МИСТЕРИИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЦИНИЗЪМ

 

Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социо­логията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към НС на БСП.

 

Да се говори/пише за политическия цинизъм във времена като днешните, е колкото лесно, толкова и трудно. Лесно е, понеже „цвeтята на злото“ (но не по Шарл Бодлер), т.е. на циничното, никнат и цъфтят навсякъде. Тяхната безкрайно неприятна смрад се разнася навред. С нея са просмукани всички слоеве на обществено-историческата атмосфера. Всички пори на обществено-историческия ни живот през последния четвърт век са прогизнали от присъствието и неконтролируемите проявления на цинизма в обществото. По протежение на две десетилетия и половина от историческата биография на т.нар. демократичен преход няма нито една социална сфера, която да е останала непристъпна срещу вирусите и пандемиите на циничното. Няма жизнен свят, на която и на каквато и да е човешка общност, който да не е попаднал под сянката на зависимостта от безпределно разпространения, а и всевластен феномен на циничното в нашия живот. Толкова неочаквани, непредвидими, динамични и радикални обществено-исторически промени, такива колосални преобразувания настъпиха в живота ни като държава и общество, че вече не можем да го познаем своевременно, но и да го проумеем достатъчно. Само цинизмът си остана все така жилаво непроменим, тревожещ и дори плашещ ни с всекидневните си изстъпления. Въпреки своите пъстри модалности — арогантни и брутални или перфидно скрити въплъщения в живота, — цинизмът, особено този в политическата сфера, си остава все така лесно доловим, а и бързо разпознаваем от много хора.

Цинизмът безпрепятствено и триумфално шества не само и не толкова в подземията, нито в средите на силно „вталената“ по своите размери и възможности днешна средна класа, а и по цялото протежение, дори най-вече по високите върхове на социалната пирамида на сегашното ни преходно общество. Общество, което необосновано си позволяваме или неправомерно ни принуждават постоянно да наричаме демократично. Публична тайна е, че днешните политически и прикриващите се зад гърбовете им други елити са истинските композитори, прилежните аранжьори, вдъхновените текстопис­ци и безупречните диригенти на нескончаемите въз/производства и на наложителните публични консумации на огромните количества от всевъзможни, отблъскващи политически „творби“ на циничното, огласящи всички кътчета на сегашната ни социална аура.

Цивилизационният избор, който родните политици от всички идеологически разцветки вдъхновено прокламираха, неуморно рекламираха, бленуваната глобална отвореност, обвързаност и европейският път на интегрирано развитие не само не смалиха, а обратно, увеличиха и ускориха проявите на различни форми на цинизма във всички сфери на обществен живот. Може и да се твърди, че не само на своеобразната „обремененост“ на българския национален характер, нито единствено на грехопаденията и провиненията, белязали жестоко нашата исторически драматична, изпълнена с прекалено много премеждия и трагедии национална съдба, се дължи неистовият ламтеж за живот, който е прочистен от наличието на прояви на цинизма. Няма да е пресилено да се каже, че съвременните постмодерни реалности и прокараните от тях обществени нрави се оказват невероятно благодатни и за възхода на цинизма. Неолибералният сценарий на обществено-историческо развитие, който поглъща в своите турболенции целия взаимообвързан по логиките и техниките на глобализма свят, не само не е спасение, а е причина и катализатор за триумфа на цинизма. Тъкмо той поглъща в убийствената си прегръдка формите и начините на разнороден обществен живот, за да ги унифицира по свой облик и подобие.

Подобна тревожна, дори печална констатация обаче не бива да се възприема или оценява като жалостив вопъл и горчиво ридание, породени от непреодолима и покъртителна носталгия по историческото ни минало, което вече е осъдено и обречено. Тя е безпристрастна, обективна и достоверна констатация на онова, което е очевадно в органиката на съвременните обществени реалности, социални нрави, в които силуетите на човещината или „грамажът“ на хуманизма все повече се смаляват.

Смешно и дори жалко би било твърдението, че политическият или всеки друг тип/вид цинизъм в обществено-държавният ни живот отпреди 10.ХI.1989 г. е бил съвършено непознат или е присъствал в микроскопични и даже напълно поносими от хората дози. Ако беше така, нямаше да се стигне и до публичната еуфория в зората на демокрацията, до вулканичния взрив от упования и надежди, от светлата вяра в един нов начин на живот, който да е защитен срещу всички прояви на цинизма в него! Един съвършено нов или друг начин на живот, който, за жалост, изобщо не се и състоя!  Не бива да си затваряме очите, да си запушваме ушите, да немеем пред това, което вилнее и поразява всички сфери на живота в нашата държава и в обществото ни! Напротив — всичките ни социални сетива трябва да са способни да уловят и преценят реално, обективно, безпристрастно и достатъчно комплексно истинската същност и особеностите на всепроникващия навсякъде цинизъм!

Същевременно, трябва да сме напълно наясно и с някои други положения, които не бива да смущават и възпрепятстват правилната ориентация в битието ни — тук и сега.

Илюзия или пълна лъжа е да се твърди, че някога и някъде в история­та или пък в еволюцията на демокрацията е имало (или има и днес) такъв тип общество или такава социална сфера, които са напълно неподвластни, дори резистентни, антисептични срещу нашествия­та или произшествията, предизвикани от всякакъв цинизъм. Последният, макар и в твърде различна степен и форма, е бил неотлъчен сподвижник, неразделен спътник, сякаш неизбежен придружител и принудително наложен компаньон на обществено-историческото развитие на отделни (конкретноисторически или социални) форми на политическата и, разбира се, на всяка друга демокрация.

В досегашната историческа еволюция на човешките общества и форми на държавност не са познати такива, в които цинизмът да е бил напълно отсъстващ или пък изолиран от политическите реалности и нрави на конкретноисторическото им съществуване. Вероятно на това се дължи и изключителната смислова, ценностнонормативна привлекателност или социалното очарование, мащабите на разпространение и власт на различни исторически утопии, политически митологии, социални инженерства и пр., които твърде натрапчиво са проповядвали светла вяра във възможни и постижими (обществено-държавни) форми на живот, които да са и абсолютно гарантирани срещу всички (потенциални или пък реални) атаки на цинизма.

В цялата историческа биография на човечеството (в контекста на модалностите на устройство и съществуване на обществото и държавността) винаги реалните или символните конкуренции и баталии в сферата на политическото неизбежно са се докосвали до деликатната или взривоопасната сфера на присъствието, ролята и значението на цинизма в политическите реалности и нрави, и в политическата култура. Цинизмът сякаш по неизкоренимо задължение се е съзирал или се е приписвал най-вече на политическите и идеологическите опоненти, противници и врагове. Политически различните, идеологически другите и чуждите са се считали за естествени носители и опасни разпространители на неговото покваряващо, разложително и смъртоносно наличие в социума, в живота. Човешката същност или природа на политически/идеологически чуждите е била считана за белязана от първородния грях и подвластна на неизкоренимото бреме на цинизма. Обратно, собствената политическа азовост винаги е била пренебрежителна или оправдателна към наличието, проявите на „евентуални проблясъци“ на цинизма в самата нея.  Затова повечето идеологически теории и визии, импониращи на такава политическа азовост или идентичност, всъщност са представяли модели на обществено-държавно устройство, в които (да) не се показват, обговарят, обясняват или оправдават евентуални (или неотвратими) възможности и гаранции за присъствие и проява на циничното в политиката, а последното да се подразбира, представя и оценява само в неговите минималистични дозировки, подобно на непредотвратимото, но „по-малкото зло“.

Въпросът обаче опира до това какви са били или са сега причините, факторите, условията, механизмите, стимулаторите или ограничителите на модалностите на цинизма. Няма как да мислим и преценяваме досегашните исторически форми и въплъщения на политическата демокрация като напълно стерилни от примеси и съставки, отлагания или своеобразни кристализации в тях на определени форми, степени, въплъщения на един или на друг тип/вид цинизъм в социума. Абсурдно е да размишляваме или да оценяваме което и да е от досегашните или сегашните (толкова прехвалени) отворени общества, което да е било, или сега да е солидно изолирано, безусловно и тотално защитено, дори абсолютно „затворено“ спрямо възможните атаки и реалните поражения в него на определени модалности на цинизма в разнородните човешките връзки или в многоликите отношения в социума. Парадоксално е да смятаме силно развитите, благоденстващи, богати и проспериращи общества на Запада, апологетично описвани или възхвалявани като еманация на съвременната пълнокръвна демокрация, като напълно освободени и непристъпни за пораженията на цинизма в социалните тъкани на техните обществени реалности и нрави. Какво остава тогава за неразвитите или гърчещите се в тежки кризи и преходи общества, които са невероятно благодатна, изумително питателна среда за всеки вид цинизъм! Още повече че всяка криза и радикален преход се оказват в обществено-историческото битие и съзнание на техните съвременници особено или дори златно време за цинизма. 

При условията на неолибералния глобализъм не е възможно да си представим нормална и просперираща икономическа демокрация (защото съвременната икономика е основана и тотално подчинена на на пазарната логика), която да не е абсолютно чужда или непоносима спрямо всички модалности на морала, но за сметка на това пък да не е радушно гостоприемна към цинизма в нравите на социума.

Абсолютно освободеният пазар в привидно „отвореното общество“ ражда, възпроизвежда, дистрибутира и консумира всевъзможни извращения в човешката природа, поради което е и органично невъзможен без какъвто и да е цинизъм. Той ограничава, смалява или елиминира възможностите на повечето играчи на пазара, ако те не спадат към властелините и спекулантите на пазарните борси/тържища. Уж „невидимата ръка“ на „свободния и неограничен пазар“ днес прекалено осезателно или доста тежко се чувства като най-безцеремонна, даже брутална разправа с конкурентите. Нейната „демокрация“ обслужва транснационалните корпорации или олигархичните елити в пределите на глобалните и националните стопански пространства в дадени държави. Тя прекалено цинично, а и безкрайно несправедливо обогатява определени малцинства и елити, като същевременно захвърля в бездните на мизерията, нищетата и житейската безнадеждност огромни човешки мнозинства, за които хоризонтът на надеждите тъмнее.

Истинската демокрация притежава и проявява огромни морални и хуманистични заряди, които извират от приоритета на безкористността, фундираща нравствеността. За разлика от нея, свободният пазар се гради на или възвеличава единствено ползата, т.е. користта, поради което и той няма как да се спогоди с или да отстъпи на моралния етос.

 При господството на катехизиса на неолибералния глобализъм политическата демокрация сервилно прислужва на пазара, като постепенно лишава огромни социални слоеве от социалните им придобивки, извоювани в продължение на векове и напрегнати десетилетия на изключително тежки съпротиви и борби за равенство, солидарност, справедливост и свобода на всички социални общности, на всички граждани. Ескалиращо растат публичните критични, скептични и нихилистични нагласи към политиката, нейните институции и властови представители. Негативните предразсъдъци, предубеждения, дистанции, отчуждението, отвращението и дори погнусата от политиката и политиците е всеизвестен и мащабно разпространен феномен в целия съвременен свят. Политическото представителство все повече се превръща в спекулативна и инструментална технология, зад която всъщност реално се подменят, редуцират или елиминират огромни потребностни комплекси, присъщи на мащабни социални слоеве и общности. То все повече се изпразва от своето първоначално демократично съдържание и смисъл.  Съвсем не са случайни увеличаващите се концепции, теории и визии за меланхолията, агонията и дори за гибелта на демокрацията в съвременния постмодерен, глобален свят.

Глобалните или континенталните центрове на властта превръщат националните държавни администрации в лишени от суверенност безропотни изпълнители на проектите и сценариите, на повелите, ултиматумите и алтернативите, които външни политически фактори или институции им налагат — без да се съобразяват с нацио­налните особености, историческите и социокултурните традиции в конкретни страни или общества. Това неизбежно провокира неудържим растеж на скептицизъм, нихилизъм и цинизъм към властовите потенции, реалните способности на националните администрации и пр.

По идеологически и политически причини се налага двойствено отношение към национализма и патриотизма. Силните на историческия момент държави, общества и култури си позволяват да пренебрегват, дори да елиминират повелите на политическата коректност и ригоризмите за толерантност, като мащабно „инжектират“ психиката и съзнанието на своите общества с националистични съставки, независимо от паралелно натрапваните от неолибералните постмодерни институции космополитни логики. Що се отнася до зависимите, изпадналите в криза, неразвитите и слабите държави и общества, на тях по всякакъв начин се отнемат правата свободно да развиват националистични нагласи, особено ако последните не съвпадат със сценариите на глобалните играчи. Ерозията или умишленото унищожение на националното самосъзнание, самочувствие и самоуважение не остава без сериозни, мащабни и дори крайно отрицателни последици. В тази историческа ситуация, при такъв обществен климат е неизбежно в социума да не се появят и развият съпротивителни, протестни реакции срещу глобалните властелини, което на свой ред също предпоставя и катализира възход на цинизма във и към властта. 

Инструментално фаворизираният деконструктивен дух на постмодерния неолиберализъм насърчава разрушителни импулси и стихии, преднамерен и последователен разгром и пълно унищожение на всякакви социални структури и системи, завещани от предишната история. Затова и не можем да се обясним правилно и комплексно възхода на цинизма в нашата метежна съвременност, без да отчетем постмодерните деструкции и неолибералните „разграждания“ на националната и социалната държава. При такива процеси и тенденции цинизмът или нихилизмът към нейната роля и значимост бележат олимпийски рекорди. Във време, когато всичко се разпада и умишлено се руши; когато всичко предишно е осквернено и поругано, а новото все още липсва или не се е доказало; когато най-значими социални ценности и норми тотално се обезстойностяват и делегитимират; когато вакуумът  е господар във вселената на аксиално-прескриптивните еталони и ориентири на човека и пр., цинизмът не може да стои безразличен и пасивен. Тъкмо обратно — в подобни времена, реалности и нрави неговите апетити стават вълчи, ненаситни, неутолими. Те са способни на безгранични безумия, пакости и злосторства.

Постмодерният неолиберализъм не щади и демокрацията в културната сфера. Затова не може и да се говори изобщо за културна демокрация в нашата съвременност. Подчинена на принципите и ценностите на пазарната конкуренция, културата губи напълно всички свои демократични измерения или значения, лишава се от значими хуманистични проекции, интенции и инвенции, които в прежни времена, реалности е имала. Днес не е естествено да си въобразим която и каквато и да е „масова“ или пък „висока“ култура и базирана на прокарване и утвърждаване на драстични и несправедливи неравенства между различни човешки общности или индивиди, на безпощадни сблъсъци и дори на ужасни войни между различни цивилизации и култури, която да е имунно несъвместима с всеки цинизъм.

Глобализиращият се свят неудържимо увлича във въртопите на американизиращата унификация редица уникални и самобитни цивилизации и култури, имащи хилядолетни или поне многовековни биографии. Тези радикални процеси и тенденции съвсем не са чужди на проявите на цинизма. Преднамереният „геноцид“ над определени цивилизации и култури, вилнеещите и насърчаваните от неолибералните ламтежи и кроежи лингвоциди над някои човешки общности, елиминирането на определени културни ценности и постижения, и пр. са елементи от кошмарно забележимия или изкусно завоалирания „пъзел“ на триумфиращия цинизъм над света, човещината и Човека, над неговите ценности, норми и жизнен свят.

В постмодерно компютъризирания и мащабно омрежен съвременен свят се появяват исторически непознати в миналото на човечеството дигитални бариери, пропасти и разделения между хората, които също по своему дават висококалорични храни за различни нашествия и поражения на цинизма в живота на хората. Ограничение­то до достъпа в интерактивното пространство, предпоставящо колосални различия в „орбитите“ на житейските биографии и съдби на огромни човешки маси, по същество е цинично социално инженерство, социален дарвинизъм в живота на хората.

Впрочем, проекциите и въплъщенията на ужасната „месомелачка“ на уникални и самобитни цивилизации и култури не е нещо непознато на самите нас, на родната ни драматична национална история и културна идентичност. Исторически многовековно и трагично сме опознали, но също и днес „сърбаме попарата“ на подобни процеси, тенденции на тотално и насилствено обезличаване и унищожаване на идентичността ни, на националния ни характер или на културната ни самобитност. Не е чудно, че днес българите и най-вече тези от младите поколения нямат никакво национално самочувствие, нито родолюбиво чувство, за тях патриотизмът е безсмислица. Тези промени, преобразувания или поражения в националната ни свяст и памет не са безотносителни за протягащия към тях хищни ръце, властно разпореждащ се цинизъм. Те влияят крайно отрицателно и върху историческото и социалното въображение на нацията, на отделни нейни етнокултурни съставки и на поколенчески кохорти и пр.

Не е допустимо да мислим и да вярваме безпрекословно в ползата от публични политики, още по-малко за социални политики, които се градят върху темелите на неолиберализма, убиващ (безжалостно, целенасочено и последователно) социалната държава със строителните материали на социалния дарвинизъм, които разпространяват, а и увековечават всевъзможни форми на социално отчуждение между хората; които политики да са напълно обезопасени или чужди на всякакъв модус на циничното. Още повече че съвременният постмодерен, неолиберално конструиран глобален свят е мащабна арена и атрактивна сцена на създаването и легитимацията на публични политики, които целенасочено и последователно унищожават все още съществуващите остатъци на човещина в хората.

Истинската демокрация е и трябва да бъде солиден ограничител, безпристрастен и критичен съдник, безпощаден екзекутор на безграничното и безнадзорното господство на цинизма.

За съжаление днес истинската демокрация е по-скоро мит, непостижима химера. Нейните досегашни и сегашни превъплъщения са далеч от оригинала. Всекидневно, очевадно и навред се сблъскваме в обществения, общностния и в персоналния си живот с ненаказуемост и плашеща неспособност да се ограничат и отстранят истинските причини и фактори, властовите протекции и преференции, разгула на всевъзможните прояви на политическия цинизъм, който на свой ред обуславя и насърчава останалите форми на цинизма в разнообразните пластове/сфери на драматичния ни обществено-държавен живот.

Жизнените светове на нашите съвременници са силно поразени и зависими от нашествията, властта на цинизма в тях. Сякаш геномът на сегашния ни преходен живот е съграден и овладян тотално от ДНК-то на цинизма. Цинизмът безцеремонно е превзел, всемогъщо е подчинил на себе си всичко в държавата, като не е оставил недокосната нито една от нейните институции. В живота ни днес като че ли няма и нито един обетован остров, или нито една солидно защитена територия срещу трудно описуемите напасти, произволи и пошли волунтаризми на циничното.

Същевременно да се говори/пише за политическия цинизъм (от научна гледна точка) е прекалено трудно, понеже, независимо от неговото нескончаемо възпроизводство в обществения живот, той все още не е конкретен обект/предмет на специализирани и профилирани научни изследвания. Макар всекидневно в социалната среда и атмосфера да се срещат определения, обяснения, обвинения или оправдания, че нещо или някой са свързани с налагане на цинизъм в отношенията и връзките си с останалите сфери, институции или хора, това не значи, че циничното е уловено и санкционирано по подобаващ начин от научните дискурси и наративи за съвременния ни публичен живот. Изобилието и честотата на употреба на прилагателни и съществителни, свързани с циничното в политиката и в живота ни изобщо, с които мастити или поръчкови учени, експерти и анализатори, медийно тиражирани звезди-журналисти, омръзнали ни със своите словоизлияния и словоблудства политици, всекидневно ни заливат, не са сериозен, солиден аргумент за достатъчно компетентно изследване и дълбинен анализ на този феномен.

Нещо повече, което всъщност е най-страшното в историческата ни конюнктура: народът ни, българското гражданство сякаш омаловажават и подценяват ескалацията и могъществото на цинизма във всички сфери на обществения и държавния ни живот. В известен смисъл това вероятно се дължи и на обстоятелството, че гражданите като че ли са претръпнали, чувстват се безсилни и неспособни да се справят с вандализмите и пакостничествата на разнородните форми на цинизъм в обществения или в персоналния им живот. Такава принудителна адаптация или аклиматизация към безчовечността, антихуманизма и антидемократизма на циничните прояви обаче са фатални не само и не толкова за съвременните, колкото за подрастващите и бъдните поколения. Те залагат мини със закъснител, които в историческа перспектива ще предизвикат катастрофални социални конфликти, разриви и разпади в тъканта на социума.

В този ракурс огромна отговорност и даже вина носят родните политически и духовни елити, които не сториха нужното, за да възпрат или поне да ограничат нашествието и триумфа на цинизма в различни сфери на държавния или на обществения живот. Не по-малка е отговорността и вината и на отечествените обществени науки, най-вече на политологията, философията, социологията, психологията и културологията на политиката. Те не създадоха, не утвърдиха потребния в преломното ни време творческо-изследователски пиетет към злободневните и взривоопасните теми, една от които е  тъкмо тази — за естеството и особеностите на политическия цинизъм, за ролята и значението му в живота, пораженията/последиците от него в настоящето и бъдещето.  Вместо да бият камбаните на историческата/обществената тревога, както пише Дидро, те доброволно или пък принудително носеха дърва за кладите на социалните безумия, оправдавайки се, че изпълняват добросъвестно своя граждански дълг.   

Същност и особености
на политическия цинизъм

Цинизмът (в частност — неговата политическа модалност) е сложен социокултурен феномен. Той се приютява и действа във всички сфери и нива на човешкия живот. Неговите признаци и въплъщения се появяват в съзнанието, самосъзнанието, психиката (афективната) и волевата сфера, в характера и динамичния стереотип на субекта — под образите на особени навици, привички, стереотипи, обичаи, ритуали, традиции и трафарети на светогледно и практическо проявление, в особената насоченост и „технологичност“ на неговите поведенчески реакции в определен тип социални ситуации, в културата, т.е. в манталитета и маниера на публична изява в различни форми и мащаби.

А и в немалко политически суб- или контракултури, цинизмът е важна съставка и твърде активен механизъм за публична регистрация на техните визии за добро в обществото. С други думи, цинизмът разпростира — безцеремонно, брутално и арогантно, или пък завоалирано и перфидно — властта и владенията си върху целия жизнен свят на човека. Веднъж прислонил се в мисленето, чувстването и битието на човека, особено ако е открил там гостоприемство и разбирателство, той вече много трудно може да се изгони. За това обаче спомага и нещо друго: цинизмът винаги е готов, умее и успява да привлече вниманието, да събере погледите, да изостри слуха, да предизвика определен тип мисли, да създаде у едни хора душевен комфорт, дори и екзалтация, у други — точно обратното, — пълен дискомфорт и крайно неудобство. Той е невероятно способен и изобретателен да подвежда, манипулира, съблазнява и въвежда в изкушения и грехопадения, в простъпки и престъпления. Неговият субект (с неординерното си мислене, поведение) се привижда на околните като човек с разкрепостено мислене, освободен дух и с непокорна воля, а това естествено има съответен сугестивен потенциал или пък заразителен периметър.

Цинизмът винаги предпоставя или осъществява своеобразно високо напрежение, водещо до тежки разриви  между добродетелта и порока, възвишеното и низкото, свещеното и профанното, овластеното и обезвластеното, законното и незаконното, с което неизбежно „вкарва в играта си“ разнородни фигури или пък фрагменти от нравствената, естетическата, религиозната и правнополитическата сфера на човешката световост. Духовността, нейните най-ниски и най-високи, върхови сфери и нива са пространствата, в които неистово осцилира, където броди, вилнее и върши безумните си „геройства“ или мрачните си подвизи цинизмът. Той винаги поразява със своите скверни филипики и гнусни похищения, опитва се да превърне в опустошени от пожарищата на порока, в разрушени или руиниращи (за добродетелта) територии ценностно-нормативните еталони, нрави или реалности на нормалното и дължимото човешко отношение и поведение.

Цинизмът страстно прокламира и последователно върши странни салтоморталета, при които възвишеното става низко, низкото — възвишено, достойното — недостойно, мерзкото — доблестно, честното — нечестно, нечестното — честно, правилното — неправилно, неправилното — правилно, лошото — добро, а доброто — лошо, и т.н. Обърквайки тотално координатите и смисъла на морално-етическите категории и реакции, той тласка своите субекти и обекти към коловози, които отвеждат далеч от истински човечното.

По тази зловеща и невинаги забележима или осъзната причина цинизмът разкрива, демонстрира по-особено отношение и реактивност към хуманитарната сфера, т.е. към човека и човешкото в неговите връзки, отношения, обноски и постъпки, като драстично сменя смисловия фокус на представяне и интерпретация на хуманното, предопределяйки му изопачени, извратени, вулгарни, низки, пошли и аморални „орбити“. При такова жонглиране с доводи, аргументи, изводи, с подобна еквилибристика между претексти, контексти и подтексти човешкото губи истинските си лица и стойности; то се представя и превръща в нещо коренно различно от дълбинната си същност.   

Разбира се, в ориентациите или въплъщенията на цинизма току-що визираните фигури и фрагменти от сферата на морала, естетиката, религията, политиката и правото никога не са представени в равни „дозировки“. В различните ситуации едни или други фигури и фрагменти придобиват водеща, солова партия, излизат на по-преден план на сцената на циничното, докато други отстъпват по-назад и дори се превръщат в декор или са невидими, докато не дойде техният „час и ред“, т.е. техните „минути, обстановки на слава“.

Когато става дума за политическия цинизъм, трябва специално да се отбележи, че при него в светлината на рампата, във фокуса на вниманието се поставят само или преди всичко две сфери — моралната и политическата, докато естетическата, правната и религиозната са като допълващи или обслужващи „водещите лица“. Това е, защото естетичното, конфесионалното или юридическото не се проявяват в чист, разголен и автономен вид в приумиците, безобразията на циничното въплъщение. Те не са основното, което предизвиква или насърчава еуфориите и вакханалиите на циничното. Те са само придатък, допълнение, суровина, подсигуряващ аргумент или пък моментна илюстрация. Ето защо, когато трябва да дешифрираме потайните кодове на политическия цинизъм, непременно трябва да обърнем вниманието, а и старанието си към тези сфери. Те са, които ще ни разкрият истинския лик, интимната същност, тайните на предназначението или спецификите на превъплъщенията на различните форми на този цинизъм.

Политическият цинизъм във всички исторически епохи, при всички типове общества или държавни режими, във всички цивилизации и култури се намира най-вече на две (безкрайно сложни за разбиране, още повече пък за споразумяване, или за взаимодействие) реалности, каквито са нравствеността и политиката. Няма по-труднодостъпна територия за морала от тази на политиката, така както няма по-солидни предубеждения, предразсъдъци и трафарети за безполезността и вредността на нравствеността от тези, които принадлежат и се експлоатират в политиката за нея. Обикновено политиката само резоньорски (на думи, съвсем не и реално) държи на морала и се възползва по менторски и морализаторски начин от ролята и значението му.

Тъкмо тези извънредно сложни връзки и трудни отношения между политиката и морала създават невероятни препятствия и огромни затруднения и пред изследването, анализа и интерпретацията на един такъв многопластов, но и същевременно взривоопасен, а и деликатен социокултурен феномен, какъвто се оказва политическият цинизъм.

Да се каже, че политическият цинизъм изобщо не е безразличен и бездушен, нито бездействен към моралните ценности, норми и порядки в конкретни обществено-исторически реалности, е и най-малкото, което трябва да се спомене за него. Всъщност той винаги дръзко се явява на историческия хоризонт и в обществено-политическото битие под бойните флагове и призиви да се атакува и превземе някаква социална — реална или символна — територия, в която нравствеността някак господства.

Моралът е този,
който му пречи

Моралът винаги се „набива в очите“ на цинизма. Той разпалва ламтежите или кроежите на последния, като изисква от цинизма лукаво да се съобразява и коварно да се преобразява, да се самопредставя за негов истински и най-верен последовател. Затова и извънредно рядко ще чуем и видим цинизъм, който съвсем прямо, откровено, наивно да заявява, че не понася морала и му мисли лошото. Далеч по-важно е да се подчертае, че политическият цинизъм прекалено и умишлено заиграва и доста непочтено се възползва от онова, което нравствеността му предоставя. Понякога това естество е прекалено лесно и бързо разпознаваемо. То направо шокира и се набива в очи. То демонстративно парадира със себе си, безобразничи и своеволничи. То невъздържано крещи или дискретно намеква, че никой не може да му се опре, да му се съпротивлява, да отрича неговите присъди. То безцеремонно демонстрира, че е над всичко останало, че никой не може и не бива да има намерението или дързостта да му противоречи или да оспорва неговите мотиви, доводи, основания, аргументи и тълкувания.

В подобни случаи политическият цинизъм ни се разкрива и откъм своите най-брутални, безцеремонни, арогантни или безпардонни страни и изяви в дадена ситуация. Така го виждаме като на длан, без грим или хамелеонски похвати, на които е способен.

Друг път обаче, за да се различи вярно и комплексно да се оцени политическият цинизъм, е необходимо прекалено внимателно, извънредно задълбочено и многостранно да бъдат наблюдавани, премисляни и оценявани неговите загадъчни и странни маньоври, завоалираните му ходове, прикритите намерения и неочакваните му сценарии. Защото в подобни ситуации сме изправени пред много ребуси, пред нуждата или дълга да проникнем, проумеем както се случва зад външната фасада на превъплъщенията му.

В такива обстоятелства не можем да се доверим наивно или напълно на видимостите, на външните изражения на политическия цинизъм, понеже зад тяхното лустро се крие нещо много по-различно; нещо, което се отнася до иманентната му същност и значение. Затова ни е нужно известно време, тънък усет, проницателни размишления за видяното. Само след старателното и усърдното провеждане на подобна умствена операция може да бъде установено, че под повърхността или видимостта на натрапващата се моралистична или морализаторска визия на политическия цинизъм се прикрива нещо, което е прекалено имунно чуждо, непоносимо, дори враждебно на истинските устои на морала.

Политическият цинизъм и неговите ангажименти носят клеймото на специално отношение, а и на своеобразен „принос“ към определени нравствени системи, логики и практики. Това не означава, че той е положил свещена клетва или вечен обет да служи до сетния си дъх на моралните катехизиси, на техните прилежни или даже и аскетични проекции и въплъщения в пулсиращия — исторически и всекидневен — живот на хората. Точно обратното, политическият цинизъм винаги е неприкрито недоволен и сериозно раздразнен, нерядко даже и силно вбесен от прекомерните ограничения и претенции, от „неоснователните“ очаквания на нравствеността към неговите коварни планове и изяви. Той не понася нейните своевременни изявления и основателни реакции по негов адрес. Затова си позволява своеволията да се надсмива и издевателства над нравствеността. Нещо повече — носи дамгата на силно пристрастие, съучастие в престъпването, унижението, пренебрегването, извращението или в преднамереното убийство на моралното като начин на мислене, чувстване и поведение.

Знайно е, че всяка нравствена система създава, но и легитимира определена своя мяра за разграничението на добрите от лошите мисли, чувства, дела. Политическият цинизъм изобщо не се съобразява, нито спазва и отстоява изискванията и посланията, които извират от смисловите недра, присъствието и значението на тази морална мяра. Тъкмо обратното, той винаги се оказва открито или прикрито нарушение, „легално“ и нелегално преминаване отвъд визирани допустими граници, модуси и рамки на мярата. Обществено-валидизираните и използваните „валенции“ на отделните нравствени елементи, логически разположени и обосновани според „Менделеевата таблица“ на общочовешкия или на конкретно-историческия тип морал, не притежават за него задължителна стойност и роля освен тази, че го провокират към дадени наказателни операции спрямо тяхната ценностно-нормативна власт, степен или начин на приложение.

Политическият цинизъм винаги притежава и публично оповестява своето меродавно и безалтернативно мнение за най-доброто нравствено устройство на обществото, което неизбежно влиза в разрез и противоборство с обществения порядък. Понеже вечно е несъгласен и зле настроен към нравствено валидизираните в социума ценности и норми, цинизмът същевременно неистово копнее и прави всичко възможно, за да съумее в дадена ситуация да наложи друга мяра за оценка на стойността на мислите, думите, чувствата, жестовете, постъпките на хората и на реалността на събитията. Тази различна мяра е призвана да наложи нов порядък, да установи нови властови връзки и отношения между засегнатите лица в ситуацията. За да се прокара и наложи друг ред, е нужно предишният да бъде разклатен, критикуван, отречен, дискредитиран. Затова и предпочитаната или фаворизираната от цинизма нова мяра неизбежно трябва силово да детронира или перфидно да принуди морала да абдикира, да го накара да напусне своите селения, да се откаже от властта, символите, логиките и практиките си. Именно в тази прекалено мрачна и кошмарна посока политическият цинизъм разкрива всичките си изключителни, но и изумителни заложби, дарби и таланти.

Политическият цинизъм не е свикнал, нито обича да прави разлики между това, което има/няма морално „право на живот“ и власт, които да са в съзвучие с нравствено изискуемото. Единствено неговите представи, фикции, илюзии и фантазми са достойни и достатъчни, за да придадат нравствен статус и патос на онова, на което той прекалено държи. Затова политическият цинизъм се чувства способен, силен, а и последователен в стремежите и опитите си да прокарва/налага подобни разлики, с което неизбежно полага минни полета във взаимоотношенията между хората. Нещо не може да се счита за разрешено или за забранено, ако то е извън или в противоречие с неговите представи, канони, догми, критерии и преценки. По компаса на своето пристрастие или неприязън, на собствените си антипатии и симпатии политическият цинизъм обяснява, тълкува всичко, „което му падне“. За този цинизъм логически правилното, морално обоснованото, естетически изтънченото или пък възвишеното обикновено се оказват само някаква пренебрежима или незабележима подробност, ненужно и даже вредно излишество; лукс, който той не може, не иска или твърдо отказва да възприеме.

Същевременно той представя, но и изисква за логически вярно, нравствено стойностно, юридически законно да се счита само онова, което носи неговия смислов и ценностно-нормативен „печат“ и му служи. Затова политическият цинизъм е странно царство на едновременно властване на безогледна и безгранична относителност, от една страна, а също и на втвърдения до безумие и неотстъпчив в ината си догматизъм, от друга страна. Той омаловажава и обезценява всичко друго освен онова, което принадлежи, обслужва собствения му манталитет и маниер на проява в конкретно дадена социална среда, атмосфера и ситуация. Всичко, което сервилничи и блюдолизничи пред него, верноподанически, най-безропотно му служи или което славославя и гарантира неговото господство, или оневинява политическите му произволи, заслужава неговата добронамереност и дори благоволение или благословение.

Прокламираната и утвърждаваната от моралната логика и праг­матика мяра винаги символизира, гарантира и катализира присъствието, но и властта на нещо свещено за тези лица или общности, които изповядват и отстояват нравствените норми и ценности. Това се оказва прицелна точка на домогванията, аспирациите или усилията на политическия цинизъм, който иска да развенчае ореола и могъществото на сакралното.

Съществуват и най-различни начини, средства, форми или степени на прекрачване, на дезавуиране на сакралността и легитимността на нравствената мяра. По натура или по нрав политическият цинизъм не е склонен и способен да си позволи само малки странични стъпки и леки отклонения от линиите, прокарани от моралната мяра. На неговия характер и темперамент най-често никак не подхождат добре промислените и премерените слова, въздържаните емоции и чувства, старанието да не си позволява неприлични мимики, гримаси или жестове, избягването на прекаленото волево усилие.  Той винаги жадува и върши нещо обратно. Нещо, което не само прекрачва, но и демонстративно показва или пък лукаво подсказва, че линиите на нравствената мяра не струват нищо, не са годни или са безсилни да възпрат неговите напори или своеволия. Всъщност моралният, както и политическият цинизъм се стараят и опитват непременно да докажат, че в техни ръце е съдбата на онова, което ще бъде считано за свещена мяра.

Естествено политическият цинизъм има и допълнителни причини, и основания, за да отправя своите предизвикателства, обвинения, подигравки, насилия над светостта. Той не понася да има нещо, което да е неуязвимо, неопетнено, непоклатимо или вечно. Затова и

преоценката на ценностите и нравите,
промяната в реалностите и битието

са винаги сладостен блян, мощен копнеж, пленяваща мечта и императив за изявите му. Тъй като е неудържим, а и неподражаем краен релативист, политическият цинизъм се стреми и опитва винаги и навсякъде да демонстрира или поне да подсказва, че всичко трябва да бъде само ad hok важно, ценно, значимо, с изключение на самия него. По тази причина всички морални или социални ценности и норми се оказват постоянно върху прокрустовото ложе на неговите брутални или лицемерни замисли и изпълнения. Те могат да бъдат използвани или отхвърляни само по точно „целево предназначение“.

Политическият цинизъм не може да се примири с положението, при което хората гледат с учудване, възмущение, гняв, дори потрес неговите безобразни и вредни изпълнения. Той се старае да им внуши или да ги убеди, че присъщата му своенравност, арогантността или перфидността на проявите му следва да се възприемат и оценяват като висша оригиналност на разума и изтънченост на духа. В тези си неудържими и постоянни пристъпи политическият цинизъм винаги се оказва обсебен от идеята или от манията, че околните трябва да се радват или възхищават на неговото остроумие и находчивост,или пък да се стряскат и плашат от неговата злонамереност и злопаметност.

Нерядко политическият цинизъм проявява своята противоречивост, а и непоследователност, като рязко обръща позициите си, сменя мненията и оценките си, величае тези, които е обиждал и ругал, или охулва и се гаври с онези, от които само минути или часове по-рано се е възхищавал, и ги е убеждавал във вечната си лоялност и неизменна почит към тях. За него нищо не може или не трябва да бъде трайно и вечно освен личния му интерес.

Необузданият разгул на релативизма обаче не стига на политическия цинизъм. Той му е недостатъчен, за да удовлетвори изцяло неговите неутолими апетити, вкусове. Затова на помощ се притича и моралният нихилизъм, когото цинизмът посреща на драго сърце, с отворени обятия, комуто предлага небивало гостоприемство, щедрост.

Алхимичната комбинация между безграничния
релативизъм и яростния нихилизъм

се оказват нерядко крайните черти на физио­номията и битийността на циничното в политиката, на неговите особени слова, мимики, жестове, емоции и постъпки в живота. Тя му позволява и същевременно го насърчава да се подиграва и гаври с всичко/всички, да се усъмнява, подозира, отрича, критикува, охулва, поругава всички морални образи. Всичко е достойно да бъде примамка и награда за неговите безразсъдства и произволи. Няма или не трябва да има нещо, което да е под опеката на нравствеността, която да го предпазва от злонамереността, злодеянията на вакханалиите на политическия цинизъм. Всичко и всички трябва да имат своите слаби места, в които той умело да се прицелва.

Моралът винаги е особена, могъща за изповядващите, осъществяващите го сила, докато цинизмът (във всичките си лица и бития) непременно е въплъщение на слабост.  Истинската сила обикновено ясно разбира и оценява собствената си мощ, поради което не обича да парадира с нея, а и да я изважда на публичен показ. Затова нравствеността не обича да се самоизтъква, да обръща внимание към себе си, още по-малко пък да се хвали със своите качества, достойнства, а очаква другите сами да забележат и оценят по достойнство нейните признаци.

Истинският морал никога не страда от комплекси за малоценност, които трябва някак да избива, като демонстрира нещо противоположно на това, което е неговата природа. За разлика от него, слабостта винаги трепери, всячески се опитва да се представи за нещо повече от това, което е всъщност. Затова и аморализмът винаги се старае и опитва да привлече вниманието, да си изпроси одобрение или възхищение, да върши онова, което ще го „извиси“ в очите на околните. Разбира се, това невинаги е достатъчно ясно забележимо, нито пък лесно за разбиране, защото цинизмът търси и успява да намери различни прикрития и коварни видимости. Той обаче никога не може да се примири и съгласи с подобен ярък контраст и статут. Затова той прави всичко възможно, за да изглежда в очите на хората като много силен. Цинизмът всячески се опитва да „преобърне нещата“ в своя полза, да повали и победи морала. Той винаги се оказва

привидната сила на безсилието,
което иска да властва нечестно

От историята, от смутното, кризисното ни настояще е известно, че политическото безсилие винаги си придава вид на прекалена сила и безалтернативна власт, с която всички трябва почтително да се съобразяват, а и да безпрекословно да й се подчиняват. Ала колкото и да се преобразява, безсилието все пак си остава каквото всъщност си е!

Политическият цинизъм винаги се разпознава и разбира в престорената сила, която цели да подведе нравствения ред в социума, или да прекърши гръбнака му. За да изпълни тази своя свещена мисия, той трябва да превземе и унищожи социално валидизираните, легитимирани морални демаркационни линии между доброто и злото.  Нещо повече: този вид цинизъм е съвършено погазване и преднамереното покушение срещу святостта и властта на нравствените норми, ценности, символи и порядки. В този смисъл той е оптимумът, границата, отвъд която няма какво повече да се направи, за да се оскверни и унищожи нравствеността. Същевременно политическият цинизъм не се изразява само чрез присъщите му аморални образи, въплъщения и стойности. Именно защото е политически, той депозира своите отношения и прояви и към политическото, към неговите разнородни и многолики проявления.

Всеки политически цинизъм ламти, отдаден е на битката за власт. Няма такъв негов вид, който да е безразличен, безчувствен или пасивен спрямо нея. Затова и политическият цинизъм е своеобразен Гобсек, който трепери и скъпернически пази всяка своя монета на власт, но успоредно с това неистово копнее и прави всички необходимо, за да я превърне в съкровище, което другите нямат. Опитва се да превърне бленуванията си в реалности, да ги наложи в нравите на хората.

Политическият цинизъм винаги иска да избяга от собствените си страхове или кошмари, от ужасните си сънища и видения, като хвърли другите в смут, страх, паника. Такава е неговата логика, но и механиката на неговите автоматизми или операции: да дава на другите онова, което сам не желае за себе си, от което се плаши. Той вечно задкулисно крои нещо на другите, което не би искал никога да му се случи.  В този замисъл и в неговото осъществяване цинизмът не се спира пред нищо и никого. Няма нищо, което да не привлича вниманието му, стига то да му носи и някаква полза. Няма и политическа институция, която да е непристъпна крепост или пример за неподатливост спрямо похожденията, похищенията, атаките или вероломствата на цинизма. Няма и политически или идеологически периметър или символ, които да са строго охраняема, забранена зона, в която този цинизъм да не нахлуе.

Политическият цинизъм не понася, а изпитва силни алергии към обществените и политическите нрави и порядки, които се задържат прекалено дълго в действителността; те винаги го предизвикват, дразнят или изострят неговите щения и попълзновения. Политическият цинизъм не признава никакви морални или социални ценности и норми, които се препречват на пътя на неговите намерения или изпълнения.

Политическият цинизъм винаги е предвестник или сподвижник на разместване на пластовете в социалната пирамида, на „изплуване или потъване“ във властовите йерархии на определени лица или групи, на партии или коалиции, които се доверяват или уповават на неговите логики, инструментариуми и гарантирани откъм успеха практики.

Той е „постоянен играч“ в казиното
на безотговорно проиграните политически ресурси

Често се среща в самодоволството, охолството на облажили се от политическия хазарт.

Политическият цинизъм неизменно се появява и развилнява, когато настъпят сериозни катаклизми в дадени сфери на държавния или обществения живот, когато сеизмични вълни разклатят основите и постройките на социалните учреждения. Това съвсем не значи, че той се явява на сцената на историята или всекидневието само когато се задават или вече са в разгара си смутни, преломни времена, разнебитени реалности и нрави. Този цинизъм е сподвижник и компаньон и на спокойни, и мирни времена, в които има сериозни проблеми, колизии, конфликти, драми и социални пукнатини, на които властта не обръща подобаващо внимание и достатъчно навременни грижи.

Политическият цинизъм любопитства за тайните на „извайване“ на имиджа, за консумиране на неговите печалби, а пък и прилежно се старае да ги усвои. Той е готов на всичко, на всяка цена „да разбие на пух и прах“ политическия и моралния авторитет, публичното реноме или медийния рейтинг на своя опонент и враг. Няма постижения, успехи, завоевания и заслуги, които опонентът е постигнал, които да не са атакувани, критикувани, осмивани, подигравани и отричани от циника. В размаха на своите покушения или издевателства над облика и делото на политическия конкурент циникът няма граници.

Всички етици превъзходно знаят, че нравствеността е такъв особен социокултурен феномен, който е всепронизващ, вездесъщ, всеобхватен и проявяващ се във всички сфери на обществения или на персоналния човешки живот. Тъкмо подобно мощно присъствие на нравствеността обикновено вдига кръвното на политиката и принуждава последната да търси пътища, начини, средства да си върне тъпкано на морала, разбира се, със забележими или дискретни прийоми. Тъкмо тук се появява и развилнява цинизмът, който да удостоверява и уверява съответни индивиди/мнозинства, че моралът не е толкова силен или страшен. Нещо повече, че нравственият етос може прекалено лесно, бързо и хитро да бъде заобиколен, преодолян или дори целенасочено, подло експлоатиран за каузите на цинизма.

Същевременно трябва предварително да бъдем наясно с една особена ситуация, която се отнася до взаимоотношенията и ролите на моралния и политическия цинизъм. Наложително е да знаем, че всеки политически цинизъм се оказва и морален, докато не всеки морален цинизъм притежава неизбежно и политически измерения. Трябва да кажем, че моралният цинизъм е сподвижник на всички досегашни исторически епохи и общества. Има ли нравственост, съществуват ли конфронтации и баталии между доброто и злото, между добродетелта и порока, между съществуващото и дължимото и пр., винаги има време и място, а и роля за цинизма, понеже той заема определена позиция в градежа или битието на тези опозиции.

Цинизмът никога не може да бъде „отвъд доброто и злото“, да бъде неутрален или импотентен спрямо предизвикателствата, съблазънта и изкусителността на морала. Той винаги иска да „има пръст“, да играе съвсем немаловажна или незабележима роля в постановката или в драмата на фаталните нравствени опозиции. 

Моралният цинизъм винаги стои от едната страна на барикадата на тези нравствени опозиции, а това определено е позицията на лошото, злото, порока, безчовечното, макар на думи той да твърди точно противоположното: че е осветен е посветен само и единствено на моралните светини, на истинските ценности и норми, на праведния и щастлив живот, на категоричния императив за неотстъпния и непоколебим дълг.

Цинизмът винаги е своеобразно, натрапчиво нравоучение за правилен живот, за това кое и как, защо и доколко, къде и кога може да се смята за правилно или за неправилно, за разрешено или недопустимо, за добро или за лошо, за свято или мръсно. Неговата страст, неговото забавление и неговото удоволствие непременно се свързват с неустоимото му желание да поучава, да нарежда и да командва как да се живее животът. Той полага упорити и разностранни усилия, за да повдигне спадналия тонус на онези, които му се доверяват, които му вярват или още повече — разчитат на неговите услуги. Затова нерядко прибягва до банални, семпли, вулгарни и дори просташки клишета, като се опитва да представи за сентенции или за вековечни и проникновени мъдрости, от които просветват истините за живота, а и се разбира коя е солта му. След като другите благоприлични доводи и обяснения, аргументи и повествованията не струват пукната пара, той смята за достойно и наложително да пласира публично своите неприлични слова, да прави грозни гримаси, да демонстрира отблъскващи жестове и да върши всевъзможни пакости, с които да измени тягостната атмосфера в ситуацията.  

Всяка нравственост исторически или актуално създава, възпроизвежда и легитимира определени матрици и инструментариуми за тактично отношение и поведение между хората. Тактът, измерен чрез вежливостта, демонстриран с етикета, все още не е истинската морална същност и реалност за човешките връзки, но все пак е някакво предмостие, без което нравствеността и общуването на хората не могат.

Онова, което веднага бие на очи при наличието на цинични думи, жестове или постъпки се забелязва в пълното пренебрежение и незачитане на тактичността, на коректността, на уважителното или почтителното отношение към другия човек, който в конкретна ситуация се оказва мишена на агресивната интервенция на цинизма. Циникът само привидно се опитва да изглежда формално вежлив, с благопристойно или прилично отношение и поведение към своя опонент. Той е лишен от чувството за такт и коректност, за толерантност и зачитане на достойнството и честта на своя събеседник или на онзи, към когото са отправени неговите критики. Вместо това циникът разчита на нетактични, обидни слова, жестове, мимики и постъпки, на нетолерантно, демонстративно, перфидно-подигравателно и брутално поведение, което винаги прекрачва границата на нормалното или изискуемото от хората в случая. Дори когато умишлено се опитва да се представи за тактичен или толерантен, той кощунства спрямо истинската тактичност и толерантност, понеже показва нейната лабилност или евентуална двойственост при нечистоплътността, перверзията на помислите си, а и на използваните в поведението си похвати.

В стремежите и опитите си да натрие носа на своя ситуационен конкурент циникът винаги разкрива своя морален профил, демонстрира границите и особеностите на своя мироглед, на качеството или количеството на своята възпитаност.

Цинизмът е начин публично да се окарикатури, обиди, подиграе, опозори или дори да се смаже другият човек, да се покаже, че неговите достойнства, качества, предимства и добродетели или са съвсем незначителни и нереални, или пък че са неспособни да го спасят от похищенията и безобразията, капризите и безумствата, от саморазправите, които самозабравилият и развихрил се цинизъм върши.

Той винаги е посветен на публичното унизяване
или низвергване на опонента и врага

В старанията и усилията си да дискредитира авторитета или да потъпче моралния лик на своя противник, циникът става и жертва на бумерангов ефект — вместо другия да се окаже паднал, реално циникът се превръща в жертва на своя план и капан.

Подигравайки се неоснователно или безжалостно издевателствайки над другия, циникът полага всички сили да изобрази и обясни нищожността или дори падението на своя опонент. Но той върши това по начин, който поражда съмнения, несъгласия, дори и протести. Не само „изтипосаният“ чрез циничните разкрития или квалификации субект, но и техният автор изпадат в неблагоприятна позиция, макар че вторият си въобразява, че подобно нещо е невъзможно или нереално да му се случи, понеже в момента той „води играта“.

Всъщност практически се оказва, че в развиващата се драматична ситуация на цинично изображение са налице две паралелно разгръщащи се падения. Първото е измислено и виртуално. То се прокарва от субекта на цинизма, който по морално недопустим, крайно обиден и изопачаващ истината начин се старае и опитва да опише, охарактеризира и квалифицира по непристоен маниер своя опонент. Второто падение обаче е реално, и то принадлежи на субекта на цинизма, макар той често да не го осъзнава или чувства, да не е наясно с неговите размери или отрицателни последици.

Преминавайки всяка мярка за нравствено отношение, изоставяйки всички базови изисквания за дължимо морално и човечно действие, циникът пропада в бездната на моралното си самоунищожение, на собствения си позор.  

Моралният цинизъм, както и неговото дискретно проектиране или осезаемо въплъщение в политическите прояви, е категоричен синдром, връх и символ на нравственото падение на неговия субект. Той е особен показател за нравственото разложение и покварата на субекта, за неговото отчуждение, дезертьорство от и предателство на истински моралните светини, които високо, мащабно или дълготрайно се ценят и използват в обществено-историческия, или в този на различните общности и индивиди живот.

Морално-политическият цинизъм демонстративно, арогантно и брутално или перфидно и елегантно се стреми и опитва да впечатли околните, да преобрази социалните настроения и нагласи в социума или в дадена човешка общност, когато съществува или се заражда благоприятна ситуация за подобен процес. За да постигне своите пъклени замисли или злокобни планове, той не се съобразява, нито се спира пред битуващите морални ценности, норми, правила, форми на съвместен човешки живот. Няма граници, които той да не смее да премине или светини, които да не е готов да поругае и оскверни. Няма дългове, които той да не е способен да отхвърли и презре. Единственото, което не смее да прекрачи, е собственият му интерес. Единствената светиня, пред която неуморно и прилежно се кланя, е личната му полза. Висшата му дължимост и неговият категоричен императив са да бъде повече, ако може — дори над всички останали. Не той да зависи от тях. Те да се съобразят с капризите му!

Политическият цинизъм винаги е и в ролята на досаден ментор, на отегчителен резоньор или на противен нравоучител за благодеяния и благоденствието на другите хора. Той непрестанно упреква и поучава, като перфидно прокарва някакви (полезни за него) сравнения между отделните хора. Той назидателно размахва пръст, неудържимо и несдържано бълва критики, порицания и заклинания за неизбежните наказания за извършителите на грехове и престъпления според неговите безкомпромисно точни преценки или меродавни изводи.

Политическият цинизъм, подобно на нравствения си събрат, никога не цени качествата и добродетелите на другия. Вместо това той винаги ги превръща в мишена на своя присмех и на издевател­ствата си с тях. Този цинизъм разчита и неуморно превъзнася единствено и само собствените си достойнства и предимства, дори и когато всеки друг човек сериозно се усъмнява, отрича и подиграва на тяхната реалност или социалната ценност и значимост изобщо или в конкретно дадената ситуация. Той е

неспасяем и неудържим
мегаломан по природа

За да си позволи лукса или да се възползва от привилегията да използва цинични арсенали и репертоари на поведение, човек трябва да е изгубил прекалено много от истинските представи за същността и ценността на човека, на човечността в неговото мислене. По тази причина цинизмът винаги е явен синдром на известна, дори тотална безчовеченост на неговите субекти — създатели и потребители. Няма цинизъм, който да е осветен или оплодотворен от лъчите на хуманизма; който да е сцена или арена на пришествието, възшествието, на властта и триумфа на хуманизма. Тъкмо обратното — цинизмът винаги е унижение, оскърбление, гавра и екзекутиране на хуманното в човека, който го върши, и спрямо човечното на онези, които той наранява. А когато в политическото си измерение и въплъщение той се бракосъчетае и с властта, тогава нещата отиват към одиозни и кошмарни развития на случката.

Цинизмът винаги се стреми и опитва да се усъмнява в правотата и ценността на моралния или социалния порядък, да дискредитира и торпилира нравственото статукво, да се подиграва и унищожава моралните светини и традиции на определени човешки общности или на даден индивид. Той безцеремонно пледира за друго устройство, за различна логика, архитектура и битийност на живота в съответни общества, общности или жизнени светове на отделни индивиди. Той съвсем съзнателно не приема, а и категорично не оценява по достойнство екстериора и интериора на онова, което реално битува и символно властва в умовете и сърцата, в душите или проявите на онези, които са прицел на неговите коварни атаки.

Цинизмът иска и се опитва да изгради като реален и пълновластен един друг жизнен свят, друга социална, политическа, морална среда и атмосфера, в които той да се чувства господар, а неговите опоненти и противници — да са му роби. Той не понася социални пространства, реалности, пирамиди и йерархии, в които да му бъде отредено незавидно, неблагоприятно и неуютно (за неговите претенции и очаквания) място, където да му липсват комфортът и властта на онези, които са „повече“ или „най-отгоре“ спрямо другите хора, където да бъде ограничаван или притесняван от нечии чужди изисквания, правила, закони и дисциплинарни устави на жизнените проя­ви.  Тъкмо затова той никога не е и не може да бъде привърженик и гарант на равенството между хората. Цинизмът кога оглушително, кога тихомълком

прокламира разделения и противопоставяния
между човешките същества

За него е съвършено понятно и приемливо, че съществуват различни човешки природи и „породи“, някои от които — естествено тези на неговите опоненти и противници — са по-долнокачествени или дори са изначално обременени и дамгосани от първородния грях, докато други — разбира се, тези, които му принадлежат, — са символ и обител на доброто, прекрасното, възвишеното, истинното и съвършеното в човешката същност и изява. В неговите очи и представи себичното му проявление трябва да е винаги на върха, докато другите непременно да бъдат встрани или дори в краката му в конкретна ситуация.

Истинското и дълбоко хуманното нравствено символ-верую залага на възприемането, оценяването, преживяването и действието спрямо другия човек винаги в качеството му на висша цел и ценност, а никога не в битността му на средства за чужда цел. Ако моралният дълг изисква от своя субект в определени ситуации той да се ограничава, да се лишава от твърде важни, понякога съдбовно ценни за него неща, дори да се жертва, политическият/моралният цинизъм никога не е готов и способен на подобни самоограничения, на самопожертвователност или на всеотдайност заради другия. Истинският и хуманистично пълноценен нравствен етос винаги поставя другия на високо ниво, което не бива да се подменя или разрушава, да се отрича и осквернява. 

За разлика от този хуманистичен патос, патетиката на цинизма винаги олицетворява и възвестява публично, че другият, който е опонент, противник или враг, може и трябва да бъде смятан и срещу него да се действа като към нещо, което е доста нископоставено, подолнопробно, несъстоятелно и неважно спрямо Аз-а. Другият следва да не бъде нищо повече от някаква суровина, материал, елементарно средство или инструмент, от които или чрез които неговият субект ще реализира целите, ще постига плановете или сценариите, които е замислил, и които неотстъпно, докрай ще преследва.

В стремежа и усилията си да превърне другия субект в средство или в оръдие на своите потребности и интереси циникът не се съобразява с границите, които нравствеността постулира, декретира за начините на мислене, чувстване и поведение на хората. Той стига до крайности, които стряскат, изумяват, възмущават или потресават другите. Ето защо цинизмът винаги изглежда като нещо екстремно, като ексцес на недопустимо (за морала) реагиране. Той сладострастно и безумно обича крайностите, не може без тях, единствено на тях разчита да му помогнат, за да осъществи своевременно и оптимално коварните си цели.

Естествено е всяка внезапна или постоянно битуваща и върлуваща крайност да предизвиква известни смущения и притеснения, да тревожи или дори да плаши морални люде. Но… какво от това?! Дори…по-добре! Нали интимната цел, жадуваното удоволствие на цинизма е да види другия объркан, стреснат, безпомощен, дори безжизнен!

Вече споменах, че моралът се крепи на определени важни сакралности. Нравствеността винаги определя, възвестява и овластява определени ценности и норми, порядки и традиции като дължими и дори като свещени за общностния живот. В отличие от нея циниз­мът не държи особено (или даже никак) на обществено и морално постулираните и легитимираните дължимости и сакралности. Циничният манталитет/маниер не само не се съобразява със святостта на общовалидните социални ценности и норми, а обратно, всячески се опитва да прекатури и оскверни, да опозори и изнасили тази святост, или поне да я разпарчетоса по начин, при който някои нейни отломки да се окажат достойни да бъдат приети или зачетени от циника като „сакралности“, които другите от тях принудително или доброволно следва да съхраняват, спазват, възвеличават, а и да се възпроизвеждат.

Всичко, което е свято за другите хора, е напълно обречено да бъде оценено от страна на циника само и единствено като профанно, докато собствените му профанности, низости, недостатъци или пороци следва да бъдат издигнати непременно и пълновластно на пиедестала на вечна и всемогъща сакралност.

Политическият цинизъм може да притежава и публично да се въплъщава в най-различни форми и степени, чието „ветрило“ е изключително пъстро и твърде богато. Започвайки от една елементарна обидна дума или от един просташки циничен жест, той може да привърши чак до геноцидни действия или политики над собствения или спрямо други народи. Никой нормален и нравствен човек предварително не е наясно докъде (като крайност) може да стигне дадено политико-цинично попълзновение. Той обикновено може да има известни представи, да допуска някои предположения, но реалността винаги е далеч по-богата и по-страшна от всички подобни нагласи и визии. Тъкмо понеже е безчовечен или антихуманен, политическият цинизъм е готов и способен да съсипе социално-политическия порядък в цялата държава или в обществото, но винаги и с презумпцията, че е призован и призван да възстанови истинския порядък. В тази си „съкровена“ телеология и инструменталност, политическият цинизъм коварно подрива или брутално напада и унищожава различни равнища на обществения живот — като се започне от обикновени (утвърдени от историята и във всекидневието) човешки нрави, та се стигне чак до най-високи и авторитетни институции в съответната държава.

Политическият цинизъм по иманентната си същност и природа е антиобществен феномен

Неговото асоциално естество го принуждава или насърчава да разлага и премахва субстанциално значими тъкани (връзки, отношения и порядки) на даден социум. С подобни влияния и въздействия цинизмът става и инициатор или е ярък съучастник в прокарването на разнородни социални неравенства и несправедливости. И затова неговият отвратителен и кошмарен лик се забелязва най-релефно в същността и спецификата, в арогантността или в перфидността на социалните политики, които някои политически самозабравили се персони налагат на обществото, народа.

Там, където вилнеят или трайно се настанява мизерията, неграмотността, безработицата, духовната оскъдица, екзистенциалната безнадеждност и безперспективност; там, където оглушително се чува тътенът на растящи социални и политически противоречия, конфликти, напрежения, колизии, драми и трагедии, винаги „има пръст“ или огромен принос видимият или пък твърде умело прикриваният политически цинизъм на властниците/управниците, независимо от техните лицемерни обяснения, оправдания.

Политическият цинизъм винаги се явява на публичната или историческата сцена с претенциите, че идва да възстанови реда, да създаде нови реалности и нрави, в които свободата, солидарността и разбирателството между хората, справедливостта на законите и мирът в обществото ще придобият истински, нормален вид. Отвъд звънките обещания, самохвалства и примамливите визии, политическият цинизъм обаче раздава на държавата/обществото тъкмо противоположни ефекти, последици.

• Вместо бленуваната свобода — нейните всевъзможни ограничения или пълни липси.

• Вместо демокрация — авторитаризъм или корпоративизъм в управленските равнища.

• Вместо солидарност — социалдарвинизъм, но и отчуждение между човешките същества.

• Вместо повишаване на доходите — поредно непрестанно затягане на коланите, безалтернативно редуциране или дори „оптимизиране на бюджетите“ в съответните сектори.

• Вместо грижа за съхранение­то и утвърждаването на националната памет и идентичност — родоотстъпничество и чуждопоклонство.

• Вместо законова, правова държава — държава на беззаконието, на умишлено предизвиканата и поддържаната анархия, държава на олигарсите.

• Вместо нормална и плодотворна комуникация — пълна липса на чуваемост или даже и забрана за гласност на позициите и исканията на политическите опоненти и опозицията.

• Вместо мир в държавата — неизбежно провокиране и дори умишлено нагнетяване на социалните напрежения между различни социални общности, стигащо до тяхното безумно и фатално противопоставяне по спекулативни или манипулативни критерии и пр.

• Вместо свобода на мненията, медиите — сервилно угодничество на медиакрацията и пр.

Огърлицата от термини,
свързани с политическия цинизъм

 Когато стане дума за политическия цинизъм, винаги започват да се използват различни, но сякаш „от едно тесто“, термини, които го описват или оценяват. Те обаче непременно имат известно родство с някаква известна или старателно скрита интимна връзка с морално-етическата тематика. Циничното, като по-обща категория спрямо политически циничното, несъмнено е родено и осветено под звездните знаци на нравствено-етическите обяснения, тълкувания. То несъмнено притежава много по-дълга, по-богата или по-поучителна историческа и културна биография в сравнение с тази, която принадлежи на политическата му рожба. Циничното се появява на историческия хоризонт, а и се проявява в обществените нрави и реалности доста преди да е дошло времето и битието на политическата му модалност. Трябва да мине известно (историческо и социално) време, през което да настъпи съответна кристализация и диференциация, да се размие или разпадне първоначалната синкретичност. Едва след като приключат своите премеждия или пътешествия тези процеси на кристализация и диференциация на нравствеността и политиката, след като те изпъкнат осезаемо със своите автентични и автономни сфери и ригоризми на проява, чак тогава вече е възможно и реално на повърхността на историята и всекидневния живот да изплуват родените от пяната на събитийността морален и политически цинизъм. Необходимо е винаги да се прави съществена разлика между нравствения и политическия цинизъм, защото, макар да са в някаква степен и форма „роднини“, те все пак притежават свои индивидуални, и то уникални характери и темпераменти.

Цинизмът е, така да се каже, първоосновата или първоначалото, от което започва впоследствие жизнения си път политическият цинизъм. Циничното — като съдържание и обем, като функционалност и периметър на действие — притежава далеч по-големи презумпции и възможности в сравнение с принадлежащите на политическия му модус.   Отдавна е известно, че комбинацията между „генома“ на морала и този на политиката нерядко създава ред предпоставки и условия за дефекти, предизвиква и разни уродства. Ако трябва да бъдем още по-точни и пределно ясни, малформациите на рожбите от съчетанието на нравствеността и политиката обикновено са по вина на генетична обремененост на втората. Това пък не значи, че дефектите на морала не се оказват достатъчно силни, за да преформатират по свой облик и подобие качествата на политиката. Това донякъде се дължи на обстоятелството, че политиката е по-склонна и по-способна да надхитря, а и да се откъсва от гравитацията на нравствеността в живота, обществото. За разлика от морала, който винаги е прекалено сериозен в преценките и отношенията си спрямо политиката, последната обикновено е далеч по-несериозна, пренебрежителна или инструментална по отношение на представите, деянията и за ползите си от морала. Тя си позволява много повече волнодумства и своеволия, експерименти и насилия над нравствеността, понеже често смята последната за обременително, одиозно присъствие.

За да проникнем в „светая светих“ на политическия цинизъм, е нужно преди това да надникнем в потайните лабиринти и незримите покои на моралния му еквивалент. Едва след като разберем дълбинната същност и специфика на моралния цинизъм, можем да бъдем спокойни или сигурни, че ще съумеем да „разконспирираме шифрите“ на политическия цинизъм, да проникнем в неговата логика, технология и прагматика.

Много протяжна в историческото и социокултурното време/пространство е и биографията на термините, които се използват, за да се идентифицира или легитимира циничното в една или друга социална сфера или във всекидневно-персоналния живот. Свикнали сме твърде отдавна, както все още и днес, когато се говори/пише за цинизма, да го свързваме и описваме като нещо лошо, вулгарно, мръсно, пошло, низко, неприлично, нецивилизовано, некултурно, ретроградно, с някои дискретни, „забранени“ теми, по които не бива публично да се разсъждава и коментира, които не са благоприлични или достойни за духовно изградения и морално оформения човек.

Вече видяхме и разбрахме, че циничното винаги е нещо лошо, понеже е родено, а и е посветено на каузата на недобродетелното или още по-точно, на порочното. Циничното се смята за достатъчно (или за прекалено) вулгарно в даден случай. И ако се доверим на речниковите дешифровки на етимологията на вулгарното, ще видим, че то обикновено се свързва с нещо твърде долно, просташко, грубо, пошло, низко, опростено до крайно изопачаване, обичайно, простонародно, профанно, скверно, общоразпространено, общодостъпно, евтино и т.н. Което от тези определения на циничното и да вземем, непременно ще установим, че цинизмът оповестява, но и отвежда към пропадане по вертикала — към дъното на бездните на ценностно-нормативния континуум, мрачните и гнусни подземия на обществените нрави и ценности, към тинята и блатото на порока, които са се разпрострели и залели всичко друго в жизнения свят на човека. Вулгарното е обратната страна на изтънчеността на духа, на финеса на изразните средства, на социализираната и дисциплинираната опосредност на човешките прояви. То е семпло и нерядко даже просташко и като съдържание, и като форма на изявата си. То няма как да не бъде и грубо, след като пренебрегва и изоставя завинаги всяка деликатност в отношението към другия човек, след като залага най-често на елементарната директност на посланието, на примитивизма на изображенията и изводите, на пошлите аналогии с нещо низко или привично за хора с недоразвит културен хоризонт.

Ето защо вулгарността на циничното се проявява и в нейната лесна достъпност и мащабна употреба от хора, които са в низините на обществената пирамида, които не се притесняват да изказват по този начин мислите, чувствата, желанията, претенциите, очакванията си. А това, че вулгарното се счита за евтино, само означава, че то не струва кой знае колко, че за неговото придобиване не трябва да се полагат съществени усилия или умения, че като всяка останала профанност, то може да бъде достояние на всеки.

Скверността на вулгарното се изразява в обратното на онова, което се възприема и тачи като неосквернено, чисто, неопетнено, девствено и невинно в своя лик и статут. Тя винаги е символ или въплъщение на някаква низост, мерзост, мръсотия и гнусотия, на преминаване отвъд постулираните ценности и норми за съкровеното или сакралното. Затова скверността е показател и инструмент на непречистената или на омърсената човешка душа, на духовно помътнелия и непросветлен човешки разсъдък, стил на живот. 

В този аспект вулгарността е начин и за някакво „излизане от положението“, за известно поправяне на самочувствието и настроението, на накърненото тщеславие или нараненото достойнство, проблематичната чест на нейния субект в конкретна ситуация.

Циничното несъмнено е и мръсно, понеже е рожба на нечистоплътни намерения, перфидно или арогантно мислене, чувстване и поведение. Дори когато се представя на гражданството като някакъв формат или начин на пречистване, на очистване, то винаги си остава подгизнало от лепкавата слуз и от мръсотията на порока в неговите дълбини.

Вулгарността обаче е и пошла, понеже никога не може да бъде възвишена или съвършена, поради което знаменателно или тъжно обстоятелство и цинизмът е пошъл. Пошлостта на моралното проявление не винаги се оказва в безлични или в дискретни тонове, защото тя може да разчита на, публично да се перчи със своите кичозни екстри, които са прекалено впечатляващи, твърде смущаващи или пък прекомерно натрапчиви. Затова и пошлостта в циничните помисли, чувства, слова, гримаси, жестове и постъпки непременно си проличава или „се скъсва“ да бъде забелязана, коментирана, оценявана.

Вулгарното е онова, за което не бива да се говори „на висок глас“, без смущение, особено в ситуации, които не изискват това да се огласява, показва, разисква или прави. По тази причина сексът, като сфера на човешката интимност, съкровеност, дискретност и въздържаност, не бива да се изважда на публичен показ, а, тъкмо обратното, се оказва неистовата страст, великото занимание и гигантското удовлетворение на циничното, защото последното свежда всичко до сексуалните игри, възможности и качества на актьорите в конкретна ситуация. Така вече няма каквато и да е сфера на разнородния и многолик обществен живот, която да не може да се вкара в призмата на сексуалните метафори, алюзии и сравнения, и в този ракурс цинизмът се чувства изключително надарен, неподозирано смел и активен.  

Циничното е низко, понеже е имунно несъвместимо с висотите на духа, с истинската разкрепостеност на разума, с благородството на душата и с щедростта на сърцето. Циничното е всичко онова, което е „обърнато с главата надолу“ и е противоположно на високите измерения и стойности на човешкия дух, на свободния и морално богат разум. То вижда висотата и ценността си в прахоляка на своята низост и мерзост, в плесента и мухъла на атрофирали и вече загубили властта и ореола си реалности, нрави, принципи.   

Циничното винаги е непристойно, което значи, че е нарушило известни норми и ценности, че е преминало допустими граници или изискуеми форми за мислене/проява. То непременно прониква в онова, което е отвъдно на пристойното, подобаващия за човека маниер на социално мислене, чувстване и изява в конкретна ситуация. Но се знае, че непристойното винаги е и недостойно, заплашващо или реално вредящо на честта на своя субект или на онзи, към когото са отправени неговите „изпълнения“. Пристойното е винаги сродно, изводимо от близко до устоите на морала и обществото, докато непристойното е непременно някакво тяхно пренебрегване, нарушаване, отчуждение и дискредитация на техния сакрален статус и ореол в публичните нрави и реалии.

Когато се говори/пише, че циничното е неприлично, винаги се има предвид, че то не съответства, а грубо или лицемерно нарушава нормите и правилата за обществено приличие, за спазване на определен порядък във връзките, отношенията към него. За морала прилично е онова, което е осветено от неговите ценности и норми, докато циничното изплува от мрака на тяхното омаловажаване, пренебрегване или игнориране.

В царството на нравствеността срамът играе много съществена роля, защото е особен, интимен вътрешен коректив или висша съдебна инстанция, която контролира, регулира и произнася присъди за едни или други позволени или недопустими постъпки. За разлика от тази първенствуваща роля и значимост в отечествената територия на цинизма срамът няма гражданство, нито му се полага паспорт за легитимно проявление. Вместо него, законно удостоверение за съществуване, както и съответни, значителни и неоспорими права и свободи на изява получава безсрамното отношение или реагиране.

Циник, който изпитва угризения на съвестта си, който се оказва поразен или пък подвластен на знаменията на срама в своята душевност, не съществува, нито пък е „нормален“. Такъв субект е вече (несъмнено!) жертва на някаква патология!

Освен всички тези „портретни характеристики“ цинизмът ярко се отличава и с това, че винаги е нецензурен, т.е. грубо и безпардонно, арогантно и безцеремонно, или перфидно и лицемерно престъпващ онези свещени граници, които цензурата „възпява“.

Няма морал, нито политика без съответни собствени цензурни логики, техники и практики. Затова и цинизмът отправя своите предизвикателства и послания към онова, което се повелява от цензурните инстанции и институции. Да провокира последните, да им показва, че не се страхува, или че е по-могъщ и изобретателен от тях, да се подиграва и издевателства с цензурните сакралности или тривиалности — в това се разкрива и триумфира патосът и аморалният статус, или духовното „подвижничество“ на цинизма.

Цинизмът не признава никаква цензура освен онази, която той проповядва и се опитва да наложи на другите. Той не позволява и никаква морално или граждански осветена и оплодотворена автоцензура освен онази, която му повелява да бъде освободен от всякакви задръжки, да не се подчинява на никакви фетиши и табута, да минава шеметно през всички граници и територии на моралната или политическата святост, да разпалва огнища на социално напрежение, да опустошава, руши социалното богатство. Нищо не може или не бива да възпре неговите мътни талази и ужасни стихии. Той се оказва напаст, която често даже и собственият му притежател трудно може да удържи.

Циничното винаги се счита и за регресивно, понеже изважда наяве логики, техники и практики, които са били разпространени в и валидни за предишни реалности и нрави. В този смисъл то се възприема и като ретроградно, назадничаво, изостанало или примитивно мислене, чувстване и поведение в условията на вече променени реалности.

Циничното се уподобява и на нецивилизовано или на некултурно, понеже тези две определения неизменно препращат към съответни равнища, форми или начини на човешкото мислене, чувстване и поведение, които са съобразени с пулса на историята и културата, с възприети еталони и стандарти, с традиции на цивилизованост/културност.

Следователно циничното неизбежно задейства и прекалено сложна „химическа реакция“, в която взимат участие различни елементи на моралното съзнание, нравствената психика и воля, гражданската култура и компетентност, т.е. на социалната ориентация, активност на неговия субект, а и на обекта му.

Циникът винаги е непоправим или неизлечим от страстта си да сравнява себе си с другите, като естествено изходът от такива сравнения е предварително известен — неизменно е на страната на неговия субект и никога не на страната на „изтипосания“. Неговите сравнения винаги са полярни, при това субектът му е винаги на положителния, а опонентът и врагът му — неизбежно само на отрицателния полюс в съпоставката. Той винаги иска да бъде „отгоре“, а опонентът/врагът му да бъде „отдолу“, да се гърчи.

Профанацията на сакралността и сакрализацията на профанното са генетично закодирани характеристики и особености във всеки циничен разсъдък, начин на живот. Разбира се, те притежават много разновидности, а и радват се на различни форми и степени на проявление, битуват и вероломстват на всички равнища в социалното битие.

В този смисъл политическият цинизъм изобщо не може да съществува и властва, ако не разполага със съответен нравствен или по-точно моралистичен, морализаторски интериор и екстериор. Без последните той е направо неразпознаваем или дори излишен. Той вегетира, живее и триумфира с изстъпленията си, смучейки жизнените сокове, възползвайки се от ресурсите на морала, без дори да му се отплаща по подобаващ начин. Нему съдбовно са нужни винаги разнородни и противостоящи, морални ценности и норми, принципи и правила на поведение и живот, които той своенравно и самоволно да противопоставя, да вкарва в скандални разпри, крамоли и смъртни битки. Без подобни — забележими или незрими, но предвидими — зловещи конкуренции и безпощадни баталии между различни нравствени скрижали и етоси, цинизмът е изгубен.  Без сцената или драмата на нравственото циничното се чувства безкрайно нищожно и нещастно, лишено от възможности да демонстрира публично своите дарби или таланти.

Търтей или хрантутник, действащ в съответна морална среда и атмосфера, циничното се стреми и опитва да поучава, дава съвети и разпореждания защо и как, къде и кога, от кого и доколко може/трябва да се открие и да се приложи нравственото благо. То винаги си присвоява правото или задължението да бъде нравствен еталон/камертон, макар реално или практически действията му да водят до точно противоположното — до морална дезориентация, до загуба или крушение на нравствените еталони и стандарти.

Циничното винаги страда от неизлечимата болест да бъде винаги право, единствено вярно и истинно, целесъобразно, духовно възвишено, ала и практически полезно. То е пристрастено към неудържима логорея, към нравоучения и поуки на другите хора. То сякаш е неспасяемо поразено от синдрома на непреодолимо всезнайство: то е наясно с всички въпроси, с всякакви (възможни или недопустими) решения за тях в даден миг. Циничното с неподозирана лекота и бързина предлага мигновени разрешения на всички банални или необикновени, прости, но и на най-сложни, заплетени житейски казуси.

Няма исторически, обществен или пък всекидневно-житейски казус, по който то да не може да се произнесе меродавно, да не намери най-точните думи, за да го квалифицира. То не обича да слуша; вместо това предпочита другите да чуват и слушат неговия глас. На всичко отгоре, циникът не обича и задълбочено да мисли, но пък винаги предпочита да демонстрира, че „разсъждава“ много правилно и адекватно „в духа на своето време“. Неговата „свещена мисия“ е оглушително да оповести и мащабно да разпространи своята „вяра“, която да разобличи, опровергае, затъмни, измести, изнасили или унищожи моралната вяра и нравствената традиция, принадлежащи на други индивиди, общности. Той винаги представя, смята своята вяра като единствено правоверна и свята вяра, която не може/трябва да бъде сравнявана, а още по-малко — равнопоставяна с другите вери. За него собствената му вяра не е някаква сляпа вяра, а е единствена и най-висша вяра, която е осветена от, но и посветена на могъществото на разума и провиденциалността.

Циникът винаги се стреми и опитва да изглежда в очите, ушите, мислите и чувствата на индивидите/обществеността като праволинеен, ортодоксален, непоколебим, решително и последователно отстояващ свои скрижали — ценности, норми и принципи. Той не иска, а и не позволява да бъде оценяван и поправян, поучаван или пък наказван. Циникът никога не е склонен и способен на морален компромис или консенсус с другост, която той възприема и оценява като чуждост, заслужаваща жестоко въздаяние за нейните — реални или предполагае­ми, приписани ù — грехове и провинения.

Затова той не може или пък не бива да бъде никога колеблив, малодушен, срамежлив и страхлив. Точно обратното — циникът винаги е или трябва да бъде стабилен, с висок дух, дързък, нахален, смел, горделив, тщеславен, безсрамен, арогантен и дори брутален. Той не бива да изглежда като притеснен и уязвим, много крехък или лесно преодолим. Напротив, неговият стериотип е да изглежда като самодоволен, но и спокоен, уверен в действията си, сигурен в ефектите им, язвителен и подигравателно настроено, солиден и труднопобедим, самонадеян и естествено безпощаден в преценките или реакциите си. Присъщият му манталитет и маниер никога не позволяват той да изглежда неуверен и слаб, лишен от достойнство или чест, със сведено чело и превит гръб, с потъпкана гордост, или като притежаващ твърде явни или прикривани комплекси за малоценност. На мястото на подобни — неприсъщи и непозволени за циничното — възможности, неговите реални прояви винаги са увенчани с натрапчивото усещане или с прекалената визия за излишък на себелюбие, ненаситно или безпардонно самомнение, неудържима горделивост, снобарско самоизтъкване, болезнено чувство за чест, преднамерена и твърде забележима безцеремонност.

Циникът никога не обича да прави реверанси на чуждите качества, предимства или добродетели. Той винаги изисква да бъдат правени дълбоки поклони и отправяни нескончаеми славослови единствено и само за собствените му добродетели и качества. За разлика от нормалния морален поглед, неговата „морална“ оптика страда от неизлечими заболявания — астигматизъм, късогледство и далтонизъм при опознаването и оценяването на присъщите нему (в сравнение с онези, които принадлежат на другите хора) свойства, характеристики и особености в едни или други социални ситуации и казуси.

На думи циникът винаги пледира, че е стожер и гарант на нравствеността, макар реално винаги да се стреми и опитва да я подкопае, ерозира или да я унищожи напълно.     

Неговата „отечествена територия“ е тази на моралните, на морализираните и морализаторските казуси, противоречия, колизии, конфликти и драми, които мощно осветяват/огласяват пространствата на обществения, общностния и персоналния живот. Циничното винаги се опитва да разклати или да изтръгне из основи фундаменталните стожери на нравствената ориентация и устойчивост на субектите, които то злостно напада. То неистово копнее пътеводните фарове на определени морални ценности и норми да прекъснат спасителното и съдбовното си действие за търсещите верен маршрут или тих пристан човешки души и съдби, изпаднали в неведение. Поради това непренебрежимо обстоятелство, най-важното нещо, което излиза на преден план, когато трябва да се извърши теоретична „вивисекция“ на същността или феноменологията на политическия цинизъм, е той да се постави в обектива или пък в плоскостта на изследването на базовата морално-етическата опозиция „добро-зло“. При тази манипулация следва категорично да се подчертае неговото неистово пристрастие и изумителен принос към правенето на съответно зло. 

Нещо повече: този вид цинизъм не е чисто или просто елементарно, обикновено, традиционно, дори съвсем банално и невзрачно извършване на съответни злонамерени и злосторни деяния. Това, което ясно отличава циничната постъпка от други нравствени простъпки се изразява в нейната висша степен и контрастно набиваща се в очи форма, в нейната прекаленост или ексцесивност по отношение престъпването на моралните ценности, норми и порядки в конкретно общество, в дадена общност, междуличностна връзка и ситуация.

Може и съвсем определено да се каже, че цинизмът е „висша класа“ на злоумишленото проявление на неговия субект спрямо други лица или институции. В този смисъл, политическият цинизъм винаги е отвъден и солидно прехвърлящ всички „нормологични“ параметри на „традиционното“ зло, на онова зло, което сякаш може да бъде понесено с далеч по-малък разход на нерви, ядове от страна на поразените от него, и което може да бъде заплатено с неимоверно по-малки жертви от страна на обекта му. 

(Следва)