Чавдар Николов е професор, доктор по икономика, бивш декан на Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“. В момента ръководи катедрата „Финанси и отчетност“. Автор и съавтор на учебници и монографии по проблеми на публичните, корпоративните и международните финанси, на европейската интеграция, както и на световната и българската икономика. Написал е също 7 публицистични книги за българския преход. През последните 25 години е публикувал в периодичния и в специализирания научен печат повече от 700 анализа и статии по макроикономика, макрофинанси, вътрешни и международни икономически и политически отношения.
Ако се абстрахираме от крайностите на екстремизма и радикализма, оставим настрана множеството нюанси, целенасочено пренебрегнам „преливанията“ и „смесванията“, ако след анализа подходим пределно синтетично, донякъде схематично, но не и опростенчески, в съвременността можем да откроим три базисни мирогледни възгледа: прогресивно-реформистки, консервативен и реакционен.
Прогресивно-реформистки е лявоцентристкият подход към действителността, според който обществата исторически подлежат на непрестанно усъвършенстване. Затова и политическите му действия са последователно приемствени именно в тази насока.
Десният център е консервативният, защитникът на традициите, на утвърденото, на исторически доказалото се. За него, ако се случва нещо ново, то е в резултат преди всичко на спонтанно, вътрешно за обществата развитие. Промените, налагани институционално, „отгоре“, са главно „реактивни“. Те узаконяват формиралото се статукво и само по изключение могат да бъдат „измисляни“ и изпреварващи.
Реакционният възглед е отвъд дясноцентристкия, разположен е още по-надясно. Общественото новаторство му е напълно чуждо. То бива пренебрежително етикетирано като „социално инженерство“. За реакционните нагласи „добрият свят“ еднозначно се намира някъде в миналото време. Един вид, всичко вече се е състояло, най-верните актуални рецепти са в търсенето и следването на подходящи прецедентни аналози.
В годините след Втората световна война демократичните страни, най-вече европейските, изписаха своеобразна махалообразна идеологемна траектория.
Почти до края на 70-те години на ХХ век еднозначно доминираха прогресивно-реформистките подходи
към обществените процеси. Социалните корекции, регулационните ограничения на пазарната стихия се приемаха за нещо потребно и затова бяха обичайна практика. В обществата се търсеше преди всичко балансираност, пределно широк компромис, социален мир. Алтернативата, предлагана тогава от тоталитарния „реален социализъм“, както изглежда от дистанцията на изминалия четвърт век, бе главният механизъм, действащ в посока към дълголетно обуздаване на екстремумите и иманентните „капризи“ на капитализма.
С постепенното проясняване на перспективата в „съревнованието между двете системи“, както и с последващото изчезване на едната от тях от историческата сцена, се стигна до значителен идеологически поврат. Негов израз е сегашната доминация на съюза от консервативни и реакционни сили в глобален мащаб.
В съответствие с каноните на станалите модерни неолиберални и либертариански парадигми пазарните сили бяха постъпателно освобождавани от „ненужните социално бюрократични окови“. Икономиките и обществата в нарастваща степен трябваше да бъдат оставени сами на себе си, максимално да се саморегулират, да се самонагласят и самонапасват. Което се предполагаше, че ще става вече без големи сътресения, „тъй като икономистите и политиците са научили своя урок … Нищо, подобно на Голямата депресия, не може да се случи“. (1)
Наистина, почти три десетилетия изглеждаше, че най-после светът е открил универсалния ключ за непрестанен възход и че притежава необходимите знания и умения да го управлява. Наложилата се формула за развитие фактически бе пределно елементарна: „приватизация и либерализация“. Поне на теория нищо по-сложно не биваше да спъва пазарния автоматизъм, който трябваше перманентно да открива и прокарва най-верните стопански и обществени решения. Както изтъква известният съвременен германски философ Рихард Давид Прехт: „Стесняването на политическото действие до краткосрочна икономическа ефективност доведе до неправилно срастване не само на Европа. „Стопанска компетентност“ през последните години в Западна Европа означаваше отваряне на пазарите и намаляване на данъците. Стопанска компетентност означаваше вслушване във внушенията на големите концерни. Стопанска компетентност означаваше предсказването на бъдещето да бъде оставено на маркетолози и финансирани от лобита институти. Стопанска компетентност означаваше да бъдат пренебрегвани обществени, социални и културни стойности, без които нашето пазарно стопанство въобще не може да съществува дългосрочно.“ (2)
Глобалната рецесия от 2008 година изкара на светло натрупалите се по така утъпкания път на „казино капитализма“ неразрешими противоречия: безконтролно разраснал се, силно уязвим и практически неуправляем финансов сектор, в частност проблеми със сигурността на трудовите спестявания на широки обществени слоеве, изконно неустойчиви глобални икономически структури, нестабилност на трудовата заетост, неприемлива социална поляризация, разслоявания и в резултат конфронтационни противопоставяния. Магистралата фактически се оказа тясна задънена улица на движение от „криза в криза“.
Изглеждаше много логично новият стар обществен избор в променената обстановка да е в полза на позабравения социален реформизъм, на комплексния напредък на целите общества. Без многообразните по форма и съдържания социални изключвания, станали всекидневие напоследък. Но такъв желан и донякъде конципиран от хуманистично настроената и демократично мислеща лява интелигенция изход (3) за голямо съжаление днес не е непосредствено на дневен ред в развитите общества.
Консервативно-реакционните медийни рупори само за кратко се стъписаха и объркаха от обхвата и дълбочината на рецесията. После относително бързо не само подновиха, но и засилиха своята пропаганда. Това, към което обществата за пореден път са насочвани посредством възхваляване на „истинския пазар“, на „плоското“ подоходно облагане, на преобладаването на косвените данъци, на ниското фискално преразпределение, на комерсиализацията в образованието и здравеопазването, е по същността си откровен Дикенсов, примитивен до безобразие капитализъм от ХIХ век. Като че ли
днес отново светът се завърта по порочния консервативно-реакционен кръг
Какви може да са причините за тези симптоми?
След тридесет години интензивна апологетика на индивидуалното оцеляване много от ценностите на съвместното съжителство, съдействие, сътрудничество и колективно действие започнаха да изглеждат силно компрометирани в очите на широкото обществено мнение. Конкретно в Източна Европа спомените за начина, по който бяха налагани някои, може би нелоши сами по себе си социални практики, продължават да са живи и да предопределят негативни обществени настроения спрямо лявото въобще и спрямо неговите носители. Но това, да речем, е някаква частност.
В западния сегмент на Стария континент обаче ярко се чувства липсата на социалдемократически и социалистически лидери от калибъра на Вили Брандт, Бруно Крайски, Хелмут Шмит, Франсоа Митеран. Към този нерадостен факт трябва да се прибави и обстоятелството, че и на Изток, и на Запад подозренията и доказателствата за корумпираност на най-високо партийно ниво съвсем не са редки в лявото политическо пространство. Особено след многогодишното му пребиваване във властта и особено при съучастието му в „смяната на системата“ в бившите социалистически страни.
А такива явления не допринасят за реномето на прогресивните и реформистки идеи. Последните поне на „партийно-апаратно“ равнище като че ли са изпаднали в състояние на летаргия, да не кажем парализа. Обществата трудно приемат социалдемократическите управленски проекти да се базират единствено на повишаване на данъците. Цялата съвременна ситуация около лявото, погледнато от друга страна, като че ли се явява исторически закономерна, сиреч свидетели сме на плащане на „полагащата се дан“ за неуместните либерални увлечения, за „отричането от корените“ точно в социалдемократическите среди през 90-те години на миналия век.
В очертания контекст прогресивните и реформистки възгледи и нагласи като че ли малко могат да разчитат на бърз пробив. Повратът в публичното съзнание и битие ще трябва да се получи организирано, чрез инвестиране на много търпение, труд, средства и настоятелност. Рихард Давид Прехт пише: „Тази промяна може да бъде задействана само от учени, чийто предмет е обществото, а не пазарът. Социалните, политическите и моралните взаимозависимости, за които се касае, са много по-големи от икономиката“. (4)
Въпросният обществен поврат естествено може да бъде улеснен от изявите на обществено недоволство. Трябва да е пределно ясно, че в обозримо бъдеще те няма да намалеят, нито да затихнат именно поради посоченото обстоятелство — че фундаменталното, диктувано от обективната действителност ревизиране на разбиранията за икономиката и общественото развитие след последната криза като цяло не се състоя. Най-важната задача, свързана с обществените вълнения, е да не се стигне до демонтаж на държавността, до „самоцелна безцелност“ на протестните движения, до радикализация и непреодолими социални разделения. Както и до тяхно повече ли по-малко прозрачно манипулиране и отклоняване от страна на консервативни и реакционни прослойки — нещо, което се наблюдава у нас.
Неефективността на лявата, прогресивна и реформистка идеология в съвременността е производна и от още един генерален световен проблем, който не бива да се подминава с лека ръка — този за
мракобесието
По въпроса съм писал неколкократно (5), но непромененият оттогава световен и национален контекст налага повторение на основните тези.
Мракобесието като алтернатива на свободата, толерантността и демокрацията съпътства цялата история на човечеството от древните диктатори, през инквизицията, та чак до наши дни. През изминалия ХХ век възникнаха, развиха се и последователно залязоха два вида мракобесие, два вида тоталитаризъм — десен и ляв. Но неслучайно съществува поговорката за новото като добре забравено старо.
Установилата се глобално след 1989 година либерална демокрация, всеобщото избирателно право и свободата на мнение не изключиха автоматично рецидивите на налагане на „инструктивното правилно мислене“. Постепенно и неусетно в последно време актуалност придоби т.нар. политическа коректност, при която ограничен брой истински и безспорни цивилизационни норми и ценности се смесват безразборно и често подменят с потоп от шаблони, невероятни предразсъдъци, изконна стилизация, схематична посредственост, изсмукани от пръстите табута, автоцензура и пр. наложени и самоналожени ограничения на мисълта и творчеството, изразявайки в същото време тяхното безсилие.
Със срутването на „реалния социализъм“ лявото мракобесие изчезна в много голяма степен от световната обществена сцена. Както отбелязва Пол Кругман: „ …истината е, че съпротивата срещу капитализма вече няма живец.“ (6)
Отделни елементи на политически диктат и съответно донякъде силово налагане на леви мисловни стереотипи и концепции все пак могат днес да се наблюдават от страна на зелените движения, еколозите и природозащитниците. Но ползата от повишаването на чувствителността на човечеството към опазването и възпроизводството на обкръжаващата среда поне досега многократно компенсира неудобствата, причинени от „екотероризма“, сиреч от крайностите при масираното лансиране на „напълно зеления мироглед“. Спрямо което — кога обосновано, кога не, но винаги остроумно — реагира президентът на Чехия Вацлав Клаус (7).
Като значително по-сериозна и затова тревожна днес се очертава темата за дясното, консервативното и реакционно мракобесие. За организираното интензивно възпитание, особено на младото поколение, в идеологията на така наречения в САЩ неоконсерватизъм, по-известен в Европа като неолиберализъм, както и за либертарианството, е писано вече много. Описани са също агентурата на тяхното влияние в периферни страни като нашата, целенасоченото финанасиране, мрежата от институти, перманентното не безкористно присъствие на техни сътрудници в медиите. Факт е, че в България по тази линия в продължение на повече от две десетилетия бе наложен и проведен идеологически крайно десен реакционен разрушителен експеримент. Който обаче съвсем не е приключил, а продължава.
Налагането на „правилното“ неоконсервативно и реакционно мислене става в класическите параметри на „минималната държава“: екстремно ниско държавно преразпределение на БВП, силно проблематична от социална гледна точка данъчна система, с приоритет на косвените данъци и второстепенност на прякото облагане (въвеждане на „плоския“ данък върху доходите на физическите лица), стремеж на всяка цена и при всички конюнктури към уравновесеност на държавния бюджет, поддържане при всички фази на стопанския цикъл на нисък показател за държавна задлъжнялост към БВП.
Подобна фиксация в стерилността на фискалната сфера, практически тоталното отричане на държавния потенциал и на възможностите чрез държавата да се реагира и въздейства при криза или икономическо прегряване, препращат едновременно към средновековната схоластика в мисленето и периода на „единствено правилната линия“, преживян от моето поколение. Мисловната асоциация дефинитивно насочва към обстоятелства и факти, отдавна отречени и доказали се като социално неефективни.
Подконтролните на олигархията масмедии са носещата конструкция на днешното дясно, консервативно и реакционно мракобесие. Малко е да се каже, че те са идеологически ангажирани и затова пристрастни. Перфидният слугинаж на неоконсерватизма и иманентната поръчковщина са като зараза, превърната днес в масово заболяване, пандемия, основен проблем на видимо деградиращата от години журналистическа професия. Процесът застрашава основите на съвременния обществен порядък, защото се пренебрегва непренебрежимата аксиома, че „Истинската демокрация се нуждае от независим печат“. (8)
В медиите системно се злоупотребява с власт и влияние, изпипват се мними и реални политически заговори, провокации и конспирации, като същевременно се отвлича вниманието, целенасочено или съпътно се губи обществено време и енергия, които иначе биха могли да се насочат към социално усъвършенстване, към по-голяма свобода, справедливост и солидарност. Подмяната и игнорирането на ценности е ежедневие. Незначителното придобива огромно значение, безмислицата се увенчава с псевдосмисъл, дребните подробности изместват същността. Изводите са като правило предварително лесно прогнозируеми, банални, немногочислени и повърхностни, аналитичното задълбочаване е по определение нежелано, подозренията в контекста са свързани с прословутата „заплаха за устоите“. Кои са устоите и каква точно е заплахата обикновено никой не уточнява, което не изглежда никак случайно. Защото лекотата на аргументацията лесно може да проличи.
В изкривените от дясно мракобесие координати естествено се вписват явления като глобалното подслушване от страна на Националната агенция за сигурност на Съединените щати (NSA), както и скандалите, свързани с подобна дейност на секретните служби у нас. Показателна в този контекст е оценката на видния писател Джон льо Каре, който изказва безусловното си одобрение за отчаяната постъпка, обявена за държавна измяна, на Едуард Сноудън, извадил наяве истината за беззаконията на NSA. Льо Каре специално подчертава, че в рамките на закона за „надуване на свирката“, сиреч според дейстащия „канален“ ред в институцията и държавата, въпросните разкрития биха били напълно невъзможни. (9) Подобно на сегашното шизофренично разделение в най-новата история обществата са преживявали само веднъж: по време на войната на САЩ във Виетнам. Мракобесното налагане на консервативната и реакционна антиутопия, следователно, е не по-малко рисково за обществата от това на тоталитарно лявата преди години.
Неоконсервативните идеи, особено в крайно реакционната им трактовка от дясното крило на Републиканската партия зад океана, са избор не на обществено отговорните, а на социалдарвинистите и на хората с ниска култура. А този именно път е погрешен, не само защото, както се уверихме, рано или късно води към стопанска безпътица, до интелектуален застой и извращения на демократичните принципи, а и защото е ярко отрицание на вековните постижения на хуманизма, на справедливостта и солидарността между хората. Твърде малко вероятно е светът да се примири и през ХХI век да заживее единствено или предимно
по законите на пазарното овълчване
Мракобесието като глобално доминиращ начин за налагане на идеология е обречено, защото се явява равностойно на предписване на примитивна безбъдещност.
Не само за света, но и за България, трябва да е пределно ясно: няма повече път вдясно. Алтернативите там бяха изчерпани една по една през изминалите години. Всичко въобразимо и дори невъобразимо във въпросната насока вече бе изпробвано. Липсата на достатъчно социални амортисьори и същевременно наличието на монополни паразитни посредници в редица сфери са непресъхващите извори на радикализиращото се обществено недоволство.
Успехите липсват и определено ще липсват, ако просто продължим, както сме тръгнали, да екстраполираме настоящето в бъдещето. Провалите в променените условия могат да бъдат много опасни, да застрашат и западната цивилизация, и впоследствие човечеството, в частност оцеляването на нашата страна.
„Консервативно-реакционната революция“ следва най-после да бъде доведена до своя логичен, обективно неизбежен исторически край. „Общият интерес трябва да стои над личния, справедливото разпределяне на богатствата, създадени от трудещите се, трябва да стои над властта на парите.“ (10) Днес със сигурност липсват убедителни доказателства, че „свободната игра на пазарните сили позволява да се достигне най-доброто равнище на възможния икономически растеж и още по-малко — справедливо разпределение на плодовете на растежа“. (11)
Бележки
(1) Цит. по Кругман, П. „Завръщането на икономиката на депресията и кризата от 2008 г.“, Изток – Запад, С., 2009, с.7.
(2) Вж. Der Spiegel, N2/2012, с. 70.
(3) Вж. „Манифест на ужасените икономисти“, „Ново време“ бр. 9/2012.
(4) Вж. Der Spiegel, N2/2012 с. 70.
(5) Вж. „Мъглата от бездуховност и демонтажът на демокрацията“, „Международни отношения“, №6/2012
(6) Вж. Кругман, П. цит.пр., с.18.
(7) Вж. Клаус, В. Синя, а не зелена планета, ИК „Международни отношения“, С.,2008.
(8) Вж. Хесел, С. Възмутете се! , Колибри, 2011, с.14
(9) Вж. Der Spiegel, №48/2013 с.151.
(10) Вж. Хесел, С., цит. пр., с.14.
(11) Ср. Вебер, А. Трети път, нов център и модерен социализъм, „Понеделник“, №1/2 2013, с.80.