ЛЯВОТО ПОЛИТИЧЕСКО ПРОСТРАНСТВО В ШВЕЦИЯ

0
291

На изборите от 19.09.2010 г. в Швеция т.нар. Червено-зелена коалиция, съставена от социалдемократи, Лява партия и Зелени, претърпя неуспех. Тя постигна 43,6% срещу 49,3% за четирипартийната дясноцентристка коалиция „Съюз за Швеция“.
Най-тежки са загубите за Шведската социалдемократическа работническа партия (ШСДРП). За нея гласуваха под 31%, което е най-лошият ѝ резултат от пролетта на 1914 г. насам. Партията загуби около 1/3 от избирателите си спрямо 90-те години на миналия век. По-малката Лява партия (с 5,6%) също не успя да се представи добре — това е най-слабият ѝ резултат от 1991 г. насам. Той означава загуба на повече от половината ѝ избиратели след най-доброто ѝ представяне през 1998 г.
От лявата коалиция единствено Зелената партия успя да подобри резултата си с 2 процента, достигайки 7,3%.

След Първата световна война социалдемократите управляват в продължение на общо 70 години съдбините на скандинавската страна. А днес за втори пореден мандат трябва да се задоволят с не особено завидната роля на опозиция. След 1945 г. страната само в продължение на 13 години не е управлявана от ШСДРП, която, макар през последните две десетилетия да бе силно заразена от неолибералните идеи отвъд океана, до началото на 90-те се стараеше да обезпечи социалния статус на населението чрез политиката на т.нар. благоденствие за всички.

Този превърнал се в легенда модел, за който през миналия век се говореше като за феномена на „шведското социално-икономическо чудо“, бе постигнат тогава именно от социалдемократическите правителства. След Втората световна война само за няколко години бедната преди това аграрна страна се превърна в една от най-проспериращите и високо развити нации в света. Но финансово-икономическият срив в Швеция през 90-те години разби социалдемокра­тическата мечта
за държавата-закрилница и за всеобщото благоденствие в рамките на пазарното стопанство. Тогавашната и в още по-силна степен днешната криза хвърли социалната система на страната в хаос, от който тя не успя да се възстанови. А основите на протичащия днес демонтаж на шведската социална държава бяха заложени още от управляващите през 90-те години социалдемократи.

След кризата в Швеция от миналото десетилетие партията рязко промени политиката си и зави остро към политическия център, което по-късно се оказа с неблагоприятни последствия за нея и за страната. Защото както след войната Швеция бе авангардът на социалдемократическия модел на грижеща се за всички държава, така през последните 20 години тя се превърна в поредния неолиберален експеримент за нейния демонтаж.

Но за да разберем по-добре поредния за Европа неуспех на социалдемократическа партия, е нужно да се върнем по-назад във времето и да се запознаем с историята на шведската левица.

Шведската  социалдемократическа 
работническа  партия
(Sveriges socialdemokratiska arbetarepartiet)

Шведската социалдемократическа работническа партия  е най-старата и най-голяма политическа формация в Швеция. Основана е на 23.04.1889 г. като революционна партия на шведския пролетариат и секция на II Интернационал.

За начало на социалдемократическото движение в Швеция се счита речта, произнесена от Август Палм на 6.11.1881 г. в хотел „Стокхолм“ в Малмьо. Той пледира за въвеждане на всеобщо избирателно право. (Дотогава право на глас имат единствено богатите мъже, които представляват само 5% от населението на страната). Организирането на профсъюзите през 80-те години на ХIХ в. и началото на издаване на социалдемократически вестници през 1882 г. в Малмьо и 1885 г. в Стокхолм от Август Палм са първите важни стъпки по пътя към възникване на самата партия.

В началото си ШСДРП се развива под силното идеологическо влияние на ревизионистки ориентираната германска социалдемокрация. Първите програми на шведската партия приемат много от германската Готска програма, а по-късно и от Ерфуртската програма. Според тях социалистическата промяна на общественото устройство трябва да се осъществи чрез реформи след демократично и легитимно завземане на властта чрез избори.

Първи председател на партията става Клас Толин през 1896 г., като дотогава социалдемократите имат колективно ръководство. Същата година с подкрепата на либералите за първи път в парламента влиза социалдемократът Ялмар Брантинг, а през 1920 г. става и първият социалдемократически министър-председател. През 1898 г. се сформира Централен съвет на профсъюзите, т. нар. Национална организация. Здравата връзка оттогава между партия и профсъюзи е от голямо значение за развитието на шведското работническо движение.

Политическата борба в началото на ХХ в. е насочена главно към извоюване на всеобщо избирателно право. Основните им съюзници в тази борба са либералите, в чието правителство от 1917 до 1920 г. те участват като коалиционни партньори. След постигане на главната цел — въвеждане на всеобщото избирателно право, включително и за жените, сътрудничеството с либералите приключва. Вътрешните противоречия между реформисткото и ляворадикалното крило на  социалдемократите достигат връх по време на Първата световна война и завършват с изключване от партията на лявото крило, което основава своя Лява социалдемократическа партия на Швеция (Sveriges socialdemokratiska vaensterparti), преименувана от 1921 г. в Комунистическа партия.

Очакванията, че след извоюване на изборната реформа през 1921 г. ще се спечели и мнозинство в парламента, не се оправдават. Всъщност социалдемократите на два пъти между 1920 и 1926 г. управляват, но без парламентарно мнозинство, със слаби правителства, въпреки високите изборни резултати от около 40%. Едновременно с това партията се радикализира — призивите за социализиране и одържавяване в икономиката стават все по-силни.

Под натиска на световната икономическа криза и масовата безработица, както и поради надигащата се заплаха от фашизъм, политиката за национализация остава на втори план. След изборите през 1932 г. (41%) ШСДРП, подкрепяна от Селската партия, сформира правителство на малцинството с министър-председател Пер Албин Ханссон (1932-1946 г.), което провежда политика, насочена главно към преодоляване на кризата. През 1936 г. сътрудничеството между двете партии се задълбочава със сформиране на правителствена коалиция. Стабилното парламентарно мнозинство позволява на коалицията да провежда активна социална политика и да изработи известната програма „Народен дом“ на всеобщото благоденствие в Швеция.

През 1928 г. Пер Албин Ханссон, председател на ШСДРП, възприе­ма понятието за „Народния дом“, възникнало още преди Първата световна война като метафора за политическа визия, използвано първоначално в националистически и дясноконсервативни кръгове, за да опише целите на социалдемократическата политика. В дебата в парламента (Риксдага) на Швеция той произнася своята прочута реч, в която между другото казва: Фундаментът на „Народния дом“ са солидаритетът и съгласието. В този дом няма да има привилегировани и онеправдани, галени и доведени деца. Там никой няма да гледа отвисоко на другия, никой няма да се опитва да се стреми към лична изгода за сметка на другите, силният няма да потиска и ограбва слабия. В добрия дом ще царуват равенство, грижовност, сътрудничество, готовност за помощ. Приложено към „Народния дом“, това ще означава премахване на всички прегради, които сега разделят гражданите на привилегировани и онеправдани, на господстващи и подчинени, на богати и бедни, на преуспяващи и неудачници, на ограбващи и ограбвани.“

Със споразумението от Залцьобаден от 1938 г. се поставя основният камък на трайното шведско социално партньорство и страната започва изграждане на „Народния дом“ – държавата на всеобщото благоденствие, която и до днес е символ за страната. Политиката на „Народния дом“ е ново отдалечаване на шведската социалдемокрация от марксизма и обръщането £ към строго националистически цели и чувства. Въпреки използването на тази метафора, определението „Народен дом“ никога не е включено в програмата на ШСДРП. Подобна идея е заложена и от нацистите в тяхното понятие „народна общност“ (Volksgemeinschaft). Неслучайно след идването на Хитлер на власт Швеция проявява разбиране към фашистката идеология и разрешава на крупни нацистки военни съединения да преминат през нейна територия към северната част на Източния фронт. Тази проява е отбелязана със задоволство и в реч на Гьобелс. Ненапразно след разгрома на фашизма и след смъртта на Пер Албин Ханссон (1946 г.) наследилият го Таге Ерландер заменя компрометираното донякъде понятие „Народен дом“ с определението „силно общество“, а по-късно с „държава на всеобщото благоденствие“. Дълбоките корени на шведската националистическа идеология обясняват в известна степен и разпространението на неонацизма днес в Швеция.

Избухването на Втората световна война забавя изпълнението на програмата „Народен дом“. За преодоляване на нейните предизвикателства с участието на три консервативни партии се образува т. нар. правителство на концентрацията, което трябва да се справи с политическите и икономическите затруднения от бушуващата  война. Въпреки тези събития през 1940 г. ШСДРП постига най-добрия изборен резултат в своята история с 53,8%.

След разгрома на фашизма през 1945 г. дейността на „правител­ството на концентрацията“ се прекратява и възникват ожесточени разногласия между социалдемократическата партия и буржоазния политически блок. С големи усилия Таге Ерландер успява на изборите през 1948 г. (46%) да даде отново управление на страната от социалдемократическо правителство на малцинството. Провежданата от него политика на пълна трудова заетост и изграждането на държава на всеобщото благоденствие осигурява за дълго време впоследствие управление на социалдемократите. Най-големия си изборен успех след войната ШСДРП постига през 1968 г., когато получава над 50% от гласовете. Председател на партията и премиер става Улоф Палме, който дълги години утвърждава облика си на уважаван политик, привърженик на мира и разоръжаването, борец за сътрудничество между двата враждуващи блока.

Промените в конституцията (1971 г.), икономическите затруднения, породени от петролната криза през 1973 г., както и споровете около използването на атомните централи като източник на енергия създават на ШСДРП поредица проблеми, които водят през 1976 г. до падането £ от власт (изборен резултат 42,7%).

След пауза от шест години, през 1982 г. Шведската социалдемо­кратическа работническа партия отново е в управлението след победа с 45,6%. Но терористичното убийство на нейния ръководител Улоф Палме през 1986 г. дълбоко разтърсва страната и блокира острите борби на политическата сцена. Наследникът на Палме, Ингвар Карлсон, продължава неговата политика, но през 1990 г. изпада в затруднено положение, когато заради разразилата се тежка финансово-икономическа криза в Швеция предлага редица непопулярни мерки, като замразяване на цени и заплати, забрана на стачките и т.н.,  все мероприятия от кухнята на неолибералите. През следващата година социалдемократите губят изборите със сравнително лош резултат от 37,7% и на власт идва дясна правителствена коалиция начело с неолиберала Карл Билдт. Но при неговото консервативно
управление бюджетната криза се изостря още повече, а за стабилизацията на държавните финанси се предприема сериозен демонтаж на шведската социална система и масивна приватизация на редица публични предприятия и услуги, което не допада на шведите.

На изборите през 1994 г. социалдемократите получават сравнително добър резултат от 45,3% и отново успяват да съставят правителство на малцинството начело с Ингвар Карлсон. Населението му гласува доверие с очакване да се справи по-безболезнено с предизвикателствата на кризата. Същата година се гласува за влизането на Швеция и в Европейския съюз, което се подкрепя от партийното ръководство, но този вот показва, че членската маса на партията е дълбоко разединена по въпроса През 1996 г. Ингвар Карлсон предава своя пост на колегата си Йоран Персон. Проблемът с влизането в ЕС до известна степен се неглижира от партията, докато през 2000 г. тя най-после се решава да проведе допитване за евентуалното влизане на Швеция в Европейския икономически съюз. Допитването, проведено през 2003 г., показа наличието на силни антиевропейски настроения сред много партийци, включително и сред членове на правителството. Освен това социалдемократическият кабинет продължи антисоциалната политика на консервативните си предшественици. За тази политика ШСДРП бе наказана на изборите през 1998 г., постигайки едва 36,4% от гласовете. Въпреки това тя съумя отново да състави правителство на малцинството с поддръжката на много добре представилата се Лява партия и на Зелените.
Вътрешнопартийният дебат около членството в ЕС връща до извест­на степен доверието на избирателите. На изборите през 2002 г. ШСДРП достига 40% и отново съставя толериран от Левите и Зелените кабинет.

През 2006 г. обаче социалдемократите постигат лош резултат на изборите – под 35%. Тяхното правителство на малцинството повече не е в състояние да съществува и след 12-годишно управление отново преминават в опозиция. Загубата е приписана между другото на лошия кризисен мениджмънт по време на цунами-катастрофата през 2004 г., на продължаващата несвойствена за партията политика без социална ориентация и на непопулярността на премиера Йоран Персон. Непосредствено след загубата на изборите той оттегля кандидатурата си и за председателския пост. На конгреса през март 2007 г. за първи път за председател е избрана жена, Moна Салин. Но и това не спира упадъка на социалдемократите. На изборите през септември 2010 г. те отново търпят загуба и въпреки че са все още партията с най-висок изборен резултат, се сриват под 31%, получавайки само 113 от 349 места в парламента.

Идеологически ШСДРП днес е ориентирана към социалната демо­крация, сътрудничество с профсъюзите и възстановяване на социал­ните програми. Тя членува в Социнтерна и Партията на европей­ските социалисти. Социалдемократите са по-популярни в северната част на страната и в момента имат малко над 100 000 членове.

Кои са причините обаче за пропадането на партията на изборите след 2006 г.?

След три години криза управлението на дясноконсервативното коалиционно правителство стабилизира бюджета, но за сметка на помощите за болните и безработните, и продължи мащабната приватизация, която доведе страната до най-голямата в Европа безработица сред младите хора. При такива условия би трябвало да е лесна задача за новия Червено-зелен съюз да спечели обратно властта, но вместо това социалдемократите отново падат до 30,9% (най-лошия резултат от 100 години насам). Подкрепата на Лявата и Зелената партия е недостатъчна, за да се компенсира провалът на лидера.

Как се стигна до това? Краткият отговор е: причина са пасивността и липсата на каквато и да е класово ориентирана политика, което даде възможност консервативната опозиция да се обяви още на изборите през 2006 г. за новата партия на трудещите се“ и дори да се самопровъзгласи за единствената работническа партия“, и то само заради незначителното намаление на данъците за работещите, независимо от силно орязаните помощи за здравеопазване и безработица.

В анализ на социалдемократите за изборния резултат се казва, че той се дължи на одесняване на избирателите, на проблеми с медиите и на неуспех да обяснят на обществеността своите послания. С други думи, в самите им послания няма грешки, а са сгрешили тези, които са ги „транспортирали“ към обществото. Всичко това няма нищо общо с реалността. Социалдемократите и Левицата пожънаха на изборите само това, което бяха посели. През изтеклите 4 години те проявиха твърде слаба опозиционност и мобилизация срещу нападките на управляващите. Ето защо на десницата беше дадена възможността да диктува тематиката на дискусиите по медиите, а левицата остави впечатлението, че няма свои отговори на проблемите, или поне няма отговор, който да се отличава ясно от този на нейните опоненти. Десницата успя да се възползва от тези предимства, от липсата на истинска алтернатива в опонента и от породеното от кризата отчаяние. И както днес се случва в много други страни на Европа, упадъкът на социалдемокрацията е следствие от впечатлението, че не преследва цели в интерес на трудещите се, а все още е заслепена от неолибералните идеи.

 Лявата  партия
(Vaensterpartiet)

Лявата партия е шведска парламентарно представена партия, защитаваща леви социалистически позиции. Днес наброява около 10 000 членове. Председател от 2004 г. е Ларс Оли. На изборите през 2006 г. формацията получи 5,85% и 22 от 349-те места в парламента. През 2010 г. за нея гласуваха близо 322 хил. души и тя получи 5,6%, респективно 19 мандата. Но този изборен резултат може да се оцени като неуспех на лявата пространство, поради това, че на този вот социалдемократите претърпяха своя пореден тежък провал.

Лявата партия е учредена през размирната и в Швеция 1917 г. от група леви социалисти, изключени от Социалдемократическата партия, и получава на изборите с.г. 8,1%. На конгреса £ през 1921 г. от новата партия са отстранени всички антиленинисти и тя сменя името си на Комунистическа партия на Швеция (Sveriges kommunistiska parti). Допълнителни вътрешни противоречия водят до нови вълни от чистки на по-десните групировки около Зет Хеглунд (1924 г.) u Kaрл Kилбом (1929 г.). Те създават свои политически формации, които обаче не успяват да просъществуват дълго време. Тези вътрешнопартийни брожения водят до загуба на 3/4 от партийните членове и срив на избирателната подкрепа, която пада през 1932 г. до абсолютния си минимум от 3%.

От 1924 г. до след края на Втората световна война дейността на шведската компартия е подчинена на политиката на Коминтерна. В началото на Втората световна война броят на партийните £ членове достига 20 000 души. Периодът на войната е тежко време за партията: вестниците £ са забранени, а около 2000 нейни членове интернирани. Правителството замисля нейната забрана. Швеция, въпреки участието на социалдемократите във властта, оказва логистична подкрепа на нацистка Германия, позволявайки немски воен­ни съединения да преминат през нейна територия към Северния фронт.

След смъртта на Сталин и конфликта между СССР и Китай шведската компартия преживява тежки вътрешни дискусии, които в крайна сметка водят през втората половина на 60-те години до отцепване на нови комунистически формации от нея – промаоистки и просталински.

От средата на 60-те години във Vaensterpartiet започва вътрешна реформаторска дейност и партията възприема по-самостоятелна политика. През 1967 г. след отцепване на просталинския и промаоист­кия Комунистически съюз на марксистите-ленинисти се стига до нова промяна на името й – Лява партия (комунисти). Обявява се в подкрепа на парламентарната демокрация като форма на държавно управление, припознава позициите на еврокомунизма и декларира стремеж към обединение с всички леви социалистически сили в страната. Но  разцепленията я отслабват и през 1968 г. тя постига отново лош изборен резултат от само 3%, след като през 1944 г. вследствие на принципните си позиции по време на войната е достигнала до подкрепа от над 10%.

През 1990 г., след рухване на източноевропейския социализъм, се отказва  от обозначението ìкомунисти“ в името си. В новата си програма (1993 г.) формацията се самоопределя като социалистическа и профеминистка партия. Поемането през същата година на председателството от популярната Гудрун Шиман и ясното £ позициониране срещу присъединяването на Швеция към ЕС £ носят през 1998 г. най-добрия изборен резултат (12%) в цялата £ история. Това слага началото на тясно парламентарно сътрудничество със социал­демократите и подкрепа на тяхното управляващо в малцин­ство правителство. Но това приближаване към социалдемократите впоследствие се оказва пагубно за партията.

След 1998 г. партийното председателство на Гудрун Шиман  е все по-оспорвано. Все по често £ се повдига обвинението, че пренебрегва основните принципи на партията и се сближава твърде много със социалдемократите. Това намира отражение и в социологическите проуч­вания: ако през декември 2000 г. за партията биха гласували 16%, то по време на парламентарните избори през 2003 г. това правят едва 8%. Тази загуба за Гудрун Шиман е подсилена и от отправените £ през януари с.г. обвинения за недеклариране в пълен размер на приходи. След оставката на Шиман и кратък преходен период председател на партията става Ларс Оли, който е на този пост и до днес.

Но изборът на Ларс Оли не е безпроблемен. В партията се  сформира група под името „Лява алтернатива“ (Vaegval Vaenster), която въпреки името си, е позиционирана по-скоро вдясно, в неолиберална посока, и идеологически се ориентира повече към социалдемокрацията.

За първи път Ларс Оли попада под публичен медиен обстрел по време на репортаж на шведската телевизия SVТ през 2004 г., в който той, след като открито се самоопределя като комунист, е обвинен от участващите в дискусията представители на „Лявата алтернатива“, че създава от партията гнездо на комунизъм от съветски тип. Ларс Оли възразява, че по-скоро се бори за комунизъм в смисъла на „безкласово общество“.

Един по-балансиран телевизионен репортаж от 2006 г. коригира  представата за „комунистическата“ Лява партия. Журналистът Дан Йосефсон стига до извода, че Vaensterpartiet в никакъв случай не може да бъде  комунистическа партия и че програмно тя е изградена по-скоро на кейнсиански принципи, т.е. тя е за пазарна икономика, в която държавата да играе само по-активна роля. В тази светлина трябва да се разглежда и искането на партията да се преодолее безработицата чрез създаване на 200 000 нови работни места в публичния сектор. Междувременно Ларс Оли оттегли заявлението си, че е комунист.

Но тъкмо тази неопределеност на шведската Лява партия, комбинирана с насадената в обществото представа, че „комунизъм“ непременно означава съветския бюрократичен модел, в съчетание със сближаването £ със социалдемократите, са главните причини за упадъка на Vaensterpartiet след 1998 г. Оттогава до днес тя вече е загубила половината от избирателите си и продължава да върви надолу.

В Европейския парламент шведската Лява партия е част от фракцията на Обединената европейска левица като член на партниращата £ формация Северна зелена левица, без да участва в Европейската лява партия.

Партията  на Зелените 
(Miljopartiet  de  Grona)

Тази екологична политическа формация на Швеция  е основана през 1981 г. от привърженици на движението против ядрената енергетика, формирало се на референдума от 1980 г. Зелените нямат председател на партията, а само двама говорители, мъж и жена, като символ на равнопоставеността на половете. От 2002 г. това са Петер Ериксон u Maрия Ветерстранд. От 1982 г. Зелените участват в парламентарни избори, но отначало без успех. През 1988 г., след катастрофата в Чернобил, те за първи път прекрачват 4-процентната бариера, получавайки 5,5% от гласовете и 20 места в Рикстага. На изборите през 1991 г. отново падат под 4% и губят депутатските си места, остават представени само в управлението на комунално ниво. През 1994 г. постигат 5% и 18 мандата и са в парламента и до днес.

През 1998 г. (с 4,5% от гласовете) Зелените влизат в правител­ство на малцинството в коалиция със социалдемократите и Лявата партия. На изборите за Европарламент през 2002 г. Зелените постигат 4,6% и получават 1 мандат, през 2004 г. достигат близо 6% и остават в управлението до 2006 г., когато Червено-зелената коалиция пада от власт. За Зелените тогава гласуват 5,2%, което им осигурява 19 парламентарни мандата. На 7 юни 2009 г., на изборите за Европарламент, Зелените се представят много добре и достигат 11%, респективно 2 евромандата. Най-добрият успех на национални избори Зелените постигат през септември 2010 г. със 7,3% и 25 места в парламента.

В партията днес членуват около 10 000 предимно млади хора. Зелените са против членството на Швеция в Евросъюза и настояват за провеждане на нов референдум за излизане от него. Обявяват се също и против използването на ядрената енергия, за разработка и внедряване на алтернативни енергийни източници. Понастоящем партията на Зелените може да са смята по-скоро за лява политическа сила, макар че има известни тенденции след последните избори да подкрепя по някои въпроси дясноконсервативното малцинствено правителство.  В някои общини Зелените си взаимодействат с либералите. На наднационално ниво формацията членува в Европейската зелена пратия.

Комунистическа  партия 
(Kommunistiska  Partiet)

Това е най-малката и най-радикална формация днес в лявото политическо пространство на Швеция. Образувала се е през 1970 г. чрез отцепване на просталинското крило от маоистко ориентирания Комунистически съюз на марксистите-ленинисти, отделил се от своя страна през 1967 г. от Лявата партия и саморазпуснал се след няколко трансформации през 1990 г.

Първият £ председател е Франк Бауде. От 1999 г. на негово място застава Aндерс Карлсон, който ръководи партията и до днес. Партийният вестник „Proletaeren“ (Пролетарий) излиза веднъж в седмицата. Първоначалното име на партията – Koмунистическа партия на марксистите-ленинисти (революционери), се променя в днешното £ име на ХIV конгрес в Гьотеборг (7.01.2005 г.).

Девизът на партията е Класа против класа“ и тя се определя като революционна, комунистическа партия, бореща се за цялостно преустройство на обществото, за премахване на капитализма и за замяната му с ръководено от работниците социалистическо общество. По тези причини партията се намира под наблюдението на шведските тайни служби „Saepo“.

Членовете £ наброяват днес около 1500 души, предимно млади хора, включително известни артисти като Свен Волтер, Ласе Брандеби, Keнт Aндерсон, Toта Незлунд, Фред Aкерстрьом и др. По тактически съображения Комунистическата партия не участва в национални и европейски избори. На местните вотове за нея гласуват общо около 15 000 избиратели и тя разполага към момента с 6 места в общински съвети, включително и във втория по големина град на Швеция, Гьотеборг. Нейните райони на най-голямо влияние са Lysekil, Karlshamn, Gislaved, където на избори достига до около 5%.

Младежката £ организация, учредена през 1994 г., се нарича Revolutionaer Kommunistisk Ungdom – Революционна комунистическа младеж. Партийният вестник Пролетарий“ излиза седмично от 1970 г. и има тираж от 3000 екземпляра. Компартията не членува в нито една наднационална политическа формация.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук