ЛЕГИТИМАЦИЯ НА ПРЕХОДА КЪМ ВТОРИЯ БЪЛГАРСКИ КАПИТАЛИЗЪМ. ИДЕОЛОГИЧЕСКИ МИТОВЕ

0
266

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.

Идеологически митове

Преходът към втория български капитализъм в резултат на гео­политическия разпад, свързан с предходната социалистическа система, по всички възможни показатели има катастрофални следствия. Новото първоначално натрупване на капитали се превърна в гигантски грабеж и разрушаване на огромна обществена собственост. Страната бе деиндустриализирана и демодернизирана. По същество бе извършена ликвидация на селското стопанство. Основни социални системи като образование, здравеопазване, наука, сигурност деградираха и са в катастрофално състояние. По комплексния индекс на човешко развитие, чрез който ООН мери равнището на развитие на отделните държави и грижата за човека в тях, България се е сринала от 27-о място през 1988 г. на 60-о място през 2011 г. Зад лозунгите за „демокрация“ бе прокаран един мародерски капитализъм.

Независимо от това обаче, в масовото съзнание у нас продължава да се налага либералната хегемония за предимствата на днешните реалности, които легитимират съществуващия в България реален капитализъм, заменил предходния държавен социализъм от съветски тип.

Благодарение на мощни идеологически апарати, подпомагани и от глобални идеологически машини, съществува либерална идео­логическа хегемония. Тя налага съответни идеологически митове, които изопачават реалността, но играят водеща роля в медиите и политическото говорене в страната. Там няма да намерите нито едно сравнително число на основни показатели през 1989 г. и сега. Самата статистика се променя, за да скрие подобни сравнения. Има субективни възприятия от рода на това как имало опашки при социализма или пък Кореком, как сега хората можели повече да пътуват, а тогава по-малко. С бравурно-умилителен тон и снимков материал телевизиите показват началния период след 1989 г. по начин, който не се различава съществено от показваното по време на късния социа­лизъм около датата 9 септември — партизани, накичени с цветя и автомати, и хора, ликуващи от свободата. На кръглите годишнини от 10 ноември 1989 г. вестниците са пълни с интервюта на „активни борци против тоталитаризма“. Всички те разказват сърцераздирателни спомени за своя „идеализъм“, как се борили за „свобода“ срещу потисничеството, но някакви лоши хора им пречили, пък и се оказали твърде „наивни“ в очакванията си.

Реалността на идеологическите конструкции и идейната хегемония бе представена в чист вид от световни лидери като Хилъри Клинтън при честването на двадесетгодишнината от събарянето на Берлинската стена на 10 ноември 2009 г. Цялата £ риторика бе в стилистиката на схващането за този период като „освобождение“, като идване на „свободата“ след период на несвобода и ограничения. Утвърждават се хегемонни дискурси за „черното минало“ и „свободата“ днес, която обаче има недъзи, защото все още „комунистите“ пречели.

Всъщност и след 1944 г., и сега конструирането на идеологически наративи става преди всичко чрез външен хегемон, а не чрез вътрешна заинтересована класа. Господството на идеологията на господстващата класа не е в класическия смисъл, а в смисъл на господство на идеологията на хегемонната световна сила.

Огромно количество средства се изсипаха отвън за поддържане на центрове и издания, почиващи на тази схема, в която доминират две клишета за двете основни сфери на обществото. В икономиката за неефективността на преходната икономика, за разлика от сегашната (не се забелязва, че по същество сега икономика няма), а в политическата и моралната сфера типично идеологическа реалност е разделението между черното минало и дошлото след него освобождение. Изобщо времево българската история е разделена на неестествена, ненормална част (1944-1989) и преход (движение към естественост, нормалност).

Идеологемата,
че пазарът ни прави по-свободни

Неолибералната вълна от 70-80-те години на ХХ в., когато капитализмът в САЩ и Западна Европа преминава през кризисните процеси на стагфлация, открива неговото спасение в намаляване ролята на държавата и нейните регулатори, в приватизация и дерегулация. С отваряне на границите в икономически план се стига и до отваряне в множество други форми. Намаляването на ограничения­та на държавните граници става типично за идеологемите, налагани от тази версия на капитализма за около три десетилетия. Появяват се неолиберални идеологии, които проповядват пълна свобода на пазарните взаимодействия и провеждат политика на демонтиране на социалната държава и нейните граници.

Премахването на границите и идеологиите, свързани с това, са типичен инструмент на политиките на един глобализиран капитализъм, в който се появяват теории за кризата и дори за смъртта на националната държава. Новите комуникационни технологии, и особено интернет и мобилните комуникации, стават технологични инструменти за преодоляване на границите. В културата навлизат постмодерни концепции за премахване на разделението между висока и ниска култура, появяват се хибриди и пастиши. Глобализацията все повече отваря държавите за външни въздействия и ги тласка да прехвърлят част от своите функции към наднационални или локални пазарни и непазарни субекти.

Идеолозите на неолиберализма наложиха представата за държавата като основна причина за несвободата и за пазара като инструмент за повече свобода. Повече държава за тях означава повече робство, а повече пазар повече свобода. Надали обаче тази еднолинейна зависимост е вярна. Пазарът може да бъде и е много по-голям ограничител на свободата и сигурността на човека и социалните групи, отколкото държавата.

Понятието за свобода има множество измерения: негативна и позитивна, индивидуална и групова, политическа, религиозна,  икономическа и пр.  Негативна свобода е класическото либерално понятие за свобода. Тя означава липса на едни или други външни ограничения за действията на човека и социалните групи. В класически дефиниции за негативната свобода на действие либерални философи като Д.С. Мил заявяват, че свободата се простира дотам, докъдето не се вреди на другия. В тази дефиниция обаче понятието за „вреда“ е ценностно натоварено и се интерпретира по различен начин в зависимост от едни или други интереси. Във всеки случай така се налагат различни свободи, видени като липса на различни ограничения свобода на личния живот, на словото, на придвижване и пр.

Традиционно ляво ориентираните политически философии свързват понятието за свобода с позитивна свобода или с даването на възможности на група или индивиди да определят своя собствен живот, да развиват и реализират своите способности. На първо място това е свободата, разбрана в просветителския и модерния смисъл на думата. Тя има няколко основни измерения, свързани с възможностите, които човекът и обществото получават с помощта на образование­то и науката. Свободата е възможността да действаш със знание за причините и следствията на това, което правиш. Незнаещият, неграмотният, суеверният, манипулираният човек е несвободен. И колкото повече хора обществото държи в такова състояние, толкова повече е несвободата в него. Позитивната свобода означава също способност да постигаш определени цели, да имаш равни шансове с останалите, да притежаваш средства, за да осъществиш целите си.

Колкото по-непазарно е едно общество, толкова по-важни са непазарните, административните, политическите, моралните регулатори върху човешкото поведение. И обратното, колкото по-мощни са пазарните регулатори, контролът на поведението чрез парите, чрез търсенето и предлагането, чрез печалбата, имаме съответно по-малко други регулатори.

Високата пазарна регулация се интерпретира от неолибералите като „свобода“, но всъщност става дума за различни типове регулатори и несвобода на човешкото поведение. Пазарът и парите в едно общество на нарастващо неравенство по отношение на собствеността и доходите водят до гигантско неравенство и във възможностите на различните индивиди и групи. Те могат да бъдат много по-големи ограничители на свободата, но поради своята абстрактност и анонимност да не се възприемат за такива, за разлика от административните, политическите и моралните ограничения, които по-лесно могат да бъдат приписани на съответни субекти.

Възможно е човек да не може да напусне селището, в което живее поради липса на средства, но същото може да се случи и поради ограничения, поставяни от държавата. Възможно е да не може да следва поради липса на средства, но и защото го ограничава държавата. Анонимността на пазара обаче може да му създава илюзията за свобода, за разлика от действията на държавата, които изглеждат като ограничения от идентифицируеми източници на власт.

Бедният човек, който не може да се изучи или да удовлетвори базисни потребности, е много по-несвободен от милионера, който може с пари да купи всеки и всичко. Формално обаче либералното буржоазно съзнание ще представя това като свобода в степента, в която единият и другият са юридически и политически равноправни. Това разминаване в понятията и измеренията на свободата и несвободата е предмет на жестока идеологическа битка между марксизма-ленинизма като идеология на държавния социализъм в Източна Европа и либералната идеология на държавите от капиталистическия център.

Пазарът като диктатура и ограничение може да бъде и е много по-мощен фактор, отколкото държавата. Държавата на Хитлер например убива 6 милиона души в лагерите между 1933 и 1945 г., но пазарът на глобалния капитализъм само за една година убива пет пъти повече от глад, независимо че земята има ресурси да изхрани всички. През 50-те години държавата у нас можеше да налага определени ограничения за следване на „класовите врагове“, но в момента пазарът на капитализма прави невъзможно каквото и да е образование на 450 000 души, живеещи в гета, да не говорим за хилядите клошари, просяци и едва свързващи двата края.

Степента на възможна свобода например на художествения творец до 1989 г. бе много по-голяма, защото той имаше осигурен максимален потребител, а сега е много по-малка, защото трябва да се съобразява с по-страшен фактор като пазарния потребител, с търсенето и предлагането, което води по същество до изчезване на цели направления в културата и трудно оцеляване в условията на глобална културна конкуренция. Подобна диктатура (много по-силна от тази например на партийната организация) имаме днес с въвеждането на пазарните ограничения върху подбора на теми и проблеми от страна на учените, тяхната реализация, решения, ориентация. Проектният принцип, освен че се опира на връзки и свои хора, за да получиш съответното финансиране, предполага и определени идеологически и политически граници за финансирането, независимо дали финансиращият декларира, или не това. Особено силно това се вижда например при частните тинк-танкове у нас, които са финансирани главно от САЩ и имат доминиращо неолиберална и проамериканска ориентация.

Ако сравним непазарния и пазарния начин на функциониране на науката и културата у нас, ще открием, че сега имаме ограничения­та на потребителя, не на партийния секретар, и тези ограничения са много по-големи, защото се оказва, че можеш да се занимаваш формално с каквото си искаш, но няма кой да ти плаща за това. В държавната научна институция рязко снижават финансирането и искат проектно финансиране, в частната директно ти поръчват какво да правиш, а ако искаш като свободен интелектуалец да създаваш съответна продукция, няма не само кой да я финансира, но и кой да я потребява.

Държавният социализъм е модел на догонваща модернизация чрез затваряне на определен регион от полупериферията на световната капиталистическа система като противодействие на съществуващата преди това експлоатация, извличане на различни ресурси от държавите от центъра на тази система. Обособяването на голям регион дава възможност за концентрация на ресурси и ускоряване на развитието, което именно защото е развитие, предполага рязко увеличаване на свободата на обществото като цяло и на отделните индивиди. В центъра на този социализъм е идеята за позитивната свобода, свързана с даване на колкото се може повече възможности за развитие на човека както чрез образование и наука, така и чрез процеса на модернизация, при който милиони хора получават възможност за вертикална миграция. Премахват се границите, свързани с несвобода, между класи и страти, между града и селото, ръчен и физически труд и пр. От гледна точка на свободата, разбрана като знание, социализмът извършва революция — създава масовото безплатно образование, отделя огромно количество средства от БВП за образование, и то за колкото се може по-качествено образование, създава взривна възможност за вертикална миграция, променяща в позитивна посока статуса на милиони хора.

Говорейки за свобода, нашите новопръкнали се либерали обикновено имат предвид т. нар. негативна свобода, разбрана при това съвсем тясно — като свобода на словото и политически плурализъм, т.е. като формална политическа свобода. Но това наистина е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата. Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха. Да, до 10 ноември с изключение на Ванга не можеха да се подвизават сегашните хиляди врачки, екстрасенски, астроложки и т.п. Да, сега съществува негативната свобода да не ти пречат да станеш проститутка, и хиляди български момичета стават такива, докато до 1989 г. това го нямаше. Но дали това е реалната свобода и дали в реал­ната свобода имаме нещо повече?

Свободата е и възможност да се използват от повече хора постиженията на науката и техниката, които за класическите просветители дори са били основната посока за разгръщане на свободата изобщо. Тя е рационален анализ и рационално осмисляне на процесите, което предполага качествено образование и наука. Днес, със срива на образованието, с убийството по същество на науката, с прогонването на най-добрите учени и най-добрите студенти в чужбина, с възхода на хилядите екстрасенси, врачки, магьосници, астролози, нашето общество е най-нерационалното в цялата своя модерна история. В този смисъл то е и най-несвободно, защото колкото по-ирационално е едно общество, толкова по-малко свободно е то.

Как вторият български капитализъм
доведе до деструкция на свободата

Още в първите месеци след 10 ноември 1989 г. и паралелно с възторжените лозунги за свобода в българското общество се появиха признаци, че реалната посока на развитие е към несвобода и несигурност. По прозорците започнаха да се появяват решетки, по апартаментите ­— железни врати, а икономическото дередже на българина се срина. България мина от общество с относително висока социална интеграция към Хобсовия свят на мутренски капитализъм, при който всеки е срещу всеки, човек за човека е вълк“, а равнището на социал­на солидарност и доверие се срути. Няколко са основните посоки, в които започна деструкция на свободата и сигурността:

Първо. Взривно се увеличи несвободата като липса на равенство в икономическите възможности и във възможности­те да се възползваш от определена собственост. Тези, които започваха перестройката и я подкрепиха, а след това демонстрираха по площадите, не приемаха съществуващите привилегии и йерархии, в името на по-голямо равенство отхвърляха т.нар. административно-командна система. Презумпцията бе, че така всички ще имат свободата да стартират от една и съща позиция.

Предполага се, че равенството е неотделимо от по-голямата свобода. Резултатът обаче е точно обратният — рязко увеличаване на неравенството, което имплицира и неравенство в свободата и сигурността. Членовете на Политбюро от 80-те години са същински бедняци в сравнение с появилите се след това олигарси. Бедният няма ресурсите да бъде свободен. Там, където цари огромно неравенство по отношение на собствеността, има и гигантско неравенство, и ограничения на свободите на множество хора. Огнян Донев, Васил Божков, Цветелина Бориславова, Петя Славова със своите стотици милиони са и милиони пъти по-свободни икономически от останалите, които нямат никаква собственост и по същество са несвободни.

Ако вземем мащабите на икономическото насилие, ще открием, че в периода 1944-1954 г. се извършва одържавяване на собствеността на една немалка част от населението, но тази собственост се използва след това за умножаване и на нейна основа се развива една българска версия на социална държава. Сега става точно обратното — отнема се общодържавна собственост, която е над сто пъти по-голяма, и се разрушава или се превръща в частно притежание на едно малцинство от хората. В резултат над един милион души (съставляващи една десета от населението) по същество насилствено са прогонени от България и загубата на човешки ресурси е по-голяма, отколкото във всички войни, които е водила България преди 1944 г.

Какво по-гигантско насилие от това, което се стовари през последното десетилетие върху българския народ, огромната част от който не само че не притежава каквито и да е средства за производство, но стана по-бедна, а много хора бяха изпратени изобщо под линията на бедността. Ако до 1989 г. у нас феноменът просяк бе забравен, то вторият български капитализъм ни „ощастливява“ всекидневно с хиляди хора, изхвърлени и изнасилени от живота, ровещи в кофите за боклук. Никога в своята история България не е имала толкова просяци и клошари, колкото по времето на „втория си капитализъм“.

Второ. Идеологемата за свободата на словото. Идеолозите на днешния български капитализъм изтъкват като израз на днешната свобода на първо място свободата на словото. Всеки, който е чел знаменитата работа на Ноам Чомски „Медиите под контрол“ (1), обаче може да се надсмее над този лозунг. А в заглавието на преведената и на български работа на Стенли Фиш направо се казва: Няма такова нещо като свободно слово“ (2).

Свободата на словото е подчинена на пазарния механизъм и пазарните интереси, не на истината, а на капиталистическата печалба. Тя зависи от собствеността на медиите и от идео­логическите апарати, владени от световния хегемон и богатата част на обществото. От друга страна, чрез нея в „информационното общество“ се произвежда продукция, от която се печели, а не която развива, обогатява, рационализира човека. Затова сензацията, шоуто, скандалът, забавлението са основните механизми на функцио­ниране на свободата на словото в публичната сфера. Днес у нас свободно можеш да бъдеш оплют, окалян, омаскарен по всички възможни начини в пожълтялото публично пространство на сензации, скандали и кьорфишеци. И от това медиите печелят.

На трето място, свободата на словото е свързана със създаването на основата на големите пари на т. нар. тинк-танкове като идеологически апарати за налагане на съответна хегемонна идеология. Нейните противници може да се опитват да говорят, но нямат инструментите да бъдат чути. А свободата на словото не е просто право да говориш, а възможност да бъдеш чут. Гигантското неравенство днес е неравенство във възможността да говориш и да бъдеш чут. Какво като имат право на свобода на словото клошарят, просякът, едва свързващият двата края, селянинът в българската провинция, лишен от възможност да отиде дори на лекар? Когато правото няма средство да бъде използвано и да въздейства, то се превръща в празна идеологема.

Трето. Има ли смисъл днес лозунгът „Свобода или смърт“? Свободата в смисъла на лозунга „Свобода или смърт“ се разбира като свобода на суверена — като способност на един народ да се самоуп­равлява и избира посоката на своето развитие. Всички битки и дезинтеграции на политически единици на Балканите, водещи до нови държави, са се водили под лозунгите за свобода. Всяка радикална промяна в тези държави е била обявявана като „освобождение“ и „свобода“. Големите символи на българската нация като Левски и Ботев са свързани с идеите за свобода. Деветосептемврийските промени през 1944 г. идват под лозунга „Смърт на фашизма, свобода на народа“. Сходни са и лозунгите на 10 ноември 1989 г.

Всяка голяма промяна у нас идва с лозунги за свободата на народа, който щял да вземе съдбата си в свои ръце. И Горбачов обяви по време на перестройката „свобода на избора“ на всеки народ. Тази мантра се повтаря и от идеолозите на днешния български капитализъм. Но още в края на ХIХ в. Димитър Благоев говори за това, че нещата у нас зависят три четвърти от външни фактори и една четвърт от наши собствени, т.е. България дори като формално-юридически самостоятелна държава е независима по същество само една четвърт. Свободата на  народа като суверен в този смисъл е илюзия. Това важи в по-висока степен за държавите от полупериферията и периферията на световната система, особено за по-малките по територия и население, военна и икономическа мощ страни, каквато е България, а и останалите балкански държави, с изключение може би на Турция. В една или друга степен те са зависими от големите европейски сили и тази зависимост предопределя сравнително тесните граници на възможното им поведение, натиска отвън за промени, насочването на вътрешните процеси в определена посока, задаваните образци на развитие, степента на автономно поведение.

Днес България е много по-зависима от ЕС и неговите институции, отколкото някога от СССР. От СИВ не идваха с контролни доклади да ни казват какво да правим в различните системи. Чужди посланици не шестваха по медиите с указания към политици и институции. Министър-председателите не се тупаха по гърдите, че ги е похвалил някой чужд лидер. Нямаше чужди бази на наша територия. Днес, при разделението на богат капиталистически център, полупериферия и периферия, степента на зависимост на малки държави като България е такава, че свободата на избор е параван за все по-голяма зависимост и несвобода.

Четвърто. Деструкция на свободата на движение в социал­ното пространство. Социализмът е общество, в което за около три десетилетия 4-5 милиона души смениха своите позиции в социалната йерархия и от селяни ставаха граждани, от деца на семейства без образование или с ниско образование ставаха лекари, инженери, философи, учени. Това е гигантска свобода, получена от огромната част от хората. След 1989 г. масирано се извършва точно противоположният процес ­— гигантска декласация за милиони хора, т.е. движение надолу в йерархии­те на заплащането и социалния престиж. Така е с учените, интелигенцията, образованите хора и огромното количество други хора.

Социализмът създаде гигантска „средна“ прослойка от население­то с определени равнища на потребление и статусни характеристики, опиращи се на фактически всеобщо основно образование, всеобщо достъпно средно образование, гарантирано ниво на здравна защита, високо ниво на мобилност (практически безплатен транспорт), 90% притежаване на недвижима собственост (жилище, вилно място и пр.), високо ниво на културно потребление (много високо дори в сравнение със западноевропейското) (3). Това дава определено равенство във възможностите и свобода на всеки човек поотделно. Днес българското общество е по-неравностойно,  отколкото когато и да е било в своята хиляда и триста годишна история ­— неравно във възможностите, свободата, сигурността. Но там, където има неравенство в икономическите възможности милиони пъти, има и съответно неравенство в свободата милиони пъти. Имаше времена, когато се страхувахме, че България ще се „латиноамериканизира“, днес тя обаче се „африканизира“.

Пето. Разрушаване на свободата като икономически възможности и равенство в тези възможности. Държавният социализъм създаде мощна система на безплатно образование, като в началото бе задължително основното, а след това и по-високите степени на образование и социализация. А свободата е на първо място по възможности за развитие на човека — да бъде здрав, да развива и използва своите възможности, да се образова, да има шансове за персонално и професионално израстване, за промяна на своя социален статус. Ако си беден селянин например, да можеш да се изучиш, да отидеш в града, да получиш жилище, да завършиш университет, да станеш лекар, учител, инженер, писател, научен работник и пр., да промениш състоянието си, да получиш допълнително нещо, което ти или твоето семейство сте нямали? Това е свободата, която имат милиони българи в периода до 1989 г. За две десетилетия, между 60-те и 80-те години, няколко милиона българи сменят радикално своето положение от селото към града. От страна с предимно основно образование България се нарежда между най-образованите страни в света, има безплатно образование, безплатно здравеопазване, много по-мощна вертикална миграция от всякога преди това в историята си.

Възможно ли е това днес при сриналата се образователна система? Възможно ли е при наличието на бедност, поради която между 20 000 и 40 000  деца годишно са принудени да напускат училище? Богатството също е свобода, защото предполага възможности, но една голяма част от населението няма тази свобода. Живеещите в гета, необразованите, увълчените хора не са свободни, а послушен електорат, готов да продаде гласа си за 10-20 лева. При днешната ситуация би ли могъл Желю Желев да се изучи и да стане доктор и дори президент? Щеше да пасе овцете във Веселиново или да работи като общ работник в Гърция или Италия, а не да разсъждава колко несвободен е бил някога.

Дори ако някой днес има способности, мизерията би го възпрепятствала да ги реализира. Хората са измамени в очакванията си за по-справедливо общество, в което ще успяват благодарение на своите способности, а не на партийна вярност и политическа подкрепа. На практика настъпи разгул на посредствеността, проявяваща се особено силно в политиката, която съвсем не извежда на преден план експертно и морално най-доброто, а най-агресивното, най-безскрупулното. Поради това и негативизмът, и разочарованието от новия политически елит е огромно, а чувството за несправедливост — по-голямо от всякога преди това в историята.

Шесто. Разрушаване на свободата и възможностите да оцелееш физически чрез адекватно здравеопазване, независимо че правото на живот е ключово от времето на Лок насам. В масовите нагласи в началото на промяната битуваше очакването, че тя ще доведе до допълнителна грижа за човека, каквато има в  западноевропейските социални държави след Втората световна война. На практика се разрушиха съществуващите социални системи на потребление, на образование, здравеопазване, социални услуги. По комплексни показатели за грижата към човека обществото се върна назад, а количеството на безпризорни, просещи, бездомни в България сега е по-голямо от всякога преди това в историята. От 27-о място по индекс на човешко развитие през 1988 г. България се срина на 55-о място през 2011 г.

През 1989 г. в страната имаше всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища. Сега здравеопазването е силно корумпирано, един милион български граждани са без здравни осигуровки, което като относителен дял е повече, отколкото в САЩ. България оглавява европейската класация на отсъствия по болест годишно. Това е гигантска несигурност и гигантска несвобода — несигурността и несвободата на втория български капитализъм.

Идеологемата за рухналите граници
в образите на Берлинската стена и „Желязната завеса“

Трябва да се отбележи, че либералното понятие за свобода, в което на преден план се извежда негативната свобода, е тясно свързано с липсата на ограничения и съответно на граници. Докато социалистическата представа е свързана с позитивната свобода, възприе­мана чрез метафората за прокарване на път към бъдещо по-висше състояние. Неолибералната вълна от времето на Рейгън и Тачър насам налага в глобалното идеологическо съзнание навсякъде по света негативно възприятие за свободата като на премахване на стени.

В тази ситуация се появиха илюзиите на Горбачов за общочовешките ценности, които трябваше да заменят класовите граници. Падането на Берлинската стена и разпадането на бившата социа­листическа общност се превърнаха в символ на премахването на границите и съответно в символ на на свободата. Сега това се обявява за началото на „преход към демокрация и свобода“. Берлинската стена и на т. нар. Желязна завеса като метафора на отношенията между социалистическите държави и капиталистическия свят се налагат като образ на предходната несвобода. Издига се лозунгът за навлизане в свят, в който границите изчезват и човекът става свободен.

Падането на „Желязната завеса“ и на Берлинската стена е любима идеологема, чрез която с помощта на мощни идеологически апарати, създадени след 1989 г., се легитимира вторият български капитализъм. Реалността зад всички метафори за падащите граници и либерални идеологически възторзи пред рухналата Берлинска стена през 1989 г. обаче е, че днес имаме умножаване на границите. И ако границата е индикатор за несвобода, то значи, че  днес сме по-несвободни от всякога. Глобализираният капитализъм е неравновесен и силно конфликтен. Глобалните пазари могат да опустошат цели страни и региони (и България след 1989 г. е типичен пример в това отношение), изсмуквайки от тях квалифицирани кадри и други ресурси.

Всичко това обаче не са нищо друго освен ключови идеологеми на глобализирания капитализъм, заинтересован от премахването на границите, които пречат на  глобалната експанзия на капитала. Зад идеологемата за свободата като премахване на граници стоят груби сметки, свързани с възможностите за глобална експанзия на капитала, на движение на основни елементи на производството, изгодни в контекста на световна система със съответен хегемон. Печеливши от това глобализиране на движението на основните елементи на производствения процес — капитал и труд — са глобалните корпорации и световният финансов капитал със съответна транснационализираща се буржоазна класа. В стремежа си за печалба капитализмът разширява своя обхват, излизайки отвъд отделните държави, събаряйки съществуващите силни граници, независимо дали става дума за бившата Източна Европа, или за днешна Либия. Чрез свободното движение се изсмукват ресурси — финанси и човешки капитали, от едни региони и се прехвърлят на територии, изгодни за капитала.

На равнището на идеологията обаче тази логика на глобализиране на капитализма се представя като „падане на граници“, „освобождаване“, „свобода“. Премахването на „Желязната завеса“ по същество е неоколониален механизъм за грабеж в условията на постиндустриален капитализъм, опиращ се на ограбване на човешки потенциал ­— ключовия капитал за съвременния информационен капитализъм.
В идеологиите това се представя с възвишени думи за либерална свобода на движение на хора, а зад него по същество стоят интереси за извличане на ресурси.

Лозунгите за „падане на границите“ и неолибералните дитирамби за „свобода на движение“ и „демокрация“ са идеологически параван за тези реални икономически процеси. По този начин бяха изсмукани огромната част от математици, инженери, лекари, учени от Източна Европа и от бившия Съветски съюз. И това е реалният смисъл на либералните песнопения за „падането на Берлинската стена“ и дошлата „свобода“.

Същото стои и зад т. нар. арабски революции, особено зад унищожаването на Либия и убийството на Муамар Кадафи, който в опита си да създаде златен динар и с намерението да обособи страната си и африканския регион от господството на долара представляваше опасност за глобалния капитал. Той му постави определени ограничения, поради което бе организирана международната акция, която да предотврати тази опасност. Приказките за „свобода“ и „демокрация“, които стоят зад т. нар. хуманитарни интервенции или нежни революции, извършвани с помощта на държавите от капиталистическия център, всъщност имат зад себе си реалния смисъл на разрушаване на ограниченията за движение на капитали и извличане на печалби от всяка възможна територия на съвременния свят.

При това особеност на неолибералната идеологема за премахването на границите и свободното движение е, че тя се опира на методологически индивидуализъм, който извежда на преден план абстрактните права на атомизирания и освободен от всякакви социални характеристики, задължения, отговорности, зависимости индивид, оставяйки настрани интересите и отговорностите към общността. Зад това стои идеологията, залегнала в работи от типа на „Свободата на избор“ на един от бащите на съвременното неолиберално икономическо мислене Милтън Фридман. Правата на атомизирания индивид се превръщат във водеща абстрактна ценност, която обслужва пазарния фундаментализъм. Това съответства изцяло на интереса на съвременния глобален капитализъм — да се разрушават ограниченията на държави и общности в името на печалбата, безкрайната експанзия и самонарастването на капитала.

Глобализацията на капитализма се оказва процес, съпътстван от фрагментация в различни сфери. Бауман отбелязва: Интеграция­та и парцелирането, глобализацията и териториализацията са взаимно допълващи се процеси. По-точно те са две страни на един и същ процес този на световното преразпределение на суверенността, властта и свободата да се действа, задвижен (въпреки че по никакъв начин не е детерминиран) от радикалния скок в технологията на скоростта… Днес сме свидетели на процес на ново световно разслоение, в хода на което се установява нова социокултурна йерархия, нов световен мащаб… Квазисуверенитетите, териториалните деления и сегрегациите по идентичност, за които глобализацията на пазарите и на информацията съдейства и прави „необходимост“, не означава различие на равни партньори. Това, което е свободен избор за някои, се стоварва като жестока съдба върху други.“ (4)

 Отслабването на суверенитета и засилването на проницаемостта на държавните граници води със себе си огромно количество нови опасности, които започват да тресат различните региони и държави. Навсякъде нараства тревогата, че човек вече не е защитен, както някога. Границите стават все по-проницаеми за трансгранична организирана престъпност, трафик на хора и наркотици, контрабанда и всякакви други опасности.

Улрих Бек е човекът, който може би най-силно реагира теоретически на тази ситуация, въвеждайки две нови категории за описание на съвременните общества. Първата е за глобалното рисково общество, което характеризира една нова епоха на несигурността. Второто особено важно понятие е „плурализация на границите“ от всякакъв вид — между природа и общество, знание и незнание, субект и обект, война и мир, живот и смърт, ние и другите. Това, което е ново, е премахването на пространствените ограничения за капитала и труда в процесите на глобализация. Предходните национални граници отслабват, но на тяхно място се появяват и умножават всички възможни граници, с които да се стигне до сигурността (5). От своя страна Бауман ще отбележи, че развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена“ (6).

Навсякъде, където извличането на ресурси от останалите държави започва да носи със себе си липсата на изгоди, това се възприема като опасност и богатите капиталистически държави забравят за лозунгите за свобода на движение на хората и започват да издигат засилващи своята мощ стени по своите граници.

Продължавайки лицемерно да възпява падането на Берлинската стена като символ на освобождението, капиталистическият свят построи през следващите две десетилетия 24 стени между различни общества и държави, като почти всички са по-големи от Берлинската стена. САЩ, които всяка година триумфално празнуват „падането на Берлинската стена“ и жалят убитите на нея, за да спрат идващата несигурност от Мексико, построиха десетки пъти по-голяма и по-охранявана стена („Тортилена завеса“), на която само за три години са загинали много повече хора. Подобна стена е системата от биометрични данни в документите, необходими, за да пресечеш границата. Същото прави Израел със стена между себе си и Палестина. В Северна Ирландия огромна стена разделя католици и протестанти. Европейският съюз издига границата Шенген между себе си и останалия свят и за да я укрепи, Гърция се кани дори да строи огромен ров между себе си и Турция.

Либералната идеологема е, че тези граници са различни от Берлинската стена, която била израз на освобождение, защото при нея хората отивали отвътре навън, докато тук движението в повечето случаи било обратното — например при „Тортилената завеса“ между САЩ и Мексико се ограничавало движението на латиноамериканци за САЩ. Тук обаче се пренебрегват поне две неща:

първо, става дума за граници и независимо от посоката на ограничаване те пречат на толкова скъпата на неолибералите „свобода на движение“, под лозунга на която празнуват падането на Берлинската стена;

второ, неолибералите лицемерно поставят и свалят стените в зависимост от интересите на богатите държави от капитали­стическия център — границите са отворени за изсмукване на висококвалифицирани кадри, за „brain drain“, и по този начин за ограбване на стотици милиарди долари от останалия свят, докато в същото време те спират бедните и неквалифицираните, отделяйки ги в свое­образни глобализирани гета зад съответните граници.

Глобализираният капитализъм благоприятства разпада на държави, но на тяхно място се появяват нови държави с граници помежду им. По-рано територията на бивша Югославия например бе отделена от останалите държави с обща граница, а сега вътре в нея има граници на седем държави, т.е. рязко е увеличен броят на границите. Така непрекъснато имаме разпад на държави и поява на граници на нови, по-малки образувания. Преди Първата световна война в света е имало около 60 държави, а сега са над 210. Типичен пример на такива разпадни процеси уж на отваряне на границите, на край на противопоставянето, е станалото с бившия СССР, където сега между 15 държави има повече и по-силни граници, отколкото в предишната история на това пространство.

Държавите все по-трудно могат да служат като граници за движението на глобалните потоци на капитал като условие за капиталистическо възпроизводство. Резултатът от това е, че фирмите, компаниите, богатите хора поемат тези функции, които трябва да изпълнява държавата — появява се бизнесът с частна охранителна дейност, поставят се технологически прегради пред опитите да бъде накърнена собствеността на частни и корпоративни субекти. У нас в този бизнес са заети около 140 хиляди души, което е повече от държавните полиция и армия, взети заедно. Те охраняват новите стени на хиляди частни обекти в страната. Падналите граници на държавата са заменени с огромно количество нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти.

Вътре в границите на националните държави възникват разнородни по сигурност пространства — оградени с достатъчно системи за сигурност частни пространства, в които можеш да получиш по-добро обслужване и повече безопасност, за разлика от обичайните публични пространства. В тях е пълно с камери, охранители и охранителни системи, но можеш да бъдеш сигурен за собствеността и децата си, а всякакви просяци, бездомни и съмнителни лица просто не могат да влязат в съответната територия. На мястото на границите на националните държави като територия, на която се предлага сигурност, се появяват защитени анклави на частни пространства за сигурност, достъпни за относително малцинство от избрани. Във всеки град имаме разделение на опасни и сигурни зони.

Още през 90-те години на ХХ в. в справочника на Вашингтон, столицата на най-силната държава в света, се отбелязваха районите, в които е безопасно, и тези, в които е изключително опасно да ходиш сам и пеша, дори през деня. Богатите, за разлика от бедните, могат да си осигурят материално допълнителна защита срещу рисковете — да ползват по-сигурен транспорт, по-екологична и здравословна храна, по-добри лекарства и лекари, допълнителна защита, своя полиция в затворени специални градчета.

Затворените градове на богатите са с електронни граници спрямо външния свят. Възникват най-напред в Северна и Южна Америка, където има няколкостотин хиляди такива селища. У нас също се строят специално за по-богати хора. В такъв затворен комплекс живее например президентът милионер Плевнелиев.

Когато стана президент на България, първият указ, който издаде Желю Желев, беше за премахване на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено за голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове, в които днес живеят около 450 000 души. По различни данни около една трета от жителите на гетата у нас не излизат оттам и се изхранват от кофите. Много роми фактически почти не напускат махалата. Във всяко гето, където и да е то, поначало се концентрира разрушителна енергия на омраза към културата на обкръжаващия полис… В тях цари културата на изолираните, отхвърлените, вътрешно непримирима с културата на доминиращите обкръжаващи. В социалнопсихологически план гетото ражда омраза, и то двупосочно към „гетоизираните“ и към онези, намиращи се извън него.“ (7) 

Първото, което донесоха т. нар. демокрация и свобода след 1989 г. бяха решетките, железните врати, охранителните системи, частните охранители, бизнесът с които започна да процъфтява. Приватизацията и разграбването на колективната (държавна) собственост породиха огромно количество частни граници. Ликвидацията на колективното селско стопанство доведе до това, че то бе раздробено на 14 млн. частни граници, които трудно се охраняват. Резултатът е връщане на българските села, разграбвани от ромски банди, към времената на кърджалийските набези.

Ерозията на голямата средна класа, създадена при социализма, декласацията на милиони хора, абсолютното обедняване на голяма част от населението доведоха до нова пролетаризация и нови класови граници, противоречия, антагонизми, подсилвани днес от глобалната икономическа криза.

Умножават се нормативните юридическо-административни граници на поведение на хората. Днес българинът е с много повече нормативни ограничения, отколкото например по времето на турското робство. В годините на социализма Народното събрание беше временен орган, който заседава два пъти в годината и приема относително ограничен брой нормативни документи. След 1989 г. парламентът е постоянен орган и приема непрекъснато закони и промени в тях, като в същото време голяма част от законите и нормативните документи се възприемат от европейския парламент и европейската комисия, регулиращи с хиляди правила живота на хората. Като се вземат предвид и огромното количество подзаконови актове на Министерския съвет, министерствата, агенциите и всички други институции със свои правилници, можем да кажем, че количеството на нормативните ограничения днес е по-голямо от всякога преди.

Имаме засилване на границите и нови граници в още едно огношение — нормативните граници, отнасящи се до различни нарушения, свързани с увеличаване на наказанията — тенденцията  е към „наказваща държава“, която замества социалната държава според неолибералните теоретици на държавата.

В резултат на това, че всяко дребно нарушение на съответните норми получава жестока санкция, САЩ са страната с най-голям брой затворници, като голяма част от тях работят. Общият им брой днес е около 2 400 000 човека, което е близо с милион повече в сравнение с намиращите се в ГУЛаг на Сталин през 1953 г. Бауман пише: Броят на хората в затвора или на очакващите присъдата „затвор“ нараства, и то бързо, в почти всяка страна. Почти навсякъде мрежата от затвори се радва на строителен бум. Навсякъде по света се увеличават разходите от държавния бюджет за „силите на реда и затвора главно за действащи полицейски сили и за обслужването на затворите. Най-важното е, че пропорцията на населението, което е в пряк конфликт със закона и е субект на наказанието „затвор“, нараства с бързо темпо… Рязкото нарастване на наказанието чрез затвор внушава, че има нови големи части от населението, набедени поради едно или друго съображение, че са опасност за социалния ред.“ (8).

САЩ са на първо място в света по брой на затворници — през 1979 г. е имало 230 затворници на 100 000 жители, а двадесет години по-късно, в началото на 1999 г., те са 649 на 100 000. „..Щатът Калифорния, възхваляван от някои европейски социолози като истински рай на свободата, предвижда за разходи по строежа и поддържането на затвори бюджет, който далеч надхвърля цялата сума на щатските фондове, предназначени за всички висши учебни заведения. Затварянето е върховната и най-радикална форма в пространствено ограничаване.“ (9)

Умножават се културно-идеологическите и символните граници. Разпадането на единните идентичности (югославска и съветска) доведе до формиране на десетки нови граници в идентичностите, противопоставянията, изобретяване на истории и политики на паметта, омраза и конфликти. Антициганските протести, антиимигрантски нагласи, етническите дистанции и у нас, и в Европа са индикатор за тази тенденция. Имаме процеси на десекуларизация и завръщане на нови религиозни граници. Неслучайно се говори за „сблъсък на цивилизациите“ и нови цивилизационни граници. От една партия за всички и морално-политическо единство до 1989 г. се премина към 400 партии, стигматизация на социални групи, противопоставяния и омраза, разпад на социален капитал и човек за човека е вълк и враг. От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага. Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям, отколкото след 1944 г.

Говорят ни, че сега сме „свободни“ поради откритостта на страната. Какво казват фактите? Според статистическите справочници  България през 1986 г. е била посетена 7 567 000 чужденци, докато 20 години по-късно, през 2006 г., те са били дори с 18 000 човека по-малко — 7 499 000. През 2009 г. в българските университети са се учили около десет пъти по-малко чужди студенти, отколкото през 1988 -1989 г. Щом става дума за стотиците хиляди българи, които избягаха от България към развитите страни през изминалите повече от две десетилетия, то това е бягство по същество от несвободата на днешното българско общество — от мизерията, от трудността или невъзможността да си намериш работа, от несигурността.

Желю Желев, който е между най-автономните български политици, признава в свое интервю по случай 20-годишнината от 10 ноем­ври, че свободата всъщност била свобода да можеш да излизаш в чужбина. И малко след това добавя, че в резултат на това излизане в чужбина Западът е успял да отмъкне 300 000 български висшисти и само от това загубите на България са 75 млрд. долара. Оставям настрана целия останал грабителски процес. Това се оказва т. нар. свобода. Превръщаш страната си в разграден двор. Обират всичко, каквото могат, другото разрушават. А някакви малоумни идеолози, някои от тях за жълти стотинки, други от глупост стоят в средата и персеверират „Аз съм свободен!“, „Аз съм свободен!“

Идеологемата
за страха преди и липсата му сега

Друг идеологически мит на разграничение на периода преди и сега е този за страха — тогава хората се страхували, а сега не. Реално обаче степента на сигурност тогава е неизмеримо по-голяма. Всъщност днес българинът се страхува неизмеримо повече, отколкото някога. Страхува се да не остане без работа, да не бъде опозорен в медиите, да не бъде ограбен и убит на улицата, да не се разболее при наличието на ужасното здравеопазване, дали ще му стигнат парите да изкара месеца, дали няма да го измамят по телефона, в магазина, на улицата, дали ще може да си плати кредитите. Обществото функционира на основата на феномен, който много изследователи характеризират като „култура на страха“ (10). В едно проучване на в. „24 часа“ се оказва, че да ходиш нощем по улиците на България, се възприема от българина като равностойно на това да преживее земетресение — 75% изпитват страх и от двете. Не са сигурни за живота си 62% от българите, нито дали няма да им отнемат имота — 54%, като и едното, и другото са несравними с нагласите и страховете в предходни периоди. Две трети от българите са били жертви на някакъв обир, 38% — на уличен грабеж, 28% — на телефонна измама, 55% живеят с подозрението, че им подслушват телефона (11).

Над 1 млн. и 200 хил. българи се тресат от нерви и изпадат в тежки депресии. Това е една шеста от населението на страната ни. Едва 300 хил. се лекуват, останалите не ходят на психолог от неудобство. Голяма част от тях обаче дори не осъзнават, че имат проб­лем. Това съобщи през април тази година член-кореспондент Мила Власковска по време на Третата национална конференция на Асоциа­цията на частно практикуващите психиатри в България. Безпомощност в леглото при мъжете и трупане на килограми при жените са реалната развръзка на дълго потисканите нерви, коментираха психиатри. На практика се оказва, че всеки шести българин страда от потискани нерви. Нелекуването им обаче докарва до тежки депресивни разстройства. В 90% от случаите се откриват и симптоми на тревожност, което означава, че са на една крачка от полудяването. По този показател България е на водещо място в Европа. Други 34-70 на сто от пациентите с такова състояние са и със социална фобия. Това означава, че те губят желанието си за контакт със себеподобните, постепенно се изолират, докато съвсем се затворят в себе си. Една част от българите са с депресия, 30-65 на сто имат паническо, а 48 на сто посттравматично разстройство.“ (12)

Ключов елемент на либералната негативна свобода е защитата на човека от престъпност. Джон Лок вижда в това основополагаща задача на държавата — да те брани от тези, които ограничават по някакъв начин твоя живот и собственост. Каква е обаче ситуацията у нас днес? В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2011 г. за престъпността в България се отбелязва, че след 1989 г.
броят на регистрираните престъпления е четири пъти по-висок на 100 000 човека, отколкото преди 1989 г., но и че това са само половината от реалните, защото около половината не се регистрират — тогава са били около 400 на 100 000 човека, след това „нормалното ниво“, защото имаме и пикове, е било около 1600, а за още толкова не се съобщава (13).

 По времето на социализма няма строеж на нови затвори, а сега един от най-големите дефицити в страната е дефицитът на зат­вори и остро стои въпросът къде да се затварят нарастващото количество осъдени. Насилието пронизва всички тъкани на живота и през 2000 г. всяка четвърта българка е била жертва на домашно насилие (14). В същото време 22 години след началото на прехода България е страната с най-много полицаи на човек от населението в Европа. За една година се подслушват неизмеримо повече хора, отколкото в целите САЩ, а обемът на информация, която се събира за една година, е повече, отколкото за 45 години по времето на социализма. В този смисъл България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време има много по-неефективна полиция, т.е. тя е много по-престъпна държава. Затова се е появила гигантска частна армия от охранители и всякакви други специалисти по частно предлагане на сигурност. Техният брой е около 140 000 човека и е по-голям от служещите в армията и полицията, взети заедно. Но създадената след разрушаването на социализма буржоазна държава е неспособна да изпълнява задълженията си да предлага сигурност на хората.

Имаме разделение на бедни и богати по отношение на сигурност­та и свързаната с нея свобода. Богатият може да си вземе охрана, може да живее като милионера Плевнелиев в затворен комплекс, в който се влиза с електронни карти, и не се страхува да остави децата си да играят на улицата. Бедният може да бъде убит в гетото или дори в центъра на София като куче. Годишно за  железни врати, СОТ, охрани се харчат милиарди, което преди го нямаше. Българинът е и по-несигурен за своя живот и по-несвободен.

 

Бележки:

(1) Чомски, Н. „Медиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата“, С., „Агата“, 1994.

(2) Фиш, Стенли. „Няма такова нещо като свободно слово…и това е добре“, С., ИК „Критика и хуманизъм“, 2003.

(3) Вж. Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60.

(4) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 93.

(5) Бек, У. „Световното рисково общество“, С., „Обсидиан“, 2001.

(6) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 98.

(7) Попов, М. „Затворени и враждебни“, В: „Монд дипломатик“, декември 2005.

(8) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 138.

(9) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 139, 130.

(10) Вж. Furedi, Frank. „Culture of Fear: Risk-taking and the Morality of Low Expectations“, Cassell, 1997, ISBN 0826476163; Furedi, Frank. „Politics of fear: Beyond Left and Right“, Сontinuum, 2005, ISBN 0826487289.

(11) Вж. Гешакова, Мила. „Българинът ’09: уплашен от апаши, харесва хороскопи“, в. „24 часа“, 28 декември 2009.

(12) Вж. Николова, Силвия. „Депресия налегна 1 200 000 българи“, в. „Монитор“, 27 април 2009.

(13) Тенденции на престъпността в България 2000-2010, С., ЦИД, 2011, с. 18.

(14) Вж. „Всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие“, в. „Сега“, 29 май 2000.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук