ТЕОРЕТИЧНОТО НАСЛЕДСТВО НА МАРКС В ГЛОБАЛНИЯ СВЯТ

Мислител на хилядолетието

Маркс е съвременник на първия локомотив. Днес има постоянна станция в орбита около Земята. По негово време Гобсек брои монетите си. Днес виртуалните пари преобразуват световната икономика; те излизат изобщо вън от категориалния апарат на „Капиталът“. Полугладният и полуграмотен Марксов пролетарий вече трудно се възприема дори като далечен предшественик на работника със синя, а още повече с бяла якичка. Комунизмът, описан от Маркс като „призрак“, се въплъти в действителност — с негово post mortem съдействие; сега изглежда отново като „призрак“, но с него плашат не „папата и царя“, а децата. И избирателите.

И след всичко това в края на миналия век една анкета на БиБиСи посочи Маркс като „мислител на хилядолетието“. Вероятно за мнозина е прозвучало като изненада, особено в Източна Европа, където ирационалното възхваляване на Маркс се смени с неговото ирационално отричане. Може би някои смятат, че анкетата не е представителна. Истината е, че Маркс получава признание чрез самата Британска енциклопедия.

Ето как са представени най-видните мислители на всички страни и епохи (в страници):

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ БРИТАНИКА

Макропедия

Само две личности са удостоени с по-голямо внимание от Маркс — Аристотел и Платон. И двамата са от друго хилядолетие.

Маркс — приеман и оспорван, отричан и актуализиран — беше и остава мислителят, обхванал както никой друг хилядолетието чрез аналитични заключения и дръзки прогнози. Може да се каже, че Маркс е големият философ на капитализма, въпреки или по-скоро тъкмо поради това, че е и негов отрицател. Само като излезеш от системата, можеш да я видиш в нейната цялост. Макрорамката е очертана още в „Манифеста“.

„Буржоазията не може да съществува, ако непрекъснато не революционизира средствата за производство, значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения… Постоянни преврати в производството, непрекъснато разтърсване на всички обществени отношения, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички други епохи. Всички застинали, ръждясали отношения заедно с придружаващите ги осветени от векове представи и възгледи се рушат, всички новосъздадени остаряват още преди да се вкостенят… Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоазията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установява връзки. Чрез експлоатацията на световния пазар буржоа­зията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитни… На мястото на старото местно и нацио­нално самозадоволяване и затвореност се появява всестранна размяна и всестранна зависимост на нациите една от друга. Това важи както за материалното, така и за духовното производство.“

В наши дни мащабността и актуалността на тези аналитични обобщения може да се оцени още по-добре. Едва през последните десетилетия понятието „глобализация“ навлезе мощно в научните изследвания и медийните коментари.

В „Капиталът“ Маркс не описва световната икономика като цяло. Добре известно е, че трите тома на „Капиталът“ покриват първата от шестте книги, които Маркс е планирал. Вън от този внушителен обхват остава немалка и важна територия — некапиталистическите (докапиталистическите) отношения в света.

Знаков опит да се продължи делото на Маркс прави Роза Люксембург („Натрупването на капитала“, 1913). От нейния труд черпи вдъхновение Георг Лукач („История и класово съзнание“, 1925). Глобализацията може да се разглежда като заключителна фаза на процеса, описан от Роза Люксембург като усвояване на некапиталистическата среда от капитала. Исторически таван на капитализма, според нейното заключение, е изчерпването на този ресурс.

Когато става дума „да се пренапише“ „Капиталът“, нека се вземат предвид и опитите „да се допише“ от най-значимите следовници на Маркс.

Диахронният ракурс

Идеите на Маркс — и техният генезис, и тяхната логическа връзка — могат да бъдат разбрани само ако се съобразим с особения диа­хронен характер на неговото учение. Хегел прави първата мащабна равносметка на историята. Идеята за коренно различно историческо бъдеще е евристичен пробив, с който Маркс излиза вън от философската утопия на своя учител („Феноменология на духа“, 1807).

Методологическият принцип — „Анатомията на човека, е ключ към анатомията на маймуната“, наследен от Хегел и използван от Фойербах, у Маркс има двоен смисъл:

Капитализмът — връхната точка в развитието на стоковото производство, е ключ към разбирането на цялата „икономическа обществена формация“ (ökonomischе Gesellschaftsformation), на цялата „предистория“.

Комунизмът — начало на „действителната история“, е ключ към разбирането и на обществото, и на човека; той е „решение на загадката на историята“.

„Капиталът“ има фундаментално научно значение като:

– Доказателство за икономическата основа на съществуващата система от обществени връзки;

– Доказателство за преходността на капиталистическия строй;

– Доказателство, че обществото не е суперсистема спрямо индивида.

За да се актуализира „Капиталът“, следва да се актуализира преди всичко философско-историческата схема, в която той се вписва.

Въпросът, формулиран остро, е: Ще има ли „действителна история“ или „предисторията“ ще се окаже „край на историята“? Ще съумее ли човечеството да осъществи скока от „царството на необходимостта“ в „царството на свободата“?

Отговорът на този въпрос ни връща към двойния проблем за същността на човека и за системния характер на обществото, разгледан от Маркс в неговото първо, незавършено философско-икономическо произведение („Критика на политиката и политическата икономия“, 1844; цитирано като „Парижки ръкописи от 1844“ или „Икономическо-философски ръкописи от 1844“).

Обществото —
система или суперсистема

Какво представлява обществото: форма на организация за оптимизиране на съществуването на неговите членове или суперсистема по отношение на тях (както термитникът може да се разглежда като свръхорганизъм)?

Каква е родовата същност на човека: неговото свободно битие или специфичен тип не-свобода, зависимост от собствените му продукти, от външни сили, които сам създава?

Идеалната държава на Платон е завършена суперсистема. За Маркс свободата е родова характеристика на човека, която произтича от типа отношение към природната среда, от творческия характер на труда. И пак в труда — в отчуждения труд, се корени видимото действие на обществото като суперсистема: производството се оказва над производителите, държавата — над гражданите, религията — над вярващите, семейството — над съпрузите. Премахването на всяко отчуждение е „връщане на човека от религията, семейството, държавата и т.н. към неговото човешко, т.е обществено битие“. Затова „комунизмът като положително премахване на частната собственост“ ще бъде „истинското разрешение на спора между съществуване и същност, между опредметяване и самоутвърждаване, между свобода и необходимост, между индивид и род“.

В друг ракурс това означава, че в периода на „предистория“ самата филогенеза е незавършена, формирането на човека като човек не е приключило.

Тук обаче има и обратна логика: антропологичната ограниченост на недоформирания човек може да се окаже непреодолима тежест тогава, когато произведените от отчуждението продукти са достигнали до огромна разрушителна сила.

Маркс не е подозирал, че може да възникне подобна ситуация.

Дейност и субект на дейността

В 1844 г. Маркс формулира въпроса: „Какъв смисъл в развитието на човечеството има това свеждане на по-голямата част от човечеството до абстрактния труд?“

През 1857 – 1858 отговорът е даден чрез периодизация на историята: „Всеки индивид притежава обществена мощ във формата на вещи. Отнемете тази обществена мощ на вещите и вие ще трябва да я дадете като власт на едни лица над други лица. Отношенията на лична зависимост (в началото съвършено първобитни) — такива са първите форми на общество, при които производителността на хората се развива само в незначителна степен и в изолирани пунктове. Лична независимост, основана върху вещна зависимост — такава е втората крупна форма, при която за първи път се образува система на всеобщ обществен обмен на веществата, универсални отношения, всестранни потребности и универсални потенции. Свободна индивидуалност, основана върху универсалното развитие на индивидите и на превръщането на тяхната колективна обществена производителност в тяхно обществено достояние — такава е третата степен. Втората степен създава условия за третата.“

Смисълът на „свеждането“ на човечеството до абстрактния труд е определен ясно: именно по този начин се стига до онова развитие на производителните сили, което прави възможно обществото на свободната индивидуалност.

През 1844 г. Маркс стига до извод, който дефетишизира отчуждението: „Не боговете, не природата, а само самият човек може да бъде тази чужда сила над човека.“

През 1867 г. е очертана „историческата тенденция на капиталистическото натрупване“: „Експроприаторите биват експроприирани.“

Тази знаменита фраза мнозина и досега смятат за отстъпление от научния стил на изложение. Но въпросът е по-дълбок. Надживяването на епохата, в която разменната стойност обуславя общественото богатство, и субектното опровергаване на класовата доминация са предпоставени като синхрон. По-късните превратности в историческата съдба на марксизма са свързани тъкмо с липсата на подобен синхрон. Експроприаторите са експроприирани, преди „централизацията на средствата за производство и обобществяването на труда“ да са стигнали „до една точка, когато те повече не се побират в своята капиталистическа черупка“. Историята показа какво става в такъв случай: възстановява се капиталистическата черупка.

Възникват поне два парадокса.

В неразвита капиталистическа страна — България е типична, „експроприатори“ се оказаха комунистите, следовници на Маркс, и наистина бяха експроприирани, т.е. лишени от разпореждане с експроприираната от тях собственост.

Теоретичното заключение, че производителните сили „пръскат“ неадекватните производствени отношения, се оказа практически проверено и доказано тъкмо чрез съдбата на реалния социализъм.

Комунизъм A и комунизъм B

Маркс означава бъдещото общество като „комунизъм“. Това понятие днес е покрито с черна легенда. Дори в Китай, където продължава да управлява Китайската комунистическа партия, обществената цел е преформулирана — вече не е строителство на „комунизъм“, а „сяо кан“, конфуциански термин за хармонично общество. При все това анализът на текстовете на Маркс ще бъде неадекватен, ако се използват други понятия освен оригиналните. 

Ако „комунизъм“ е общество без частна собственост, това само по себе си съдържа фундаментално разграничение:

a. Антикапиталистически комунизъм — преди кулминацията на частната собственост.

b. Посткапиталистически комунизъм — след кулминацията на частната собственост.

Антикапиталистическият (докапиталистическият) комунизъм достатъчно ясно кристализира още в декретите на Бабьоф. Той е егалитарен, уравнителен. Жизнена програма е ситостта. Силов, репресивен, казармен комунизъм.

Посткапиталистическият комунизъм („натурализъм — хуманизъм“) — точно обратното, е индивидуалистичен; в неговия център е самореализацията на личността, разгръщане на нейния творчески потенциал. Предполага преодоляването на институционното насилие; не е етатистки, а по-скоро анархистичен — предвижда „обратно поглъщане на държавата от обществото“, постепенно „отмиране на държавата“.

Ако единият е доведената докрай суперсистема, то другият означава трансформация на обществото от суперсистема в оптимална среда на съществуване и изява, на взаимоотношение между индивидите. Ако единият довежда до крайност, хипертрофира суперсистемата, другият я преобразува и хуманизира; в това е неговият смисъл.

Самият Маркс противопоставя тези два типа комунизъм. Неговият критически анализ на антикапиталистическия комунизъм по своята дълбочина и острота може да конкурира цялата антикомунистическа литература.

Реалният комунизъм на ХХ век се оказа много близък до комунизъм a, до „представата за някакъв минимум“, до неговата „определена ограничена мярка“. Не е случайно. Руските работници или китайските селяни могат да радикализират антифеодалната революция, да я превърнат в антикапиталистическа. Но не могат да я направят посткапиталистическа. Дори ако пролетариите от всички страни се обединят, те не биха могли да реализират преход към качествено нова обществена формация. Не са носители на нов начин на производство. А тъкмо това е условието, формулирано в контекста на материалистическото разбиране на историята.

Отново се сблъскваме с два парадокса.

Маркс, който дефинитивно разграничава двата типа комунизъм в своите теоретични изследвания, допуска тяхното смесване в своите политически послания.

Реалното движение към общество на свободната индивидуалност, прогнозирано от Маркс, помете от обществената сцена тъкмо общества, в които неговият портрет стоеше на най-видно място.

„Капиталът“ е изключително теоретично постижение, критична научна теория. И заедно с това, по определението на самия Маркс — „политическа икономия на работническата класа“. „Пренаписването на „Капиталът“ може да бъде продуктивно само като се освободи от социално-класов адрес, като се деидеологизира.

Времето като социално понятие

Социално-икономическите измерения на времето имат първостепенно значение в „Капиталът“:

Чрез времето Маркс открива механизма на принадената стойност, разликата между продажба на труд и на работна сила; принаденото работно време създава принадената стойност.

Чрез времето Маркс определя ефективността на производството. „Всяка икономия се свежда в крайна сметка до икономия на време.“

Чрез времето Маркс формулира и основната особеност на бъдещото общество: неговото богатство ще се измерва не с работното, а със свободното време.

Приближили ли сме се до общество, чието богатство ще бъде свободното време? 

Отговорът не е еднозначен. И да, и не.

Още в първото произведение на футурологията нейните пионери Херман Кан и Антъни Уинър  предвиждаха, че в „слединдустриалното общество“ на 2000 година ще се получи следната картина на трудовия режим:

7.5-часов работен ден;

4 работни дни седмично;

39 работни седмици годишно;

10 официални празника;

13 седмици отпуск.

Общо:147 работни дни и 218 почивни дни в годината

Бяха разработени дори специални схеми за пътищата, по които ще се осъществява намаляването на годишния работен цикъл. И същите автори предупреждаваха, че макар и хората да работят значително по-малко и да получават значително повече, да бъдат решени техните жилищни и основни материални проблеми, те няма да бъдат по-щастливи от днешния среден американец. Заедно с изобилието може да се появят голям брой „развалени деца“, да нарасне себелюбието, да западне интересът към управлението и обществото като цяло.

„Така парадоксално технологическото, високопродуктивно общество, като изисква по-малко от индивида, може да намали икономическите изисквания, но да увеличи агресията му срещу обществото. Положително плодородна почва за онова, което е останало известно като отчуждение.“ (с. 199)

Прогнозите на Кан и Уинър относно „общество на свободното време“ не се сбъднаха, но техните опасения останаха в сила.

Свободното време като структуроопределящ фактор има социални последици, с които днешното общество не може да се справи.

Освобождаването на време увеличава възможностите за творчество, но и за деструктивни въздействия върху обществения човек, особено върху младите поколения.

Общественото богатство

Неотдавна излезе бестселърът на съпрузите Тофлър „Революцион­ното богатство“ (2006). „Богатство“ е ключов термин на Маркс, когато описва посткапиталистическото общество. Интересно е да се съпоставят немарксистките социологически и футурологични изследвания с генералната прогноза на Маркс за бъдещото общество на „свободната индивидуалност“.

„Трета вълна“ — нова революция, която води до демасовизиране на индустриалното общество.

„Индивидуализация“ — тенденция, която означава нов тип отношения на личността и социалната група. Само преди 15-20 години ключово понятие в социологията на младежта беше „социализация“, процес, в който водещ фактор е групата. Сега ключово понятие поставя в центъра младата личност.

„Просуматорство“ — оригинален термин на Тофлър, който означава производството на стоки, услуги или развлечения за собствено ползване или удоволствие, а не за продажба или размяна (изковано от комбинацията на „произвеждам“ и „консумирам“). Не трябва да се смесва с докапиталистическото натурално стопанство. Според заключения на авторите просуматорската икономика е необятна; включва някои от най-важните неща, които правим, и е предпоставка за самата видима икономика.

Определенията, които дават известните футуролози за знанието — централен момент на авангардната икономика (неизключващо, нематериално, нелинейно, релационно, съчетаемо с друго знание, динамично и т.н.), поразително се доближават до анализи на школата, която се самоопределя като „Критически марксизъм“, за създаването на „креатосфера“. 

Работната сила е онази удивителна стока, чието потребяване създава нова разменна стойност. Потребяването на културния продукт има други удивителни свойства. Създава нова потребителна стойност, която не е задължително да се превърне в разменна, макар че е възможно. Четенето на книга е творчески процес. Образите или идеите оживяват чрез „строителното скеле“, скрито в асоциациите и житейския опит на самия читател. Разпредметяването — категорията е въведена от Маркс (Entgegenstaendlichung), не зависи от физическото притежаване на културния продукт като вещ.

От другата страна на материалното производство, твърдят неомарксистите, са императивите на бъдещото общество. Става смяна на доминантите: от материалните ресурси и утилитарните потребности към културните ценности. Последните са твърде своеобразен ресурс: по своята природа са всеобщи, не могат да бъдат потребени, не са ограничени, не са унищожими. Ресурсите, които са възпроизводими и масовидни, се заменят с „ресурси“, които са уникални по своята същност. В същото време продуктите на културата придобиват специфични превратни форми, културните ценности стават информационни стоки. Наблюдаваме „залез на царството на необходимостта“.

Можем да се съгласим с тези оценки само при поне една уговорка. Залезът на „царството на необходимостта“ не предопределя каквото и да е „светло бъдеще“.

Глобалният възел

Налице е свръхпредизвикателство: глобална проблемна ситуация. Някои от основните £ аспекти — глобалният икономически проблем; глобалният социален проблем; глобалната асиметричност на демографския растеж; екологичният проблем; социобиологичният проб­лем, породен от възможностите да се прекрачи природната граница на човешкия вид, са сравнително добре известни. За други малцина си дават сметка.

Иска ми се специално да подчертая глобалния управленски проб­лем. Противоречие между потребността от ефективни управленски решения за света като цяло, от една страна, и от друга — неразвитост и ниска ефективност на международните институции. Противоречие между необходимостта от нови глобални измерения на демократичния процес и съществуващите форми на международни отношения, свързани с концентрация на власт в ръцете на една държава или група от държави. На практика естаблишментът на страните от „златния милиард“ контролира геополитическите игри. Наистина все по-трудно. Г-7 трябваше да се разшири до Г-20. Не беше предвидена „Арабската пролет“. Още по-малко появата на „Възмутените“ в Испания. И най-малко — дръзкият опит „Окупирай Уолстрийт“. А във виртуалния свят на интернет вече се появиха манифести, които призовават…  да се окупира светът.

Същевременно има и общ проблем на демокрацията. Потребността от укрепване и развитие на политическата демокрация, от рационален избор, съвпада с увеличаване на възможностите за манипулация и дезинформация, за контрол върху личния живот и ефективни внушения, които влияят върху гражданското поведение.

Достигаме до глобален идеологически проблем. Жизнено необходим е надидеологически тип мислене, решения на базата на общите интереси на хората от цялата планета. В същото време се възпроизвеждат идеологически нагласи, изградени на основата на частни интереси на група държави, на социални класи, на икономически, религиозни, етнически и други групи. Нещо повече. Вместо изкачване на надидеологическо равнище — каквото изискват глобалните проблеми, се слиза на по-ниско от идеята равнище на образа. Идеологията упорито и настойчиво се измества от имиджология.

Глобалните проблеми са взаимосвързани. Тяхната взаимовръзка очертава глобално предизвикателство пред вида homo sapiens. Човекът трябва или да направи крачка напред, за да оправдае своята визитна картичка, или да стане жертва на собственото си неумение да оптимизира и своите обществени отношения, и своята връзка с природния свят. „Нашето постчовешко бъдеще“, за което писа Франсис Фукуяма, е само алтернатива. Другата — не по-малко възможна, е липсата на бъдеще. Глобален апокалипсис. 

Въпросът, който поставихме — ще има ли „действителна история“, или „предисторията“ ще се окаже „край на историята“, засега няма еднозначен отговор. Самата поливариантност излиза вън от тезите на Маркс, но не ги обезценява. Маркс е теоретикът на позитивния отговор и той остава в сила, макар че шансовете са може би не повече от едно към едно. Във всеки случай струва си да се работи за тяхното реализиране.