Радко Ханджиев e роден през 1944 г. Завършил е СУ „Св.Климент Охридски“. Доктор по история. Владее английски, руски и френски, ползва унгарски език. През 2000 г. става учредител на Асоциация на данъкоплатците в България. Освен в българския печат, има публикации и в будапещенските Nepszabadsag, The Budapest Sun и английското списание British Medical Journal.
Продължение от миналия брой
Евроатлантически ценности
или цивилизационен разлом
Медийният поток всекидневно ни напомня да съблюдаваме „европейско поведение“, уверява ни колко горди трябва да бъдем, че вече споделяме общите „евроатлантически ценности“. Очевидно се има предвид някакво конкретно поведение, конкретни идеали и ценности, които ЕС и НАТО отстояват и защитават; които са различни и по-висши от идеалите и ценностите на народите на други държави, невключени в тези организации; и които ние, българите, споделяме едва след присъединяването ни към НАТО и Европейския съюз. Не си спомням обаче някой от родните политици или медийни модератори да е дефинирал какво точно представлява „европейското поведение“, да е изброил кои точно са „евроатлантическите ценности“.
В речника на българския книжовен език съдържанието на понятието „ценност“ означава стойност, значимост, ценен предмет, материална или духовна придобивка. Същото тълкуване намираме в почти всички чуждестранни речници или справочни издания. Ценността, следователно, трябва да може да се възприема сетивно или да се въплъти в позитивен резултат, в благо. Очевидно ценността е само и единствено позитивна. В съзнанието на хората не съществува отрицателна ценност.
Съдържанието на понятието „ценност“ търпи развитие през хилядолетията на човешкото общество. Наред с непреходните, като диаманта или златото, като Хеопсовата пирамида, Тадж Махал или Казанлъшката гробница, като „Илиада“, „Хамлет“ или „Евгений Онегин“, съществуват и преходни ценности. Ако преди половин век телевизорът е бил считан за ценност, днес е обикновена битова, а за някои хора — даже ненужна вещ.
В хода на своята модернизация човечеството утвърждава ценностите свобода, мир, независимост, справедливост, равенство, хуманизъм, търпимост. Постепенно тези ценности се конкретизират и въздигат в неотменими права, като правото на личността на свободно развитие, достойнство и сигурност; правото на лична свобода и неприкосновеност; правото на живот; на закрила и убежище; правото на защита; правото на свободно придвижване; правото да се търси, получава и разпространява информация; правото на сдружения; правото на труд; правото на безплатно образование; правото на здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване; на здравословна и благоприятна околна среда и т.н. Тези ценности и права са разписани в Конституцията на Република България, конкретизирани са императивно в глава Втора още през 1991 г., далеч преди страната ни да стане член на НАТО и ЕС.
Утвърждаването на тези ценности като общочовешки става през периода на Просвещението. Днес те са фундамент на всяка демократична конституция. Декларацията за независимостта на САЩ от 4 юли 1776 г. е първият държавен акт, който прогласява, че „всички хора са създадени равни“ и разполагат с неотменими права, като „живот, свобода и стремеж към щастие“. В същия дух е съдържанието и на Декларацията за правата на човека и гражданина, приета през 1789 г. в хода на Великата френска революция и залегнала в Конституцията на Френската република.
Според член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският съюз се основава на „зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези ценности са общи за държавите членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.“ Тези ценности са разписани и в основните закони (конституциите) на всички държави-членки на Евросъюза.
Съгласно договора за Северноатлантическия пакт (НАТО) от 4 април 1949 г. (България е присъединена към този договор от 29 март 2004 г.) страните по него са решени „да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, основаващи се на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона“. В стратегическата концепция се повтаря още веднъж, че НАТО се ръководи от „общите ценности на демокрацията, правата на човека и върховенството на закона“.
В Стратегията за национална сигурност на Руската федерация, приета на 12 май 2009 г., общественото съгласие следва да се укрепва на основата на общите ценности „свободата и независимостта на руската държава, хуманизма, мира между националностите и единството на културата на многонационалния народ на Руската федерация, уважение към семейните традиции и патриотизъм“.
Както се вижда, прокламираните от т. нар. евроатлантическа общност ценности почти напълно съвпадат с тези, прокламирани от Руската федерация. Не би могло и да бъде другояче. Народите от Атлантика до Урал са наследили и развили ценностите на цивилизация, чиито корени може да проследим в древното близкоизточно начало. Това са универсални ценности, развивани в продължение на хилядолетия под културното въздействие на гръко-римския свят и християнството и окончателно утвърдени през епохата на Просвещението. Каквито и различия да са възниквали — канонични противопоставяния или непримирими догматични сблъсъци — народите, населяващи европейския континент, винаги са споделяли общи ценности именно благодарение на общото начало, претопено през общия християнски купел.
Впрочем различия има и днес. Декларираното от Руската федерация придържане към: „независимост на руската държава“, „уважение към семейните традиции“ и „патриотизъм“ например отсъстват в евроатлантическите договори. Но тези различия едва ли могат да бъдат сериозна пречка народите от източната и западната част на Европейския континент да си сътрудничат, да се зачитат взаимно на основата на старозаветния принцип: „Уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право“.
Защо тогава у нас, а и на Запад, така енергично общите европейски ценности се пропагандират като „западни“ и различни от ценностите на други, източноевропейски народи? Откъде извира днешното яростно противопоставяне най-вече в контекста на украинската криза, та една част от Европа (Руската федерация) се санкционира, демонизира, срещу нея официален Вашингтон и Брюксел водят необявена, но фактически реална война?
А може би става дума не за ценностите, прокламирани в официалните евроатлантически документи, а за декларации, съдържащи много патос, без никакво морално задължение за практическото им осъществяване? А може би иде реч за инструмент за външнополитически натиск; средство за шантаж на страните членки; за намеса във вътрешните работи на суверенни държави — особено брутални след рухването на „желязната завеса“ и в стремежа за установяване на глобално господство?
Очевидно, налице е ценностна граница между декларации и практика; между мантрите, чрез които Империята на лъжата се опитва да съхрани хегемонията на своята либерална Бастилия и нарастващата воля на европейските народи да отхвърлят тази хегемония; между атлантизма и все по-убедително надигащия се европеизъм.
Има още един изключително важен фактор, според нас, за рязкото очертаване на ценностна граница: различията между континенталното (европейско) и англосаксонското (американско) правораздаване, между правните доктрини на Европа и Америка.
Според континенталното разбиране целта на правораздаването е установяване на истината. Възприето е в съдопроизводството на почти всички континентални държави, разписано е и в чл. 121, ал.2 на Конституцията на РБългария. Според американското (англосаксонско) разбиране целта е установяване на вината. Така убиец може да бъде оправдан от съда, ако съдебните заседатели (журито) се произнесат „невинен“ (non guilty). Ирелевантни са мотивите зад такова произнасяне.
Търсенето на истината е по-сложен процес. Когато се провежда добросъвестно, неминуемо се стига до вината. Различни гледни точки може да има само в процеса на установяване на истината. От момента, когато се счита за безспорно установена, истината няма алтернатива. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад! Обратното е шарлатания, измама, лъжа.
Това англосаксонско разбиране от години ни се натрапва в политическата практика, в реалния живот. Когато някой у нас задава въпроса „Кой е виновен?“, става ясно, че този някой — политик или медиен модератор — е попаднал в клопката на англосаксонските мантри било поради правна неграмотност, било поради желание противоправно да обслужва чужди интереси. И търсейки вината, няма никакво намерение да се добере до истината — за погрома в Одеса, например, за сваления малайзийски самолет, за масовите кланета в Донбас, за разгрома на българската индустрия и селско стопанство, за фактическия геноцид, който се осъществява у нас вече 25 години под надзора на Империята на лъжата, и т.н…
Ето тук, според нас, е цивилизационната граница; цивилизационният разлом между народите на Европа и командвания от Империята на лъжата брюкселски (и нашенски) елит. Кое е ценност? Истината или лъжата? Нека повторим: ценността е само и единствено позитивна. В съзнанието на хората не съществува отрицателна ценност. Не съществуват и други, различни от универсалните общочовешки ценности. Евроатлантическите ценности следователно са една измама, лъжа, инструмент за глобално господство.
Въпросът е, ще успеят ли европейските народи да отхвърлят лъжата, наречена евроатлантически ценности, за да съхранят своя национален суверенитет, да решават самостоятелно своите социално-икономически и политически проблеми, да постигнат справедливост, основана на старозаветния принцип: „Уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право.“
От Русия с любов
Очакванията на официален Вашингтон, че след зверствата в Одеса и бомбардирането на Донбас Русия ще реагира силово, което да даде повод за ответна военна намеса на НАТО, не се сбъднаха. Путин заяви, че Русия не възнамерява да въвежда войски в Украйна. „Конфликтът“ да бъде урегулиран дипломатично, чрез мирни преговори, като се зачита свободно изразената воля на населението на Крим и Донбас.
Спирането на руския газ към Запада също не се състоя. Намерението Русия да бъде демонизирана като некоректен доставчик на енергийни суровини за Европа се провали. Путин потвърди, че Русия ще съблюдава подписаните договорености със западните партньори, ще продължи да им подава газ, стига, разбира се, киевските власти да не се опитват да го крадат. А външният министър Сергей Лавров призова Запада да не предприема решения, поставящи политиката над икономиката: „Не искаме от нашите партньори нищо повече, освен да заемат позиция, която реално ще осигури техните икономически интереси.“
Обявената търговска война на практика се оказа бумеранг за европейската индустрия. Вярно, санкциите създават сериозни затруднения на Русия, спадат валутните ù постъпления, препятстват се икономически, социални и военни програми. Но санкциите се оказват по-неблагоприятни за Евросъюза, защото спъват чувствително икономическото възстановяване на страните членки. Според официалната статистика през последните месеци е налице рязко забавяне на икономическия ръст в Еврозоната в следствие от тези санкции. Повечето страни веднага почувстваха неблагоприятния ефект. „Германия и Италия губят най-много“, коментира британската агенция „Ройтерс“. По данни на германската Комисия за икономически отношения с Източна Европа ще пострадат около 6200 местни фирми с капитал от 20 милиарда евро, които работят на руския пазар, а близо 320 000 работни места в самата Германия са застрашени, защото зависят от търговията с Русия. Европейските фермери губят 11 милиарда евро от нереализиран селскостопански износ за Русия. Протести срещу санкциите идват от Ирландия, Шотландия, Гърция, Кипър, Финландия. Най-потърпевши са Прибалтийските държави, защото половината от външната им търговия е с Русия.
Очевидно нито санкциите, нито провокациите, нито лъжливата пропаганда и клеветите могат да навредят на Русия в така желаната от официален Вашингтон насока. Впрочем, редица американски наблюдатели коментират, че Украйна едва ли е от първостепенна важност за САЩ. А и във Вашингтон едва ли вярват, че могат да превърнат Украйна в антируски таран. Каквито и антируски сантименти да битуват в отделни западни райони на Украйна, мнозинството от населението се чувства част от единното цяло, от великия народ на велика държава. Този процес започва в дълбините на хилядолетната руска история, проправя си пъртина през всичките ù периоди на войни, противопоставяния и социални сътресения, за да се спои в съзнание за всеобщоруска идентичност. Нека не забравяме, че едни от най-забележителните дейци на Русия — писатели, поети, композитори, художници, учени, политици, пълководци — не са „чисти“ руси. В жилите им тече кръвта на различните народности и етноси. Но тяхното вдъхновение и подтик за велики дела произтича от неизчерпаемия извор от мотиви и тонове на безкрайната руска земя, от чувството им за дълг към величието на Русия.
„В продължения на непълни сто години никъде не са се пръкнали толкова блестящи съзвездия от велики имена, както в Русия“, пише през 1908 г. Максим Горки. И наистина, стара Русия оставя в наследство на следващите поколения забележително духовно богатство. Неоценима е заслугата му — най-вече на класическата литература, музика и изкуство — в процеса на укрепване на всеруското национално самосъзнание. „Да станеш истински руски човек, да станеш напълно руснак, означава да станеш брат на всички хора, в общочовешкия смисъл“, пише Достоевски по повод откриване Паметника на великия руски поет Пушкин. „Ние виждаме своето преуспяване само в най-свободното и най-самостоятелно развитие на всички други нации и в братското единение с тях; като се зачитаме един друг, присаждайки в себе си техните органически особености и отделяйки от себе си клонки за присаждане върху тях; като се съобщаваме с техните души и с тяхната духовна култура; като се учим от тях и те от нас…“
Едва ли друг би обяснил по-точно величието на руския дух от Фьодор Достоевски, признат и на Запад за най-проникновен сърцевед на всички времена. Съхранявайки и доразвивайки специфичните особености и ценности на всяка народност, на всеки етнос, всеруското национално самосъзнание формира от своя страна общност на хора с нов тип човечност. Именно тази нова човечност успява да надделее над всякакви премеждия на времето, утвърждава се и изглежда вече не може да бъде разрушена. Виждаме я в преломните години на стопанско възраждане и в титаничните усилия по време на Отечествената война; и в мъртвото вълнение през периода на съветския застой; и в уродливите практики на прехода след 1991 г…. „Не е важно дали нашите предци са украинци, татари, евреи, буряти или узбеки, нито каква религия изповядваме. Ние сме част от единното цяло, от великия народ на велика страна. Аз съм украинец, но над всичко съм руснак…“, изповяда неотдавна жителят на Харков Андрей Авраменко.
По всичко личи, че процесът е необратим. Считам, че устойчивостта на Русия и на нейните лидери в най-голяма степен се дължи на формирането на всеруска общност от хора с нов тип човечност. Самонадеяност от страна на САЩ с едва двувековна история е да си въобразява, че може да разиграва Русия, превърнала се в най-голямата световна държава благодарение именно на хилядолетното си политическо и културно развитие. Впрочем, през цялата си история, винаги, когато е била притискана или застрашавана от външни фактори, народът на великата страна се е сплотявал, Русия е излизала от ситуацията много по-силна. И днес руският отговор на заплахите, санкциите, провокациите и клеветите е добронамерен, в съответствие с принципите на международното право — същите „западни“ принципи, залегнали в Атлантическата харта и в Устава на Организацията на обединените нации, които Западът, поне на думи, декларира, че отстоява. И днес руският отговор е: от Русия с любов!
Емоционалният изблик на помощник държавния секретар на САЩ Виктория Нюланд „Fuck the EU“ едва ли е изпусната фраза. Дамата е все още във властта, нито пък е санкционирана. Репликата е сигурен знак за действителното отношение и намерения на Вашингтон спрямо Евросъюза. Спрямо Украйна пък не е нужно да се добавя „Fuck Ukraine“. Подразбира се. Подобна тактика е прилагана от Антантата срещу младата съветска държава и през Втората световна война: отслабване на руската мощ чрез изтощаването ù в битките с интервентите, респективно с нацистка Германия. Впрочем, това е стара тактика, която англичаните прилагат с успех от векове: „Англия ще се бие с Франция до последния пруски войник“. Приписвана на английския премиер Уилям Пит-младши, тази реплика се превръща в крилата фраза през ХVIII — ХIХ век в Европа. В съвременен прочит означава „Америка ще се бие с Русия до последния европеец“.
Русия продължава да проявява сдържаност както спрямо американските провокации в Украйна, така и в отношенията си с ЕС. Но в официални изявления на руското външно министерство, а и Путин многократно е подчертавал, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще представлява „пряка заплаха“ за Русия. Преди осем години Путин много ясно намекна на тогавашния американски президент Джорж Буш-младши, че ако Украйна бъде приета в НАТО, „тази държава просто ще прекрати своето съществуване“. Руският държавен глава е първокласен стратег, коментираха тогава медиите и всеки негов външнополитически противник трябва да се съобразява с мнението му. Днес американският държавен секретар Кери твърди, че са възможни „всякакви варианти“. Анализаторите сочат обаче, че нито САЩ, нито съюзниците от НАТО са готови да защитят Украйна със силови методи, коментира неотдавна сп. „Форин Афеърс“. Нека повторим, в официален Вашингтон едва ли мислят, че лесно могат да прибавят Украйна към своето имперско пространство. Нито са заинтересовани ситуацията в тази страна да се стабилизира. По-скоро намеренията на САЩ са за създаване на перманентен „контролиран хаос“, с многопосочни крайни цели, които да отслабят чувствително и Русия, и Евросъюза едновременно. Руският отговор отново е: от Русия с любов!
Путин в Брисбейн
Русия вижда своята мисия в света като защита на международното право, в чиято основа трябва да залегнат не само юридически норми, но и „морални принципи като справедливост, равноправие, истина“, вкл. справедливост в международното разпределение на благата. Това бе и основен акцент във Валдайската реч* на Путин:
• да се гарантира суверенитетът и на малките държави, защото днес суверенни могат да се нарекат само няколко големи държави, които разполагат с оръжие за масово поразяване;
• все по-голяма роля в международните отношения да имат новите центрове на сила — Китай, Индия, Бразилия, защото устойчивост в света може да има само при възстановяване баланса на силите, разумно самоограничаване, отговорно лидерско поведение.
Всеки който следи информационния поток, не може да не е забелязал, че руското разбиране за мисия в света почти напълно се покрива с принципите на Атлантическата харта от 1941 г., т.е. с онези „западни“ принципи, залегнали и в Устава на Организацията на обединените нации, които Западът декларира, че отстоява. Но официален Вашингтон и Брюксел нямат никакво намерение да отстояват на практика тези принципи; интерпретират ги утилитарно с оглед на външнополитическите си цели; използват ги само като инструмент за външен натиск; за шантаж на страните членки; както и за намеса във вътрешните работи на суверенни държави — особено брутални след рухването на „желязната завеса“ и избухналата през 2008 г. глобална финансова криза.
Дори за убедени поддръжници на Вашингтонския консенсус става ясно, че сегашната система не само не работи, тя вече вреди на създателите си. Структурните проблеми, които взривиха кризата от 2008 г., не могат да бъдат отстранени. Напъните на „международната общност“ сравнително координирано да преустрои системата, без драстични катаклизми, не дават резултат. За мнозинството продължаването на еднополюсния модел (или pax Americana) означава смърт на човечеството (mors hominum).
В Брисбейн Путин съвсем точно посочи основната и единствено сериозна тема за обсъждане — реформата на МВФ. Едва ли трябва да се припомня, че форматът G-20 бе създаден като инструмент за контакти на върха преди всичко, за да се извърши преразпределение на сферите на влияние в контекста на световната финансова криза. И че промяната на начина за контрол над МВФ е ключов елемент на това преразпределение. Нека подчертаем, че форматът G-20 бе замислен като мирна конференция, но не след края на войната, а вместо война, коментира http://politikus.ru
През 2010 г. в рамките на G-20 е бил постигнат компромис: САЩ да се откажат от контрола над МВФ и този по същество неоколониален инструмент да премине под колективно управление, в което Китай, Индия, Русия, Бразилия, Германия, Франция и други страни да имат думата по управлението на регионалните операции на фонда. В замяна ще се подпомогне американската икономика да излезе сравнително безболезнено от дълбоката криза. Това вероятно е имал предвид Путин, когато във Валдайската си реч преди месец спомена, че справедливото международно разпределение на благата няма да мине без „земетръс в основата“.
„Американските ястреби“ обаче отказват да приемат компромиса за МВФ. След президентските избори Конгресът го блокира, Белият дом обяви отказ от тази договореност и пристъпи към реализиране на мащабни регионални войни и „майдани“ само и само да съхрани статуквото на вашингтонската хегемония. Ескалират агресивните акции на САЩ (в съучастие с някои от натовските им съюзници) в Близкия изток, Северна Африка, Украйна, срещу Сирия, този път с инструмента „Ислямска държава“, както и организирането на „протести“ в Хонгконг, Москва, Будапеща, Прага…
Редица наблюдатели смятат, че чрез този подход САЩ се изолират от съюзниците си. Много от страните членки декларират преданост само поради страх от сопата на Вашингтон. Центробежните тенденции са налице не само в страни като Унгария, Чехия, Словакия, Австрия. Дори традиционната и твърда русофобска линия на Полша търпи колебание, а Канада създаде офшорен център за разплащане в китайски юани, за да улесни реализацията на своя петрол.
През април т. г. G-19 (деветнадесет от участниците в G-20) поставят своего рода ултиматум на САЩ: Вашингтон трябва да сдаде контрола над МВФ преди края на годината, тоест до декември 2014 г. В противен случай всички договорености отпадат. Ултиматумът е отразен в официалните съобщения на медиите. Междувременно BRICS** започват да създават паралелна финансова структура — банка за развитие и валутен резерв, който да замени МВФ.
Така че Путин пристигна на срещата на върха на G-20 не толкова като руски лидер, колкото като неформален говорител на BRICS. Дори даде да се разбере, че защитава интересите на развиващите се страни. Именно в това си качество Путин директно заяви, че Обама не е организирал изпълнението на договора от 2010 г. от американска страна, като по такъв начин САЩ нарушават споразумението за трансформиране на МВФ, а политически фактори (разбирай „ястребите“ във Вашингтон) са тези, които оказват натиск върху цената на петрола. Но Русия е подготвена за всякакви възможни сценарии, включително срещу още по-крути санкции, дори евентуална нова вълна на глобални сътресения.
Показателни са данните за икономическото състояние на руската икономика. Валутните резерви възлизат на 421,4 млрд. долара дори след чувствителния спад в следствие от изкуствено занижаваната цена на петрола; златните резерви са 1149,8 тона. По-важното е, че търговският ù баланс е положителен. Днес Русия изнася повече, отколкото купува. Енергийният ù баланс също е положителен; енергоносителите ù са значително повече, отколкото потребява руската икономика; докато САЩ, Япония, Китай и цяла Европа не могат да се похвалят с енергийна самодостатъчност. Продоволственият ù баланс също е положителен. Русия произвежда толкова, колкото ù трябва, дори има за износ. В момента Русия е сред най-големите износители на зърно в света, с което СССР навремето не можеше да се похвали. Иначе казано, Русия е самодостатъчна в трите ключови области на икономиката. Докато, както сочат анализаторите, Западът няма да издържи повече от 6 месеца на собствените си санкции. И за слепеца е ясно, че без айфони може да се живее, но без нефт и зърно не може, коментира сайтът http://politikus.ru
Пробуждането на Запада
Водещи западни медии и изтъкнати политици стават все по-критични към налаганата от официален Вашингтон и Брюксел антируска политика. Според в. „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ Путин е единственият лидер, който осъжда засилването на фашизма в Европа през ХХI век. Бившият германски канцлер Хелмут Шмидт предупреждава, че има опасност от избухване на Трета световна война и упрекна Брюксел, че носи отговорност за влошаване на украинската криза. Лидерът на британската Партия на независимостта Найджъл Фараж открито заявява: „Кризата в Украйна е предизвикана от Евросъюза и британското правителство“. Английският в. „Гардиън“ алармира, че САЩ тласкат към война с Русия и пита: „Защо позволяваме лъжи, които оправдават този риск? Провежданата индоктринация е брилянтен и крайно успешен акт на хипноза, сякаш истината я няма, дори когато се вижда с просто око… Украйна е превърната в тематичен парк на ЦРУ…“
Реакция срещу ултрамилитаризма на Вашингтон се надига и по върховете в САЩ. Бившият кандидат за президент на САЩ Рон Пол пита: „Какво търси САЩ в Украйна?“ Списанието на американския Съвет за международни отношения „Форин афеърс“ стига до извода, че Западът е виновен за украинската криза. Пак там и чикагският професор по политология Джон Миършаймър изразява подкрепа на същата позиция: „По-голямата част от вината за кризата трябва да поемат САЩ и европейските им съюзници. Американските и европейските лидери сгрешиха много, незаконно отстранявайки демократично избрания проруски президент в усилията си да превърнат Украйна в бастион на Запада по границите с Русия…. Въпреки всичко кризата в Украйна може да бъде разрешена. Но за целта Западът трябва коренно да промени подхода си към тази страна. САЩ и техните съюзници трябва да се откажат от плана си за приобщаване на Украйна към западния свят. Вместо това, да се опитат да я направят неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато бе Австрия в периода на Студената война.“
За превръщане на Украйна в неутрална държава съветва и професорът от Харвард Стивън Уолт, цитиран от в. „Ню Йорк таймс“: „Вместо да гонят демонстрантите, които пратиха в изгнание бившия президент Виктор Янукович, САЩ и техните европейски съюзници трябва да работят заедно с Москва върху споразумение, което да запази статута на Украйна като независима, но неутрална буферна държава.“
Пол Крейг Робъртс, помощник-държавен секретар по финансите в администрацията на Рейгън е разтревожен, че цената на войната на САЩ за световна хегемония ще бъде платена от американските и европейските данъкоплатци. „САЩ са на път да извършат най-голямата грешка във външната си политика“, алармира и авторитетният наблюдател Галън Карпентър на страниците на друго авторитетно американско списание „The National Interest“.
Нараства неодобрението на американската политика и от страна на правителствата на страни-членки на Евросъюза. Унгария, Словакия, Чехия все по-твърдо се обявяват против налагането на санкции срещу Русия. Унгарският премиер Виктор Орбан смята, че Европейският съюз си вреди икономически, налагайки санкции заради Украйна и призова за преразглеждане на тази политика. Премиерът на Словакия Роберт Фицо също разкритикува санкциите, като ги нарече „самоубийствени“ и „безсмислени“. Според него те застрашават икономическото развитие на ЕС. Фицо отиде по-далеч, като отказа поисканото от САЩ увеличаване на разходите за отбрана и отхвърли възможното разполагане на войски на НАТО в Словакия. Според него такъв акт би представлявал аналог на „съветската инвазия“ от 1968 г. Министърът на отбраната на Чешката република направи същото сравнение и декларира, че чешкото правителство се присъединява към Словакия и Унгария в битката срещу антируските санкции на ЕС. Премиерът на Чехия Бохуслав Соботка е категоричен, че страната му не би желала войски на НАТО да бъдат изпращани в Полша и Прибалтийските страни като „възпиращ фактор“ срещу Русия.
Дори политиката на Полша, която доскоро най-яростно апелираше за енергична натовска подкрепа на Порошенко и наказване „агресията“ на Путин, търпи колебание. Новият ù министър-председател Ева Копач заяви пред Сейма, цитирана от американския в. „Уолстрийт джърнъл“, че е загрижена от „изолацията на Полша, която може да настъпи поради поставяне на нереалистични цели“ в Украйна, и нареди на новия си външен министър спешно да преразгледа полската политика.
За преразглеждане на цялостната неолиберална политика на Евросъюза най-енергично апелира унгарският премиер Виктор Орбан. През август т.г. в реч, произнесена в Трансилвания, той заяви, че правителството му скъсва с либералната демокрация. Говорителите му се опитаха да смекчат думите му като отхвърляне единствено на „либералното разбиране за обществото“, сиреч на безмилостния капитализъм и егоистичния индивидуализъм. Но Орбан даде ясен знак, че приключва и с политическия либерализъм. „Либерализмът поставя народите в подчинено положение; либералите подпомагат мултинационалния бизнес във вреда на обикновения унгарец; либералните ценности днес обединяват корупцията, секса и насилието.“ Световната политика, според него, е в период на решителен поврат, подобен на този след края на Първата и Втората световна война. Това, което унгарците са научили след 1989 г. и най-вече след финансовата криза от 2008 г., е обратното на онова, което Западът е обещал на теория — че присъединяването към ЕС ще им осигури свобода и равенство. Вместо това са получили експлоатационни ипотечни договори от банките монополисти.
Неотбелязана от „демократичните“ медии остана присъдата на „Трибунала Ръсел“***, който на 13 септември във Венеция призна за виновни президентите Петро Порошенко (на Украйна) и Барак Обама (на САЩ), генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен и председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу — за извършени военни престъпления срещу народа на Донбас, и ги осъди като „военнопрестъпници“. Макар да няма правна сила, създаденият от британския философ Бертранд Ръсел и френския философ, Нобелов лауреат, Жан-Пол Сартър трибунал, упражнява огромно влияние върху световното обществено мнение. Свикван е за разследване на престъпления, извършени във Виетнам, Чили, Палестина…
Украйна — накъде?
Проблемът „Украйна“ става все по-горещ с настъпването на студената зима. Никой не е в състояние да каже кой и как може да подсигури съществуването на 45 милиона украинци. Въпросът откъде ще дойдат тези средства продължава да виси, както и логично произтичащият „накъде“? Накъде ще тласнат Украйна масовите народни вълнения, чието избухване наблюдатели, вкл. и западни, с неохота предвиждат като неизбежни. И въобще, ще има ли такава държава на картата на Европа идната пролет?
Мераците за „подялба“ на Украйна отдавна присъстват в полски, унгарски, румънски, дори в западни медии. Полша претендира за Лвовска, Унгария — за Закарпатска, Румъния — за Черновицка област. Тези три области, за разлика от Крим, никога не са принадлежали на Русия. Исторически. Присъединени са към Съветския съюз след края на Втората световна война с международното съгласие на съюзниците Великобритания и САЩ. До края на Първата световна война те са били част от Австро-Унгарската империя.
Лвов и областта са неразривно свързани с полската история. Градът е провинциална столица на Галиция през близо 140-годишното австрийско господство. Тук през 1908 г. националните герои на Полша Йозеф Пилсудски, Владислав Шикорски и Казимир Сосноковски създават паравоенна националистическа организация, превърнала се в ядрото на полската войска след възстановяване на полската държава в края на 1918 г. B състава на СССР Лвов и областта влизат по силата на договора Рибентроп-Молотов. Дирижираните от Империята на лъжата медии продължават и днес да разпространяват лъжата за разпокъсване на Полша в резултат на сделка между Хитлер и Сталин. Истината е, че тези територии са на изток от „линията Кързън“, която с декларация на Върховния съвет на съюзниците в Първата световна война (Великобритания, САЩ, Франция, Италия и Япония) още на 8 декември 1919 г. е призната за източна граница на възстановената полска държава. Смята се, че това е и границата между православието и католицизма. През 1921 г. Полша заграбва тези преобладаващо руски земи по силата на Рижкия договор. През септември 1939 г. Съветският съюз денонсира Рижкия договор, след като Хитлер напада Полша. С двустранния договор между Полша и СССР от август 1945 г. „линията Кързън“ — с незначителни корекции в полза на Полша — и днес е източната полска граница.
Закарпатска Украйна (или Подкарпатие) е част от хилядолетната история на Унгарското кралство и е особено свидна за унгарците. Там е Верецкият проход, през който в 896 г. преминали маджарите след поражението си от войската на българския цар Симеон, заселвайки се трайно в равнината на Панония. Там е и крепостта Мункач (Мукачево), в която прекарва детските си години прославеният княз на Трансилвания Ференц Ракоци II. Крепостта е успешно отбранявана срещу набезите на хабсбургите в продължение на три години (1685-1688 г.) от майка му Илона Зрини, национална героиня на Унгария. След смъртта ù през 1703 г. княз Ференц Ракоци II оглавява национално-освободителните борби на унгарците срещу австрийското господство. Версайският диктат отнема насилствено тази историческа унгарска земя. Областта влиза в състава на Съветския съюз през юни 1945 г. по силата на договор с Чехословакия. Каквито и спекулации да има около легитимността на този акт, свиканият Първи конгрес на народните комитети на Закарпатска Украйна гласува „Постановление за присъединяване към Съветска Украйна“. Може да се приеме, че конгресът отразява волята на населението за самоопределение в съответствие с един от принципите на Атлантическата харта. Месец по-късно, на конференцията в Потсдам (17 юли — 2 август 1945 г.), съюзниците Великобритания и САЩ формално утвърждават този акт на самоопределение.
Черновицка област (Северна Буковина) попада в границите на румънското кралство в периода между двете световни войни в резултат на Версайския договор.
Преди Първата световна война населението в западните части на Галиция (областта Лвов) е било предимно полско; в югоизточните части на Галиция — предимно малоруско; в Подкарпатието — преобладаващо унгарско; в Северна Буковина (Черновицка област) — частично румънско. Разместванията на населението и миграциите, последвали войните през ХХ век, променят етническата картина на тези области. Днес по официални данни поляците в Галицийската част на Украйна са едва 0,3% от населението; унгарците в Подкарпатието — 12,5%; румънците в Черновицка област — също 12,5%.
След разпада на СССР населението на трите области иска да се самоопредели. На проведените референдуми 78% от жителите на Подкарпатието гласуваха за автономия, а в Черновицка област 91% се обявиха за отделяне от Украйна. Пълна независимост от централната власт поиска и Лвовска област. По време на протестите от пролетта на 2014 г. полицията в Лвов демонстративно захвърли щитовете и бронежилетките и се смеси с протестиращите. Властта в Киев отказва да удовлетвори тези искания, които са напълно съвместими с принципа на самоопределение, залегнал в Атлантическата харта и устава на ООН.
„Претенции“ към западните части на Украйна предявяват и „американските ястреби“. План за разпадане на Украйна, като част от стратегията на „контролирания хаос“, е разработен преди десетилетия, когато Ричард Чейни е министър на отбраната в администрацията на Джордж Буш-старши, а по-късно вицепрезидент на САЩ. Предвижда се с унгарско съдействие в Закарпатска Украйна да се наложи американско присъствие, най-вече в района на Ужгород (историческия Унгвар), където са последната компресорна станция и спирателният кран, преди газопроводът от Уренгой и Ямал да премине на територията на Унгария и оттам към Западна Европа. Казахме вече за историческите унгарски претенции към областта. В американската авиобаза „Тасар“ в Южна Унгария се съсредоточават близо 11 хиляди наемници, готови да нахлуят в Западна Украйна и да установят контрол върху тръбата в Ужгород. Наемниците служат в американската частна армия „Academy“ — преименуваната военна организация „Blackwater“, смятана за най-мощната частна армия на планетата. Припомняме, че наемници на „Blackwater“ се обучаваха преди 12 години в базата „Тасар“ за действия срещу режима на Саддам Хюсеин, преди въоръжените сили на САЩ да нахлуят в Ирак.
През май 2014 г. медиите съобщиха, че Робърт Хънтър Байдън, най-малкият син на американския вицепрезидент Джо Байдън, е назначен за „съветник по прозрачността, корпоративното управление и отговорност, международната експанзия и други приоритети“ в борда на директорите на регистрирания в Кипър украински газов холдинг „Бурисма“. Веднага след преврата срещу Янукович холдингът получава лиценз за добив на шистов газ в района на Славянск–Краматорск. Едва ли е случайно, че силите на киевската хунта най-напред атакуваха този район и го изпепелиха напълно. Със сигурност тази операция е част от „другите приоритети“ на Байдън-младши. Освен него, в състава на директорите влизат Девън Арчър, семеен приятел на държавния секретар на САЩ Джон Кери; Николай Злочевский, бивш министър на екологията на Украйна; Александър Квашневски, експрезидент на Полша. Включването на тези лица в управата на холдинга става непосредствено след тайната визита на шефа на ЦРУ Джон Бренън в Киев през април 2014 г. Твърди се, че лично Бренън е ръководил началото на силовата операция срещу Донбас.
Само че американските мераци се сблъскват с организираната съпротива на донбасци, а в Закарпатска Украйна — с още два фактора: местното население — русофилски настроените русини (рутени) и „особения“ подход на унгарското правителство.
Русините са коренни жители на областта. Те успяват да съхранят своята самобитност и след маджарското завладяване в края на IX век. Почитат Кирил и Методий като „апостоли на славянството“ и „покровители на Закарпатска Русия“. Многобройни са храмовете, които носят името на Светите братя, а Грушевският манастир край Мукачево (Мункач) ги смята за свои основатели. Преобладаващата част от русините изповядва православието, другата част са униати. През периода на австрийското господство те са разселвани по всички краища на империята. Днес са признати за национално малцинство в Полша, Словакия, Унгария, Чехия, Сърбия. Не и в Украйна, където опитите им да добият същия статут се натъква на яростна съпротива на националистите в Киев и Лвов. През годините на Втората световна война мнозина русини се сражават срещу нацизма в редовете на сформирания в СССР Първи чехословашки корпус. През 1991 г. над 60% от населението на Закарпатска Украйна гласува за съхраняване на СССР. Днес реалната заплаха от неофашизма принуждава населението на областта да обмисля нови планове за бъдещето си, които варират от присъединяване към Евросъюза до свързване с Източна Украйна (след възможното разпадане на страната) чрез изграждане на транспортен коридор през съседната Черновицка област и Приднестровието.
Другият фактор — „унгарският“, много по-сериозно тревожи американската администрация. Твърдата позиция на Виктор Орбан за национално ориентирана политика не се вписва в хегемонистичните ù планове. През последните месеци и унгарското правителство, и персонално премиерът Орбан са обект на ожесточена критика от страна на официален Вашингтон и васалния брюкселски елит. Според информации от медиите организираните в Будапеща масови антиправителствени протести са платени от същите „спонсори“, финансирали киевския „майдан“. Има дори опасения от възможно покушение срещу личността на премиера Орбан.
Американският гняв произтича от обстоятелството, че официален Вашингтон не е в състояние напълно да контролира действията на правителството на Виктор Орбан. Въоръжените сили на Унгария (както и тези на Полша и Румъния) са приведени в състояние на повишена бойна готовност. Ако събитията поемат към разпад на Украйна, спирателният кран в Ужгород може да попадне в ръцете на непокорните унгарци. Напомняме, че относително самостоятелната унгарска политика, все още в рамките на ЕС, се споделя от съседите им: Австрия, Словакия, Чехия и тихомълком се подкрепя от Германия. Исторически тези държави принадлежат към Deutschen Raum (германското пространство), икономиките им и днес са взаимосвързани. Подобно развитие устройва най-вече Германия не само в усилията ù да утвърждава лидерската си роля в ЕС. Опосредстваният (чрез унгарците) контрол върху доставките на руския газ може да се окаже за Германия поредна стъпка към освобождаване от т. нар. канцлеракт (т.е. от ангажиментите, поети към САЩ след края на Втората световна война) и възстановяване на суверенитета ù.
Официално руската политика е за съхраняване целостта на Украйна като федерализирана, неутрална държава. Поне такава беше преди преврата срещу Янукович. След изтребителната война на киевската хунта срещу собствения ù народ федерализирането на Украйна вече едва ли е възможно. Наложителни са промени в съответствие с новите реалности. А те определено водят към възстановяване на историческата справедливост.
Опитите на официален Вашингтон да въвлече Русия в украинския „конфликт“ са безуспешни. Независимо от чудовищните изстъпления на киевската хунта, Путин няма да въведе войски, но и няма да предаде или продаде Украйна. Конвоите с хуманитарна помощ вършат своята работа, макар бавно и мъчително. Те ще помогнат на населението на Новорусия да оцелее през зимата. За хуманитарна интервенция обаче не може да става дума, това е патент само на американците. Русия твърдо се придържа към принципите на международното право. Призна за легитимни изборите в Донбас, но не и отделянето на двете области от украинската държава. Руската позиция е „спорът“ с централната власт в Киев да се разреши чрез преговори, като се зачита правото на самоуправление на населението на Донбас; т.е. отново имаме придържане към принципите на Атлантическата харта и Устава на ООН.
Случаят с Крим е по-различен. Полуостровът е руски от 1783 г., от времето на императрица Екатерина Велика. През 1954 г. тогавашният генерален секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов извършва волунтаристки акт, чиито мотиви все още не са напълно изяснени: Крим се придава административно към Украинската съветска социалистическа република. При разпада на Съветския съюз едновременно с подписването на договора за създаване на Общността на независимите държави (ОНД) на 8 декември 1991 г. Русия и Украйна подписват и договор за териториалните си граници. Проблемът е, че суверенитетът на Украйна като независима държава получава международно признание след 25 декември 1991 г., когато Съветският съюз официално прекратява съществуването си. Иначе казано, договорът за границите е сключен между субекти, които не са съществували в международноправния мир. На проведения през 1992 г. референдум кримчани гласуват за отделяне от Украйна. Властта в Киев не признава резултатите. Последва акт на руската Дума — волунтаристкото решение на Хрушчов от 1954 г. е обявено за невалидно и нищожно. През март 2014 г. 95% от населението се самоопредели на референдум — Крим да бъде автономна република в състава на Руската федерация. Решението за провеждане на референдума е взето от легитимния представителен орган на местната власт, създаден и избран по украинския закон. Остава въпросът „Украйна — накъде“?
Обратът
Доскоро в международната политика липсваше фундаментът, върху който можеха да се постигат конструктивни споразумения. Свидетели сме как през последните 25 години се игнорираха напълно договореностите на заключителния акт (1975 г. в Хелзинки) на Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа. Игнорираха се напълно и договореностите в Техеран — Ялта — Потсдам за следвоенното устройство на Европа на базата на принципите на Атлантическата харта и Устава на ООН. Продължи разпадът на Версайската система. След разпускането на Организацията на Варшавския договор военно-политическият блок НАТО не само не прекрати съществуването си, но си позволи открито да пренебрегва фундаментални международноправни принципи, присвоявайки си „правото“ да се намесва във вътрешните работи на други държави без санкцията на ООН. САЩ се въздигнаха до световен хегемон, налагайки волята си над малки и големи нации. И днес официален Вашингтон продължава да храни илюзията, че е в състояние да поддържа система от съюзи при запазване на лидерската си роля. Впрочем, още преди да е паднала Берлинската стена, американският президент Джордж Буш-старши вече мечтаеше за създаване на алианс „от Ванкувър до Владивосток“, но… под американска егида. Не от Атлантика до Урал, за каквато Европа мечтаеше паневропеецът Шарл де Гол!
Доскоро, защото с избора на Владимир Путин за президент Русия започна бавно и полека да осъществява стратегически пробив за реално завръщане към многополюсния модел на устройство на света. При това Русия осъществява политиката си не със силови средства, а на основата на принципи — същите тези „западни“ принципи, които САЩ и съюзниците им декларират, че отстояват. Обратът е обусловен не само от възраждането на Русия като фактор на международната политика; а и от потребността да се обуздае „контролираният хаос“, който все още заплашва бъдещето на планетата, а доскоро чудесно обслужваше хегемонистичните цели на Вашингтонската върхушка. „В баланса на силите на световната сцена са настъпили неочаквани промени“, констатира и неотдавнашна публикация на лондонския „Файненшъл таймс“.
Днес Русия е достатъчно силна и икономически, и военно-стратегически, и морално, за да осъществи обрата. Ползва се и с широка международна подкрепа не само от страните на БРИКС. Повечето европейци осъзнават, че са били принудени да подкрепят банкрутиралата американска икономика и все по-затъващите в бездната на кризата американски банки; че Путин олицетворява собствените им надежди за възстановяване на националния им суверенитет, лично достойнство и културна идентичност; че руската политика ратува за свят, в който икономическото сътрудничество да бъде основано на общовалидни ценности и норми; че се нуждаят от Русия повече, отколкото Русия се нуждае от тях.
Неочакваното, стъписало авторитетния британски вестник, не е толкова възходът на Русия, който от години е наблюдаван и прогнозируем, колкото промяната в отношението на все по-нарастващ брой страни-членки на ЕС към официалната политика на върховния им съюзник САЩ и НАТО. Неочаквано на обикновения европеец вече е ясно, че ЕС просто е „васал“ на официален Вашингтон. Не са малко и западноевропейските държавници и бизнесмени, които също така неочаквано настояват за промяна на тази политика. Катализатор на тези неочаквани настроения се оказа „кризата“ в Украйна. Затова считам, че именно „казусът Украйна“ отключва събития, които през тази зима ще решат съдбата на Европа, а вероятно и на света.
До днес никой не е дал отговор как ще бъде подсигурено оцеляването на 45 милиона украинци. Украинската икономика е в колапс заради изтребителната война в източната част на страната, срива на националната валута, ендемичната корупция, загубата на Донбас и Крим. След като 82% от енергийните потребности на държавата идват от Донбас, който киевската хунта продължава да разрушава, а минималният размер за оцеляването на един украинец е 50 долара месечно, както сочат анализаторите, то през зимния сезон ще са потребни не по-малко от 13-14 милиарда долара само за оцеляване на хората.
На кадрите, които „демократичните“ медии услужливо не показват, са ежедневните гневни протести, стигащи до насилие. Хората открито се снабдяват с автоматично оръжие на пазарите в Киев и другите украински градове. Вижда се и как премиерът Арсений Яценюк изпада в паника в усилията си да спасява хунтата: „На Украйна ù трябва мащабна международна финансова инжекция“. Според разчетите на Международния валутен фонд (МВФ) страната се нуждае от минимум 36 млрд. долара до края на 2015 г., за да избегне „черната дупка“, иначе казано — дефолта. Обещаният от фонда „спешен“ заем от 17 млрд. долара засега е в сферата на „Ще видим“.
Прекъсването на газовите доставки няма да дойде от Русия, а от разгневените украинци. Именно техните действия ще тласнат колебливите западноевропейски лидери да преговарят с Путин. Совалките отдавна са факт, но все нещо не им достига и на Меркел, и на Оланд, и на другите, да се отърсят от мантрата на „атлантическите ценности“. Изправени пред все по-засилващ се домашен натиск и най-вече пред непредвидимия хаос в Украйна, те ще бъдат принудени най-сетне спешно да предприемат съвместни международни действия за овладяване положението в страната. Защото „кризата“ в Украйна заплашва и европейския мир, и нормалната стопанска дейност на континента. Ирелевантни са начинът и формата, с които ще бъде наложен такъв ангажимент. Под руска егида, разбира се, доколкото Русия има морален дълг към своите съплеменици. „Украйна винаги е имала специално значение за Русия. Грешка е да не се осъзнава това“, съветва преди седмици и Хенри Кисинджър. Освен това Русия е единствената държава, която твърдо отстоява целостта на историческите украински земи. Целостта на Украйна е стратегическа предпоставка за целостта на Русия.
Резултатът от тези мерки ще бъде консенсусен: установяване на международен контрол над цяла Украйна. Разходите по прилагането му ще трябва да бъдат разпределени справедливо между страните от НАТО, които с действия или бездействие допуснаха разрушаването на страната. „Западът също е длъжен да помогне в изработването на план за спасяването на украинската икономика, който да бъде финансиран съвместно от ЕС, МВФ, Русия и Съединените щати“, съгласява се и авторитетното американско списание „Форин Афеърс“.
Историята познава подобни прецеденти. Наложените на Австрия непосилни репарации след края на Първата световна война, при условията на стопанска разруха и галопираща инфлация, принуждават съюзниците от Антантата да възложат на специална, постоянно действаща комисия, с мандат от Обществото на народите, да предприеме мерки по администриране на страната и изхранване на населението.
От само себе си се разбира, че цялата киевска хунта ще бъде изправена пред международен трибунал като Нюрнбергския, за да отговаря за престъпления срещу собствените си съотечественици. Опитите на официален Вашингтон да попречи на този процес ще се сблъскат с активната съпротива на мнозинството европейци. По такъв начин войната в Украйна ще прерасне във война на Европа за независимост от САЩ.
Посочихме, че за разлика от Крим, три области от днешната територия на Украйна — Лвовска, Закарпатска и Черновицка — никога не са били част от руската държава. Тези области са дадени на Съветския съюз след края на Втората световна война с международното съгласие на съпобедителите Великобритания и САЩ. Полша, Унгария и Румъния обаче и днес претендират за тези територии, считат ги за част от исконните си исторически земи. Анализът на сегашната руска политика показва, че тя се стреми към възстановяване на историческата справедливост в съответствие с новите реалности и с желанията на засегнатото население. Посочихме също, че и трите области се обявиха за самоопределение след проведени референдуми, които централната власт в Киев флагрантно суспендира. При условията на наложен международен контрол над Украйна трите държави-претендентки ще могат да поемат администрирането на съответните области било под формата на кондоминиум****, било под някаква друга форма. При едно условие: че излязат от военния блок НАТО. Няма правителство, което да откаже такова предложение. Унгария и Румъния незабавно ще се съгласят. След кратки пазарлъци ще ги последват и поляците.
Към новите реалности
Този акт верижно ще отключи „ефекта на доминото“. Чехия, Словакия, Германия, Словения, Испания, Франция и Гърция ще последват трите страни-отцепници. За десетте европейски държави това ще означава да възстановят суверенитета си, а за Германия — и освобождаване от т.нар. канцлеракт. Формалното разпускане на военно-политическия блок НАТО — тази реликва от времето на Студената война — ще бъде само въпрос на време.
Паралелно с разпускането на НАТО ще започне процес на разпадане на Европейския съюз в сегашния му вид. Нека не забравяме, че ЕС е заченат през 1951 г. под формата на монополното Европейско обединение за въглища и стомана. Обединение за монополно господство, нямащо нищо общо с принципите на свободния пазар! Далечният замисъл бе да се създадат необходимите политико-икономически предпоставки за реализиране на хегемонистичната политика на САЩ. И действително, с десетилетията ЕС се превърна в ефективен инструмент на официален Вашингтон за налагане на неолибералното статукво. Днес едва 34% от европейците подкрепят Евросъюза. Очевидна е нуждата от промяна. Въпросът обаче е каква обединена Европа ни е нужна?
Според бившия премиер на Чехия Вацлав Клаус Евросъюзът трябва да бъде заменен с една свободна търговска асоциация на европейските страни, която няма да има за цел политическа интеграция. Нека допълним — Европа на суверенните национални републики, Европа на държавите с еднаква, републиканска форма на управление.
Самото съществуване на монархическата форма в Европа отдавна е средновековен анахронизъм. Съдържанието на монархическата и производните ù институции драстично престъпва фундаменталните принципи на Европейската харта за правата на човека; толерира налагането на различен статут на гражданите; създава неравенство по достойнство и права; противопоставя ги по признака на произход и обществено положение. Нещо повече, монархиите са едни от главните генератори на корупция в днешния свят.
Нужна ни е Европа, която да съхрани постигнатото добро и да отхвърли заробващото зло. Европа на ценностите, не на търгашите; освободена от кривите краставици на брюкселската бюрокрация; с драстично свити разходи по администриране; с единна съдебна система и еднакви процесуални правила; в която монополизмът и офшорните сметки са прогласени за най-тежко престъпление. Актовете на новия Европейски съюз да не могат да накърняват националния суверенитет, прогласен от международното право за неотменимо качество на независимата държава.
За съхраняване и развитие на националните специфики, културните особености и традициите на отделните народности в този нов съюз съюзната законодателна власт трябва да се постави в ръцете на двукамерен парламент с равнопоставени правомощия: Камара на националностите, в която всяка държава има еднакъв брой представители; и Камара на областите, в която всяка област също има еднакъв брой свои представители. Така народите на Каталуния, Корсика, Венеция, Фландрия, Бавария и другите исторически създали се икономическо-географски територии (провинции) освен в Камарата на националностите, ще избират свои представители и в Камарата на областите, където ще търсят хармонизиране на интересите си с тези на другите области.
Новият Евросъюз естествено ще има нужда от нов център. Най-подходяща е столицата на унгарците — народ, който ревностно е отстоявал през вековете своята национална специфика, културни традиции и суверенитет в сътрудничество с другите европейски народи. Освен това Будапеща е във физическия център на Европа, на еднакво разстояние от всички най-отдалечени точки на континента; хармонично е разположена на двата бряга на най-голямата река в Евросъюза.
Паралелно ООН да се преобразува в международна организация, която ефективно да превърне в дела демократичните принципи на Атлантическата харта и Устава на ООН. Съветът за сигурност да се разшири до 12 пълноправни членки вместо сегашните пет: Русия, САЩ, Китай, Европейски съюз, Индия, Япония, Бразилия, Австралия, Индонезия, Иран, Египет, ЮАР. Така от орган за налагане волята на победителите във Втората световна война новият 12-членен Съвет за сигурност ще се превърне в орган, който да гарантира суверенитета на националните държави; да осъществи всеобщо разоръжаване; да „озапти“ екологическата заплаха; да създаде условия за глобално изграждане на свят без нищета и страх.
Създаването на Банката за развитие на базата на БРИКС е решителна стъпка към отхвърляне на сегашната международна финансова система, основана на лъжата и измамата. Процесът вече е започнал. Коледното послание на Путин към света е: от 1 януари 2015 г. Русия ще продава въглеводороди само срещу рубли! Отзвукът от това послание е, че руските притежатели на долари започват да се „чистят“ от несигурните хартиени знаци; цената на петрола се стабилизира; курсът на рублата като международна валута се утвърждава. Новата международна финансова институция ефективно ще замени неоколониалните Световна банка и МВФ и ще ликвидира господството на „хартията“, печатана от Федералния резерв.
Ходът на събитията от последните месеци, резюмирани в изложеното дотук, показва, че такава възможност е реално осъществима. Народите все по-настоятелно искат справедливост, истинска справедливост, според старозаветния принцип: „Уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право.“ Затова смятам, че съдбата на Европа, а вероятно и на света, ще се реши още тази зима.
Империята на лъжата, разбира се, ще продължава с яростната си пропаганда, фабрикуване на лъжи, дрънкане на оръжие, санкции, натиск върху рублата, манипулиране цените на петрола и т.н. Но официален Вашингтон едва ли ще започне пълномащабна „топла война“. Демонстрациите на сила в действителност са признак на слабост, реакция на страха. Знайно е, че досега САЩ не са воювали на собствена земя. Загубите за Русия при една „топла война“ сигурно ще са колосални. Но Русия винаги се е възраждала след всяка поредна агресия. Което едва ли ще се случи на САЩ. Впрочем, Русия никога не започва войните, тя ги завършва. Обикновено в столицата на агресора.
В допълнение към Коледното послание на Путин нека отново припомним предупреждението на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши: „Русия никога не забравя!“
* „Ново време“, бр. 10, 2014, или в интернет на адрес http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5108&Itemid=66
** BRICS e наименование на група страни с влияние в международната икономика. Представлява акроним от имената на английски на Бразилия, Русия, Индия, Китай и Република Южна Африка (Brazil, Russia, India, China, South Africa). Използвана е алюзия чрез игра на думи (на английски bricks означава тухли) – бел. ред.
*** „Трибуналът Ръсел“ е неофициален частен трибунал, организиран по инициатива на двама от най-големите философи на ХХ век – британеца Бъртранд Ръсел и французина Жан-Пол Сартр. Събира се за първи път през 1967 г., когато са осъдени военните престъпления по време на войната във Виетнам. По-късно подобни „трибунали“ са проведени за хунтата в Чили, войната в Ирак и ситуацията в Палестина. „Трибуналът“ няма правни последици. Участници в него са не само професионални юристи, но и писатели, философи, поети и учени – бел. ред.
**** В международното право – съвместно владение от две или повече държави на някаква територия (лат.) – бел. ред.
