Следизборна среща
на партийния актив и членове на БСП – район „Възраждане“,
с Георги Пирински, член на ИБ на НС на БСП
и народен представител от Коалиция за България
БОЙКО МАРИНКОВ: В периода, в който правим анализ на изборите за президент и местни органи на власт, се случиха няколко нови събития. Те според мен показват колко е динамичен политическият процес в страната и как някои прогнози невинаги попадат в десетката.
Социалното напрежение и стачната вълна в определени стопански сектори стартираха веднага след изборите и стана ясно, че правителството е било подготвено със съответната атака срещу определени социални завоевания. Налице са обаче някакви абсурди, които трудно можем да си обясним. Вчерашният митинг мина под лозунга „Оставка на финансовия министър“, вместо по-логичния „Оставка на правителството“. В същото време министър-председателят изпитва душевни вълнения дали ще бъде избран за футболист на годината. Слушаме заплахи за оставка на кабинета, която досега никой не е поискал. Цялата атмосфера нагнетява усещането на хората, че има опасност за работните им места, за доходите и в крайна сметка за бъдещето им. Истеризира се обстановката около състоянието на образованието и здравеопазването.
В този период обаче се случи и нещо, което даде допълнително самочувствие на българските социалисти. Обществото разшифрова избора на председателя на БСП Сергей Станишев за председател на Партията на европейските социалисти (ПЕС) като позитивно за България събитие.
С това влизаме в темата „Избори’2011 и Българската социалистическа партия“ и давам думата на другаря Георги Пирински да започне нашия разговор.
ГЕОРГИ ПИРИНСКИ: Предполагам, че част от вас са имали възможност да прочетат статията ми във вестник „Дума“ (1) във връзка с резултатите от изборите. Но ще представя няколко характеристики, които за мен имат обобщаващо значение.
За кандидатите на БСП за президент и вицепрезидент на втория тур бяха подадени над 1591 хиляди гласа, или около 47,5% от гласувалите. Едновременно с това листите на БСП за общински съветници събраха по-малко от 600 хиляди, като евентуално можем да прибавим още 180 хиляди в т. нар. смесени листи, с представители и на коалиционни партньори. Така че в най-добрия случай говорим за 750 хиляди гласа за партията по места. Тоест съотношението е 2 към 1.
Какво можем да заключим от това?
750 хиляди може да са с няколко десетки хиляди повече или по-малко в сравнение с последните парламентарни или местни избори, но очевидно толкова е относително постоянният контингент от избиратели, които гласуват за нашата партия като дългосрочно и убедено ангажирани с нея.
А два пъти по-голямата подкрепа за нашата кандидат-президентска двойка според мене може да се обясни с три фактора: ясна социална ангажираност на техните послания, ясна ангажираност с каузата на демокрацията, акцент върху културата и духовните устои на нацията, които са сериозно застрашени.
Като представители на БСП, на левицата, Ивайло Калфин и Стефан Данаилов ясно заявиха разбирането си, че страната трябва да се развива по друг начин, че са нужни друга икономическа и социална политика, поставящи на вниманието на държавата проблемите на безработицата, здравеопазването, образованието. Тъкмо нашите кандидати ясно назоваха проблема на проблемите — за нарастващото разслоение в обществото между малък процент свръхбогати и едно огромно мнозинство все по-обедняващи хора и че това не е общество с вътрешна спойка, която да му позволи да се развива динамично и напред.
Въпросът за демокрацията пък стана особено чувствителна тема след първия тур на изборите, когато се разбра, що за избори всъщност са организирани, какви механизми за опорочаване на вота са създадени, каква машина за печелене чрез натиск, манипулация, дори фалшификации, е изградена. И то не в последните 2 седмици, а в течение на 2 години.
И третият акцент в посланията на нашите кандидати — че тази духовна развала в обществото застрашава самото ни съществуване като културна нация. Тяхното присъствие в публичниа живот, дори без много да говорят, беше нагледен пример, че има и друго начало, че те носят друга култура. Тези послания успяха да докоснат голяма част, цели слоеве от населението, което никак не се чувства комфортно в тази чалгаджийска атмосфера.
Въпреки това обаче в повечето големи общински и областни центрове, както и в редица по-малки общини ГЕРБ получи властта. Ясно е, че това е резултат и на доста целенасочена политика със средства на държавата за подпомагане на инфраструктурни проекти там, където се е преценило, че трябва да се спечели на всяка цена.
Какво имаме след изборите?
Някои от сериозните коментатори започнаха да говорят за преформатиране на политическото пространство, за навлизане в нова фаза от развитието и на политическия, и на обществения живот в България. За възобновяване на двуполюсния модел в ново издание, като в „център-дясно“ се разполага ГЕРБ, в „център-ляво“ — БСП, и по средата — ДПС, другите отпадат в една или друга степен. Имаме и опита на такава кандидатура като Меглена Кунева, която също е нещо ново в политическия живот.
Как да тълкуваме резултатите?
Струва ми се, трябва да осъзнаем, че за нас резултатите от тези избори са една не слаба основа за по-нататъшна работа. Това очевидно не е победа, просто нямаме обективно основание да представяме така нещата, но не е и онзи вид загуба, който ГЕРБ се стремеше да постигне. Явно ГЕРБ искаше колкото се може повече да измести БСП от политическия живот, да обезсили позициите на партията във възможно най-голяма степен. Тази цел те не постигнаха. Имаме основанието също да говорим, че без да е победа, особено представянето на кандидат-президентската двойка е сериозно морално постижение. Не бива да говорим, че сме морални победители, но качеството на нашата двойка в сравнение с тази, която събра най-много гласове, без съмнение е в наша полза.
Така че имаме достатъчно опорни точки, на които да изградим по-нататък своята работа за предстоящия период. И тук вече възникват сериозна втора група въпроси.
Какво правим оттук нататък?
Ясно е, че изборните ни резултати не са достатъчни, за да реализираме онова, което винаги сме заявявали. А именно, че за нас въпросът не е да подобрим или облагородим досегашния начин на управление и развитие на страната, а да постигнем промяна. Промяна, свързана с много по-сериозна защита на интересите на различните групи в обществото и с друга насока за развитието на България.
Досегашното развитие в драстични форми реализира онова, което се нарича неолиберален, ултралиберален модел — много сериозен примат на пазара, на частното начало, на приватизацията, на всичко, което в крайна сметка води до констатираното разслоение, обедняване и маргинализиране на цели социални групи и райони от страната. БСП като партия не може да има друга цел, освен да се старае да преобърне тази тенденция. Как? Отговорът, накратко казано, е свързан с това
как и доколко ясно изразяваме
нашата идентичност като лява партия
Как демонстрираме и отстояваме ценностите на левицата и как печелим изборите. Тези въпроси си задават сега в цялата европейска левица. Правят се анализи, които прозвучаха и на една конференция в София, организирана от нашия Център за исторически и политологически изследвания и Института за социална интеграция, със съдействието на фондация „Фридрих Еберт“. На нея немски анализатор и изследовател, който работи и в Лондон, анализира европейските социалистически и социалдемократически партии през последните двайсетина години. Той си задава въпроса, защо при избухването на кризата през 2008-2009 г., когато се получи най-големият срив след Втората световна война, не настъпи т. нар. социалдемократически момент? Защо при такъв срив и такава криза големи части от обществото не се ориентираха към левоцентристкото или лявото? (2)
Отговорът му беше, че политиката на „третия път“, намерила различни изражения било в новия лейбъристки курс във Великобритания, било в Шрьодеровата социалдемокрация в Германия, на практика е направила твърде голям компромис с дясното, с неолибералното. С цел да се печелят изборите. Тъй като в началото и втората половина на 90-те години тези партии нееднократно губят изборите. И настъпва една умора, негодувание — добре де, докога ще седим в опозиция, дайте да видим как да спечелим следващите избори. Неолибералната парадигма до голяма степен е завладяла обществата, не само като икономическа и социална политика, а като цялостно разбиране за обществото, за човека като индивид, гонещ своите собствени интереси. Интерпретацията на свободата, която десницата дава, владее много сериозно съзнанието на мнозинството от хората. Виждате, че и у нас това е така… И те възприеха този очевидно компромисен курс. А когато настъпи кризата, хората не видяха в левите партии носители на нещо по-различно. В редица от случаите те бяха на власт в предхождащия кризата период в началото на 2000 г. и очевидно не можеха да станат носители на друго начало.
Въпросът, който този анализатор постави, беше как да се намери онова съчетание между ясно заявена лява алтернатива и успешното достигане до по-широк спектър от избиратели, които да подкрепят такава алтернатива, така че да може да се влезе във властта и да се управлява по по-различен начин. Този въпрос е доста актуален и за нас. Защото хората, с които разговаряме в цялата страна, споделят, че винаги присъства този много силен мотив — дай сега и ние някак си да участваме в тази власт, да вземем нещо, я заместник-кмет да станем, я председател на общинския съвет, пък някъде нещо друго, и чак толкова да не се изхвърляме с големи обещания от ляв характер.
Същевременно го има и очакването за обратното — докога тази неяснота и недостатъчна категоричност на позицията ни, че сме социалистическа партия, че изповядваме друга политическа философия, друга ценностна система, че имаме други обществени цели, различни от сега осъществяваните. Как да сме достатъчно ясни и недвусмислени, за да ни повярват хората, че не просто приказваме, а имаме намерение да направим онова, за което говорим.
Освен това хората, особено в изборен период, не се влияят толкова от платформи и от послания, а при сегашния начин на функциониране на обществото — от образи и внушения. Тоест много е силно значението на личността, която се явява носител на една или друга партийна позиция или платформа. Животът е до такава степен накъсан, напрегнат и многоаспектен, че очевидно не може да се очаква избирателят да седне с молива и да започне да си подчертава. Гледайки вечер телевизия, той е бомбардиран от образи. И даже не толкова рационално, колкото под влияние на емоционално въздействие си казва — да, този ми се вижда читав и ще го подкрепя. Този род ефекти владее като че ли по-голямата част от хората, или поне достатъчно голяма част, за да се осигурява властта на сегашните управляващи. Така че много сериозно стои въпросът как и с кого се прицелваме в едни или други избори,
кои са носителите на нашите позиции,
предложения и послания
През 2009 г. преди изборите за Народното събрание имаше избори и за Европарламент. Такива се състояха във всичките 27 страни на ЕС и европейските социалисти ги загубиха. Европейската народна партия спечели победа, забележете, през 2009 г., когато кризата се прояви в най-острата си форма и би трябвало да се очаква социалистите да развеят знамената и да спечелят. След тази загуба, през есента на 2009 г., на конгреса на Партията на европейските социалисти в Прага е взето решение да започне цялостен процес на обновление на ПЕС, което означава на всяка от партиите членки, с крайна цел през 2014 г., когато са следващите избори за Европейски парламент, тези избори да бъдат спечелени от социалистите и социалдемократите в Европа.
Какви са главните насоки на това обновление?
На практика те са три: обновяване на програмата, разработка на политики, основани на обновената програма, и организация за провеждане на тези политики.
Работата по първата линия — програмната, се изпълнява на два етапа. От 2009 г. до 2011 г. се разработваше т. нар. Декларация за принципите. Това е документ, който се опитва да осмисли от гледна точка на реалностите на ХХI век, на времето, в което живеем, традиционните ценности, заявени от социалдемокрацията и социалистическото движение, а именно: как разбираме свободата, как разбираме справедливостта, равенството, солидарността, правото на труд, демокрацията.
Тази работа протече под ръководството на Председателството на ПЕС в един формат на Консултативен комитет с представители на отделните партии, в който имах възможността да участвам като представител на нашата партия. Започна се с доста общи и разхвърляни дискусии и разсъждения, докато се стигна до един документ от 2 страници — постановъчна част, 12 принципа и заключение.
Постановката в него е, че сегашното състояние на света и на Европа е резултат от една дългосрочна линия на консервативните сили, наложили неолибералния модел, че този вид глобализация дава простор на финансовия капитал и на производството на свръхпечалби от борсови спекулации за сметка на реалната икономика, на заетостта и т. н.
По-нататък се изброяват опорните ценности и принципи, на които ние следва да построим нашата практическа работа. Първите три от тях са:
— демокрацията (разбирана като възможност на отделния гражданин да бъде активен фактор във формирането и упражняването на властта);
— необходимостта от силни публични институции (които да се ползват с доверието на гражданите и да бъдат категорични в налагането на законите);
— свободата (отново разбирана като възможност гражданинът да бъде господар на живота си, да е неподвластен на сили, които са извън него и които той не може да контролира; с реални шансове и да си купи кола, и да си изплати жилището, и да образова децата си, и да си плати здравето, както разбира се, да се изказва свободно и да гласува по съвест).
Тази декларация беше приета от споменатия Конвент, който е всъщност един широк обществен партиен форум, в него участваха около 2000 души, доста ангажирани активисти на отделните партии. Като проект в някои страни декларацията е дискутирана в партийни среди и сред млади хора. И е намерила достатъчно добър прием като възможна „визитна картичка“ на европейския социалист днес. Като го питат „Ти за какво се бориш сега, какво искаш?“, да може с ето тези 2 странички да отговори (3).
Оттук нататък следва втората част — преминаването от програма към политики. До 2014 г. тези политики трябва да бъдат обединени в т.нар. Фундаментална програма на Партията на европейските социалисти — документ, който навярно ще бъде от няколко десетки страници и в който ще бъдат дадени (както сме свикнали да ги наричаме) основните насоки за практическите решения в различните области на политическия, икономическия, социалния живот.
Така стигаме до третото равнище — организационното. В периода след 2009 г. има много съществено развитие на мрежата от активисти на Партията на европейските социалисти. Има мрежи по организационните въпроси на партиите, мрежа по медийната политика, мрежа по социалната политика, в която сега се разработват активно възможностите за работа на младите. Така че тези мрежи ще се развиват, ще бъдат много активни в изработването на фундаменталната програма.
Фундаменталната програма ще бъде основата, върху която ще се изработи предизборната платформа за 2014 г. Знаете, те наричат платформата манифест, предизборен манифест. Тоест обръщение към избирателите.
В този контекст на практически политики и на организация на форума бяха приети още два документа — Обща резолюция (4), която маркира на сегашния етап предложенията на Партията на европейските социалисти за излизане от кризата, и Резолюция за социално-икономическа политика. В тях са отразени предложенията за данък върху финансовите транзакции, за насърчаване на инвестициите в публичния сектор, и не само, за активна политика за стимулиране на растежа и създаване на работни места. Сред идеите, които Партията на европейските социалисти лансира, е и тази за т.нар. Социален пакт, пакт за социално развитие и растеж на Европейския съюз.
И третият документ, който се подготви, е един механизъм за номиниране и излъчване на кандидата на ПЕС за председател на Европейската комисия (5). Той ще бъде избиран през 2014 г. след изборите за Европейски парламент. Защо е важно това? Защото опитът от 2009 г. е повече от горчив. Тогава десницата излезе категорично и еднозначно с кандидатурата на Барозу, а европейските социалисти не можаха да изберат един човек, когото да подкрепят. По този повод Расмусен, досегашният председател на ПЕС, сподели в речта си: „Тогава ме питаха, кой ви е кандидатът?
— Абе, имаме много.
— Добре бе, много имате, ама кой е все пак единият?
— Ами, казвам, те са с много ценни качества хора и т. н. И мънкам, фъфля, не мога да бъда ясен и категоричен.“
Та приетият сега документ предвижда първо номинации, после кандидатурите да се обсъдят в партиите, като всяка партия си намери механизма, по който да стане това ( в едни или други форуми, Национален съвет и т. н.) След това тези резултати да бъдат обобщени от ръководството на ПЕС, да се стигне до една кандидатура и тя да бъде отстоявана еднозначно, ангажирано, активно от всички. Както сами разбирате, това е колкото персонален въпрос — кой ще бъде излъчен, толкова и знаков — дали европейските социалисти ще се окажат способни да подкрепят една кандидатура.
Връщайки се у нас и към избора на Сергей Станишев за председател на Партията на европейските социалисти, вие разбирате и какво признание е това, но и какъв ангажимент. Безспорно от гледна точка и на Българската социалистическа партия, и на България това е първостепенно политическо събитие. Образът на България наистина е силно накърнен. Заели сме, както се изразяват някои наши колеги, почетното последно място като най-корумпирана страна в Европейския съюз, наред с нашите северни съседи. Може би тук не го усещаме толкова, но трябва да си представим как изглежда България със сегашния управленски екип навън, в един европейски контекст. Това е едно плачевно състояние.
На този фон е изключително важно обстоятелството, че именно председателят на БСП е избран за председател на ПЕС. Той не е и. д., той е председател, да, с ограничен срок — до края на септември догодина, но той е пълноценно функциониращ, пълноправен, пълноотговорен председател на Партията на европейските социалисти. Няма как този избор да не поставя България в по-друга светлина. И ние наистина имаме всичкото основание в пълна степен да оползотворяваме, в добрия смисъл на думата, този политически капитал, който е признат, който е инвестиран и реализиран.
Какво ни предстои?
Има във въздуха едно такова витаещо, не бих казал очакване, но нотка, че може би този парламент няма да доизкара мандата си. Тоест постановката, че на другия ден след едни избори започва подготовката за следващите, не бива да е чисто теоретична, а трябва много практически да започне да се реализира.
Предстои през първата половина на следващата година пълен цикъл на отчети и избори в партията и подготовка за 48-ия конгрес. Този конгрес не може да се счита за някакъв пореден партиен форум. България е очевидно в много неустановен момент на развитие и ние сме длъжни да дадем преди всичко своите отговори за развитието на страната.
Ние имаме програма, имаме приети Основни насоки. Имаме и устав, който в първия си раздел възпроизвежда дума по дума първия раздел от Програмата на партията. И лайтмотивът на този текст е, че Българската социалистическа партия е партия на единството между идеи, програма, политики, организация и действия.
Моето мнение е, че това по-скоро е декларация, отколкото жива практика и съм дълбоко убеден, че коренът за решаване на всичките ни частни, частични, отделни проблеми е във възможното стесняване на разминаването и различието между програма, политика и действие.
ИЛИЯ ИЛИЕВ: Понеже все пак говорим за изборите, ще се опитам да маркирам някои неща. Започвам с Изборния кодекс — нещо, което депутатите от БСП донякъде проспаха, донякъде се подведоха, че основният проблем там е уседналостта (4 месеца ли да бъде, или 6). А основното е, че направихме предизборната кампания платена. И тя стана напълно неравностойна — който има пари, освен че има власт в медиите, допълнително има право да прокарва единствено своята политика.
Начинът, по който беше създадена изборната администрация — ярко изразената доминация на една партия, доведе до абсурдни. Създадоха се възможности за пълно и спокойно опорочаване на изборите. За първи път не избирателните комисии, а органите на МВР определяха реда за предаване на протоколите. Още в момента, когато противозаконно се удължи изборният ден, трябваше да подадем искане за касиране, преди края на гласуването, а не след като станаха известни резултатите. Защото след края на изборния ден ставаме смешни, а не страшни.
Другарят Калфин загуби поне 150 хиляди гласа от това, че беше избран не през март, а след дълги, напоителни и ненужни дискусии. Или трябваше веднага да вървим към вътрешни избори, или ръководството на партията трябваше да има смелостта да посочи кандидата. Вместо това се посочиха много кандидати, проведе се ненужна кампания, в която един друг се оплюхме, преди да отидем на избори. Добре, че Стефан Данаилов внесе нещо ново и мобилизиращо в последния момент.
Покрай тези баталии за президент изгубихме от погледа си местните избори. Не може местните избори в София, в Пловдив, във Варна да бъдат дело на софийската, пловдивската, варненската и т. н. организации. Не говоря даже за финансови въпроси, а за една подкрепа, която поне големите градове трябваше да имат от централното ръководство.
Специално в София непростимо (и за втори път) се създаде „двувластие“ с два предизборни щаба. На много хора не им стана ясно къде е стиковката между единия и другия. Резултатите в София са добри, но надали сме очаквали да направим нещо повече от това нашият кандидат да отиде на балотаж. Дори и това обаче не се случи и разликата е твърде голяма.
И оттук се връщам пак към националния проблем. Не можахме в тези избори да извлечем от нашата програма и от партийните решения позиции, проекти и инициативи, подходящи за всяка община. Буквално беше неглижиран въпросът кое различава нашите кандидати от другите и с какви методи и средства (не обичам думата „политики“ в множествено число, но…) с каква политика всеки кандидат за кмет, всеки кандидат за общински съветник в неговия си район ще постигне нещо. Вместо това се влезе в личностни битки, в неприятни оплаквания и… резултатът е ясен. Чудесно е, че успяхме да мобилизираме нашите членове и симпатизанти, но не можахме към тях да прибавим никой друг. Това, че след изборите партията се е отворила към обществото, според мен, е твърде рано да се твърди, и дори не съм сигурен, че е вярно.
За втория тур на президентските избори са ни подкрепили много хора с демократични убеждения, които не могат да търпят сегашната власт, напомняща все повече за еднолична диктатура, но тези хора не са видели нашата програма и не са ни подкрепили в местните избори, които (като се замислиш за мястото, в което живееш) може би са и по-важни.
РОСЕН МАНАСИЕВ: Във втората част на изказването си господин Пирински имаше много добра идея по отношение на изразителите на позициите и виждания на партията — за това, че трябва да са други хората. Но според мен най-големият проблем е нашето поведение като членове на БСП. Лесно е да критикуваме ръководството, но може би трябва всеки член да се запита какво той е направил, за да привлече повече гласоподаватели. С хората около нас се държим прекалено надменно и не общуваме нормално. Как да ги спечелим като електорат на БСП?
Единият начин е информацията по проблемите, които обсъждаме в контактите си с хората — за чистотата, училищата, здравеопазването — да я отнасяме към нашите общински съветници и оттам да се види, че партията реално работи за хората. А не да се търси някаква идеологическа платформа, на която да разширяваме електората. Нещата не са добре и голяма част от нашите победи по места не се дължат толкова на Социалистическата партия. Участвах в изборите в Търговище и мога да ви кажа, че изборната победа там беше убедителна до голяма степен заради авторитета на кандидата.
КРАСИМИР КУШЕВ: Сутринта слушах много интересно интервю на един млад човек, който три пъти го правим кмет, но не можа да стигне дори до балотаж. Една година преди изборите го избрахме и одобрихме политиката му. Той, първо, направи няколко глупави грешки — ще съди този, ще накаже онзи, откъде взел пари, което общо взето понамали нашите гласове. После си избра едни момчета и момичета, които изкара на градската конференция и каза: тези ще бъдат общински съветници. А там няма нито един учител, нито един лекар и нито един архитект… Каква политика е това и кой я санкционира? Каква социална политика ще имат нашите съветници, като няма един даскал и един доктор? Избра си ги между 25 и 35 г., не знам дали ги е теглил на кантар, и се приключи работата. Уставът беше сгазен и при неговия избор, и при избора на общинските съветници. А сега се оказа, че ние всички сме виновни, дето гласувахме за него. И не мога да разбера защо е така. Само 20% от броя на съветниците в Столичния общински съвет имаме. Това не е било и в най-тежките ни времена. Това е истината. И младият ни другар тук е много прав, че трябва така да постъпваме, че личността на кандидата да е важна за мнозина.
КОНСТАНТИН ТРИФОНОВ: Без да съм голям фен на Кадиев, аз не мога да допусна, че той е определил съветниците. Там, доколкото знам, на заседание на Градския съвет са гласувани имената на тези хора. Ако е така, той не е виновен. Аз смятам, че той не можеше да спечели изборите в София. Първо, Фандъкова си има симпатии от разнообразен кръг хора, дори на мен ми е симпатична. Не можеше да я победи. Второ, аз съм съгласен с Илия, че това е максимумът, който постигна кандидат-президентската двойка. При тази база, защо не гласуват за нас? Както каза и другарят Пирински, хората не ни припознават и неслучайно се говори в обществото, че ние сме най-дясната социалистическа партия в Европа. Това е основното — ние нямаме ясна идентичност като лява партия.
Аз не знам дали сме казали мнението си примерно за банките, за тези високи лихви. „Атака“ поставят въпроса. А ние сме лявата партия. И много други въпроси, които ние не поставяме — като този за плоския данък. Хората не ни припознават за лява партия, това е. Говори се, че във Висшия партиен съвет са много богаташи.
Другата причина, заради която загубихме, е организационното ни състояние. В София нещата са търпими, но в провинцията ситуацията е плачевна. В много села вече няма партийни организации.
СТЕФАН КИРАНОВ: Този въпрос за идентификацията, който постоянно си задаваме — леви ли сме, или не сме леви, уважаеми другари, колкото и да не сме, по-ляво от нас в България не съм видял. Ако имаше, щеше да се види на изборите. Вижте резултатите на другите т. нар. леви формации. И социалдемократични, и комунистически, и работнически. Така че не мога да се съглася изцяло с другаря Трифонов, че не сме лява партия, пък тук до мен другарят каза, че сме парекселанс дясна партия.
Спорът не е само в България. И другарят Пирински го спомена — социалистическото движение в Европа, включително и в България, е в някакъв път, който не води до това, което е необходимо, да не кажем, че сме попаднали в тясно място, в задръстване. Очевидно не може в криза толкова леви партии да губят властта, а България да бъде някакво велико изключение.
Въпросът за мен на тези избори беше не че не ни припознаха като лява партия, а че просто не ни припознаха като алтернатива на ГЕРБ, не говоря дясна или лява. Просто не ни припознаха като алтернатива. А дали народът иска да има лява алтернатива, това ясно ли ни е? Някой може ли да ми го докаже тук тази вечер, че народът иска лява алтернатива?
КОНСТАНТИН ТРИФОНОВ: Ами при такава голяма бедност…
СТЕФАН КИРАНОВ: Да, така би следвало да е, ама не е… Защото всички мрънкат, всички казват „Бойко такъв, Бойко онакъв“, ама отидоха и пуснаха бюлетината за ГЕРБ, нали?
ПЛАМЕН СПАСОВ: Ние отчетохме преди 2 години едно успешно управление на тройната коалиция и трябваше да си защитаваме това управление, че е било успешно. Какво защитихме от това успешно управление? Набихме ли на някого в главата, че това и това беше направено през тези 4 години? Бате Бойко направи 19 км магистрала и го наби в главата на всичките.
КРАСИМИР КУШЕВ: Той не я е направил.
ПЛАМЕН СПАСОВ: Не е, но го наби в главите им. Нашето управление завърши успешно, така го отчетохме, а от това управление остана убеждението, че е било управление на „Батко и Братко“, на коалиционните ни съюзници, на хидроинженера-философ с 1,5 милиона хонорар. Това остана в общественото съзнание от нашето управление. А успешните социални политики, 13-ата пенсия, колкото и да беше символична, данъчните закони и други неща — това нещо не влезе в ничие съзнание. И затова губим.
УЛЯНА ГЕРВАЗОВА: Нашата партийна организация е малка. Аз смятам, че след като някъде е избран наш кандидат — не е от мен, а от по-висш орган, той има нужда от нашата подкрепа. Делегирали сме права на тези хора, те са дали права на кандидата и е грозно, ако той е бил оставен сам да си води кампанията, а до него не е стояла една организация. Кампанията не се прави от един човек. Дали сме леви, или десни, в случая е вторият проблем. Първият е, че в Бойко Борисов хората виждат силата. Той се идентифицира точно с това и получава подкрепа именно за това. Това е предпочитанието на българския народ. Докато БСП какво направи? Даде на пенсионерите, даде на майките. Но те не са тази движеща сила, която ще създаде икономическия напредък. И естествено, когато не се даде на този, който ще произвежда, той не намери тази подкрепа, въпреки че правителството на Станишев направи много за хората.
РАДОСТИН КАРАКЕРЕЗОВ: Аз имам два въпроса. Някой сега ще потърси ли сметка на предизборния щаб, ако е имало такъв? Аз например не знам дали има предизборен щаб, кой е този предизборен щаб, кой го ръководи. И ще се държи ли сметка на предизборния щаб за лошо проведената кампания? За мен кампанията беше лошо проведена в национален мащаб. За София да не говорим — тя беше безлична и антимедийна.
ГЕВЕ РАСРАИЛОВ: Една от основните причини за недостатъчно доброто представяне в тези избори е лошата, недостатъчно целенасочена масовополитическа работа след издигането на кандидатите. Имам впечатлението, че в по-голямата си част мероприятията ни в този период бяха насочени към тези, които и без друго щяха да гласуват за нас. Така не се увеличават хората, които ще ни подкрепят. Да свири свирката, а локомотивът да не се движи. При нас е горе-долу така.
ВЕНЦИСЛАВ ЮЧКОЛОВСКИ: Не трябва да се забравя, че целият ресурс на ГЕРБ в момента е насочен към разбиване на БСП. Аз мисля, че това е най-важното препятствие, което в момента партията трябва да преодолее. Затова да се търсят пътища да се укрепва БСП — единствената политическа сила вляво, която в момента може да противостои на тази инвазия.
РАДОСТИН КАРАКЕРЕЗОВ: Аз въпреки всичко искам да си задам и втория въпрос — за медийната политика на нашата партия. Имаме ли медийна политика въобще? Ние нямаме ли хора, които да се занимават с това нещо и докога ще бъдат мъртви души? Навремето почти изтървахме една телевизия, нали. Сега тепърва да я купуваме, трудна работа, защото сме бедна партия.
ЛЮБОМИР ТАШКОВ: На едно от последните заседания в Районния съвет приехме решение да предложим най-после БСП да си организира телевизия. Нека централното ръководство, Националният съвет да направят едно проучване колко лева са необходими, за да се организира такава телевизия. Ние сме съгласни, не се подсмихвайте, да съберем тези пари… Защото на такива заседания аз винаги съм поставял въпроса именно за медийната политика. Това не е първият случай. Имаме един вестник „Дума“, половината казват, че това не е никакъв вестник. Защо да не е? Четете ли го, за да говорите, че не струва вестникът. Е, вярно, малко е скъпичък, ама го четете. На мен ми харесва, има всичко в него. Защо все плюем някого? Ето така действаме ние, сами си подкопаваме устоите.
РАДОСТИН КАРАКЕРЕЗОВ: Тук не става дума да си купим телевизия, а да направим телевизия. Ако ние си направим една телевизия, ще си я гледаме само ние. Защото, който не иска да гледа нашата телевизия, няма да я гледа. Става дума да напълним медийното пространство с нас. Нас ни няма въобще в никакво пространство, аз затова питам, имаме ли медийна политика.
НАДЕЖДА ИЛИЕВА: Мисля, че не познаваме социалната психика на хората. Залагаме на рационалното, защото действително сме интелигентна партия. Програмата, уставът — това е на много високо ниво и сигурно в Партията на европейските социалисти добре са ни преценили. Обаче ГЕРБ залага на по-ниското, на ирационалното, на психиката. Така, като разговаряме с хората, казват: „Ама, знаете ли, те правят нещо… Ето, това, това правят… “ Хората освен от идеологии, въпреки че и това ни липсва, се интересуват от ежедневието, от настроението, от мненията, от традициите, ако щете, и от психологията на тълпата, т. е. това, което и вие казахте — че има емоции, и много често хората и от тази гледна точка преценяват. Като че ли нямаме в нашата партия социални психолози, които да разбират тези настроения и по съответния начин, не казвам да се снижим до това ниво, но всичко това да се осмисли и да се владее психиката. Ето тук стана дума — пенсиите, майките, какво не се направи в социален план. А въпреки това хората казват: „Ама, моля ви се, кои сте вие?“ Така че трябва да има социални психолози и трябва това да стига до хората.
Стана въпрос и за медийна политика, за телевизия, за вестници, по какъв начин всичко това стига до хората. Няма го. Като отвориш телевизия — кой от кой по-криминален филм, и се чудиш какво да гледаш. А нашата истина не стига до хората.
СТОЙНО КОТОВ: След като Националният съвет направи анализ, градските и областните организации също трябва да анализират. Знаете ли вашата секция колко гласове има? Не. Защо не знаем? Ние сме район, но този въпрос не го засегнахме. Районният съвет, когато отчита, да отчете какво е свършил, партийните организации — също. И тогава ще е друго и няма да се плъзгаме.
ГЕОРГИ ПИРИНСКИ: Съгласен съм, че си заслужава много сериозен и детайлен анализ на предизборния период, на изборните резултати, защото без това не можем да сме наясно какво правим оттук нататък.
Тръгвайки от критиката на другаря Илиев за Изборния кодекс, плащането, изборната администрация, правенето на протоколите и т. н., искам да сме наясно, че това е резултат от натиска на ГЕРБ, поради позициите, които имат в парламента, и от начина, по който управляват. Той е в нарушение на всички правила, на всички закони, които регулират в едни или други отношения и налагат сила. Тоест те управляват подчертано недемократично.
Казва се, че хората приемат това, защото смятат, че трябва да има силна власт, че тази власт знае как да държи нещата. Социалистите знаят как да вдигат пенсиите, ама не знаят как да правят финанси. И в едни такива условия се чува следният коментар: „Да бе, може би сте прави, ама пари няма и друго не може да стане“. И затова нашата задача е , първо, да покажем, че пари може да има, ако има друга власт, и да събудим съзнанието на хората, че тази власт ги граби пладнешки под красивата димна завеса на този „любимец на народа“ и на другите около него симпатични или недотам.
Тук вече стигаме и до психологията. Не можем да събудим хората с платформи и програми, трябва да ги събудим с това, за което говореше младият човек Росен Манасиев. И да не му се сърдим, като казва, че сме надменни, ами да вземем да се замислим дали не е така. Защото ние нямаме нагласата и търпението да слушаме, вместо да проповядваме през цялото време. И наистина трябва да седнем да разговаряме, да почувстват хората, че се интересуваме как живеят и че имаме сериозното намерение по сериозен начин да тръгнем да решаваме тези въпроси.
Има ли място тук за ляво, дясно и за политика?
Според мен има, защото вие виждате, на общинско равнище се формира разбирането, че общината се занимава с това да събира боклука и да прави улици. Една друга социална политика почва наистина с работата, почва с училището и със здравето. Те също са общинска грижа и ако не са, почваш да натискаш да се смени закон, да се сменят приоритети на бюджета и т.н. Не е нужно да заявяваш „Аз от лява позиция…“, хората сами ще познаят, че ти имаш друга версия, друго разбиране как трябва да работи този кмет, районен председател или общински съвет.
Така че няма други големи секрети, освен да се хванем с всекидневието и да видим кои са пътечките, по които можем да започнем да преоформяме разбирането на хората — какво може, какво не може, има ли пари, няма ли, кое е силно, кое е слабо. Защото, нека сме наясно, тази психическа нагласа не е само в България. Като говорим за неолиберален модел, то е цяла култура на обществото, психическа нагласа за това кое е желано, кое е напредничаво, кое е модерно и кое е изостанало. И това го разбират и в Европа социалистите, и затова се мъчат да създават тези мрежи, които да влязат в ежедневието на хората.
По въпроса за медиите — те не са четвърта власт, те са си първата власт. И според мен е правомерен въпросът защо нямаме телевизия, но бих си представил една телевизионна станция, която да е обединена не толкова около лява, колкото около демократична платформа. Виждате реакциите напоследък — на проф. Велислав Минеков (срещу намерението премиерът да бъде обявен за заслужил художник), на Цветозар Томов (срещу удостояването на Стоичков със званието „доктор хонорис кауза“). Това са кълнове на едно обществено съзнание, което не е ляво. Тези хора даже и ни ругаят, не са леви, обаче изразяват много широко обществено настроение, че тази гавра не е приемлива. И би било добре, ако чрез телевизии, сайтове, започне да се създава едно друго настроение, друго усещане за това кое е допустимо, кое не е добро…
Длъжни сме освен това да не допускаме безобразията от изборите да бъдат забравени и е много важно да се направи още веднъж много детайлен преглед на всички механизми на тази машина за правене на избори, която беше задействана.
БОЙКО МАРИНКОВ: Уважаеми другари, оттук нататък разширените съвещания на нашия район ще се наричат конвент. Вземаме пример от ПЕС…
Аз лозунга „Да слезем при хората“ някак не мога да го преведа в момента на езика на съвременната комуникация. Защото отделните социални, културни, етнически групи, ако искате, се ръководят от различни мотиви в своя избор. Примерно, има една група избиратели, които няма да ни простят коалицията с ДПС. Друга социална група — работещите в образователната сфера, продължават да помнят събитията около учителската стачка. Тоест обществото се състои от различни и много противоречиви социални групи и те имат различни мотиви в своето поведение в изборния процес. Ние това не правим, ние се опитваме някакси всичките да ги обхванем, разчитайки, че имаме еднородно общество. Нямаме еднородно общество. Страшно разнородно е българското общество.
Второто, което ми се струва, че от тези избори трябва специално за София да разберем. Ние продължаваме да неглижираме процеса за демократизацията на местното самоуправление. Правим се, че това, което се случи с Изборния кодекс и с отнемането на правото гражданите да избират своите районни кметове, а бих казал и районни съвети, ей така ще мине-замине, голяма работа. Само че това лиши Българската социалистическа партия и цялото ни общество от възможности за влияние и въздействие. Сега цялата администрация, целият публичен живот са подчинени на политическите решения на ГЕРБ. Това е опасността, когато пренебрегнеш процесите и кажеш, че това е дреболия, голяма работа, ще го избират районния кмет от общинския съвет. Ние продължаваме да неглижираме демократичните институции и продължаваме да се правим, че можем да ги възстановяваме отново.
По отношение на медиите. Много ви моля да погледнете календара, все пак 2011 г. сме и в момента в София има към 800 хиляди потребители на интернет. Информационните технологии е възможно да бъдат използвани в тази политическа битка. Ние се хвърляме върху телевизии, а в същото време нямаме национални и регионални сайтове, обединени във вериги, на базата на които се създава интернет-радио. И с много по-гъвкави форми нещата могат да стигнат до хората. Да, пробиваш малък прозорец, няма да си между четирите телевизии, но имаш тези възможности и те трябва да се използват.
Предстои пълният цикъл отчети и избори, предстоят ни конференции, конгрес, трябва да подготвим тези събития със сериозни и стойностни документи. За всички, които проявяват интерес към изборните резултати по отделни секции, по групи секции, по отделни политически партии и т. н., цялата документация е налице. И ще помоля там, където сега ще се провеждат новогодишните чествания по организации, да се проведе и един разговор върху това какво е постигнато в конкретната секция в сравнение с 2007 г., с 2009 г. Такъв разговор трябва да бъде проведен. Пийте по една ракия и заедно с нея може да обсъдите и числата.
1 декември 2011 г.
Бележки
(1) Георги Пирински, „За социална демокрация – СЕГА!“, в. „Дума“, 17 ноември 2011, брой 263.
(2) Вж. статията на Хенинг Майер на стр. 67
(3) Вж. окончателния текст на Декларацията за принципите на стр. 59
(4) Вж. текста на Общата резолюция на стр. 53
(5) Вж. текста на стр. 63
