Проф. Кръстьо Петков е роден през 1943 г. Завършил е ВИИ „Карл Маркс“в София. Специализирал е социология, социология на труда, икономика и социална политика. Основател и първи председател на Конфедерацията на независимите синдикати в България. Народен представител в 39-ото Народно събрание. От 1997 г. е председател на политическата формация „Обединен блок на труда“. През последните години е научен ръководител на група млади макроикономисти от Югоизточна Европа и Западните Балкани по теорията и практиката на икономическите преходи, ролята на Световната банка и МВФ, неформалната икономика и алтернативната заетост. Има над 500 публикации – книги, студии, статии, доклади .
Финансовата криза и кризата на Еврото
Сегашната криза на Еврозоната, стартирала в Гърция и довела страната до ръба на фалита, е сред най-актуалните теми в българския публичен дебат. Има специални причини за този интерес, поддържан главно от медиите:
Първо, като съсед на Гърция и атрактивен ареал за участие в приватизации и нови инвестиции, България се ангажира със стратегическо двустранно партньорство в ключови области на икономиката и финансите: лека промишленост, строителство, транспорт, туризъм, телекомуникации, банков сектор, застраховане. Така например, пет гръцки банки контролират над 30% от активите и операциите в този сектор. Гърция заема челно място в класацията за преките чуждестранни инвестиции в България и на свой ред се превърна във водеща дестинация за български икономически емигранти (над 120 000 души).
Поради тези особености България още в началото на кризата (след 2009 г.) почувства нейните преки и косвени негативни ефекти — драстично свиване на кредитната дейност на гръцките банки, повишаване на лихвите по кредитите и едностранно изменение на условията за обслужване на вече отпуснати заеми и др. Част от гръцките инвеститори, главно в граничната зона с България, прекратиха своята дейност или фалираха; силно намаля и предлагането на работа от гръцки посредници за български подизпълнители в текстилната, шивашката, обувната промишленост. Офертите за работа към българските трудови мигранти в южната ни съседка също рязко намаляха; част от вече устроилите се имигранти се прехвърлиха към нови дестинации в континентална и Северна Европа. Накратко казано, за много българи, особено от периферните региони, гръцката криза означава загуба на работни места и на шансове за бизнес.
Второ, обменът на работници и специалисти, туристи, студенти и мобилни инвеститори доведе до взаимно опознаване и сближение на населението на двете съседни държави. След приемането на България за член на ЕС движението на хора, работна сила, стоки и услуги се улесни значително. Българите днес познават отблизо и отвътре гръцката действителност: работа на институциите, законодателство, традиции в индустриалния и финансовия мениджмънт, манталитета и навиците в живота на семействата. Това прави българските оценки и реакции по отношение на дълговата и валутната криза и съдбата на гръцките граждани по-реалистични и аргументирани в сравнение с тези в отдалечените страни и региони на ЕС.
Трето, още в началото на 90-те години българите започнаха да опознават европейските регулации, норми и стандарти чрез гръцки партньори, които проявиха изключителна активност в преговорите за асоцииране и членство на България в ЕС, управлението на предприсъединителните програми и проекти, оформянето на мониторинговите доклади на Европейската комисия за България. Поради тази причина коментарите сред българската общественост за кризата в Еврозоната, засягащи инициативите на големите държави в ЕС (главно Германия и Франция) и стратегията на брюкселската администрация, имат по-общ и амбивалентен характер. Докато наративът за Гърция е конкретен, изпълнен с прогнози и страхове относно преките финансово-икономически рискове за българската страна.
На този фон заслужава да се отбележи преобладаващото негативно отношение на българското население (общата публика и част от политическата класа) към гръцката драма. Оценки като „Гърците си заслужават съдбата!“ или „Ние, българите, страдахме — сега е ред гърците да страдат“, не са изключение. Тези неформални или публично изразени мнения често са израз на емоции и пристрастия, характерни за региона на Югоизточна Европа и Балканите. Има обаче и елементи на етнонационалистически увлечения, национален егоизъм или просто неразбиране на кризисната ситуация и нейния генезис.
Що се отнася до реакциите на информираната публика и деловите кръгове, те са мотивирани от специфични интереси и партньорски стереотипи, трайно установени в българо-гръцките отношения през последните 15-20 години:
— Българският бизнес като цяло се въздържа от остри публични критики и обвинения към десижънмейкърите (тези, които взимат решения) в Еврозоната и към партньорите от съседна Гърция; същото се отнася и до синдикатите и професионалните асоциации, които имат традиционни приятелски връзки с гръцките и европейските социални партньори. Зависимостта на бизнеса от гръцките банки, опериращи в България, също допринася за умерените реакции;
— Българският политически елит е предпазлив в оценките за гръцката кризисна ситуация и като правило поддържа инициативите на ЕК и водещите страни-членки на ЕС за стабилизиране на Еврозоната; за сметка на това отговорни политически фигури от правителството и парламента многократно използват гръцкия сценарий за неконтролирано натрупване на дълг, прекомерни разходи и последвалия the bail-out, за да оправдаят наложените след 2008 г. строги политики в България.
— Българските макроикономически и финансови експерти не са единни в анализите и изводите относно кризата в Еврозоната и нейните верижни проявления. Неолибералното лоби (традиционно силно в България) обвинява гръцката държава в прекалена намеса и разточителство при публичните и социалните разходи, а ЕС — в прекалено изчакване с рестриктивните мерки, наложени на Гърция; алтернативните/неокейнсиански интерпретации поставят акцент върху глобалните спекулации на банковите и небанковите/финансови институции, рейтинговите агенции, политическата корупция и деструктивната роля на олигархичните кръгове.
Напоследък видимо нараства активността на привържениците на австрийската икономическа школа, които се дистанцират от неолибералната доктрина и същевременно се противопоставят на апелите за възстановяване на държавната намеса в някои сегменти на пазара и публичните услуги. За тези експерти виновниците за всички беди, сполетели ЕС и Гърция през последните 3-4 години, са държавната бюрокрация, безотговорните политици и синдикатите, които с действията си ерозират „перфектния“ пазар.
Характерни за България са забавените официални реакции и приглушените публични коментари на двете фази на глобалната криза: първата, ознаменувана с фалита на Lehman-Brother (с епицентър САЩ) и втората — дълговата криза в периферните страни на Еврозоната. Правителството на т.нар. тройна коалиция, управлявало България до средата на 2009 г., първоначално твърдеше, че кризата и рецесията, зародили се в САЩ и преминали в Европа, няма да засегнат България. Аргументите бяха, че в тази страна е въведен валутен борд, който гарантира финансова стабилност; бюджетът след 2000 г. като правило генерира излишъци, а икономическият растеж е един от най-високите в ЕС. Тези оптимистични очаквания не се оправдаха. Българската икономика навлезе от края на 2008 г. в рецесия, изходът от която все още не е намерен (с изключение на някои експортни производства).
Същата забавена и колеблива реакция се наблюдава и по отношение на кризата в Еврозоната. Първоначално новото българско правителство, дошло на власт след редовни парламентарни избори през лятото на 2009 г., определи като своя главна цел влизането на България в Еврозоната, и то за кратък период: до 2012-2013 г. Впоследствие това намерение беше отменено поради гръцката дългова криза и нейните верижни ефекти в Ирландия, Португалия и Испания.
Българското правителство обяви в началото на 2011 г. включването на страната в пакта „Евро плюс“, без да е член на Еврозоната; в началото на есента това съгласие беше поставено едностранно под въпрос. Прекомерно заето с вътрешни политически проблеми (избори и промени в конфигурацията на парламента, блокиране и отпускане на средства от европейските структурни фондове, корупционни скандали и др.) настоящото българско правителство участва по-скоро формално в европейския дебат за дълговата криза.
Същевременно, позовавайки се на добрите фискални и бюджетни показатели (нисък бюджетен дефицит — под 2%, и незначителен външен дълг — 16%), правителството на България демонстрира във външнополитическите и икономическите отношения високо самочувствие на успяла страна със стабилни финанси. Тези показатели за стабилност обаче скриват истинската картина за социално-икономическата ситуация: драстично оттегляне на чуждестранни инвеститори, най-ниски заплати и пенсии в ЕС, бързо растяща безработица. Изявленията на националните политически лидери, че България може да служи за пример на Гърция и другите страни от ЕС, изпаднали в тежка дългова криза, се дават по-скоро с пропагандна цел и не предизвикват положително отражение върху международния имидж на страната.
Финансовата криза
Днес няма съмнение, че в резултат на кризата най-напред и най-тежко беше ударена икономиката и особено средният и малкият бизнес. През 2009 и 2010 г. спадът на БВП беше значителен. Особено силно пострадаха строителството (с почти 50% спад на продукцията), транспортът, продажбите на недвижими имоти, леката промишленост.
Свиването на кредитната дейност и оскъпяването със задна дата на лихвите по вече договорени заеми направиха неплатежоспособни хиляди малки и средни фирми. Делът на лошите и проблемни кредити нарасна двукратно: от 7-8% преди 2008 г. на 15% в края на 2011 г. Фалитите — обявени и необявени — станаха редовна практика. Спря притокът на свеж капитал отвън — чрез преки инвестиции и чрез реинвестиране от майките банки.
България посрещна кризата със значителен фискален резерв от над 4 милиарда евро. Спадът в икономическата активност и нарастването на безработицата наложиха нови ограничения в публичните разходи. За първи път в историята на икономическия преход заплатите и пенсиите не бяха индексирани в зависимост от растежа на инфлацията в продължение на три години.
Безработицата за по-малко от три години се удвои и надмина 10% граница. По-голямата част от официално регистрираните 340 000 безработни са трайно без работа; отделно расте броят на обезкуражените да търсят нова заетост (контингент, който не се регистрира от статистиката и не е обект на алтернативни/ проактивни мерки на пазара на труда).
Независимо от факта, че българската икономика затъна в продължителна рецесия с драматични социални последици за мнозинството от населението и средната класа, стратегията за излизане от кризата, провеждана от правителството, е фокусирана върху бюджетната и фискалната стабилност. Реалният сектор — производството и услугите, както и потреблението, стоят извън периметъра на предприетите антикризисни мерки. Традиционният за България austerity approach, imposed by the IFI’s (подход на строги икономии, наложени от международните финансови институции) вече се превърна в официална национална доктрина и безалтернативен инструмент за преодоляване на кризата.
Парадоксът е в това, че се атакуват симптомите, а не причините за икономическата криза; вниманието на политическите лидери и държавници е фокусирано върху бюджета и фиска, а не върху търсенето и предлагането, където са най-тежките проблеми.
В крайна сметка, по мнението на авторитетни макроикономисти, този подход плюс наличието на Валутен борд има проциклично въздействие, редуцира растежа и забавя изхода от кризата. Вече има прогнози, че България трайно следва траекторията на т.нар. lost decade, която маркира растяща безработица, замразени доходи и свито потребление.
Как се дискутира идеята за
„икономическо управление“ в Еврозоната?
По-горе беше подчертано, че международният дебат за бъдещето на Еврозоната и ЕС не ангажира перманентно официалните български институции. Показателно е, че по тази тема не е проведен нито един задълбочен дебат както в парламента, така и в специализирания Консултативен съвет за национална сигурност към президента. Дискусиите са спорадични и възникват ад-хок по повод на конкретни инициативи от Брюксел: проектодокументи на Европейската комисия; нови закони, одобрени от Европейския парламент; редовни и извънредни срещи на националните лидери; срещи на финансовите министри и т.н.
От друга страна, на специализирани форуми в България, организирани от Tink-Tank Networks, социални партньори, НПО, университети и др., кризата в Еврозоната се обсъжда често и оживено. Скептицизмът относно бъдещето на Еврозоната в сегашния £ вид надделява. Периодично пристигащите информации за намерението на европейските лидери да затегнат финансовата и фискалната дисциплина, да въведат нови, значително по-строги регулации, се посрещат по принцип положително. Няма влиятелни противници и на идеята за тясна икономическа координация на политиките на страните членки на ЕС, т.е. за преминаване към съгласувано икономическо управление.
В същото време обаче се коментира, че европейските институции и EC закъсняха с изработване на стратегия за ограничаване на дълговата и валутната криза, разразила се в страните от средиземноморската яка и в Ирландия. Не се забелязва и оптимизъм относно скорошното оздравяване на пазарите и финансовите системи на свръхзадлъжнелите държави от ЕС.
Заслужава да се отбележи, че неофициалната българска позиция (негласувана в парламента) по задълбочаване на координацията в Европейския съюз има два пункта на несъгласие със заявени намерения и подготвяни решения на европейските институции:
Първото несъгласие е за координацията на данъчните модели и политики (което би било първа стъпка в прехода към фискален съюз). България още при предишното правителство (2005-2009 г.) следваше курс на намаляване на преките данъци — корпоративен и върху доходите на физическите лица — далеч под европейските стандарти (ставките по двата вида данъци са 10%). Официално се твърди, че по този начин ще се привличат повече чуждестранни и местни инвестиции. Но дори и такъв силен стимул не помогна в годините на кризата да се увеличи притокът на капитал в страната.
Що се отнася до т.нар. плосък данък върху доходите на физическите лица, драстичното снижаване на ставката доведе до намаляване на приходите в бюджета и до нарастване на реалните доходи на богатите слоеве в България. По същество за тях и за чуждестранните фирми България е изключително привлекателно данъчно убежище.
Второто разминаване е по отношение на решението на ЕС да въведе т.нар. данък върху финансовите транзакции.
По този въпрос между политическите лидери и партиите, представени в парламента, има негласен консенсус: отхвърля се самата идея за новия вид данък. В голяма степен негативизмът е формиран под въздействието на мощните лобита на чуждестранните банки, които контролират 95% от пазара в този сектор.
* Доклад, представен пред международната конференция „Нашата Европа — Социална Европа. Предизвикателства за социалната демокрация в Европа и България“, организирана на 30 ноември 2011 г. от Института за социална интеграция, фондация „Фридрих Еберт“ и Центъра за исторически и политологически изследвания към НС на БСП.
