите, залегнали в Международния военен съд, са потвърдени в резолюции на ОС на ООН на 11 декември 1946 г., а впоследствие и на 27 ноември 1947 г. Този факт прехвърля идеята за съдебно осъждане на престъпленията, свързани с Втората световна война, в следвоенния период като предупреждение за бъдещето. Върху принципите на Нюрнбергския трибунал по-късно е изработена Концепцията за неприлагане на принципа на давност при военни престъпления и престъпления към човечеството.

Мога да продължа с изброяването на фактите, свързани с Нюрнбергския трибунал: в хода му са проведени 403 открити съдебни заседания в продължение на 218 дена, като свидетели се използвани 80 души от страна на обвинението (между които е и фелдмаршал Паулус), 33 души от страна на защитата, включително и 19 от обвиняе­мите, използвани са още 140 свидетелства в писмен вид, нито един от обвинените не се признава за виновен, обвинението използва 5330 нацистки и други документи, както и още 200 000 обяснения, протоколът от работата на трибунала е с обем от 25 000 страници. След края на Нюрнбергския трибунал съдебното преследване на виновници за различни престъпления от различни държави не е прекратено — то е продължено в Германия, където са организирани още 12 процеса срещу лекари, юристи, индустриалци със 177 подсъдими, които продължават до 1949 г. Подобни по своя характер процеси има и в повечето европейски държави, наричани народни, военни, държавни или извънредни съдилища, но във всички случаи тяхната основна задача е жертвите да получат удовлетворение, а виновните да бъдат наказани за своите престъпни дела. Това продължение на Нюрнбергския трибунал също не бива да бъде забравяно, въпреки изцяло промененото политическо разположение на силите в Европа.

Такава е историята на Нюрнбергския трибунал отпреди 65 години. За европейците, преживели войната, но непреодолели ужаса от масовото унищожение на хора, трибуналът изиграва ролята на необходимо и неизбежно възмездие. Едновременно с това обаче за нас, хората, живеещи вече в ХХI  в., Нюрнбергският трибунал поражда и много въпроси.

Няма съмнение, че Принципите, върху които е учреден Международният военен съд, са ретроспективни — те са създадени, за да бъдат съдени престъпления със задна дата, деяния, които не са били определяни като престъпления в Третия райх, както и за изпълняване на заповеди, определяни по-късно като престъпни. Този правен прецедент е напълно оправдан исторически, тъй като от морална гледна точка европейците в края на войната са се нуждаели много повече от очертаване на ясна линия между приемливото и неприемливото в международните отношения и във военните действия. Но с отминаване на времето и с постепенното излекуване на дълбоките рани на преден план излиза и един неудобен въпрос: дали Нюрнбергският трибунал не създава прецедент победителите да съдят победените. И ако този въпрос не е от значение за света, изправен пред чудовищните престъпления от Втората световна война, то той звучи актуално днес, след многобройните локални войни, които ООН не успява да предотврати дори и с подобно ретроспективно законодателство. Въпросът е дали във всички вече учредени трибунали обвиненията за извършване на военни престъпления, престъпления срещу човечеството и мира са отправени срещу всички виновници или само срещу онези, които са били победени?

Проблемът за политическите злоупотреби с подобно извънредно и ретроспективно законодателство стана отново актуален след края на Студената война. Защото, поне според мен, той проличава ясно в опитите да се сложи знак за равенство между националсоциализма и фашизма, предизвикали Втората световна война и опитали се да я спечелят чрез унищожаване на цели народи, от една страна, и от друга — комунизма или социализма, който макар и неудачно и с насилие, но се опитва да изгради социално справедливо общество. На тази основа се появиха и предложения за повтаряне на Нюрнбергския трибунал, но вече за осъждане на комунизма/социализма. Обаче да се сравняват престъпленията от Втората световна война с последиците от държавния социализъм от съветски тип е най-малкото некоректно, тъй като в единия случай става дума за световна война, струвала на човечеството над 50 милиона живота, а в другия — за Студена война, началото на която съвсем не е предизвикано едностранно от Съветския съюз, а от всички водещи сили от Антихитлеристката коалиция.

И съвсем накрая, искам да припомня, че Нюрнбергският трибунал е мотивиран от силното желание ужасът от най-голямата в историята на човечеството война да не се повтори. Най-популярният тогавашен лозунг е: „Никога вече!“ И въпреки всички последвали по-големи и по-малки конфликти днес можем да кажем, че предупреждението е изиграло своята въздържаща роля. Историята може да бъде злопаметна и поучителна. Ако в началото на ХХI  в. съумеем да демонстрираме и двете £ качества, това ще означава, че урокът от Нюрнбергския трибунал вече е научен.