PODEMOS – ГЕНЕЗИС И ПЕРСПЕКТИВИ

0
195

Къдринка Къдринова е председател на Сдружение­то на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам – феникс и дракон“ (2009).

Най-новата и атрактивна испанска партия, чието име означава „Можем“, наистина може да промени политическия пейзаж в страната.
Дали ще й
позволят?

 

Испанската СИРИЗА — така доста европейски медии определиха новата политическа сила Podemos (Можем“), когато тя изгря в Испания на европейските избори през май 2014 г. Тогава Podemos още не беше партия, а гражданско движение, но успя да вкара петима свои депутати в Европарламента (ЕП) и излетя до трета позиция на национално ниво, веднага след двата мастодонта на испанския двупартиен модел — Народната партия (PP) и Испанската социалистическа работническа партия (PSOE).

Още по онова време започна усилено взиране и анализиране що за феномен е това. Съдейки по посланията, паралелът със СИРИЗА наистина бе неизбежен. Налице бяха очевидни сходства между условията в кризисна Испания и в кризисна Гърция, от което пък произтичаха и сходствата между бунтарските и алтернативни траектории на Podemos и СИРИЗА. Двете формации логично влязоха в една и съща група в ЕП — Европейска обединена левица/Северна зелена левица. Лидерът на СИРИЗА Алексис Ципрас бе най-бурно аплодираният гост, когато през ноември 2014 г. Podemos свика в Мадрид свой учредителен конгрес като политическа партия. Позирайки заедно с новоизбрания генерален секретар на испанската братска организация Пабло Иглесиас почти като за скулптура на Вера Мухина, Ципрас се провик­на тогава към залата от името и на двамата: Ние ще променим дневния ред на Европа!“

Наистина могат да го променят. Стига да ги оставят. И най-беглият поглед е достатъчен, за да се забележи колко са различни младите любимци на площадите Ципрас и Иглесиас от еврократския ветеран и спец по офшорките Жан-Клод Юнкер. Но и най-наивният наблюдател също така  е пределно наясно, че всяко статукво винаги разполага с безброй видими и невидими лостове, за да спъне отрицателите си и да гарантира продължението си.

Засега все пак сондажите сочат Ципрас за почти сигурния нов премиер на Гърция след очакваните там извънредни избори през 2015 г. А проведена през ноември 2014 г. анкета даде на Podemos 27,7% подкрепа. Това я изстреля на първо място сред партиите в Испания, където през 2015 г. също ще се гласува, и то два пъти — за местна власт и за парламент. Очевидно е, че протестните нагласи и левичарските настроения в гръцкото и в испанското общество са намерили своите изразители.

Разбира се, въпреки натрапващите се паралели всяка от тези страни има своите специфики, които влияят и върху развитието на политическия живот в тях. Тоест Podemos заслужава да бъде разгледана в испански контекст и да бъде проследен генезисът ù, което ще даде и по-ясна представа за перспективите ù.

Формацията е наследник на
силната лява традиция в Испания

 Нейните корени могат да бъдат проследени доста назад във времето. Още във втората половина на ХIХ век социалистическите идеи проникват сред интелектуалци и печатарски работници — хранителната среда, в която през 1879 г. се ражда Испанската социалистическа работническа партия (PSOE). За неин основател, за създател (през 1888 г.) на най-големия синдикат — Всеобщ работнически съюз, и въобще за „баща“ на испанския социализъм се смята самообразовалият се печатар, извисил се до виден политически лидер… Пабло Иглесиас. Да, именно негов  пълен съименник е съвременният Пабло Иглесиас, водачът на Podemos. Освен това „сегашният“ Иглесиас е роден на 17 октомври, а предтечата му — само ден по-късно, на 18 октомври. Годините, разбира се, са различни — съответно 1978 и 1850.

Бащата на „сегашния“ Пабло Иглесиас — Хавиер Иглесиас, е бил активен левичар и антифранкист на младини, участвал е дори във въоръжени групи на съпротивата. Днес вече е пенсиониран учител по история. Казват, че той нарочно кръстил сина си на легендарния социалистически патриарх с идеята момчето да възроди и продължи делото му. Дядото пък на лидера на Podemos — Мануел Иглесиас, принадлежал към „хуманистичното“ течение на испанските социалисти и дори имал смъртна присъда от франкистката диктатура, която била заменена със затвор. На свой ред майката на „сегашния“ Пабло Иглесиас — Лусия Турион, е била адвокатка на Работническите комисии, най-мощния комунистически профсъюз по време на франкизма и на „прехода“ към демокрация. При такава семейна история очевидно раждането на Podemos е било само въпрос на време…

Но историята далеч не е само семейна. Силните леви нагласи в испанското общество довеждат до победата на републиканския Народен фронт на изборите в Испания през февруари 1936 г. и до сформирането на негово правителство. Управлението му е трудно и противоречиво, белязано от силни вътрешни раздори и фрагментиране на левицата — вечният проблем, който разяжда този край на политическия спектър във всички времена из всички географски ширини. Десницата обаче се консолидира и през юли 1936 г. вдига антиправителствен военен метеж. След него започва и гражданска война, като силите на метежниците са оглавени от ген. Франсиско Франко. След 3-годишни тежки битки, в които франкистите получават масирана подкрепа от фашистка Италия и нацистка Германия, а на страната на републиканците се сражават доброволчески интернационални бригади, подпомагани от Коминтерна, тогавашните геополитически игри накланят везните надясно и през 1939 г. Франко потапя Испания в нощта на диктатурата.

В последвалия драматичен период, продължил с брутални репресии срещу всичко ляво чак до смъртта на диктатора през 1975 г., дълбоките корени на лявото мислене в страната все пак не са увредени. Нещо повече — те допълнително се каляват. И когато във втората половина на 70-те години на ХХ век започва прословутият испански преход към демкрация, в общественото съзнание процесът се отъждествява с достойното връщане на политическата сцена на левите партии, с техния героично-романтичен ореол на борци за свобода и справедливост, на последователни противници и антиподи на диктатурата на Франко. Тоест — комунистическото и социалдемократическото ляво в условията на Испания в онези години имаха своя ясен и привлекателен за голяма част от гражданството идеен и политически профил. Той все още не бе замъглен от зависимости и компромиси, както при по-обръгналите в политическите игри сродни организации в други западноевропейски страни.

Този потенциал на левицата в Испания обаче доста бързо се разми, падайки жертва на особеностите на испанския преход. Мирното преминаване към западноевропейския тип представителна демокрация бе осъществено в резултат на компромисни договорки между реформаторското крило на франкистката партия, от което по-късно произлезе Народната партия (PP), и левицата. Тя пък в онзи постдиктаторски период имаше за най-влиятелен свой гуру не младия социалист Фелипе Гонсалес, а ветерана комунист Сантяго Карильо, автора на концепцията за еврокомунизма, която така нервираше тогавашната КПСС. Разпределянето на политическите „порции“ в следдиктаторското устройство на Испания, за чието договаряне Карильо има много съществен принос, избута комунистите в периферията, а напред тласна социалиста Гонсалес и неговата Испанска социалистическа работническа партия (PSOE), благословена и с такива мощни влекачи като емблемите на европейската социалдемокрация Улоф Палме, Вили Брад, Франсоа Митеран.

Маргинализираната покрай линията на Карильо компартия, в която и по време на диктатурата имаше враждуващи вътрешни тенденции, се разпокъса допълнително и остатъчните организации се оказаха драстично отслабени като влияние. Някои представители на този идеен сектор и до днес не могат да простят това на Карильо. Но пролемът на онази историческа фаза бе не само във вижданията на лидера, а и в цялостната геополитическа картина на света и на Европа, която никога не би допуснала силна и влиятелна компартия в политическия живот на демократизираща се и засилила се към ЕС и НАТО Испания. Още по-малко приемливо за задкулисните „влъхви“ на испанския преход бе да се допусне сближаване на социалисти и комунисти. Явно опитът на Народния фронт от 30-те бе прекалено плашещ за силите, амбицирани да водят Европа и Запада, включително Испания, в съвсем друга посока.

Ето как PSOE бе задърпана от задграничните си съветници встрани от марксистките си корени, които я издаваха като естествен съюзник с комунистите. Факт е, че до 1979 г. PSOE се самоопределя именно като марксистка партия. Но след това се отказва от тази формулировка. Нещо повече — младият и симпатичен Фелипе Гонсалес, запомнен като пламенен студентски трибун по антифранкистките митинги, става доста различен начело на побутваната към  властта PSOE. Обръща на 180% позицията си за НАТО, чийто член Испания става на 30 май 1982 г. Първоначално позицията на PSOE е, че, ако вземе властта, ще свика референдум за това членство. През октомври 1982 г. PSOE побеждава на изборите и Гонсалес става премиер. През целия си първи мандат обаче той изобщо не бърза да изпълнява обещанието и да провежда допитване. Дори започва да убеждава публично, че това би било вредно за сигурността на страната упражнение. И вероятно е прав. Едва ли някое правителство в натовска държава в онази епоха би останало на власт при опит да се откаже от членство в Алианса.

Все пак референдумът е проведен в последния възможен момент, само 3 месеца преди поредните парламентарни избори — на 12 март 1986 г. Лично премиерът Гонсалес се заема с усилена кампания „про-НАТО“, дори заплашва, че ще подаде оставка, ако победят противниците на членството в пакта. Но те губят — което е и закономерно при масирания пропаганден натиск с обратния знак. Както е и закономерно, че Гонсалес и PSOE печелят и изборите за парламент през юни 1986 г.

Мобилизацията на антинатовците обаче, в която особено активна роля изиграва оглавилият широко гражданско движение писател Антонио Гала, също не отминава безследно. Тя отново слага акцент върху обединението в името на общата цел. И въодушевява различните комунистически организации, образували се при разцепленията на компартията, че съюзяването им с други пацифистки, републикански и левичарски групи може отново да ги превърне във фактор в испанската политика.

Така е основана формацията Обединена левица (IU), чието първо участие в избори е тъкмо през 1986 г. С годините тя укрепва и се развива, печели популярност в университетските среди и сред леви интелектуалци. Не успява обаче по изборни резултати да се доближи до оформилите се като основни крепители на двупартийната система PSOE и PP.

Потушеният от безпощадната международна конюнктура някогашен антифранкистки и левичарски плам на PSOE повече не дава искри. И тя се превръща в конвенционална партия на съгласието, конвергенцията, европеизацията и натовизацията на Испания, в партия, отворила кранчетата на плодоносните европейски програми, на последвалия икономически ръст, на присаждането в испанска почва на европейския модел социална държава. Именно с този гланцов образ и до днес се помнят първите правителства на Фелипе Гонсалес, който остана на власт общо 14 години. Финалът на това управление обаче оголи и

другото лице на новото статукво —

корупция, срастване на олигархия и държава, превишаване на пълномощията, циничен разчет зад гърба на обществото. Те обсебват властовите структури, независимо от идео­логията на представените в тях политически сили. Наказателният вот засили махалото в другия полюс и ерата след Фелипе се превърна в ера на десния Хосе Мария Аснар, на бясно надуване на строителния балон и на ястребски съюз със започналия война в Ирак американски президент Джордж Буш.

Жестокият откат именно от иракската война — атентатът на мадридската гара „Аточа“ на 11 март 2004 г., върна на власт социалистите начело с тогавашния им лидер пацифист Хосе Луис Родригес Сапатеро. Той незабавно изтегли испанските войници от Ирак и даде нов импулс на автентично левите нагласи в испанското общество, с което влезе в очевиден дисонанс с доминиращия вече по онова време сред европейските социалдемократи „трети път“ на ашладисване с неолиберализма.

Първият мандат на Сапатеро съвпадна с все още раздуващия се строителен балон и с оптимистичните баланси на испанската икономика. Вторият обаче, стартирал през 2008 г., бе вече по време на разразилата се тежка криза, чиито размери социалистите очевидно не бяха успели да предусетят. А и международните, всъщност американските кредитни агенции се постараха скоропостижно да превърнат в „прасета“* точно най-увлечените по социални бонуси „периферни“ държави на еврозоната.

Така щедрите програми на Сапатеро за млади семейства, за майки, за безработни издишаха заедно със спуквнето на балона на недвижимите имоти. Последвалите наложителни рестрикции, неизбежното заиграване на властта с банките за сметка на гражданите, експлозивният ръст на безработицата, драмата с отнемането на жилища заради непокрити ипотеки стовариха негативите си върху PSOE, която през 2011 г. унизително се сгромоляса от власт на фона на масови площадни протести и окупации.

С незапомнено абсолютно мнозинство бе възнаградена отново дясната РР. Тя припомняше благоденствието по времето на Аснар и се рекламираше като най-сведуща в механизмите, които отново да върнат икономическата стабилност и просперитет. Разбира се, настоящият лидер на РР, който стана и премиер — Мариано Рахой, не обели и дума в предизборните си изяви през 2011 г., че именно неразумното и небалансирано раздуване на строителния бранш по времето на Аснар заложи бомбата срещу испанската икономика, взривила се през втория мандат на Сапатеро.

Още с първите действия на Рахой след идването му на власт испанците разбраха, че дясна магия няма да има и че самите граждани ще плащат сметката на прословутото „оздравяване“ на икономиката — по-сурово затягане на коланите, нови драстични орязвания в образованието и здравеопазването, масово изтичане на мозъци заради убийствената (над 50%) младежка безработица и не по-малко страшната обща (26%), безкопромисно прилагане на най-суровите рецепти, спускани от Брюксел и Берлин.

Успоредно — и през 2012-а, и през 2013-а, и през 2014-а — започнаха да гърмят стари и нова скандали за корупция с шокиращи злоупотреби на ключови фигури в местната власт и в партийната йерархия на управляващата РР.

Пропука се и прехвалената носеща колона на испанския преход — кралската институция. Срещу кралския зет Иняки Урдангарин, съпруг на инфантата Кристина, а после и срещу самата инфанта започнаха съдебни разследвания за облагодетелстване от обществени фондове и обществени поръчки. Лично крал Хуан Карлос се изложи с лов на слонове в Ботсвана за 40 000 евро насред драстичните мерки за бюджетни икономии. Последвалият срив в доверието на гражданите в крайна сметка доведе през юни 2014 г. до абдикацията на краля в полза на престолонаследника принц Фелипе, който стана новият испански монарх. Рокадата бе съпроводена с много силен натиск от страна на републиканската левица за провеждане на референдум, който да попита народа каква да е формата на управление в страната. Темата обаче не успя да пробие от площадите до парламентарната зала, където PP и PSOE се оказаха на общата позиция, че е по-добре досегашната конституция, приета през 1978 г., да не се пипа.

Което още повече насърчи несекващите обществени мобилизации, шествия, стачки, протести да залагат на антисистемни лозунги срещу „кастата“, срещу „PPSOE“ (абревиатурата, сливаща имената на двете най-големи партии, символизира в очите на радикалната улица еднакво егоистичната им и чужда на народните интереси политика).

Podemos се появи именно от тази протестна среда. И най-живо е свързана с „възмутената“ 2011-а, когато гневни испански граждани окупираха площадите, за да искат сметка от предалите ги политици и да развеят лозунга

Всички да си ходят“

Нещата обаче не свършиха само до отрицанието, както сме виждали из други европейски дестинации, а се развиха в силно политизиране на гражданското общество и в крайна сметка стигнаха до оформянето първо на движението, а после и на партията Podemos.

Тази партия стъпва днес на фундамента на стари и силни традиции, както се видя от беглия исторически обзор. Тя има и съвсем близки и конкретни предтечи. Такова е например Алтернативното пространство, сформирано през 1995 г. от активисти на Комунистическата революционна лига. То концентрира в себе си популярните в онзи период нагласи на алтерглобалистите и антикапиталистите.

Именно следвайки тази си ориентация, Алтернативното пространство през 2008 г. се трансформира в Антикапиталистическа левица. Един от идеолозите на това течение, особено популярно сред студенти и млади университетски преподаватели, е Мигел Урбан — личен приятел на Пабло Иглесиас, който пък, на свой ред вече е минал в юношеските си години през Комунистическата младеж и търси нови, по-съответстващи на сегашната историческа фаза решения за обществените конфликти.

Самият Урбан, който днес е в Podemos, разказва, че зародишът на сегашната нова партия се появява в дългите им съвместни разговори и спорове с Иглесиас. Факт е, че Урбан и Иглесиас са сред акумулаторите на движението 15-М, наречено така по датата 15 май 2011 г., когато е първото изригване на площадното недоволство в навечерието на тогавашните местни избори. И именно това движение се сочи от политолозите като пряк предшественик на Podemos. Факт е също, че Podemos е една много по-концентрирана и избистрена структура, отколкото аморфнотото 15-М.

Оформянето на Podemos като политическа партия след учредителния ù конгрес през ноември 2014 г. открои и ръководното ù ядро, в което впрочем Урбан го няма. Затова пък там е цялото съзвездие от интелектуалци и университетски преподаватели, които не просто си другаруват от години с колегата Иглесиас, но и съвместно с него са развили стройна система от ценности и възгледи за развитието на обществото, очевидно оказала се доста привлекателна и за голяма част от тежко ударените от кризата испанци.

Няма как да не направи впечатления високият интелектуален потенциал и сравнителната младост на това ядро. Самият Иглесиас, навършил 36 г. през 2014 г., освен че е преподавател по политология в мадридския университет „Комплутенсе“, от години е и водещ на две дискусионни телевизонни предавания. Наред с това е харесван от медиите редовен участник във форуми и диспути, организирани и от други телевизии. Изявите му от малкия екран, стартирали още през 2003 г., му печелят популярност, която сега се прехвърля като бонус и върху Podemos.

Останалите от ръководната „петорка“ на новата партия също са все преподаватели в „Комплутенсе“. За идеолог на компанията минава 31-годишният Иниго Ерехон, посветил дисертацията си на първото правителство на боливийския президент социалист Ево Моралес.

На свой ред 51-годишният писател и преподавател в „Комплутенсе“ Хуан Карлос Монедеро е защитил навремето докторат на тема „Причини за разпадането на ГДР“ в Университета „Хайделберг“ в Германия, а професурата си получава в Мадрид срещу научен труд за ефекта от глобализацията. Между 2005 и 2010 г. е бил съветник на покойния днес вече венецуелски президент Уго Чавес.

Във Венецуела се е подвизавал и философът от „Комплутенсе“ Луис Алегре, който заедно с преподавателя си Карлос Фернандес Лирия е автор на няколко научни книги, като четири от тях са за характеристиките на управлението на Чавес — Редът на капитала“, „Да разбереш Венецуела, да мислиш за демокрацията,“ „Журналистика и престъпност. Венецуелският случай“, „Образование за гражданството. Демокрация, капитализъм и правова държава“.

Впрочем, споменатите „латиноамерикански връзки“ на Ерехон, Монедеро и Алегре са любима дъвка на противниците на Podemos, които обвиняват партията, че е радикална“, „популистка“, че се кани да внедрява модела на Чавес“ в Испания. На подобни атаки от Podemos обикновено отговарят с напомняне, че лепенето на етикети е знак за безсилие и неспособност да се противостои на аргументите с аргументи.

Факторът в ръководното ядро на Podemos, отговарящ за публичния образ и популярността на партията, е 43-годишната социоложка и политоложка от „Комплутенсе“ Каролина Бесканса. Тя е тази, която със завидна убедителност надъхва съмишлениците си, че младата формация ще съумее да съгради алтернатива на партиите на режима“. Вероятно пак Бесканса стои и зад лансирането напоследък на по-умерената идентификация на Podemos не със социализма на Чавес, а със скандинавския модел“.

Лично Иглесиас нееднократно е подчертавал, че партията му всъщност възражда забравените автентични ценности и идеали на демократичния социализъм. И доста анализатори наистина съзират у Podemos тенденцията, от която навремето PSOE зави към „третия път“. Това ги кара да я поставят в политическия спектър между социалистическата партия и Обединена левица.

Естествено, именно тези две формации са и най-ощетените от появата на Podemos, която „краде“ от техния електорат. Най-болезнено реагира на ситуацията PSOE, която очевидно силно се притеснява да не сподели съдбата на практически изчезналата гръцка ПАСОК. Отчитайки самокритично и собствените си слабости, самата PSOE също се постара да се промени в съответствие с нагласите на испанското общество и си избра за нов ръководител младия, динамичен и изкушен от автентично лявото Педро Санчес, който тръгна на обиколки из страната, за да чуе какво иска народът. Изминалите от избора му през юли 2014-а месеци показаха бавно, но сигурно възвръщане на популярността на PSOE сред традиционните ù избиратели. Въпреки това социологическите сондажи през ноември дадоха първенство на Podemos като предпочитана партия от 27,7% на гласоподавателите, а за социалистите оставиха по-ниските 26,2% подкрепа. РР се нареди тогава трета с 20,7%. Месец по-късно, през декември, социалистите излязоха все пак с едни гърди напред и записаха на собствената сметка си заветните 27,7%, а на Podemos се паднаха 25%. РР продължи да пада, стигайки 20%.

Малката разлика между PSOE и Podemos подсказва, че съперничеството между двете сили ще продължи да се изостря. А то и сега не е никак слабо, като при това остава негативен привкус в ущърб на прекалено агресивната срещу конкурента си PSOE. Последните два месеца на 2014 г. откроиха видима кампания от страна на социа­листите за дискредитиране на Podemos. И най-отблъскващото бе, че в нея със същия хъс се включи и управляващата РР. Което накара Иглесиас да подметне, че явно след идващите избори през 2015 г. двете партии на статуквото може да заформят „широка коалиция“, само и само да не допуснат Podemos на власт. Разбира се, PSOE веднага реагира като ужилена и започна да се кълне, че няма и помен от подобни планове. Докато от потъващата РР пък казаха, че не биха отхвърлили пакт за сътрудничество с PSOE, макар и да отказаха да го нарекат коалиция.

Междувременно ретранслирането на черен PR срещу Podemos върви с пълна пара. Човекът на позиция № 2 в новата партия — Ерехон, бе атакуван задето е работил по договор за научно изследване с Университета в Малага, докато всъщност е прекарвал времето си в Мадрид и не е покрил изискуемите по договора присъствени часове в Малага. На свой ред жената, с която живее Иглесиас — партийната активистка на Обединена левица Таня Санчес, която е кандидат-кмет на своята формация в една от мадридските общини, бе обвинена в конфликт на интереси. Припомниха ù нейно участие отпреди време като общинска съветничка в заседание, взело решение по обществена поръчка, за която кандидатствала фирма на брат ù. Самият Иглесиас пък по време на телевизионно интервю бе открито провокиран от водещия, който му зададе въпрос с внушението, че Podemos подкрепя ЕТА.

Като се има предвид, че всичко това се разиграва на фона на една доста отровна обществена среда, в която скандалите за злоупотреби удрят най-вече по управляващата РР, но не щадят и някои от местните ръководства на PSOE, опитът негавитите да се стоварят от болната глава на здравата — върху Podemos, изглеждат особено грозно. И общо взето вместо да ù избодат очи, изписват вежди. Зрителят и читателят няма как да не се запита дали нарушението, допуснато от Ерехон, е най-страшното на фона на милионните корупцонни практики, изскочили от скритите сметки и търговията с влияние на PP и PSOE? И дали недоказаното още прегрешение на Таня Санчес е изобщо съпоставимо с ягуара в семейния гараж на вече бившата здравна министърка от РР Ана Мато, която уверява, че не заела откъде се е взела луксозната кола — рушвет за доказано корумпирания ù мъж? Да не говорим за факта,че след дълго разследване на злоупотребите на кралския зет Иняки Урдангарин испански съдия реши да иска за него 15 г. затвор, но да оневини жена му,  инфанта Кристина, защото тя не била в течение на аферите му — въпреки че всецяло се е ползвала от „печалбите“…

На такъв фон, и нищо да не правят, хората от Podemos само ще продължават да печелят от общественото омерзение от „кастата“…

Бездействието обаче не е препоръчително в сегашната „гореща“ политическа обстановка в Испания. Поне такова е мнението на аржентинския философ Рикардо Фостер, който е смятан за идеен гуру на Podemos. Има ситуации, в които човек трябва да осъзнае, че влакът пристига. И ако изпусне момента да скочи във влака, той ще отмине“, казва философът пред в. Ел Паис“. Фостер насърчава реформаторите от Podemos да следват разбиранията си за необходима кардинална промяна на политическия и икономическия модел, без да се подвеждат по заклинанията на опонетите си, че подобни преобразования са невъзможни в условията на глобализация. Подчертава: Напълно възможно е да се напуснат тези парадигми, които изглеждат непоклатими. В Аржентина в края на 90-те глобализацията, свиването на държавата, приватизациите и абсолютното властване на пазара изглеждаха недосегаеми за хората с прогресивни и либерални възгледи. Но се оказа, че всичко това е възможно да бъде променено, да се възвърне важната роля на държавата в сферата на икономиката. Възможно се оказа да оспорим тази хегемония. Оттам тръгна и търсенето на нова регионална геополитика, чийто ключов момент е стратегическият съюз с Бразилия, с МЕРКОСУР и УНАСУР. Те (от Podemdos — б.р.) са проучили този опит. За тях е важно да поддържат политика, която няма да бъде задушена от едно доминирано преди всичко от Германия евро… Трябва да се поемат рискове, да се приключи с политиката на страха. В Аржентина нещата проработиха през 90-те. Възможно е да се преосмисли ролята на гражданското общество, на държавата, да се промени юридическата структура, редът на световните финанси. Трябва да се подложат на дебат рецептите на ортодоксалната икономика и да започнем отново да сваляме от най-високите рафтове на нашите библиотеки книгите, които спряхме да четем. Не говоря за „Капиталът“ на Маркс, говоря за Кейнс.“

Именно в този дух беше и икономическата програма на Podemos, за разработването на която новата формация се довери на двама авторитетни учени икономисти, правили досега доста други изследвания и за PSOE — Висенс Наваро и Хуан Торес. Вероятно пак от ревност PSOE заля с иронични подигравки предложения от тях Икономически проект за хората“ — че бил утопичен, че бил нереализируем, че залагал само на голи обещания, без да посочва как и с какви средства ще се осъществяват. Без да се притесняват за шизофреничния ефект, който произвеждат, от PSOE в същото време твърдят, че повечето от предложенията в програмата били „крадени“, защото били идеи, издигани навремето от социалистите. Включително най-базисните — за сключване на държавен пакт за минимална издръжта на всеки гражданин и за сформиране на обществена банка, която да покрива социалните политики. Възможно е критиците да възприемат предложенията като неизпълними, защото просто гледат на икономиката в ненакърнимите ù сегашни категории. А ако допуснат, че национализацията не е мръсна дума, а икономически механизъм с поне толкова право на прилагане, колкото и приватизацията, може би ще открият и източниците за финансиране, които смятат да използват от Podemdos. Идеята за връщането към силен държавен сектор в икономиката, който да работи за държавните ангажименти към гражданите, е също сред основните в програмата на новата формация.

Впрочем към Икономически проект за хората“ съвсем благосклонни се показаха от Обединена левица (IU), като също, разбира се, подчертаха, че там има заложени техни идеи. Съвсем прави са — национализацията на банки и на водещи предприятия са сред онези предложения за антикризисни мерки и същностни корекции на системата, които обединените леви отдавна издигат. Любопитна подробност е, че 29-годишният млад лидер от IU Алберто Гарсон, който е кандидат за национален координатор на формацията и който също така е и перспективен научен изследовател, през 2011 г. издаде в съавторство тъкмо с Висенс Наваро и Хуан Торес книгата Има алтернатива“. Тя разглеждаше именно възможните алтернативни икономически мерки, които да спасят Испания истински, без задушаващото затягане на коланите“. И стана хит сред „възмутените“ в цяла Европа, които четяха с интерес и предговора на Ноам Чомски.

Въпреки подмятането на Гарсон, че той всичко това го е предлагал още преди 3 г., не може да не се забелжи определено благосклонния поглед на част от ръководството на IU и на голяма част от електората ù към идеите от Икономически проект за хората“ и изобщо към перспективата за eвантуално изборно сътрудничество между Podemos и IU. Алберто Гарсон е един от най-активно пледиращите в тази посока. Обществото няма да ни разбере и да ни прости, ако не се съюзим с Podemos. Един такъв съюз би гарантирал на следващи избори извеждането на същинската левица до победа“ , заяви Гарсон още през ноември.

Младият левичар набира популярност в IU, смята се за изразител на едно по-модерно и по-отворено към гъвкава политика на съюзи крило. Вече го сочат като фаворит за партийното лидерство, след като досегашният координатор (такова е наименованието на водаческата позиция там) — побелелият Кайо Лара, обяви, че се оттегля.

Общоизвестно е, че Гарсон е свързан с лични приятелства с повечето от активистите на Podemos, включително персонално с Иглесиас. Всичките многократно са били заедно по протести, демонстрации, палаткови лагери — и то не само в периода на „възмутените“, а и по-рано, още по времето на Аснар и на масовите шествия срещу войната в Ирак. Всъщност всеки от днешното ръководство на Podemos в един или друг период е гравитирал около Обединена левица или дори директно е подпомагал нейната дейност.  Нещо повече. През февруари 2014 г., когато никакво Podemos все още нямаше, се стига до делова среща между Иглесиас, Мигел Урбан и Каролина Бесканса, от една страна, и тогавашното ръководство на IU, от друга. Издадено е дори съвместно комюнике, в което се подчертава, че извън всякакво съмнение двете групи имат обща посока“, че и двете имат воля за създаването на един широк социален и политически блок, който да надхвърли чисто предизборния съюз“. Тази заявка обаче се проваля няколко дни по-късно, когато IU публикува своите предизборни евродепутатски листи — и се оказва, че там не е включен никой от кръга около Иглесиас. Младият политолог и приятелите му разбират, че ръководството на IU не ги взима на сериозно, дръпват се и решават да си сформират собствено движение, с което да се явят на евроизборите. А след вота на 25 май 2014 г. идва и фурорът на новоучреденото Podemos

Тази предистория обяснява защо сега, когато Podemos вече е партия и е във възход, лидерите ù нямат никакво желание да откликват на подадените най-после сигнали за съюзяване откъм обновяващата ръководството си IU. Тук, разбира се, не става дума само за затаена обида, а и за нова тактика. Иглесиас и приятелите му днес търсят разширяване на базата си по-скоро сред електората на PSOE, стремят се да избягат от сянката на радикалния образ, която ще е неизбежна, ако са по-близо до IU. Те не желаят да се обвързват с нейната идеологизираност и предпочитат да си запазят ореола на широка гражданска формация.

Алберто Гарсон смята, че ако Podemos продължи да упорства в отказа си да се съюзи с IU, това ще е израз на историческа безотговорност“ от страна на новата формация, водена все от негови прия­тели. Същевременно той признава и минусите на собствената си Обединена левица:Ако IU беше изпълнила своите исторически задачи, Podemos нямаше да съществува“.

Онези дейци в IU, които продължават да са против съюз с Podemos, също имат своите аргументи. Те се боят, че предлаганата от Гарсон „конвергенция“ с новата формация ще размие и стопи IU в по-широката като граждански диапазон Podemos. Освен това, ако откъм социалистическите редици се проявяват резерви към Podemos като към прекалено „радикална“ и „крайна“ партия, то в средите на IU притесненията са с обратен знак — да не се окаже Podemos прекалено мекушава, нерешителна в реформите, конюнктурна.

Безпокойството в този дух се подхранва от демонстрираното напоследък старание на новата формация да не се дразнят влиятелни вътрешни и външни фактори с прекалено радикални предложения. Почти не се споменава вече лансираната по-рано идея да бъде преразгледано членството на Испания в НАТО, както и договорите със САЩ за военни бази на испанска територия, ако Podemos вземе властта. Вместо това представители на влиятелния военен синдикат Единен съюз на испанските военни (AUME) се срещнаха с ръководството на Podemos, за да му обяснят колко положително е за бита и икономическото положение на военнослужещите членството на страната в Североатлантическия пакт…

Някои се запитаха: дали това не е „меко“ предупреждение, че франкизмът не е съвсем умрял в испанската армия и ако Podemos тръгнат да правят прекалено резки движения, може би армията ще се намеси, за давъведе ред“?…

Подобен драматичен сценарий, уви, не може да бъде изключен нито за Испания, дълго командвана от един генерлисимус, нито за Гърция, газена от черните полковници“

Не е изключено и така да стане, разбира се. Но обществените енергии, заредени с дълбока потребност за същински демократични промени във функционирането на държави и икономики, са прекалено силни днес в цяла Европа. СИРИЗА и Podemos са техните най-ярки изразители за момента. Дали ще бъдат първите лястовици на обновяваща европейска пролет“, или ще се окажат нежизнеспособни бели лястовици на поредната катастрофирала утопия?

 

Пабло Иглесиас
за своето кредо

 

Ето как, кандидатирайки се за евродепутат, Пабло Иглесиас се представя сам на сайта на Podemos в навечерието на евроизборите през май 2014 г.:

 

Аз съм преподавател в Университета „Комплутенсе“, където завърших право и политология и защитих докторат. Водещ съм на тв програмите „Ла Туерка“ и „Форт „Апачи“ и участвам редовно в дебатите, излъчвани по телевизиите „La Sexta“ и „Cuatro“. Посветих много време на изучаването на демокрацията и световната геополитика. Напълно убеден съм, че когато ти самият не правиш политика, я правят други и я насочват против теб. Ето това става днес в Европа и в Испания. Откраднаха ни малкото демокрация, която имахме и заедно с нея – силата да я защитим.

Политиката, която упражняват нашите правителства в услуга на „Тройката“, имат за главна цел да гарантират печалбите на банките, на големите корпорации и на спекулантите. Но Европа не може да е инструмент за задушаване на южните страни, нито пък Испания може да е рай за корумпираните, за измамниците и за строителните спекулации. Тази Европа, отвлечена, за да обслужва банките, е неразривно свързана с Испания, която политическата каста е подчинила, за да се обогатява за нейна сметка.

Вярвам, че има един дълг, който трябва да се плати преди всички други. Това е дългът пред обществото, дългът да се гарантират права като здравеопазване, образование, пенсии и възможност да живееш достоен живот. Една безполезна каста се стреми да ни убеди в обратното. Онези, които имат сметки в Швейцария и получават подкупи, казват, че общественото здравеопазване и образование не могат да се поддържат, защото нямало пари. Само гражданството, упражнявайки властта си и решено да промени нещата, е в състояние да обърне този фанатичен курс.

Искам да отида да защитавам в Европа нашето право да избираме по-ефикасна икономическа политика, за да можем да изведем страната си от тъмния тунел, в който са ни заключили. Искам да лансирам демокрацията като единствения метод да се контролира икономиката. Искам човешките права да се превърнат в политическия компас на нашата страна и на Европа. Искам да защитя нашето право като общество да имаме настояще и да можем да градим достойно бъдеще за всички. Решаването на проблемите на демокрацията винаги минава през залагането на повече демокрация и никога – през орязването й и обедняването на хората.

 

Предлагам на тези европейски избори моя устрем, моята подготовка и моя глас, за да ги поставя в служба на мнозинството, ударено от кризата. Нека покажем отново, че заедно можем. Можем.“

 

*PIGS (на английски думата означава прасета) е акроним от имената на Португалия, Италия, Гърция, Испания (Portugal, Italy, Greece, Spain). Игра на думи, чрез която анализатори и играчи на капиталовите пазари започнаха да обозначават част от страните в Европейския съюз с фискални затруднения и висока степен на задлъжнялост след началото на световната финансова криза в края на 2008 г. и особено във връзка с опасения­та за дестабилизиране на еврозоната през първата половина на 2010 г.бел. ред.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук