ЗАПИСКИ ЗА ПЕТИМАТА ОТ КУБА И ЗА ОЛГИН

0
183

Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009).

1 януари – национален празник на Куба,
54 години от победата на Кубинската революция

 

„А, вие сте от колоквиума!“ — констатира мургавият млад минувач, доловил чуждоезичната ни реч, докато се снимаме за спомен пред катедралата на централния градски площад в Олгин. Младежът грейва в белозъба усмивка и вдига свит юмрук.

Какъв колоквиум и как бяхме разпознати, ще обясня след малко. Първо трябва да кажа, че Олгин е спретнат 300-хиляден град в източната част на Куба с типична испанска колониална планировка — квартали, разсечени на правилни квадратчета от успоредни и перпендикулярни една на друга улици. Градът дължи името си на основалия го през 1545 г. испански капитан Франсиско Гарсия де Олгин. Днес е административен център на едноименната провинция, която е втората по популярност (след Варадеро) туристическа дестинация на Острова на свободата. Освен с приказните плажове по на около час път от града, като Есмералда или Гуардалавака, районът омагьосва и с вълшебни планински гледки, и с пещери, и с археологически резервати от индиански времена. Тук е и най-големият кубински водопад Гуаябо, и най-високият островен връх Туркино, и дори родното място на Фидел Кастро — Биран. Пак в Олгин на 27 октомври 1492 г. за първи път на кубинска почва стъпва кракът на Христофор Колумб, който възкликва: Това е най-красивата земя, виждана от човешко око!“

С една дума Олгин си е отвсякъде туристически център. На международното му летище „Франк Паис“ кацат и излитат преки чартъри от и за Канада, Европа, Латинска Америка. Олгинчани са свикнали с чужденците най-вече покрай туризма, разбира се. Но не само. Защото гости идват и за традиционния панаир през май, и за Фестивала на ибероамериканската култура през октомври, и за… вече редовните международни колоквиуми в защита на Петимата в края на ноември и началото на декември.

Всички в Куба знаят кои са Петимата — Антонио Гереро, Фернандо Гонсалес, Херардо Ернандес, Рамон Лабанино, Рене Гонсалес. Те са в затвори в САЩ от 14 г. Арестувани са през 1998 г. като агенти на Хавана, внедрени в радикалните среди на антикастристката емиграция в Маями, за да събират информация за плановете ù за саботажи и атентати в страната им. Получават от пристрастен съд, пак в Маями, крайно тежки присъди (трима от тях — доживотни), които след дълги обжалвания са заменени с малко по-леки, с изключение на случая на Херардо.

Майките на Антонио Гереро и Рене Гонсалес заедно със сестрата на Антонио (жените с червени елеци на преден план) на заключителния митинг на колоквиума слай Паметника на Че Гевара в Олгин

Куба не спира да твърди, че Петимата са невинни, че обвиненията срещу тях са скалъпени, че те не са шпионирали тайни на САЩ, а само са пазели родината си от терористи. Каузата за освобождаването им е основен акцент в кубинската външна и вътрешна политика и е приета наистина присърце от кубинците.

По емоционален градус случаят може да се сравни с делото срещу нашите петима медици в Либия. За разлика от българската „тиха дипломация“ обаче Куба залага точно на обратното — колкото се може повече да вдига шум. По света е разгърнато доста внушително движение за солидарност с Петимата. Негови представители ежегодно се събират в Олгин на международни колоквиуми под наслов За освобождението на Петимата и против тероризма“. На тях се обменят мнения, изработват се стратегии, координират се инициативи за по-широко разгласяване на случая и за настояване пред американските власти да предприемат хуманитарно решение.

Участниците в колоквиума се ангажираха да форсират кампаниите за солидарност с Петимата в страните си

Осмото поредно издание на колоквиума премина от 28 ноември до 1 декември 2012 г. в Експоцентъра на Олгин с участието на над 300 делегати от 44 страни. Там бе и пратеничка на активно действащата у нас Асоциация за приятелство „България-Куба“ и на Българския комитет за освобождаване на Петимата. Събитието регистрираха и трима български репортери, гостуващи в страната с група на Съюза на българските журналисти.

Именно оформилата се така българска компания бе бързо разпозната като причастна към колоквиума от случайния олгинчанин край катедралата. Нищо чудно, разбира се — част от групата се бе пременила в раздадените на всеки участник тениски със символа на Петимата (цифрата 5 с вплетено в нея кубинско знаме и петолъчка) и с недвусмислен надпис: Вие… да, Вие — какво направихте, за да издействате свободата им?“

Отношението към казуса в Куба е много персонифицирано. Там наистина буквално всеки — било в училище или в университета, било на работното място или в квартала — се чувства ангажиран да изрази личното си съпричастие към Петимата, към семействата им, към кампанията за солидарност и освобождаване. Писането и рецитирането на стихове, съчиняването и изпълняването на песни, рисунките и плакатите са най-масовият израз на това чувство. Но в Камагуей например видяхме и стотици оригами — книжни жеравчета в различни цветове, направени от децата от няколко училища и подредени като голяма петолъчка със заклинанието Петимата да излязат най-после на свобода. Запознаха ни и с майстор-готвач от реномиран курорт, създал пет нови ястия по собствена рецепта, назовани с имената на Петимата. А в разгара на заседанията на колоквиума в Олгин в залата дойдоха да изразят солидарността си и играчите на градския отбор по бейзбол, които се оказаха и звезди от националния тим — та дневният ред се пообърка, защото делегатите се наредиха на опашка за снимка с бейзболистите…

Основен организатор на олгинските колоквиуми е Кубинският институт за дружба между народите (ICAP). Неговата председателка Кения Серано — миньонка с крехка физика, но с неизчерпаема енергия и с пламенен ораторски талант — е главният „двигател“ на събитието. Редом до нея е и председателката на Международния комитет за освобождаването на Петимата Грасиела Рамирес, също изключително дейна и всеотдайна — дотолкова, че към края на Осмия колоквиум буквално бе загубила гласа си от многото изказвания, дискусии, разговори…

Специален гост бе испаноезичната американка Долорес Уерта — легендарна синдикалистка и боркиня за граждански права в САЩ, която преди броени месеци лично Барак Обама награди със специален президентски медал. Смята се, че именно нейният авторитет му е донесъл голяма част от гласовете на латиносите“ на президентските избори, които наклониха везните в негова полза. Кубинците, естествено, много разчитат на Долорес да намери начин да размърда общественото мнение в САЩ в полза на Петимата и изобщо на нормализирането на американско-кубинските отношения. Личният ù контакт с Обама е особено важен, защото тъкмо американският президент е онзи, който би могъл да реши най-лесно случая, ако директнно помилва Петимата или поне ако се ангажира с процедура по замяната им срещу Алан Грос — американец, който е в затвора в Куба заради противозаконни действия на територията ù. Вече дори е задействана подписка в интернет в този дух. Силно попадение на американските активисти е и разпространяваната от тях картичка с протегната длан и с надпис: Obama, give me Five.

Привличането на известни американци към солидарността с Куба и с петорката нейни заложници е основната задача, която си е поставила и една от най-изявените активистки на движението в САЩ — аржентинката от Окланд, Калифорния, Алисия Храпко. В същата посока действа издателката Мери-Алис Уетърс от Ню Йорк. Голямата цел е да се пробие стената на мълчанието около този случай в САЩ, да се стигне до големите медии, казусът да получи широка разгласа, общественото мнение да бъде спечелено на страната на Петимата и така Белият дом да бъде принуден да реши съдбата им положително. Всички са наясно, че задачата е изключително трудна. И точно затова лайтмотивът е за постоян­но нарастване на солидарността и на кампанията за разгласа. По тази точка бяха единодушни всички участници във форума в Олгин, събрал приятели на Куба от почти цяла Латинска Америка и Европа, от САЩ, Русия, Канада, Ливан, Палестина, Виетнам, Южна Африка, Австралия…

Най-новият елемент в делото на Петимата са откритите от адвокатите им доказателства, че процесът им е бил повлиян от поръчани и платени с милиони долари тенденциозни и подменящи фактите публикации в пресата. По американските закони това е престъпление и би трябвало взетите в такава обстановка съдебни решения, включително присъдите на Петимата, да бъдат автоматично анулирани. Откровеното политизиране на случая в САЩ обаче оставя малко надежди, че ще се процедира именно така.

На дискусията в Олгин за ролята на медиите по света за разгласяване на фактите кубинците апелираха всеки в страната си да се постарае да направи по-широко достояние разкритието за поръчаните и платени публикации срещу Петимата. Ох, кого ли в Италия ще впечатля с това, че има продажна журналистика!…“ — въздъхна една от италианските колежки.

Най-силният емоционален момент от колоквиума бе участието на роднини на Петимата. Там бяха майките на Антонио и Рене, сестрата на Антонио, жените на Херардо и Рамон. Липсваха само роднините на Фернандо, които бяха на посещение при него в затвора в САЩ.

Хората в Куба познават майките и жените на Петимата по лице, всички искат да ги прегърнат и да е снимат с тях. Същото важеше и за чуждите делегати в Олгин. Най-оживено винаги бе около най-красивата от „половинките“ на затворниците — дребничката, но много силна духом Адриана Перес, съпруга на най-тежко осъдения Херардо, който е с две доживотни присъди плюс 15 г. Допълнителна беда е, че двамата са били съвсем млади при ареста и така и не са успели да си родят дете, а много мечтаели за това. И още: наред с Ола Салануева, жената на Рене, Адриана е другата съпруга, на която американците отказват виза. Двете не са могли да посетят любимите си нито веднъж за изтеклите 14 години…

Майката и сестрата на Антонио бяха много трогнати и развълнувани от факта, че съм успяла да публикувам в България интервю с техния син и брат от затвора, взето по имейла. Всяка такава публикация се приема от роднините и от движението в подкрепа на Петимата като важна победа в разбиването на информационното затъмнение около случая.

Участието на България в колоквиума се забеляза и защото кубинската телевизия включи в репортажите си интервю с представителката на Асоциацията за приятелство „България-Куба“, взето по време на доброволния трудов ден за преодоляване на последствията от урагана „Санди“ в провинция Олгин. Бедствието, за което у нас се говореше единствено като за стоварило се най-тежко върху Ню Йорк, преди това всъщност доста е повилняло и в Куба. Много общини в Олгин сериозно са пострадали. До началото на колоквиума възстановителните работи на повечето места бяха вече напреднали. Но все пак чуждите делегати успяха да дадат и своя принос в шест различни селища. Групата, в която се включих, работи на реконструкцията на полуразрушен мотел в град Маяри, на 86 км от Олгин.

В самия Олгин пък участниците в колоквиума имаха възможност да гостуват на хората от различни градски квартали. Срещите бяха организирани от Комитетите за защита на революцията — масова структура, подобна на нашия Отечествен фронт. Съкварталците ни посрещнаха, събрани пред домовете си. Всеки от тях бе донесъл по нещо сготвено вкъщи или някакъв красиво нарязан плод — и всичко бе подредено на изнесени навън маси, за общо угощение. Българите се случихме на такава среща заедно със салвадорци. Всеки каза по нещо за страната си, за връзките с Куба. После разговорът се разви спонтанно — изпълнен с взаимни въпроси.

Кубинците проявиха жив интерес към живота у нас сега. Не можеха да разберат как така сме допуснали да загубим безплатното здравеопазване и образование — точно тези два бонуса, с които Куба продължава да се гордее и които смята да опази дори и в условията на промените, предприемани на острова и наричани актуализация на социализма“.

Подобно на нашия някогашен Указ 56 и въвеждането на „стопанска сметка“, днес в Куба се отваря път на частната инциатива, наричана дори по сходен на нашия начин — работа за собствена сметка“. Целта е икономиката да стане по-ефективна и производителна, без да се променя политическата система. Тези механизми се прилагат най-вече в услугите, търговията, селското стопанство. Почти всички фризьорски салони и бръснарници вече са частни, пълно е с частни ресторанти и таксита, масово се дават жилища под наем на чужденци. Селскостопанската земя пък се дава безвъзмездно от държавата за ползване на частни стопани, които се задължават само да я обработват и да осигуряват реколта и продукция. Ако спрат — земята се взима и се дава на друг, оставайки държавна собственост. Резултатът е, че пазарите са пълни с плодове и зеленчуци, а селяните са станали една от най-заможните прослойки.

Промените не вървят лесно и гладко, проявяват се и грешки, и противоречия, и недомислия, които трябва да се коригират „в крачка“. Но хората от квартала в Олгин бяха доволни, че мнението им се зачита, че преобразованията се предприемат само след широки обсъждания, че всички са имали възможност да се включат в националната дискусия по въпроса за бъдещото развитие на страната.

На изпроводяк един от домакините ни проговори… на български. Кресенсио преди около 30 години работел в завод „Мадара“ в Шумен. И още помни езика ни! Два дни по-късно ни зарадва срещата и с друг „български“ кубинец — Рейналдо, който пък се трудел в жп завода в София. Дори се оженил за българка. Уви, по-късно се разделили и нашенката се прибрала у дома. Но имат двама сина. Единият живее в София, другият — в Олгин.

В града има много български следи — там десетилетия наред са работили български специалисти. Дори хотелът, в който бяха настанени участниците в колоквиума, носи името „Перник“ и е граден навремето от български строители. Перник и Олгин са градове побратими още от епохата на соцлагера. В хотела има и ресторант „Варна“, и бар „Плиска“…

Не само олгинчани, а и всички кубинци грейват, щом разберат, че имат насреща си българин. Започват да разказват истории за стари приятелства и смесени бракове и да въздишат носталгично за изчезналите от пазара български консерви и козметика. Сега по щандовете там има реномирани световни марки, но нашите още се помнят.

А Кения Серано, председателката на ICAP, ни посрещна с куплет от песен на много обичания в Куба Бисер Киров: Куба и България, едно мачете и една роза…“

 

 

Хавана-Олгин-София

 

Прочетете още:

 „14 ГОДИНИ СА ОТКРАДНАТИ ОТ ЖИВОТА НИ“ (интервю)

„ХУМАНИТАРНОТО РЕШЕНИЕ НА СЛУЧАЯ С ПЕТИМАТА Е В РЪЦЕТЕ НА ОБАМА“ (интервю)

 „КУБА Е ДИСИДЕНТКА В ДНЕШНИЯ ЕДНОПОЛЮСЕН СВЯТ“ (интервю)

„ТРУДНО Е ДА СЕ ПРОБИЕ СТЕНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО В САЩ“ (интервю)

„ПАДАНЕТО НА БЛОКАДАТА БИ ОЧАРОВАЛО И АМЕРИКАНЦИТЕ“ (интервю)

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук