ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ

Комунитаризъм и космополитанизъм обединени

Социалната демокрация (за кой ли път) търси нова политическа посока през последните години, след поредица от съкрушителни изборни загуби из цяла Европа. Не само слабото представяне в избирателните урни обаче извади наяве проблемите на социалдемокрацията. Фактът, че в разгара на икономическата и финансовата криза многоочакваният „социалдемократически момент“ така и не се случи, беше още едно доказателство за социалдемократическия упадък.

На платформи като Социален европейски журнал се провеждаше бурен дебат относно причините за това затруднение и какви възможни политически реформи биха могли да се приложат, за да се наклонят везните отново към европейската социалдемокрация. На основата на тези дебати в първата си част тази публикация предлага преглед на това, което смятам, че са структурни слабости на социалдемокрацията, които трябва да преодолеем по пътя си напред. Много от тях са свързани с „третия път“ (Third Way) — едно подновяване на социалдемокрацията, случило се през 90-те и първите години след 2000-та.

След това накратко ще изследвам повторната поява на комунитаризма в социалдемократическия дебат и ще го отнеса към космополитанския раздел на социалдемокрацията, преди внимателно да се опитам да проправя път, който комбинира предимствата на двата подхода и се опитва да намали недостатъците им.

Аргументите тук са насочени и понякога подсилени с цел по-голяма яснота в изясняването на някои общи проблеми, които мисля, че досега са били прикривани. На практика, разбира се, има много нюанси на сивото. Но целта е да научим уроци за социалната демокрация и пътя напред, което също означава, че голяма част от анализа на минали събития ще бъде по-скоро бегъл, отколкото подробен.

Структурни проблеми
на социалната демокрация

     Политическа програма

Основната причина за „третия път“ — реформирането на  политическите програми, а в много случаи и организации през 90-те, беше, че на социалдемократите им омръзна да губят избори на най-високите нива на националната политика (въпреки че все пак имаха електорален успех на по-ниските нива). Привържениците на „третия път“ извлякоха от тази ситуация извода, че политическата програма на социалдемокрацията е остаряла и не е в унисон с това, което искат хората. Ето защо социалдемократите трябва да променят политическите си предложения, за да станат отново избираеми.  По отношение на своето политическото съдържание обаче последвалите реформи представляваха едно ясно политическо подобие на неолибералния мейнстриим (основно течение).

От чисто електорална гледна точка е напълно разбираемо защо се потърси такава социалдемократическа реформа. Тази победа на силовата над прагматичната политика обаче имаше дългосрочни последици. Едно от следствията със сигурност беше, че социалдемократите все повече и повече се отказваха от развитието на ясни политически алтернативи, понеже политиката на „третия път“ означаваше сливане с политическия мейнстриим.

Вярно е, че на върха на неолибералната ортодоксалност беше трудно да се печелят избори с политически алтернативи. Но след като се присъединиха към неолибералното парти — и то в разгара му, социалдемократите бяха обвинени за последвалия махмурлук. Когато в разгара на икономическата и финансовата криза стана актуален въпросът „Как да продължим към нова политика?“, социалдемократите нямаха отговор. И това не беше изненада, понеже те целенасочено бяха загърбвали все повече и повече развитието на алтернативни политики за света, в който живеем, политики ясно разграничими от неолибералния мейнстриим. Когато кризата удари, социалдемократите се възприемаха в най-добрия случай като безхаберни, а в най-лошия — като съратници в провалил се проект.

„Третият път“ в политическите практики също така въведе обрат в самия смисъл на политиката. Дали социалдемократите да създадат политическа идентичност и програма и да се опитат да внедрят тази програма чрез конкуриране за гласове в избори? Или социалдемократите най-вече и преди всичко искат да управляват правителства, като едновременно с това остават гъвкави в нагаждането на идентичността и програмите си за постигането на тази цел? Ако второто е вярно, какъв е смисълът да имаме социалдемократи в правителството?

Разбира се, в много отношения социалдемократическите правителства през 90-те и през 2000-та година бяха по-социални и хуманни в политиките си от консервативните или либералните алтернативи — както можем да наблюдаваме и днес, след като последните са пак на власт. Въпреки това обаче има фундаментален проблем в социалдемократическата формулировка на политиката. Дали първата £ цел е да създава политически програми на основата на ценности, на анализ на света, в който живеем, и на визия за света, в който бихме искали да живеем? Или да се водят правителства и управляват общества, като това се прави малко по-социално ориентирано от политическата конкуренция, но все пак в доста тесния коридор на „прагматичната“ политика? Отговорът на тези въпроси е от първостепенно значение.

Начинът, по който бе проведен дебатът за „третия път“, беше също част от причините да има много интелектуални „слепи петна“, които не получиха вниманието, което заслужаваха. Нищо не обобщава това по-добре от подвеждащото противопоставяне на нов лейбъризъм срещу стар лейбъризъм.

Доколкото новият лейбъризъм послужи за сближаването с неолибералния мейнстриим, всичко останало трябваше да е стар лейбъризъм, следователно безнадеждно остарял и назадничав. Въобще не помогна на социалдемокрацията заявлението, че има само едно бъдеще и много зле насочени пътища; само един път е прогресивен и другите са по дефиниция стари и назадничави.

Никога няма един-единствен път напред; политиката винаги се развива. Но прекалената интелектуална самоувереност да заявиш, че знаеш единствения възможен път към бъдещето, още повече задуши прагматичната мисъл и представи много социалдемократи като заинатили се неандерталци, когато на практика от тях можеха да се научат ценни уроци.

Изборна стратегия

Не е изненадващо, че „третият път“ на промяната в социалдемократическата политика, която до голяма степен се занимаваше с изборни проблеми, по същество се фокусираше върху специфични изборни стратегии, за да постигне успех в изборните урни. Триангулацията (концепция, взаимствана от Новите демократи на Бил Клинтън) беше един от ключовите термини в този контекст, в смисъл, че се проектират определени политики, за да се задоволят предполагаемите интереси на определени ключови групи гласоподаватели (в случая с Новите лейбъристи, например в Централна Англия).

Има доказателства, че интересите на гласоподавателите невинаги са ясни (и понякога несвързани, в зависимост от нивото на идентичност, което засягат). А и интересите на гласоподавателите не са задължително добър пътеводител за печелене на избори. Нещо повече, триангулираната комбинация от политики най-често не съвпада добре с по-широка политическа програма. И чрез следването на такъв тип стратегия социалдемократите по дефиниция предават голяма част от политическата си сила да оформят общества. Защо?

Нека да преувеличим леко: ако всичко, което правите, е да преследвате и да опитвате да задоволите предполагаемите интереси на специфични сегменти от електората (както са ги определили фокус групи и изследвания на общественото мнение), тогава вие упражнявате много реакционна политика и предавате голяма част от трансформативния £ характер и потенциал. Наричат тази политика „прагматична“, но това е просто политика за поддържане на статуквото за сметка на реални усилия за трансформиране на обществата към по-добро.

Безспорно подкрепена от  first — past— the — post изборна система, изборната стратегия на Новите лейбъристи се концентрира върху гласоподаватели от средната класа и пренебрегва проблемите на работническата класа. При положение че изборната система не предлага реална политическа алтернатива за много традиционни гласоподаватели (въпреки че във Великобритания се наблюдаваше повишаване на десния протестен вот), със сигурност е вярно, че не се отделя достатъчно внимание на традиционните поддръжници на лейбъристите.

Тази изборна стратегия е виновна за ерозията на традиционния електорат на лейбъристите, голяма част от който бе игнориран, защото хората живеели в „безопасни“ избирателни райони. Въпреки че този подход често бе наричан „Голямата палатка“, на практика палатката не осигури подслон за много традиционни поддръжници на лейбъристите.

Движение и партийна организация

Въпреки че реформите на „третия път“ в много случаи означаваха по-силно централизиране на политическата власт в щабовете на партиите, отчасти защото реформите бяха доста непопулярни сред останалите членове на основните партийни организации (grassroots), реформизмът, присъщ на 90-те, не е единствената причина за това, което можем само да наречем гибел на социалдемокрацията като движение и партия.

Какво се случи? Социалдемокрацията в много отношения изгуби корените си сред обществото, характера си на движение. И това се случи в продължение на десетилетия. Ако сравним днешната ситуация с произхода на социалдемокрацията, ще намерим доста добро обяснение. Като погледнем към първата социалдемократическа партия, немската SPD, ще забележим, че през ХIХ в., когато движение­то се развива и организира, да бъдеш социалдемократ, не означава просто да си член на организацията; това е начин на живот. Съществуват образователни лиги, които се грижат за образованието на работещите. Голямо разнообразие от спортни клубове и социалдемократически вестници прибавят силно културно измерение на движението. Този характер на движение със силно изразена култура създава социалната спойка между членовете и осигурява дълбокото вкореняване на социалдемокрацията в обществото и съот­ветно прием­ник на икономическите и социалните проблеми на най-ниско ниво.

Прескачаме 150 години и установяваме, че навсякъде членовете на социалдемократическите партии намаляват, културният аспект на характера на движението е на практика изчезнал, партии­те са организирани като професионални изборни партии — машини за явяване на избори, и често са възприемани като отдалечени от грижите и проблемите на обикновените граждани. Ако източник на силата на социалдемокрацията са били нейният характер на движение и силните £ корени в обществото, не е трудно да разберем, защо сега голяма част от жизнената £ сила е изгубена и корените £ са повяхнали.

Космополитанска
и комунитарна социалдемокрация

В отговор на либералната природа на социалната демокрация с марката „трети път“ (и на края £ в управлението) във Великобритания се разви интересно интелектуално движение за нова комунитарна социалдемокрация. Накратко ще опиша основните принципи на комунитарната социалдемокрация и ще обясня защо е необходимо да се допълни от космополитанска социалдемокрация, за да се получи пълноценен нов подход.

Често наричани Blue Labour (Сини лейбъристи), ключови поддръжници на този комунитарен подход като Морис Гласман предлагат алтернативна и по-комплексна интерпретация на политическата традиция на лейбъристите:

Лейбъризмът е парадоксална традиция, далеч по-богата от настоя­щата обедняла смес от икономически утилитаризъм и политически либерализъм. (…) Лейбъристките ценности не са абстрактни универсални ценности, като „свобода“ или „равенство“. Ясно разграничими лейбъристки ценности са вкоренени в отношенията, в практики, които подсилват етичния живот. Практики като реципрочност, които дават реална форма на свободата и равенството в активни взаимоотношения на даване и получаване; или в споделяне, където активно приемаме ползите и понасяме трудностите. И освен това, когато има изградено доверие — солидарност, където активно споделяме съдбите си с другите хора. Това са формите на лейбъристкото движение, взаимоспомагателните фондове, кооперациите и синдикатите. Движението бе създадено на базата на отношения на доверие и взаимопомощ, изградени между хората посредством общи действия. Те бяха трансформиращи за условията за живот на работещите хора. Лейбъристката традиция беше вкоренена в политики на Общото благо; беше демократично движение, което търсеше полагащото му се място в живота на народа. Лейбъристката традиция никога не е била откровено прогресивна — и това не е дефект, който сме на път да отстраним, а огромна сила, която ще осигури основата на обновяването (Гласман, 2011).

Силното концентриране върху личните взаимоотношения в социал­демократическата традиция е съпътствано от много скептично отношение към държавата. Твърди се, че също както пазарът, така и държавата е помогнала да се подкопаят основите на локалната солидарност, общностите и техните институции. Решението, предложено от привържениците на комунитарната социалдемокрация, е да преоткрием социално „консервативните“ корени на лейбъристкото движение и да си върнем някои теми, като семейство, религия, нация, общност, реципрочни задължения, от политическата десница, където подобни теми се намираха, откакто социал­демокрацията се либерализира. По отношение на организацията на националната и локалната икономика, социалният пазар на Германия е модел, често цитиран като пример, от който могат да се научат уроци.

Синият лейбъризъм със сигурност се занимава с някои от споменатите наболели проблеми — особено с липсата на корени в обществото и загубата на характера на движение и културна идентичност. Но защо общностите са под такъв натиск, особено във Великобритания? В сърцето на кризата на локалните общности лежат целенасочени социаликономически избори, въведени от правителството на Тачър и затвърдени от лейбъристките правителства на Тони Блеър и Гордън Браун, както и особено неолибералната концепция за глобализация. Сравнението с Германия отново е  правилно в този контекст.

Важна причина за ерозията на живота на местната общност във Великобритания е експозицията му към големите и относително резки промени в британската икономика. Да кажем по-остро, социал­ната и културната девалвация на индустриите и твърде едностранната концентрация върху сектора на услугите доведоха до масивни размествания, свързани с реконструкции с цяла поредица от негативни последствия за местните общества.

Основната неолиберална икономическа философия беше ясно споделяна и от Новия лейбъризъм. Твърдеше се (опростенчески), че в един глобализиран свят непременно ще видим международно разпределение на труда. Производството в богатите държави няма да е конкурентоспособно и затова трябва да бъде оставено на новите икономики. Най-добре би било богатите държави да заложат на професии с висока добавена стойност в областта на услугите — особено финансовите.

Това разбиране за икономическата глобализация беше погрешно по няколко причини. Преди всичко, историята на развитие на икономиката показва, че държавите не спират развитието си, щом усъвършенстват даден сектор (например производството). И защо да не могат новите икономики успешно да се конкурират в банкерството или застрахователното дело, след като успяха в производствени сектори, разчитащи на знание? Аргументът, че Лондонското Сити —
историческото място на банкерството и застрахователното дело, е конкурентно предимство, е верен, но това важи и за местата с индустриално минало.

Историята, според която Великобритания (или Европа) ще осигурява услугите, а новите икономики ще осигуряват работната сила и занапред, винаги е била по-скоро приказка, отколкото реалност. Наистина, в обслужващия сектор се създадоха повече работни места: но това е свързано не само с аутсорсинг на ниско квалифицирания труд, а също и с увеличената производителност на производствените процеси. Би било грешно да направим от това заключението, че обслужващият сектор е единственият път напред, особено като се има предвид зависимостта на обслужващия сектор от индустриалните работни места.

В Германия тази философия никога не е била доминираща в политиката. Германия има традиционно силен индустриален сектор и реши да се конкурира на международните пазари, вместо да смали сектора. Решението доведе до по-слабо икономическо преструктуриране и свързани с него социални конфликти в местните общности и запази характера на германската смесена икономика. С това не искам да кажа, че е нямало натиск за реконструиране на производството и заплатите (имаше), но никога не е имало политически спонсорирано погребение на индустриалния сектор. Напротив, фокусът върху подкрепата за зелените технологии от днешна гледна точка изглежда е една от най-добрите политики на червено-зеленото правителство (1998-2005) на Герхард Шрьодер.

Едва сега, след като преобладаващият икономически модел разкри своите слабости, Великобритания отново започва да говори за нова индустриална политика. През годините, когато западаха британските индустрии, много умения и знание бяха невъзвратимо загубени, ще е много трудно да се навакса загубеното и отново да се постигне конкурентна позиция на световните пазари. Поради политическите решения, които описах по-горе, във Великобритания имаше повече размествания в обществото, отколкото в Германия. Не всичко, както често се споменава, беше благодарение на съзидателно разрушаване и на естествената сила на прогреса, а и на съзнателни политически решения. С това не искам да кажа, че в Германия всичко е наред. Със сигурност не е така. Но въпреки това е мъдро сравнение на политическите икономики.

Интересно е също така как самият език за същата икономическа система се е променил. Когато Германия се възстанови относително добре от икономическата криза, след като жестоко пострада от нея, и интересът към германската политическа икономика отново излезе на преден план, се говореше за устойчивата и солидна природа на германската смесена икономика, базирана на философията за социален пазар и силни институции на заинтересованите страни. Допреди няколко години неолибералният език описваше същия модел като устойчива на реформи, свръхрегулирана, склеротична континентална икономика, която е неконкурентна и разчита твърде много на индустрии, обречени на упадък. Наистина е забележително как  се променят гледните точки.

Специфичният икономически път, по който пое Великобритания, имаше и жестоки последствия върху образователния сектор. Все повече и повече млади хора трябваше да завършат университет, за да се надяват на сносна кариера. По дефиниция всички други бяха напълно ограничени в по-ниско платени и по-малко социално одобрявани професии. Основната идея на концепцията за професионализма на Ричард Сенет, че хората работят упорито, опитват се да бъдат добри в професията си и се гордеят с нея — без значение каква е тя (Сенет 2008а) — изглежда, може да се приложи много по-добре към професии­те, изискващи висше образование, отколкото при всички други. И това е много по-силно свързано с начина, по който обществото гледа на тези професии, отколкото с липсата на професионализъм у хората, които работят в тези области. В лични разговори ключови фигури от Новия лейбъризъм (New Labour) признават, че негативната страна на тяхната политика 50% от младите хора да учат в университет е, че нямат реална представа какво да правят останалите 50%. Така че самата ключова политика живо илюстрира проблема.

Отново има контраст с германския случай. Много професии (особено ръчният труд), които са напълно уважавани в Германия, са с много по-ниска социална стойност във Великобритания. Заедно с икономическите избори, мисля, че това е създало култура, в която само относително малка част от професионалните пътища, които човек може да избере, са виждани като желани. И тази малка част не отговаря нито на нуждите, нито на талантите на обществото. Тази малка част е, например, двигател на имиграцията, тъй като търсенето за тези професии още съществува (спомнете си за полските водопроводчици) и вероятно ще остави много британци недоволни; не всеки е талантлив — слава Богу — в академичните дисциплини.

За да се поддържа едно балансирано общество, е важно да се създадат и поддържат широка гама значими професии, както отбелязва Ричард Сенет:

Дърводелецът, лабораторният техник и кондукторът са добри професионалисти, защото са отдадени на работата си заради самата работа. Тяхната дейност е практическа, но трудът им не е просто средство за свързване на двата края. (…) Повечето мъже и жени днес прекарват по-голямата част от будното си време в отиване на работа, работа и общуване с колеги на работното си място. Желанието да се свърши добра работа е начин да направим тези часове от значение. Компетентност и ангажираност — нравът на занаятчията — изглежда, е най-солидният източник на самоуважение у възрастните, според много изследвания, проведени във Великобритания и САЩ (Сенет, 2008).

Аргументът на Сенет стига до точка особено важна за социалдемократите: Повечето от нас се гордеем с това, което правим, и се опитваме да го правим добре. Прекарваме голяма част от времето си в работа и извличаме не само самоуважение, но и самоопределение от професионалния си живот. Смесената икономика осигурява повече възможности за хората да реализират потенциала си, особено ако няма социална дискриминация, прикрепена към професионалните избори. Ако постигнем това, даването на правомощия на хората на работното им място би могло институционно да подпомогне занаятчийството да процъфтява.

Тук моят аргумент е, че много от нещата, които комунитарните социалдемократи във Великобритания с право критикуват, имат в основата си определени политически решения и могат да бъдат коригирани чрез промяна на икономическите приоритети.  Въпреки това, слабостта на комунитарната социална демокрация е в липсата на ясна концепция за по-широкия глобализиран свят, в който живеем. За да компенсира това, социалната демокрация има нужда от космополитен подход. Какво е в основата на космополитанизма?

Както е аргументирал Дейвид Хелд: „Космополитните ценности могат да бъдат формално изразени като набор от принципи. Това са принципи, които могат да бъдат универсални и могат да оформят основата за защитата и подхранването на равното значение на всеки човек в „моралната сфера“ на човечеството. Осем принципа са от първостепенно значение: 1. Еднаква ценност и достойнство; 2. Активна представителност; 3. Лична отговорност и отчетност; 4. Съгласие; 5. Колективно взимане на решения за обществени въпроси чрез процедури за гласуване; 6. Включване и субсидиарност; 7. Избягване на сериозни вреди; и 8. Устойчивост.“  (Хелд 2011)

Нито един вид социална демокрация не може да не се съгласи с който и да е от тези принципи и тяхното прилагане на регионални и международни нива.  Проста истина е, че много от днешните наболели проблеми — от климатичните промени и физическата сигурност до финансовата регулация — са международни и глобализацията в многото си форми (вкл. изместването на мощта от запад на изток) има решително въздействие върху живота на всички ни.  Както заявява Дейвид Хелд в книгата си за глобалната социална демокрация:

„Глобализацията не е и никога не е била едноизмерен феномен. Въпреки че наблюдавахме масивно разрастване на глобалните пазари, което промени политическия терен, историята на глобализацията е далеч не само икономическа. От 1945 г. има повторно свързване на международното право и морала, тъй като суверенитетът вече не се разглежда само като ефективна власт, но все по-повече се определя  по отношение на поддържането на човешките права и демократичните ценности; значително затвърждаване на универсалните ценности, свързани с равно достойнство и стойност на всички човешки същества в международни правила и разпоредби; създаването на сложни системи за управление, регионални и глобални, както и нарастващото признаване, че общественото благо — възприемано било като финансова стабилност, било като защита на околната среда или глобален егалитаризъм — изисква координирани многостранни действия, ако трябва да бъде постигнато в дългосрочен план.“ (Хелд 2004 г.)

Хелд има предвид един ключов аспект, който социалната демокрация от „третия път“ на практика напълно пренебрегва. Новият глобален контекст изисква политическо разбиране на регионалните и глобалните пространства, защото осигуряването и предоставянето на социалните блага — каквото и да разбирате под това — изиск­ват обвързващи правила, както и механизми за управление.

Това е в рязък контраст с разбирането за глобализацията като неудържима сила на природата, което е широко разпространено в правителствата от „третия път“. Твърде често икономическата логика на глобализацията не е билa поставяна под въпрос и се приема за даденост. Социалната политика служеше на икономически цели и беше проектирана да направи гражданите в състояние да се конкурират в професии, които все още се разглеждаха като жизнеспособни при дадените икономически обстоятелства (виж по-горе). Не е имало сериозен опит да се постави под въпрос и да се оформи това, което се разви в името на глобализацията.

Например, водени са много дискусии за природата на европейските социални държави, за техния фокус (грижи за гражданите или възможност на хората да се конкурират) и дали са все още достъпни, с оглед на ценовия натиск в резултат от конкуренцията със страни, които имат не само предимство с цената на труда, но и не са свързани с разходи, присъщи на  комплексните социални държави и други социални постижения. От доста време мисля, че това е фундаментален недостатък във възприемането, че е необходимо само да говорим за реформа в европейския социален модел, без в същото време остро да поставим под въпрос и да опитаме да реформираме външните източници на натиск (Майър, 2007).

Наистина ли е необходимо социалдемократическите партии да пожертват социалните постижения, за които са се борили поколения работещи, за да се конкурират с по-ниско платените работещи, които не получават такива нива на защита? Или е необходимо социал­демократическите политики да са за разбиране на регионалните и глобалните пространства и използването им за повишаване на социалните стандарти както в Европа, така и извън нея? За мен отговорът може да бъде само вторият. Винаги съм смятал, че една социална такса, която добавя разноските за допълнителни социални разходи по време на продажбата, ако не са добавени по време на производството, е легитимен начин за насърчаване на търговските партньори да прилагат по-високи социални стандарти.

Да поставяме под въпрос настоящата форма на глобализация, не означава, че се опитваме да върнем времето назад. По същество, това е да разбираме, че комплексният процес на глобализация е нещо политическо и не толкова неизбежно. Не става въпрос за връщане назад на технологичния напредък, а за създаване на политическа рамка, която насочва тези процеси и изгражда една реформирана система, в която облагите са по-широко разпределяни и негативните последствия се притъпяват много по-добре. Имаме нужда — и не само на глобално ниво — от една нова  Ordnungspolitik (Политика на реда), която установява политическа рамка около пространствата, които не са били възприемани като политически. Създаването на тези рамки трябва да бъде една от ключовите цели на социалдемокрацията, тъй като едва ли някой друг ще го направи.

В заключение, смятам, че Морис Гласман е абсолютно прав, като твърди, че: „Трудът е силно национален и интернационален, консервативен и реформиращ, християнски и светски, републикански и монархически, демократичен и елитарен, радикален и традиционен; и е най-реформиращ и ефективен, когато се противопоставя на равновесието в името на древни, а също и модерни ценности.“ (Гласман, 2011)

Това също означава, че социалдемокрацията може да бъде комунитарна и космополитна, да има политика, базирана на ценности за локалните общности, но също така политики и програми за прилагане на тези ценности на практика на наддържавно ниво. Смятам, че бъдещето на социалдемокрацията е в брачния съюз между комунитаризма и космополитанизма. Хората са вкоренени в своите локални общества, но са също и част от глобализацията и са изложени на глобалните политически проблеми. Това, от което има нужда социалдемокрацията днес, е комбинация от двата подхода.

Новата социална демокрация –
по-социална и по-демократична

Въпреки че интелектуалните дискурси и примери, които използвах, са от британско-германски контекст, вярвам, че има някои по-общи уроци, които европейската социалдемокрация може да научи. Многото дебати и конференции, провеждани из цяла Европа през изминалите години, ясно показват, че в много европейски държави съществуват подобни проблеми.

Ще се опитам да очертая един нов подход, който се отнася към структурните проблеми на социалдемокрацията, за които споменах. 

Елизабет Уелинг и Джордж Лакоф също заявяват, че трябва да се отдалечим от изборност, базирана на модели на рационалния избор. Тези модели не работят и да се преследват безкрайно определени сегменти от електората почти винаги води до задънена улица. Ако е вярно, че обществото все повече се диверсифицира и социоикономическите интереси стават все по-определени, да се придържаме към настоящата стратегия би означавало, че в своите изборни кампании социалдемократическите партии преследват все по-малки и по-малки групи от обществото. Дори социоикономически групи като „работещи“ не са монолитни и има потенциал за значителен конфликт на интереси вътре в групите.

Настроението на електората също може да се променя значително и ако сте на грешната страна, ще срещнете малко съчувствие. Резултатите от провинциалните избори в Германия в началото на 2011 г. са добър пример. След ядрената катастрофа във Фукушима спорният (и отчасти обратим) край на ядрената енергия в Германия отново се превърна в гореща тема. Огромното мнозинство от германските граждани се обърна против ядрената енергия и управляващите партии се оказаха на погрешната страна на историята. Печеливши от тази ситуация се оказаха Зелените, които издигнаха първия си премиер на федерална провинция и които бяха за край на ядрената енергия много преди тази позиция да стане популярна.  По подобен начин социалдемокрацията можеше да е в позиция да спечели от икономическата криза, ако беше асоциирана с реална политическа алтернатива.

Какво ни остава, ако не разчитаме на изборност на основата на рационален избор? Мисля, че е време да си върнем трансформиращата сила на социалдемокрацията и да градим политика, базирана отново на ценности, анализиране на света, в който живеем и визия къде бихме искали да сме в бъдеще. Във времето на прагматичната политика имаше шега, че ако имаш визии, трябва да се консултираш с лекар. Но без нови визии и ясна прагматична идентичност докторите няма да могат да спрат може би погрешното западане на социалдемокрацията. За да формулират такава нова социалдемократическа програма, социалдемократите би трябвало да осъзнаят как правилно да формулират ново политическо послание и да усвоят нови методи от развиващите се социални науки, като например щастие и благоденствие.

Важно е също отново здраво да вкореним социалната демокрация в обществото и да съживим нейното движение и културен характер. Това може да се постигне чрез подновяване на връзките със синдикатите, както убедително твърди Димитрис Царухас, чрез укрепване на локалните институции и отношения, за които говорят комунитарните социалдемократи, но също и да използват нови технологии за организиране и създаване на канали за обмен и дискусии по нови начини.

Нещо повече — жизнено важно е за социалдемократите да развият нови концепции за справедливост, равенство и устойчивост. Последните проучвания сочат, че в по-равните общества всеки е по-добре. (Уйлкинсон и Пикет, 2010). Но под стражата на социалдемократически правителства из цяла Европа неравенството се увеличава. Време е да приемем предизвикателството, че социалната политика е нещо повече от просто намаляване на бедността и даване на възможност на хората да участват на пазара, както и да осъзнаем, че имаме нужда от ребалансирана политическа икономика, която не само избягва поставянето на всички яйца в една кошница, но също така се грижи първичното и вторичното разпределение на икономическите постъпления да са много по-справедливи и повече хора да могат да реализират своите амбиции и таланти. Тази ребалансирана икономика трябва да бъде социално и екологически устойчива, за да сме сигурни, че не унищожаваме бъдещето на нашите деца.

Един от ключовите пътища към по-социално устойчива и насърчаваща занаятчийството икономика е да включим всички заинтересовани страни в процедурите за взимане на решения. Германската система на съопределяне и подобни форми на икономическа демокрация са източник на икономическа мощ и помагат за създаване на „интелектуална собственост“ и идентичност на работното място.  Както вече казахме, за хората работното място е много повече от просто място, където те продават своя труд срещу заплащане от работодателите. За една реформирана политическа икономика е важно да осъзнаем и приложим това.

Противно на много комунитарни и либерални социалдемократи, аз мисля, че държавата е много полезна институция, много по-добра от репутацията си. Връзката между държавата, обществото и пазарите е символична и не трябва да се доминира от едно измерение. В най-добрата си форма държавата е израз — а не противник — на гражданското общество, управлявано от демократично избрани представители. Гражданското общество не е изпълнявало ролята си в миналото, но по-нататъшното демократизиране на икономиката, локалните и националните правителства и, надявам се, на наднационалните пространства ще спомогне за коригирането на този проблем.

В заключение мисля, че социалдемокрацията трябва отново да стане трансформираща политическа сила. Това не означава да стане нереалистична. Но не би трябвало да е твърде трудно да си представим свят, по-добър от този, в който живеем. Социалдемократите трябва да изработят концепция за Добро общество и едва тогава да се състезават на избори, за да я приложат на практика.

Социалдемокрацията също така трябва да стане по-социална и по-демократична в своята политика и организация. Освен отново да стане трансформираща, а не реагираща политическа сила, тя трябва да се върне към произхода си от обществото, като създаде нови съюзи, както и нови форми на комуникация и организация. Предизвикателствата на икономическата, екологическата и социалната политика са добре известни, както и системните реформи, необходими на локално, регионално и глобално ниво. Неспособността да се приложи всеки аспект от една програма в краткосрочен план не може да бъде извинение за незаявяването му въобще на първо място.

Социалната демокрация е в криза. Но също така е баналност, че не трябва да прахосваме една „добра“ криза, тъй като кризите предоставят възможност за дълбока реформа. И ето я и възможността за европейската социалдемокрация: ако тя се обърне към днешните наболели проблеми и открие убедителни политически отговори, има надежда, че бъдещето ще е по-светло от близкото минало.

Забележка

Доклад, представен пред международната конференция „Нашата Европа — социална Европа. Предизвикателства за социалната демокрация в Европа и България“, организирана на 30 ноември 2011 г. от  Института за социална интеграция, фондация „Фридрих Еберт“ и Центъра за исторически и политологически изследвания към НС на БСП.