Д-р Кристиян Кристен е референт по икономическа политика на Парламентарната група на немската левица — Die Linke. Възлови сфери, в които се изявява: Комисия за икономика и технологии, анкетна комисия „Растеж — благосъстояние — качество на живот“ към Бундестага. Член е на експертния съвет към движението АТТАС (Асоциация за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите) в Германия.
След десетилетия на национални и варварски конфликти Европа се превърна в една конкретна и многообещаваща идея за постигане на по-мирно и задружно съвместно съществуване на довчерашни врагове. За съжаление обаче скоро след края на Втората световна война тази „мечта“ за интеграция на нациите се изпари. Причината бе в нарастващия конфликт между Запада и Изтока – Студената война. През следващите десетилетия този нов конфликт определи геополитическата, институционалната и законовата структура в Европейската общност и Европейския съюз.
Подобно влияние на друго ниво оказаха социално-икономическата обстановка и развитието на отделните страни. В центъра бяха индустриално най-развитите държави — Франция, Германия, Великобритания и страните от Бенелюкс. Непосредствено до тях се наредиха зависимите страни от индустриалната периферия, например Испания, Португалия и Италия, със специфичния проблем на изостаналите южни райони (Медзоджорно).
От самото начало фирмите в Европа се конкурираха помежду си, а и на световната пазарна сцена, с компании от други региони и страни. Отвъд политическата визия Европа беше конкурираща се общност — и политически, и икономически. Следователно процесът на интеграция, единство и разширяване в Европа постоянно беше формиран от идеята за съревнование и кооперативен подход, от пазарните инструменти.
Фази на интеграцията и развитието в Европа
Споменатите аспекти на непрестанна конкуренция и несъответствия в развитието на отделните страни определиха рамката и основата на различните фази на законови и институционални обстоятелства и формираха политическите цели в Европа. До средата на 70-те години процесът се основаваше на относително добри външни обстоятелства — бурно икономическо възстановяване след войната, висок растеж, интензивно разширяване на световната търговия и стабилност на валутната система.
През тази първа фаза развитието в Европа беше почти автоматично, базирано върху договори, чиято цел бе изграждането на общността за въглища и стомана и Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Енергийният и стоманеният сектор бяха от решаващо значение за икономическото развитие и формираха гръбнака на индустриалната продукция не само в Европа. В същото време политиката насърчаваше процесите на вътрешно преустройство, на индустриализация и модернизация в страните членки. Така политическите интервенции на пазара не бяха приемани като проблематични или вредни за социалноикономическото развитие.
Въпреки това процесът на европейска интеграция никога не е бил безконфликтен, а идеята за управляемо икономическо развитие в съвместна икономика не беше споделяна напълно сред отделните нации. През цялото време се водеха много дебати за правилната икономическа, социална, финансова и структурна политика. Интеграционният процес беше базиран на противоречиви подходи, европейските договори и институции също не се характеризираха с последователност. В продължение на десетилетия беше необходимо постоянно да се балансира голямото разнообразие от национални интереси и политики.
Съвсем ясно беше, че тези противоречия са риск за целия интеграционен процес във времена на тежка криза, когато могат да изригнат различните национални интереси и да се засилят конфликтите относно правилния подход и разбирането за целите на развитието.
В края на 70-те години на XX век все още младата европейска общност беше изправена пред първата си криза в контекста на първия световен икономически спад след динамичния растеж от 1945 г. Основните резултати бяха: покачваща се безработица и нарастващ дълг, напрежение в социалните системи, ерозия на поствоенния финансов ред и режимът на валутен обмен, установен със споразуменията от Бретън-Уудс.
Както в миналото, така и във втората фаза, решенията за развитието на Европа се формираха от външни обстоятелства, по-специално от въздействието на кризата и начините за отпор. Съществуваха например много аргументи в полза на една по-широка и по-ефективна интеграция с акцент върху устойчивата модернизация и прогресивната социална и икономическа ориентация. Необходимите средства за това решение обаче никога не се намериха. Въпреки всичко подходящият контрол и инструментите за необходимите интервенции в икономическия процес трябваше да бъдат наложени политически. В края на краищата официалната политика се обяви срещу тази форма на организирана интеграция. И вместо това се фокусира върху (крехкото) стабилизиране на кризата. След триумфа на зараждащия се политически неолиберализъм на изборите през 80-те години (Рейгън в САЩ, Кол и Тачър в Европа) и подновената доминация на ортодоксалната икономическа теория (неолиберализъм, неокласицизъм и др.) в икономическата наука, прогресивната социално-икономическа перспектива в крайна сметка се оказа старомодна.
Паралелно с нарастващата популярност на неолибералната революция и хармонизирането на този модел ЕС продължи да изпълнява големи инфраструктурни проекти. Този път целта беше да се изградят по-добри връзки и търговски пътища, да се направи разширяването на пазара по-атрактивно за частните компании и да се стимулира националното и регионалното развитие. Така се роди проектът за единния пазар на ЕС, който да замени недоразвитите национални индустриални политики, за да минимизира все още нерешения проблем в Европа — големите различия между центъра и периферията.
От края на 80-те години на XX век икономическата интеграция в Европа през третата фаза беше организирана на принципа на разширяване на пазара и развиване на конкурентоспособността. Частният сектор в различните страни-членки трябваше да намери своето място на пазара — или чрез увеличаване на вътрешната търговия, или/и чрез местни продукции в своите клонове. По същество тази ориентирана към пазара стратегия за развитие в голяма степен насърчи зависимата индустриализация в страните от периферията чрез директното инвестиране и производството на промишлени и/или трудоемки основни продукти, развитието на водещи проекти и инвестирането в свързваща инфраструктура. Затова беше необходимо европейските правни норми и институции да се адаптират към тази ориентация на проекта за единен пазар. Условията (надници, възнаграждения, данъци, регулации на труда) бяха организирани в полза на свободното движение на „европейския капитал“. Въпреки че на теория единният пазар никога няма да оправдае очакванията за всестранна кохезия на националните икономики и сближаване на социално-икономическите структури в Европа.
В края на 80-те години първите неуспехи на тази форма на интеграция на практика се материализираха — естествено те не бяха следствие само от единния пазарен подход. Подобна слаба стратегия никога не може да предложи необходимите средства за автономна и стабилна индустриализация във всяка страна от периферията на Европейската общност/ЕС. В най-добрия случай тя може да има успех доколкото предприятия от чужди страни и развитите индустриални държави от европейското ядро (Франция, Германия) са в състояние достатъчно да изнасят производства на елементи и услуги и/или да откриват нови клонове, за да навлязат на пазара в страните членки. Някои по-незначителни проблеми на неравномерното развитие бяха разрешени или по-скоро замаскирани от структурните, регионалните или кохезионните фондове на ЕС.
С разцвета на азиатските икономики обаче и с края на Студената война през 90-те години тази крехка форма на зависима индустриализация в европейската периферия достигна предела си. Появиха се твърде много нови конкуренти за чужди инвестиции. Новите световни индустриални производители с бързо растяща продуктивност (Азия, БРИК) изместиха подобните производствени структури в Португалия, Испания, Италия и др.
Въпреки това Европейският съюз в лицето на Еврокомисията, Парламента, Съвета и националните правителства все още е концентриран върху идеята за разширяване. Политическото влияние в Източна Европа трябва да се затвърди и разшири. Нейните пазари трябва да бъдат интегрирани и завладени. Демократичните и организационните граници на това разширяване бяха ясни. Например безбройните „реформи“ в процеса на взимане на решения и предложението за създаване на Европейска конституция доведоха до широка дискусия за цялостното значение, цел и съдържание на интеграционния процес. И беше съвсем ясно, че все повече и повече европейски страни трябва да си поделят наличните европейски капитали. Но във връзка с логичните последици от процеса на разширяване — все по-растящо търсене и стремеж към индустриална модернизация и развитие — тези капитали никога не достигнаха достатъчно високи нива.
Въпреки всички тези слабости, забавяния и нарастващи конфликти, разширяването на ЕС беше в състояние да стабилизира отново икономическия растеж на сравнително ниско и все още несигурно равнище. Основният компонент на тази фаза по разширяване на вътрешния пазар беше Маастрихтският договор от 1991 г., последван през 1999 г. от създаването на Валутния съюз. Накрая, през 2001 г., беше създадена еврозоната, включваща 17 от 27-те страни-членки на ЕС. Еврото стана обща валута в тези 17 страни, условията на монетарната политика бяха създадени от системата на Европейската централна банка (ЕЦБ).
А сега накъде?
Четвърта фаза. След дълъг период на мир, икономическо, социално и културно единство сегашното развитие на Европа се характеризира и формира под влиянието на най-големите икономически и финансови кризи от началото на XX век. Както и през 70-те години, процесът на интеграция в Европа като цяло преминава през тежък стрес тест. Във всички страни-членки предишни политически и социални постижения се жертват в търсене на изход от т. нар. еврокриза. Така въпросите за демократическата легитимност на европейската политика и представителност вече не са абстрактни.
Неотложен става един специфичен и практичен въпрос: какво може да спечели населението от една Европа, която изглежда не е в състояние да осигурява стабилни социални и икономически условия и вече не може да предложи светло бъдеще за мнозинството европейци? За поколенията, родени доста след 1945 г., всички риторични апели за огромните дивиденти от мира в Европа, за общата съдба, история и култура вече не звучат достатъчно убедително. Тогава защо през 2012 г. трябва да останат верни на Европейския съюз като законова и икономическа конструкция? И с всяко задълбочаване на сегашната криза, и с всяка нова програма за икономии и продължаващи орязвания на разходите сякаш става по-видима ползата от това да се напусне тази зле конструирана Европа.
С началото на кризата през 2007 г. големите конструктивни дефекти на европейския проект започнаха да стават видими. Процесът по вземане на решения е до голяма степен недемократичен и твърде неясен, така че лобитата да могат винаги да оказват влияние върху политическите решения. Нещо повече, ефективното решение на основни демократични проблеми на представителността и вземането на решения за 27 страни-членки е все още твърде далеч.
Освен въпросите за ефективността и легитимността, основният проблем е все още доминиращият политически, социален и преди всичко икономически подход. Институционалните, официални и законови въпроси сами по себе си не са отговорни за сегашната дилема в Европа, но политическият дневен ред, преследваните цели и формата на интеграция все още са.
Акцентът върху инструментите на конкурирането, фискалната дисциплина и проекта за вътрешен пазар с или без единна валута никога няма да осигури относително стабилно индустриално, автономно развитие в страните членки. Разбира се, иманентните сили на разпад и дезинтеграция между центъра и периферията работеха и в спокойните и добри времена. Деиндустриализацията на юг и на изток можеше да се наблюдава през последните три десетилетия. До избухването на световната криза обаче тя бе отчасти компенсирана от повишаването на частния и държавния дълг (Португалия, Испания, Гърция, Източна Европа), оживлението на местната индустрия, големите инфраструктурни проекти и динамичните капиталови вложения от центъра на Европа и корпоративните сливания на предприятия в периферията.
При комбинацията от контрапродуктивни европейски договори и неадекватни институции кризата в Европа няма да се разреши толкова бързо, рационално и ефективно, колкото е необходимо. От самото начало липсваше съгласуван последователен и прогресивен обединителен подход. Основният курс беше да се изкара как да е и всяко правителство отговаряше за собствените си банки и финансови пазари и икономика. Нито едно правителство — особено в центъра — не искаше да отговаря за негативните ефекти от европейската политика през последните десетилетия. Особено германските политици, предприемачи, експерти и основната част от населението търсеха само ползи и никога не искаха да споделят реалното бреме или да платят цената за грешната икономическа политика на Германия. Тази политика извънредно повиши икономическите и социалните дисбаланси в Европа и трябваше да бъде преобърната чрез тежки политически интервенции и реална промяна. Вместо това начините за справяне с кризата и за стабилизиране на ситуацията се оказаха твърде скъпи и неефективни. Но всичко това не е изненада. Политиците и обществото в Европа никога не са били подготвени за тежки пазарни интервенции. Такъв подход е отвъд въображението на европейските политици и капацитети в наши дни. От 80-те години на XX век основната цел беше да се подобри пазарната среда и да се премахнат всички политически пречки. Един от резултатите сега е, че ЕЦБ по договор не може да функционира, както подобава на една централна банка, а политическите лидери не могат или не искат да действат така, както е нужно, за да подкрепят едно прогресивно и ефективно решение на кризата.
Накрая, демократичният вакуум на целия интеграционен процес се увеличи още повече през 2007 г. и силно разклати легитимността на европейската политика. Днес дори националният суверенитет е силно ограничен и това започна от еврозоната с отказа от национална парична автономия и с повишаване на нивата на дълга в повечето европейски страни. „Спасителните“ програми с техните сурови условия донесоха тежки последствия. Оттук нататък противодействието на кризата и европейската интеграция се осъществяват без широка демократична легитимност (икономически правителства, банков надзор, дългови спирачки и т. н.) и все още са неефективни. „Помощта“ на ЕС и неговите инструменти може да осигури в най-добрия случай само по-дълъг период на стагнация, ако световните икономически условия са благоприятни. В тази политика обаче липсва прогресивна визия. И една социална, икономически стабилна и просперираща Европа изглежда невъзможна, докато целите, договорите, институциите и реалната политика не се променят из основи.
Приложение
Европейският съюз никога не е бил оптималната зона за въвеждане на обща валута. Преди всичко никога не е имало сериозни стъпки, които да променят съществените причини. Сегашната криза показва, че задлъжнелите страни не могат да приложат подходяща парична политика, за да реагират адекватно на дълговата криза. Те не могат да обезценят своите валути и/или да съживят стагнираните си икономики с ресурси от своите централни банки. ЕЦБ съвсем ефективно въведе „чужда валута“ във всяка страна в еврозоната — с всичките негативни последствия от това.
Основната причина за тази лоша структура е монетаристичната ориентация на Европейската централна банка. В Лисабонския договор като основна цел е заложено поддържането на ценовата стабилност (виж член 282). Поради това ЕЦБ не може да реагира в достатъчна степен на кредитната криза и икономическата рецесия. И по време на кризата тя следва относително рестриктивна монетарна политика, за да гарантира ниска инфлация (от около 2 процента). Това обаче задълбочи проблемите на задлъжнелите страни в системната финансова криза. Инициаторите на Договора от Лисабон никога не са мислели за икономически рационално решение на тази криза или икономически адекватна форма на солидарност. Поради тази глупост и ортодоксално икономическо мислене те създадоха т. нар. no bail-out принцип (член 125), който изцяло отхвърля споделянето на отговорността от всички страни-членки на ЕС в случай на тежка дългова криза, за да се предотвратят разпадът и ерозията на интеграционния процес като цяло.
Докато монетарната политика се ръководи директно от ЕЦБ, задача на държавите членки си остават приходите, данъците, фискалната и индустриалната политика. Разделението между разходи и ползи прикрива практическите последици от различните икономически и фискални практики на отделните страни-членки. Десетилетия наред съществуваше пропаст между центъра и периферията в Европа, която се разширяваше. И всеки би могъл да види това например в растящите вътрешноевропейски дисбаланси в търговския и капиталовия поток, което на свой ред оказва негативно влияние върху по-нататъшното развитие на публичните финанси и рано или късно ще бъде коригирано при някоя по-голяма криза или дълъг период на стагнация. Така или иначе икономическите и социалните последствия за мнозинството граждани на Европа са сурови.
Превод Кристиела Симеонова
* Доклад пред конференцията „Един друг Европейски съюз е нужен и възможен – искания на Левицата относно икономическата и финансовата политика на Европейския съюз“, организирана от фондацията „Бузлуджа“ на 8.12.2012 г. в София.
