Атанас Иванов е роден в Плевен през 1977. Завършил е търговска гимназия в Ямбол, магистър по политология. Докторант по политология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ .Тема на дисертацията: „Синдикатите и политическият процес в България“.
Времето от началото на промените в България до изборите за Народно събрание през октомври 1991 г. е период, през който нито БСП, спечелила мнозинство във Великото народно събрание (ВНС), нито СДС, получил масова подкрепа извън стените на парламента, упражняват „цялата власт“. Каква роля играят в този период двете представителни профсъюзни организации в страната — Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ) и Конфедерацията на труда „Подкрепа“.
Малко история
Синдикатите са организации за представителство и защита на интереси, и то на колективни и групови интереси. Те възникват през ХIХ век като социална реакция на зараждащия се модерен индустриализъм и капитализъм, при който водещата, изначално по-силната страна е тази на собствениците и работодателите.
Българското синдикално движение възниква стихийно след Руско-турската освободителна война и се оформя организационно в началото на ХХ век под силното влияние на разделението в социалистическото движение на „реформистка“ и „революционна“ партия. Работническото движение у нас се заражда и укрепва под влияние на левите политически сили и достига основните си цели в годините на крайно десни политически режими. При своето изграждане то прилага структурите на германските профсъюзи и като тип работническо движение залага главно на професионалния признак — обхваща работниците от една професия, като в организациите не членуват спомагателните работници във фабриките.
От Освобождението до 1934 г. в България няма закон за правото на сдружаване на работниците и служителите. Правното основание за организиране на синдикатите се намира в чл. 83 от Търновската конституция, който гласи: „Бългapcкитe гpaждaни имaт пpaвo дa cъcтaвлявaт дpужecтвa бeз вceкaквo пpeдвapитeлнo paзpeшeниe, cтигa caмo цeлтa и cpeдcтвaтa нa тия дpужecтвa дa нe пpинacят вpeдa нa дъpжaвний и oбщecтвeн пopeдък, нa peлигиятa и дoбpитe нpaви“ (1). Основавайки се на този текст, българското синдикално движение започва развитието си на принципа на свободния синдикализъм.
Още от създаването си работническото движение отразява различните насоки на световното синдикално движение. Влияние, което ще е водещо през цялото му развитие. Терминологичните и организационните принципи зависят от опита, който е привнесен отвън, предимно от работещи в чужбина българи.
За българското профсъюзно движение разделителната линия на идейно-политическа основа е водеща още от самото му начало. В по-голяма или по-малка степен в България се развиват всички насоки на синдикализма — свободен синдикализъм, самосиндикализъм (анархосиндикализъм), християнски синдикализъм, казионен синдикализъм. Най-силно развити и определящи за страната обаче са партийният и свободният синдикализъм.
Още при появата си движението е свързано със социалдемократическата идея, а след разцеплението на социалдемокрацията в България през 1903 г. се оформят две синдикални централи под идейното и организационното влияние на БРСДП (тесни социалисти) и БРСДП (широки социалисти) — реформисткото крило на българската социалдемокрация. Двете социалдемократически партии в началото на века са сред най-активните политически формирования, борещи се за политическа власт и промяна на обществено-политическата и икономическата система. За осъществяване на тази цел те следват различни пътища, като използват синдикатите, за да увеличават влиянието си в обществото.
Буржоазните партии в България с малки изключения не проявяват афинитет към създаване и организиране на синдикати. Единствено авторитарните и комунистическите режими, осъзнали значението на синдикатите, създават единни синдикални организации като широка социална база за властта си. Единни синдикати съществуват в годините след преврата от 19 май 1934 г. — казионния Български работнически съюз, и след 9 септември 1944 г. — Общия работнически професионален съюз, преименуван по-късно в Български професионални съюзи.
Периодът след края на Втората световна война е свързан с идването на власт на БКП с помощта на Съветския съюз и пътя към еднопартийно управление, продължило до 1989 г. Комунистическата партия се ръководи в своята политика от официалната идеология на ленинския марксизъм, крепящ се на класовата борба на промишления пролетариат. Синдикатите се изграждат на основата на Лениновото учение за профсъюзите при социализма — те са „трансмисия от комунистическата партия към масите“ (2). Формално синдикатите се разглеждат като основен елемент на политическата система на социализма, а в действителност стават зависими и обезличени в организационно и съдържателно отношение, което ги отдалечава от естествената им природа. Основната им задача е изграждане на социалистическото общество. Тази градивна функция постоянно измества всички останали. Защитните действия се свеждат до минимум, тъй като се смята, че социалистическата обществена система изразява и защитава интересите на трудещите се. Това довежда до пълното обезличаване на профсъюзите и дискредитирането им като организация за защита на социално-икономическите и професионалните интереси на трудещите се.
В унисон с опитите за преустройство, подети от БКП през втората половина на 80-те, и отчитайки увеличаващото се равнодушие и демотивация на профсъюзните членове, се предприемат определени инициативи. Характерен за тези промени е центристкият подход, изразен в натиск отгоре за обновяване на профсъюзната работа и отчитане на интересите на колектива и личността за възстановяване на естествените функции на профсъюзите. В средата на 80-те години се предприемат действия за въвеждане на самоуправление на трудовите колективи като форма на демократизиране на трудовите отношения и преосмисляне на т. нар. градивна функция на профсъюзите — т.е. превръщането им в обществен гарант за изпълнение на социално-икономическата политика на партията и организатор на труда. Но всички промени са обречени на неуспех, защото се пречупват през основната цел за реализация на партийната политика.
След 1989 — между „политически“
и „икономически“ синдикализъм
Промените, стартирали през 1989 г., оказват сериозно влияние върху възникването на всякакъв тип организации за защита на интересите на гражданите. След 45 години монопол на Комунистическата партия върху „самоорганизирането“ на гражданите следва взрив на всякакъв тип обединения — от неформални групи през фондации, групи за натиск и политически партии. Този процес не подминава и развитието на работническото сдружаване. Синдикалният плурализъм в началото на промените води и до дезинтеграция и фрагментация на „старите“ профсъюзи и възникване на „нови“. Трябва да минат няколко години, за да се наложат в общественото пространство като най-автентични КНСБ и КТ „Подкрепа“.
Как се развиват те и какво е тяхното влияние върху политическите процеси? Доколко синдикалните организации играят роля за промените в обществото, защото тяхната цел е синдикалната и социалната защита на хората? Би трябвало, когато има силен синдикализъм, демокрацията да е стабилна. Ролята на синдикатите в началото на прехода от планова към пазарна икономика е изключително важна. Въпросът е дали те са, ако използваме фразата на Шерлок Холмс, „кучета, които не хапят“. Изграждането на синдикати от нов пазарен тип става в процеса на създаване на самия пазар, което ще рече при конкуренция между самите тях.
През февруари 1989 г. в Стара Загора възниква Конфедерацията на труда „Подкрепа“. Създадена като неформална, независима и опозиционна организация, „Подкрепа“ се превръща през следващите години във втория по големина синдикат в България.
В Програмната декларация на НПС „Подкрепа“ са записани искания за промяна в разпределителните отношения според пазарния принцип, но като се запазва социализмът като обществена система: „Днес за всички е очевидно, че новата икономическа реформа трябва да доведе до изграждане на пазарно стопанство от социалистически тип.“ (3) В социално-икономическата част на програмата се предлага въвеждане на минимална работна заплата, праг на бедността, ограничаване на седмичната продължителност на работното време от 42 часа и половина на 40 часа, увеличаване на размера на редовния платен годишен отпуск и други икономически и социални права, които профсъюзът ще отстоява.
„Подкрепа“ настоява за промяната на редица нормативи, ограничаващи основни човешки права: отмяна на ергенския данък като унижаващ човешкото достойнство; отмяна на наредбата за местожителство, която ограничава свободното движение на работната сила; премахване на системата на номенклатура и единствено условие за сключване на трудов договор да станат уменията и квалификацията на работниците и др.
Промените в синдикатите след ноември 1989 г. се извършват паралелно с трансформациите на икономическата и политическата сфера.
На 25 ноември 1989 г. на Петия разширен пленум на Централния съвет на Българските професионални съюзи се приема Резолюция, обявяваща независимостта на българските профсъюзи от политическите партии, държавата, бизнеса и административните органи и организации, от другите обществени организации. Това е възможност за завръщане към класическата функция на профсъюзите — защита на основните социални и икономически права на българските граждани. Централата се преименува в Централен съвет на независимите български професионални съюзи (НБПС). Извънредният конгрес на НБПС от 17 февруари 1990 г. прераства в Учредителен конгрес на Конфедерация на независимите синдикати в България. В условията на започващия преход към демокрация и пазарна икономика професионалните съюзи се самовъзприемат и като водачи на обществената трансформация, и като основна движеща сила на процеса. Трансформацията на постсоциалистическите общества открива широки пространства за истинска синдикална политика, но и изправя представителите на организирания труд пред сериозни предизвикателства и необходимост от стратегически избори.
Синдикатите се сблъскват с динамично променящата се реалност — рязко увеличаване на безработицата и протичаща деиндустриализация на българската икономика, преминаване от сферата на промишленото производство към сферата на услугите и информационните технологии. Ключов проблем на управлението е съчетаването на пазарните реформи с балансирането на социалната тежест между отделните социални групи. Поддържането на социален мир в началото на 90-те е основен тест за ефективността на „старите“ и легитимността на „новите“ представители на наемния труд. Отношението към управлението на държавата е рамкирано от това, че дълго време повече от 90% от промишлеността е държавна собственост. Факт, който засилва етатистките нагласи на който и да е управляващ и определя атмосферата на социалния диалог.
В началото на промените синдикалните организации подкрепят преминаването от командна към пазарна икономика, което им дава възможност да участват в договарянето на условията на ценова либерализация и антиинфлационна политика, с която стартира монетарната реформа. Подкрепата за реформите се осъществява чрез пряко участие в законодателната и изпълнителната власт (КТ „Подкрепа“) или чрез преговори (КНСБ).
Социалистическият период оставя на синдикалното движение в България незавидно наследство — бюрократична структура, обслужваща тоталитарната власт, отчуждена членска маса, дистанцирана от профсъюзната система, профсъюзни кадри от чиновнически тип. В същото време радикалните промени след 10 ноември изискват истински синдикализъм. Развитието на синдикатите след 1989 г. се извършват паралелно с трансформациите на икономическата и политическата сфера и са част от тях.
КНСБ — в търсене на нова идентичност
Синдикатът е една от двете национални организации, която се изгражда след 1989 г. по нестандартен модел — чрез успешна радикална реформа на старите профсъюзи (другият случай е с профсъюзите в Чехия). Конфедерацията се заема с тежката задача да реформира и пренесе старите синдикални структури в новото време, като остане най-голямата синдикална организация в страната.
КНСБ е образувана като доброволно национално сдружение на независими и равноправни съюзи и федерации, обединени по отраслов и професионален признак, те претърпяват дълбоки вътрешни реформи. От организация „трансмисия“, предназначена да съдейства за изпълнението на производствените задачи, спуснати от комунистическата партия, синдикатът се превръща в организация, претендираща да защитава икономическите и социалните права на своите членове.
По модела на промяна в БКП — вътрешнопартиен преврат, и промяната в Националните профсъюзи се извършва чрез доброволна оставка на председателя Петър Дюлгеров. По свидетелство на проф. Кръстьо Петков, председател на КНСБ (1990—1997): „През декември 1989 г. бях поканен на разговор от група високопоставени личности в системата на Българските професионални съюзи (БПС): Коста Андреев и Андон Трайков, секретари на ЦС на БПС; Лазар Роснев и Димитър Каменов, помощници на тогавашния председател на БПС Петър Дюлгеров; ст.н.с Мария Сотирова, директор на Профсъюзния институт. Ни повече, ни по-малко ми беше предложено да заменя кандидат-члена на Политбюро на БКП Петър Дюлгеров на поста председател на БПС — с негово съгласие, и на извънреден пленум на Централния съвет.“ (4)
Синдикатите са изправени пред сериозно предизвикателство. Все още не са конструирани страните за водене на традиционния диалог за всеки автентичен профсъюз — работодателите и правителството. В капиталистическите страни има развито тристранно сътрудничество между правителството, синдикатите и работодателите. А в началото на 90-те работодателят тук е един — държавата, т.е. проблемът в една фабрика става национален. Така че пътят за защита на социалните и икономическите интереси минава задължително през възможността за натиск върху властта.
През януари 1990 г. Българските професионални съюзи са допуснати до участие в Националната кръгла маса, което ги легитимира в публичното пространство като един от факторите на промяната. (КТ „Подкрепа“ участва в квотата на СДС като член-основател). Изследователи на тези кръгли маси твърдят, че те са израз на „договорената революция“ — срещу мирен преход и отстъпване на властта от страна на комунистите се оставя възможност за трансформиране на политическите капитали в икономически. Кръглата маса легитимира новите и стари икономически елити и ги вкарва в политическото пространство.
Според Кръстьо Петков успехът на реформаторския модел в „комунистическите“ профсъюзи става възможен чрез поредица от стъпаловидни действия, блокирали хода на „трансмисията“, елиминирали вътрешната съпротива, сменили полето на дейност и методите на работа на старите профсъюзи (НБПС — Независимите български професионални съюзи): смяна на висшето ръководство на НБПС; учредяване на конфедерация; разгръщане на реформаторския модел.
Учредителният конгрес на КНСБ се провежда на 17 февруари 1990 г. в НДК от над 3500 делегати от НБПС, избрани за пръв път по демократичен начин и без партиен надзор. Името, предложено от новоизбрания председател Кръстьо Петков е Конфедерация на независимите синдикати в България (КНСБ), с коренно променен устав, други цели и преструктурирани колективни членове. Ключовите думи в новото име са конфедерация и независимост. Замяната на русизма „профсъюзи“ с историческото название „синдикати“ (заимствано от френската терминология) има по-скоро символично значение за възраждане на прекъснатите традиции.
Няколко са факторите, които влияят върху развитието на КНСБ като организация:
Синдикалният плурализъм влияе върху организационната стабилност на КНСБ. За няколко години се появяват повече от 14 синдиката, които са в състояние на непрекъсната конкуренция без правила и диво наддаване за привличане на гласове
Структурната реформа, започващата икономическа криза и изпадането на цели отрасли в колапс имат негативно влияние върху „имиджа“ на организацията — непрекъснато намаляват членовете £, които се преливат в новите „демократични“ организации.
Третият фактор е преплитането на много и разнопосочни както политически, така и икономически интереси в синдикалната сфера на дейност, което в началните години на промяната води до сериозни опити за влияние върху дейността на организацията.
КНСБ в голяма степен способства за запазване на социалния мир в първите „горещи“ години след 10 ноември 1989 г. Още на Учредителния си конгрес КНСБ обявява, че ще бъде конструктивна опозиция на всяко правителство. Конструктивна, защото страната се намира в икономически колапс и поставянето на популистки искания би превърнало организацията в чисто деструктивна сила. Опозиция, защото КНСБ не желае да се подчинява и обвързва с политическа сила, която би £ отнела независимостта.
От пролетта на 1990 до януари 1991 г. КНСБ е в пълна политическа изолация — доброволно отказала се от връзките си с БСП и неосъществила контакти с нейните политически опоненти. От една страна, т.нар. председателство се стреми с бързи темпове да се докаже и осъществи независимостта на КНСБ. От друга страна, БКП/БСП продължава да търси директно влияние върху синдиката чрез своите активисти — членове на ръководствата на отделни федерации. А какво е състоянието на отношенията с политическите партии – членове на СДС? Отношенията или не съществуват, или се провеждат неофициално.
В началото на прехода КНСБ се обръща към всяко правителство с предложения за мирен диалог, преговори и споразумения. Докато правителствата се придържат към тази линия, КНСБ успява да запази конструктивен тон на отношения.
В края на февруари и началото на март 1990 г. започват преговорите на КНСБ и Националния съюз на стопанските ръководители с правителството на Андрей Луканов за подписване на Генерално споразумение. То става факт на 15 март 1990 г. Решени са жизнено важни, пораждали социално напрежение въпроси за защита правата и интересите на трудещите се.
През юни 1990 г. се провеждат избори за VII Велико народно събрание. Поради политическата поляризация постепенно работата на ВНС е блокирана, а на заден план остава решаването на жизненоважните за обществото проблеми — не се обсъждат и приемат закони, насочени към стопанската реформа и за защита на хората на наемния труд. Във връзка с това КНСБ излиза с Меморандум, в който настоява за съставяне на работещо и компетентно правителство, и заплашва, че ако не се изпълнят исканията, синдикатът ще предприеме национални протестни акции. През есента на 1990 г. поради очерталата се правителствена криза и ситуацията в страната КНСБ организира Подписка за обществен вот на недоверие към Великото народно събрание и за избиране на работещо правителство. В края на ноември 1990 г. „Подкрепа“ обявява национална стачка. Според Александър Каракачанов: „Тренчев си обяви стачката, без изобщо да пита СДС“ (5). Няколко дни след това към стачката се присъединява и КНСБ. В София са блокирани кръстовищата пред Ректората на Софийския университет и Орлов мост. Чрез медиите се осъществява директен натиск с цифри за стачкуващите в цялата страна. На 6 декември правителството на Андрей Луканов пада.
Това открива път за създаване на „безпартиен, експертен“ кабинет начело с Димитър Попов. За няколко месеца той успява да промени радикално стопанската ситуация в страната и да създаде условия за процесите на дълбоко прегрупиране на икономическите и политическите сили в страната. Либерализацията на цените пълни магазините със стоки, но отпушва процес на главозамайващо забогатяване на малцинството за сметка стремително обедняване на мнозинството. След месец на консултации се подписва Споразумение за национален консенсус (3 януари 1991 г.) между правителството на Попов, синдикатите и работодателите, мотивирано с необходимостта да се гарантира преходът към стабилно развиваща се пазарна икономика и да се намали социалната цена на този преход. Ето как лидерът на „Подкрепа“ Константин Тренчев обяснява защо и как се е стигнало до съгласието на синдикатите с правителството: „защото синдикатите се развиха много по-бързо от политическите сили. Нашата формула е: отстояваме права, а не се борим за власт. За да бъдем освен това истински синдикати, трябва да имаме истински работодатели. Работодатели всички знаем – нямаме. Следователно ние не можем да бъдем срещу реформата, която ще ни създаде действителни опоненти.“ (6) През март 1991 г. Кръстьо Петков се среща с президента Желю Желев, за да го информира, че независимо от някои несъгласия с правителството, КНСБ подкрепя реформите.
И двете правителства — на Луканов и Попов, не изпълняват обещанията си за социален диалог, дори на постигнатите официални споразумения. В резултат на „стачката срещу Луканов“ сътресението в КНСБ е огромно. Група от най-големите федерации е готова да напусне синдиката. Иска се извънреден конгрес за смяна на ръководството. Поради недоволство от действията на централата е създаден и
т. нар. профсъюз „Единство“, който се смята за приближен до БСП. Още на конгреса на БСП през септември 1990 г. възниква идеята за създаване на червени профсъюзи (7). С тези свои действия КНСБ си отваря пътя към по-широки и ползотворни политически контакти (8).
След приключване на мандата на Великото народно събрание Кръстьо Петков смята, че КНСБ има нужда от лоби в парламента: „КНСБ ще подкрепи в изборите независими кандидати, казали „сбогом“ на илюзиите… Създаването на синдикално лоби в новия парламент, което да влияе в подготовката и приемането на бъдещото трудово законодателство, става наложително.“ (9)
Дни преди това Кръстьо Петков е един от 19-те мъже, подписали на 2 септември 1991 г. Обръщение към българските избиратели: „Ние сме за радикална смяна на системата…. внушително мнозинство за премахване на политическата хегемония на БСП в структурите на властта.“ (10)
На 5 септември в публикация във в. „Труд“ е оповестено откриването на предизборния клуб на СДС-либерали, чиито лидери са двама от 19-те, подписали декларацията — Александър Каракачанов и Петко Симеонов. За никоя друга партия или коалиция няма публикация в профсъюзния вестник. Независимо от заявената позиция, че КНСБ е независима организация, председателят на КНСБ нееднократно приканва с личния си авторитет за подкрепа на политическия център: „Според мен всички, които споделят обръщението на 19-те и застават зад неговите принципи… от истинските радикали в БСП до умерените в СДС-движение… са налице условия за създаване на един широк политически център, който да играе разумна и балансирана роля в твърде емоционалната и често непредсказуема дейност на нашия парламент.“ (11)
Дни преди изборите проф. Петков публично, в интервю по БНТ, изказва предпочитанията си към центристките формирования, чиито платформи според него най-пряко отразяват интересите на наемните работници в прехода към пазарна икономика. Неуспехът на центристките формирования ясно показва, че преобладаващата част от членовете на КНСБ не определят политическата си привързаност по синдикална линия.
Конфедерация на труда „Подкрепа“ —
през политиката към синдикализма
Разликата между „старите“ профсъюзи и „новия“ е, че „Подкрепа“, започвайки „на чисто“, необременена от връзки и взаимоотношения с други елементи от системата, се обръща към защитата на основни граждански права и свободи на трудещите се и предлага промяна в трудовите отношения.
С появата на алтернативния профсъюз „Подкрепа“ се ликвидира монополът на представителство на интересите на ЦС на БПС, възможността за партиен контрол отгоре и всъщност се поставя въпросът за смяна на системата на трудовите отношения, която обаче не може да се случи без промяна на политическата система.
Редица от постановките на програмната декларация на НПС „Подкрепа“ залягат в документите на Съюза на демократичните сили, чийто основен съучредител е профсъюзът. В началото политическата кауза, на която служи „Подкрепа“, има приоритет пред синдикалната. В първия официален диспут между представители на КНСБ и „Подкрепа“ (декември 1989 г. в Софийския университет) Константин Тренчев заявява: „ Ние считаме, че не могат да бъдат отделени нашите синдикални искания от политическите искания, тъй като на практика сме твърдо убедени, че без политически промени тоталитарната система не може да бъде разградена и нашата икономическа програма, която е залегнала в общата програма на федерацията, не може да бъде реализирана.“
След началото на промените „Подкрепа“ активно се включва в процеса на „демонтиране на системата“ на социализма и за утвърждаване на влиянието на демократичните политически сили, което едновременно привлича и ограничава притока на нови членове. Водачите на „Подкрепа“ се раздвояват между революционната си роля на смели демократи, създали втория след „Солидарност“ нелегален профсъюз в Източна Европа, и експертната готовност да отстояват в конкретни ситуации интересите на работниците, обхванати от масово социално недоволство. През периода декември 1989 — януари 1990 г. в страната се разразява масова стачна вълна, отразяваща предимно натрупаните с години трудови и социални проблеми и със стремеж към публичност на проблемите. Тази потребност е използвана най-добре от алтернативния синдикат. Почти всеки ден започва някаква стачка, организирана от „Подкрепа“ или възникнала спонтанно, но оглавена от нейна структура. По данни от изследване на Международната организация на труда по това време „Подкрепа“ оглавява 264 стачки, което £ позволява да привлече значителна членска маса (12). В доклада си на учредителната конференция обаче Константин Тренчев пояснява, че въпреки разпространяваните слухове, в преобладаващата си част стачките не са организирани от новия синдикат, а повечето от тях са възниквали в резултат на трупаното с години недоволство срещу условията на труд и авторитарния стил на стопанските ръководители.
Политическото поведение на КТ „Подкрепа“ всъщност е свързано най-вече с идеите на Константин Тренчев как всъщност би трябвало да се конструира демократичната политическа система. Какво е поведението на новия „демократичен“ синдикат? Докато КНСБ подписва първото тристранно споразумение с правителството на Луканов, „Подкрепа“ демонстративно отказва да преговаря с комунистическото правителство и щурмува площадите и заводите, за да печели нови членове и симпатизанти. По време на първата конференция на НФТ „Подкрепа“, прераснала в конгрес (1990 г.), е приета нарочна декларация за отношението на новия синдикат към споразумението. В нея се заявява, че синдикатът ще подпише подобно споразумение само след провеждане на демократични избори. Заявено е, че организацията е политизирана „по принуда“ в борбата с тоталитарния режим. Синдикатът не предявява претенции към изпълнителната власт, а само към законодателната – конфедерацията ще издигне свои парламентарни кандидати и това ще бъдат само хора извън ръководството. Предвидена е възможността да се подкрепят и други кандидати, чиято предизборна платформа ще отговаря на целите и задачите, които си поставя синдикатът. При евентуална изборна победа на опозиционния блок „Подкрепа“ предвижда да изостави своите сегашни съюзници и да поеме ролята си на синдикална опозиция спрямо правителството. Това продължава чак до края на 1992 г., когато „Подкрепа“ излиза окончателно от СДС.
На този конгрес ясно се открояват острите отношения между КНСБ и „Подкрепа“. Гост от страна на КНСБ е Светослав Ставрев (зам.-председател), който в приветствието си заявява: „Конфедерацията на независимите синдикати в България гледа на „Подкрепа“ като на естествен съюзник. Колкото и да се държим недружелюбно, ние често сме принудени да бъдем съюзници. Не синдикално противоборство, нужно ни е синдикално сътрудничество. Обръщаме се към вас за взаимодействие.“ (13) Отговорът на Пламен Даракчиев, вицепрезидент на „Подкрепа“, е: „Ние все още не сме излезли от вчерашния ден. Няма да се сбъдне отколешната мечта на номенклатурата за синдикално обединение в България.“
„Подкрепа“ играе основна роля за свалянето на второто правителство на Луканов и в началото подкрепя „експертния“ кабинет на Димитър Попов. Дискусиите около правителството и новата конституция стимулират по-нататъшното разделение в СДС – оформя се прословутата Група на 39-те. През май 1991 г. тя се легитимира, като напуска парламента в знак на протест срещу „комунистическата“ конституция. По повод на приетата от Великото народно събрание нова конституция КТ „Подкрепа“ лансира идеята за провеждане на национален референдум за приемане или неприемане на конституцията.
През юни Групата на 39-те започва гладна стачка, приключена дни след подписване на конституцията с неочакван компромис – ВНС се разпуска и се провеждат предсрочни парламентарни избори за 36-о Народно събрание. Д-р Константин Тренчев, като представител на една от организациите, учредили СДС, активно се включва в процеса и призовава СДС да се превърне в партия. Но през лятото СДС окончателно се разцепва и за участие в изборите се регистрират три СДС-та: този на 39-те (СДС-национално движение), успял в суматохата на регистрацията да завладее синята бюлетина, СДС-център (събрал БСДП на д-р Дертлиев, политически клуб „Екогласност“ на бившите дисиденти Стефан Гайтанджиев и Георги Аврамов и почти невидимата формация АСО-независими) и СДС-либерали (в състава на който влизат остатъци от Зелената партия на Александър Каракачанов, както и на клубовете за демокрация, оглавявани от Петко Симеонов).
За по-ясно разбиране на политическата позиция на КТ „Подкрепа“ ще включа част от интервю на Константин Тренчев по повод на предстоящите парламентарни избори:
„ – Г-н Тренчев, за никого не са тайна пристрастията на КТ „Подкрепа“ към синята бюлетина. А една американска синдикалистка наскоро ми каза: „Ако при избори се опитаме да кажем на хората за кого да гласуват, ще ни обявят за комунисти“. Какво ще бъде поведението на вашата синдикална централа в започналата вече предизборна кампания?
– Права е американската синдикалистка просто защото действието се развива в Америка. В многострадална България, управлявана все още от преименували се комунисти, всичко тепърва ще се вмества и намества в рамките на една нормална демократична държава. Първостепенна задача на КТ „Подкрепа“ от самото £ създаване е да се самообразова и да образова хората в страната ни по въпросите на демократичните избори, за необходимостта от синдикално лоби в парламента, за ролята на синдикализма като гарант срещу партизанщината в политиката. Тези избори са решителни за нас да докажем пред света, че сме нация с достойнство и не желаем повече да сме на опашката на историята. КТ „Подкрепа“ няма да издига свои кандидатури за депутатски места, но със свои средства ще подпомага издигането на честни, свободомислещи, със синдикална култура кандидати.“ (14)
Участието на КТ „Подкрепа“ в политическите борби на страната на опозицията изиграва решаващо значение за изборната победа на СДС–движение през октомври 1991 г. Синдикатът взима сериозно участие в предизборната кампания:
– при определяне на кандидатските листи на СДС, например „Подкрепа“ категорично е против включването на Димитър Луджев като водач в листите на СДС;
– КТ „Подкрепа“ използва своя вестник за агитация в подкрепа на СДС-движение;
– на 10 октомври 1991 г., три дни преди изборите за Народно събрание, Константин Тренчев публикува Обръщение към нацията: „Скъпи съотечественици, след няколко дни ще направим един исторически избор, от който ще зависи дали България ще тръгне по пътя на цивилизацията, или ще продължава да робува на комунистическата варварщина и азиатския примитивизъм. Сега имаме уникалния шанс мирно, с бюлетина, да направим от комунизма един лош спомен. Защото преобладаващата част от нас желае да промени съдбата си към по-добро… И още, ако не желаят гласовете им да се стопят, за да постигнат целта си, нека да гласуват за Промяната със синята бюлетина…“ (15)
След победата на демократичните сили на изборите през декември 1991 Конфедеративният съвет на КТ „Подкрепа“ взима три важни решения, които стартират процеса на оттегляне на синдиката от СДС: относно взаимоотношенията със СДС; относно социалната политика на правителството; за предстоящите президентски избори (16).
Въпреки заявеното формално напускане, „Подкрепа“ може да разчита на народни представители в групата на СДС, които са по-скоро „подкрепаджии“, отколкото „седесари“, и които изиграват сериозна роля при сваляне на правителството на Филип Димитров през 1992 г.
Тясната обвързаност на „Подкрепа“ с новите партии, агресивната антикомунистическа риторика и поставянето на политически условия за членство автоматично насочват много хора към други организации. Така се формира един хомогенен членски състав, силно мотивиран и лесен за мобилизация. Този пръв период създава на организацията ярък имидж на гъвкава и мобилна организация, която решително влиза в конфликтите. Веднъж извоюван, този авторитет в много случаи работи превантивно за каузата на „Подкрепа“, дори доста време след като реалният ресурс за поддържането му е сериозно подкопан.
Организационната структура на „Подкрепа“, която поддържа тесни контакти с американските профсъюзи, следва принципа на индустриалния синдикализъм, но със сериозен властови ресурс в регионалните структури. Тази структура, чийто прототип в Източна Европа е полската „Солидарност“, е удобна за съчетаване на политическа и синдикална дейност.
В периода 1989-1992 г. синдикалният плурализъм се задълбочава. Създават се редица структури и организации: Народен профсъюз „Единство“(отцепил се от КНСБ през 1991 г.), Национален профсъюз „Бизнес“, който през 1992 г. се преименува в Общност на българските свободни синдикати. През същата година от КТ „Подкрепа“ по повод на влошените отношения с правителството на Филип Димитров се отцепват синдикални структури и се учредява Асоциация на демократичните синдикати.
Началото на промените е свързано с остра конфронтация в обществото, която не може да подмине не само синдикалните организации, но и българската църква. Синдикатите са организации за отстояване на икономическите и социалните права на гражданите пред държавата и частния бизнес. Те би трябвало да контролират държавната власт за по-достоен живот на хората на наемния труд. Демокрацията е нещо повече от свободни и честни избори и разделение на властите, защото предполага и реален контрол върху процесите на взимане на решения и ефективно гарантиране на граждански, политически и социални права на гражданите. Преди 1989 г. системата на управление гарантира социалните права на хората, но липсват гражданските и политическите права. След промените има период на „взрив“ на политически и граждански права, но социалната сигурност изчезва.
Българските синдикати имат сериозна роля в началните години на прехода и са по-скоро социални движения с ярка политическа позиция. Те постепенно узряват за действителната си роля в обществото — защита на социалните и икономическите права на членовете си чрез активен социален диалог и укрепване на тристранното сътрудничество. Още в началото на прехода обаче личи „дефицитът“ на откритост и диалог между правителствата и синдикатите. Дефицит, който трябва да търсим най-вече в липсата на консенсусна политическа култура както в личностите от началото на прехода, така и в „монетарния“ модел на икономически преход, възприет още от правителствата на Луканов и достигнал своя апогей при правителството на Иван Костов (1997 — 2001).
Литература:
Българското синдикално движение — минало и настояще, С. 2000
КНСБ, III конгрес. Отчетен доклад на Координационния съвет (8-10.10.1993 г.), София.
Петков, К., Как създадохме КНСБ (историко-социологически очерк) Достъпно на: http://www.kpetkov.eu/sites/default/files/KNSB_20godini.pdf
Варзоновцев, Д., Автобиография на българския преход. Достъпно на: http://formulata.hit.bg/kniga.html)
Ленин. Съч., т. 30, с. 481-482.
Бележки:
(1) http://www.constcourt.bg/Pages/LegalBasis/Default.aspx?VerID=64
(2) Ленин. Съч., т. 30, с. 481-482
(3) Програмна декларация на НПС „Подкрепа“, Българското синдикално движение — минало и настояще, С., 2000, с. 277
(4) Петков, К., Как създадохме КНСБ (историко-социологически очерк), с. 3 http://www.kpetkov.eu/sites/default/files/KNSB_20godini.pdf
(5) Варзоновцев, Д., Автобиография на българския преход.: http://formulata.hit.bg/kniga.html
(6) „Развод със системата по взаимно съгласие“, в. „Труд“, 1 февруари 1991 г. с.1
(7) „Червените синдикати ли са верният път“, в. „Труд“, 24 септември 1990 г., с. 3: Петър-Емил Митев: Действително възникна идеята за създаване на „червени“ профсъюзи. Това е естествена реакция на активната политическа дейност, която развива „Подкрепа“ сред трудовите колективи. Лично аз смятам, че пътят не е в създаването на допълнителна политизация на синдикалното движение, нито пък във формирането на „червени“ профсъюзи. Според мен пътят е „деполитизацията“.
Филип Боков, член на председателството на ВС на БСП: Създаването на „червени“ профсъюзи в противовес на „сините“ не е пътят, по който трябва да се върви, за да се решат проблемите, които съществуват в предприятията. Лично аз не съм особено сигурен доколко една или друга профсъюзна организация може да остане независима от политическите партии. Поне на мен не ми е известно в света да съществува такава синдикална организация. Почти във всички развити страни синдикалните организации имат тежнения или към социалистическите, лейбъристките партии, или към социалдемократическите партии. Смятам, че това, което се случва в България в момента в синдикалното движение, е действително един парадокс. Както от гледна точка на съществуването на „Подкрепа“ с тяхната дясна ориентация, така и от гледна точка на този стремеж на независимите синдикати да бъдат съвършено независими от социалистическата партия. Аз смятам, че това е продукт на ненормалните условия, които съществуват в страната след този период на преход.
(8) Петков, К., Как създадохме КНСБ (историко-социологически очерк). http://www.kpetkov.eu/sites/default/files/KNSB_20godini.pdf. „Но веднъж прекъснали партийната зависимост от БКП, не можехме да висим в безвъздушно политическо пространство и да разчитаме на благоволението на периодично сменящите се правителства.“
(9) „КНСБ ще подкрепи в изборите независими кандидати, казали „сбогом на илюзиите“, в. „Труд“, 6 септември 1991, с. 2
(10) Обръщение към българските избиратели и политическите и обществени сили, в. „Труд“, 3 септември 1991, с. 1
(11) „Независимият синдикализъм е сериозно нещо, за да се остави само на политиците“, в. „Труд“, интервю, 9 септември 1991, с. 1
(12) Българското предизвикателство (Реформата на трудовия пазар и социалната политика ), МОТ — Екип за ЦИЕ, Будапеща, 1994, с. 159.
(13) Доказахме, че сме независими, в. „Подкрепа“, брой 1, 3 април 1990, с. 3
(14) В. „Подкрепа“, бр. 19, септември 1991.
(15) Към нацията — обръщение на президента на КТ „Подкрепа“, в. „Подкрепа“, 10 октомври 1991, с. 1
(16) Три важни решения на конфедеративния съвет, в. „Подкрепа“, 7 декември 1991:
Относно взаимоотношенията със СДС
Отчитайки степента на демократизация на обществено-политическия живот и победата на СДС в проведените парламентарни избори;
Вземайки предвид възможността за разтоварване от поетите по необходимост политически ангажименти на Конфедерацията, чиято нелека задача бе да съдейства активно за демократизиране на българското общество;
Съобразявайки се с проявеното желание на регионални и професионални организации от Конфедерацията;
И считайки, че редовните консултации са една достатъчна общоприета синдикална форма на партньорство с политическите сили
Конфедеративният съвет на КТ „Подкрепа“
РЕШИ:
1. Оттегля статута се на наблюдател от Координационния съвет на Съюза на демократичните сили
2. Възлага на ИС на КТ „Подкрепа“ съвместно с НКС на СДС да намери подходяща форма на постоянен контакт за запазване съюзническите взаимоотношения между двете организации.
Конфедеративен съвет на КТ „Подкрепа“
Президент:
Д-р К. Тренчев
Относно социалната политика на правителството
Като взе предвид постигнатите резултати от досегашното трипартитно сътрудничество;
Отчитайки ролята на социалното партньорство в сложната политико-икономическа обстановка на прехода;
И съобразявайки се с опита на страните с развита демокрация в областта на трипартизма
КС на КТ „Подкрепа“ реши:
1.Препоръчва на правителството да се отнесе с максимална отговорност към възможността за нарушаване на социалния диалог
2. Препоръчва на правителството да съдейства за създаването на механизъм за социален диалог с отговорности, права и задължения, съответстващи на досегашните.
3. Счита, че ако правителството наруши социалното партньорство, то ще носи цялата отговорност и вина от последиците.
Конфедеративен съвет на КТ „Подкрепа“
Президент:
Д-р К. Тренчев
За предстоящите президентски избори
КТ „Подкрепа“ призова днес своите 700 хил. членове да гласуват по съвест и препоръча организациите, членуващи в синдиката, да не се ангажират в предизборната кампания.