СЪВРЕМЕННИТЕ РУСКО-БЪЛГАРСКИ ОТНОШЕНИЯ

Таня Неделчева е професор, д.с.н. Завежда секция „Общности и идентичности“ в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) към БАН. Член на Научния съвет на същия институт и на Постоянната комисия по социални и правни науки и национална сигурност към Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) при Министерския съвет.

 

Приемствеността на фона на смяната на политическите елити

 

Българо-руските отношения са изключително сложна, обемна и не на последно място твърде деликатна тема. Тя има различни нива, които започват от традиционните народопсихологически отношение към руснаците, руското, Русия и завършат със строгите и противоречиви дипломатически отношения между двете държави. Именно тази комплексност предполага и реализирането на различни интерпретационни техники — исторически, културологически, социо­логически, политологически, народопсихологически, херменевтични  и др. Колкото и странно да прозвучи, но направеното досега в изследването на българо-руските отношения  все още не отговаря на онзи огромен исторически натрупан масив от събития, които образуват „тялото“ на тези отношения. Може да се каже, че ние се намираме в началото, на входа на огромно изследователско поле.

В случая задачата е много скромна — да се щрихират страни от съвременните българо-руски отношения и да се фиксират константите или променливите,  релевантни към динамиката в политическите елити. Поради това подходът е синтетичен и целта е да се уловят само най-общи тенденции в развитието на съвременните българо-руски отношения и българския политически елит. Като методологически инструмент за реализирането на тази цел ще послужи опозиция­та „русофилство-русофобство“.

Историческата съдба на България, определена от нейното геополитическо положение, е неизменно свързана с различни филства и фобства. Тази амбивалентност на нейния исторически път е особено силна при преходите, при завършването на един по-спокоен исторически цикъл и настъпването на друг, при разместване на силите, които определят световната политическа динамика. В такъв контекст визирането на българо-руските отношения през оптиката на „русофилство-русофобоство“ ни дава много концентриран израз на основните тенденции, важните акценти в тези взаимовръзки, факторите, които са решаващи в конкретни ситуации.  

Исторически ескиз

В българо-руските отношения винаги съществува една странна, до голяма степен амбивалентна динамика. От една страна, изконното народностно уважение и преклонение пред по-големия „брат“, и от друга, българската политическа система, в която се раждат русофилството и русофобството. Много точно е изказването на Пенчо Славейков, възпитаник на Лайпцигския университет, преводач на немски поети, син на възрожденеца Петко Славейков: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и ума; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние засега имаме и която е най-хубавият залог за културата на духа в нашия по-нататъшен живот и развитие. Както виждате, началата на две най-хубави неща за живота на един млад, енергичен и жизнеспособен народ като нашия, ние ги заехме от русите, от великите наши братя.“

След Руско-турската война през 1878 г. в България започват противопоставянията по отношение на Русия. Доскрошните спонтанни русофили се превръщат в яростни русофоби. Борбата между русофили и русофоби фактически отразява сложните интереси на великите сили на Балканите и по-специално в България. Местните политически елити се оказват на страната на едни или други геополитически въжделения. Типичен пример в това отношение е Стефан Стамболов (1887-1894), който, търсейки защита на българските икономически интереси, се ориентира към европейските държави за сметка на Русия. Резултатът е прекратяване на дипломатическите отношения между България и Русия, което влияе неблагоприятно върху развитието на България. Именно заради антируската политика на Стамболов интересът към него в началото на 90-те години на ХХ в., т.е. в началото на демократичния преход, е особено силен. Само за няколко години излизат от печат неговите дневници, спомени на негови съвременници и отделни изследвания (Е. Матеев, А. Пантев и др.). Известен със своето русофобско отношение е Захари Стоянов, който казва: „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка.“

По повод на българското русофобство особено красноречива е репликата на Чърчил, наблюдавайки как българската делегация подписва договора за Първата ни национална катастрофа през 1919 г. в Ньой: „Така се пада на народ, който вдига оръжие срещу своите освободители!“

Българското политическо пространство през първата половина на ХХ в. също е пресечено по линията русофили — русофоби. Народната партия на Каравелов е русофилска. Такива са различните земеделски движения. Само в БЗНС има определено западно влияние. Радикалната партия на Н. Цанов също споделя топли чувства към Русия. Такъв е и Политическият кръг „Звено“. Благоевата партия до 20-те години на ХХ в. е русофобска, защото счита царския режим в Русия за реакционен, но след това е русофилска. Народно-либералната партия е русофилска, но национално-либералната е русофобска. Що се отнася до различните фашистки и националсоциалистически обединения и партии, те по принцип са германофилски, което означава и русофобски. Създаденият през 1942 г. Отечествен фронт е от русофилските партии и организации — Политически кръг „Звено“ (до 1949), Българска работническа партия, Български земеделски народен съюз „Александър Стамболийски“ („Пладне“), Българска работническа социалдемократическа партия (обединена).

Както се вижда, русофилството и русофобството не са синоними на ляво-дясно и в границите му съществува широко политическо разнообразие. Между русофилство  и русофобство през първата половина на ХХ век и оформеното в края на ХХ и началото на ХХI в. има принципна разлика. През последните десетилетия като цяло ляво ориентираните политици или политически организации са в една или друга степен русофилски настроени, докато десните  имплицират по-силно или по-слабо русофобски настроения.

През този период в България особено силно се проявяват и германофилските настроения, подклаждани от царската институция и българското офицерство, което независимо от русофилските си чувства след Освобождението, поради създаване на българската армия, постепенно  се ориентира към немската военна организация (в резултат на произхода на българския княз Фердинанд).

В същото време се засилват и русофилските настроения сред българския народ, особено след революцията от 1917 г. Редица видни български интелектуалци пропагандират извършеното в Съветска Русия — Димитър Михалчев, Асен Златаров и др. Боян Пенев, анализирайки формирането на българската интелигенция, специално подчертава ролята на руската литература за облагородяване на българския суров нрав. В своята студия „Нашата интелигенция“ той е категоричен: „Не един от наблюдателите на духовния ни живот е подчертавал, че ние дължим твърде много на Русия за своето развитие. Какво би представлявала днес нашата литература без руското влияние? Ако тя в много отношения превъзхожда литературите на нашите съседи, това се дължи не само на българския творчески дух, но и на обстоятелството, че измежду всички други народи ние най-силно сме повлияни от руската литература…. Мисля, че дори и този дух на идеализъм и общественост, доколкото го притежаваме, и той ни е внушен от Русия. Тъкмо в това е грамадното ù значение за нас. Съзнавайки, че тя е сторила най-много за възпитанието на коравата българска душа, ние я чувстваме като наша втора родина. И все още не сме оценили достатъчно нейната заслуга“.

Ако се говори за русофилството и русофобството като  феномени, характерни не просто и само за елитите, а като по-цялостни обществени настроения, те винаги са съществували едно до друго. За управляващите елити може да се каже, че те преминават в различни фази от признателност до противопоставяне. Тези фази на динамика в това отношение са съпроводени с реални политически действия.

Още при Съединението през 1885 г. Русия се отдръпва от България и не се намесва в действията на нейните съседи. Нещо повече, тя демонстративно изтегля офицерите си от неукрепналата все още българска армия. Причината е, че българите не се съобразяват с руската воля за обединението на двете български държави. Като се започне от  Междусъюзническата (1913), премине се през Първата световна (1914­–1918) и се стигне до Втората световна война (1939–1945), България и Русия са в различни позиции, имат различни съюзници, а понякога (в Първата световна война) са разделени и от линията на фронтовете. В световните войни Русия е първо в Антантата, после СССР е в Антихитлеристката коалиция, докато България първо е сред Централните сили, а после подписва Тристранния пакт — винаги на страната на Германия, големия противник на Русия във войните през ХХ век. Повратът, настъпил в Европа в резултат на Втората световна война, преподрежда цяла Източна Европа – западните съюз­ници от Антихитлеристката коалиция оставят България в съветската сфера на влияние.

За дълбочината на народностните настроения, свързани с Русия,  говори следния факт: „Преди месец-два генерал от запаса на руското външнополитическо разузнаване — Леонид Решетников, който сега е шеф на Института за стратегически изследвания, сподели пред в. „Дума“  нещо, което си признавам, не знаех. Като не успели да убедят българската власт и самия цар Борис Трети да изпрати войници на фронта срещу руснаците през Втората световна война, Хитлер и кликата му не мирясали, затова и „получили съгласие“ у нас да бъде обявена мобилизация на доброволци. Колко души мислите, че са се записали? Цели … 74!“ (1)

От средата на 40-те години до края на 80-те години на ХХ в. русофобството е изтласкано и остава  извън видимия социален и публичен живот. Със съветска помощ след войната в България на власт се утвърждава Комунистическата партия, която е тясно свързана с КПСС. Българските комунистически лидери, като се започне с Георги Димитров и се завърши с Тодор Живков, приемат позицията на най-близък съюзник на СССР. Дори има момент, в който се говори за такова силно сближаване между двете държави, което се тълкува по-късно като желание от страна на Тодор Живков България да стане ХVI република на Съветския съюз. В тази ситуация русофобството, ако съществува, то е в  дълбокия ъндърграунд на не особено явните опозиционни, а по-късно и дисидентски сили. Може би става по-видимо през 70-те години на ХХ в. с акцентите от страна на Людмила Живкова върху културния фактор и честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава, които развихрят определени националистически страсти. Неслучайно се ражда митът за смъртта на Людмила Живкова като реакция от страна на съветското ръководство, което се страхува от откъсване на България от социалистическия лагер. Спомените от Чешката пролет от 1968 г. са все още пресни.

На фона на едномерните политически процеси в периода 1944—1989 г. започва времето на сложни, разнопосочни, видими и невидими политически флуктуации на партийната система. Това е естествено нейно състояние, подчинено на собствената й логика (т.е. на обективни фактори), от една страна, и на външни сили (субективни), от друга.

В края на ХХ и началото на ХХI в. се възстановява опозицията „за“ и „против“ Русия, която отчасти напомня старата схема „русофилство-русофобство“, но в по-категорични съвпадения с противопоставянето „ляво-дясно“. Десните и някои от центристките политически сили продуцират открити русофобски настроения, а предимно левите (социалистически, социалдемократически и комунистически) политически организации проявяват в различна степен русофилски настроения. Като цяло обаче общата тенденция е постепенното и бавно отдалечаване на България от Русия. Това е свързано с новата евроантлантическа геополитическа линия на българските правителства от края на ХХ и началото на ХIХ в. Тази тенденция има своите периоди на забавяне и дори отсъствие на каквото и да било „движение“, което може да се приеме на пръв поглед като някакво връщане към топлите и дружески отношения между България и Русия, но тенденцията на този етап е необратима.

Доминиращите политически елити, съобразявайки се с изисквания­та на „новия голям брат“, движат България към все по-голямо отдалечаване от Русия. Това се извършва не само в икономиката, но и в културата и образованието. Руският е заменен от западните езици. Вследствие на това младите българи се чувстват по-близки със Запада и се отъждествяват със западната култура. Възможността за работа и живот, за безплатно обучение в Европейския съюз, визовият режим с Русия и пр. са фактори, които дистанцират българите от Русия. Но все пак българските деца от малки учат, че Русия е освободителката ни от турското робство, което спомага за формирането и поддържането на позитивни нагласи.

През 90-те години на ХХ в. се чувства най-силно охладняването в отношенията между България и Русия. Иван Кръстев развива тезата за криза в българо-руските отношения, която според него се дължи не на обективни, а на субективни фактори: преди всичко лоша комуникация и превратно тълкуване на посланията, които двете страни си изпращат, както и недостиг на познание за начините, по които се прави политика във всяка от тях; деформация на образите и на разбиранията един за друг при наличие на почти пълна съвместимост на интересите в материалния живот. Въпросът е да се намерят практическите формули на сътрудничеството, да се неутрализират сдържащите тенденции ­– идеологическите наочници, нерелевантното понятие за лоялност към НАТО и Европейския съюз, което изключва сближаване с Русия, рецидивите на старите отношения на диктат и послушание, наличието на икономически лобита, които заобикалят национални интереси и пр. „И география­та, и историята (културата), и идеологията, и търговският баланс не предполагат перманентна криза и противостоене между България и Русия. Следователно двете страни неправилно са разчели географията, историята, идеологията и търговския баланс на „другия“. По един парадоксален начин България е жертва на прекаления си интерес към Русия, а Русия – на липсата на концентриран интерес по отношение на България.“ (2) Постепенно отношенията като цяло се стабилизират. Особено значение за това имат визитите на Владимр Путин в България през 2004 и 2008 г.

В края на ХХ в. започва изграждането на политически плурализъм — формира се ляв (БСП) и десен (СДС) полюс с политически център (ДПС). При по-мащабни квалификации (пропускане на „отлюспвания“, формиране и изчезване на малки формирования и пр.) може да се твърди, че този двуполюсен модел е разбит в началото на ХХI в. със спечелването на парламентарните избори през 2001 г. от „последния български монарх Симеон Сакскобургготски“. С този акт започва разпадането на дясното пространство, продължаващо и до днес, както и деконструиращи и реконструиращи процеси в лявото.

В резюме събитията в дясно могат да се представят така: Стефан Софиянски напуска СДС и създава Съюз на свободните демократи, Евгений Бакърджиев — Български демократичен съюз „Радикали“, Иван Костов напуска СДС и сформира „Демократи за силна България“. Появява се ГЕРБ. Събитията в ляво са свързани с „движения“ в спектъра на комунистическите партии,  появяват се различни варианти на европейска левица, създава се т.нар. Българска левица (И.Генов). Центърът започва хронологично да се гради с ДПС, продължава с ВМРО, от 2001 г. се формира НДСВ, идва „Атака“.

От сегашна гледна точка случилото се през последните две десетилетия е важно, доколкото активните политически субекти в момента са: ГЕРБ, популистка дясна политическа партия, удържаща целостта си чрез лидерството на председателя Бойко Борисов, БСП, ДПС и конституиращата се в момента либерална политическа партия „България на гражданите“ на Меглена Кунева (3). В този многообразен политически спектър се диференцира и отношението към Русия. Ако се използва една скала на идентификация на отношнието към Русия  като в средата е 0 нула, т.е.е неутрално, а от двете страни нарастващо отрицателно и съответно положително отношение към Русия, то резултатът ще бъде следният: в отрицателната страна най-крайни в това отношение ще бъдат ДСБ, СДС; след това следва ГЕРБ;  „Атака“ и ВМРО заемат различни позиции в зависимост от казуса, а в центъра с неизразена ясна позиция са НДСВ и Движението на Кунева. В положителната страна ще се наредят предимно ляво ориентирани организации (социалистически, социалдемократически, земеделски и комунистически партии). Най-крайните позиции ще заемат комунистическите партии (Българска комунистическа партия (Вл. Спасов), Комунистическа партия на България (Ал. Паунов), Комунистическа партия „Г. Димитров“ (М. Минчев), Съюз на комунистите в България (К. Чакъров), Българска работническа партия (комунисти) на И. Воденичаров, която продължава  традиционното силно русофилско отношение, подсилвано и от отрицателното ù отношение към членството на България в НАТО. Най-близко до центъра е БСП, която прави опити да намери баланс между евроантлантическата интеграция на България и традиционните добри връзки между България и Русия.  

Русофобството

Натрупваните русофобски настроения се разгарят с настъпването на големия поврат в българо-руските отношения през 80-те години на ХХ в., изразен в рухването на държавния социализъм, в преход от планова към пазарна икономика, в установяването на политически плурализъм, в силната и дори силовата намеса на влиятелните западни държави във вътрешните работи на България.

След разпадането на СССР и Варшавския договор, на комунизма в Европа, и в частност в България, се появяват силно проевроантлантически  настроения, желание за ново присъединяване към западния модел на управление. През 2004 г. България става член на НАТО, а през 2007 г. ­– на Европейския съюз. България е страна-членка на НАТО и ЕС, но се стреми да поддържа добри отношения с Русия. Русия изгуби своето влияние в България. Постепенно се засилват русофобските настроения. Дори един външен министър от първото правителството на СДС (Стоян Ганев) иска да съди Съветския съюз. Макар че и тук явно се проявява определена двойственост ­—  бившият съветски посланик у нас Виктор Шарапов в интервю пред в. „24 часа“ изтъква, че Стоян Ганев, конфиденциално казвал на дипломата „да отделя речите от политиката“ (4).

Силният колониален рефлекс на компрадорската нова класа накланя везните само в една посока — на Запад. Осъществява се нов геополитически избор, диктуван от Запада и САЩ. Това дава нови импулси на русофобските настроения. Дори се наблюдава определен парадокс. Доколкото и в Русия се извършват  промени, насочени към въвеждането на пазарна икономика, многопартийна система и др., не всичко, което левите политици приемат за правилно, го виждат да се осъществява в Русия, защото много от политическите ù решения са крайно десни. Но и русофилски настроените политици, поради общата конюнктура, невинаги с охота обявяват своите русофилски настроения. Най-често срещаната позиция е гарнирането на определени русофилски настроения с проевропейски или проамерикански, т.е. позицията е амбивалентна — цивилизационният избор е един, но енергията идва от другата страна и поради това трябва да се съобразяваме и със стария „голям брат“.

Колебанията в едната или другата посока обаче се отразяват върху големите енергийни проекти, за които решенията са подписани през януари 2008 г. от президентите на България и Русия (Първанов и Путин). Правителството на ГЕРБ не само ги поставя под въпрос, но дори и прекратява проекта  „Бургас-Александруполис“. От страна на управляващите няма явна антируска реторика. Напротив, акцентира се върху националния интерес и с това се аргументират редица решения. Най-видимо е решението за прекратяване на проекта АЕЦ „Белене“ от правителството на ГЕРБ. Под външен натиск бяха спрени четири реактора на АЕЦ „Козлудуй“, въпреки заключенията за тяхната сигурност от експертите на МААЕ. В центъра на аргументацията е, че това са руски реактори, които не гарантират сигурност. Тук ясно проличава геополитическата пристрастност на правителството на ГЕРБ. Най-възторжените овации за това решение дойдоха от страна на САЩ, които нямат никакви ангажименти към проекта. Не само посланикът на САЩ в София, но и държавният секретар Хилари Клинтън поздравиха българското правителство и го подканиха да се отмени мораториумът за проучването на шистов газ от американската фирма „Шеврон“. Дори шестима сини депутати: Иван Костов, Иван Иванов, Михаил Михайлов, Екатерина Михайлова и Асен Агов, внесоха проекторешение за отмяна на забраната за проучване и добив на шистов газ. Не от другаде, а от Вашингтон вицепремиерът Симеон Дянков съобщи, че още преди година е било решено да се спре проектът АЕЦ „Белене“.

Трябва да се припомни, че в Програмата за европейско развитие на България на политическа партия ГЕРБ от 1 юни 2009 г. се изтъква: „2. Подкрепа на проекта за АЕЦ „Белене“ като частен проект“. И макар че в същата програма в раздела за външна политика се подчертава: „7. Развитие на отношения на равноправно партньорство с Русия, отчитащо евроатлантическите реалности, което да допринесе за стабилността на региона“, в реалното управление на ГЕРБ все повече тежестта не е върху европейското, а върху антлантическото, което води и до силни дистанции с Русия и от своя страна захранва русофобските настроения.

Под американски натиск се очертаваха и опитите за провалянето и на третия газов проект, в който е „замесена“ Русия ­– „Южен поток“. Руският вестник „Комерсант“ отбеляза, че българският министър на икономиката и туризма Делян Добрев е казал, че България може и да не подпише споразумението за строителството на „Южен поток“ до 15 ноември 2012 г.(5). Що се отнася до „Южен поток“, емблематична е позицията на председателя на Зелената партия в България Александър Каракачанов, който в отговор на писмо казва: „По въпроса за „русофобията“. Да, такава има в България, както и американофобия. И двете се използват от партиите, в случая с русофобията – ­от ДСБ и СДС, с американофобията – от БСП, за да сплотяват около себе си някакъв малък, но много емоционален електорат. Именно заради този електорат ДСБ и СДС са против „Южен поток“, независимо че той е изгоден икономически и не увеличава нашата зависимост от Русия, което се потвърждава от факта, че в него участват:  Италия, Австрия,  Гърция, Словения, Унгария.  Това е, което пиша в моето писмо и никъде не се твърди, че тези, които са протестирали на Орлов мост, са русофоби. Поне за тебе вярвам, че ти си бил там, за да протестираш заради нарушенията на гражданските права в Русия. Да, Русия не е образец за демокрация! Но ако така подхождаме в изграждането на икономическите си връзки, то как тогава ще диверсифицираме енергийните си доставки, за да станем по-малко зависими? Примерно, как ще внасяме от арабските страни? Там са или диктатури, или монархии, а в част от тях убиват жените с камъни?!“ (6) .

Аналогична е ситуацията и по отношение на системата за противоракетна отбрана (ПРО). От страна на българското правителство подкрепата за ПРО е безусловна. През април 2010 г. министър-председателят Бойко Борисов заяви, че страната ще играе „активна роля“ в изграждането на противоракетния щит в Европа (7). През юли т.г. външният министър Николай Младенов подчерта, че „развивайки се, системата на НАТО трябва да покрие цялата територия на България“ (8). А българският външен министър съвсем слугински преповтори становищата на официалните представители на НАТО и САЩ, че ПРО „не е насочена срещу заплаха, идваща от Русия“ (9). Независимо от тези уверения безпокойството в редица членки на Европейския съюз по повод ПРО расте. В Германия нараства напрежението, породено от негативното влияние върху отношенията между Запада и Русия на решението, взето на срещата на НАТО в Чикаго през май 2012 г., за официалния старт на първата оперативна фаза на лансираната от САЩ система за противоракетна отбрана в Европа (ПРО).

Безпокойствата на Москва по този повод са съвсем ясни и категорично изразени на проведената в Москва в началото на май международна конференция „Факторът на противоракетната отбрана във формирането на новото пространство за сигурност“, както и чрез отказа на президента Путин да се появи на последната среща на Г-8 в Чикаго. В реч пред Бундестага в средата на май 2012 г. канцлерът Ангела Меркел заяви, че постигането на компромис с Русия относно системата за ПРО е „естествен приоритет“ за страната ù (10). Общата оценка е, че американската система за противоракетна отбрана (ПРО) ще доведе до възобновяване на надпреварата във въоръжаването, твърди в един от последните броеве на „Le Nouvel Observateur“ известният френски геополитик Паскал Бонифас (11). Управляваща българска политическа класа обаче не отчита тези реалности, а сляпо следва „указанията“, идващи отвъд Океана.

Много показателно за антируската политика на днешния управляващ елит е изказването на грузинския премиер, който при посещението на българския министър-председател в Грузия каза, че България и Грузия имат еднакво отношение към Русия. Българската страна нито опроверга, нито смекчи подобно твърдение. Реакцията на руската страна не закъсня. Визитата на руския патриарх Кирил в България постави специален акцент върху духовната близост между двата народа, която се простира далеч отвъд конюнктурата на правителствените решения.

Тази обща позиция на незачитане интересите на Русия не е характерна само за елита на ГЕРБ, а и за ДСБ, СДС и др. В едно интервю на Иван Костов  ( 26.03.2012 г.) ясно е изразена непрекъснато повтаряната от него постановка, че ако се каже „да“ на проекта АЕЦ „Белене“, ще се „извърши исторически и геополитически завой по посока на Русия…“  Така под лозунга за енергийна независимост се подклаждат антируски настроения и фактически се прокарват американски и западни енергийни интереси. Трябва да се отбележи, че при един и същи източник на въглища токът в американските ТЕЦ „Гълъбово“ и „Марица-изток 3“ е два пъти по-скъп от този в държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“.

За да се поддържа голяма дистанция от Русия и да се формират негативни нагласи към тази страна, се използват всякакви аргументи — от икономическата област до културната. Например Борислав Бориславов, историк, общински съветник от СДС  в София, заявява: „Към подобни паметници спада именно Паметникът на Съветската армия, която налага власт, чужда на българите. Аз лично не се чувствам много щастлив и горд като софиянец да минавам покрай един огромен паметник на войник от чужда армия, вдигнал шмайзер в ръка. Същото, според мен, се отнася и за Паметника на Альоша в Пловдив. Като българин на мен ми е обидно подобен тип паметници да се извисяват в най-големите градове на България“ (12).

Демонстрираният силен колониален рефлекс на българските управ­ляващи елити по отношение на страните от НАТО и ЕС се усилва от манипулациите на събитията и излъчваните послания от голяма част от медиите. Това дава положителен резултат най-вече сред младите, които по различни причини (напр. неизучаване на руски език в училище) не могат да се запознаят с живота и културата на Русия. Българските медии не само отделят малко място на случващото се в Русия, но и доколкото го правят, следват режисурата, зададена от „новия голям брат“. Ярък пример в това отношение са вълненията  на руската опозиция след избора на Путин за президент. Като цяло българските медии  представяха протестиращите в по-благоприятна светлина в сравнение със защитниците на новия/стар президент. От декември 2011 г. до март 2012 г. българските медии (и по-специално електронните) посветиха цялото си време и интерес на проявите на опозицията, като преповтаряха техните обвинения във фалшификации и манипулации, част от които бяха обосновано доказани, но по-голямата част — само подозирани: „Путин залага на силовите методи“(13); „Русия — протестното движение се организира“(14); „Нов грандиозен протест на минус 20 градуса очаква Москва“(15).

Когато през 1996 г. избираха Елцин, само заради прозападната му позиция българските медии, въпреки неимоверните манипулации в онзи период, изобщо не обърнаха внимание на тогавашните протести. Това показва как се дирижира отношението към Русия — ако дадено явление в руската политика или в живота съответства на идеите, желанията, очакванията на Запада и САЩ, му се дава положителна оценка, ако ли не, следва негативна реторика.

Русофобските настроения се поддържат от пълната зависимост на българските медии от западната оптика към дадени събития. Много емблематично е отношението към събитията в Сирия. Тъй като Русия  подкрепя Башар ал Асад, това се използва за обвинения, че жертвите сред цивилното население са плод и на политиката на руското правителство. Ето типично за българските медии съобщение със силно имплицирано проамериканско отношение: „САЩ и Русия имат фундаментални различия относно Ал Асад — сирийския диктатор, чиито действия за смазване на съпротивата костваха живота на 14 хиляди сирийци. Това беше последната сламка за политиката на Америка, която търсеше разбирателство с Русия. Москва наложи вето на две проекторезолюции на Съвета за сигурност на ООН. В случая със Сирия на 25 май в Хула бяха убити стотина невинни граждани“ (16). В случая не се отчита твърде сложната и неясна обстановка в Сирия, религиозният ù състав и много други обстоятелства. В Ливан например 92% от мюсюлманите сунити и 66% от християните искат сирийският лидер да се оттегли. Въпреки това 96% от мюсюлманите шиити, смятани за мнозинство в страната, подкрепят Башар ал Асад. Независимо от сложната обстановка българските медии заемат изцяло негативна позиция по отношение на законното правителство. Дори отзованият вече посланик на САЩ Джеймс Уорлик в интервю по ТВ 7 на 04.07.2012 каза: „Казусът „Сирия“ става все по-заплетен. За разлика от ясната политика по време на Арабската пролет спрямо сирийския въпрос все още няма ясна позиция отвъд Океана. Всички желаем да видим стабилност, мир и растеж в Сирия, но проблемът е как да го постигнем.“

За активизиране на русофобските настроения определена роля играят и популярни политици, учени и интелектуалци. Най-активни в медиите са излезли от средите на ДСБ и СДС, като Филип Димитров, Евгений Дайнов, Асен Агов, Атанас Атанасов, Ани Илков, Иво Инджев и др. Това е причината да се създава впечатление, че България от русофилска се е превърнала в русофобска страна. Русофобската риторика достига нонсенсусни нива. Според депутатката от НДСВ в 39-ото НС Клара Петкова (бивша учителка) например „Американците са ни освободили от турско робство, а Русия само е минала след тях и е обрала лаврите“ ; „България никога не е искала Русия да я освобождава“ — Георги Мамалев (в. „24часа“, 28.01.1999 г.); „Само мит е, че българите обичат Русия“ — Филип Димитров (в. „24 часа“, 22.02.1999 г.); Соломон Паси пък предрече, че Руската федерация ще се разпадне на отделни самостоятелни държави по подобие на СССР и се провикна гръмогласно: „Майната му на православието!“

Не по-малко активни са и редица антикомунистически и прозападно ориентирани учени, в чиито изказвания се очертават основните акценти на русофобската линия — Русия е империя на злото, тя е в основата на десетилетия наред зариване на автентичното българско битие (17), разширяването на НАТО на изток трябва да продължи поради недемократчния режим в Русия и връщането ù към съветския период, Русия ще се стреми към реванш и диктатура (18).

Един от активните участници в сайта svobodata.com, Николай Фролов, на 9 март 2012 г. издига лозунга за създаване на партия на русофобите: „Една русофобска партия не е само партия за независима България, но и партия на свободата на словото, тоест всичко, което имате да им кажете, да им го кажете в очите: в парламента, в кафенето, в партийния вестник и където и да е другаде, но в очите, а не само по форумите.“

Друг известен със своите антируски писания е журналистът Иво Инджев, възпитаник на МГИМО, който в блога си се концентрира върху две теми — Първанов и Русия. Що се отнася до Русия, също две са основните области, които предизвикват гнева му — енергийните проекти, свързани с руската страна, и Паметникът на Съветската армия. Активността в това отношение навежда на мисълта, че тук се реализира по-цялостна геополитическа стратегия на намаляване влиянието на Русия не само в България, но и на Балканите.

В началото на 2011 г. малка група русофоби протестира и поиска премахването на Паметника на Съветската армия в центъра на София. Само някои всекидневници им припомниха, че подобни паметници има в Берлин, в Австрия и в Норвегия.

Абсурдът на русофобството е в това, че славянска и до вчера прия­телска на Русия държава като България изповядва далеч по-русофобска политика към Русия, отколкото, да кажем, екипът на президента Барак Обама. Реално България се превръща в средоточие на антируските интереси на Балканите. През последните години русофобията достигна своя апогей… Тенденцията е навсякъде — в енергетиката, политиката,  търговията, да не говорим за културата. Да се чуе по националните радио или телевизия руска песен или филм, е чудо (19).

Съвсем точен е изводът, че така се формира съвременната българска русофобия. Тя сега доминира българския официален политически и държавен живот, шества в повечето средства за масово осведомяване, превзема сферите на културата, изкуството и образованието, трови съзнанието на народа, както не се е случвало в последните 130 години.

Българските антируски настроения са в голяма степен преповтаряне на традиционния негативизъм на Запада към Русия като към „империя на злото“. Русофобската „аргументация“ много ясно е изразила кореспондентката на Дойче веле Елена Никлева в материала си „България: натрапеното русофилство“: „Какво представлява Русия разкри неотдавна скандалният „теч“ с дипломатическите телеграми: мафиотска държава, в която полицията рекетира малките фирми, а службите за сигурност — големите, в Кремъл се внасят куфари с банкноти, Путин е най-богатият европеец с милиарди в Швейцария, руско-украинският газ е в ръцете на организираната престъпност, а руската мафия е разгърнала структурите си от Испания до България“ (19).

Наскоро прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков обвини сп. „Тайм“ за проява на русофобство и путинофобство по повод на публикация за руския министър-председател. На корицата на новия брой на европейското издание на „Тайм“ Путин е показан дребен, „затиснат“ от заглавието „Невероятно смаляващият се министър-председател на Русия“. Подзаглавието е: „Владимир Путин ще спечели трети президентски мандат, но властта му е отслабена, както никога досега. Поради това светът ще стане по-опасен.“

Съчетаването на редица фактори като финансово-икономическата криза, последиците от арабските революции, нарастващите проб­леми в Близкия изток — Сирия и Иран, президентските избори в САЩ, налагат на Запада определена политика, която среща противодействие само от Русия. Засилва се страхът, че Русия отново може да се превърне в опасност за Запада. А България, която вече и формално, и неформално е част от Запада, стриктно следва западната позиция, независимо от негативните последици за българските национални интереси. Един обективен анализ на западната русофобия води до изводи, далеч надхвърлящи чисто руската проблематика. Днес американският външнополитически дебат се базира на убеждението, че политиката на САЩ цели преди всичко стриктна защита на националните интереси. Бившият държавен секретар Мадлин Олбрайт твърди, че „САЩ стоят над останалите нации и виждат по-далеч от тях“. Последното в още по-голяма степен се отнася за предубежденията спрямо руснаците. Основното ударение в западната реторика, свързана с разширяването на НАТО и руската позиция, пада върху това, че алиансът се е променил, че не е заплаха за Русия, както и че руското противопоставяне е неоснователно. Но руснаците не могат да не поискат гаранции за своите интереси и сигурност, когато НАТО се разширява.

Изобщо западната русофобия, която съзнателно или несъзнателно се споделя от българските управляващи елити, особено от десните, се дължи на различни причини. Една от тях е свързана с онова, което известният политолог Майкъл Манделбаум нарича „остатъчен елит“, т.е. хора, възпитани от Студената война, неспособни да се адаптират към новата реалност. Към тях следва да прибавим и посветилите се на каузата на американската експанзия в републиките от бившия СССР, както и различните източноевропейски етнически лобита на Запад, които по чисто исторически основания са настроени радикално антируски. И накрая, тук са онези, които по една или друга причина смятат, че Западът се нуждае от нов „голям враг“.

В основни линии интелектуалната база и дори специфичната фразеология, с която боравят съвременните русофоби, са формирани във Великобритания още през ХIХ век, в рамките на съперничеството между нея и Руската империя. Още тогава се ражда тезата за Русия като потисник на многобройните неруски нации, влизащи в състава на империята, като съзнателно се забравя, че поведението на Великобритания спрямо ирландците, например, едва ли е било по-различно. По-късно пък се налага схващането, че съветският комунизъм е „уникален руски продукт и естествен резултат от хилядолетната история на Русия“. С него се обясняват и трудностите, с които се сблъсква демокрацията в тази страна днес. Според Кисинджър „От четири века империализмът е в основата на руската външна политика, неуморно работеща за подчиняването на по-слабите съседи и застрашаваща онези, които не са под пряк руски контрол“. Всъщност, същото спокойно би могло да се каже и за Великобритания, Франция и дори за САЩ. Нека не забравяме, че през периода 1989-1993 г. Русия демонстрира може би най-безкръвното в историята разпадане на една колониална империя, което съвсем не се връзва с твърдението на известния американски политически анализатор Джордж Уил, че „експанзионизмът е в руската ДНК“.

Днешната русофобия се корени вече не в идеологическите различия между Запада и Русия, а в старите междунационални (и междудържавни) вражди и омрази. В тази своеобразна архитектура на омразата историческите факти се подбират и изкривявят, така че да се формира образът на „враждебната“ нация, като нейната култура, национална и расова специфика се изваждат от собствения контекст и по този начин се моделират онези интелектуални стереотипи, в съответствие с които „другата страна“ се превръща в традиционен носител на вътрешно присъщото ù „зло“. Впрочем, това се отнася за русофобията на Запада.

Най-тревожният аспект в изявите на съвременната русофобия на Запад е, че под влияние на нейните стереотипи немалко интелектуалци или политолози внезапно започват да се държат странно. Очевидно е, че западните елити отчаяно се нуждаят от нови врагове или от възкресяването на някои стари. И макар че това не се отнася до обикновените хора на Запад, то е много опасно. Защото държава, която сама си търси противници, е обречена да ги намери.

Ще цитирам редактора на списание „Нешънъл интерест“ Оуън Харис, известен като убеден консерватор и антикомунист, който при това в никакъв случай не е русофил: „По време на Студената война, когато водехме война срещу една „империя на злото“, може би имаше някакви основания сходното поведение на Москва и Вашингтон да бъде оценявано по различен начин. Днес обаче не съществува никаква причина да се използват едни стандарти по отношение на Америка и други — за останалия свят. Наличието на двоен стандарт не просто вреди на престижа и доверието в Америка, но и прави невъзможно провеждането на адекватна външна политика от САЩ. Което е фатална пречка за по-нататъшното успешно развитие на нашата нация“.

Ако се обобщи, може да се каже, че русофобията е последното убежище на българските либерали, когато изгубят позиции пред своите американски господари. Но те не се афишират открито като такива, а като трезви и безкористни защитници на националните интереси (21). Много красноречива е оценката на Анна Матвеева във в. „Гардиан“: „Стереотипите, наложени от медиите, са се окопали в полето на съзнанието: руските компании са корумпирани пионки на държавата; на неруските малцинства е забранено да говорят на родните си езици, а руските мъже са шовинистични мачовци; икономиката се крепи на единия газодобив, а управляващите наяве и на сън жадуват да завладеят половината свят. Новините от Русия са лоши новини… Пита се, може ли Русия да направи нещо добро? В очите на русофобите тя трябва: да капитулира и да се извини; да даде контрол на западните компании върху природните си богатства, защото руснаците тъй и тъй ще ги оплескат; да ограничи амбициите си в рамките на културата; да връчи на Борис Березовски орден за приноса му към демокрацията.

Какво подхранва русофобията? Действията на Москва са само част от картината. В последните години няколко фактора създадоха нови импулси. Бойците на студената война имат нова мисия. По-удобен е познатият враг, който играе по старите правила, от „врага сред своите“, служещ, например, в закусвалнята на ъгъла. Западните либерали, страстно повярвали в демократизирането на Русия по тяхна рецепта, останаха с разбити илюзии и насочиха енергията на озлобения си идеализъм срещу злините от „Кагебейския режим на Путин“ (22).

Русофилството

От 1945 г. до 1989 г. България води изключително проруска политика във всички измерения. Традиционното русофилство допълнително се стабилизира и дори институционализира. По времето на СССР и съветският тип социализъм Русия успява да създаде трайни доста силни проруски нагласи сред българите. През този период голяма част от тях ползваха руски език. Руският език е задължителен в българските училища. Отделно има специализирани руски гимназии. Руският език се изучава и във вузовете. България е една от страните в света, в която се получават и четат най-много руски книги в книжарниците, руски вестници и списания. Голямата част от филмите по кината и телевизията са руски. СССР е основният икономически партньор на България и през 80-те години делът на българския износ за СССР е около 60%, а на вноса — между 50 и 60%.

Всичко това обаче е свързано с мощна традиция на българо-руски отношения, която е предпоставка голямата част от българския народ да се отнася към руснаците някак си като към близки, по братски. Между народите на Русия и България има много общо: в България е създадена кирилицата, първият патриарх на Русия е българинът Киприан, и двете държави в определен период от своята история са се явявали центрове на славянството и православието, езиците са сходни. Може дори да се каже, че България е една от най-русофилските държави в Източна Европа.

Независимо от промените от края на ХХ в. русофилството остава трайна характеристика на българската народопсихология и на редица организации. Както вече бе отбелязано русофобството няма някаква институционална форма, докато русофилството е официал­на платформа на редица обединения, сдружения, партии — Национално движение „Русофили“ (Николай Малинов), Форум „България-Русия“ (Светлана Шаренкова), Славянско дружество в България (акад. Никола Попов), Софийско сдружение на приятелите на Русия „Александър Невски“ (Любомир Коларов), Фондация „Устойчиво развитие за България“ (Станка Шопова), Сдружение „Найден Геров“ на училите и специализирали в Русия и ОНД (Снежана Тодорова), Федерация за прия­телство с народите на Русия и ОНД (проф. Захари Захариев), Дружество на русистите в България (доц. Илияна Владова), Централен съвет на БАС (Чавдар Стоименов), Съюз на българските писатели (Николай Петев), Отечествен съюз (Симеон Симеонов), Политическа партия „Нова зора“ (Минчо Минчев), Комунистическа партия на България (Александър Паунов), Партия на българските комунисти (Васил Коларов), Съюз на българските комунисти (Костадин Чакъров), Съюз на ветераните от войните в България (Тодор Анастасов), Съюз на българските журналисти, Славянска литературна и артистична академия (Елка Няголова), Земеделски съюз „Александър Стамболийски“ (Спас Панчев), Български работнически съюз (Венцислав Кърпачев), Българска работническо-селска партия (Найден Найденов), Отечествена партия на труда (Минчо Минчев). Създаването на русофилски организации продължава. 

Българо-руските контакти и партньорства в научната сфера са на добро и активно равнище. Например Центърът за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ при СУ „Св. Климент Охридски“ участва в редица прояви в Русия. Интензивна дейност, обмен и редовни конференции осъществява Българо-руският юридически клуб. Поддържат контакти висшите учебни заведения на двете страни и множество други структури.

В началото на 2012 г. се появи съобщение, че в края на 2012 г. ще се учреди Партия на българските русофили. „Аз съм запален русофил и ако бъде създадена тази партия, ще стана неин член, заяви  бившият шампион по борба Димитър Джамов в студиото на „На среща с Люба Кулезич“ по TV7.  В нея ще влязат богати, известни и влиятелни хора“, уточни още той (23).

В информационния сайт „Фрогнюз“ на 22 февруари 2012 г. се появи съобщение, че се готви учредяването на русофилска партия. Сред учредителите на новата формация щели да бъдат бившият земеделски министър от правителството на Иван Костов Венцислав Върбанов, напусналите партия РЗС Димитър Чукарски и Тодор Великов, а с проекта се свързва и името на разделилия се с „Атака“ Кирил Гумнеров. Русофилската партия реално ще се окаже третият нов политически субект, след „България за гражданите“ на Меглена Кунева и ГОРД на Слави Бинев и Дилов-син, който ще претендира за власт и място в следващия парламент. Философията на една такава формация е да се опровергае сектантското схващане, че щом става дума за русофилство, то е  равнозначно на комунизъм и социализъм  (24).

Независимо от явните или по-неявни антируски настроения от страна предимно на управляващите елити, идеологическите апарати във формата на финансираните от САЩ и Западна Европа тинк -танкове и съответни идеологически наемници в лицето на отделни политолози и журналисти, като цяло общностните позитивни чувства към Русия остават незасегнати. В изследване на „Галъп Интернешънъл“ от 2009 г., точно след газовата криза, от целия ЕС българите са тези, които изпитват най-топли чувства към Русия и руснаците, а за руснаците България е не само и просто славянска и православна, но много „близка“ братска страна (25).

В поредното социологическо изследване „Трансантлантически тенденции 2011“ България е на първо място по одобрение на Русия — 88%, следва Холандия — 61% (26). И това е след като в продължение на повече от две десетилетия по-голямата част от българската антикомунистическа десница и идеологическите наемници от прозападни тинк-танкове и свързани с тях журналисти се опитват да променят тези нагласи. Независимо от всичко, те не могат да променят факта, че София и България са столицата и страната с най-много паметници, посветени на Русия и руско-българските отношения. Към това се добавя и фактът, че разочарованието от катастрофалните следствия от прехода към неолиберален капитализъм раждат носталгия към миналото, показват, че обвързването със Запада не е донесло почти нищо позитивно за България. На този фон масовите позитивни нагласи към Русия трудно могат да бъдат променени.

Всички твърдения при анализа се подчиняват на две условия: първото е, че руската имигрантска общност е твърде дистанцирана, капсулирана, изолирана от българското общество; и второ, с голяма степен на вероятност изказаните мнения от респондентите не са на основата на собствен опит от общуване (съседи, приятели, познати и пр.) — само 21% от респондентите имат приятели руснаци. В същото време опитът за прочит на сегашното българско отношение към руските имигранти не може да бъде абстрахиран от вековното отношение към руснаците изобщо, т.е. в него се наслагват много пластове, формирани и променяни през различни исторически периоди.

Тези резултати се потвърждават и от национални представителни емпирични социологически изследвания, проведени в началото на 2012 г. На въпроса „Какво е Вашето отношение към рускоезичната общност в България?“, избраният от почти половината респонденти отговор е „По-скоро положително“ (42,3%). Следващият избран отговор (в който е изразена нагласа) е „Толерантен съм към всички имигранти в страната ми“. Това позволява да се твърди, че независимо от променящите се политически избори („за“ или „против“ Русия), независимо от непрекъснато движещото се политическо махало в една или друга посока в зависимост от геополитически или корпоративни интереси отношението на българските граждани остава относително устойчиво. И ако това е така в определено негативен политически дискурс, сигурно в по-позитивна ситуация симпатиите/привързаностите към руското ще са по-силно изразени. Основание за подобно предположение ни дават определено незначителните дялове както при отговора „Имам отрицателно отношение към всички имигранти в страната ми“ (1,8%), така и при директно изразеното неприемане на руснаците с „По-скоро отрицателно“ (2,8%). Ако дотук като че ли интерпретацията на очерталата се картината е относително лесна, остава около една трета от респондентите с отговор „Нямам отношение“, чиято позиция допуска разнопосочни обяснения: не се интересуват от имигрантските общности, защото собствените им проблеми са ги ангажирали изцяло; нямат отношение конкретно към руските имигранти, защото нямат личен опит и не искат да преповтарят битуващи в общественото съзнание предразсъдъчни формули; защото е крайно отрицателно или крайно положително и не искат да го заявят  публично и пр. Но мнението на тази група български граждани е важно. За съжаление в рамките на това изследване не може категорично да се разчете, но със сигурност допуска много условности в отношението към руснаците.

 

Табл. №1. Какво е вашето отношение към рускоезичната общност в България?

 

1. По–скоро положително, отколкото отрицателно – 42,7

2. По–скоро отрицателно, отколкото положително – 2,8

3. Толерантен съм към всички имигранти в страната ми – 23,9

4. Имам отрицателно отношение към всички имигранти в страната ми – 1,8

5. Нямам отношение – 28,7

 

Мненията при следващия въпрос конкретизират отношението към тази общност. Те са важни, защото респондентите трябва да идентифицират в националната икономика и духовност собствените постижения и чуждите влияния. Разбира се, че малцина ще положат усилия за това и ще се „подчинят“ на стереотипното мислене. Но в случая то е важно и ни казва, че 40,4% от българските граждани определят това влияние като „По-скоро положително“ и едва 3,9% като „По-скоро отрицателно“. С други думи, влиянието на руснаците (независимо от проблемите „Белене“, „Бургас-Алексанруполис“, цената на синьото гориво и пр.) се определя като положително както в икономически, така и в духовен план. Не бива да се подценяват големите относителни дялове както на респондентите (27,8%), които не смятат, че няма такова влияние, нито на неотговорилите (27,9%), тъй като те изразяват мнението на повече от половината български граждани. В този контекст може да се твърди, че продължава да  се удържа баланс между споделящите позитивни и негативни нагласи към руснаците, респективно към Русия.

 

Табл. № 2. Какво е според вас влиянието на рускоезичната общност върху развитието на икономическия и духовния живот у нас?

 

1. По-скоро положително, отколкото отрицателно – 40,4

2. По-скоро отрицателно, отколкото положително – 3,9

3. Нито положително, нито отрицателно – 27,8

4. Затруднявам се да отговоря – 27,9

 

 

Преминавайки от  публичната към частната сфера на респондентите, картината придобива по-различни нюанси. Предпочитаният работодател е българският гражданин (31,1%), а непредпочитаният е руснакът (3,2%). Разбира се, може да се допусне, че това е отношение към всеки чужденец, доколкото няма значима разлика в отношението към руснака и гражданина на друга страна (9,0%) — те са еднакво нехаресвани. Като се има предвид и не особено силното предпочитание към българина-работодател, остава вариантът, че за респондентите е важно да има при кого да работят, без значение на ентническа, национална, религиозна и пр. принадлежност (56,7). Т.е. в личния живот се прави опит за изказване на предпочитания, но те са „пренебрежими“ от гледна точка на икономическата рационалност. Основанията за подобно твърдение е тежкото икономическо състоя­ние на страната и високото ниво на безработица. В такава ситуация отказ от възможност за работа поради абстрактни, външни принципи на отношението работодател-работник е несериозно.

 

Табл. № 3  При равни други условия (заплата, трудов договор, раб. време и пр.), вие бихте предпочели да работите при:

 

1. Представител на рускоезичната общност – 3,2

2. Гражданин на друга страна – 9,0

3. Български гражданин – 31,1

4. Няма значение – 56,7

 

В този смисъл руснаците не се отделят от останалите работодатели и отсъства специфично отношение към тях. Не може да се твърди, че това означава висока степен на интеграция в българското общество, доколкото тези процеси вече са в друга координатна система на интерпретации.

Традиционното българско русофилство предизвиква гневни реакции у малкото, но кресливи русофоби. Типично е следното изказване: „Що се отнася до прословутото българско русофилство (да споменаваме ли за V национален събор на приятелите на Русия, проведен през лятото на 2008 г. край язовир „Копринка“, за септемврийското — 2008 г., социологическо проучване, установило, че от всички страни-членки на ЕС България е на първо място по русофилски чувства сред населението, или за отговорите от зрителите по телевизия СКАТ  (18 септ. 2008 г.) на въпроса „Одобрявате ли изявлението на Кондолиза Райс, нарекла руската вътрешна политика авторитарна, а външната — агресивна“, 75% от телекибиците поддържаха, че Грузия нападнала Русия!?), та ако направим анализ на туй необятно русофилство, неизбежно ще стигнем до извода, че при него се касае за една обикновена медицинска диагноза на тотална олигофрения с национален обхват на разпространение.“  Или „Цялата налична обществена енергия отива в противоборство между двете крила ­­— между русофилите и русофобите. Между „да“ и „не“ на АЕЦ „Белене“. На практика днешните поддръжници на този проект са вчерашните реализатори на концентрационния лагер „Белене“. Днешните противници на проекта АЕЦ „Белене“ са вчерашните консуматори на лагера „Белене“ и ще бъдат потърпевши консуматори десетилетия наред на същото това АЕЦ „Белене“, ако то се появи. В настоящия си вид русофилството в България може да довърши започнатото преди 135 години ­ да реализира мечтата на руската империя за господство на Балканите (27).

„Русофилството, както е известно на всички, е вариант на психическо неравновесие, типично преди всичко за българския комунист и действащо като рефлексно разхлабително или рефлексно повръщане за всеки, който обича отечеството си, без да иска разрешение от Русия,  като и двата процеса имат само здравословен ефект“ (28).

Макар в официалните документи на БСП да се подчертава предимно европейската интеграция на България и да не се споменава изрично отношението към Русия, в изданията на БСП (в. „Дума“, списанията „Ново време“, „Съвременен показател“, „Понеделник“) сравнително широко място заема и проблематиката, свързана с българо-руските отношения или със събития и политики на правителството на Русия. Пример в това отношение е бр. 3-4 на сп. „Понеделник“ от 2012 г., специално тематизиран с руска проблематика. В рубриката „Русия се модернизира“ са включени седем статии, очертаващи стратегията за развитие на Русия. Особено интересна е статията на патриарх Кирил „Да съхраним културния код и базисните ценности на руския народ“. В рубриката „Руско-българските отношения“ са публикувани статиите на И. Баева за българо-руските отношения, на Д. Бучков и Мл. Георгиев за спирането но АЕЦ „Белене“, на Ж. Добрев за търговско-икономическите отношения между България и Русия, на П. Писарев за Москва. В рубриката „Русия в националната ни памет“ са включени различни материали за присътвието на „образа“ на Русия в българската народопсихологична памет.

БСП активно подкрепя проекта за АЕЦ „Белене“. Тя успешно организира подписка за провеждане на референдум по този повод. В определен смисъл резултатите от подкрепата за референдум могат да се интепретират и като косвена подкрепа за по-активни отношения с Русия, и като барометър за нивото на русофилските настроения в България. 

Подкрепата на проекта за АЕЦ „Белене“ от страна и на националистическите формации като партия „Атака“ и ВМРО също показва дълбочината на русофилските настроения, характерни за българския народ. В изказване в НС на 4 април 2012 г. В. Сидеров заявява: „Един такъв въпрос е АЕЦ „Белене“. Аз чух във вашето изложение, че представихте решението на правителството като положително, като нещо, което наистина трябва да се случи. Позицията на партия „Атака“, а и на други парламентарно представени партии, е различна. Следователно в българското общество има разнобой по този въпрос. След като има разнобой най-нормалният начин да се провери как мисли обществото е референдум. Затова, господин Президент, аз се обръщам към вас като държавен глава, който има в правомощията си правото да инициира референдум — инициирайте референдум по въпроса за АЕЦ „Белене“. Това е тема, по която българският народ трябва да се произнесе, за да престанат всякакви спекулации. Глас народен, глас Божий!“.

В интервю от 23 април 2012 г. с П. Волгин лидерът на ВМРО Кр. Каракачанов подкрепя искането на БСП за референдум за АЕЦ „Белене“, като заявява, че построяването на централа отговаря на националния интерес и поради това предизвикването на референдум не е партийна работа. Темата за строежа на АЕЦ „Белене“ се превръща не просто и само в икономико-технологичен въпрос, но и в проблем с по-фундаментална важност като пряко кореспондира с характера на българо-руските отношения. Очевидно е като реакция на действията на днешното правителство на България, което преакцентира върху нашите не толкова европейски, а по-скоро антлантически обвързаности, да се иска сближаване на българо-руските отношения от редица политически партии и организации. 

НДСВ още в началото на своето управление изрази отношението си към строителството на АЕЦ „Белене“. Типична е оценката, изразена в интервю с А. Гълъбов: „Очаквате ли да се случи чудо и НДСВ да възкръсне от пепелта? НДСВ в този формат и с тази абревиатура е партия, която няма място в политическия живот повече. В нея, обаче, има фигури, които все пак успяват да оцелеят. Нищо чудно те да направят своя нова формация и да влязат в следващия парламент. НДСВ изпълни своята мисия. Набързо направената партия успя да върне България в орбитата на руските интереси. Неслучайно в една от първите си речи самият Сакскобургготски заговори за строежа на АЕЦ „Белене.“ (29)

Що се отнася до различните видове комунистически партии, от които само две имат юридическа регистрация (на А. Паунов и на М. Минчев), отношението към Русия е по принцип категорично русофилско. Има само определени нюанси, доколкото идеологическата основа, върху която са изградени техните политически платформи, е обща. Особен индикатор е отношението към НАТО. Отрицателното отношение към НАТО от Партията на българските комунисти „Георги Димитров“ продуцира и подчертаното доброжелателно отношение към Русия. В раздела „Национална сигурност“ в Програмата на Партията на българските комунисти се казва: „Приоритетно място ще заемат отношенията на страната ни с Русия, с която имаме многовековни културни, икономически и политически връзки.“

На 1 септември 2009 г. Политическа партия „Нова зора“ — една силно настроена русофилска партия, констатира, че „вече се проявиха някои характерни черти в управлението на победилата на изборите политическа сила: антикомунизъм, русофобия и все по-засилващ се авторитаризъм. Зад антикомунизма прозират чертите на маккартизма; зад русофобията — озъбеното лице на наднационалния капитал с идеята да бъде закрепостена България в групата на т.нар. поддържащи страни, което е другото име на присъдата над народа ни, осигуряваща бедност и изостаналост. Това са съвсем реални опасности, засягащи всички българи и определящи техния живот за години напред.“ Издига като идея създаването на Единен ляв национален фронт. (30)

Създадената на 4 април 2009 г. политическа партия Българска левица официално не е изразила отношението си към Русия, но в нейните документи се казва: „Борим се за премахването на военния съюз НАТО или поне за превръщането му в политически“, което имплицира едно по-активно сътрудничество  и с Русия.

Външнополитически
и икономически отношения

Независимо, че русофобските прояви в България, съчетани с външнополитически и икономически натиск, допълнени от колониалните рефлекси на управляващите, не създават оптималния климат за развитието на дипломатическите и икономическите отношения с Руската федерация, отношенията  между двете страни са на стандартно официално ниво.   

До 90-те години на XX в. българо-руските отношения се градят върху модела „по-голям и по-малък брат“, „братя славяни“ и т.н. След този период следва отказ от активни политически контакти и конкретни икономически отношения, което довежда до катастрофални последици за българската икономика. Постепенно отношенията между София и Москва се възстановяват.

На 23 октомври 1991 г. РБългария и РСФСР подписват Протокол за установяване на дипломатически отношения. На 25 декември 1991 г. РСФСР обявява, че се преименува на Руска федерация. На 13 януари 1992 г. Руската федерация обявява, че продължава да осъществява правата и да изпълнява задълженията, произтичащи от международните договори, сключени от името на бившия СССР. На 4 август 1992 г. между Руската федерация и РБългария е сключен Договор за приятелски отношения и сътрудничество. В него като основни се залагат принципите за пълно и реално равноправие, уважение на суверенитета и независимостта, изключване на всякаква намеса и стремеж към доверие, откритост и взаимна изгода.

През март 2003 г. на държавно посещение в България е Руският президент Вл. Путин за отбелязване на 125-годишнината от Освобождението на България от османско робство. По време на това посещението е подписана Съвместна декларация за по-нататъшно задълбочаване на приятелските отношения и партньорство между Руската федерация и РБългария, както и редица междуправителствени, междуведомствени и междурегионални споразумения.

През юли 2004 г. на официално посещение в Русия Г. Първанов подписва съвместно заявление с Вл. Путин по повод 125-годишнината от установяване на дипломатически отношения между Русия и България и перспективите за развитие на приятелските отношения и многостранното руско-българско сътрудничество.

На 4 септември 2006 г. в рамките на тристранната руско-българско-гръцка енергийна среща на върха се осъществява среща на президентите на Русия и България в Атина, по време на която те правят преглед на състоянието на двустранните отношения и потвърждават взаимното желание на страните за уреждане на отношенията в областта на военнотехническото сътрудничество, за актуализиране на Споразумението за сътрудничество в газовия сектор.

На 15 март 2007 г. в Атина, в присъствието и участието на Вл. Путин, министър-председателите С. Станишев и К. Караманлис подписват тристранно междуправителствено споразумение за сътрудничество в строителството и експлоатацията на петролопровода „Бургас-Александруполис“.

На 6-8 май 2007 г. министър-председателят на България С. Станишев провежда работно посещение в Русия. По време на разговорите с министър-председателя и Михаил Фрадков са обменени мнения по актуални въпроси на двустранното сътрудничество и регионални въпроси. Подписани са поредица от документи за уреждане на важни аспекти от правната рамка на руско-българските отношения. Потвърден е техният взаимен интерес за стратегически проекти в енергетиката, решителни стъпки за задълбочаване на двустранните връзки в културната сфера в контекста на отбелязването на 130-годишнината от освобождението на България от османско иго и провеждането през 2008-2009 на Година на Русия в България и Година на България в Русия.

На 24 юни 2007 г. в рамките на Балканската среща на върха за енергетика в Загреб, на среща между Вл. Путин и президента Г. Първанов е поставен акцентът върху развитието на двустранните отношения, белязани от висока динамика на сътрудничество в енергийния сектор. Страните потвърждават взаимния си интерес от изпълнението на тези стратегически проекти — изграждането на петролопровода „Бургас-Александруполис“ и на АЕЦ „Белене“. Основният резултат от срещата е споразумението за присъединяване на България към нов маршрут за доставка на руски газ за Европа „Южен поток“.

На 17-18 януари 2008 г. руският президент Вл. Путин при посещението си в РБългария заедно с Г. Първанов откриват Годината на Русия в България, посветена на 130-годишнината от освобождението на България от османско робство. В центъра на разговорите са изпълнението на споразуменията за големите съвместни проекти в областта на енергийната инфраструктура — АЕЦ „Белене“, нефтопроводът „Бургас-Александруполис“, газопроводът „Южен поток“. Вл. Путин се среща със С. Станишев и председателя на Народното събрание Г. Пирински. По време на срещата акцентът е върху задълбочаване на сътрудничеството в икономиката, търговията, междупарламентарните, културните и хуманитарните области.

На 18 септември 2008 г. в рамките на VII Международен инвестиционен форум „Сочи-2008“ на среща на руския премиер Вл. Путин и министър-председателя на България С. Станишев е обсъдено участието на български фирми в изграждането на олимпийски съоръжения в Сочи, както и реализирането на съвместни енергийни проекти.

В Годината на Русия в България на 8-12 октомври 2008 г. в София се провежда руската национална изложба „Русия и България: нови перспективи за сътрудничество“, както и заседание на Междуправителствената комисия за икономическо, научно и технологично сътрудничество.

В рамките на  Годината на България в Русия (2009) се осъществяват редица срещи на ръководители на страните на най-високо ниво: президентът на РБългария Г.Първанов посещава Москва, председателят на правителството на Руската федерация Вл. Путин има срещи с представители на Министерския съвет на РБългария, в хода на които са разгледани редица въпроси, засягащи междудържавните отношения. На 1 септември 2009 г. се провежда среща на министър-председателя на РБългария Бойко Борисов и министър-председателя на Руската федерация Вл.Путин в Гданск, Полша, по време на мероприятия за отбелязване на 70-ата годишнина от началото на Втората световна война.

На срещата през ноември 2010 г. между премиерите на България и Русия — Б.Борисов и Вл. Путин, основният акцент са въпросите за сътрудничеството в областта на енергетиката: бъдещето на „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“, цената на руския газ, възможността за разширяване на стокообмена между двете страни. Много активни са разговорите през 2012 г. между руската страна и министъра на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев. Темите са преди всичко от областта на енергетиката — обяснението за отказа от българска страна да се строи АЕЦ „Белене“, намаляване цената на руския газ и др.

Руската федерация остава един от основните външнотърговски партньори на РБългария. През 2010 г. на Русия се падат 10,2% от външнотърговския стокообмен на България (2-ро място), в т.ч. 2,9% от износа (10-о място) и 16,2% от вноса (1-во място).

България заема около 1% от външнотърговския стокообмен на Русия.

 

Стокообмен на РБългария с Руската федерация

млн. щ.д.

 

Години         Стокообмен            Износ            Внос              Салдо

2006               4168.5                        228.4              3940.1            – 3711.7

2007               4159.3                        446.3              3713.0            – 3266.7

2008               5983.4                        614.4              5369.0            – 4754.6

2009               3533.0                        407.5              3125.5            – 2718.0

2010               4735.3                        584.7              4150.6            – 3565.9

2011               6465.8                        930.9              5734.9            – 5004.0

 Водещи стоки по внос-износ:

Структурата на износа е твърде разнообразна, но предвид експортния потенциал на РБългария подлежи на оптимизиране. Относителен дял в износа — 3% и повече, заемат едва четири групи стоки.

 

Водещи стоки в българския износ за Русия през 2011 г.

 

Групи стоки Износ  Отн. дял %

Медикаменти          34.6

Части за автомобили        5.5

Хладилници, фризери и др. оборудване         3.8

Арматурни артикули          3.2

Полиспасти, лебедки, крикове   2.9

Гроздови вина        2.7

Корабно и самолетно снабдяване        2.6

Части за кари          2.3

Електрически акумулатори         1.6

Нефтени масла      1.4

 

 

Структурата на вноса е твърде еднообразна, като преобладават енергоносителите — 93.7%. Останалите стокови групи имат дял под 2%.

 

Водещи стоки в българския внос от Русия през 2011 г.

 

Групи стоки, внос   Отн. дял, %

Суров нефт  66.8

Природен газ           19.2

Нефтени масла      6.4

Необработен алуминий    1.8

Каменни въглища  1.3

Рафинирана мед и медни сплави         0.8

Вестникарска хартия         0.4

Апарати за обработване на материали със загряване       0.3

Торове, съдържащи 2 или 3 от подхранващите елементи 0.2

Азотни торове         0.2

 

 

 

Данните за 2011 г., сравнени с тези от 2010 г., показват:

• Стокообменът се е увеличил с 36,5%;

•  Износът от България се е увеличил с 25,0%;

•  Вносът от Русия се е увеличил с 38,2%.

• Средно за периода 2000-2011 г. се наблюдава: от България за Русия изнасят 640 фирми, от които 41 правят 75% от износа; в България от Русия внасят 844 фирми, от които 2 правят 75% от вноса (заради енергоресурсите).

• Общият размер на преките руски инвестиции за периода 1996-2011 г. е 1 485.7 млн. евро.

• Русия заема 10-отo място сред инвеститорите в България.

През периода 2005—2008 г. се наблюдава непрекъснат ръст на руските инвестиции. Инвестициите през периода 2009—2011 г. са по-малки в сравнение с предишните две години, причина за което е не само общата икономическа криза, но и едностранната външна политика, която води правителството на Б.Борисов.

• Броят на българските фирми с руско участие от 5 до 100% от капитала са 4652 (2-ро място след Турция).

• Най-големите руски инвестиции са в търговските дружества „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД (производство на нефтопродукти) и „Лукойл България“ (търговия с нефто­продукти). Решенията за тези инвестиции се вземат в централата на „Лукойл“ в Русия, но формално преводите на финансови средства се извършват от филиали в няколко европейски страни (Холандия, Австрия, Швейцария) и БНБ не ги калкулира към инвестициите от Русия.

 

Увеличаването на инвестициите и туристопотока от Русия биха помогнали за намаляване на дебаланса в търговията със стоки. Рус­ките граждани заемат 4-о място в класацията по брой на чуждест­ранни туристи, посетили България през 2011 г., като се наблюдава увеличение на туристопотока от Русия с 20,3%. Най-важната причина за намаляване на туристопотока през 2002 г. е въвеждане на визов режим (от 01.10.2001г.). Впоследствие от българска страна систематично са предприемани мерки за облекчено прилагане на визовия режим за туристически пътувания.

Основните спогодби за развитие на българо-руските икономически отношения са следните:

• Споразумение между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за икономическо и научно-техническо сътрудничество (21.05.2009 г.);

• Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане (8.06.1993 г.);

• Спогодба за регулиране на взаимните финансови задължения (28.03.1995 г.) и Допълнение към нея (от 5.06.2002 г.);

• Споразумение между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за сътрудничество в областта на туризма (08.05.2007 г.);

• Спогодба за международни автомобилни превози (19.05.1995 г.);

• Спогодба за морско търговско корабоплаване (19.05.1995 г.);

• Спогодба за въздушни съобщения (26.11.1997 г.);

• Спогодба за организиране на пряка международна железопътно-фериботна връзка между пристанищата Варна (РБългария) и Кавказ (Руска федерация) (18.01.2008 г.)

• Спогодба за сътрудничество и взаимопомощ в митническата дейност (19.05.1995 г.);

• Спогодба за сътрудничество в областта на антимонополната политика (19.05.1995 г.);

• Спогодба между Патентното ведомство на РБългария и Рус­ката агенция по патентите и търговските марки (Роспатент) за сътрудничество в областта на индустриалната собственост (26.03.1998 г.);

• Спогодба за сътрудничество и взаимопомощ в борбата с незаконните финансови операции (07.06.1999 г.);

• Спогодба между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за сътрудничество в областта на атомната енергетика от 19 май 1995 г.

• Споразумение между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за съдействие на развитието на сътрудничеството между областите и общините на РБългария и субектите на Руската федерация (19.10.2004 г.);

• Договор за насърчаване и взаимна защита на инвестициите (от 1993 г., в сила от 18.12.2005 г.) и Протокол към него;

• Договор между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за социална сигурност (20.03.2010 г.) и Споразумение за неговото прилагане (подписано на 13.11.2010 г.).

Договорно-правната база с Русия е в процес на актуализация във връзка с членството на България в ЕС от 01.01.2007 г.

• План за съвместни действия за периода 2008—2009 г. по изпълнение на Споразумението между правителството на Република България и правителството на Руската федерация за сътрудничество в областта на туризма;

• Основен договор за проектиране, доставка и изграждане на АЕЦ „Белене“;

• Спогодба между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за сътрудничество по внос в Руската федерация на отработено ядрено гориво от изследователски реактор;

• Спогодба между Министерството на транспорта на РБългария и Министерството на транспорта на Руската федерация за организация на пряка международна железопътна-фериботна връзка между Пристанище Варна и Пристанище Кавказ;

• Споразумение между правителството на РБългария и правителството на Руската федерация за сътрудничество при създаването на газопровод за транзит на природен газ през територията на РБългария („Южен поток“);

• Договор между съдружниците на международната проектна компания по проекта за нефтопровод „Бургас—Александруполис“.

Активна роля в развитието на икономическите отношения между двете страни играе Междуправителствената българо-руска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество, на чиито заседания обикновено се обсъжда целият спектър на икономическите връзки.

В новото двустранно Споразумение за икономическо и научно-техническо сътрудничество с Руската федерация, съответстващо на изискванията на ЕС и влязло в сила на 21.05.2009 г., се предвижда запазването на Междуправителствена българо-руска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество. Председател на българската част на Комисията е министърът на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев, определен с Решение на Министерския съвет. Последното ХIV заседание на Комисията е проведено на 6-7 април 2011 г. в Москва, на което е направен анализ на двустранното сътрудничество и са набелязани основните направления за по-нататъшното развитие на двустранните българо-руски икономически отношения. Следващото ХV заседание е предвидено да се проведе в София.

През юли 2010 г. в резиденция „Евксиновград“ министър Трайчо Трайков се среща с министъра на енергетиката на Руската федерация Сергей Шматко. Обсъдено е двустранното сътрудничество в областта на енергетиката, в частност проектът за строителството на газопровода „Южен поток“.

През март 2010 г. в Москва заместник-министър Иво Маринов се среща с ръководителя на Федералната агенция по туризъм на Руската федерация Анатолий Ярочкин. Обсъдени са въпроси на двустранното сътрудничество в областта на туризма. През септември 2010 г. в Москва заместник-министър Иво Маринов се среща със заместник-ръководителя на Федералната агенция по туризъм на Руската федерация Александър Радков, а през март 2011 г. в Москва заместник-министър Иво Маринов отново има среща с ръководителя на  Федералната агенция по туризъм на Руската федерация Александър Радков по въпросите на двустранното сътрудничество в областта на туризма.

През февруари 2011 г. в Москва заместник-министър Марий Косев се среща с генералния директор на „Росатом“ Сергей Кириенко. Обсъдени са въпроси на двустранното сътрудничество в областта на атомната енергетика, свързани с изграждането на АЕЦ „Белене“.

През април 2011 г. министър Трайчо Трайков оглавява българската делегация в Москва за участие на ХIV заседание на Междуправителствената българо-руска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество.

Заключение

Съвременните българо-руски отношения са дълбоко структурирани от традиционната опозиция „русофили-русофоби“. Те се отразяват върху целия политически, икономически и културен периметър на връзки между двете страни. За разлика от традиционното „русофилство-русофобство“ съвременните измерения се конкретизират в голяма степен като ляво-дясно. В лявоцентристките и дясно центристките политически организации съществува определена динамика в отношението към Русия, която зависи в голяма степен от определени казуси в икономиката или политиката. Проблемите в българо-руските отношения са обусловени не толкова от обективно несъвпадение на интересите, колкото от превратни възприятия за мястото и целите им в променящата се международна система. Съответно вариантите за развитие на българо-руските отношения през новия век са многобройни.

В българо-руските отношения трябва да се установи балансът между прагматизма и традиционните нагласи на българския народ. За това се изискват нови качества на българския политически елит, нов тип политици, със самочувствие, без безусловно подчиняване на всички западни „наставления“, със самостоятелни решения в съответствие с новия геополитически контекст и с националните интереси, със способности да удържат баланс между западни и  източни партньори, с политически реализъм по отношение на запазване на добрите взаимни чувства между българския и руския народ.

 

Бележки

(1) Л. Томова. Русофобията като диагноза. Дума, 24 януари 2011 г., бр. 19

(2) Кръстев, Иван, Криза в българо-руските отношения? http://www.capital.bg/show.php?storyid=2415911).

(3) Величков, А. 2012. Трансформациите на партийната система в България — причини и следствия. В: Понеделник, 28 май, с. 3

(4) www.krumblagoev.com – Господин Аз

(5) В. Дневник, 5 юни 2012 г.

(6) http://www.greenparty.bg

(7) Leviev-Sawyer, Clive. „Bulgaria Should Take Active Role in Europe Missile Shield, PM Borissov Says.“ The Sofia Echo, April 9, 2010. Accessed July 08, 2011. http://sofiaecho.com/2010/04/09/884747_bulgaria-should-take-active-role-in-europe-missile-shield-pm-borissov-says)

(8) Dikov, Ivan. „Foreign Minister Nikolay Mladenov: Bulgaria Now Has the Foreign Policy of a ‘Grown-up’ EU Member.“ Sofia News Agency, June 8, 2011. Accessed July 08, 2011. http://novinite.info/view_news.php?id=129092

(9) RIA Novosti. „Bulgaria’s U.S. Missile Defense Plans ‘not Anti-Russian“, February 17, 2010. Accessed July 08, 2011. http://en.rian.ru/world/20100217/157918698.html.

(10) Стоян Хайтов. Волфганг Ишингер: Системата за ПРО в Европа следва да изгражда съвместно с Москва, Геополитика, 2, 2012

(11) Ст.Хайтов. Паскал Бонифас: Американската система за ПРО противоречи на идеята за сдържането, Геополитика, 2, 2012)

(12) http://www.vsekiden.com (29.06.2012)

(13) http://evestnik.bg/13622/putin-zalaga-na-silovite-metodi

(14) http://e-vestnik.bg/13689/rusiya-protestnotodvizheniese-organizira

(15)http://e-vestnik.bg/13770/nov-grandiozen-protest-na-minus-20gradusa-ochakva-moskva/

(16) www.dnes.bg, Сирия погреба руско-американските отношения

(17) Г. Фотев. България и Европа. В: България между Европа и Русия. Научна конференция, 10-11 окт. 1997 г. Съст. М. Георгиев.

(18) Пл. Цветков. Руската и съветската имперска система. В: България между Европа и Русия. Научна конференция, 10-11 окт. 1997 г. Съст. М. Георгиев.

(19) Ч. Добрев. Октоподът на русофобията, в. Нова зора, бр.16, 20 април 2010 г.

(20) dnesplus.bg, 08. 02. 2012

(21) П. Анчев, Русофобията на днешните либерали, Дума, 2 май 2012 г.

(22) Анна Матвеева, в. Гардиан, Сега, 18 декември 2008 г., „В битка с русофобията“

(23) kaldata.com

(24) http://www.frognews.bg

(25) Григорова, Мила. Галъп интернешънъл. Дори след газовата криза българите остават положително настроени към Русия, Класа, 9 март, бр. 451

(26) Българите са най-големите русофили в ЕС, Дневник, 14 септември 2011 г.

(27) Русофили и русофоби, 27 март 2012 г. http://www.georgialeksov.com.

(28) http://www.svobodata.com.

(29) Интервю с А. Гълъбов от 20.12.2011. Не може с прикрито русофилство да се крещи на площадите „Да живее България“, http://www.platttonnn.blog.bg.

(30) В. Нова зора, бр. 30,  1 септември 2009 г.

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.