ВЪЗМУТЕНИ И ВЪЗМУТИТЕЛНИ: ПОГЛЕД ОТ „ПУЕРТА ДЕЛ СОЛ“

0
175

Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009).

 

Слънчев испански октомври. Ярки цветове и южна нега. Термомет­рите в Мадрид показват между 25 и 30 градуса. На централния площад „Пуерта дел Сол“ е пълно с хора, както винаги. И както винаги, повечето са туристи. Снимки за спомен. Позиране пред символа на Мадрид — изместената след неотдавнашен ремонт в друг край на площада статуя на мечката и ягодовото дърво. Задължително стъпване на Нулевия километър — точката пред сградата на областната управа на Мадрид, от която се изчисляват всички разстояния между столицата и други селища в страната. Гласовити мексикански мариачи в гигантски сомбрера събират плътен пръстен от зяпачи и подсещат за живата връзка между испанската Майка родина и някогашните £ отвъдморски колонии. Латиноамериканските имигранти нямат никакво желание да се прибират по родините си — нищо, че е криза, че испанският строителен балон гръмна и ги остави без работа. Все пак могат и да пеят по площадите. Поне някои.

Двуетажен автобус за туристически обиколки потегля плавно от сборния пункт край един от магазините за сувенири. Двайсетина русоляви младежи в хипарски аранжимент, насядали в кръг направо на тротоарните плочки, не обръщат никакво внимание на движението наоколо и се отдават на медитация със затворени очи и вдигнати към слънцето лица. Друго си е да почетеш светилото с ритуал точно на „Пуерта дел Сол“ (Вратата на слънцето)…

Денят е 16 октомври. В командировка в Мадрид съм и се опитвам да напипам пулса му. Леко съм объркана. Следила съм новините от предишния ден и знам, че точно тук, на този тъй идиличен сега площад, вчера всичко е било много по-различно. Пълно с гневни демонстранти. Част от които дори окупирали един изоставен хотел. И още го държат. Някъде тук, в една от преките. Къде ли? Ще търся и ще намеря. Но докато се оглеждам, няма как да не се зачудя за пореден път на онова неизменно постоянство, с което всекидневието се връща в познатото русло дори и след най-разтърсващи турбуленции, сякаш видимостта за ред и покой е в състояние наистина да ги произведе.

Как е възможно сега нищо да не подсказва, че само ден по-рано площадът е бил един от десетките световни адреси на протеста?! Именно тук са се събрали мадридските участници в състоялия се на 15 октомври 2011 в над 900 града от над 80 страни Ден на глобалната революция срещу кризата и срещу оправдаваните с нея антисоциални мерки на правителствата. Обширният „Пуерта дел Сол“ — или просто „Сол“, както го наричат мадридчани — е бил изпълнен с народ буквално до пръсване. Снимки на човешкото море заемат първите страници на всички испански вестници. Анализи и коментари припомнят и предишните протести на los indignados — „възмутените“. Това е най-популярното от имената, с които в Испания и Франция наричат сегашното протестно движение.

То идва от есето на френския ветеран от Съпротивата Стефан Хесел „Възмутете се!“, което стана библия за младите демонстранти-антикапиталисти в Европа. В Испания движението е известно и като 15-М (от 15 май). Защото точно на 15 май 2011 г. пак на „Сол“ е първата му масова и внушителна проява. Тогава млади хора, гневни от 20-процентната безработица в страната, достигаща и до 40% сред младежите, окупират площада и разпъват там палатки. Остават около два месеца, организирайки „народни асамблеи“ — хора, насядали в кръг направо на паважа, но не за да медитират, а за да говорят на висок глас за всичко, което смятат за сериозен обществен проблем, и за да дават своето мнение по възможните решения.

Тази пряка демокрация е отговорът на демонстрантите срещу начина, по който управляващите спускат решенията си до народа — без да го питат, следвайки електорални сметки, корпоративни интереси, съюзнически целесъобразности и т.н. Протестът е срещу самия начин на водене на политика през главата на избирателите. Главното послание е политиците да се откажат от този свой маниер, да поемат отговорностите си като упълномощени да бранят интересите на гражданите, а не да стоварват именно върху тях най-тежката цена на кризата, спасявайки банки и корпорации.

„Възмутените“ са възмутени от правителството на Испанската социалистическа партия (ИСРП) на премиера Хосе Луис Родригес Сапатеро заради забавеното признание, че страната наистина е в криза, заради ухажването на избирателите с нови, непосилни за икономиката социални бонуси при спечелването на втория мандат през 2008 г., заради закъснялото старание положението да се закърпи чрез отмятане от традиционната лява политика и чрез безкритично приемане на курса, наложен от доминиращите в ЕС неолиберали — наливане на държавни средства в банковите институции, безучастност по отношение на масовата загуба на ипотекирани жилища, абдикиране от контрола над растящата безработица, промени в трудовото законодателство, улесняващи уволненията под маската на „повишаване на конкурентоспособността на бизнеса“, социални орязвания и т.н.

„Възмутените“ са възмутени и от главната опозиционна сила — консервативната Народна партия (НП), защото голяма част от вината за сегашния икономически срив на Испания се дължи на онзи строителен балон, пренапомпан именно по време на 8-годишното управление на НП начело с премиера Хосе Мария Аснар от 1996 до 2004 г., на бума от неизплатими ипотечни кредити, с които тогава са зарибени толкова испански семейства и малки фирми, на вкарването на пазарни механизми в сфери като образованието и културата и т.н.

„Възмутените“ са възмутени от политическия модел, облагодетелстващ тези две големи партии, от тяхното редуване във власт­та, от отсъствието на морал в действията на политиците, предопределяни единствено от сметките за следващите избори, от ширещата се злоупотреба с власт и на централно, и на местно ниво — независимо от кой от двата политически мастодонта  са злоупотребяващите.

Още на 15 май „възмутените“ издигат лозунги срещу PPSOE — абревиатура, която слива ведно имената и на Народната партия (на испански съкращението £ се изписва като PP), и на ИСРП (на испански — PSOE). Главното им искане е: Реална демокрация сега!“. И като старт към нея се настоява за народен референдум като в Исландия“, за изхвърляне на корумпираните политици от избирателните листи“, за разпускане на Сената“, за отмяна на пожизнените заплати за политиците“, за приемане за свободни само на онези медии, които отразяват и мнението на улицата наравно с мнението на политиците“ и т.н.

Няма съмнение, че мнозинството от „възмутените“ са традицион­ни избиратели на левицата, разочаровани от ИСРП и търсещи по-действена лява алтернатива. Но тъй като това улично недоволство избухва точно в навечерието на местните избори от 22 май 2011 г., които ИСРП губи с трясък, изборната обстановка неизбежно влияе и на оценките, и на отношението към движението на „възмутените“. Много граждани спонтанно подкрепят младежите от „Сол“, защото те стават изразители на широко разпространени нагласи. Но от средите на ИСРП  звучат и остри критики, че протестиращите де факто наливат вода в мелницата на НП. Че отдръпвайки се от ИСРП към други, по-леви, но и по-малки формации, всъщност разчистват пътя към властта за НП.

Развитието на събитията потвърждава именно този ход на нещата. Но ИСРП прави много малко, за да го предотврати. Или по-скоро — нищо. Дори го ускорява. Логично би било да се очаква, че след загубата на местния вот на 22 май социалистите ще потърсят промяна в политическото си поведение. Това обаче не се случва. Нещо повече — кабинетът на Сапатеро става единственото правителство в ЕС, което още през септември 2011 лансира промени в конституцията на страната, за да въведе онези „златни правила“, които немската канцлерка Ангела Меркел успя да наложи на останалите в ЕС едва на инфарктния Европейски съвет на 8 и 9 декември, когато бе оповестено, че ще се прави нов бюджетен и фискален съюз.

Сапатеро се изявява като предсрочен ударник в това отношение. След като заради ситуацията в страната той се съгласява на предсрочни парламентарни избори и те са обявени за 20 ноември, премиерът социалист се договаря с лидера на опозиционната дясна НП и неин кандидат премиер Мариано Рахой замислените конституционни промени да бъдат прокарани в парламента още преди ноември с консенсус между двете най-големи партии. Така промените, премахващи важни гаранции на трудовите права плюс ред социални преференции и заковаващи крайно свита бюджетна рамка, са утвърдени от раз. Което кара площадите да кипнат с нова сила и увеличава още повече броя на разочарованите от ИСРП избиратели. Големият испански интелектуалец ветеран Хосе Луис Сампедро публикува гневно открито писмо до Сапатеро, в което обвинява и него, и Рахой, и Меркел, и Саркози, и куп европейски и международни финансови институции в престъпно погазване на демокрацията, суверенитета и правото заради наложените без допитване до гражданите конституционни ампутации.

Всъщност този останал малко в периферията на европейското внимание испански епизод беше генералната репетиция за всичко, което последва в края на октомври и началото на ноември вече в разширен европейски мащаб — злощастният опит на Папандреу да подложи на референдум в Гърция поисканите от „Меркози“ драстични рестрикции, принудителната му оставка, заместването му с отгледания от пазарното лоби банкер Лукас Пападемос, спускането на подобен верен брюкселски наместник и в Италия в лицето на Марио Монти и т.н.

Всичко това в края на 2011 си получи и име — „превратът на банкерите“, както го нарекоха доста от големите европейски медии. Много преди те да прогледнат за този феномен, за същото крещяха и испанските площади през цялото лято и есен на 2011. Стига да имаше кой да ги чуе…

…Беше привечер на 17 октомври, когато свих от „Пуерта дел Сол“ по полегатата и тясна уличка „Каретас“, точно покрай сградата на областната управа на Мадрид. И попаднах в друг свят. Тук, само на метри от предалия се на укротеното всекидневие площад, властваха буйни младежи, мрачни полицаи, спорещи граждани, объркани репортерки, които отнасяха гнева на протестиращите заради тенденциозните телевизионни репортажи, и… да, туристи, снимащи революционна романтика, как без тях в Испания. На ул. „Каретас“ 10 се намира онзи изоставен от собствениците си заради непосилни кредити хотел „Мадрид“, който бе окупиран от „възмутените“ на 15 октомври. Окупаторите обявиха, че на част от етажите ще настанят бездомни семейства, изгубили ипотекираните си жилища, а на другите етажи ще се разположи „народен университет“, който да обучава гражданите как да бранят правата си. Над входа в хотела вече висеше и новото му име — „Дом на народа“.

Предпазливата заради предизборната ситуация полиция само навъсено наблюдаваше екзалтацията на младежите, без да ги гони, а те въодушевено се окуражаваха, че ако не ги разкарат до 48 часа след завземането на сградата, тя ще си остане „тяхна“. И оповестиха, че ще я разчистят и ще поправят щетите, нанесени £ през времето, докато е била изоставена.

На тротоара кипяха бурни дискусии между подкрепящи и критикуващи акцията. Добре, че са тези момчета и момичета да хвърлят камък в блатото, да се чуе  гласът на народа! Политиците загубиха всякакъв срам! Правят каквото си искат! Крайно време беше да им се покаже, че не сме стадо!“ — ръкомахаше побелял господин в карирана риза. Каквото има да се показва, то трябва да става по законен път! Има си парламент, изборни органи там е мястото да се предлагат алтернативи, а не с окупации и площадни крясъци! Освен това тези хлапета даже не знаят какво искат. Знаят само какво не искат. Несериозно е!“ — апострофираше делова дама около 40-те в идеално скроено сако и с цигара в ръка. Спорът им се разля и сред останалите задръстили уличката симпатизанти, критици и просто зяпачи.

Междувременно течеше и подписка за отмяна на закона, който не само позволява на банките да вземат жилищата на закъсали платци, но и ги принуждава да продължават да изплащат ипотеките си. Тук не е пещерата на Али Баба, тук живее Робин Худ.“ Това пък гласеше зелена бележка, лепната на самата врата на завзетия хотел. А на картони от кашони, проснати пред входа му, беше добавено: Защото вярваме в хората“. От цял куп други лозунги и плакати, провесени по 4-етажната фасада на хотела от покрива му до долу, ставаше ясно още, че „окупаторите“ искат смяна на системата и пряка народна демокрация, че клеймят диктата на капитала, че се обявяват за „глобална промяна“.

Хората подпомагаха младежите с бутилки вода и храна (водата в сградата беше спряна заради стара повреда във водопровода). Слагаха ги в торби, които маскирани „окупатори“ спускаха с въженца от прозорците  до долу и после изтегляха обратно.

Отвън, пред входа, скрит зад маска като на героя от филма „В като вендета“, млад „анонимен“ се караше с телевизионна журналистка, на която отказваше да дава интервю, защото вие в телевизиите всичко изопачавате“. Опитах се да го попитам, дали ще се съгласи да говори за чуждестранна печатна медия, но дори не получих отговор — само ме стрелна с огнен поглед през процепите на маската и ми обърна гръб.

Но не всички бяха тъй безкомпромисни. Две момчета и момиче със зачервени от  безсъние очи на самия вход на хотела обясняваха, че ще пуснат вътре група журналисти с камери, за да се види състоянието на сградата и за да се обяснят намеренията на окупаторите £. Но първо елате на нашата асамблея, която свикваме след 15 минути на горния ъгъл на улицата, на площад „Хасинто Бенавенте“! Там ще видите какво значи народна демокрация! Там ще чуете какво мисли народът!“ — разпалено обясняваше  момичето.

Площадът вече бе изпълнен с насядали в кръг стотици хора, които един след друг ставаха да изказват мнението си за съдбата на окупирания хотел и за протестите срещу системата изобщо. Преобладаваха съвсем млади хора — късо подстригани, с татуировки и пиърсинги, в червени комунистически тениски или в зелени, екологични. Не бяха малко и по-възрастните лица, под чиито побелели коси обаче проблясваха по младежки пламнали погледи, и никак не беше трудно по тях да се разпознаят поостарелите някогашни младежи, участвали навремето в много по-рисковани протестни акции срещу франкистката диктатура, а сега въодушевени, че онова време сякаш се е върнало, че и сегашните младежи се оказват способни на битки също като тях, че щафетата е поета…

Сред по-неутралната, но очевидно съчувстваща публика, наобиколила стоешком насядалите участници в „народната асамблея“, имаше най-различни хора — и работници от някаква ремонтна бригада в работно облекло, и ученички, връщащи се от училище, и домакини с пазарски чанти, и очевидно безработни емигранти с индиански и африкански черти… Имаше дори няколко жрици на любовта в предизвикателни премени, изоставили работното си място на другия ъгъл на площада и заслушани в дискусиите с подчертан интерес.

А дискусиите се въртят около това, дали да се търси изява чрез медиите, или те да бъдат пренебрегнати като манипулативни и цялата пропаганда да се съсредоточи в сайта, който вече си бяха направили „окупаторите“; по какъв тачин са се използва хотелът като „Дом на народа“; какво да ядат участниците в акцията…

Хората доброволно ни носят храна и това е прекрасно, това е израз на солидарност! Но ние да си искаме храна от тях, е абсолютно недопустимо! А някой беше пуснал в сайта, че искаме да ни носят шоколад! Да не сме бебета, ревящи за шоколад?!“ — негодува младо момиче в късо потниче и с къса подстрижка. Трябва да обявим, че изобщо не искаме да ни носят храна! Ние и без това се сменяме в окупацията. Докато едни са навън да вършат разни работи, други са вътре. И обратното. Така че, когато сме навън, ще си ходим до къщите и там ще ядем!“ — предлага червенокосо луничаво момче в черна тениска.

Сред насядалото множество периодично се надигат ръце. Някои искат думата, а други правят някакви знакови жестове — оказва се, че си има жест за съгласие с говорещия, за несъгласие, за съмнение, за призив към алтернативно мнение и т.н.

Аз седя между момиче с конска опашка, гушнало в скута си бездомно кутре, и момче с обеца на носа, прегърнало приятелката си. Момчето се казва Артуро Санчес, студент е по кинематография. За разлика от „анонимния“ пред хотела е готов да си говори с журналисти — смята, че медиите трябва да се използват, за да се обяснят възгледите на „възмутените“. Ето какво казва: Движението на „възмутените“ се роди спонтанно, но е много важно, то е стъпка към промяна на обществото. В Испания дълго се смяташе, че младите нищо не правим, не участваме в обществения живот. Но сега надигнахме глас, защото младите нямаме бъдеще. Младежката безработица е над 40%. Има и голяма спекулация с жилищните кредити, много семейства остават на улицата. Кризата удря всички ни. Учим, а нямаме реализация. Хората гледат да се махат извън страната или са принудени да учат не неща, за които имат качества и желание, а които ще им дадат по-добри доходи. Искаме промяна на системата. Без насилие, със средствата на гражданското общество. Разочаровани сме, защото изборите се правят с големи манипулации. Особено в крайните квартали и в имигрантските среди хората са по-податливи на натиск. Има силно желание за промяна и големите медии внушават, че тя може да дойде само от десницата. Като го прочетеш сто пъти, и сам започваш да вярваш, че е така. Ето защо искаме промяна и на изборния закон, и на закона за рекламата, и на закона за жилищните кредити, които те заробват доживот“.

Факт е, че през цялата 2011 испанците бяха неспирно облъчвани със сондажи и допитвания, които еднозначно предопределяха като победител в предстоящите парламентарни избори дясната Народна партия. И тези прогнози се засилиха, след като редовните избори, които трябваше да се състоят през пролетта на 2012 г., бяха изтеглени за 20 ноември 2011. През моите октомврийски дни в Мадрид излезе поредното проучване, което даваше на НП 46% в бъдещия вот, а на ИСРП отреждаше едва 28%. Месец по-късно, на реалния вот на 20 ноември, тези резултати практически се потвърдиха. Нямаше как да не попитам познатата си журналистка от сп. „Виахе“ („Пътешествие“ – испанския аналог на „Нешънъл Джиографик“) Ана Пуертолас, привърженичка на социалистите, как така при толкова леви нагласи на площадите в крайна сметка избирателските нагласи натежават към дясната НП. Ана се усмихна: Хората искат промяна, защото кризата наистина е плашеща. И не мислят много, че НП ще им донесе още по-антисоциална политика. А децата по площадите… И на мен са ми симпатични, но те не са мнозинството. Мнозинството си седи по диваните пред телевизорите и просто следва инерцията на махалото.“

На 20 ноември махалото поднесе на НП и на лидера £ Мариано Рахой най-голямата победа на партията за всичките 35 г. от възстановяването на демокрацията в Испания. НП получи абсолютно мнозинство от 186 места в 350-членния парламент. Гигантски кредит на доверие. Всъщност — на сляпо доверие. Защото на практика през цялата изборна кампания Рахой запази пълно мълчание относно конкретната си програма за извеждане на страната от кризата. Най-конкретното, което каза, бе, че ще управлявакакто Бог повелява“. Плюс клетви, че няма да прибягва до повече социални орязвания и рестрикции. За което, разбира се, отнесе много жлъчни насмешки от социалистите и от техния кандидат за премиер — доскорошния вътрешен министър Алфредо Рубалкаба. Защото още по време на кампанията беше очевидно, че без нови бюджетни вталявания няма как да се мине — Меркел няма да го позволи. Но Рахой съзнателно избра мълчанието и нищонеправенето като своя водеща стратегия в тези избори. Социалистите сами се бяха дискредитирали дотолкова, че на него му оставаше само да не прави излишни движения, за да не сбърка някъде, и спокойно да изчака победата да му падне като зряла круша. Както и стана.

Все пак 57-годишният Рахой, комуто се падна да ръководи новото правителство на Испания, не е за завиждане. Той не е от вчера в политиката и очевидно не иска да си тръгне утре. Но ще му е много трудно да удържи гласуваното му сляпо доверие, защото неизбежно ще трябва да започне да въвежда допълнителни непопулярни „стабилизационни“ мерки, вече превърнати в задължителни за целия ЕС от менторката му от Европейската народна партия Ангела Меркел.

Рахой също е напълно наясно с илюзорността на победата. Да, процентите на НП на този вот изглеждат впечатляващи, но съпоставката на цифрите, обстоятелствата и особеностите на испанската избирателна система очертават една съвсем не тъй лъчезарна за НП картина.

Свидетели сме не толкова на победа на НП, колкото на мощен електорален шамар за ИСРП. НП е увеличила избирателите си в сравнение с вота през 2008 г. едва с около 600 000 души — преди 4 г. е взела 10 млн. и 200 хил. гласа, а сега взима 10 млн. и 800 хил. гласа. Докато при ИСРП сривът е зашеметяващ — тя изгуби над 4 милиона избиратели. През 2008 г. за социалистите са гласували 11 милиона испанци, а сега — по-малко от 7 милиона.

Наказателният за ИСРП отлив на гласове не е отишъл към НП, а към други, по-малки партии, които в една или друга степен са леви и предлагат по-социална и по-гражданска алтернатива от дискредитиралата се с хлъзгането си към пазарни решения на кризата ИСРП. Голям растеж на гласове има Обединена левица (ОЛ). Ако през 2008 г. за нея са отишли 970 хил. гласа, сега тя взима 1 млн. и 700 хиляди и се нарежда като четвърта сила в парламента с 11 депутати. Трета е каталунската либералхристиянска партия Convergencia i Uniу (CiU). Въпреки че тя има по-малко гласове от ОЛ — само 1 милион, испанската избирателна система, толерираща партиите от автономиите, £ дава повече места в парламента — 16. Подобно е положението и с още няколко такива формации, включително Баската национална партия или Републиканската левица на Каталуня. В парламента влизат още ред екологични и граждански организации и движения, много от които съвсем нови и непознати досега. Общо ще са представени 13 партии. НП получава абсолютно мнозинство заради действащата и в Испания система D’Ont, облагодетелстваща големите партии. Екипът на Рахой обаче ще трябва да прокарва неизбежните си антисоциални решения сред макар и разпокъсана, но доста бойка опозиция, подсилвана и от „възмутени“ площади. Шумните уличните опоненти винаги са рисков фактор за държавната стабилност, особено в условията на толкова тежка икономическа криза и толкова висока безработица.

Познайте какво стана с „Дома на народа“ в окупирания хотел „Мадрид“ в „мъртвото време“ между изборите и встъпването в длъжност на новото правителство начело с Рахой! Ами няма никакви 48 часа, след които полицията да не може да гони „окупаторите“. Изгониха си ги като едното нищо на 5 декември — точно 50 дни след завземането на сградата. И то въпреки многобройните, и то доста благосклонни репортажи на испанските медии от бита на настанените вътре бездомници, загубили ипотекираните си жилища заради закриляния от държавата банков диктат.

Акцията, възприета като инспирирана от новите управляващи, предизвика противоречиви коментари сред привържениците на социалис­тите. Чуха се например коментари, че ето, може вече да се види колко безскрупулно ще действа НП в лицето на Рахой — „възмутените“ му свършиха работа, разсейвайки гласовете за ИСРП и осигурявайки на НП абсолютно мнозинство, и вече могат да бъдат разгонени… Което не е лишено от логика.

Същевременно обаче гласуването за по-малкото зло“ — в случая за увлеклите се по неолиберализма социалисти, очевидно вече никак не изкушава хората с леви нагласи в Испания. Те търсят цялостна, а не половинчата алтернатива на системата, която отричат. Просто искат да преподредят нещата“, както призовава Хосе Луис Сампедро. И в този си стремеж някои стигат до крайния извод, че колкото повече се влошава доминиращият модел на управление и колкото по-тежко бреме се стоварва върху гражданите, толкова по-благоприятна става средата за избухване на истинска революция, за сриване на гнилите основи и за започване на цялата история отначало.

Подобни сътресения обаче не са като рестартиране на компютър, те никога не минават без тежки драми и жертви. Това ли е перспективата, която ни чака? И накъде може да ни отведе тя? Дали не сме потопени в една глобална стимулация на дестабилизирането и преконструирането на цели държави и региони? „Прасетата“ (PIGS — Португалия, Ирландия, Гърция, Испания) от еврозоната, повечето доскоро управлявани от социалисти; Арабската пролет; руското следизборно недоволство… Доста събития от последната година подтикват към препрочитане на лансираната още през 1992 г. от американския дипломат и геополитик Стивън Ман „Теория на хаоса“.

Той развива вижданията си през призмата на американския интерес и на възможностите за използване на тази теория за закрепване на доминиращата роля на САЩ. Ето някои ключови постулати: Енергията на конфликта е заложена в основата на човешката същност от момента, в който индивидът е станал базов елемент в глобалните структури. Тя отразява целите, усещанията, ценностите и като цяло програмираното в нас идеологическо обезпечение. Изменението на човешката конфликтна енергия може да насочи хората по път, желателен за нашата сигурност. Затова обаче ни е необходимо да сменим програмното обезпечение. А както казват хакерите, най-агресивният метод за смяна на програмата става с вирус. Не е ли идеологията вирус? С такъв идеологически вирус като наше оръжие САЩ ще могат да водят най-мощната биологическа война. И да избират, изхождайки от стратегията  си на национална сигурност, кои народи да заразят с идеологията на демократичния плурализъм и индивидуалните човешки права. Със силните американски ангажименти, разширените комуникации и увеличените възможности за глобално придвижване вирусът ще се самопроизвежда и ще се разпро­странява хаотично. Затова най-добрата гаранция за националната ни сигурност е да посветим усилията си на борбата за умовете на народите и културите, които са различни от нашата. Това е единственият път за построяване на нов световен ред.“

Тези думи, написани преди 20 г., идеално пасват на процесите, които наблюдаваме около Арабската пролет. А дали не могат да се отнесат и към фактическото убийство на европейския модел на социална държава, осъществявано пред очите ни чрез ръководения от дуото „Меркози“ „преврат на банкерите“? И съответно към произтичащото от това радикализиране на настроенията в европейските общества?

Може би обаче случващото се днес вече не визира интереса на една отделна държава, пък била тя и САЩ. Още повече че и самите САЩ са обект на вътрешни антисистемни и дестабилизационни процеси покрай движението Окупирай Уолстрийт“. По-скоро може да се допусне, че сме свидетели на прилагане на „теория на хаоса“ от страна на наднационалната финансова олигархия. Амбицирана да укрепи контрола си чрез дестабилизиране, отричане и подмяна на познатата ни досега държава, олигархията лансира за ключови позиции свои наместници, представяни като спасители технократи“. И като алтернатива на подложените на тотално дискредитиране традицион­ни политици, за чието отхвърляне и заместване с компетентни финансисти и предприемачи“  вече открито призовават либертарианците.

Разбира се, никак не ми се иска да омаловажавам будния протестен дух на гражданите на Европа — той винаги е бил двигател в отстояването на демократичните им права. Но още по-малко ми се иска да се озовем в един близък ден в напълно подменена реалност, в която благи (а може и не дотам благи) господа в безупречни костюми (а може и не дотам безупречни) да ни обясняват как са дошли да ни спасят от хаоса на безотговорните политици и на кипналия срещу тях уличен гняв…

Малко в повече ми идват тези нови „революционни“ герои, изсипали се от нищото през последната година. Кой залива  „разобличителя“ Джулиан Асандж с всички тези неразкриващи кой знае какво грами на Държавиня департамент? Кой го превърна от безличен хакер в планетарен герой? Кой измисли легендата с „анонимните“ и отмъстителните им хакерски атаки срещу сайтовете на сериозни държавни институции? Кой вдъхнови „Тайм“ да пусне на корицата си като „Личност на 2011 г.“ протестиращия човек? Нима по-рано не е имало протестиращи? Защо нямаше такава корица след големия бунт на алтерглобалистите в Сиатъл през 1999 г.? Или след окървавения Световен социален форум в Генуа през 2001 г.?…

Днешните „възмутени“ са логично продължение именно на алтерглобалисткото движение. Една от най-дейните организации в него — френската Аttac, още преди повече от 10 г. предложи да се въведе т.нар. данък „Тобин“ — такса върху всяка международна финансова транзакция. И събраното да отива в световен фонд за подпомагане на бедните страни.

Какво виждаме днес? Дуото „Меркози“ въвежда точно данъка „Тобин“, но не за да подпомага бедни страни, а за „спасителни планове“, които да крепят изложилата се с лоши кредити банкова система. За да могат богатите да стават още по-богати.

За да може слънцето на „Пуерта дел Сол“ винаги да размеква до нега онези, които обичат да съзерцават от диванчетата си декора на демокрацията. И които ги мързи да станат и да свият в засенчената странична пряка, заразена от кипежа на екзалтирани мечтатели с раста прически и пъстри тениски. Може би, ако тези два свята най-после се срещнат, играчите с „теорията на хаоса“ няма да има с какво да играят.

Мадрид – София

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук