НЯМА ДАВНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПРОТИВ МИРА И ЧОВЕЧЕСТВОТО

0
255

Професор, доктор по право. Завършил е Юридическия факултет на СУ Св. Кл. Охридскии аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието и в Института по науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Независим кандидат за президент, подкрепен от БСП, през януа­ри 1992 г. Автор на монографии по правни проблеми и  публицистични книги. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз.

На 9 май 1945 г. Втората световна война в Европа завърши. След близо шест години нацистка Германия и нейните съюзници в  Европа бяха разгромени. Войната завърши, но останаха нейните страшни последици. Милиони хора бяха избити или осакатени физически и духовно. Неизмеримо по вид и размери имущество бе разрушено. Равносметката завърши с категоричния  извод, че ужасът не бива  да се повтори. Това означаваше преди всичко виновните за небивалите престъпления да бъдат привлечени към цялата възможна наказателна отговорност. И това стана. Главните виновници за извършените по време на Втората световна война престъпления бяха привлечени да отговарят пред Международният военен трибунал.

Трибуналът бе създаден върху основата на международноправни актове, приети преди края на Втората световна война. Първият акт е Московската декларация за отговорността на хитлеристите за извършваните зверства,  под която стоят подписите на Рузвелт, Сталин и Чърчил. Вторият акт е декларацията на ръководителите на СССР, САЩ и Великобритания, приета на конференцията в Крим в началото на февруари 1945 г., в която се заявява непреклонната воля   всички военнопрестъпници да бъдат справедливо и бързо наказани. Третият акт е решението на Берлинската конференция на ръководителите на трите държава — САЩ,  СССР и Великобритания, от 17 юли 1945 г., с което е прието Съглашение относно съда над главните военнопрестъпници. И накрая основният акт — Съглашението от 8 август 1945 г. между правителствата на СССР, САЩ, Великобритания и временното правителство на Френската република за съдебното преследване и наказание на главните военни престъпници от европейските страни на оста, с което именно се учредява Международен военен трибунал за съдене на военнопрестъпниците, престъпленията на които не са свързани с определено географско място“ (Чл.1).  Със Съглашението е приет и Уставът на Международния военен трибунал, който определя правилата, по които ще протече производството пред трибунала, престъпленията, за които ще се търси отговорност, и наказанията, които ще се налагат за извършените престъпления.

Международният военен трибунал проведе своите заседания в Нюрнберг, Германия, града, който се превърна в символ на нацистката расова разюзданост. Именно в този град бяха приемани варвар­ските расистки закони срещу евреите. Първото заседание на трибунала е на 20 ноември 1945 г., а последното е на 1 октомври 1946 г., когато се постановяват присъдите.

Подсъдими пред трибунала са 24 държавни и партийни функционери на нацистка Германия, между които Гьоринг, Рудолф Хес, Мартин Борман, Кайтел, Йодъл, Розенберг, Калтенбрунер. Те трябваше да отговарят за престъпления против мира, за военни престъпления и за престъпления против човечеството. След продължилите близо една година заседания трибуналът постанови своята присъда. Четирма души са оправдани, 12 души са осъдени на смърт чрез обесване, трима — на доживотен затвор, останалите — на различни срокове лишаване от свобода. Смъртните присъда са приведени в изпълнение незабавно. Осъденият на смърт Херман Гьоринг избягва обесването, защото успява междувременно да погълне капсула с цианкалий. 

Нюрнбергският международен военен трибунал не се приема еднозначно от представителите на международната общност. Още тогава се отправя възражението, че този съд не би могъл да бъде обективен, защото бил съд на победителите над победените. Външно погледнато, това е така. Но сериозният анализ неизбежно води до други изводи.

Преди всичко не може да има никакво колебание по въпроса, че онова, което извършиха ръководителите на нацистка Германия, носи характеристика на възможно най-тежките престъпления.  Нацистка Германия предприе непредизвикано нападение, т.е. агресия срещу Полша, Съветския съюз, САЩ, Югославия, Гърция, Белгия, Холандия и редица други държави в Европа и света. Навсякъде, където нацистите успяваха да установят своето господство, бяха извършвани небивало жестоки престъпления. Цели народи и раси бяха подложени на изтребление. Избивани бяха и много от военнопленниците, между които на първо място съветските военнопленници.

Кой трябваше да въздаде справедливост спрямо извършителите на необикновено жестоките престъпления? Бе невъзможно да се мисли, че необходимото в случая правосъдие би могло да бъде осъществено от правосъдните органи на самата Германия. Съдебните  органи на Германия са тотално въвлечени в престъпната политика на нацистите. Може би не е съвсем целесъобразно победителите да съдят победените, но още по-малко целесъобразно би било престъпниците  да бъдат съдени от самите себе си. От друга страна, не бе възможно да се чака възраждането на една нова, демократична Германия, която да бъде в състояние да привлече към съответна съдебна отговорност собствените си граждани. Наказателната отговорност е ефективна, когато е незабавно осъществена. Най-после трябва да се отбележи и това, че във всеки наказателен процес има и победени, и победители. Победен е престъпникът, победител е държавата.   Проблемът следователно е в това — в наказателния процес да има обективност и справедливост, а не да няма победители и победени.  Не може да се отрече, че присъдите на Нюрнбергския трибунал бяха обективни и справедливи. За това говори и обстоятелството, че четирма души от подсъдимите са оправдани.

Срещу Нюрнбергския трибунал се отправя и възражението, че е привлякъл да се отговаря наказателно за деяния, които по време на извършването им не са били обявени за престъпления. С други думи, спрямо нацистките военнопрестъпници са били приложени  закони с обратно действие. Възражението е повече от несъстоятелно. Убийст­вото от векове се смята за престъпление и е толкова по-тежко престъпление, когато е и масово. Нацистите избиваха хората, които нямаха никакво отношение към войната. Избиваха мирни граждани, избиваха военнопленници. В нацистките концлагери загинаха милиони хора, които нямаха никаква вина за онова, което ставаше около тях. Това са деяния, които във всички времена и за всички народи са били тежки престъпления. 

Трябва да се подчертае, че нацистите са имали ясното съзнание за престъпния характер на извършваното от тях, но са се надявали, че като победители във Втората световна война няма да носят отговорност за своите престъпления.  Впрочем такова е съзнанието на всеки престъпник. Съзнавайки престъпния характер на своето деяние, престъпникът се надява, че до наказателна отговорност все пак няма да стигне. Но нацистите, ако можеха да излъжат себе си, не можеха да излъжат световната общественост. В посочените по-горе международни актове изрично се изтъква престъпният характер на деянията на нацистите, при което те са и предупреждавани за наказателната отговорност, която неминуемо ще последва. Не би могло следователно да се твърди, че те са били изненадани от неочаквано стоварилата се върху тях, с обратно действие,  наказателна отговорност.

Необходимо е да се знае, че международни актове, с които нацистите са предупреждавани за наказателната отговорност, която поемат със своите деяния, носят подписите всъщност на представителите на Организация на обединените нации, фактически възникнала още преди края на Втората световна война. С  понятието „обединени нации“ още тогава  се определят всички държави, включени в борбата срещу силите на Оста (Германия, Италия, Япония и техните съюзници).  Предложено от президента на САЩ Франклин Рузвелт, това понятие придобива световна значимост след подписването на Декларация на обединените нации от 1 януари 1942 г. Понятието обединени нации се използва и в Съглашението от 8 август 1945 г. Само три месеца по-късно, на 24 октомври 1945 г., обединените във войната нации се структурират и юридически като Организация на обединените нации. А трите държави, които носят основната отговорност за успеха на обединените нации в борбата срещу нацистка Германия и нейните съюзници — САЩ, СССР и Великобритания, по-късно образуват и мнозинството от членовете на Съвета за сигурност, на който е възложена главната отговорност по опазване на световния мир. Следователно предупреждението към нацистите идва не просто от ръководителите на три воюващи срещу нацистка Германия държави, а от представителите на най-високопоставената международна организация.

Освен в Нюрнберг Международен военен трибунал е създаден и в Япония. Това е Международният военен трибунал за Далечния изток, състоящ се от представители на 11 държави (СССР, Китай, САЩ, Великобритания, Австралия, Канада Франция, Нидерландия, Нова Зеландия, Индия и Филипините). Пред трибунала са изправени да отговарят за престъпления против мира, за военни престъпления и престъпления против човечеството 28 японски държавни ръководители. На 12 ноември 1948 г. седем  от подсъдимите са осъдени на смърт, а останалите — на различни срокове лишаване от свобода.

Освен двата международни трибунала в държавите, оказали се под властта на нацистите или на техните съюзници, бяха създадени национални трибунали. В съглашението от 8 август 1945 г., с което бе учреден Международният  военен трибунал, изрично се заявява, че нищо в това съглашение не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени на всяка от съюзните територии или в Германия за съдене на военните престъпници“. Освен това в  чл. 1 от Устава на Международния военен трибунал се говори за справедлив и бърз съд и наказание на главните военнопрестъпници от европейските страни на Оста“, т.е. за наказателна отговорност на военнопрестъпниците от всички държави, присъединили се към тристранния пакт, между които, за съжаление бе и България.  Върху тази международноправна основа трибунали (съдилища) от типа на Нюрнбергския трибунал са създадени в редица европейски държави.

В Германия е имало 12 малки нюрнбергски процеса:  процес срещу  нацистките съдии, процес срещу нацистките лекари, процес срещу немското военно командване и пр. Пред  тези трибунали са били привлечени 185 обвиняеми, от които 142 са признати за виновни, 24 са осъдени на смърт, 20 на доживотен затвор, 98 — на различни срокове затвор, и 35 оправдани. Освен тези „малки нюрнбергски процеси“ в Германия е имало е много други процеси срещу отделни лица, извършили някои престъпления, подсъдни на Международния военен трибунал.

Във Франция трибуналите осъждат на смърт 6500 души, между които президента маршал Петен и министър-председателя Пиер Лавал. Но една голяма част от колаборационистите е подложена на извънсъдебна разправа. Само през юли-септември 1944 г. са екзекутирани извънсъдебно 20 000 души заради сътрудничеството си с нацистите.

Преследването и съденето на нацистките военнопрестъпници продължи и много години след края на Втората световна война. За военните престъпления, престъпленията против мира и човечеството давност няма. Така половин век по-късно са изправени да отговарят за своите престъпления: Адолф Айхман, съден и осъден в Израел на смърт, Клаус Барби  — палачът от Лион, съден и осъден във Франция на доживотен затвор, и редица други още. Някои от най-зловещите нацистки престъпници обаче като д-р Йозеф Менгеле остават ненаказани. Дълбоко укрил се в Бразилия, той умира там през 1979 г.

Национален трибунал от типа на Нюрнбергския трибунал е създаден и в България, като една от страните, присъединили се към силите на Оста. Това става с Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.  (Държавен вестник,  бр. 219 от 6 октомври 1944 г). Тази наредба-закон, основана на чл.47 от Търновската конституция, е приета единодушно от всички партии, представени в правителството на Отечествения фронт — БРП (к), БЗНС, БРСДП, „Звено“. Привличането към наказателна отговорност на държавници и политици от България се основава още и върху общия принцип за отговорността на съучастниците в извършването на дадени престъпления. Като съюзници на нацистите българските управници носят пълна отговорност най-малкото заради своето съучастие в извършените от нацистите тежки престъпления. 

Народният съд в България

Народният съд се състоеше от четири върховни и 64 областни състава. Пред тях бяха привлечени да отговарят 11 122 души, от които 2730 получиха смъртни присъди, а 1516 бяха оправдани. Останалите бяха осъдени на различни срокове  лишаване от свобода.

Народният съд у нас действаше непосредствено след 9 септември 1944 г., т.е. след края на гражданската война, започнала на 9 юни 1923 г.  Той следователно във всички случаи се намираше под влиянието на неизживени още болки и страсти. Хиляди партизани и ятаци бяха избити, десетки хиляди къщи бяха изпепелени. Няма как всичко това да не е оказало определено въздействие върху съдиите от Народния съд. Поради това не може да се смята за изключено в някои случаи да са били допуснати несъразмерни наказания и други съдебни грешки. Но това в никакъв случай не намалява огромното политико-нравствено значение на Народния съд. Той бе необходим като мощен социално-нравствен катарзис, освободил ни от фашисткото минало. Ето защо трябва решително да се отхвърли опитът да се реабилитират еn bloc осъдените от Народния съд лица. Опозоряващ за България факт е, че през 1996 г. Върховният съд у нас си позволи да отмени  постановените от първия състав на Народния съд присъди и да реабилитира регентите, народните представители, министрите, т.е. всички ония, които вкараха България във Втората световна война на страната на нацистките убийци.

Трябва да е достатъчно ясно, че Народният съд у нас бе националният вариант на заседавалия в Нюрнберг Международен военен трибунал. Онзи, който иска да отхвърли Народния съд в България, трябва преди това да отхвърли Нюрнбергския Международен  трибунал.

Народният съд у нас бе гневно предупреждения към всички, които нарушават по престъпен начин своите задължения към народа. Това трябва да имат предвид и ония, които днес безогледно рушат материалното и духовното богатство на нашия народ. Не бива да смятат за изключено някой ден те да бъдат изправени да отговарят за престъпленията си пред един безпощаден народен съд. Народът рядко наказва, но когато наказва, наказва жестоко.

 Превратно използване на историческия прецедент

Нюрнбергският трибунал, както и еднотипните му народни трибунали (съдилища) в отделните страни са изключително събитие в правната история на човечеството. Продукт на една извънредна обстановка, те са без всякакво съмнение извънредни съдебни органи. Те имат своето оправдание в конкретната историческа обстановка, в която трябва да действат. Ето защо те не могат да бъдат модел за правосъдни органи в едно време, съществено различно от времето в края на Втората световна война. Днес е недопустимо да има извънредни съдилища. Съвършено неприемливо е, позовавайки се Нюрнбергския военен народен трибунал, да се създават днес други такива трибунали. Това би било превратно използване на историческия прецедент. За съжаление това през последните години стана. В пълно нарушение на международния правен ред бе създаден Международният наказателен трибунал за бивша Югославия. Той бе създаден от Съвета за сигурност, т.е. от орган, който няма такива правомощия. Съгласно чл.29 от Устава на ООН този орган може да създава единствено и само помощни органи, т.е. органи, които да подпомагат неговата собствена дейност. Трибуналът за Югославия пое съвършено извратени функции: вместо да съди престъпниците, започнали агресивна война срещу суверенната държава Югославия, той се зае да съди техните жертви. Това е антиправосъдие. Това е политическа мъст, облечена във фалшивите одежди на правосъдието. Там, в Хага, не съдеха, а направо убиваха.

Нюрнбергският международен военен трибунал е велик момент в световната история. Той е израз на една благородна и справедлива кауза, обслужваща върховни интереси на човечеството. Той не бива да се превръща в инструмент за постигането на  изцяло натоварени с политическа корист групови интереси.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук