УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИЯ В ЗАДГРАНИЧНИ ВОЕННИ МИСИИ (втора част)

Николай Слатински (1956) е доктор по математика и професор по национална и международна сигурност. Преподава във ВА „Г. С. Раковски“, УНСС, СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на шест книги и десетки научни публикации. Бил е народен представител във Великото и в 36-о Народно събрание. Работил е като секретар по националната сигурност на президента Георги Първанов в периода 2002-2006 г.

 

Продължение от миналия брой

 

Мисии зад граница, в които взема участие
Българската армия

За годините на Прехода България записа в списъка на международната си активност немалък брой мисии. Те могат да се систематизират по различен начин и на базата на различни критерии. Една такава класификация е на военни мисии, които вече са приключили и мисии, които още продължават. Друга, по-същностна класификация, позволява да разглеждаме четири типа мисии зад граница:

• критични (при които и участието ни е голямо, и рисковете са големи, и разходите и/или жертвите са големи, и общественото мнение се отнася негативно към тях);

• атлантически (критерият е не само да се ръководят формално или неформално от САЩ и/или НАТО, а да се възприемат по света като породени най-вече от интересите и оценките за необходимостта им на Атлантическия алианс);

• регионални (провеждат се в държави от нашия регион, т.е. на Балканите);

• периферни (мисии с усилията на международната общност, в които нямаме пряк интерес, а участието ни в тях като правило е символично — „да се вее флагът ни“).

Тази класификация е условна и може да бъде оспорена, в нея очевидно има известно припокриване, но тя съчетава задоволително четири критерия: доколко една мисия отговаря на националния интерес; какви са рисковете в дадена мисия; къде се провежда; какъв е международният ù имидж.

 

Ето мисиите, които са приключили или в които сме приключи участието си – фактологията е от сайта на МО (28):

 

Операция на ООН по поддържане на мира в Камбоджа (UNTAC — United Nations Transitional Authority in Cambodia), 1992 г. — 1993 г.

 

ТОВА бе нашето първо участие за годините на Прехода  във военна мисия зад граница и първата мисия, в която дадохме много човешки жертви. Тя не може да се определи по друг начин, освен като критична. На нея ще отделя специално място, както и на другите две „критични“ мисии ­— в Ирак и Афганистан, и поради лични мотиви, продиктувани от   моя горчив опит, понеже тогава попаднах буквално в кратер на вулкан.

В началото на 1992 г. България получи покана от ООН за участие в започващата операция по поддържане на мира в Камбоджа. Операцията умиротвори страната след повече от 20 години гражданска война и геноцид на камбоджанския народ. UNTAC осигури условия за провеждане на изборите за парламент и органи на властта. Операцията е от най-големите, провеждани от ООН дотогава. В нея бяха ангажирани повече от 22 000 военнослужещи и цивилен персонал от 31 държави.

Българската армия участва в UNTAC от 4 май 1992 до 27 ноември 1993 г. с един пехотен батальон от 850 души (проведена бе една ротация), 10 офицери за работа в щаба на мисията, 34 военни наблюдатели и екип военна полиция от 11 души. Формирането, комплектоването и подготовката на батальона се извършиха само за 45 дни от поставянето на задачата до изпращането му в Камбоджа. За първи път наши военнослужещи трябваше да изпълняват задачи на повече от 9000 км от родината при необичайни и трудни условия. В тази операция нашият контингент даде 10 жертви:

 

† Лейтенант Иван Диков Иванов (13.03.1962 – 13.02.1993)

† Младши лейтенант Цветомир Иванов Петков (27.01.1974 – 03.04.1993) 

† Младши лейтенант Петър Кръстев Байчев (21.04.1970 – 03.04.1993)

† Младши лейтенант Атанас Петров Радев (12.03.1972 – 03.04.1993)

† Младши лейтенант Венцислав Ангелов Мирчев (13.01.1969 – 19.04.1993)

† Старшина Атанас Петров Тонев (02.05.1951 – 06.03.1993)

† Сержант Димитър Милчев Димитров (10.01.1973 – 20.10.1992) 

† Редник Съби Ясенов Хаджийски (22.07.1963 – 30.09.1992) 

† Редник Кирил Жечев Киров (26.08.1967 – 27.10.1992)

† Редник Стоян Добрев Иванов (26.01.1961 – 11.07.1993)

 

 

 Военни наблюдатели в Ангола (UNAVEM III и MONUA — United Nations Angola Verification Mission III и United Nations Observer Mission in Angola), 1995 — 1999 г.

 

ТАЗИ мисия може да се определи като периферна. По време на продължилата над 25 години гражданска война в Ангола (1975-2002 г.) Съветът за сигурност на ООН (СС на ООН) организира четири наблюдателни и мироопазващи мисии: мисията UNAVEM I (1988-1991 г.); мисията UNAVEM II (1991-1995 г.). През февруари 1995 г. започва UNAVEM III, за да подпомогне правителството на Ангола за възстановяване на мира и за постигане на национално помирение на базата на мирното споразумение за Ангола (31 май 1991 г.), Протокола от Лусака (20 ноември 1994 г.) и съответните резолюции на Съвета за сигурност на ООН (976/1995, 1008/1995, 1045/1996, 1098/1996, 1102/1997 и 1118/1997). UNAVEM III приключва на 30 юни 1997 г. Именно в нея Българската армия участва с 10 военни наблюдатели. Мисията на ООН MONUA (одобрена с Резолюция на СС на ООН 1118/1997) е прием­ник на UNAVEM III и стартира в деня на нейното приключване. Целта на мисия MONUA е консолидирането на мира и националното помирение, подобряване на доверието между страните в конфликта и демократично развитие и възстановяване на страната. Поради драстичното влошаване на обстановката в страната и по искане на анголското правителство с Резолюция 1299/26.02.1999 г. на СС на ООН MONUA е прекратена. В нея България взе участие с 38 военни наблюдатели.

 

            

РАЗРАСТВАНЕТО на конфликта в Косово поради стремежа на тази сръбска област към независимост и опитите на републиканските власти в Белград да попречат на безкомпромисния курс на косоварските лидери, ескалацията на насилието, прилагано главно от сръбски военни, полицейски и паравоенни формирования през 1998-1999 г., доведе до бежански поток от Косово към съседните страни, в т.ч. към България. Но тогава главно министър-председателят Иван Костов даде отпор на натиска, който бе оказван върху страната (преди всичко от САЩ и Великобритания) да приеме големи групи от бежан­ците.

Независимо че наред с този категоричен отказ правителството и премиерът ни допуснаха редица други пробиви в политиката на нашата държава и подкрепиха трагичните и безпрецедентни удари над Сърбия — т.е. над европейска държава, трябва да посоча, че в цялата ми практика като пряк или непряк участник в политическите процеси това бе единственият път, когато България намери чрез свой политик смелост да каже „Не!“. Нещо напълно нетипично за нашата външна политика, спечелила на България недобро име на вечно съгласната Държава „Yes!“. И това „Не!“ бе свързано с предотвратяване на риска от създаване на условия за начало на бърза промяна в етнорелигиозния състав на народа ни, за проникване у нас на кланове от агресивната и брутална албанска мафия и за рязкото дестабилизиране на страната.

Специално акцентирам върху този отказ на българския премиер и правителството да се поддадат на оказвания им натиск не защото изпитвам някакви лични симпатии към Иван Костов и не защото одобрявам огромна част от останалите му действия, а защото, когато националните интереси го диктуват, една държава трябва да знае, да смее и да умее да казва „Не!“ на своите партньори. Естествено, ако говорим за партньорство, а не за васално послушание. В случая България успя да каже „Не!“ и не бе наказана за това. Не само на Запад ­— навсякъде уважават държави и личности, които знаят да отстояват жизненоважни интереси, а се отнасят с неуважение към държави и личности, превърнали своята безгръбначност в стил, характер и модел за поведение.

Отказът да се допуснат на наша територия части от стремителния бежански поток от Косово не означаваше, че България се дистанцира от хуманитарната криза. Именно поради това, като участие в още една задгранична мисия, която може да бъде определена като регионална, през април 1999 г. бе развърната българска военнополева поликлиника в бежанския лагер „Радуша“ (15 км от Скопие). В него бяха настанени семейства с около 900 деца, между които над 100 бебета до 1 година, вкл. новородени. Поликлиниката включваше хирургичен, реанимационен, терапевтичен, педиатричен, психо-неврологичен и инфекциозен екип с дезинфектор, епидемиолог и фармацевт. Екипите работиха в продължение на три месеца. Военно-транспортен „Ан-26“ бе на разположение за евакуация на тежко болни бежанци от Македония. МО изпрати в Македония и отряди за тилово осигуряване за изхранване на бежанците. Ритмичното осигуряване с храна и материални средства се извършваше ежеседмично от наша територия. Ползваха се 100 полеви кухни за снабдяване на другите бежански лагери в Македония с топла храна. Хуманитарната помощ за бежанците в Македония надхвърли 1,5 млн. лева. В село Радуша е открита благодарствена плоча за помощта, която страната ни оказа за бежанците в Македония.

 

 Военни наблюдатели в Таджикистан (UNMOT – United Nations Mission of Observers in Tajikistan), 1994 — 2000 г.

            

ТАЗИ мисия също би могла да се определи от „периферните“ мисии зад граница. Началото ù е през 1994 г. с Резолюция 968 на СС на ООН и има за цел наблюдение на сключеното примирие между правителството на Таджикистан и опозиционните сили. След постигнатото през 1997 г. мирно споразумение, в мандата на мисията беше включено и наблюдение за спазването му. През 2000 г. мисията UNMOT приключи успешно. В периода от февруари 1995 г. до май 2000 г. в мисията на ООН в Таджикистан участваха като военни наблюдатели 27 български офицери. Макар като участие и като значение мисията да е класифицирана като периферна, нашите военни наблюдатели изпълняваха задачите в крайно тежки условия, често пъти самостоя­телно и с риск за живота. Отзивите за тяхната работа бяха много добри, като някои от нашите офицери са поканени да продължат работа като цивилни служители към ООН и ОССЕ.

 

 Мисия на ОССЕ в Република Хърватия (OSCE Mission to Croatia), 1996 – 2007 г.

 

ОЩЕ една изцяло регионална мисия. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) стартира мисията си в Хърватия на 18 април 1996 г. Сред основните ѝ задачи бяха осигуряване на помощ на правителството на страната в редица области, включително военната, спазване на човешките права и развитие на демократичните институции, процеси и механизми. Мисията приключи успешно през 2007 г. Българските офицери участваха много професионално в нея, като се включиха в дейностите по разминиране на територията на Хърватия в периода септември 1999 г. – април 2001 г.

 

 Операция „Конкордия“ на Европейския съюз в Република Македония (EU Military Operation  CONCORDIA), 2003 г.

 

СЛЕД подписване на Споразумението между НАТО и ЕС през декември 2002 г.за достъп на ЕС при ръководени от него операции по управ­ление на кризи до колективни сили и средства на НАТО, без НАТО да се ангажира с участие в тези операции, стана възможна и първата военна операция на ЕС по поддържане на мира в Македония. На 25 януари 2003 г. Съветът на ЕС прие решение за започване на военна мисия в Република Македония от 31 март 2003 г., в отговор на молба от македонското правителство да се подпомогне по-нататъшната стабилизация на страната и да се създадат условия за прилагане на сключеното на 13 август 2001 г. Охридско рамково споразумение — мирен договор между правителството на Македония и представители на етническите албанци. То прекратява въоръжения конфликт, който терористичната (по своите действия) и сепаратистична (като крайни цели) Армия за национално освобождение води срещу централната власт и териториалната цялост на страната.

Политическата коректност вижда само добрите последици от това споразумение, но докато на повърхността се пропагандира процес на укрепване на държавността, а македонското правителство разгръща мащабно строителство на културни паметници и сгради и конструира нова „македонска“ идентичност (наследник както на древните македонци и, разбира се, на Александър Македонски, така е и едновременно славянска), с невъоръжено око може да се види как албанските лидери ерозират тази държавност и издигат зрими и незрими разделителни линии между двата етноса.

При подготовката на операцията ЕС отправи покана за участие към „трети страни“, в т.ч. България, за която бе определена длъжност за един офицер (старши лейтенант/капитан) в щаба на операцията. Нашият офицер зае длъжността през юни 2003 г. Операция „Конкордия“ приключи на 15 декември 2003 г. Поради прякото ангажиране на ЕС със сигурността на Македония и защото се провежда в близката на всяко българско сърце държава, тази мисия е естествено регионална.

 

 Операция НАТО – Стабилизиращи сили на НАТО в Босна и Херцеговина (NATO Stabilization Force, SFOR in Bosnia and Herzegovina), 1996 – 2004 г.

 

ТОВА е класическа регионална мисия. На 20 декември 1995 г. Мироопазващите сили на ООН в бивша Югославия (UNPROFOR) прехвърлиха отговорността за сигурността и мира в Босна и Херцеговина на IFOR (Implementation Force), силите, ръководени от НАТО. В изпълнение на Дейтънското споразумение само за около година IFOR раздели трите враждуващи фракции (бошняци, хървати и сърби; оказвайки подкрепа главно на бошняците, отчасти на хърватите, рядко на сърбите), воюващи повече от 42 месеца, осигури завръщането на повече от 230 000 бежанци и подпомогна провеждането на изборите. Мандатът на IFOR приключи на 20 декември 1996 г., когато отговорността за сигурността в Босна и Херцеговина бе поета от SFOR.

В SFOR от Българската армия се включиха инженерен, транспортен и механизиран взвод и охранителна рота. Инженерният взвод с личен състав от 36 военнослужещи участваше в SFOR в състава на холандския контингент от 20 юни 1997 г. до 1 ноември 2001 г., а българските военнослужещи съвместно с холандските си колеги извършваха ремонт и строителство на обществени сгради и пътища.

Транспортният взвод бе част от състава на групата ХЕЛБА/БЕЛУГА от 20 юни 1998 г. до 15 януари 2001 г. с личен състав от 26 военнослужещи и 10 автомобила. Нашите военнослужещи изпълняваха транспортни задачи по превозване на материални средства, хуманитарни помощи, гориво, конструкции за смяна на временните мостове с постоянни и много други.

7 военнослужещи по гражданско-военно сътрудничество участваха в щаба на SFOR от август 1998 г. до края на операцията. Механизираният взвод с личен състав от 38 военнослужещи и техника бе включен в състава на холандския контингент от 13 ноември 2001 г. Те изпълняваха реални оперативни задачи по патрулиране, проверки и дежурства в контролни пунктове.

Охранителната рота към щаба на SFOR с личен състав от 149 военнослужещи и техника се включи в операцията от 2 януари 2002 г. Ротата осигуряваше охраната, отбраната и пропускателния режим на щаба на SFOR в база „Бутмир“ — Сараево. На 2 декември 2004 г. операцията SFOR на НАТО в Босна и Херцеговина бе предадена на военната операция на ЕС EUFOR (операция „Алтеа“).

Заради прекия ангажимент на НАТО с тази мисия тя се характеризира като атлантическа, но в много по-голяма степен тук важи схващането, че мисията надхвърля конкретните атлантически интереси и допринася в голяма степен за стабилността на Балканите, именно затова трябва да се определи като регионална.

 

 Мисия на ООН в Ливан — Временните сили на ООН в Ливан (UNIFIL – United Nations Interim Force in Lebanon), от 1978 г. и досега

 

МИСИЯТА на ООН в Ливан започва с Резолюция 425 на СС на ООН на 15 март 1978 г. за наблюдение на изтеглянето на израелските военни части от Ливан, възстановяване на реда и сигурността и подпомагане на контрола на правителството на Ливан в засегнатите области. След въоръжения конфликт между Израел и „Хизбула“ през юли–август 2006 г. СС на ООН увеличи мащаба на мисията и включи в нея военноморски компонент. За тези нови цели с Резолюция 1705 на СС на ООН мандатът ще разширен и включва подпомагане на разполагането на ливанската армия в засегнатите от конфликта области, осигуряване на свободен достъп на хуманитарна помощ до местното население и съдействие за безопасното завръщане на бежанците.

От 15 октомври 2006 г. до 15 декември 2006 г. фрегатата „Дръзки“ участва във военноморския компонент на Временните сили на ООН в Ливан (UNIFIL). Фрегатата изпълни важни задачи (екипажът ù бе попълнен до 160 военнослужещи) — приемане на информация за местоположението и действията на други кораби и авиация на НАТО и UNIFIL; приемане на информация за търговски кораби, представляващи потенциални цели от информационната система на НАТО; наблюдение на морските превози и контрол на корабоплаването в заповядания район. По нашата условна класификация тази мисия може да се определи като периферна.

 

 Военни наблюдатели в Етиопия и Еритрея (UNMEE — United Nations Mission in Ethiopia and Eritrea), 2000 – 2008 г.

 

ОЩЕ една очевидно периферна мисия. През 2000 г., след двегодишен граничен конфликт Етиопия и Еритрея подписаха примирие в резултат на продължителни преговори, водени от Алжир и Организацията за африканско единство. През септември 2000 г. с Резолюция 1320 СС на ООН стартира мисията UNMEE за установяване на връзка между двете страни и създаване на механизъм за поддържане на тяхното примирие. Мисията беше прекратена на 30 юли 2008 г., след като тежките ограничения, наложени от Еритрея и прекратяването на доставките на гориво, направиха на практика невъзможно изпълнението на нейния мандат. Военнослужещи от Българската армия се включиха като наблюдатели в мисията в периода от 26 февруари 2001 г. до края ù.

 

 Участие на Българската армия в състава на Многонационалните сили в Ирак  (Операция IRAQI FREEDOM), 2003— 2010 г.

            

ТОВА е още една от трите критични мисии зад граница, в които взеха участие наши военни, и несъмнено най-опасната и най-трагичната, най-противоречивата и най-много застрашаваща да се обърне един ден в стратегически и ценностен пасив за страната ни.

Изпращането на български военен контингент в състава на Многонационалните сили в Ирак беше регламентирано от Решение на     39-ото Народно събрание от 29 май 2003 г. за разрешаване участието на РБългария в четвъртата фаза на операцията в Ирак – „Стабилизиране и възстановяване“, и изпращането и разполагането на пехотен батальон от Българската армия и на отделни военнослужещи на територията на Ирак под централното командване на САЩ и на Многонационалните сили.

В продължение на две години в мисията в Ирак участваха 5 пехотни батальона, всеки в състав до 500 кадрови военнослужещи при 6-месечни ротации. Българският контингент бе включен в състава на многонационалната дивизия „Център-Юг“ под полско командване със задачи да осигурява реда и да подпомага възстановяването на граждански обекти в района на гр. Кербала, а от есента на 2004 г. – в провинция Дивания.

Българските военнослужещи изпълняваха задачи по охрана на базите за разполагане, както и патрулиране на основни пътища за снабдяване в зоните на отговорност, устройване на постоянни и временни контролни постове, конвоиране и ескортиране на личен състав и материални средства, поддържане на сили за бързо реагиране, охрана и отбрана на особено важни обекти. Българските военни реализираха възстановителни проекти по линия на гражданско-военното сътрудничество с местните власти и организираха обучение на новосформиращи се подразделения от иракските сили за сигурност.

По време на този етап от българската мисия в Ирак бяха изпълнени 97 проекта за възстановяване и изграждане на местна инфраструктура на обща стойност 2,676 млн. долара, финансирани от бюджета на Многонационалните сили. С усилията на българските военни са възстановени училища, детски градини, болници и инфраструктурни обекти. Оказвана е ефективна медицинска помощ на нуждаещите се. Предоставени са медикаменти и санитарно-превързочни материали. Над 250 иракчани са били на лечение в българските медицински служби. Два батальона с над 1400 военнослужещи от новата Иракска армия получиха необходимата военна подготовка.

С Решение на Народното събрание от 5 май 2005 г. числеността на нашия контингент е определена до 400 военнослужещи, а срокът на мисията – до 31 декември 2005 г. в съответствие с мандата на Резолюция 1546 на СС на ООН. На Министерския съвет е възложено да проведе консултации и преговори в рамките на коалицията за определяне на подходящи форми на по-нататъшно участие на България в инициативите на международната общност за поддържане на сигурността и стабилността в Ирак при отчитане на последващите резолюции на СС на ООН и позициите на ЕС и НАТО. С изпълнението на това решение на 31 декември 2005 г. приключва участието на наши военни контингенти в стабилизирането и възстановяването на Ирак във формата на пехотни батальони. В тази фаза на мисията участваха около 2500 военнослужещи.

В съответствие с усложнената обстановка в Ирак 40-ото Народно събрание промени характера и формата на участието на България в стабилизирането и възстановяването на страната. С решение от 22 февруари 2006 г. парламентът разреши изпращането на военен контингент в хуманитарна мисия по охрана на Центъра за временно задържане и закрила в лагер „Ашраф“ в състав до 155 военнослужещи, от които рота за охрана до 120 военнослужещи и национален поддържащ елемент до 35 военнослужещи. До юли 2008 г. в лагер „Ашраф“ имаше 3 ротации на контингента.

Поради закриване на Центъра за временно задържане и закрила (преименуван на Център за репатриране) в лагер „Ашраф“, с Решение от 13 юни 2008 г. Народното събрание разреши контингент в състав до 155 военнослужещи да изпълнява хуманитарна мисия по охрана на задържани лица, преминаващи програма за реинтеграция в обществото в база „Кропър“ – Багдад, за времето от 15 юни до 31 декември 2008 г. включително.

За целия период на участие в операцията в Ирак (от 22.08.2003 до края на 2008 г.) България е участвала с 11 контингента с обща численост 3367 души. За издръжката, транспорта и оборудването на българските контингенти за периода на операцията в Ирак са изразходвани 155 343 000 лева.

Жертвите, дадени в Ирак, са 13. Най-сериозният и трагичен инцидент е самоубийствената атака с камион-бомба срещу базата в Кербала на 27 декември 2003 г. Вследствие на експлозиите загинаха петима български военнослужещи, а 27 души от контингента бяха тежко ранени. Ето списъка на българските военнослужещи-герои, загинали по време на участието на Българската армия в състава на Многонационалните сили в Ирак (22.08.2003 – 20.12.2008):

            † Майор Георги Христов Качорин (08.03.1974 – 27.12.2003)

            † Старши лейтенант Николай Ангелов Саръев (26.03.1977 – 28.12.2003)

            † Офицерски кандидат Марин Милев Милев (01.03.1980 – 21.06.2005)

            † Офицерски кандидат Цветан Стоянов Камов (19.05.1980 – 14.06.2005)

            † Офицерски кандидат Паун Стоянов Георгиев (05.09.1973 – 14.06.2005)

            † Офицерски кандидат Иван Христов Инджов (19.07.1967 – 27.12.2003)

            † Офицерски кандидат Антон Валентинов Петров (14.12.1977 – 27.12.2003)

            † Офицерски кандидат Свилен Симеонов Киров (11.06.1978 – 27.12.2003)

            † Офицерски кандидат Димитър Иванов Димитров (25.04.1978 – 23.04.2004)

            † Офицерски кандидат Владимир Неделев Пашов (08.07.1969 – 24.10.2004)

            † Офицерски кандидат Гърди Христов Гърдев (18.05.1974 – 04.03.2005)

            † Офицерски кандидат Преслав Йорданов Стоянов (10.03.1978 – 03.05.2005)

            † Офицерски кандидат Валентин Николаев Донев (05.11.1971 – 03.05.2005)

 

 Мисия на ЕС в ЧАД/Централноафриканска република (EUFOR Tchad/RCA – Chad and the Central African Republic), 2008 – 2009 г.

 

ТАЗИ мисия може да бъде квалифицирана като периферна. През февруари 2003 г. в провинция Дарфур, Судан, бяха предприети действия на въоръжените бунтовнически групировки срещу правителствени цели. Този вътрешен конфликт засегна 4,5 милиона души. Загиналите са над 300 хиляди, а 2,5 милиона са временно разселените в Судан, Чад и Централноафриканската република (ЦАР). В Чад има 185 000 временно разселени лица и 256 000 бежанци от Дарфур и ЦАР.

Хуманитарната криза се задълбочава. Утежняващи фактори продължават да са невъзможността хуманитарните помощи да достигат до нуждаещите се, тежките условия в лагерите и действията на местните бунтовнически групировки. На 13 март 2008 г. в Дакар, Сенегал, е подписано мирно споразумение между президентите на Чад и Судан за разрешаване на конфликта и прекратяване на поддръжката към съответните бунтовнически групировки. В края на септември 2007 г. бе приета Резолюция 1778 на Съвета за сигурност на ООН (следващата резолюция е 1834 и предвижда разполагане на военен компонент на ООН, който да поеме функциите на EUFOR след приключване на мандата ù на 15 март 2009 г.), с която се дава мандат на ЕС да започне операция в Източен Чад и Североизточна ЦАР. На 15 октомври 2007 г. Съветът на ЕС приема Съвместно действие 2007/677/CFSP за стартиране на операцията на 28 януари 2008 г.

Основните задачи на EUFOR — Чад/ЦАР са: осигуряване защита на цивилното население, бежанските лагери и лагерите за временно разселените лица; осигуряване разполагането на полицейските сили на ООН и стабилизиране на общата ситуация по сигурността в региона.

На 14 декември 2007 г. Министерският съвет взе решение за включване на двама наши офицери във военната операция на ЕС в Чад/ЦАР (РМС № 836) – един в щаба на операцията в Мон Валериен, Франция, и един в щаба на силите в Абече, Чад. Мандатът на операцията изтече на 15 март 2009 г., а на този ден започна мисията на ООН MINURCAT (UN mission in the Central African Republic and Chad).

 

 Операция на НАТО „Актив Индевър“  в Средиземно море (Active Endeavour) от 2001 г. досега.

 

ОПЕРАЦИЯТА (Active Endeavour, ОАЕ) е една от мерките на НАТО за борба с тероризма и се състои от възпиране; защита и откриване на терористични действия в акваторията на Средиземно море. Първоначално зона на отговорност е Източното Средиземноморие, а от март 2004 г. операцията вече обхваща цялото Средиземноморие. Военноморските сили на НАТО продължават да провеждат възпиращи антитерористични операции в Средиземно море с четири кораба, една подводница и авиация за морско разузнаване. Операцията подкрепя усилията на военноморските сили на нациите по защитата на морската енергийна инфраструктура и ключовите морски линии за комуникации срещу терористични атаки.

От 2005 г. България участва ежегодно в ОАЕ за срок от един месец с една фрегата с екипаж от около 110 души и 1 група от специалния морски отряд за проверка на корабите. Мисията на фрегатата включва наблюдение на морски превози в зоната на отговорност (международните води на Средиземно море) и при съгласие – извършване на проверка на кораби и товари съгласно поставените ù от командващия операцията задачи. Екипажът поддържа постоянна готовност по заповед да защити определени кораби.

Фрегатата ни участва и в провеждането на операции по ескортиране на граждански кораби на държави-членки на НАТО през Гибралтарския пролив. Последното участие на българска фрегата в ОАЕ бе през октомври 2009 г.

Това е операция на НАТО, но нейната роля и цели в никакъв случай не се ограничават само до интереси на конкретни страни от НАТО и Атлантическата общност като цяло, затова не бих я нарекъл „атлантическа“. Отчитайки сравнително скромния принос на България и известната отдалеченост, мисията би трябвало да се класифицира по-скоро като периферна.

 

Тренировъчна мисия на НАТО в Ирак (NATO Training Mission Iraq, NTM-I), 2004– 2011 г.

            

ЗА РАЗЛИКА от аргументите, приведени при класифицирането на предишната мисия, тази мисия явно би могла на „първо четене“ да се нарече „периферна“. Но тя е продължение на геостратегическа грешка и геополитическа авантюра – войната на САЩ и партньори в Ирак, затова трябва да бъде определена като атлантическа.

Тя започва на 14 август 2004 г. по молба на временното правителство на Ирак, за да осигури конкретна помощ в подготовката и оборудването на иракските сили за сигурност. Помощта е насочена към създаване на ефективен, демократично ръководен и стабилен сектор за сигурност.

Дейността на NTM-I се фокусира върху подготовка и обучение на средния и ръководен персонал, към установяването на надеждно военно ръководство на стратегическо и оперативно ниво. NTM-I нямаше боен характер; тя беше отделна операция, допълваща международните усилия по възстановяването на Ирак.

България участва периодично в мисията с военни инструктори в зависимост от конкретните потребности. През 2006 г. нашият принос беше с четирима военнослужещи (в т.ч. съветник по лидерството и етиката на иракския командир на Центъра за доктрини и обучение на Ирак в Багдад; съветник по административните въпроси в направлението по работата с личен състав, съветник по логистичните въпроси в Обединения щабен колеж в Багдад, и преводач). През 2009 г. България възобнови своето участие в NTM-I с двама военнослужещи в щаба на мисията.

 

 Операция на НАТО „Обединен защитник“ в Либия (Operation Unified Protector, OUP in Lybia), 2011 г.

            

Тази мисия е par excellence атлантическа. През март 2011 г. коалиция от държави-членки на НАТО и други страни „в отговор на призива на ООН към международната общност“ да защити либийския народ от насилието на режима на Кадафи, започна в рамките на операция „Обединен защитник“ налагане на оръжейно ембарго, поддържане на зона, свободна от полети и защита на граждани и области с гражданско население от нападения и заплахи от страна на режима на диктатора Муамар Кадафи.

На 31 март 2011 г. Министерският съвет разреши изпращане на фрегатата „Дръзки“ за участие в операцията на НАТО „Обединен защитник“ в подкрепа на оръжейното ембарго срещу Либия. Фрегатата се включва в операцията за срок до три месеца от развръщането ù. На борда ù има до 160 човека, вкл. група за специални операции — до 12 военнослужещи. Те реализират задачи по охрана, конвоиране, проверка и отклонение и/или задържане на плавателни съдове в съответствие с резолюции 1970 и 1973 от 2011 г. на СС на ООН. Нашите военнослужещи осигуряват важни за успешното провеждане на операцията способности, което представлява принос към общите усилия на НАТО за демонстриране на решимост и воля за справяне с тежката криза в Либия.

Мисията завършва успешно на 31 октомври 2011 г. Диктаторът Кадафи е свален от власт с помощта на операция „Обединен защитник“, заловен е от опозиционните сили и е убит на 20 октомври 2011 г. пред очите на държавите-участнички в тази операция.

 

Каква е равносметката на мисиите, които са приключили или е приключило българското участие в тях?

От общо 14 на брой, две са критични – в тях България даде 23 човешки жертви и десетки ранени, две са атлантически, четири са регионални и най-много – 6, са периферни.

Големият брой мисии, в които страната се ангажира, са най-вече такива, в които участието може да се определи като слабо свързано с националните интереси. Вижда се, че България се е включила в повече мисии, отколкото е критичният минимум за нея.

Моят анализ преследва една-единствена цел: да се даде поредният знак, поредният сигнал за необходимостта от качествено преосмисляне на свръхангажираността на страната в мисии зад граница. Само така държавата ни ще съчетае своите ангажименти с националния си капацитет, за да не се оказва Българската армия изкупителна жертва на твърде големи, дори непосилни амбиции, и България да бъде активен участник в системата на международни отношения, надежден съюзник на НАТО и ЕС, както и уважаван фактор за стабилност в нашия регион, в който се измерва и по достойнство се оценява нейното, т.е. на нашата страна, външнополитическо присъствие.

 

Да обсъдим мисиите, в които участието ни продължава и в този момент [29]:

 

 Мисия на НАТО в Косово KFOR (NATO Kosovo Force – KFOR), от 1999 г. и досега

 

ОТГОВОРЪТ на въпроса как се определя тази мисия — регионална или атлантическа – не е никак лесен. Защото начинът, по който НАТО подкрепи през 1999 г. косоварските сепаратисти и с това допринесе за първото от минимум 5 десетилетия и безпрецедентно нарушаване на границите на суверенна европейска държава (Сърбия) чрез отделяне на част от нея в самостоятелна държава, определят проекта „Косово“ като „атлантически“ и действията, довели до
реализиране на целите му също като „атлантически“. С казаното не се подкрепя по никакъв начин изцяло погрешната, а в някои свои действия и престъпна политика на Слободан Милошевич. Но ако се отчете характерът на мисията, нейното въздействие върху стабилизирането на целия регион, имаме всички основания да определим тази мисия като регионална.

С Резолюция 1244 (10 юни 1999 г.) СС на ООН стартира операция KFOR със задачи за незабавно прекратяване на насилието и репресиите в Косово, изтегляне на сръбските военни, полицейски и паравоенни формирования, ефективно международно присъствие със значително участие на НАТО със сили и елементи за командване и управление, създаване на временна администрация, безопасно и свободно завръщане на бежанците, разоръжаване на Армията за освобождение на Косово (АОК), и създаването на условия за икономическо развитие, стабилизация и демократизация на целия кризисен район.

От 8 февруари 2000 г. български инженерно-строителен взвод с численост 40 души  е в състава на холандския контингент, а от 24 май 2000 г. — в състава на германския контингент. Той взе участие в изграждането, поддържането и ремонта на инженерни съоръжения и във възстановяването на сгради за нуждите на местното население. От 15 януари 2000 г. наши военни наблюдатели участват и в мисията на ООН по опазване на мира в Косово (UNMIK).

При трансформациите на Стабилизиращите сили на НАТО в Косово, Многонационалната бригада „Югозапад“, в чието подчинение бе инженерно-строителният взвод, е трансформирана в Многонационални оперативни сили „Запад“ (MNTF-W) и Многонационални оперативни сили „Юг“ (MNTF-S). От юли 2006 г. инженерният взвод, дислоциран в гр. Призрен, продължи да изпълнява задачи в състава на Многонационалната инженерна рота по инженерното осигуряване на действията на MNTF-S. Във връзка с осъществяване на планираното редуциране на числеността на KFOR, в края на 2009 г. инженерният ни взвод прекрати участието си в операцията.

Към момента българското участие в KFOR е с 11 военнослужещи в щаба на мисията.

 

 Мисия на ООН в Либерия (United Nations Mission in Liberia — UNMIL), 1993 — 1997 г., възобновена от 2003 г. и продължаваща и досега

 

ТАЗИ мисия е периферна. През 1993 г., след сключване на примирието между основните воюващи фракции в гражданската война в Либерия, СС на ООН стартира мисията UNMIL за наблюдаване и поддръжка на мирното споразумение. След изтичане на мандата ù през 1997 г. е създаден Мироподдържащ офис на ООН, чиято основна цел е подпомагане на новоизбраното правителство в постигане на национално помирение. През 2003 г., поради влошената обстановка в страната, генералният секретар на ООН назначи специален пратеник за Либерия и инициира план от три фази за започване на мироопазваща операция. Мисията на ООН в Либерия бе рестартирана на 19 септември 2003 г. в изпълнение на Резолюция 1509 (2003) на СС на ООН. Целта на мисията е да се подпомогне прилагане на споразумението за прекратяване на огъня и процеса по опазване на мира след края на гражданската война и се защитят персоналът и сградите на ООН, да се подпомогнат хуманитарните дейности и защитата на човешките права, а така също да бъде подпомогната реформата на националната сигурност на страната.

България взема участие в мисията на ООН UNMIL с двама военни наблюдатели.

 

Военна операция на Европейския съюз в Босна и Херцеговина „Алтея“ (Operation EUFOR „ALTHEA“), от 2004 г.

 

МИСИЯТА попада в разряда регионални. На 12 юли 2004 г. Съветът на ЕС прие Съвместно действие за предприемане на военна операция „Алтея“ (EUFOR „ALTHEA“) в Босна и Херцеговина, след прекратяване в края на 2004 г. на ръководената от НАТО операция SFOR, осигуряваща прилагане на Дейтънските споразумения.

„Алтея“ се осъществява под командването на ЕС при използването на способности и средства на НАТО на основата на механизма „Берлин+“. До септември 2012 г. основните задачи са: поддържане на силно военно присъствие; поддържане на сигурността; информационни операции, изпълнение на остатъчни аспекти по Дейтънските споразумения (събиране на оръжия, управление на въздушното пространство, разминиране и др.). Спомагателни задачи са: борба с тероризма; съдействие за реформа на отбранителния сектор на Босна и Херцеговина; преследване на лица, обвинени във военни престъпления, а при нужда и евакуационни операции.

След реконфигурирането на състава на силите на операцията през 2012 г. усилията са насочени към подготовката на Силите за сигурност на Босна и Херцеговина и изграждането на отбранителен капацитет. Намалява се присъствието на терена, но се запазват способности за наблюдение и анализ на обстановката. Поддържа се резерв от сили за реагиране — т.нар. междинен резерв (Intermediate Reserve, IR), при поява на необходимост от възстановяване на сигурността. Общата численост на войски от ЕС на територията на Босна и Херцеговина е сведена от 7000 на около 600 души.

До края на август 2012 г. България участваше в мисията със 109 военнослужещи и заемаше трето място по принос сред страните-членки на ЕС. От началото на септември 2012 г. (РМС 484/14.06.2012) участието на страната в мисията е регламентирано така: 10 воен­нослужещи в щаба на операцията и рота с национален поддържащ елемент до 140 военнослужещи и до 40 единици техника в състава на междинния резерв (IR).

 

 Наблюдателна мисия на Европейския съюз в Грузия (European Union Monitoring Mission in Georgia, EUMM), от 2008 г.

 

МИСИЯТА е периферна. През септември 2008 г. Съветът на ЕС прие Съвместно действие 2008/736/CFSP за стартиране на мисия за наблюдение на ЕС в Грузия от 1 октомври 2008 г. с мандат една година. Впоследствие мандатът на мисията е удължаван няколко пъти.

Мисията започна своите дейности с мониторинг на изтеглянето на руските въоръжени части от територии, прилежащи до грузинските области Южна Осетия и Абхазия. Дългосрочната цел е постигане на стабилност на Грузия и региона, а краткосрочната – стабилизиране на обстановката чрез намаляване на риска от враждебни действия. EUMM осигурява граждански мониторинг на действията на страните в конфликта на територията на Грузия. EUMM работи в сътрудничество с други международни организации – по-специално ООН, ОССЕ, за да допринесе за стабилизиране, нормализиране и изграждане на доверие в подкрепа на трайно политическо решение за Грузия.

Основните насоки за действие на EUMM са: стабилизиране — наблюдение, анализ и докладване за ситуацията, свързана с процеса на стабилизация и спазване на Споразумението, с изтегляне на войските, с гарантиране на свободата на придвижване и за нарушения на правата на човека и международното хуманитарно право; нормализиране — наблюдение, анализ и докладване за ситуацията по нормализиране на процеса на гражданско управление и включваща върховенство на закона, ефективни правоналагащи органи и адекватен обществен ред, наблюдение на сигурността на транспортните връзки, енергийните инфраструктури и услуги, въпроси на политиката и сигурността на завръщане на вътрешно разселените лица и бежанците. Изграждане на доверие: принос за намаляване на напрежението чрез взаимодействие, за улесняване на контактите между страните и други мерки за изграждане на доверие.

България участва в Наблюдателна мисия на ЕС в Грузия, EUMM, с 13 наблюдатели. Мисията много условно може да влезе в списъка ни от участия на български военни в мисии зад граница, защото участниците в нея са невъоръжени и „военното“ у тях може да се търси само във възможността (и предпочитанието) да имат военен background, т.е. да са военни наблюдатели, затова като правило тази мисия се споменава в различни информационни материали като Операцията на ЕС за военни наблюдатели в Грузия.

 

 Мисия на НАТО срещу пиратството край бреговете на Сомалия и Африканския рог — „Океански щит“ (NATO Operation „OCEAN SHIELD“), от 2009 г.

            

ОПЕРАЦИЯ „Океански щит“ се провежда от началото на юли 2009 г. Решение за нея е взето от Северноатлантическия съвет, в духа на Концепцията за подобряване дейността на НАТО в борбата с пиратство по море – край бреговете на Сомалия и Африканския рог. Съветът одобри използване на постоянните военноморски групи на НАТО на ротационен принцип. Целта е преустановяване на пиратските нападения. На мисията са възложени следните задачи:

> ръководене на съвместното наблюдение и разузнаване и демонстриране на морско присъствие;

> охрана, предотвратяване и защита от пиратски атаки, както и оказване на помощ на кораби при необходимост;

> активно търсене за пирати и въоръжени лица и предотвратяване на техните действия чрез задържане, конфискуване на плавателни съдове и имущество, както и предаване на заподозрените и доказателствата на съответните държави в съответствие с подписаните от НАТО договорености;

> действия за възвръщане на завзети кораби;

> осигуряване на поддръжка при операции по освобождаване на заложници;

> осигуряване на поддръжка и подпомагане на регионални инициа­тиви, насочени за предотвратяване и възпиране на пиратството;

> осигуряване на ескорт на кораби с хуманитарни помощи или други кораби при поискване от тях и при упълномощаване;

> установяване на взаимодействие и координация с коалиционните военноморски сили, военноморските сили на ЕС и други не-НАТО кораби, опериращи в района.

През март 2012 година Северноатлантическият съвет на НАТО взе решение за удължаване срока на операцията до края на 2014 година.

Това е още една мисия, която макар и операция на НАТО, има цели и принос, надхвърлящи интересите на страните от НАТО, но тя не е пряко свързана с националните ни интереси, затова може да се нарече периферна. От българска страна е изпълнен ангажиментът за изпращане на един офицер за работа в щаба в зоната на операцията.

 

 Военноморска операция на ЕС за борба с пиратството в крайбрежните води на Сомалия и Аденския залив (EU NAVFOR „Atalanta“), от 2008 г.

            

МОЖЕ би тази мисия е най-спомагателна сред всички периферни мисии. Операция EU NAVFOR „Atalanta“ се осъществява в съответствие с резолюции 1814, 1816, 1838 и 1846 от 2008 г. на СС на ООН, с цел възпиране на пиратството и въоръжените грабежи в крайбрежните води на Сомалия и Аденския залив. Съгласно решение на Съвета на ЕС 2010/766 от 7 декември 2010 г. операцията трябва да приключи на 12 декември 2012 г., но Съветът взе решение за удължаването на мандата на „Аталанта“ до края на 2014 г. Операцията цели подобряване на морската сигурност в региона, борба с пиратството и с въоръжените грабежи, засилване на сигурността на основните морски пътища и осигуряване на защита на хуманитарната помощ чрез ескортиране на корабите на Организацията по прехрана и земеделие на ООН (FAO) и други застрашени кораби до пристанища в Сомалия. Операцията изпълнява следните задачи:

> защита на плавателни съдове, доставящи продоволствена помощ на Световната програма по изхранване (WFP) за разселените лица в Сомалия;

> защита на уязвимите кораби, плаващи в Аденския залив и край бреговете на Сомалия;

> прилагане на мерки, вкл. употреба на сила за възпиране, предот­вратяване и намеса, за да се сложи край на пиратските актове и въоръжените грабежи.

Оперативният щаб на „Atalanta“ е в Нортууд, Великобритания.

С Решение на МС от 29 май 2009 г. България има мандат за участие в Оперативния щаб на операция „Аталанта“ с до двама военнослужещи. В момента страната ни участва с един офицер в Оперативния щаб (Нортууд), в Групата за оперативна поддръжка.

 

 

 Мисия на Европейския съюз за обучение на силите за сигурност на Мали (European Union Training Mission in Mali, EUTM Mali), от 2013 г.

            

ТАЗИ мисия се определя като периферна. Тя е многонационална мисия на ЕС за обучение и съветване на военните в Мали и няма да бъде въвличана в бойни операции. Мисията е част от амбициозните цели на ЕС за принос в сигурността и развитието на региона, известен като Сахел — граничната зона в Африка между Сахара на север и по-плодородния район на юг, познат като Судан (но да не се бърка с държавата Судан) [30]. При постоянното свиване на геополитическата му роля, Европейският съюз изпитва острата необходимост да демонстрира „отвъдевропейска“ ангажираност, за да покаже и докаже, че има региони в света, в които неговата роля не бива да бъде недооценявана.

На 6 февруари 2013 г. МС прие решение за изпращане на медицински екип — до четирима военнослужещи с личното си въоръжение и екипировка в Мисията на ЕС за обучение на силите за сигурност на Мали (EUTM Mali). На 6 март 2013 г. екип от ВМА в състав: един хирург; една медицинска сестра и двама санитарни инструктори заминава за столицата на Мали — Бамако, за да се включи в състава на медицинското осигуряване, което се грижи за здравето на личния състав на щаба на операцията в Бамако. Мисията е за 16 месеца, с 4 ротации на различните екипи за 4 месеца. С участието в EUTM Mali нашата страна дава пример за ангажираност към общите усилия на ЕС за дълготрайно решаване на кризата в Мали в съответствие с дадения от СС на ООН мандат и допринася за постигане на целите на мисията, една от които е подготовка и обучение на националните сили за сигурност и армията на Мали.

 

 Мисия на НАТО ISAF — Международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан (International Security Assistance Force in Afghanistan — ISAF), от 2001 г.

 

МИСИЯТА на ISAF в Афганистан е в отговор на терористичните атаки, извършени срещу САЩ на 11 септември 2001 г., когато започва процесът на формиране на широка международна коалиция за противодействие срещу заплахите на тероризма — ключова стъпка в ескалацията на глобалната война срещу терора. В знак на подкрепа и солидарност с усилията на САЩ и НАТО в тази първостепенна насока, както и в съответствие с Резолюция 1386 от 20 декември 2001 г. на СС на ООН, страната ни се включи към Меморандума за разбирателство за формиране на Международни сили за поддържане на сигурността (ISAF) в Афганистан, подписан на 10 януари 2002 г. в Лондон.

Главната задача на тази ръководена от НАТО мисия е обучение на Афганските сили за национална сигурност (Afghan National Security Forces, ANSF) и съдействие на Афганистан във възстановяване на държавните институции. На практика важен елемент от мисията е участието в постоянната (след 2001 г.) война с различни въоръжени групи на афганската съпротива и терористични групировки.

В операцията на НАТО ISAF участват 50 държави с общ брой на военнослужещите около 130 000 души. Командването и управлението се осъществяват от: Щаб на силите (ISAF) — Кабул; Обединено съвместно командване на ISAF — Кабул; шест регионални командвания — „Столица“, „Изток“, „Запад“, „Север“, „Юг“ и „Югозапад; командване на летище Кабул и Кандахар. В страната са развърнати 28 екипа за възстановяване на провинцията и оперативни групи за обучение и връзки с Афганистанската национална армия. Освен силите на НАТО, от края на 2001 г. САЩ провеждат отделна операция „Трайна свобода“ с коалиционен контингент от около 25 000 военнослужещи.

Мисията ISAF е една от определените като критични и на нея ще бъде отделено специално място.

Народното събрание гласува решение за участие на български контингент в състава на ISAF и на 21 януари 2002 г. правителството определи подразделение от Българската армия за участие в мисията. На 16 февруари 2002 г. беше сформиран първият български контингент за операцията в Афганистан — за санитарна обработка, състоящ се от 32 военнослужещи. Той бе разположен в района на британския контингент, на 10 км от Кабул, където развърна банно-перален комплекс. Поради изменение на обстановката в района, задачите, изпълнявани от контингента, бяха изчерпани. По предложение на Министерския съвет с решение от 29 юли 2003 г. Народното събрание прекрати участието му и разреши участие на механизиран взвод в ISAF и инструктори за обучение на Афганистанската армия.

През 2007 г. страната ни постепенно увеличи участието си с изпращането на още две роти — едната в състава на италианската бойна група в Кабул и другата — за охрана на вътрешния периметър на летище Кандахар, а също на специалисти за изпълнение на специфични задачи (ръководство на въздушно движение (РВД) на летище Кабул, инструктори, разузнавателни групи, взвод „Военна полиция“ и др.).

През ноември 2009 г., в рамките на предаването на отговорността за сигурността в столицата от ISAF на Афганистанските сили за сигурност, нашата механизирана рота и охранителният взвод бяха изтеглени от зоната на операция. През 2009 г. наша рота пое охраната на външния периметър на летище Кабул.

В началото на 2009 г. за Кандахар замина Група за обучение и връзка с Афганистанската национална армия, а през 2011 г. заминаха още три такива групи (две в Кабул и една в Кандахар) и екип старши съветници. България се ангажира и с предоставяне на медицински екипи за операцията, като през 2004 г. изпрати в Кабул хирургичен екип, който да работи в Испанската полева болница, а после разшири участието на наши медици с хирургични екипи в Херат и Кандахар. През септември 2012 г. четирите групи за обучение и връзка с Афганистанската национална армия бяха трансформирани в екипи съветници.

Ето какво е разположението на българския контингент в Кабул сега [31]:

В регионално командване „Столица“— гр. Кабул, българският контингент е съставен от:

> национален елемент със задачи по административно управление и координиране действията на българския контингент в ISAF;

> център за координиране на отбраната от земни атаки за координиране и следене действията на подразделенията, изпълняващи задачи по отбраната на земната зона на летище „Кабул“;

> офицери в щаба на ISAF;

> рота за действие в зоната за отбрана на летище Кабул със задачи по патрулиране, водене на наблюдение (открито и скрито) в зоната за отговорност, контролиране и удържане на важни за въздушните операции територии в зоната за отговорност, осигуряване на спокойствие и поддържане на местното население, подпомагане на действия, свързани с провеждането на реформите в сектора за сигурност на Афганистан, провеждане на операции срещу въоръжени терористи, претърсвания, рейдове, засади и операции по прочистване и др., конвоиране и участие в операции по опазване на обществения ред и борба с масови безредици;

> разузнавателни групи за разузнаване за нуждите на щаба на ISAF;

> отделение „Военна полиция“, намиращо се в състава на многонационалната рота „Военна полиция“ за патрулиране, охрана на щаба на Регионално командване „Столица“, охрана и съпровождане на VIP гости, обработка на пътнотранспортни произшествия между ISAF-автомобили и местни хора; отделението действа като сили за бързо реагиране;

> две групи съветници за обучение на Афганистанската национална армия;

> медицински екип.

Съгласно Стратегията за трансформиране на участието на Въоръжените сили на РБългария в операцията на ръководените от НАТО международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан (вж. по-долу) на 31 януари 2013 г. приключи работата на рота за действие в зоната за отбрана на летище Кабул. В момента участието на България в операцията продължава в района на Кабул с около 82 военнослужещи — национален елемент, щабни офицери, военнослужещи от служба „Военна полиция“, а също така и две групи от съветници и медицински екип.

На срещата на върха на НАТО в Чикаго (21-22 май 2012 г.) НАТО взе решение за трансформация на участието на ISAF в Афганистан с изместване на фокуса от „твърди“ действия — типично бойни операции, към „меки“ приноси. НАТО реши да предаде до средата на 2013 г. пълния контрол над сигурността в Афганистан на Афганистанските сили за сигурност — националните полиция и армия, както и да изтегли до края на 2014 г. изцяло своя военен контингент от Афганистан, като възнамерява да се ангажира със съветнически функции, обучение и тренировка на Афганистанските сили за сигурност.

През 2011 г. в Министерството на отбраната беше изготвена военна оценка с анализ и препоръки за участието в ISAF, а правителството прие Стратегия за трансформиране на участието на въоръжените сили на Република България в операцията на ръководените от НАТО международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан. Според Стратегията рамката на участието ни в Афганистан включва два периода [32]: от 2012 г. до 2014 г. — обхваща поетапно трансформиране на нашето военно участие в Афганистан; и след 2014 г., като обхваща участие в обучението и подготовката на Афганистанските сили за сигурност.

 

Ако обобщим, налагащата се като извод теза, че българското участие в мисии в редица случаи не е пряко свързано с приоритетите, определяни от националните ни интереси, намира свое потвърждение от общата статистика на всички военни мисии зад граница.

Сумирайки приключилите и продължаващите мисии, за 22 години (от 1992 г. насам), българските военни са взели участие в 22 мисии! Те се разпределят така: 3 мисии са критични (Камбоджа, Ирак, Афганистан); 2 са атлантически, 6 са регионални и 11 са периферни.

Изводът е, че България е участвала в твърде много мисии и не всички могат да бъдат обосновани като имащи ясна връзка с националните интереси. Това налага преглед на участието ни във военни мисии зад граница, с който не само да се сумират ползите и щетите (а такова сумиране се подразбира от само себе си), но и да се анализират всички процедури, норми, стандарти, критерии за избор на мисията и за определяне на начина на участието в нея, да се извърши одит на всички наши конкретни участия,  и то финансов, икономически, медицински, военнотехнически, административен одит.

Трите критични мисии –
Камбоджа, Ирак, Афганистан

Нека се спрем по-подробно и да отдадем дължимото на трите „критични“ мисии.

 

 UNTAC. Операция на ООН по поддържане на мира в Камбоджа, 1992 — 1993 г.

            

ЗА МАЙКИТЕ (ако още са живи) на загиналите български военнослужещи тази мисия е кошмар, който съпътства дните и нощите им. За висшите ни военни, изпратили в този далечен регион зле подбрани, лошо подготвени младежи (най-вече в първия батальон), мисията би трябвало да е тежко и със сериозни поуки изпитание. За политиците, взели решение за участие в мисията, тя можеше и все още може да е особен и изпълнен с изводи урок.

А за мен събитията и преживяванията от онези тревожни, адски напрегнати месеци завинаги остават неизлечим спомен за сложно и отговорно бреме, за огромен и непосилен дълг, стоварил се върху плещите ми, без да съм дорасъл за него и за да си дам сметка, че да бъдеш политик, не означава само слава, медии, речи и идеологически спорове, а нещо много повече – отговорност пред държавата и обществото, понякога с участие в решения, твърде силно и абсолютно пряко влия­ещи на здравето и живота на обикновените хора.

Трагичните събития в първите месеци на нашето участие в UNTAC породиха дълбока криза в обществото. То бе абсолютно неподготвено за такова развитие в Камбоджа. Високата цена, която платихме с това участие, идваше да покаже какво ни предстои по пътя към новото общество, през дългите години на прехода, в процеса на изчистване на предишния, тоталитарен имидж на България, при нашето отваряне към света и в стремежа ни за отстояване на демократични ценности и за приобщаване към усилията на международната общност за повече мир и стабилност във все по-несигурния и пълен с рискове пост-биполярен свят.

И така, в началото на 1992 г. България получи покана да се включи в операцията за поддържане на мира в Камбоджа, UNTAC. Българската армия участва от 4 май 1992 г. до 27 ноември 1993 г. с един пехотен батальон от 850 военнослужещи (извършена бе една ротация), 10 офицери в щаба на операцията и 11 военни полицаи.

Батальонът бе събран много бързо, по твърде странни критерии и доста зле подготвен. За първи път в нашата история български воен­ни изпълняваха задачи в регион, отдалечен на 9000 км от родината, при това в безпрецедентно тежки условия.

В новата, сложна геополитическа среда след падането на Берлинската стена България трябваше да променя печалната си слава на най-близък съветски сателит, да изработи нова стратегия за нацио­нална сигурност и външна политика, да търси новата си роля на международната сцена, и то в тежката икономическа и социална криза на прехода.

Трябва да припомним, че периодът 1990-1992 г. бе изпълнен с много надежди за нов световен ред, базиран не на правото и институциите на силата, а на силата на правото и институциите.

Поканата за участие в UNTAC дойде в една сложна политическа ситуация и в още по-сложна парламентарна конфигурация. В 36-ото обикновено Народно събрание, след победа над БСП с 1% („с малко, но завинаги“), СДС имаше 110 депутати, БСП — 106, ДПС — 24. Постепенно обаче Ахмед Доган, лидерът на ДПС, който при откриването на този парламент държа пламенна реч (една от най-агресивните, дори арогантни речи на прехода), в която искаше забрана на БСП, „обърна резбата“ и развали отношенията си със СДС. (Вина за това имаше, разбира се, и СДС, най-вече несполучливият като избор за премиер лидер на СДС Филип Димитров).

В парламента с течение на времето се формира ново парламентарно мнозинство и тези, които по силата на правомощията като правителство на страната, т.е. СДС, инициираха изпращането на български контингент в Камбоджа, бяха заменени от своите опоненти, на които се падна „честта“ да отговарят за приключването на тази мисия. Единствената политическа константа в това сложно, а на моменти буквално отвратително време бяха президентът д-р Желю Желев (който в началото не бе, според моето лично мнение, на нужната държавническа висота като върховен главнокомандващ) и ръководството на парламентарната Комисия по национална сигурност — авторът на този текст (от СДС), председател на Комисията, Димитър Йончев (БСП) и Иван Палчев (ДПС), заместник-председатели. Практически през цялото време на мисията ние с Димитър Йончев  в политически план не се ползвахме с нужната подкрепа от парламентарните си групи. Той – в известна и нарастваща с времето степен, а аз — напълно, остракиран, а по-късно и „отлюспен“ от радикализиращите се и фундаментализиращи се лидери („кинжали“) на СДС. Това е важно не за личното ни героизиране, а само за изясняване на атмосферата.

Отново да изтъкна ескалиращите икономически, финансови и социални трудности в началото на прехода, протичащи с взрив на цените, организирана престъпност, остра политическа нестабилност. Всичко това породи ширещи се разочарования, страхове и съмнения: какво всъщност се случва с държавата, накъде върви обществото ни? В тези тревожни времена стана популярна фразата: „Всичко, което ни казваха за комунизма, се оказа лъжа, но за жалост всичко, което ни казваха за капитализма, се оказа истина.“ Без да се преувеличава, може да се каже, че тогава нашият народ — с различните свои етнически и религиозни групи — изпита първите гърчове и разбити илюзии на прехода.

Като своеобразен „капак на всичко“, в сферата на националната сигурност и отбрана премиерът Филип Димитров влезе в неразрешим конфликт с министъра на отбраната — „силния човек“ в правителството Димитър Луджев (подкрепян от президента Желев), и на 22 април 1992 г. поиска оставката му, без да се допита до парламентарната група на СДС. Конфликтът доведе до миникриза в СДС, до остри търкания между премиера и президента (завършили по-късно с падането на кабинета), и най-важното в случая — до смяната на „силния“ Луджев с твърде неадекватния и „слаб“ Александър Сталийски.

По онова време още не бяха набрали сили разделенията pro et contra НАТО. Затова и у двете големи партии — СДС и БСП, имаше (в различна степен) разбиране, че България трябва да се „отвори“ към света, да стане част от международната общност и най-вече на демократичните държави. Доколкото тогава СДС „отговаряше“ за бързите промени, а БСП — за бавната промяна, СДС имаше по-радикални, малко екзалтирани представи за международните отношения след края на двуполюсната конфронтация. Но и посланията на Запада към България даваха основание за подобен оптимизъм. Едва по-късно и партиите, и обществото ни започнаха да усвояват уроците на световната сцена: че на нея все така има големи и малки държави; че в международните организации гласовете невинаги се броят и като правило се претеглят; че присъединяването към по-развитите страни се съпровожда с (най-малкото) частичен отказ от суверенитет; че ангажирайки страната с отстояване на интересите на една общност, не сме освободени от отговорността да осъзнаваме и отстояваме собствените национални интереси и цели.

И нещо особено важно — мисията в Камбоджа носеше „дъха“ на новото време, но стратегията и принципите на ООН при операциите за поддържане на мира отразяваха все още инерцията, старите навици и модели от Студената война. ООН и досега остава длъжник на световния мир и сигурност с бавните темпове на адаптация към новата стратегическа среда, а какво да говорим за 1992-1993 г., когато имаше нормативен, ресурсен „вакуум“, създаваха се условия за разделение на „работата“ и за усещането, че цената на живота и здравето на участниците от по-малки и по-бедни държави е по-ниска, че тези държави нямат условия и средства за по-добра подготовка и по-добро военно оборудване и финансово осигуряване на своите военни.

Решението за участие в UNTAC бе взето от НС по предложение на Министерския съвет (чл. 84, ал. 11 от конституцията). Едва през 1994 г., т.е. една година след края на мисията, правителството одобри Концепция за участие на Република България в операции по поддържане на мира (ОПМ). Участието в UNTAC бе разглеждано като средство за укрепване на международния престиж на страната.

Дебатите в Комисията по национална сигурност и в пленарната зала на парламента бяха продължителни, но без вникване в цялата дълбочина на проблема. Имаше само частични възражения от опозицията — защото така е прието да се държи опозицията, но и защото в редиците й имаше бивши военни и хора от други силови структури, а те си даваха сметка като специалисти за някои възможни проблеми при провеждане на мисията. Що се отнася до представителите на министерствата на външните работи и отбраната, на Генералния щаб, отговорите им при слушанията в Комисията бяха повърхностни, без сериозни аргументи, липсваше убедителна експертиза. Нещо повече, когато се гласуваше решението за участие на наш контингент в мисията, двете министерства и ГЩ „предпочетоха“ да не присъстват в пленарната зала. И така дадоха знак, че отговорността за нашето присъединяване към тази операция по поддържане на мира на ООН е само и единствено на депутатите...

Обобщавайки, нека да кажа, че особено двоумение по Камбоджа нямаше — за всички бе „очевидно“, че България „трябва да участва“, затова „естествено“ ще участва в UNTAC. Да, имахме съзнанието, че мисията няма да е никак лесна, че регионът е рисков, а страната — опасна, че ще има непредвидени трудности, но смятахме, че „цената си заслужава“. И така, на 15 април 1992 г. НС одобри участието на България в операциите на ООН по поддържане на мира в Камбоджа с 16 военни наблюдатели, 75 полицаи и с един усилен пехотен батальон от 850 военнослужещи. [33] В последното, може да се нарече обобщаващо и заключително гласуване на Решението, взеха участие 183 народни представители. От тях 146 бяха „За“, 13 — „Против“, 24 — „Въздържал се“.

Злото никога не идва само. Но то не идва и случайно. Казано бе, че първият батальон беше формиран бързо, без особени критерии за подбор, с преобладаващ формализъм от военните началници, с обещание за едва ли не експедиция със силни емоции и големи пари. Сред участ­ниците в батальона бяха дори някои криминално проявени лица.

Българското военно командване в началото се държеше крайно неадекватно за такава мисия. То се провали не само в подготовката на първата смяна военнослужещи, но и в тяхната мотивация, снаряжение и командване. Участниците бяха изпратени с морално остаряла, амортизирана, преминала 2-3 капитални ремонта техника, несъобразена с климатичните условия в региона. Бронежилетките бяха полицейски, почти безполезни. Благодарение на корупция, неопитност и липса на отговорност бяха допуснати провали в снабдяването, а това доведе до човешки жертви в екстремалните условия в Камбоджа (миниране, горещини, дъжд, кал, липса на пътища, малко и погрешни резервни части, по-лоша техника дори от тази на Гана, формални психотестове, а поради ограничените муниции поне 90% от войниците нямаха възможност да стрелят с личното оръжие…).

Мисията в Камбоджа бе изключително тежка за нашите военнослужещи. Тя започна по възможно най-неправилния и продължи по възможно най-неприятния начин. В първите фази на мисията, поради неадекватния подбор и липсата на подготовка за справяне в стресови ситуации, имаше лоша дисциплина, алкохолизъм, издевателства над местни хора, автомобилни катастрофи с жертви сред местното население (но и сред нашите момчета), ниска психологическа устойчивост (през февруари и март 1993 г. с натрупване на напрежение към лекарите се обърнаха 38 души с психически разстройства, от тях 10 бяха оставени на стационарно лечение, а един бе отзован поради тежко нарушение на психиката).

Медиите съобщаваха за раздори заради лоша храна, липса на вода, елементарни битови условия и неуважение от командирите; а също така и за зачестили случаи на сифилис в батальона. От Военномедицинска академия имаше изрични изявления за „твърде високи нива на венерически заболявания в батальона: 40% страдащи от гонорея и подобни болести, поради крайно малък брой презервативи (по 2 за 8 месеца)“, за 3 случая на сифилис, за много евтината цена на местните проститутки — по 1 долар, при цена на кутия цигари — 1,40 долара.[34] Да добавим тук възлагането от международното командване на рискови задачи на нашия батальон, както и забавянето на плащания­та, слабата връзка с ГЩ в България…

В медиите емоционалният градус се повиши и мина точката на кипене, долавяха се наченки на истерия (вероятно първата такава спрямо политиците), все по-често се цитираха писма на войници в Камбоджа до родителите: „Тук е по-страшно и от ада и от пъкъла!“, „Тате, моля те, спасявайте ни!“, „Искаме да се върнем час по-скоро, но не искаме да ни изкарат пред строя и да ни нарекат страхливци!“, „Няма да се върна жив оттук!“,„10 дни стоим в окопите и ако още 10 дни стоим тук — ще превъртим. Стомахът ми се е качил в гърлото…“ — направо като сцени от романите на Ерих-Мария Ремарк…

Всичкото това доведе в първите месеци на 1993 г. до непоносимо нагнетяване на напрежението, особено поради дадените жертви — в зле управляваните, объркани и тежки условия на провеждане на мисията 9 български военнослужещи бяха убити и още 9 други ранени в резултат на нелепи инциденти, кървави актове и нападения на червените кхмери.

Най-драматичен бе инцидентът на 2-3 април 1993 г., когато нашите военнослужещи гостоприемно приемат група червени кхмери, а последните хладнокръвно ги избиват. Загиват трима българи, други трима са ранени. Само хладнокръвието на неколцина бойци, дали въоръжен отпор на бандитите, спаси батальона от по-кървава баня.

Вина за случилото се имат не само доверчивостта и проблемната дисциплина, но и абсурдните, несъобразени с реалността инструкции на ООН за поведение на контингентите срещу доказани главорези като червените кхмери. Наредено е, ако боец от мисията на ООН види червени кхмери, да постави оръжието си до себе си, да вдигне ръце и да вика „UNTAC! UNTAC! UNTAC!“

Политическото напрежение в България се изостри изключително. Първи свръхемоционално и паникьорски реагираха медиите. После започна натискът над парламента — драматични (но и мелодраматични) пресрещания от разгневени тълпи на депутати, митинги на разплакани майки пред Народното събрание, шествия, подписки, петиции. При връчване на петиция на председателя на парламента Александър Йорданов баща на войник от батальона заявява: „Бих казал на сина си да не се чувства длъжен на правителството и държавата, защото те ги изпратиха неподготвени там. Да не мисли, че трябва да защитава родината пред целия свят, защото тя не заслужава да я защитава!“

Най-вече обект на този суров гняв бе ръководството на парламентарната Комисия по национална сигурност (а ние бяхме всъщност единствените, които търсеха решение в тежката ситуация). Президентът от високата си камбанария се тревожеше преди всичко да не се стигне до отзоваване на мисията. Министърът на отбраната Валентин Александров преживяваше силно, особено при траурната церемония на Аерогара-София, когато сред горестни вопли на покрусени майки и траурни маршове посрещахме ковчезите с телата на загиналите бойци. Тогава не знаех, че след 11 години, като секретар на президента, отново ще присъствам на подобна церемония — но не край три, а край пет ковчега…

В тези напрегнати дни ръководството на Комисията по национална сигурност не срещна голяма подкрепа от Генералния щаб. В ГЩ цареше объркване, вероятно изобщо не им бе до разни там „депутатчета“. На наши принципни въпроси за мисията и нейната подготовка и управление те отговаряха с унищожителни и иронични критики в медиите, съдържащи справедливи и несправедливи упреци за професионалната ни компетентност. Макар че точно тя бе изцяло в тяхното проблемно поле и в обсега на отговорностите им. Приоритетната политика на част от ГЩ бе само една: „Да браним честта на мундира“.

И накрая, това вече бе наистина удар под кръста, на 22 април 1993 г. парламентарната група на БСП се отрече от съществуващия политически консенсус по отношение на тази първа българска военна мисия зад граница и внесе предложение за незабавно отзоваване на нашия контингент от Камбоджа. Предложението бе подписано от 70 народни представители на БСП начело с председателя на партията Жан Виденов. При това БСП вече бе не опозиционна, а на практика управляваща по това време партия.

Подложени на подобен безпрецедентен натиск и оставени почти изцяло на произвола на съдбата, ние, ръководството на Комисията по национална сигурност — представители на трите парламентарни партии, всеки от нас разчитащ на минимална подкрепа на вече мислещите за близките избори свои партии, решихме, че трябва да вземем нещата в свои ръце и да направим всичко, което трябва, за да се осъществят следните четири задачи:

1. България да приключи своята мисия и да изпълни докрай поетите ангажименти.

2. Да се търсят, да се намерят и реализират всички възможни политически, а най-вече военни гаранции, че няма да има повече убити и ранени български военнослужещи.

3. Обществото да бъде успокоено и да се спре политическата ескалация, свързана с мисията, за да не пострадат дългосрочните интереси на българската външна политика.

4. Да се направи всичко за финансовото компенсиране на семействата на загиналите и за оказване на нужната медицинска и психологическа помощ на ранените бойци.

В изпълнение на тези задачи предприехме серия от парламентарни изслушвания. От самото начало отстоявахме тезата, че каквито и решения да се вземат, трябва да се даде възможност на всеки военнослужещ в Камбоджа, който иска да прекрати участието си в мисията, да може да го направи, без да бъде санкциониран за това.

Без особено договаряне поделихме отговорностите си: аз „поех“ политическата част — да се работи с партиите и техните лидери, с институциите и техните ръководства, за да можем да се консолидираме около виждането, че изборът да напуснем Камбоджа не е никакъв избор и че България няма морално право да се спаси с бягство още при първото си участие след началото на демократичните промени. Димитър Йончев, като бивш военен и с присъщите му такт, обаяние, интелект и умение да убеждава, се „захвана“ с военните, защото каквото и да приказват политиците, военните са тези, които могат да спасят мисията и най-вече живота и здравето на българските бойци. А Иван Палчев се отправи към Камбоджа — на място да се убеди в състоянието на нещата и да проведе най-сериозни разговори с международното командване на мисията. Той сподели своите впечатления в пленарна зала. Депутатите имаше какво да чуят.

В записките си намирам част от взетите тогава мерки, за да се понижат рисковете за батальона — съкращаване броя на кантоните, в които се разпращат наши бойци, от 15 на 8; намаляване на избирателните секции, към които имаме ангажименти, от 264 на 181; доокомплектоване на батальона; изпращане на технически средства за сигнализация (сигнални ракети), очила за нощно виждане, качествени бронежилетки, гранатомети, гранати с осколъчно действие против жива сила на открито, а не против бронетанкова техника, нови 60 автомата; изграждане на повече окопи и укрития за личния състав, допълнително усилване на огневите позиции за наблюдение и стрелба; усилена охрана на обектите; затягане на дисциплината като при бойни условия; повишено внимание и по-малка доверчивост към кхмерите; редовни тренировки; разчистване на региона около оградите на кантоните, за да има по-голям обзор; по-добро снабдяване с храна и вода.

Разбира се, нашата роля (на тримата) не бива да се преувеличава, защото самите бойци заявиха от далечна Камбоджа в открито писмо: „Ние не сме герои, но не сме печалбари, няма да отстъпим пред трудностите, оставаме докрай, за да защитим името и честта на българските войски!“

В един критичен момент на дебата, когато депутатите бяха склонни да се огънат, загрижени за политическото си позициониране, народният представител от СДС Нино Ставров просълзи всички, изричайки буквално следното: „Когато утре изпратим военни за участие в мисия и поемем подобни ангажименти, на нас никой няма да ни вярва. А вътре в армията всеки ще знае, че като отиде някъде и ревне на майка си, то депутатите веднага ще кажат: „Елате си тук!“. Аз пак го казвам на всички — загубил съм син на 17 години, зная какво значи да преживееш своето дете, но в никакъв случай няма да се подпиша и да дам съгласието си да се върне контингентът оттам и да направим така, че който иска да се откаже, нека да си дойде тук!“

Мирослав Дърмов (ДПС) заяви доста рязко: „За страх във всяка армия по света разстрелват!“. А Димитър Йончев го допълни малко по-примиряващо: „Когато жената я е страх, може ли да отложи раждането? Така е и със страха на война; Мисията е важна и отговорна част от усилието на България в световния демократичен процес. Евентуалното решение на Народното събрание за прекратяване на нашето участие в операцията на ООН би имало сериозни негативни последици за България в политически и в морален план.“

На 29 април 1993 г. парламентът изслуша завърналия се от Камбоджа Иван Палчев (ДПС) [35]: „Когато след убийството на тримата българи на 2 април посланикът на САЩ запитал командващия на войските на UNTAC как е възможно да оставят толкова малки групи войници на отдалечени и маловажни места, отговорът е бил, че и символичното присъствие имало значение за UNTAC…

Препоръките към войниците са били да оказват всякаква помощ на населението от близките села. На много места войниците ни казваха, че ние понякога сме им давали храната си, тъй като по-отдалечените райони се снабдяват два пъти седмично с храна и вода, давали сме им и водата, тъй като една от инструкциите на UNTAC е щом дойде камбоджанец в кантона и поиска храна и вода, той да бъде нахранен, да бъде напоен. Същото се е отнасяло и до въоръжени части, които са имали право да влизат в нашите кантони по инструкциите на UNTAC. В тази връзка спекулациите, които се появиха в пресата, че за убийството на тримата войници в един от отдалечените кантони причина е разпасаността на войниците в този кантон, не отговарят на истината. През цялото време на пребиваване на българския батальон, а и на другите батальони, UNTAC е поощрявал контактуването с кхмерите, с камбоджанците, независимо от това дали те са били въоръжени, или цивилни граждани от околните села.

Тази информация е официална и ние я получихме и от официалните лица на UNTAC. Нещо повече. Аз успях да взема документ на UNTAC, който описва поведението на военната част, когато в разположението й се появят въоръжени кхмери, които пожелаят или биха изразили по-нататък желание да бъдат кантонирани, т.е. да бъдат разоръжени, настанени в Пном Пен на определени места и да преминат към цивилен живот. Тази инструкция е на ваше разположение и в една от точките се казва: към тях задължително да се отнасяме с подходящо и необходимо уважение и респект…

Инструкцията на UNTAC към войниците на ООН в Камбоджа е била в никакъв случай да не се стреля срещу нападателите. Войниците, които охраняваха кантона, казаха, че тяхна задача е при стрелба и при нападение да оставят оръжието до себе си и с викове: „UNTAC! UNTAC! UNTAC!“ да дадат знак на кхмерите в тъмнината, че са войници на ООН. Войниците споделиха, че не смеят да заредят автоматите си, тъй като, ако кхмерите намерели патрон в цевта, могат да предположат, че срещу тях е стреляно и да последват репресивни действия.“

Наред с това се създаде консенсусно разбиране у институциите и политиците, че ние сме се хванали на хорото и няма как да се пуснем от него, без да се опозорим като страна. Много полезно стана поведението на президента Желев, разбрал, че „върховен главнокомандващ“ не е позиция, а е мисия и кауза. Министърът на отбраната Валентин Александров си „припомни“, че е и военен министър, преодоля емоционалния шок и заработи коренно различно. Министерството на външните работи започна да „обработва“ политиците с анализи, които да им покажат — в малко драматизиран вид — цялата истина за възможното дезертиране на България и евентуалните последици от него. Посланията от МВнР подействаха отрезвяващо.

Що се отнася до БСП, както се казва, грешката се оказа вярна. БСП през годините на прехода изпитваше определени психологически трудности и когнитивен дисонанс — между императивите на новия ни външнополитически избор и настроенията на съществени групи от нейния електорат. За разлика от СДС, който като правило говореше едно и също както за външните партньори, така и за обществото (но първостепенната му грижа бе как ще се посрещнат позициите му на Запад, с минимални тревоги какво биха казали в България), БСП перманентно излъчваше „двойни“ послания, едното — обърнато към външните партньори, и като правило негласно, по дипломатически и партийни канали; другото, широко рекламирано — към избирателите и към по-неутрални части на обществото. В този случай също бе така. Никой в ръководството на БСП не бе и помислял България да прекрати мисията (това бе обяснявано много ясно на Запада и ООН), а предложението за незабавно отзоваване на контингента от Камбоджа бе само за вътрешна консумация.

Обективността налага да отдадем дължимото и на висшия команден състав на Българската армия. В него се намериха професионалисти от най-висок мащаб, които предприеха всички нужни мерки, за да започне най-сетне изпълнението на мисията в Камбоджа така, както се изисква, както сме се наели и както е било обещано. Тези български генерали и полковници си дадоха сметка, че играта на „военна“ псевдодемокрация, прехвърляне на отговорности, измиване на ръце и взаимно сочене с пръст, когато се търси „крайният“, виновният, не е тяхната игра и се заплаща с много висока цена. Затова мобилизираха целия си управленски и боеви ресурс, за да си дойдат поне донякъде нещата на своите места и да изпълним мисията докрай.

Като резултат от нашите усилия и очевидно променените под натиска на събитията поведение и позиции на българските институции и техните водещи фигури, както и на лидерите на основните политически сили, програмата ни бе изпълнена и преизпълнена. България приключи с чест своето участие в мисията точно както и когато трябваше. И не по-малко важното — до самия край на мисията нямаше повече никакви инциденти и нито един наш военен не пострада.

За жалост, този опит на реален crisis management не бе използван, не бяха извлечени практически никакви поуки от участието в тази мисия. В годините на прехода нашият елит се специализира постоян­но да преоткрива колелото и топлата вода, да се спъва на едно и също място по няколко пъти, непрекъснато да повтаря свои­те грешки, да плаща с живота и здравето на обикновените хора възможно най-висока цена за упоритата си склонност към импровизации, експерименти и необмислени действия.

Какво е показателното? Това, че през 1992 г., когато все още демокрацията ни прохождаше, преди вземането на решение за изпращане на военен контингент в Камбоджа (и то в абсолютно легитимна мисия под егидата на ООН, т.е. както повелява международното право и в съответствие с надеждите за нов световен ред, в който ООН ще играе ключова роля като единствената институция, разрешаваща употреба на сила) в българския парламент като цяло и в неговата Комисия по национална сигурност се водиха продължителни и сложни дебати, правеха се опити за сближаване на позициите на главните политически сили и се търсеше по възможност консенсус, базиран на националните интереси.

А десетилетие по-късно, когато се вземаха решения за участието ни в мисиите в Афганистан и Ирак, когато демокрацията би трябвало да е пуснала корени в страната и политиците да са израснали до висотата на държавническите си отговорности, картината бе съвсем друга — присъща на една крехка, едва начеваща и лутаща се демокрация…

Нека проследим как уроците от Камбоджа изобщо не бяха усвоени.

На 6 февруари 2002 г. Народното събрание взе решение за участие на страната ни в операцията на Международнитe сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). При дебатите отново не се появи нито един представител от ГЩ и министерствата на отбраната и външните работи, нямаше никаква дискусия, един-единствен народен представител — говорителят на БСП по въпросите на нацио­налната сигурност и сегашен министър на отбраната Ангел Найденов, се изказа изключително кратко и за да направи само изрична политическа декларация от името на своята парламентарна група в подкрепа на ангажирането на България с усилията на международната общност в Афганистан. Едва 123 депутати от общо 240 участваха в гласуването на решението. „За“ това рисковано начинание бяха 121, и  „против“— двама.

Абсолютно същата ситуация се повтори година по-късно, на 29 май 2003 г., когато Народното събрание обсъждаше участието на България в Ирак. И този път нямаше представители на ГЩ и МВнР, а от МО „блестеше“ с очевидната си неадекватност заместник-министър Соня Янкулова. Дискусията бе обидно кратка, отново само един депутат от БСП­ – отново Ангел Найденов, говори в подкрепа на решението за участие на България в тази операция, споменавайки някои трудности на мисията. В становището на парламентарната Комисия по външна политика, отбрана и сигурност нямаше никакъв анализ на параметрите на мисия­та и на рисковете пред българските военнослужещи. Парламентът одобри участието на България в Четвъртата фаза на операцията в Ирак — „Стабилизиране и възстановяване“, и изпращането и разполагането на пехотен батальон и на отделни военнослужещи на територията на Ирак, с обща численост от 500 души, с необходимото въоръжение, муниции, логистично и комуникационно оборудване, за срока на военната операция на коалицион­ните сили под централното командване на САЩ и командването на Многонационалните сили. За това съдбоносно, а по-късно платено с много човешки жертви решение гласуваха 160 депутати (от общо 240, останалите липсваха от залата), само 4 бяха „против“.

Още по-фрапираща бе картината половин година по-късно, когато парламентът ратифицира Меморандума за разбирателство между министерствата на отбраната на страните участнички в антитерористичната коалиция в Ирак, посветен на споразуменията, касаещи командването в рамките на Стабилизиращите сили в Ирак (т.е. проблеми, изключително тясно засягащи сигурността на нашия контингент). В гласуванията при двете четения участваха унизително малко депутати — едва 129 (103 — „за“, 16 — „въздържал се“, 10 — „против“) и 117 (103 — „за“, 5 — „въздържал се“, 9 — „против“).

 

 IRAQI FREEDOM. Участие в Многонационалните сили в Ирак, 2003  — 2010 г.

            

ТАЗИ МИСИЯ е най-противоречивата и най-рискованата. Тя може да бъде разглеждана като изключително тежко изпитание, с което Българската армия се справи много добре, но даде и големи, свидни човешки жертви. Но тази мисия трябва да бъде разглеждана и в целия  си геостратегически и геополитически контекст. Защото тя бе част от една военна операция с мащаба на пълнокръвна война, започната от САЩ по недоказан, а на практика лъжлив повод (за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак), в нарушение на международното право.

С участието си в тази мисия България се нареди до САЩ и малкото други страни, за които войнта бе не само приемлив инструмент за отстраняване на кървав (но не единственият!) диктатор, но и абсолютно нужно средство за преформатиране на огромни ключови пространства и получаване на ценно предимство в новата критична глобална среда на изчерпващи се жизнено необходими стратегически ресурси. Война, която тепърва ще получи вярната историческа оценка, но понеже резултатите от нея и практическите победители (сред тях несъмнено е Иран) вече се ясни, може да се каже, че тя беше геостратегическа грешка и геополитическа авантюра.

Много преди войната в Ирак да избухне, в моите анализи, становища и предложения до президента Георги Първанов като негов секретар по националната сигурност се съдържаха подобни предупреждаващи оценки. За мен, но по-важното — за България, бе вълнуващо, че в деня, когато тази война започна, българският президент намери морални сили и държавническа смелост да заяви пред Народното събрание: „Аз не приемам тази война!“. И досега съм убеден, че тази мощна като послание фраза е своеобразният връх в качеството му на държавен глава…

Участието на България в тази военна мисия ще се запомни завинаги с трагичния удар, нанесен на нашата база в Кербала на 27 декември 2003 г. От българските спецслужби и западните посолства постоянно идваха все по-сериозни предупреждения, че сме „взети на мушката“, че България е вече в „черния  списък“ на радикалните терористи. Затова на 23 ноември 2003 г. написах в анализ до президента: „За Кербала въпросът не е дали ще бъдем ударени, а кога.“ На 14 декември, отчаян от бездействието на правителството и висши военни, се реших на нещо безпрецедентно. Написах текст „Относно: Реакция на президента при евентуални терористични актове срещу страната ни или срещу нашия контингент в Ирак“. В него предупредих: „Подкрепени както от анализи, така и от интуи­тивни съображения, моите изводи напоследък са, че въпросът все повече е не дали можем да сме обект на терористична атака, а кога това ще стане.“ След това предложих опорни точки за това, което президентът трябва да заяви, когато терористичният акт се случи и бъдат дадени от наша страна човешки жертви! За мен бе несъмнено, че такъв акт ще има и „затова е много важно каква ще бъде реакция­та на президента при подобен трагичен инцидент. Най-важното при такава реакция е да се покаже на практика и навреме истинско политическо лидерство.“ Разбира се, в тези опорни точки ставаше дума не за мое­то отношение към войната в Ирак (безкрайно отрицателно), а за онова, което моят държавен глава ще заяви в момент на национална горест и болка от понесените жертви.

Загинаха петима български военнослужещи и десетки бяха ранени. Изпълнителната и парламентарната власт се изпокриха (някои дори не си прекъснаха коледно-новогодишните ваканции и не се завърнаха от чуждите курорти), но  на траурната церемония във Военния клуб президентът, изправен пред ковчезите на загиналите бойци и пред семействата им, се оказа единственият държавник и политик, съумял да бъде на нивото на печалния миг. В случая е абсолютно без значение, че се е наложило и моите опорни точки да бъдат използвани. Това не можеше и нямаше как да облекчи мъката на майките с черни забрадки, загубили своите синове в мисия, която по никакъв начин не си заслужаваше смъртта на тези чудесни български младежи. Какво ли не бих дал моят алармиращ анализ да бе изиграл спасяваща роля!

Тук ще цитирам откъси от четири мои текста до президента, посветени на събитията и коментарите след Кербала. Правя това, защото вярвам, че чрез тези текстове може да се пресъздаде поне отчасти атмосферата в президентството и сложностите, пред които беше изправен президентът.

 

Материал, писан на 28-29.12.2003 г., непосредствено след трагичния акт. В него се разглеждат

 

 

ЧЕТИРИ ТИПИЧНИ РЕАКЦИИ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПО ТОЗИ СЛУЧАЙ

 

„Първата реакция: С тези млади момчета плащаме продажността на нашите поли­тици.

Тази реакция е особено драматична, а може да стане и опасна, защото е популярна и популистка, защото има основания за нея. Външната политика постоянно се натрапва на обществото, политиците използват, че народът е в капана на много сложни социални и морални проблеми и не се фокусира върху нея, но понеже я чувства натрапена, не се и идентифицира с нея. Това безразличие на политическия елит към важността да обяснява външната политика, отдавна е преминало във високомерие. Подобна реакция в обществото е с потенциал за ескалиране. И нашата проамериканска политика, и участието ни като окупатори в Ирак са като ходене по тънък лед — обществото ни може да се подхлъзне или ледът да се пропука.

Втората реакция: Всичко си има цена във външната политика, само че сме наивно общество и постоянно се правим на хитри, като си мислим, че ще ни се размине.

По принцип тази реакция е за добро. Аз също отдавна се опитвам да обясня, че всяка интеграция си има цена. Един народ е зрял, когато започне да калкулира реалните плюсове и минуси, а не да се поддава на гола пропаганда и стереотипи. Не може от 10 години да вървим към НАТО и ЕС и въпросът за цената да изпада тотално от обществения дебат! Макар родена от болката, такава склонност — да се замислим — е позитивна: нека боли, но пък да се научим да разсъждаваме, стига сме били инфантилно общество, позволяващо да го водят като стадо. Въпросът е евро- и евроатлантическият наивитет да не прераснат в песимизъм, във вот на недоверие към интеграцията, към линията за отваряне на страната и търсенето на адекватно геополитическо място. Тук умереността на президента може да изиграе роля на стабилизиращ фактор и гарант за верността на външната политика.

Третата реакция: Не беше обяснено какви рискове съществуват; внушаваше се, че сме в най-безопасния район на Ирак, че местното население е изключително благосклонно.

Тази реакция е основателна. България наистина не е в добро здраве, за да изпълнява ангажиментите, с които се нагърбва в такива акции. Нито армията ни е армия, нито генералитетът — генералитет. Доста са ни „слепи“ специалните служби, особено за такъв регион. Станалото в Кербала е ако не следствие, то символ за състоянието на системата за национална сигурност. Тя е слаба и разфокусирана, в нея има наивитет, непрофесионализъм — като следствие от систематичното ѝ обезкървяване. Най-важното, мисленето на всички ни е инерционно, не сме проникнати от мисълта, че живеем в един нов, непредсказуем свят и не можем да я караме по старому. Всяко недоглеждане се заплаща, всяко пренебрегване на истината пък се заплаща тройно. Пращането на неопитни момчета в толкова особен регион изискваше далеч по-напрегнати и изобретателни усилия от страна на държавата. Нашите арабисти и досега се чудят, че никой не ги използва, а се пишат и говорят поразителни неточности за този регион. Най-слабите отдели в МО, МВР и спецслужбите са арабските.

Четвъртата реакция: Загиналите военни са пълнолетни хора, знаели са, че е опасно и са се полакомили за по 100 долара на ден — да са мислили когато са поемали този риск.          

Тази реакция е най-тревожна и е цинична. Момчетата са отишли в Ирак най-вече, защото нашата държава не им е дала възможност да изхранват семействата си у нас. Много по-назад са мотиви като кариера, екзотика и авантюризъм. Колкото и обидно да е това отношение към нашия контингент, то е стократно по-застрашително за самото общество. Да се говори така, би било печален знак, че нещо в прехода е тотално сбъркано. Даже да предположим, че участието в окупационните сили е грешка, българският контингент е в Ирак като бойна единица на Българската армия и всички момчета са там като български войници, зад които не са заплати и надбавки за риск, а е България. Отишли са там не заради Соломон Паси и Николай Свинаров и мъжеството им не се измерва с долари. Официална България може да ги е изпратила с церемонии, химни и траурни маршове, но паметта им ще бъде осквернена, ако си отидат от този свят в мислите на обществото като най-обикновени печалбари!“

 

Следва материал от 07.01.2004 г.:

 

 

ОТНОСНО: Съвещание при президента с членове на Върховното главно командване, военни експерти и представители на Народното събрание, отговарящи за воденето на военната политика и военната служба в армията

 

„Какво е очевидно за мен след многобройните разговори, проведени през тези дни. В подбора на контингента в Кербала има сериозни слабости. Това, от една страна, се дължи на качеството на хората, които се кандидатираха за участие в мисията (отиват само тези, които са пожелали); а от друга страна, е имало една или друга форма на уреждане, връзки и (засега на базата само на слухове) може би дори корупция. Не е известно по какви обективни критерии е формирано ръководството на контингента.

Причините за значителните слабости в подготовката на контингента са комплексни:

● нивото на висшия команден състав на Българската армия;

● недоизяснената представа каква точно мисия ще осъществява нашият контингент;

● липсата на опит за противодействие на съпротива от съвременен тип, съчетаваща партизанската война с терористични действия, и то в гъсто населени градски условия;

● остарялата военна техника и заради икономии от страна на цивилното ръководство;

● страхът на военните (той е станал систематически и е като структурен дефект) да противоречат на политиците поради сбъркан модел на гражданско-военни отношения;

● нарастващата некомпетентност на политическото ръководство на МО — с всяко следващо правителство, но сегашното е уникум, защото в него не само няма истински специалист по политика на отбрана и сигурност и военна политика, но се стига дотам дебютиращата на това поприще зам.-министърка да учи на военен ум и разум генерали;

● политическият елит прояви тотално подценяване на мисията на нашия контингент. Това се изрази в липсата на реален дебат в парламента и в стремежа решенията да се налагат силово на обществото, да се мотивират некоректно (напр. като се обясняват с членството в НАТО), и не на последно място — и с подценяване на ролята на медиите;

● не бе направено нещо задължително за страна като нашата — да се създаде фонд или перо от държавния бюджет за финансиране на мироналагащи и мироподдържащи операции, а не за тях да се заделят средства от бюджета на МО в частта му за армията;

● България отдавна вече е надхвърлила своите човешки и ресурсни възможности за участие в подобни мисии и се е разпростряла по множество краища и посоки на света за сметка на своята отбрана и на нормалното финансиране на собствената си войска;

● нашите специални служби действаха слепешком. Не мога да преценя как помагаха службите от партньорските страни, но в Ирак нямаше нужната степен на коалиционно взаимодействие между службите от различните участнички в коалицията и се действаше под мотото „Всяка коза — за свой крак, всяка служба — за своя контингент“;

● резонен е въпросът за неизпълнените обещания на партньорите и за недокомплектоването от личен състав и техника, в резултат на който нашите момчета бяха претоварени със задачи и при повишен риск поради невъзможността населението да бъде респектирано, а районът да се постави ефикасно под управление и контрол. Допускам, че отделните командвания, загрижени главно за своите войници, са заигравали с местните шейхове, без задължително да са го правили нарочно за сметка на партньорите (на нас);

● основните идеолози и пропагандатори на нашето участие в окупационните сили в Ирак се изпокриха и минаха на заден план или в нелегалност след удара в Кербала;

● трябва да допускаме и по-неблагоприятни сценарии в Ирак, вкл. възможността от виетнамизиране, по-скоро афганизиране на ситуа­цията. Т.е. трябва да се мисли и за exit strategy (стратегия на изход) — или като се определи някакъв краен срок, да кажем, с предаването на властта на легитимното иракско правителство (напр. края 2004 г.), или поради някаква друга причина, като не изключвам търсене на опция за „съхраняване на лицето“. Обществото ни не знае докога ще стои контингентът в Ирак и все някога ще започне да задава този въпрос, чийто отговор е неизвестен. По принцип е погрешно да се участва някъде безсрочно и безусловно. Накратко, в Ирак ние имаме контингент без ясно формулирана мисия, без ясно поставени задачи, без ясни срокове за изпълнение.“

А ето и материал от 20.12.2004 г., посветен на нерешените проб­леми на първия контингент — това е именно контингентът, нападнат трагично на 27 декември 2003 г. Материалът е

 

 

ОТНОСНО: ГОДИШНИНАТА ОТ ТРАГИЧНИЯ ИНЦИДЕНТ

В КЕРБАЛА

 

„С наближаването на 27 декември, годишнината от трагичния инцидент в Кербала, се засилват емоциите и активността на участниците в Първия контингент и на техните близки и роднини, най-вече съпруги. Споделял съм с Вас множеството проблеми, които имат тези хора: с несправедливото определяне в Постановление на МС кои са с право на възнаграждение заради инцидента; със „секретността“ на клаузите в застрахователните договори; със забавените плащания; най-вече с „потулването“ на следствието за 27 декември и с отношението на държавата, главно на министъра и ГЩ към бойците от Първи контингент, което ги кара да се чувстват забравени от всички (за тях само ген. Златан Стойков се е изявил като истински генерал и грижовен човек).

Военните, които в Кербала предизвикваха възхита у американците, сега се смятат едва ли не досадно бреме за държавата и армията. За участието си в Ирак те получават от други командвания медали или плакети, а тук — една проста ламинирана грамота. Затова сякаш чуждата държава е като майка, родната — като мащеха. На връщане в самолета след трагедията в Кербала и министър Николай Свинаров, и ген. Никола Колев са обещавали какво ли не и че никой от войниците няма да бъде изхвърлен от армията. А сега при всяко съкращаване на човек първи и най-застрашени се чувстват бойците от Първия контингент. Затова те употребяват думи като „гавра“, „подигравка“, „голи обещания“.

При среща с боец от Първия контингент, пострадал доста тежко на 27 декември, както и със съпруга на друг участник от Контингента, можах да видя диск с редица фотографии от времето преди и веднага след трагедията. Самите кадри, някои от които са много тежки за гледане, категорично и ясно показват размерите на тази трагедия и преживяното от войниците. Чувствам се задължен да споделя желанието на бойци от Първия контингент или техни близки да се срещнат с президента. Наближаващият 27 декември е красноречив повод за такава среща. Ако тя се състои, участниците в нея възнамеряват да предоставят на президента диск с направените снимки от Кербала. Те искат да споделят с него своите тревоги и вълнения във връзка с отношението към бойците от Първия контингент (не само към тях), със следствието по трагичния инцидент и редица други въпроси. Тяхното желание е да се създаде „гражданско сдружение“, което да обединява военните, участвали в мисии зад граница, и да брани правата им (а както военните, участващи в такива мисии, така и самите мисии ще стават все повече), но и да пропагандира в позитивен план ролята, имиджа и мотивацията на военните да участват в мисии, защото подобно участие не се прави само за пари, а е в изпълнение на водещи приоритети на българската политика за сигурност. Затова нашите бойци, участници в мисии, заслужават по-силна подкрепа на обществото и политиците, а не безразличие и обиди като „печалбари“.

В този дух още нещо вълнува бойците, участвали в мисии. В МО е нужен отдел, който да се занимава с всички аспекти на мисиите, но на първо място, с подбора на кадрите. В този отдел трябва да работят и военни, минали през мисии. Не само защото сега, за да попаднеш в някоя мисия, често се налага да си платиш („Купуваш си правото да отидеш на явна смърт в Ирак!“). Но и защото „щабни мишоци и лалугери“, непомирисали тежка задача, правят подбора на хора за мисии, без да знаят какви качества са нужни там. Затова „един от командирите“ в напечената ситуация се криеше под масата; брутален майор обичаше да рита момчета по тестисите („а ако бе ритнал някой по-опак, онзи можеше в този стрес да го застреля, без да му мигне окото“); а офицер, завършил Военното училище, не можеше да чете картата на местността.

Друг наболял проблем е за адаптацията и социализацията на военните след завръщане от тежки мисии. Те се справят сега сами или с помощта на семействата си. А този проблем е не само на МО, а на държавата и обществото, защото стресът е огромен; понякога започва да се лекува с алкохол; може да се стигне до опиати и наркотици; избива в различни психически отклонения. Освен тежко преживените убийства на другари и ранявания, вкл. техни, те помнят всичко: дори как иракчани ги гледат мълчаливо и правят жестоки жестове с длани през гърлата си.

На тази среща може да се постави въпросът за нашите лекари (напр. неврохирургът доц. Петков), показали чудеса от умения, надминаващи колегите им в Германия, и заслужаващи възхищение, слава, награди. Кой ли не е получил държавни отличия или награди от президента, а тези виртуози на родната медицина — не.

Логично е да се потърси мнението на президента и затова — не е ли разумно гръбнакът на утрешния команден състав на армията да се формира от военни, минали през мисии? Участието в мисиите е незаменима школа не само защото калява характера и повишава компетентността и умението да се реагира при кризисни и екстремални ситуации, като се съхранява способността да се вземат верни решения в тях, но също и защото в тези мисии се формира нова бойна и коалиционна култура на партньорство. Мнението ми е, че е добре (и е редно) тази среща да се проведе.“

Накрая ще приведа материал от 25.01.2006 г.

 

ТЕЗИСИ ЗА СЛОВО НА ПРЕЗИДЕНТА ПО ПРИКЛЮЧВАНЕ НА ДАДЕНИЯ ЕТАП ОТ МИСИЯТА В ИРАК:

 

● Благодарност към офицерите, сержантите и войниците, към всички участници в петте батальона за това, че с упорит труд и смелост, с всеотдайност и патриотизъм те изпълниха достойно воинския си дълг и умножиха бойната слава на България. Те са достойни продължители на славните военни традиции на народа ни и допринесоха за сигурността на страната, за престижа на нашата армия.

● И по-рано, изпращайки едни от вас за участие в тази мисия, и при моето посещение в Кербала съм заявявал, че ние имаме великолепни бойци, които по нищо не отстъпват на своите колеги-съюзници. Ние можем да се гордеем с всичко, което те направиха в онази сложна ситуация, заредена с огромен конфликтен потенциал.

● Благодарение на мъжеството, героизма и професионализма на нашите военни в Ирак, България има достоен принос в борбата с тероризма и се утвърди като надежден, последователен и солидарен съюзник в международната антитерористична коалиция.

● Много важен е придобитият опит — за да изграждаме необходимите способности, да защитаваме интересите си в новата среда за сигурност. Вашият труд е реален израз на усилията ни в борбата с тероризма за защита на споделените демократични ценности; в борбата срещу разрушителите на вярата и упованието на хората в тия ценности.

● България даде свидни жертви в Ирак. Тези млади достойни мъже не са забравени. Не е високопарно да заявим, че техните имена са наредени сред имената на загиналите в името на родината, на нейното по-добро бъдеще. И родината ще тачи светлата им памет, защото те не са отишли на гурбет, а са пратени там с национално-отговорна мисия. Нека сведем глави пред паметта на загиналите в Ирак български бойци.

● През септември 2004 г. аз за първи път се изказах за бързо, но не преждевременно връщане на нашия военен контингент от Ирак. Ето че днес България приключва тази военна фаза на участието си в Ирак. Но това не бива да създава у нашите партньори усещането, че страната ни изоставя ангажиментите към коалицията и прави рязък завой в своето участие и отношение към антитерористичната коалиция. Ние оставаме предвидим и последователен партньор и ще продължим да даваме своя принос към усилията на коалицията. Участието ни в процесите на стабилизиране и възстановяване на Ирак е в съзвучие с националните ни интереси. По-нататъшният принос към тези процеси ще бъде определен от компетентните ни държавни институции, в консултации с партньорите и в зависимост от бъдещите решения на новото иракско правителство и резолюциите на СС на ООН.

● Както показва развоят на събитията в Ирак, за пълната победа там не е достатъчно да спечелиш войната, трябва да спечелиш и мира. За да дадем изцяло положителна оценка на българския ангажимент с каузата и процеса в Ирак, не е достатъчно само военното ни участие. То създаде много предпоставки за добрия имидж на България в Ирак, но то трябва да продължи чрез българския бизнес, чрез българско експертно участие в екипите за възстановяване на институциите, инфраструктурата, обществото и сигурността на Ирак.

● В борбата с тероризма няма големи и малки народи, няма важни и маловажни нации. Ние споделяме обща отговорност за общата сигурност. Укрепвайки сигурността на другите, защитаваме така и своята собствена сигурност. Днес границите на националната ни сигурност не съвпадат с националните граници.

● Силна държава означава и силна, модерна и боеспособна армия, която да бъде в състояние да изпълнява своите конституционни ангажименти по гарантиране на мира и военната сигурност на страната. Армия, способна да отстоява националните интереси, изградена от комплектовани, многостранно осигурени, гъвкави, мобилни формирования, оперативно съвместими с тези на съюзниците.

● Мисиите са важна практическа школа за развитието на оперативната съвместимост на Българската армия с армиите от съюзническите държава. Именно това е гръбнакът, ядрото на бъдещата  професионална българска армия.

● В модернизацията на армията трябва да се мине към етап на трансформация: от съкращаване и свиване — към изграждане и развитие. Армията се нуждае от време да отдъхне от изпитанията в Ирак и се съсредоточи над водещите задачи по нейното реформиране и превъоръжаване.

● Военната реформа бе болезнен процес, но тя получи висока оценка, и то на най-високото политическо и военно ниво от нашите партньори. Всички съзнаваме, че това бе един от решаващите аргументи за получаване на покана за членството ни в НАТО.

● Участието в мисии зад граница калява военните в реална среда, понякога и в бойни действия. Но ние трябва да си направим анализ дали не сме достигнали тавана за участие в такива мисии и дали няма свръхангажименти и пренапрягане.

● Положително решение, за което настоявах многократно, бе целевото осигуряване на финансовите средства за мисии, макар и в бюджета на МО. Отделното финансиране на мисиите не повишава разходите, но внася яснота, прозрачност, дисциплина, т.е. позволява по-ефективно изразходване на сумата. Политическите решения за нашето участие в мисии трябва да се съобразяват и с финансовите ни възможности. Ние не сме богати, за да си позволим да бъдем небрежни в реализиране на средствата на българските данъкоплатци. Мисиите поглъщат значителен бюджет от този на МО, което лишава от жизнено важни средства цели структури на БА и те водят борба за оцеляване или са на ръба на агонията. Това смазва самочувствието на техните военнослужещи и ги демотивира. Трябва да познаваме не само елита на армията, но и задния ѝ двор.

● При участието в Ирак бе натрупан безценен опит. Той трябва да бъде изучен и усвоен, да се направят допитвания до участниците в мисиите, да се чуят и техните идеи, препоръки и изводи за бъдещето на армията.

● Трябва да се въведе регистър, който да следи кариерното израстване на участниците в мисии. Особено важна е съдбата на командирите, минали през горнилото на мисиите и най-вече в Ирак. В такива мисии се кове бъдещият генералитет, висшето офицерство.

● Смесените чувства, с които обществото оценява участието ни в Ирак, на са и не могат да повлияят на високата оценка на вашия труд. Известната противоречивост в обществените коментари за участието на страната в тази операция е по-скоро оценка за нас, политиците, защото още не са намерили достатъчна вътрешна убеденост и активна персонална ангажираност да обясняват на обществото значимостта на тази и други мисии, чрез които поддържаме авторитета на държавата ни на високо равнище.

● Нужни са отговори на редица въпроси и преди всичко как да бъдат съчетавани: класическите функции по отбраната на държавата със зачестяващото участие в мироопазващи мисии зад граница и дали не е нужен праг на участие в тези мисии; задачите на армията в борбата с тероризма и други асиметрични заплахи със задачите при традиционни кризи с невоенен (напр. техногенен и природен) характер.

● Модернизацията и превъоръжаването на БА са водещ приоритет на страната. В този процес обаче трябва да има осигурени проз­рачност и контрол, в т.ч. парламентарен, при вземане на решения и изразходване на немалки за държавата финансови средства. Не трябва да противопоставяме едни институции на други, нито да фаворизираме едни институции за сметка на други и сме длъжни да си даваме сметка и за съюзническите задължения. България не е богата и ресурсите за сигурност трябва да се харчат внимателно, с много ясно определени приоритети.

● Голямо внимание трябва да обърнем на инвестициите във войника и неговата сигурност, във въоръжението и средствата за индивидуална защита. Нашият войник превъзхожда или не отстъпва с нищо на войниците от други държави, но той с нищо не превъзхожда и отстъпва на другите войници по въоръжение, екипировка и защитеност.

● Важен е въпросът за мотивацията на професионалния войник, за издигане престижа на българския офицер и военнослужещ. В последно време бе направено немалко в тази насока или поне що се отнася до децата и съпругите на участниците в мисии. Но повече може и трябва да направим по друг болезнен морален и социален въпрос — за облекчаване положението на пострадалите и на техните роднини и близки.

● Нашите военни, участници в мисии, показаха преимуществата на професионалната армия, чието изграждане е приоритет. Професионалната армия ще бъде по-добре подготвена, с повече способности за изпълнение на мисии и задачи на въоръжените сили. Професионализацията не е самоцел, а потребност за една модерна и мотивирана армия на ХХI в., способна да осигури бойно, морално и информационно превъзходство над противника, да постигне оперативна съвместимост с армиите на съюзниците ни.“

 

Апотеоз на прилагането на сила в международните отношения от демократичните държави от атлантическата общност и тържество на правото на силния и на правото на силата бе изказването в Народното събрание на външния министър Соломон Паси на 11 април 2003 г. при разискванията по питането на лидера на БСП Сергей Станишев към премиера Симеон Сакскобургготски относно позицията на България по войната в Ирак.

Соломон Паси: „След 20-дневна битка сложихме край на 35-годишния геноцид, 35-годишното унищожение, 35-годишното унижение на един народ… България трябва да бъде горда, че беше страна-победителка, страна-освободителка…. За трети път през последните 13 години България участва в една печеливша коалиция — за трети път от два века насам: 1991 г. — Ирак, 1999 г. — Косово и 2003 г. — пак Ирак… Наричате нашето правителство и нашия парламент ястреб. Да, ние сме ястреби на мира, ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията!“ (Ръкопляскания от НДСВ и ДПС.)“[36]

Ето как всичко си дойде на мястото! На 23 август 1990 г., в началото на прехода към демокрация, Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание, че членството на България в НАТО ще даде „най-твърди гаранции за мир и любов“. [37] На 11 април 2003 г. отново Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание, че ние сме „ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията“.

За свръхактивната позиция и свръхенергичните действия на министър Соломон Паси преди и по време на войната в Ирак (края на 2002 г. — начало на 2003 г.), с която той еднолично „закачи“ България на най-предния фронт на поддръжниците на военната интервенция, аз бях писал още на 2 февруари 2003 г. в анализ до президента: „България е зачислена в лагера на ястребите. Не кучето върти опашката, а опашката върти кучето. Не парламентът, президентът и правителството определят външната политика, която министърът осъществява, а и те, и цялата държава, са въртени от Соломон Паси.“ [38]

 

 

             ISAF. Международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан, от 2001 г.

            

ТОВА също е мисия, която ме изпълва с много противоречиви чувства и несъгласия.

За мен Афганистан е особено чувствителна тема, защото знам много неща по въпроса от прекия допир с реалността (немалко години бях в СССР). Виждал съм как докарват ковчези и съм чувал писъка на майките, сестрите и съпругите на младежите. Освен това трябва да се чуват нашите и чуждите експерти, които наричат Афганистан провал на Запада и говорят за слабостта на президента Карзай, с която той е така удобен на талибаните.

На Афганистан и нашето военно ангажиране там бяха посветени редица мои анализи до президента Георги Първанов. Ще приведа отново части от четири такива текста.

 

Първият е писан на 28.09.2006 г.

 

ОТНОСНО: ЕВЕНТУАЛНО РАЗШИРЕНО БЪЛГАРСКО УЧАСТИЕ В АФГАНИСТАН

„Не зная какви справки и предложения за позиции изготвят МВнР и МО за президента за Афганистан. Но ситуацията там започва да излиза от контрол и мнозина анализатори са на мнение, че усилията на НАТО са направо жалки. В никакъв случай България не трябва да разширява военното си участие в тази псевдодържава. Нека да си припомним печалния опит на СССР там, за да си дадем сметка за мащаба на чудовищните рискове, които дебнат чуждите войски в една отиваща към анархия ситуация. Талибаните не са ликвидирани. Те бавно, но сигурно си възвръщат позициите. За тях и срещу САЩ и НАТО работи всичко, което се случва в Афганистан — огромна корупция в правителството и около президента Хамид Карзай; бедност и мизерия, невъзможност за контрол над територии по-далеч от Кабул, престъпност, насилие. Да  добавим проблема с наркотиците. Талибаните бяха наложили мораториум върху производството (но не и върху износа на опиум). Това доведе до съкращаване на производството и до колосални цени на опиума и хероина в световен мащаб.

За много анализатори не е кощунствена мисълта, че с политиката си по отношение на маковите полета талибаните всъщност си подписаха смъртната присъда. Защото разстроиха сериозен глобален пазар — на опиум, хероин и др. наркопроизводни, генериращ колосални печалби. В защита на такава теза е и констатацията, че след като маковите полета и продукцията от тях се бяха свили при религиозните радикали-талибани, сега в „демократичен“ Афганистан всичко идва на мястото си: полетата се множат, продукцията се увеличава, печалбите растат.

В сериозни анализи се срещат идеи, които вече не звучат несериозно — че НАТО си намери най-сетне мисия след края на Студената война, като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан. Или поне пасивно наблюдава бурния цъфтеж на ален мак. Мога да приведа още редица аргументи, като написаното тук не е резултат от паника. Моите познания за региона и нещата, които чета, ми дават основание да мисля, че такова е реалното положение. Затова препоръчвам на президента максимално дистанциране от Афганистан. Докато България не е платила цената да узнае какво значи тази държава. Съветски генерал я нарече „ад“.“

            Вторият материал е от 08.10.2006 г.Посветен е на

 

ВОЙНИТЕ В ИРАК И АФГАНИСТАН

 

„Знае се, че нещата в Ирак за САЩ вървят зле. Но анализът на Security Policy Working Group (от САЩ) търси отговор на въпроса „По-сигурни ли сме сега? (5 години след 11 септември)“. И доказва, че изобщо не сме по-сигурни… Войната GWOT (Global War on Terror — Глобалната война срещу терора) „не може да се спечели“. Терорът не е противник, не е идеология, а тактика, средство. В тази война няма ясен враг, няма ясна крайна цел. Погрешно е да се води битка на стратегическо ниво — срещу… тактика.

Сгрешеният подход струва милиарди долари и хиляди човешки живота. В GWOT загинаха 70 000 иракчани и афганци. Убити са 3000 американски войници, а ранени — 20 000, към тях се добавят 12% от миналите през битки военни — те са с тежки ментални проблеми и ще се лекуват с години.

Възхваляват се ярките военни победи в Афганистан и Ирак. Но ако има частична победа в GWOT, тя е само Пирова. В десетки страни Войната срещу терора се възприема като Война срещу исляма. Расте антиамериканизмът — не само в мюсюлмански страни, но и в държави-съюзнички има отчуждение в широката общественост. В ислямския свят силово налаганата демократизация се свързва с окупация, насилие, стагнация. Войната в Ирак се оценява като вредна за перспективите пред региона за мир, стабилност и демокрация. Афганистан и Ирак са „блестящи бедствия“! В двете страни демокрация и просперитет има, ако ги има в Кабул и „зелената зона“ на Багдад. На политическата сцена доминират консервативни ислямистки сили. Хаосът и насилието се задълбочават. В Афганистан се възраждат талибаните, маковите полета нарастват с 40% на година. Ирак е все по-близо до анархията, разделението на кюрди, шиити и сунити е голямо.“

            

Третият материал, подготвен на 26.11.2006 г., обсъжда

 

АНГАЖИРАНЕТО С АФГАНИСТАН

 

„Въпреки непрозрачността при вземането на външнополитическите решения, липсата на осъзнати национални интереси при нашето участие на глобалната сцена и реактивността на поведението ни на световната сцена, вероятно ще декларираме готовност да увеличим военното присъствие в Афганистан поне с рота. Това е допълнително присъединяване към още една сбъркана мисия. Тя е сбъркана, защото никой разумен експерт не може да каже какво прави НАТО в Афганистан; и от гледна точка на така дефинираната неизпълнима мисия „Отговорност за сигурността за цялата (цялата?) територия на Афганистан“.

Алианс от такива държави може и да си постави подобна цел, но той би трябвало по коренно различен начин да бъде изграден, да бъде управляван и да бъде въоръжен.

Липсват не само ясни, а изобщо някакви критерии кога тази мисия ще се смята за сравнително успешно приключена! Това допълнително придава на мисията обреченост.

Даже в грубата геостратегическа грешка и геополитическа авантюра в Ирак имаше критерии за успех:

– сравнително демократичен Ирак (управляема, вкл. силово демокрация);

– прозападно или проамериканско правителство;

– сили за сигурност, частично контролиращи реда и законността;

– хлабава, дори имитирана федерация;

– потръгваща икономика;

– засилен добив на нефт.

В Афганистан никога не е имало държавност за по-дълъг период и там липсват инстинкти за обединяване — за разлика от Ирак (там Саддам с твърда ръка бе създал държава). В Афганистан, с множество племена, задоволяващи се да контролират своите земи и пътища, в скоро време държава не може да има.

Нека не забравяме уникалната жестокост и липсата на каквато и да е етика на воюване в Афганистан.

Ако в Ирак можеше да се очаква някакво осребряване на нашето участие, то в Афганистан за такова нещо и дума не може да става. Ще калкулираме само загуби.

НАТО съзерцава как нарастват добивите на опиум и хероин в Афганистан: 2001 г. – 185 т суровина; 2002 г. – над 2000 т; 2003 г. – над 7000 т; 2004 г. – 12 000 т; 2005 г. – 14 000 т; 2006 г. – над 15 000 т. И това е 90% от световната консумация и 100% от консумацията на Европа!

След войната срещу талибаните Афганистан стана глобален монополист в производството на хероин с годишен оборот на хероиновия си пазар за 2006 г. от 30-32 млрд. долара. Възниква резонният въпрос „Не става ли така НАТО de facto съучастник във все по-растящото предлагане на хероин за нашите деца!“

Странно е това безсилие на НАТО! Та нали се знае, че наркобизнесът е основното средство за финансиране на терористичните клетки, близки с „Ал Кайда“! Излиза, че НАТО е в Афганистан, за да се бори с тероризма, но бездейства срещу наркобизнеса, финансиращ тероризма!

По инициатива на министъра на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд американските военни пуснаха взетите в плен известни полеви командири, които са крупни наркобарони — срещу съгласието им да сътрудничат в борбата срещу филиалите на „Ал Кайда“. Това е картбланш за бум в масовото отглеждане на опиумен мак. И след 2001 г. производството на опиумна суровина нарасна почти 80 пъти.

Някой би казал за засиленото ни участие в Афганистан, че не можем да стоим встрани от мисия на Алианса, защото сме надежден съюзник. Струва си да анализираме как участват другите 25 членки, особено съизмеримите с нас. От друга страна, кой е по-добър съюзник — този, който безкритично и безсловесно се присъединява към мисия със стратегически дефекти, или този, който се старае да подпомага партньорите да мислят във вярната посока, да им отваря очите, да поставя въпроси с повишена трудност? И ако не успее да ги убеди — се въздържа от участие в мисия, която след нацио­нален анализ не се определя за отговаряща на националните интереси.

Днес политическите ни лидери трябва често и с много усилия да убеждават колективната система за сигурност, че нашите национални интереси не са само наши, а и нейни интереси – на системата за колективна сигурност. Иначе тя ще ги слага на по-заден план. И ако се подпали дворът на съседа (напр. Македония) и за страната ни стане опасно, то не бъде ли убедена колективната система за сигурност, че са заплашени не само наши, но и нейните интереси, тя няма да дойде на помощ, а ще каже: „Не ме занимавайте с вашата нищо и никаква Македония, аз сега съм заета с далеч по-важни неща – Афганистан, Ирак, Иран…!“

Ето затова днес Афганистан бе тестова ситуация за политиците ни — в нея ние трябваше да извоюваме правото на собствено мнение!“

            

Четвъртият материал, от 03.12.2006 г., е за

 

СРЕЩАТА НА ВЪРХА НА НАТО В РИГА

 

„Отзивите от Срещата на върха на НАТО в Рига за българското участие в латвийската столица са досущ като отзивите за македонското участие там и не са никак утешителни. За „покорността“ у „сговорчивите държави-новобранки в НАТО“ и за тяхната „готовност да се отзоват на поканата за засилено участие в Афганистан“ медиите пишат: „Едната ще добави рота велосипедисти, а другата — ескадрон лека кавалерия“!

У мнозина от нашите експерти има инерционност в анализите и васално мислене. Те все още не забелязват, че в последните година-две в света настъпват сериозни промени. Не е вярно, че относно Афганистан (както и по Ирак) не сме имали друга опция… В обществото ни външната политика се възприема като натрапена и наложена отгоре. Все пак при тридесетина държави, участвали на Срещата на върха на НАТО в Рига, световните медии иронизираха не друг, а България. Пак най-близкият сателит, отново винаги готова. Световните медии направиха на пух и прах тази Среща на върха. За НАТО дори обективните медии масово пишат като за:

– Алианс, останал без мисия;

– Свръхпретоварен от ленива бюрокрация Съюз, който няма боеспособни части, снабдени с нужното въоръжение и военна техника за операции в глобален мащаб;

– Неудачник, с когото ще се свързват не сериозни партньори, а само потребители на сигурност, имащи 50-годишно съветско оръжие — Грузия, Македония…

– Набор от сателити, на които САЩ възлагат част от „мръсната работа“ в Афганистан,  там не може да се постигне победа (както и в Ирак) и се губи контрол над ситуацията;

– Суперскъпа система, с чието поддържане според САЩ трябва да се заеме ЕС;

– Гълтаща огромни ресурси за ненужни цели машина — испански бойни самолети кой знае защо патрулират руско-литовската граница.

Великобритания, Канада и Холандия търпят загуби на юг в Афганистан. Нито 30 000, нито 50 000 бойци не могат да обезпечат сигурността в тази земя на анархията и хаоса. Там не успя „ограничен контингент“ на СССР от 100 000. След „коалиционна операция“ във Виетнам „умря“ СЕАТО. Анализ на руски експерти: „Сега много по-голяма заплаха за сигурността на Русия са вече не силата и „маршът на Изток“ на НАТО, а слабостта на „най-големия в света военен съюз“! Кризата и безперспективността, налегнали НАТО, не са повод за радост, но и не бива да се правим, че ги няма, че в НАТО всичко е наред. Ето това е сериозно стратегическото пространство за страната и за президента.

Нашата външна политика също е в криза и доказателството е, че хората са отчуждени от нея. Плюс негативния имидж на страната. Защо България няма собствен облик и поне веднъж да покаже характер, да възроптае, да се възпротиви, както това направи Иван Костов за албанските бежанци при ударите на НАТО срещу Сърбия!

 Едно от златните правила на управлението на стратегически процеси е, че наличието на стратегия е по-добро от липсата на такава. Друго златно правило е, че по-добре от наличието на някаква стратегия е оптимизиране на стратегията — избор на оптималната от няколко стратегии.

Дори да звучат малко сухо, схоластично, тези постановки от науката могат да бъдат преведени на езика на политиката. Те напомнят, че и най-доброто управление на оперативно ниво (на ежедневните процеси), крие рискове, ако е без стратегия.

В стратегическия мениджмънт има трето златно правило – колкото повече една система взема решенията по интуиция (без да отчита началните и граничните условия и промените в средата за сигурност) или по внушение отвън, толкова повече нараства вероятността в един момент тя да вземе решение с разрушителни за нея последици.“

Най-хубавото в случая е, че в продължилата вече толкова години мисия в Афганистан и при високата степен на риск там, няма загинали наши представители, но за жалост има тежко ранени. Пример за това са тримата военнослужещи, пострадали сериозно при поредната ракетна атака на талибаните срещу българската база в Кандахар на 24 януари 2010 г. Тези бойци са вече негодни за военна служба и са фактически инвалиди, а за тяхното лечение са отделени огромни средства за лечение и рехабилитация.[39]

С Решение № 866 от 01.12.2011 г. МС прие Стратегия за трансформиране на участието на въоръжените сили на Република България в операцията на ръководените от НАТО Международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF) [40]. Тя има времеви хоризонт от 10 години и очертава евентуалните бъдещи ангажименти на България в утвърждаване на демокрацията, стабилизирането и възстановяването на Афганистан; стратегическите цели за реализиране на по-нататъшното ни участие, организацията и управлението на процесите, свързани с тези цели. Спокойно може да се каже, че тази Стратегия е много точна илюстрация на спадащото ниво на експертите в институциите — подложени на непрекъснати административни репресии, поостарели и позагубили от смелостта си, те са готови да подготвят ключови текстове, в които има само онова, което политиците искат да има. Стратегията е много добра илюстрация и за споменатото вече пожелателно мислене и за послушанието пред геополитическия фактор у нашите политици. В нея се казва още:

„Главната цел на приемане на стратегията е организиране и подкрепа на най-високо държавно равнище реализацията на участие на българските въоръжени сили в Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF) като дългосрочен процес, който включва поетапно трансформиране на силите и средствата в периода 2012-2014 г. и намерения за възможно участие в периода след това. Стратегическите цели, които Правителството си поставя, са:

1. Потвърждение на политическата ангажираност на България към успеха на операцията на НАТО в Афганистан по мандат на Съвета за сигурност на ООН.

2. Запазване и издигане авторитета на България като надежден и предвидим съюзник в Алианса и международната коалиция в Афганистан.

3. Съгласувано със съюзниците от НАТО, своевременно планирано и поетапно трансформиране на участието на Въоръжените сили на Република България в ISAF в периода 2012-2014 г.

4. Рационален национален принос за попълване на нови приоритетни нужди от военно подпомагане на обучението, осигуряването и поддръжката на Афганистанските национални сили за сигурност (АНСС) в периода след 2014 г.

5. Създаване на условия за дългосрочно развитие на отношенията с Афганистан на двустранна основа и в рамките на партньорските отношения на НАТО и ЕС.

6. Намаляване на разходите за поддържане на военния контингент в Афганистан и пренасочване на освободените ресурси в други направления на сектора „Отбрана“.

Допускания в стратегията:

1. Спазване на планирания срок за предаване на отговорностите по сигурността в Афганистан на Афганистанските национални сили за сигурност до края на 2014 г.

2. Запазване като ключов приоритет на НАТО успешното приключване на операцията ISAF в Афганистан.

3. Продължаване на ангажимента към Афганистан след 2014 г. на международната общност, в това число на държавите с принос в ISAF, за подпомагане усилията на афганистанското правителство.

4. Продължаващо сътрудничество с правителството на САЩ по осигуряване на българския контингент в Афганистан.

Ограничаващи и възпиращи фактори:

1. Трансформиране на участието чрез поемане на други задачи, в друг географски район на Афганистан (т.нар.реинвестиране (reinvestment).

2. Очаквано външнополитическо влияние за пренасочване и/или увеличаване на участието на България в други операции и мисии на НАТО и ЕС за сметка на освободени от Афганистан ресурси.

3. Изпълнение на определеното за отбраната в Бялата книга ниво на политическа амбиция на страната ни за участие в операции и мисии извън територията на страната и ресурсните и бюджетните ограничения.

4. Изготвяне на военна оценка на Съюзното командване по операциите (Allied Command of Operations (АСО) на НАТО за предислоциране на сили и средства в мащабите на операцията.

Критерии за успех:

1. Своевременно приемане на Стратегията и изготвяне на план за поетапно трансформиране на участието на Въоръжените сили на Република България в ISAF.

2.Качествено провеждане на дейностите за постигане на стратегическите цели в указаните срокове.

3. Своевременно коригиране на задачите в зависимост от промени в обстановката и намеренията на страните, ангажирани със сигурността и процесите по стабилизиране и възстановяване на Афганистан.

Желано крайно състояние:

1. Трансформация на българското участие в Афганистан в края на 2014 г., съобразена с приоритетите на външната политика, ресурсните възможности и оперативните нужди.

2. Формулиране и стартиране на допълнителен принос чрез рационално използване на сили и средства в периода след 2014 г.

Стратегическата рамка включва два периода:

Първият период от 2012 до 2014 г. обхваща поетапното трансформиране на участието на Въоръжените сили на РБългария в ръководената от НАТО операция на ISAF1 в Афганистан и е разделен на три етапа:

а) Първи етап — прекратяване на участието на българския медицински екип в Херат (до края на 2012 г.). Намаляване с около 2% на числеността, отнесено към общия брой на личния състав на българския контингент през 2011 г.

б) Втори етап — прекратяване на участието на рота за действие в зоната за отбрана на летище Кабул (в началото на 2013 г.). Намаляване с около 30% на числеността, отнесено към общия брой на личния състав на българския контингент през 2011 г.

в) Трети етап — прекратяване на участието на рота за охрана на вътрешната зона на летище Кандахар (до края на 2014 г.). Намаляване с около 78% на числеността, отнесено към общия брой на личния състав на българския контингент през 2011 г.

Вторият период след 2014 г. обхваща участие в обучението и подготовката на Афганистанските сили за сигурност.“

            

В една от първите си публични изяви (откриване на международната конференция „От консуматор на сигурност до важен регионален играч: Афганистан след ISAF“, 12.09.2013 г.) новият министър на отбраната Ангел Найденов отново постави на централно място в нашата политика за сигурност и отбрана ангажирането на страната ни и нейните въоръжени сили с мисията във и каузата на Афганистан [41]:

„Участието на България в операцията на НАТО в Афганистан е най-продължителният и мащабен военен ангажимент, в който някога са участвали български военнослужещи зад граница… Международната общност, в т. ч. и България, декларира запазване на дългосрочния си ангажимент към Афганистан, който ще продължи и в периода след 2014 г. в рамките на т. нар. Десетилетие на прехода (2015 – 2024 г.)… След приключване на мисията на ръководените от НАТО Международни сили за гарантиране на сигурността (ISAF) в края на 2014 г. Афганистанските сили за сигурност ще носят отговорност за сигурността на населението в цялата територия на страната.

От голямо значение за сигурността ще бъде запазване на постигнатото от ISAF, както и успешното провеждане на новата мисия на Алианса за обучение, съвет и помощ, предвидена за началото на 2015 г… Ангажиментите ни към международната общност по отношение на Афганистан имат политически, военни и ресурсни аспекти, изразяващи се с участието на почти 9000 български военнослужещи от началото на операцията в Афганистан. В сравнение с началото на операцията, към 2012 г., числеността на военния ни контингент нарасна повече от десет пъти, а в момента страната ни поддържа 12-ия по численост контингент сред 28-те страни-членки на НАТО, участващи в операцията и 16-ия по численост от общо 50-те страни с принос в ISAF.

Понастоящем българският контингент участва във всички основни дейности, провеждани от силите на НАТО за установяване на траен мир и стабилност и в изграждането и подготовката на афганистанските сили за сигурност. Приемам, че постоянното увеличаване на числеността на българския контингент през годините и поемането на допълнителни задачи е израз на провежданата от страната ни политика, насочена изцяло в подкрепа на усилията на международната общност. За това време преките разходи за осигуряване на нашето участие, за сметка на бюджета за отбрана на страната, възлизат на повече от 350 млн. лева. Освен тези разходи израз на политиката на страната е и фактът, че България се ангажира, наред с други страни, да предостави пряка материална помощ за Афганистан. За нуждите на създаващата се афганистанска национална армия (АНА) държавата ни предостави значително количество боеприпаси, въоръжение и друга екипировка и оборудване. Чрез участието си в някои многонационални доверителни и други фондове за възстановяване България предоставя и непряка финансова помощ. Всичко това е пример за отговорността на страната ни към изпълнение на съюзните ни ангажименти и споделяне на тежестите по участието във военни операции на Алианса.

Новата мисия на НАТО след 2014 г. е насочена именно към поддържане на необходимия капацитет на централните и местните власти и силите за сигурност, които да бъдат способни да гарантират сигурността в страната. Предварителните разчети сочат, че ако се постигне споразумение за оставане на военен контингент, той би бил в численост от 8000 до 12 000 военнослужещи. Като член на НАТО България е поела политически, но и военен и финансов ангажимент за поддържане на Афганистанските сили за сигурност и развитието на институциите на страната. Този ангажимент ще продължи да се координира с развитието на инициативите на други международни организации, в които България може да има конкретен принос от 2015 г.

В МО бе извършен анализ на възможностите за участие на Р България в операцията на НАТО в Афганистан след 2014 г. В момента има три варианта за участие с численост на контингента от 80 до 120 военнослужещи. Бъдещото участие на България следва да се основава на следните политически и правни условия: приемане на резолюция на ООН за новата мисия на НАТО; покана от правителството на Ислямска република Афганистан към НАТО; сключване на Споразумение за статута на силите между НАТО и Афганистан за мисията след 2014 г. (NATO – Afghanistan SOFA); решение на МС/Народното събрание. Министерството на отбраната в съответствие с политическите решения на България ще продължи да подкрепя усилията за оказване на помощ на афганското правителство за постигане на мир и сигурност и подпомагане на стабилното и устойчиво политическо и икономическо развитие в страната.“

Тук е мястото да цитирам един от малцината автори, публикували анализи за опита и поуките от българското участие във военни мисии, независимо че в голяма степен той отразява институционалната, т.е. официална гледна точка, полк. Петър Димитров [42]:

„Необходимостта попълнението на подразделенията да е изцяло от кадрови военнослужещи на доброволния принцип създаваше определени трудности при формиране на големи подразделения, както пехотните батальони за Ирак. Това налагаше те да се сформират на сборния принцип… Утвърдиха се положителни тенденции в кандидатстването за участие в мисии: нараства броят на участвалите в една или повече мисии, намалява броят на отказващите се, унифицираха се медицинските критерии за здравословното състояние на военнослужещите, постъпващи на кадрова военна служба и тези, кандидатиращи се за участие в мисии. Съществено усъвършенстване отбеляза и екипирането на контингентите с въоръжение, техника и материални средства.

Проблемите по несъвършенството на табелите и забавянето на централизираните доставки до голяма степен бяха преодолени. Подобрено бе осигуряването на необходимите материални средства и организацията на транспорта им до районите на мисиите. Значителен ръст отбеляза и подготовката на контингентите за мисии. Тя системно се актуализираше и привеждаше към изискванията на реалните задачи. Все повече от занятията се провеждат в обстановка, близка до реалната, с инструктори, участвали в мисии, учебна материална база, сходна с тази в мисията. Въвеждат се авангардни форми на обучение за щабовете с използване на компютърни системи за симулации. В бойната подготовка е постигнат необходимият баланс от учебни часове и е осигурена възможност на командирите за творчество и инициатива при организацията на учебния процес…

В резултат на опита от изпълнение на задачите в мисиите се усъвършенстваха инженерните дейности по подобряване на защитеността на базовите лагери, повишиха се мерките за сигурност на личния състав при изпълнение на задачите, внесоха се промени в щатовете. Своевременно се реагира на потребностите от въоръжение, бойна и автомобилна техника и подобряване на индивидуалните средства за балистична защита. Едновременно с това се интензифицира и националният контрол на изпълнението на задачите от контингентите…

В Българската армия се установи положителна традиция за анализиране на подготовката на контингентите за мисии и въвеждане на принципа на обратната връзка — подготовката постоянно да се оптимизира в съответствие с реално възникващите за изпълнение задачи по време на мисията. Тези анализи помогнаха на ръководния състав да съсредоточи вниманието си и постави ударение върху решаването на особено важните и нетърпящи отлагане проблеми…

Завръщащите се от мисии споделяха своя практически опит и знания с колегите и разпространяваха положителния опит на армиите от НАТО и ЕС на военни научни форуми и сред своите колеги от поделенията…

Участието на наши подразделения в мисии по опазване на мира допринесе и за изменението на облика на Българската армия…

Участието в операции зад граница доведе до натрупване на ценен опит както от всички държавни институции, имащи отношение по участието в задачи в интерес на международния мир и сигурност, така и от командирите и щабовете по планирането, организирането, управлението и изпълнението на поставените задачи от контингентите. Мисиите зад граница променят облика, характера и манталитета на подразделенията. Те се превръщат в по-добре комплектовани, по-добре подготвени и по-високо мотивирани бойни единици.“

В своята докторска дисертация „Извличане и използване на поуките от участието на Българската армия в операции по поддържане на международния мир и сигурност“ [43] полк. Петър Димитров изследва общата теория за учещата организация и управлението на знанията, развита на база на опита на корпоративния бизнес и военните организации на напредналите в тази област страни. Практико-приложната му цел е да се разработи и предложи вариант на експериментален модел на система за извличане и използване на опита на нашата армия в операции по поддържане на международния мир и сигурност. В дисертацията се анализира проведеното за целите й анкетно проучване през 2011 г. с обучавани във Военна академия и с военнослужещи от Щаба на отбраната, Съвместното командване на силите, щабовете на СВ и ВВС и някои воински части. То обхваща повече от 8% от офицерите, участвали през последните 5 години в мисии зад граница, както и над 28% от намиращите се тогава в мисии 754 военнослужещи. Главните резултати от него са:

„- Изследването потвърждава необходимостта от създаване на система за извличане и използване на опита от участието на Българската армия в операции по поддържане на международния мир и сигурност.

– Резултатите от анкетата потвърждават извода, че на настоящия етап в Българската армия няма създадена ефективна организация за събиране, анализиране и разпространение на знанията от опита от операциите за поддържане на международния мир и сигурност.

– Потвърждава се тезата, че като се имат предвид достиженията на науката и съвременните технологии и приложението им във всички области на войсковата дейност, както и опитът на съюзниците и партньорите, е възможно да се разработи, експериментира и въведе система за извличане и използване на опита от участието в операции по поддържане на международния мир и сигурност.

– Въвеждането на системата и практическата реализация на нейните продукти ще допринесе съществено за трансформация на Българската армия в организация със способности, адекватни на изискванията за приноса към националната и колективната сигурност и в съответствие с политиката на НАТО и ЕС за всестранен подход при гарантиране на съвременната среда за сигурност, както и усилията на международната общност за изграждане на един по-предсказуем и по-устойчив световен ред.“

Интеграционната дилема:
потребител и/или производител на сигурност

Преди да преминем към основните изводи от настоящия анализ, трябва да се спрем на едно принципно съображение, което помага да се определи, в частност, и разбирането ни за необходимостта от участие на нашата държава във военни мисии зад граница.

Процесът на евроатлантическа и европейска интеграция освен другото, означава, че Системата за национална сигурност (СНС) на интегриращата се държава става част от Системата за колективна сигурност (СКС) на интегриращата общност. А това поставя редица въпроси, защото при своето членство (интеграция, разтваряне) в една СКС всяка СНС получава не само ползи и преимущества, но изпитва сложности и проблеми.

Едно от главните предизвикателства е следствие от факта, че във всяка СКС държавите се различават според реалната им мощ, според финансовия ангажимент за ефективното функциониране на СКС и според методите и ресурсите за въздействие върху останалите партньори. Оттук следва различното отношение, което СКС като цяло и по-големите (водещи) страни в нея имат към рисковете за сигурността на СКС или за собствената им сигурност и съответно към рисковете за сигурността на по-малките (второстепенни) държави.

В Системата за колективна сигурност (СКС), независимо от декларираните намерения, някои държави са повече производители на сигурност, а други са повече потребители на сигурност. Това автоматически отрежда на втория тип държави по-задно място в скалата на тежестта на гласовете.

Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в СКС е както неофициално, така и институционализирано (de facto) — чрез срещи на високо равнище и различни групи и инициативи с ограничен брой участници. За това, че са повече производители на сигурност, по-големите държави са компенсирани с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения и да ги налагат на малките и др. За това, че по-малките държави са повече потребители на сигурност, те трябва да плащат съответно с територия (бази), услуги, подразделения за мисии (казано по-крайно, дори с „пушечно месо“) и т.н. По-малката държава участва само и най-вече формално в процеса на вземане на решения и може да ù се налага предимно да се присъединява към вече взети решения.

Обобщавайки, нито една СКС не може да функционира по-дълго и устойчиво, ако за продължителен период от време едни държави са най-вече производители на сигурност, а други – потребители на сигурност. С други думи, във всяка СКС, дори в най-демократичната и прогресивната, непрекъснато протича процес на баланс и калкулиране на приносите на участничките в тях. И ако една държава се е позиционирала в СКС като потребител на сигурност, то тя ще трябва да „плаща“ по различни начини, за да излезе „на нула“.

От гледна точка на България е ясно, че наред с частичен суверенитет върху политиката за национална сигурност и външната политика, един от начините за „връзване“ на баланса е тя да плаща своеобразен „данък членство“ в СКС. И важно перо от този „данък“ е именно участието в мисии зад граница.

Точно по тази логика, българското участие във военни мисии може да се разглежда като „данък членство“ в НАТО и ЕС, като „данък принадлежност“ към Атлантическата общност, като „данък стратегическо партньорство“ със САЩ. Това участие е и „данък съпричастност“ на демократична България към усилията на международната общност за мир и сигурност.

Но тук ние разглеждаме по-специално въпроса с членството в НАТО (и в ЕС). Затова щом става дума за баланс, за изравняване „на сметката“, българските политици са в дълг към обществото и армията. Ние не трябва да смятаме „по подразбиране“, че сме само потребители на сигурност в НАТО (и в ЕС) в отношенията със САЩ. Политическият ни елит успя да направи всичко възможно именно по този начин да бъде разглеждана България и така да мислим като държава. Но ако става дума за прецизен баланс, то тогава да направим пълна инвентаризация не само на това, което сме получили в интеграционния процес, а и на това, което сме допринесли! Когато става дума за членството в НАТО и за партньорството със САЩ, ние трябва да имаме предвид: прекомерното участие в мисии, силното военно (а и цивилно) разузнаване, експертизата и know-how за изключително чувствителни и стратегически важни региони, близостта до тези региони, предоставянето на летища, бази и полигони.

Можем да продължаваме този списък, но по-важното е, че когато се правят прецизни баланси, от които зависят политиката за сигурност и отбрана, националното самочувствие и функционирането на СКС, елитът няма право на комплекси за малоценност и на васална услужливост!

Достатъчно е да си зададем въпроса: А защо до 2000 г. всички престаравания и изхвърляния на нашия елит за членство в НАТО (пропагандирано дори по най-нелепия начин като възможност за смяна на цивилизационната ни принадлежност?!) останаха нечути, като никой сериозно не разглеждаше България за възможен член на НАТО? И защо през 2002 г. в България ежедневно идваха западни комисари и емисари, които да ни обещават всевъзможни ползи от членството в НАТО и да ни разглеждат вече като de facto член на НАТО? Какво се бе случило между 2000 г. и 2002 г.?

Отговорът е ясен: случил се бе 11 септември 2001 г. и бе започнала глобална война срещу терора (Global War on Terror, GWOT). И в този нов стратегически контекст по качествено различен начин се промени радикално „стойността“ на нашата държава…

Значи влизането в НАТО (и стратегическото сътрудничество със САЩ) не е благороден жест на искрено загрижени за нас безкористни партньори, за което ние трябва вечно да сме благодарни и признателни и постоянно да правим и повече от възможното, за да се отплатим, а е резултат от прагматичен и хладнокръвен анализ, който е свързан със значителен наш принос със самия факт на членството, иначе така страстно жадувано от елита!

Направим ли прецизна оценка на всичко, което сме „получили“ и което сме „дали“ при членството в НАТО (и стратегическото сътрудничество със САЩ), може и да излезе нещо съвсем различно от това, което елитът твърди – че сме длъжници на НАТО (и САЩ) до гроб. А ако излезе така, че приносът ни надхвърля „полученото“, то в този случай елитът може да се вслуша в мнението на обществото и в плахите твърдения на военните – че сме дали, платили и надплатили. Затова нека сега да допринасят повече други държави, които не могат да се похвалят с такъв баланс. Да ги споменем условно – да речем, Словения и Словакия, Чехия и Унгария, Норвегия и Дания.

За качеството на решенията
в системата за национална сигурност

Ключов мой извод е неумението на властта през годините на прехода да осъществи политика за национална сигурност и отбрана, която да е сравнително ефикасна (ефикасността е способността да се постигат набелязаните цели с наличните ресурси) и поне отчасти ефективна (ефективността е способността или да се постигат поставените цели с минимизиране на изразходваните ресурси, или с наличните ресурси да се постигат максимални цели. С други думи, поставя се изключително важният въпрос за качеството на решения­та в системата за национална сигурност.

Дебатът по този въпрос трябва да навлезе в много по-професионална фаза – поради критичната необходимост да се повиши както качеството на решенията, така и самото функциониране на системата за национална сигурност. Алтернативата е негативните и деструктивните тенденции тук да се задълбочат, да станат даже необратими.

Какво се наблюдава в тази сфера през годините на прехода?

1. Ниско качество на ключови документи в сигурността – Концепция за национална сигурност (1998), Стратегия за национална сигурност (2011), Стратегически преглед на отбраната (2004), поредицата годишни доклади за състоянието на националната сигурност и годишните доклади за състоянието на отбраната и въоръжените сили.

2. Влошаващо се качество на експертизата, с която МВнР, МВР и МО „захранват“ министрите, премиера, президента и парламента, вкл. нашите коалиционни партньори.

3. Спад в качеството на материалите (доклади, анализи, оценки), които специалните разузнавателни служби изпращат към изпълнителната власт, президента и парламента.

4. Непрекъсната политизираност и идеологизираност на дискусиите в медиите по теми от националната сигурност, в ущърб на професионализма и експертните мнения.

5. Застаряване на говорещите и пишещите по въпросите на сигурността и отбраната специалисти и постепенното им интелектуално амортизиране и експертно изхабяване.

6. Включване в екипите на вземащите решенията в сигурността на бизнес-, партийно, групово, патерналистки и лично обвързани с тях протежета, а не на професионалисти.

7. Търсене в нашите документи от страна на управляващите (независимо кои са те) главно на постановки, които ще се разпознаят и припознаят в Брюксел или Вашингтон като правилни, прогресивни, в духа на съюзническите отношения. Но точно за това не трябва особен професионализъм, а основно copy-paste умения. Професионалис­тите са нужни обаче още „на входа“, когато трябва да се откроят и преведат на езика на даден документ националните интереси и да се създадат ефективни условия за реализиране на тези национални интереси чрез стратегията, политиката и оперативните програми. За да може „на изхода“ да се познае на коя точно държава е документът, а не да се остава с впечатлението, като например се „скрие“ названието на Стратегията за национална сигурност, че вероятно става дума за някаква непонятна и далечна държава, която граничи не с Румъния, Сърбия, Македония, Гърция, Турция, Черно море, а с Ирак, Афганистан и Иран едновременно.

8. Пълна неяснота по отношение на механизмите, по които се вземат решения, важни за националната сигурност. Никой не се опитва поне да имитира дискутиране с експертната общност на въпросите „Дали?“ и „Къде?“, когато говорим за участието в Афганистан и Ирак, нито „Дали?“ и „Защо?“, когато бе решено да има Министерство на извънредните ситуации, нито „Дали?“ и „Как?“, когато се създаваше ДАНС. Същото се случи с „най-съвременния, най-модерния и най-европейския“ нов Закон за МВР от 2006 г. Този закон-провал е поправян може би повече от четиридесет пъти и е така разпарчетосан, продран, че малцина дори от специалистите и заинтересованите лица са в състояние да се ориентират донякъде в него.

9. Притискане и опити за смачкване на държавното образование в националната сигурност – държавата се оттегля от него. И както казват в Русия, „Святое место пусто не бывает“. Там навлизат частните университети – национална сигурност вече се изучава повсеместно из страната, достатъчни са малко пробивност и повече пари, за да се придобие това съмнително право. Академията на МВР „поддаде“ на натиска, Военна академия удържа фронта, но и двете се държат над повърхността не толкова заради държавната подкрепа, а поради нейната анемичност. Изпитваните от тях трудности са свързани както с недоразбиране на ролята на тези две учебни заведения (тук трябва да мислим и за бизнес амбиции, за конфликти на интереси, за апетити за сграден фонд), така и с вземането на връх на т.нар. „потребителски подход“ у нас.

А би трябвало да е безпощадно ясно, че и най-важното отделно взето потребителско звено, дори с най-модерно мислещия си ръководител, не може да налага своето ведомствено виждане, закотвено в днешния ден и в текущите задачи – при това да го налага на структури, които държавата е създала и ги е втъкала не в някакви ведомствени, а в националните интереси.

Военна академия и Академията на МВР са необходими на нашата държава, защото в тях има специалисти, които не само трябва да обучават съгласно конкретни, текущи и преходни потребности, но и да предвиждат бъдещи потребности както на държавата, така и на потребителите, да им помагат – в т. ч. и на потребителите (!), закотвени в грижите на днешния ден, да видят новите предизвикателства и рискове, да им подготвят кадри, способни компетентно да дават отговор на тези нови предизвикателства и рискове. Иначе – да, много по-лесно е да се руши и закрива, да се свеждат тези ключови висши учебни заведения до центрове за подготовка на работещите в министерствата, но утре, когато новите потребности поискат качествено нови специалисти, кой ще ги готви и може ли това да направят само пазарно-ориентираните частни университети?

10. Създаване (чрез печеливши дейности на охранителните структури и на базата на нуждите на фирмите от „фирмена сигурност“) на някакво твърде охранително (силово, бодигардно, физическо) виждане за сигурността. А това е само малка част от науката за сигурността, а трябва да се мисли за цялото и за многото други негови измерения: въпросите на стратегическото лидерство, организационната култура, идентификацията, анализа и оценката на риска, информационната сигурност, енергийната сигурност, управ­лението на кризи, гражданската сигурност, екологията, регионалните проблеми на сигурността.

11. Нарастване на ширещото се негативно мислене, че сигурността е нещо много просто и всички разбират от нея – така, както всички разбират от футбол. Това се дължи главно на отказа на държавата да промени и постави на нови основи правилата за назначаване и развитие на кадрите, като въведе минимални критерии за заемане на позиция в държавната и местната администрация, свързана с проблеми на сигурността. За всяка такава позиция трябва да има ясни изисквания, които при равни условия да дават предимство на кандидати, имащи бакалавърска, а защо не и магистърска степен по специалности, свързани със сигурността. А не случайни хора, които нямат и най-елементарна представа от сигурност, да заемат високи позиции в системата за национална сигурност като ръководители на структурни звена или като съветници на високопоставени ръководители. Ако утре се случи нещо сериозно, какви управленски решения ще вземат те или какви съвети ще дават?

(Така веднъж на Сбор на МВР видях, че на ставащата все по-дълга маса на официалните гости-началници седи невинно създание на възрастта на моите дъщери. В паузата прочетох какво пише на баджа ù – съветник на вицепремиера по управление при кризи! Господи, какви кризи освен някоя емоционално-душевна своя криза е управлявало това невинно създание!? Във Военна академия и Академията на МВР се четат цели курсове от лекции, и то на хора, които в армията или в полицията са видели и 2, и 200, а това дете-кариерен парашутист с душевна простота и подкупващо невежество се е настанило в едно твърде важно управленско кресло! Но ако за подобен пост имаше изисквания от рода на тези, които бяха споменати, тогава не би било възможно да се случи нещо подобно.)

12. Банализиране и в голяма степен изпразване от модерни знания и съвременни идеи на образованието в областта на сигурността. Сигурност, казахме, се изучава на много места, но критериите за качество на предлагания там образователен продукт, новостта в знанията, научните стандарти не се контролират. Редица университети са черни кутии – на входа са парите на студентите, на изхода са дипломите. А какво се случва в самата кутия, има ли академичен процес, има ли реално образование – това никой не може да каже и докаже. (Така в подобен „университет“ откриха обучение по сигурност. Но по етажите му се виждат само шепа младежи, очевидно чужденци от недалечни държави, с очевадни проблеми с българския език. На въпроса как ги обучават, шеф във въпросния „университет“ ми отговори: „Обучаваме ги на английски, само дето преподавателите не го говорят, а студентите не го разбират!“ Можем да си представим каква образователна услуга се предоставя в този „университет“ и каква е реалната стойност на дипломата, която ще бъде издадена – диплома, иначе формално еднаква с дипломата, получавана с много студентски и преподавателски усилия в СУ, УНСС, Военна академия, АМВР…)

13. Снижаване, и то все по-рязко, на ролята, която играят в дебатите по въпросите на националната сигурност неправителствените организации. NGO-структурите могат да бъдат особено полезни в повишаване на качеството на дебатите в тази жизненоважна  сфера, в изготвяне на стратегически документи, в изработване на базисни решения, в обясняване пред обществото на политиката в националната сигурност и отбраната. Но след като държавата не афишира значима потребност от тези NGO, те предпочитат ролята на преносители на външните идеи и възгледи в нашия вътрешен политически живот. Разбира се, че се нуждаем от външни идеи, държавата и нашето мислене трябва да влизат в крак с духа и приоритетите на партньорите по НАТО и ЕС, но когато NGО са главно говорители на геополитически фактори, те практически не допринасят или допринасят много слабо за професионализирането на дебата. По някакъв начин дори „свиват“ този дебат, ограничават го, защото всяка идея, която не пасва на спусната ни „отгоре“ външна воля, се обявява и оценява за посткомунистическа, за проруска, за архаична или маргинална.

14. Задълбочаване в кризата и изоставане на военната наука и креативната мисъл в сигурността и преди всичко в отбраната, за което допринася твърде много печалната участ на родната отбранителна индустрия, на българския военнопромишлен комплекс.

Тук няма да се впускам в разсъждения и да привеждам познати истини за ролята на ВПК в националната сигурност на страната. Само ще обобщя причините, поради които всяка модерна и разумна държава се стреми да развива своя отбранителна индустрия. Със собствена отбранителна индустрия държавата:

● до голяма степен съхранява свободата си от външно манипулиране чрез „спиране на кранчето“, с което могат да я шантажират по време на криза или конфликт страните, от които тя иначе ще купува своите оръжия.

● е в състояние да манипулира – при криза или конфликт – страните, които купуват въоръжения и техника от нея, както и да си гарантира допълнителни финансови печалби и/или политически изгоди.

● има постоянно гарантирани постъпления в бюджета си, защото ВПК винаги играе успешно и прагматично ролята на „кокошката, която снася златни яйца“.

● има реални основания за високо самочувствие, уважение и авторитет сред страните от развития свят.

● може да осъвременява цялата промишленост и да бъде в крак с най-новите достижения и технологии, защото навсякъде военното производство е лидерът и тегли мощно напред обществото във всички стопански отрасли, стимулира науката и дава поле за творческа мисъл, отглежда поколения първокласни специалисти.

● винаги има възможност да дава на своята армия, на системата си за национална сигурност съвременен „хардуер“, да ги въоръжава и оборудва не просто със собствено производство, а с най-доброто и най-нужното, както и да напасва това въоръжение и оборудване и неговото производство не само към потребностите на външния пазар, но и към националните си потребности. И още нещо – отбранителната индустрия и армията са по-тясно свързани, отколкото може да се предполага. Преди да закупят оръжия и техника, произведени в една държава, клиентите проверяват най-напред дали те са на въоръжение в нейната армия.

● И на последно, но не и по значение място, със собствена отбранителна индустрия държавата символично, и не само, прави инвестиция с висока възвращаемост в укрепването на своята идентичност! Да, колкото и странно да звучи това. Но по един напълно логичен и естествен начин може да се търси мястото на отбранителната индустрия като част от идентичността на държавата и народа. Всяка идентичност има две съставляващи – вродената, с която се раждаме; и придобитата – която си изграждаме. А част от придобитата идентичност на обществото е гордостта от целите, постиженията, силата на отечеството; както и самочувствието, че си част от модерна и развита, демократична и европейска, умна и уважавана държава.

Когато преди време започна предаването и продаването на АЕЦ „Козлодуй“, нашите управници говореха за финансови компенсации и  не си даваха сметка, че АЕЦ означава много повече, защото с нея вървят модерно производство, високи технологии, няколко клона от науката, родно сиво вещество, качествен поминък. Така трябва да се мисли и за ВПК: отбранителната индустрия не е просто една от индустриите, защото с нея вървят наука, високи технологии и перспективни изследвания, уникални професии, съвременна инфраструктура и военни заводи, сигурност, отбрана и армия…

Трябва да се добави само, че една общност или общество, както впрочем и отделният индивид, могат да почувстват социеталната си сигурност застрашена и в риск, когато се посяга не само на непроменимата (по-устойчивата) съставляваща от идентичността им, но когато под угроза е и придобитата (по-мобилната) част на тяхната идентичност.

Придобита идентичност, в частност, е високото самочувствие на народа, че родината му е сред държавите от развития свят, че в нея има индустрия на високо технологично равнище, че постига успехи в образованието и науката. Това не можаха да разберат някои наши „демократи“, които вещаеха, че за закриването на четири блока от АЕЦ „Козлодуй“ ще бъдем финансово компенсирани. Те не си даваха сметка, че постепенната агония с предизвестен край на тази  АЕЦ се възприемаше от обществото не само с хладнокръвна калкулация на паричните потоци от еврофондове, а и с болка по „отписването“ на съвременно енергийно производство, което прави една от значимите разлики между държавицата „средна ръка“, заседнала някъде между миналото и настоящето, и развитата държава, прехвърлила мост между настоящето и бъдещето. Ликвидирането на АЕЦ „Козлодуй“ осъжда на постепенно изчезване цели съпътстващи производства, образователни и научни специалности, инженерна и технологична мисъл. С всичкото това се посяга на много важна съставляваща на българската национална идентичност, а за нея трудно може да се намери адекватна монетарна компенсация.

Ако заменим в горните разсъждения АЕЦ „Козлодуй“ с българския ВПК, всички тези горчиви слова остават в сила, дори ще прозвучат много правдиво, като тъжен спомен за уникален военнопромишлен комплекс. Защото ако за ядрената ни енергия и нейните производствени мощности още може да се пише и говори в сегашно продължително време, то за нашия ВПК трябва да се говори и пише само в минало свършено време, на все същия принцип „Или хубаво, или нищо“.

От приведените „тезиси“ следва изводът, че качеството на националната сигурност е в пряка връзка с качеството на решенията, вземани в тази сфера, а те са следствие от подготвеността на работещите в системата за национална сигурност специалисти и от капацитета: от една страна, на нейния команден професионален състав; а от друга страна, на управляващия политически елит. Ето защо могат да се формулират следните препоръки:

1. Управлението на системата за национална сигурност се нуждае от преосмисляне, което да даде шанс за професионален дебат, експертна помощ и научно обосноваване.

2. Управлението на системата за национална сигурност се нуждае от прозрачност при функционирането ù, както и от позитивен отговор на въпроса дали тя може да влезе в режим на самооптимизиране. Обществото трябва да знае как и с какви мотиви се вземат решенията на най-високо ниво на системата; поради какви причини, независимо от заделяните немалки ресурси, тя не работи както трябва и понякога вътре в нея няма синхрон и дори елементарен ред. Ще дам пример с декларацията, с която в началото на 2003 г. България се присъедини към инициативата на 10-те централноевропейски страни в подкрепа на САЩ за война в Ирак. Тази декларация бе „приета“ зад гърба на парламента и президента и ги постави пред свършен факт – да научат от медиите за нея.

3. Управлението на системата за национална сигурност трябва да се обърне с лице към истинските, стратегически важни приоритети на държавата, към нейните водещи цели, да се консолидира и подготвя за осъществяване на дългосрочни приоритети, да вижда постижими, достойни перспективи за своето съществуване и развитие, да вярва, че България не е казала последната си дума в региона и Европа.

4. Управлението на системата за национална сигурност трябва да бъде поставено на системна основа – концептуално, нормативно, ресурсно и кадрово, а не все така да бъде на принципа на пробите и грешките.

За кадровото и ресурсното осигуряване е нужно както професионалистите да бъдат защитени от волунтаристкия, партийно-шуробаджнашки произвол, така също преди да се говори колко пари още са нужни за сигурност, да се види как се харчат ресурсите в отбраната и сигурността: дали в отговор на реалните потребности, или се определят от други съображения – ведомствени, лобистки и/или свързани с размера на комисионната.

Що се отнася до концептуалното и нормативното осигуряване, и аз съм предлагал заедно с редица експерти примерен списък на необходимите документи в тази област:

> Нова (и качествена) Стратегия за национална сигурност – само силно занижената самокритичност и взискателност може да оцени приетата през 2011 г. при управлението на ГЕРБ Стратегия за национална сигурност като сериозен стратегически документ.

> Стратегически преглед на националната сигурност – много нужна инвентаризация на законите, структурите, задачите и ресурсите от гледна точка на нашето ефективно и пълноценно членство в НАТО и ЕС. Такъв стратегически преглед, идеята за който бе лансирана поотделно и паралелно от мен и Димитър Йончев, не е панацея, но може да спомогне за преодоляване на нетърпимите и генериращи несигурност дефицити и дефекти на системата. И става като при един руски псевдореформатор: „Искахме да направим нещата по-добре, а се получи както винаги“. А как иначе, като винаги действаме на принципа: „Нещо трябва да се направи. Това е нещо. Следователно това трябва да се направи.“ [44]

> Закон за националната сигурност, с който да се дефинира структурата на системата за сигурност и се определят координацията и взаимодействието между нейните звена.

> Нов Закон за Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) и Закон за Съвета по сигурността към МС, Закон за разузнавателната общност или пък закони за отделните специални служби (най-напред Националната служба за охрана, НСО и Националната разузнавателна служба, НРС – те все още са в правен вакуум), нов Закон за специалните разузнавателни средства и Закон за отбранителната индустрия.

Опитът от годините на прехода ни убеди колко неефективна и порочна, особено в националната сигурност, е практиката да се прави нормативна уредба с импровизации и „на парче“, а понякога заради отделни лица – без нужното стиковане с другите закони, без наличието на единна визия, без общ замисъл и без ясни цели. От това нормативната уредба на националната сигурност буквално е заприличала на покрито с кръпки одеяло.

Вместо заключение

Управлението на системата за национална сигурност изисква инвестиции в науката и в младите. А най-добре е това да стане именно като инвестиции в млади хора, които имат висок интелект и могат да си позволят да се занимават с наука. Ние, хората, които вече над 20 години говорим за сигурност по всички медии, сме като уморени коне – добре е да не ни „убиват“, а да ни ползват, но е време да се даде път на младите. В тях е голямата надежда, предвид този рано състарен елит, който обича приемите, вместо да предприеме усвояване на новите комуникационни технологии, и предпочита да ходи на сафари, вместо да сърфира из пространствата на интернет; който доведе нещата дотам, че сивото вещество, интелектът и перспективното мислене са persona non grata за държавата ни като цяло и за националната сигурност, в частност.

Голямата ни надежда е в младите, в тях е последната ни надежда.

България ще изплува едва тогава, когато управляващите (независимо от коя партия са те) осъзнаят, че те не са господари на страната, а мениджърски екип, нает от обществото за определен период (с продължителност максимум 4 години), и за тях ще се съди по качествата им именно като мениджъри на държавата.

Управляващите трябва да разберат, че управлението е тежка и напрегната работа за доброто на държавата, обществото и хората; че държавата, която те в момента символизират, има една основна задача – да генерира сигурност и стабилност, за да могат хората да разгръщат своите способности и таланти. Освен това, управляващите трябва добре да разбират и да приемат за съвсем естествено, че при демокрацията властта е подложена на постоянен контрол – граждански, парламентарен, съдебен, административен, финансов, медиен… Тя е вградила в себе си механизми, чрез които се генерират прозрачност и антикорупционно поведение у управляващите.

Още няколко думи за контрола. Въпросът не е във формалната страна на контрола – „Как се контролира?“, а в съществената — „Какво се контролира?“. Контролът произвежда добавена стойност, когато се осъществява над политика, отговаряща на националните интереси; над дейности, произвеждащи повече сигурност за държавата, обществото и гражданите; над разпореждане с ресурси, на които се гледа като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната. Контролът е процес, който оптимизира управлението. Гражданският контрол у нас е на ниско ниво не заради управляващите, а заради управлението, защото липсва отговорна, модерна, сочеща бъдещето, европейска по форма и национална по своето съдържание политика, която да бъде контролирана.

Еднакво контрапродуктивно и умножаващо несигурността е както да се заклеймява държавата като вредна и излишна, така и да бъде превръщана тя в надзирател на всички обществени отношения. В първия случай се отива към анархия, а във втория — към ред, при който всяко несъгласие с „бащицата“ се смята за анархия…

От пространния анализ може да стане ясно защо моят подход бе не да се разглежда участието на България в мисии зад граница само за себе си и само по себе си като чисто военен и конкретно професио­нален проблем. Участието на страната в тези мисии може да бъде осмислено, анализирано и оценено само в общия контекст на системата за национална сигурност, като част от цялостната ни политика за сигурност и отбрана, външна и вътрешна политика.

При подобен подход става ясно, че когато говорим за мисиите зад граница, не може да се даде една-единствена, всеобхватна и всеизчерпваща оценка. Такива са реалностите. Трябва да разделим нещата и да дадем две слабо зависими и съвсем незначително преплетени оценки: едната е „политическа“ — за политиците и политиката, другата е „военна“ — за военните и изпълнението на воинските им задължения. И няма място за крайности. Нито елитът е виновен за абсолютно всичко, нито военните са перфектни и безгрешни.

Изминалите 24 години на прехода позволяват да се каже, че твърде често и с користни подбуди елитът употребяваше мисиите зад граница и злоупотребяваше с тях. Многократно натоварваше държавата и нейния бюджет с огромни разходи, които нямаха пряка връзка с истинските приоритети и проблеми на националната сигурност. Понякога поставяше нашите участници в мисии в среда на прекомерен риск. Нерядко проявяваше нямащо нищо общо с демокрацията незачитане на общественото мнение.

Заедно с това изминалите 24 години на прехода позволяват да се каже, че твърде често военните изпълняваха с висок професионализъм своя дълг на мисиите. Многократно — с цената на пълна мобилизация и пренапрежение, те се справяха отлично в сложната обстановка, въпреки че базата, екипировката и оборудването им отстъпваха на това, с което разполагаха останалите контингенти. Понякога се налагаше да поемат задачи, за които би трябвало да отговарят държави-партньорки (коалиционната култура — иначе широко рекламирана като водеща атлантическа ценност, в определени моменти никак не пречеше на съответния командващ, представител на друга държава, да прояви първостепенна грижа за своите сънародници и да възложи по-опасната задача на нашия контингент). Нерядко те стискаха зъби, като проследяваха партийните разпри, в които няма и грам внимание към тяхната мисия, или се натъкваха в медиите на какви ли не коментари и слухове по свой адрес. Въпреки всичко търпяха, понасяха рисковете. А в дадени моменти правеха само това, което гарантира, че ще останат живи, защото никой не е такъв наивник, та да смята, че мисията, в която участва, е от такова голямо значение за България, българския народ и националната сигурност, че да си струва да дадеш живота си в нея.

България се нуждае от много по-внимателно преценяване на своите възможности и на необходимостта от участие във военни мисии, а така също и от много по-отговорно и с уважение към зрелостта на нашия народ обясняване на целите и задачите на всяка мисия. Участието в мисиите трябва да бъде национален ангажимент, а не да се прехвърля като бреме изключително върху плещите на българските военни. Нашето общество трябва да си даде ясна сметка, че поради глобалната и регионалната динамика в днешното сложно и изпълнено с рискове и предизвикателства време, както и поради членството ни в НАТО и ЕС и ключовата роля на ООН и ОССЕ за мира и сигурността в света, военни мисии зад граница ще има. И поради това ще има материални разходи, възможно е да има и човешки жертви.

Дълг на нашите военни е да продължат трансформацията на армията, да повишават професионализма си, да оптимизират подготовката си, за да ограничат грешките по време на мисиите, да минимизират своите провали в хода на мисиите и да сведат до нула самата възможност от нова трагедия, подобна на тази в Кербала.

Дълг на нашия политически елит е да осъзнае, че не може да злоупотребява с участието в мисии заради негови си, на елита, политически цели и частни дивиденти. Това, че България трябва да проявява готовност да участва в някои мисии, не значи, че България трябва да демонстрира желание да участва във всички мисии.  С досегашните си участия в мисии зад граница страната, нейната отбрана и нашата армия очевидно и осезателно са се пренапрегнали — и като материални разходи, и като човешки ресурси. А това може лесно да породи настроения в обществото, че не просто и не само елитът употребява мисиите и злоупотребява с тях, а и че нашите държави-партньори употребяват елита ни и злоупотребяват със страната ни, като я ангажират и едва ли не принуждават да участва в твърде много мисии!

Аз съм убеден, обаче, че причината за това пренапрягане си е само у нас. Тя е все същото следствие от сателитния синдром на българския политически елит, заразен с постоянна готовност да се харесаме на по-големите братя. Ето защо ние се нуждаем от много сериозно обръщане навътре в себе си и в начина, по който съществуваме и функционираме като общество — там са вкоренени много от сегашните несполуки, но там, във „фините настройки“ на нашия социум, са и предпоставките, че можем да успеем, стига да го поискаме.

Българските военни се нуждаят еднакво силно както от уважение от страна на политическия елит, така и от участие в мисии зад граница. За тях е особено важно, обаче, уважението от политиците да не се изразява само в показни жестове и „кухи“ политически речи, а да е в състояние отговорно, чрез перспективно мислене, да намери най-точния баланс на трите основни задачи на нашата армия — национална отбрана; съдействие в извънредни ситуации на бедствия, аварии, катастрофи; участие в мисии зад граница.

Намери ли се този разумен, отговарящ на възможностите и потребностите на страната баланс, може да се даде надеждна гаранция, че българските военни ще изпълняват своите основни задачи на възможно най-високо професионално ниво, да са стратегическа опора на държавата и системата за национална сигурност. Тогава и българският народ ще бъде спокоен и убеден, че има армия, заслужаваща и неговите пари, и неговото уважение, и неговата признателност.

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.

Бел. на автора: Споделените в този анализ становища, позиции и изводи са лични и по никакъв начин не ангажират институциите и организациите, с които авторът е свързан — професионално, колегиал­но, експертно или с участие в общи проекти.

 

Бележки:

(27) Министерство на отбраната. Мисии и операции, http://www.mod.bg/bg/tema_MissionsOperations.html.

(28)  Концепция за участие на РБългария в операции по поддържане на мира, http://www.md.government.bg/bg/doc/tema/missions_operations/docs/Concept_Peacekeeping.pdf.

(29) Концепция за участие на РБългария в операции по поддържане на мира, http://www.md.government.bg/bg/doc/tema/missions_operations/docs/Concept_Peacekeeping.pdf.

(30) Сахел, http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D1%85%D0%B5%D0%BB.

(31) Българският контингент в Кабул, http://www.mod.bg/bg/doc/tema/20130306_Kabul.pdf.

(32)  Стратегия за трансформиране на участието на Въоръжените сили на РБългария в операцията на ръководените от НАТО Международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF), http://www.mod.bg/bg/doc/programi/20111212_Afghanistan_Strategy.pdf.

(33)  36-о НС, седемдесет и първо заседание, София, сряда, 15 април 1992 г., стенограма, http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/4/ID/1863.

(34)  Архив на автора.

(35)  36-о НС, двеста и осемнадесето заседание, София, сряда, 29 април 1993 г., стенограма, http://www2.parliament.bg/bg/plenaryst/ID/2441.

(36)  39-о НС, двеста двадесет и пето заседание, София, петък, 11 април 2003 г.,
стенограма, http://www2.parliament.bg/bg/plenaryst/ID/1254.

(37) Паси, Соломон. Епитафия за Варшавския договор: Парламентарна реч от 23 август 1990 г. The Atlantic Club of Bulgaria, Press review, January 1990- 4 April 1991.

(38)  Слатински, Николай. На вниманието на г-н Президента. С.: Изток-Запад, 2007, стр. 101.

(39)  Велчев, Петър. Участие в мисии зад граница, но не на всяка цена. 17.05.2013 г., www.otbrana.com/новини_4126.

(40)  Стратегия за трансформиране на участието на Въоръжените сили на РБългария в операцията на ръководените от НАТО Международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF), http://www.mod.bg/bg/doc/programi/20111212_Afghanistan_Strategy.pdf.

(41)  Найденов, Ангел. Слово на министъра на отбраната на РБългария при откриване на международната конференция „От консуматор на сигурност до важен регионален играч: Афганистан след ISAF”.12 септември 2013 г., http://www.mod.bg/bg/doc/minister/speeches/20130912_Slovo.pdf.

(42)  Полк. Димитров, Петър. Опитът на формирования от Българската армия в мисии по поддържане на мира. 01.03.2007 г., http://www.expert-bdd.com/index.php?option=com_content&view=article&id=548:&catid=16&Itemid=35

(43)  Полк. Димитров, Петър. Автореферат на дисертационен труд „Извличане и използване на поуките от участието  на Българската армия в операции по поддържане на международния мир и сигурност”, София, Военна академия, 2012 г. http://rum33code.net/md/BG/Activities/Doktoranti/avtoreferatPD_%20060412.pdf.

(44)  Норберг, Йохан. Финансовият крах. Как американската мания за собствен дом и бесни пари доведе до икономическата криза. С.: МаК, 2010, с. 154.