Геновева Михова e доцент, доктор по философия. Работи в Института за изследване на населението и човека към БАН. Директор е на два европейски проекта по стареенето на населението. Научно-изследователската ù дейност е в областта на демографията и социологията. Интересите ù се съсредоточават върху демографските аспекти на социално-икономическите трансформации в прехода, върху проявяващите се промени в демографските ориентации и поведение и в тенденциите във възпроизводството на населението. Автор е на 7 самостоятелни или колективни монографии и на повече от 90 научни студии и статии.
Историческото развитие на България е изпълнено с драматични събития, създаващи сериозни рискове за оцеляването и развитието на населението ù, за съхраняването на националната му самобитност. Вековни робства, участия в националноосвободителни борби, в световни и балкански войни са причинявали големи демографски загуби на страната.
Разпокъсването на териториите, населени с българи и ограничаването на държавата в една сравнително малка територия, постановени от Великите сили с Берлинския договор от 1878 г., са причина извън границите ù да остане почти 4 милиона население с български исторически корени. Само по време на османското господство през ХIV и ХV век страната е изгубила около 360 хиляди души население. Това е окачествено като ужасно обезкръвяване, като истинско биологично свиване на народността, което се отразява многозначно върху развитието ù в следващите векове. (Гандев, 1989, Вълчев, 1973). Значителни са загубите на човешки ресурси по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и във връзка с установяване на българската държавност. В сражения, от болести и поради напускане на България тя губи между 135 и 150 хиляди души (Данаилов, 1930, Фадеева, 1985, с.131).
Изселванията на български граждани към Турция се превръщат в трайно явление по силата на международни договорености и политически несъобразности. Чрез тях от България изтичат около 1 250 000 души български турци и българи, изповядващи исляма, към които следва да се прибави и естественият прираст, както и да се вземе под внимание как този голям емиграционен поток се отразява върху общото демографско и икономическо възпроизводство на страната. Макар да са разбираеми от политическа гледна точка и от тогавашната международна обстановка, тези изселвания си остават значителни демографски загуби за страната. Не са за подценяване и икономическите загуби, изразяващи се в съкращаване на работната сила и тези, свързани с направените разходи за възпроизводство, образование и квалификация на изселниците.
Изключително тежки са демографските последици от Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913 г.). България губи приоритетното си положение по територия и численост на населението в сравнение с останалите балкански страни. Унищожен е териториалният ù превес. Стопява се численото ù превъзходство относно броя на населението ù, което в сравнение със Сърбия е било един път и половина по-голямо, а с Гърция — почти два пъти. Мобилизирани са над 600 хиляди души, отклонени от трудовото им ежедневие. Жертвите, които страната дава по време на двете войни по актуализирани данни надвишават 48 хиляди души. Инвалидизираните участници в тях са над 60 хиляди, предимно млада мъжка работна ръка, на физическата сила на която в тогавашното производство се е разчитало най-много.
В резултат на войните страната е изправена и пред друг род демографски изпитания. Те са свързани с приема на преселници от териториите, откъснати от страната, както и на прокудени коренни жители на исконни български земи, останали в пределите на Османската империя. От възстановяването на българската държавност до края на Втората световна война България осигурява дом, земя, поминък и съпричастие на 800 хиляди бежанци от Тракия и Македония, на 67 хиляди от Южна Добруджа и на 20 хиляди от Западните покрайнини. Военната принуда на значителни по обем размествания на население на балканските страни придава своеобразен характер на протичащите миграционни движения, твърде различен от обичайната смяна на местоживеенето. В голямата си част тези движения протичат насилствено, при отежнени, често нечовешки условия, съпътствани от риск за живота, загуба на имущество и пълна неизвестност относно бъдещето.
В същото време държавата, от която бежанците очакват подкрепа, е претърпяла поражение във войните, осъдена е да плаща непосилни за нея репарации, загубила е територии и ресурси, 17% от населението си, влошила е перспективите си за стопанско развитие. Подобна ситуация дестабилизира и демографското ù развитие (Михова, Г., П. Найденова, 2014). „Нова и културна Европа — заключава известният български демограф К. Попов — беше свидетелка на едно преселване, което може да има първообраза си само в средните векове. Защото проектираната „доброволна“ размяна скоро се замести с изселване на мирно и благосъстоятелно население… Така демографията на България получаваше насилствен вид и трябваше да се подчини на нови закони, вън от свободното и естествено развитие на населението“ (Попов, К., 1916, с.233).
Тези кратки щрихи, посветени на историческото ни наследство в областта на демографското развитие, имат връзка с проекцията му върху бъдещите тенденции в развитието на населението. Акцентирането върху демографските сътресения и предизвикателства в миналото е възможност да се вниква по-дълбоко в съвременните кризисни явления в демографското възпроизводство, да се откриват коренните причини за тях, да се познават подходите, механизмите и мерките, чрез които са преодолявани като национален опит в политиките и практиките в тази област.
В съдбовни периоди на народностното развитие най-отчетливо се проявява потребността от целенасочена демографска политика, открояват се и се разработват съответни приоритети за посрещане на предизвикателствата от демографско естество. Осъзнатата необходимост от приемственост в политиките и практиките се превръща в условие и гаранция за стабилността и ефективността им, знак на признание към приноса на поколенията, творили в годините на най-голям икономически и духовен напредък, както и към тези, изстрадали чуждото потисничество, националните катастрофи, несполуките в отстояването на националния ни идеал за обединение, съхранявайки българския дух и инстинкта за продължение на рода в полза на демографската устойчивост на България.
Преходът към демографска нестабилност
и измерения на демографската криза
В периода след края на Втората световна война до началото на прехода от централизирано ръководство на икономиката към пазарно стопанство демографското възпроизводство в страната се развива със стабилни темпове при сравнително добри равнища на основните демографски показатели и определен ръст на качествените характеристики на населението — здравен статус, образование, квалификация и начин на живот.
От 31.12.1960 г. до 31.12.1985 г. броят на българското население нараства с повече от 1 милион души (1 044 118) (Табл.1).
Таблица 1
Брой на населението на България към 31 декември (1960 – 1985 г.)
Година |
Общо |
В градовете |
В селата |
1960 |
7 905 500 |
3 005 000 |
4 900 500 |
1965 |
8 230 800 |
3 828400 |
4 402 400 |
1970 |
8 514 900 |
4 509 800 |
4 005 100 |
1975 |
8 731 434 |
5 067 040 |
3 664 394 |
1980 |
8 876 652 |
5 546 022 |
3 330 630 |
1985 |
8 949 618 |
5 803 891 |
3 145 727 |
Източник: Здравеопазване. С., КСИ при МС, МНЗ (за съответните години)
Средногодишно през този период населението се увеличава с близо 42 хиляди души. Най-висок е темпът на прираста между 1960 и 1965 г., когато населението се увеличава с 325 300 души. През 1960 г. в градовете живее 38% от населението, а през 1985 г. този процент достига 65%. Към градското население за четвърт век се причисляват нови 2 800 000 жители. Естественият прираст през целия този период е положителен, макар че вече се забелязва тенденцията на намаляването му — от 9,7‰ през 1960 г. той спада на 1,3‰ през 1985 г. Такава тенденция на понижение има и при другите демографски показатели, но тя не е така силно изразена (Табл. 2).
Таблица 2
Брачност, раждаемост, смъртност и естествено движение на населението към 31 декември (1960-1985 г.)
Година |
На 1000 души от населението |
|
Детска смъртност на 1000 |
||
|
Брачност |
Раждаемост |
Смъртност |
Естествен прираст |
|
1960 |
8,8 |
17,8 |
8,1 |
9,7 |
45,1 |
1965 |
8,0 |
15,3 |
8,1 |
7,2 |
30,8 |
1970 |
8,7 |
16,3 |
9,1 |
7,2 |
27,3 |
1975 |
8,6 |
16,6 |
10,3 |
6,3 |
23,1 |
1980 |
7,9 |
14,5 |
11,1 |
3,4 |
20,2 |
1985 |
7,4 |
13,3 |
12,0 |
1,3 |
15,4 |
Източник: Здравеопазване. С., КСИ при МС, НСИ, МНЗ (за съответните години)
В градовете естественият прираст остава положителен до края на периода, но стойностите му спадат почти двойно. През 1960 г. той е 9,6‰, а през 1985 г. — 5,1‰. Отрицателният естествен прираст на селското население започва от 1975 г. (-1,0‰) и достига през 1985 г. — 6,1‰.
Брачността запазва сравнително високото си равнище. Това, от една страна, може да се обясни с факта, че семейството продължава да заема едно от първостепенните места в ценностната система на българина, че то продължава да бъде преобладаваща и дори единствена форма на брачно съжителстване.
При по-внимателен анализ на демографската ситуация през визирания период не е трудно да се проследи задълбочаването на неблагоприятните тенденции и посоката на промените, към които те водят. Това най-добре проличава от настъпващите изменения в показателите на раждаемостта и смъртността и мястото им във възпроизводствения процес.
Вместо раждаемостта да нараства или да се стабилизира на едно приемливо равнище, резултиращо в слаб, но постоянен темп на възпроизводство на населението, тя спада. Обратно, вместо смъртността да спада, тя нараства, и то вече в един не толкова кратък период и при не толкова безобидни размери. Инверсната точка е там, където от положителен или нулев прираст започва преход към все по-нарастващи отрицателни темпове или спад в броя на населението. Освен че населението намалява, то все повече се променя структурно в полза на възрастния състав. Така се губи възпроизводственият потенциал, а това ускорява числения спад и възрастовото деструктуриране. Проблемът е, че в демографските процеси има своеобразна устойчивост и промяната на трендовете е в широка времева протяжност.
Тук се има предвид само естественото движение на населението или неговият естествен прираст. Той е разликата между родените и умрелите или процентното (или промилното) отношение на тази разлика към средногодишния брой на населението. За да се установи социално-биологичният баланс на страната, към тази разлика или отношение (коефициент на естествения прираст), следва да се причисли разликата между имигриралите и емигриралите граждани или техният коефициент. И двата коефициента у нас са отрицателни, което означава спад на естествения прираст — надвишаваща смъртност над раждаемостта и спад на механичния прираст — надвишаваща емигрантска маса над имигрантската.
Балансът е с отрицателно салдо, но то не може да се коригира подобно на икономическия. В човешкото възпроизводство няма ресурс и механизъм на системата, които да дават тласък на промяна по посока на положителен прираст. Изключенията при военни ситуации и природни бедствия са повече в отрицателна посока. От това следва елементарният извод, че ако понятието „демографска криза“ звучи силно заплашващо или неподходящо, то може и да отпадне от демографския речник. Необходимо е обаче да се определи и осъзнае какво по същество представлява за една страна „влошена или неблагоприятна демографска ситуация“, доколко тя е трайна и деструктурираща оптималното развитие на социално-икономическата и демографската система, и доколко може да ù се влияе. Това има значение за характера, мерките и устойчивостта на демографската политика.
В изследванията на българските учени относно демографския срив, без да се игнорира фактът, че наченките му са още от 60-те години на миналия век, като специален акцент присъства проблемът за връзката му със социално-икономическите трансформации в прехода към пазарно стопанство и ролята им на катализатор за задълбочаването на неблагоприятните демографски тенденции. Във фокуса на научните изследвания е и въпросът за последиците от демографската нестабилност върху състоянието на икономическия растеж.
Оценявайки застаряващата структура на населението, влошаването на здравословния му статус, спадането на заетостта и недостатъчната продължителност на активния живот, проф. Минко Минков стига до обосновани изводи за отражението им върху обществената производителност на труда, до определяне на загубите от нея, които обществото ще понесе като резултат от демографското деструктуриране по обем и дял на активното население. Оттук и необходимостта от оптимални, обвързани решения и мерки от икономическо и демографско естество, действащи в синхрон и създаващи по-добър баланс във взаимодействието на икономическата и демографската система.
Икономическата реформа, моделът на регулиране на пазарната икономика, производствената и регионалната структура се разглеждат в съответствие с трудовия и възпроизводствения потенциал на населението (Минков, М., 2005а, с. 62-79). Ефективното управление на развитието на населението като обект и субект на общественото икономическо и демографско възпроизводство е изведено като решаващ фактор за качественото възпроизводство на човешкия капитал (Минков, М., 1998, с. 32-34).
Взаимовръзките между икономическия и демографския растеж са основен обект на изследване на развитието и възпроизвеждането на живота на хората в неговата биологична, социална и икономическа сложност и от друг аспект — съхраняването на човешките ресурси като най-силно уязвени от кризата и като най-силен фактор за подема на икономическия растеж. Съпоставянето на двете криви — на икономическия растеж, изразяващ нарастването на брутния вътрешен продукт (БВП) като обобщаващ показател за икономическото състояние и измерител на благосъстоянието, и на демографския растеж, характеризиращ абсолютното и относителното нарастване на населението — откроява различните състояния и решения в съчетаването на двата растежа, техните различни трендове и вариационни характеристики.
От друга страна, кръстосването на двете криви на растежа е показателно за съблюдаването на посланието от края на миналия век — решенията за постигане на икономическия растеж да бъдат съгласувани с не по-малко значимата цел — съхраняване на ресурсите в полза на бъдещите поколения (Найденова, П., 2012, с. 123-129).
Производен въпрос при анализиране на взаимната обвързаност и зависимост между икономическото и демографското развитие е този за влиянието на промените в демографските процеси и структури върху работната сила, чието развитие е сред най-важните проблеми на съвременността за осъществяване на Лисабонската стратегия (март 2000 г.) в областта на икономическата реформа и социалното приобщаване. За очертаване на връзката между демографската система и възпроизводството на работната сила е разработен теоретичен модел на факторите за формирането и развитието ù, систематизирани в зависимост от тяхната природа — демографски, икономически, социални и др. (European Commission, 2007). Съществуващите анализи на общите показатели на работната сила в България на фона на тези за страните в ЕС-27 са показателни за редица неблагоприятни тенденции относно факторите от демографски характер върху броя и състава на работната сила у нас — възпроизводството на работната сила се свива, а структурите й по най-важните демографски признаци се възпроизвеждат при задълбочаване на съществуващите в тях диспропорции (Борисова-Маринова, Кр., 2008, с. 21, 27, 43-44).
Въвеждането на понятието „демографска криза“ и нейното проявление исторически води началото си от 90-те години. Така периодът на преход към пазарна икономика е и преход към нов тип демографско състояние и модел на бъдещо развитие, за чиито параметри може да се съди по наличната статистическа информация.
Таблица 3
Основни демографски показатели на България, 1970 — 2010 г.
Година |
Раждаемост, ‰ |
Смъртност, ‰ |
Естествен и механичен прираст, ‰ |
Деца на една жена |
Население, хил. |
1970 |
16,3 |
9,1 |
7,2 |
2,17 |
8490 |
1975 |
16,6 |
10,3 |
6,3 |
2,22 |
8721 |
1980 |
14,5 |
11,1 |
3,4 |
2,05 |
8862 |
1985 |
13,3 |
12,0 |
1,3 |
1,97 |
8960 |
1990 |
12,1 |
12,0 |
-0,4 |
1,81 |
8718 |
1995 |
8,6 |
12,5 |
-5,0 |
1,23 |
8406 |
2000 |
8,6 |
13,6 |
-5,6 |
1,24 |
8149 |
2005 |
9,2 |
14,2 |
-5,4 |
1,31 |
7719 |
2010 |
10,0 |
14,6 |
-4,6 |
1,49 |
7528 |
Източник: Статистически справочник (за съответните години), НСИ.
Според показатели в таблицата впечатляващ факт е, че към края на 80-те години на ХХ век България достига най-високото равнище по брой на населението. Пикът е през 1988 г., когато населението достига 8981 хил. През 1989 г. става обрат — за пръв път в демографската история на България броят на населението започва да спада. Тогава то възлиза на 8877 хил. Това е слабо понижение, но същевременно е инфлексна точка* за всички демографски процеси. Известно е, че повече от едно столетие естественият прираст на населението е положителен, макар и ритмично спадащ. Така в края на ХIХ в. той е около 20,4‰ и достига към 1907 г. 21,4‰ (раждаемост 43,3‰ и смъртност 21,9‰). Миграционното салдо тогава няма силно отражение върху броя на населението, въпреки многото години на военни събития, политически и икономически кризи, изтегляне на турско население и приток на бежанци.
В края на 1989 г. прирастът е 0,6‰, което е скок само за 2-3 години от прираст 1,1‰. Раждаемостта силно спада, а смъртността увеличава значително равнищата си. Така в края на второто десетилетие на преходния период се очертава колебаещо се равнище на раждаемостта — около 10‰ и увеличена смъртност — до 14,6‰. Броят на населението се понижава не само от намалената раждаемост, а и от отворената към света врата на демократичните промени. Първа тяхна изява са дългогодишните емигрантски вълни. Подкопавайки фертилния контингент заедно с редица фактори, емигрантството е отговорно до 33% за спада на броя на населението.
Впечатляващият факт на влошаване на демографските показатели всъщност е инверсия в посоката на развитието на демографските процеси. Затова може да се приеме, че 1989 г. е инфлексна точка в историческото демографско развитие на България.
Това явление, обаче не може да се обясни единствено с промяната на системата и въвеждането на пазарната икономика точно през 1989 г. Всъщност значение има ерозията в демографското развитие десетилетия преди периода на прехода. Ако тази ерозия намира израз в спада на естествения прираст през 1989 г., то е защото съществуващите действащи сили в посока на влошаване на демографската ситуация преди тази година са подсилени от внезапния обрат на социално-икономическата система. Например раждаемостта и плодовитостта спадат още от средата на ХХ век. Скоростта на спада на раждаемостта тогава е също значителна.
Проблемът е, че в хаотичното структурно разместване по време на прехода отрицателните действащи фактори заемат все по-голямо пространство. Те са свързани със заетостта, преразпределението на доходите, спада на икономическия растеж и др., които понижават нагласата към деца и родителство. Трябва да се има предвид, че каквито и да са факторите, те променят силата на влиянието си или средата, в която въздействат. Затова са и трудно предвидими и измерими. Точно в периода на прехода отрицателните фактори засилват въздействието си и сриват нормалните условия на живот и държавно управление, а това се отразява на развитието на процесите по посока на тяхното деструктуриране. Така например предпочитанията на семейството не са свързани директно с броя на децата при точна сметка за издръжката им. При ограничение на доходите обаче става точно обратното, следователно всеки случай на обедняване или спадане на дохода има връзка със склонността към определен брой деца и фактическата раждаемост. Излиза, че в преходния период доходът става решаващ фактор, защото пренасянето на пазарните отношения в духовната сфера и бита ориентира хората към оценка на ценността на децата спрямо издръжката им и полезността от тях.
Стоково-пазарните отношения влизат в противоречие със социалната отговорност. Деструктурирането идва оттам, че при нарастването на заболеваемостта и смъртността неусетно здравеопазването се превръща в обект на своеобразна стокова борса, образованието става пазарна площадка, а търсенето на работа — състезателен ринг. Приватизацията от своя страна, вместо да води до увеличение на националния доход, се превръща в губещ пазар и не допринася за стабилизиране на резервния фонд и социалните разходи.
Грижата за младото поколение и условията за раждане стават област на наддавания, при които държавата се въздържа да участва. Така поведението на управленските фактори се вмества силно в системата на демографското развитие, косвено и невидимо увреждащо я с оправданието за пазарност и демократизъм.
Това проличава не само от променената крива на общия и естествения прираст на населението, но и когато се оценява семейната институция. От 8,6‰ през 1970 г. и 7,1‰ през 1979 г. брачността е понижена до 2,9‰ през 2011 г. През преходния период именно поради трудностите се понижава коефициентът на бракоразводност и едновременно нарастват извънбрачните съжителства. Те обаче не съдействат достатъчно за повишаване на раждаемостта, нито се защитават правно всички позиции на родените в тях деца.
Ерозирането на възпроизводствения потенциал и инерционността на процесите води до силно възрастово деструктуриране на населението. Лагът на тези явления едва ли може да се сведе до един период от две десетилетия. Нарастването на дела на възрастното население се увеличава през преходния период, но именно инерционността засилва този процес, следователно се очаква още по-висок дял на възрастното население както през следващите 20 години, така и в по-далечен бъдещ хоризонт (Табл. 4).
Таблица 4
Структура на населението по възраст, %
Година |
Възрастов интервал, години |
||||
0-19 |
20-39 |
40-59 |
60-79 |
80+ |
|
1990 |
25,7 |
27,2 |
26,7 |
18,2 |
2,2 |
2010 |
18,3 |
28,9 |
27,7 |
21,2 |
3,9 |
2030 |
11,8 |
24,5 |
29,1 |
22,1 |
4,5 |
Източник: Статистически справочник за съответните години и прогнози, НСИ.
В края на 2012 г. лицата на 65 и повече навършени години са нараснали на 1 395 078 или 19,2% от населението на страната. Запазва се тенденцията на по-висок относителен дял на жените от тази възрастова група — 22,2% срещу 16,0% при мъжете. България е сред страните в Европейския съюз с най-висок относителен дял на населението на 65 и повече години: Германия и Италия — 20,6%, Португалия — 19,4% и България — 19,2%. У нас продължава да нараства общият коефициент на възрастова зависимост. За 2012 г. той е 48,7%, което означава, че две лица в активна възраст издържат едно лице в зависимите възрасти — под 15 и над 65 години.
Остаряването на населението води до повишаване на неговата средна възраст.
Таблица 5
Средна възраст на населението на България (в години)
Години |
Средна възраст |
Години |
Средна възраст |
1960 |
32,4 |
2000 |
39,9 |
1970 |
34,4 |
2001 |
40,4 |
1980 |
35,8 |
2002 |
40,6 |
1990 |
37,5 |
2003 |
40,8 |
1991 |
37,8 |
2004 |
41,0 |
1992 |
38,1 |
2005 |
41,2 |
1993 |
38,4 |
2006 |
41,4 |
1994 |
38,5 |
2007 |
41,5 |
1995 |
38,9 |
2008 |
41,7 |
1996 |
38,8 |
2009 |
41,8 |
1997 |
39,2 |
2010 |
41,9 |
1998 |
39,4 |
2011 |
42,7 |
1999 |
39,6 |
2012 |
42,8 |
Източник: Статистически годишник на НСИ (за съответните години)
Стареенето предизвиква промени и в неговата основна възрастова структура — под, във и над трудоспособна възраст. Към края на 2012 г. населението в трудоспособна възраст е 4503 хил., или 61% от цялото население, в над трудоспособна възраст — 1731 хил., или 23,8%, а под трудоспособна възраст —1048 хил., или 14,4% от населението на страната (Табл. 6).
Таблица 6
Население под, във и над трудоспособна възраст към 31 декември
(в проценти)
Година |
Трудоспособна възраст |
||
под |
във |
над |
|
1990 |
21,6 |
55,5 |
22,9 |
1995 |
19,1 |
56,6 |
24,3 |
2001 |
16,3 |
59,2 |
24,5 |
2005 |
14,8 |
62,4 |
22,8 |
2006 |
14,6 |
62,8 |
22,6 |
2007 |
14,5 |
63,0 |
22,5 |
2008 |
14,5 |
63,2 |
22,3 |
2009 |
14,5 |
63,1 |
22,4 |
2010 |
14,6 |
62,7 |
22,7 |
2011 |
14,3 |
61,7 |
24,0 |
2012 |
14,4 |
61,8 |
23,8 |
Източник: НСИ. Демографски процеси през 2012 г. (www.nsi.bg/bg/content/2934)
Данните са показателни за трудностите, свързани с възпроизводството на работната сила. Докато през 2001 г. 100 лица, излизащи от трудоспособна възраст, са замествани от 124 млади хора, през 2012 г. броят на заместващите е намалял до 64.
Социално-икономическите трансформации в прехода и свързаните с тях спад в равнището на заетостта, на социалната сигурност, както и обедняване на значителна част от населението, оказват силно въздействие върху териториалната му мобилност. Динамизирането на миграционните процеси се превръща в съществен фактор за настъпилите изменения в социално-демографските характеристики на българското население. След близо половин век затворена система и незначителна по численост емиграция държавните граници престават да бъдат преграда за хората, които се стремят да се реализират професионално и личностно в чужбина, да си осигурят по-висок стандарт на живот и да се възползват от по-добри условия и възможности в сравнение с тези, които им предоставя страната. Сред емигрантите има значителни потоци от хора, за които мотивите са от принудителен характер — търсене на препитание, възможност за оцеляване, изход от обедняване.
Вътрешната миграция също увеличава своя обхват. Основните й направления са свързани с концентриране на населението в големите градове. Между преброяванията през 2001 и 2011 г. обичайното си местоживеене са променили 511 хиляди души, включително и завърналите се от чужбина лица. От всички мигранти 74,2% са се преселили вътре в страната (379 181 души), а една четвърт са пребивавали в чужбина (131 539 души). В сравнение с първото десетилетие на прехода броят на мигрантите е нараснал със 107 хиляди, като доминираща тогава е емиграцията (Калчев, Й., 2012).
Очевидно е, че чувствителните демографски промени през периода на прехода водят до тенденции, които ще продължават и в бъдещи периоди. За България остава като най-заплашителен проблем смъртността. Раждаемостта остава по-ниска, но клони към средната за Европа, като се очаква по-слабо влияние на емиграционните движения. Това има значение с оглед точната ориентация за посоките на демографската политика.
Спадът в числеността на населението ще продължи и става приоритет за качественото възпризводство на населението. Преплитането на икономическия и демографския растеж в явленията на демографска и икономическа криза налагат извода, че е необходимо преходният период да се изучава в исторически аспект и главно като основа за въздействие при по-нататъшните изменения на демографските събития и процеси. Така се увеличават възможностите за въвеждане на правилно ориентирани и устойчиви политики и практики. Те не само трябва да бъдат в съответствие с демографските тенденции на бъдещето, но и да се основават на ангажираност и активно участие на обществото и държавното управление.
Прогнозни оценки
за бъдещото демографско развитие на страната
Дългосрочният характер на демографските процеси предполага по-голям хоризонт за оценка на бъдещите изменения на системата на населението с нейните демографски параметри. Прогнозирането на бъдещите тенденции е необходимо и с оглед на политиките за балансиране и стабилизиране на демографското възпроизводство, за неутрализиране на очертаващите се неблагоприятни тенденции, за своевременна реакция на новопоявяващи се предизвикателства от демографско естество. Тази по-голяма дистанция позволява настъпващите промени в развитието на демографските процеси и структури да се разглеждат в тяхната връзка и взаимодействие с измененията в природната и социално-икономическата среда.
В практиката освен дългосрочните, се разработват средносрочни прогнози, както и краткосрочни, подпомагащи своевременните реакции на негативни явления и постигането на определени цели за по-кратък времеви интервал.
Необходимо условие за надеждност и достоверност на прогнозните оценки е обективният и компетентен анализ на развитието на демографските процеси в предхождащия период, продължителността на който обикновено обхваща времето, за което се правят прогнозите. Този ретроспективен анализ служи като база, от която се извеждат бъдещите тенденции, оценките относно развитието им в позитивен или негативен план, регистрира се зараждането на нови явления. Съставянето на прогнозите за населението е съпътствано от разработването на специални модели, от формулирането на хипотези за бъдещи промени, извлечени от надеждна, статистически достоверна информация.
Показатели за демографското развитие за света, по региони и за отделни страни се изработват от Демографския отдел на ООН. Прогнози по определена методология разработва Евростат. Техният хоризонт достига до 2150 г., но обикновено коментарите са свързани с прогнозите до 2060 г. В тях се отчитат миналите тенденции в развитието на показателите за раждаемостта, смъртността (обща и детска), плодовитостта, естествения прираст и др. и се залагат темповете на бъдещите изменения.
Ретроспективният анализ за демографското развитие на България включва периода от 1960 до 2010 г. при отчитане стойностите на набор от десет показатели за населението през този период (Табл.7).
Таблица 7
Основни показатели за населението на България, 1960 – 2010 г.
Показатели |
1960 |
1965 |
1970 |
1975 |
1980 |
1985 |
1990 |
1995 |
2000 |
2005 |
2010* |
Брой към 31.12, хил. |
7906 |
8230 |
8515 |
8734 |
8877 |
8949 |
8989 |
8384 |
8150 |
7719 |
7385 |
Верижни индекси, % |
100,0 |
104,1 |
107,7 |
102,3 |
101,6 |
100,8 |
100,4 |
93,1 |
97,2 |
94,7 |
95,4 |
Дял на жените, % |
50,1 |
50,0 |
50,0 |
50,1 |
50,2 |
50,3 |
50,7 |
51,1 |
52,6 |
51,5 |
51,3 |
Обща раждаемост на хил. |
17,8 |
15,3 |
16,3 |
16,6 |
14,5 |
13,3 |
12,1 |
8,6 |
9,0 |
9,2 |
10,1 |
Обща смъртност на хил. |
8,1 |
8,1 |
9,7 |
10,3 |
11,1 |
12,0 |
12,5 |
13,6 |
14,1 |
14,6 |
14,6 |
Естествен прираст, хил. |
9,7 |
7,2 |
6,6 |
6,3 |
3,4 |
1,3 |
-0,4 |
-5,0 |
-5,1 |
-5,4 |
-4,5 |
Деца на една жена |
2,28 |
2,08 |
2,18 |
2,24 |
2,06 |
1,95 |
1,81 |
1,24 |
1,27 |
1,32 |
1,43 |
Население 0-14 години, % |
24,2 |
23,8 |
22,7 |
21,7 |
21,3 |
20,8 |
19,7 |
17,7 |
14,7 |
13,6 |
13,3 |
Население 65 и повече години |
7,4 |
7,8 |
9,8 |
11,2 |
11,3 |
11,4 |
15,0 |
15,8 |
16,4 |
17,2 |
18,5 |
Средна възраст, години |
31,9 |
33,0 |
34,0 |
34,7 |
35,3 |
36,2 |
37,1 |
38,9 |
39,9 |
41,4 |
41,9 |
Средна продължителност на живота |
69,6 |
70,7 |
71,1 |
71,3 |
71,1 |
71,2 |
71,4 |
70,7 |
71,7 |
72,4 |
71,6 |
* Различията в показателите за някои години се дължат на преоценки от страна на официалния статистически орган у нас, което обяснява и различията в публикациите му
Източник: НСИ. Статистически годишник за съответните години
В ретроспективен план тук са очертани основните тенденции в развитието на населението на страната за половин век назад, предизвикващи загриженост за състоянието им и в бъдеще. Видно е зараждането на депопулацията преди четвърт век и задълбочаването ù до края на периода, без изглед в перспектива тя да бъде променена съществено.
Данните са показателни за неотклонното нарастване на смъртността, чийто показател почти се удвоява. От значителен положителен естествен прираст той се трансформира в отрицателен, с три пъти по-ниска стойност. Последователно и системно спада тоталният коефициент на плодовитост — повече от един път и половина. Очевидно е и възрастовото деструктуриране — два пъти и половина се увеличава населението на 65 и повече години за сметка на най-младата възрастова група — 0-14 г. Само с 2 години се увеличава средната продължителност на живота, изоставаща от средната за ЕС с 4—5 години.
На тази база, представяща показателите през последните 50 години, и с отчитане на тенденциите, са съставени проекциите за следващите пет десетилетия (Табл.8).
Таблица 8.
Прогноза за броя на населението на България, 2015 — 2060
Показатели |
2015 |
2020 |
2025 |
2030 |
2035 |
2040 |
2045 |
2050 |
2055 |
2060 |
Брой към 31.12., хил. |
7338 |
7137 |
6925 |
6712 |
65065 |
6302 |
6099 |
5894 |
5685 |
5475 |
Верижни индекси, % |
99,6 |
97,3 |
97,0 |
96,9 |
96,9 |
96,2 |
96,8 |
96,6 |
96,4 |
96,3 |
Дял на жените, % |
50,3 |
49,7 |
50,9 |
48,8 |
47,0 |
49,8 |
49,6 |
48,0 |
48,0 |
48,0 |
Обща раждаемост на хил. |
11,6 |
10,5 |
9,5 |
9,2 |
9,5 |
10,1 |
10,3 |
10,1 |
9,9 |
9,9 |
Обща смъртност на хил. |
15,1 |
15,2 |
15,2 |
15,3 |
15,5 |
15,9 |
16,2 |
16,3 |
16,2 |
16,2 |
Естествен прираст на хил. |
– 3,5 |
– 4,7 |
– 5,7 |
– 6,0 |
– 6,0 |
– 5,8 |
– 5,9 |
– 6,1 |
– 6,3 |
– 6,3 |
Деца на една жена |
1,52 |
1,52 |
1,52 |
1,51 |
1,62 |
1,54 |
1,56 |
1,58 |
1,59 |
1,59 |
Население 0-14 години, % |
14,4 |
13,9 |
13,0 |
12,1 |
11,7 |
11,9 |
12,4 |
12,7 |
12,6 |
12,5 |
Население 65 + |
21,1 |
23,0 |
24,8 |
26,2 |
27,7 |
29,5 |
31,9 |
32,8 |
33,9 |
33,4 |
Средна възраст, години |
43,2 |
43,2 |
44,4 |
45,5 |
46,2 |
47,4 |
48,0 |
48,4 |
48,8 |
49,2 |
Източник: Населението на България в началото на ХХI век: състояние и тенденции.София. Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2011, Прил. I, с. 435-444, и собствени изчисления
Тук е представен средният оптимистичен вариант на прогнозата на НСИ, отчитаща и резултатите от последното преброяване на населението. Поради различията на хипотезите може да има прогноза в повече варианти и от различни съставители. Така към 2009 г. ООН публикува редовната си ревизия на демографските данни във висок, среден и нисък вариант на прогнозите за България на база на показателите през периода 1950-2005 г. при постоянен и променящ се коефициент на обща и нетна плодовитост. Световната банка ревизира коефициентите за смъртност и показателите за средната продължителност на живота 2005-2050 г. Като бегло сравнение би могло да се има предвид, че според ООН към 2040 г. се очаква населението на страната да се сведе до 5 915 хил., а до 2050 г. — до 5 392 хил. по средния ù вариант и съответно — до 6 404 и 6 160 хил. по високия. Според различните комбинации между естествения и имиграционния прираст са разработени няколко варианта за промяна на числеността и възрастовата структура на населението на България до 2060 г. Например без миграционен прираст очакваният брой е 6 707 хил., при тотален коефициент на плодовитост 1,46 деца; при имиграционен превес – 6 944 хил. и коефициент 1,52 деца и почти еднаква възрастова структура на вариантите (11-12% на възраст 0 – 14 години; и 34-35% на възраст 65 и повече години).
Независимо от известни различия в хипотезите, демографското бъдеще на страната е с тревожни очертания — очаквано спадащо по численост население с отрицателен естествен и механичен прираст и сериозно превишаване на смъртността.
Факт е, че българските демографи-прогнозисти през ХХ в. не са предполагали отрицателен прираст у нас, макар да са сигнализирали за резкия спад на раждаемостта и нарастващото предизвикателство на стареенето (Наумов, Н., 1978; Минков, М., 2000). В предстоящите близо 50 години, макар да се очаква много по-незначително отражение на емиграцията, броят на населението вероятно ще спадне до 75% от равнището към 2010 г., (по точно към 01.02.2011 – което е фактически равнище към края на 2010 г.). Това означава спад от 1,8 млн., приблизително толкова, с колкото населението на страната е нараснало от 1946 до 1985 г., или за 4 десетилетия при емиграционни загуби и при равномерен преход към по-ниски равнища на раждаемост и смъртност и средногодишен прираст 5-6‰.
Предположенията са темповете на естествения прираст да нарастват с отрицателен знак, докато достигнат 6-6,3‰, вместо сегашните 4,5‰, и то главно поради задържане на плодовитостта на постоянно репродуктивно равнище — 1,52-1,59 деца, което обаче не е заместващо (2,1 деца).
Очевидно на всеки 10 години, макар да не е ритмично, страната ще губи по 410—420 хил., при все по-силно застаряване (от 19,2% население над 65 години понастоящем, до 33,4% към 2060 г.) и повишена смъртност (от 14,6‰ на 16,2‰).
Бързият демографски преход у нас не доведе, включително и поради важни социално-икономически и политически фактори, до стабилно население, а до демографски деформации, които означават нарастване на т. нар. икономическа натовареност и намаляване на активното население, на чиято издръжка са младите и възрастните.
Предизвикателствата на този режим на демографско възпроизводство за икономическото развитие, производството и ефективността са много и твърде сериозни. Решение се търси в по-продължителното използване на работната сила, завишаване на възрастта за пенсиониране, включително чрез програмите за учене през целия живот, и повишаване качеството на човешкия капитал.
Фокусирайки се на проблема за човешкия капитал, за по-малките етнически общности и за възрастните от значение са следните две страни: за въвличането им в икономическото производство (разбирано като продукти и услуги) в качеството им на подобрен човешки капитал, и второ — повишаване на демографския им принос, без който страната трудно би се справила с демографските предизвикателства. Този проблем е от съществено значение за бъдещата демографска политика.
В перспективен план се предполага завършващ демографски преход за турската и ускорен за ромската група, което по презумпция води до очаквана по-ниска раждаемост и съответно до по-нисък прираст и по-малък дял на активното население. Това означава предполагаеми ограничения в наличието на повече и по-млада работна ръка и компенсирането им с по-добри качества, образование и квалификация на наличната. Следва също да се има предвид, че сред селското население на възраст 0—29 години над 14% са роми, чиято уседналост и бъдещото им поколение са известно разрешение на проблема за обезлюдяването на селищата (Белчева, М., 2011, с. 53). Освен това ускоряването на демографския преход сред ромите се идентифицира главно със спада на плодовитостта, която е два пъти по-висока в сравнение с тази на жените от българската група и се приема като фактор за повишаване на благополучието им за преодоляване на бедността.
Един важен методологичен въпрос при ориентацията на бъдещата политика за населението е на кои прогнози да се позовава — краткосрочни, дългосрочни или средносрочни.
Известно е, че краткосрочните прогнози — между една и пет години — са по-реалистични. Те представляват циклични вълни около средносрочните тенденции, спрямо които са изчислени публикуваните от НСИ средносрочни прогнози. С други думи, точността на краткосрочните прогнози е по-голяма, но веднага след изтичане на периода те стават неприемливи, докато средносрочните запазват точността си през целия период, без да се изключват при някои подпериоди циклични отклонения в една или друга посока. Преди преброяването през 2011 г. например броят на населението е надценен със 164 хил. Ако тази грешка се раздели на 28 области, се получава грешка от порядъка на 5,84 хил. души за всяка отделна област. Ако същата максимална грешка е разделена равномерно на приблизително 5 хил. населени места, то за отделните населени места грешката е от порядъка на 33 души. Разпределена по възрастови групи, тя е от порядъка на по-малко от един човек средно за отделната възрастова група в дадено населено място (Гавазки, И., 2012, с. 256-274).
Въпреки че за средносрочните прогнози не е необходима точност до един човек, в най-новата прогноза по населени места е зададена висока точност, тъй като е съобразена с практическите интереси на нейните потребители — местните органи, които при финансовите разчети работят със счетоводна точност. По принцип средносрочната прогноза не би могла с произволно малка точност да предвиди перспективния брой на населението или неговата възрастова структура, но е достатъчно да улови тенденциите.
Според нас тя е най-подходяща при формулиране на бъдещата демографска политика поради посочените качества — да предвижда по-устойчиви тенденции при определена степен на точност. Тази точност може да се отнася както за териториалните единици, така и за други съвкупности от населението.
В Таблица 7 са представени същите показатели, включени в прогнозата (Табл. 8), но за период от 50 години назад, т.е. от 1960 г. Оттогава според редица наши изследователи протича период, следващ завършения демографски преход общо за страната. От тенденциите в него по петгодишни периоди личи, че от средата на 70-те години започва спадът в прираста на населението, без още да е засегнат от емиграционни процеси. За 25 години раждаемостта остава почти на едно и също равнище при леко повишаване на смъртността, така че възпроизводството на населението се стабилизира, за да започнат след това главоломните ритмични темпове на понижаваща се раждаемост и повишаваща се смъртност.
Известно е, че на стабилното население влияят силно събитията на прехода към пазарно стопанство, които променят съществено демографското поведение, но данните дават основание и за друго предположение. То е, че естественият прираст и без тези събития щеше да слезе под репродуктивното равнище, видно от упорития спад на тоталния коефициент на плодовитост от 60-те години до 1980 г. (2,28-2,06).
Тук е мястото да се спомене, че при помощта и на краткосрочни прогнози тази тенденция би могла навреме да се долови. Това означава, че ако страната е заинтересована от пронаталистична политика, тя е трябвало да бъде най-настъпателна през 80-те години. Дори при повишаваща се смъртност и емиграция е имало възможност да се задържи стационарно възпроизводство (при нулев естествен прираст). Ясно е, че от такова равнище може да се осъществи по-лек подем към положителен естествен прираст. Би могло да се направи и предположението, че демографската политика и съответно мерките за стимулиране на раждаемостта биха продължили да се развиват и обогатяват, ако не са били твърде оптимистичните тогавашни прогнози за растежа на населението и задържането на плодовитостта над репродуктивното равнище при предоверяването на екстраполацията.
Национални политики
за посрещане на демографските предизвикателства
Въздействието върху демографското възпроизводство се осъществява чрез провеждането на специализирана политика за населението и в частност чрез демографската политика. Те имат обща цел — постигане на позитивни промени в режима и начина на обновление на поколенията в съответствие с обществените потребности, социалните норми и личностните нагласи и ориентации за създаване на семейство и отглеждане на деца. Различието между тях е свързано с обхвата им.
Политиката за населението се стреми да обхване много по-широк комплекс от фактори, като включва и такива, които имат индиректно влияние и са свързани с качествените характеристики на населението. В съдържателен аспект направленията ù предвиждат въздействие върху социално-икономическото равнище на населението, доходите, заетостта, здравния статус, включително върху социализацията на подрастващите поколения — предучилищно възпитание, общообразователна и специална подготовка, професионална ориентация и подготовка за трудова дейност, усвояване на традиционните ценности.
Политиката за населението има отношение към условията за труд и заетост, режимите на работно време и отдих, охраната на труда, квалификацията и преквалификацията на работната сила. Присъща нейна функция е регулирането на миграцията и териториалната структура на населението. Тя включва въздействието върху общите условия и начин на живот и разпределителните отношения, околната и социалната среда — доходи, жилищно осигуряване, социално дело, здравеопазване и медицинско обслужване, организацията на свободното време и условията за отдих. Методите и мерките, заложени при формирането и прилагането на тази обща за развитието на населението политика, са обособени според спецификата си в три групи — социално-икономически, правни и социалнопсихологически, в прави и обратни връзки с демографските параметри (Народонаселение, 1994, с.329).
Обхватът на понятието „демографска политика“ е по-тесен и се ограничава в подходи и механизми за пряко въздействие върху регулирането на демографските процеси и структури. Формирането ù започва с изработването на система от определени цели и средства за постигането им, в съответствие с които се залагат параметрите на целенасочената дейност на държавните и други институции, свързани с възпроизводството на населението. Нерядко понятието „демографска политика“ се използва като синоним на политиката за населението, основавайки се на обстоятелството, че тя е едно от важните ù направления и е най-пряко свързана с целите и механизмите ù.
Оформянето на демографската политика на държавно равнище като самостоятелно направление на политиката в социалната област датира от периода между Първата и Втората световна война (1918-1939 г.). Неин приоритет тогава е увеличаването на темпа на нарастване на населението — поощряване на многодетството, забрана на абортите и други мерки, способстващи за постигане на тази цел. Като инициатори на демографската политика и на съдържателните ù аспекти са: Франция, Италия, Германия, Чехословакия, Япония. Водеща роля в случая играят стимулирането на брачността и раждаемостта в постигането на по-голям прираст на населението.
Обособяването и включването на демографската политика като инструмент за развитие на населението изиграва определяща роля в тази област през 60-те години на миналия век, когато започват по-съществени промени в общата тенденция на развитието на демографските процеси. В значителна част от развитите страни тогава се забелязва спад в раждаемостта, който протича с по-високи темпове, отколкото снижението на смъртността, довело до забавяне на естествения прираст. Заслуга на провежданата демографска политика е, че този преход през периода 1960-1990 г. се осъществява по-плавно, че процесът на снижаване на раждаемостта се задържа и протича с умерени темпове, благодарение на ефективни мерки и стимули на държавно равнище, провеждани в редица европейски страни.
Аналогичен е случаят с България, чиято демографска политика от края на 60-те години противодейства сравнително успешно на тенденцията на понижаване на раждаемостта, а до началото на 90-те години страната запазва положителния си естествен прираст.
В периода между двете световни войни във Великобритания и САЩ възниква и движението против мерките, предназначени да контролират равнището на раждаемостта в желана насока, което поставя началото на използването на семейното планиране в осъществяването на репродуктивните нагласи и регулирането на демографското възпроизводство, вече масова практика в света (Народонаселение, 1994, с. 269).
Задържането на ръста на населението като направление на демографската политика се оформя по-късно — през втората половина на ХХ век. Предизвикват го демографският взрив в развиващите се страни от Азия, Африка и Латинска Америка и очертаващите се в тях сложни социално-икономически проблеми.
Демографската политика има съответни равнища. Неин обект може да бъде цялото население на света, на дадени страни, на отделни региони и територии със специфично предназначение. В други случаи тя е насочена към избрани социално-демографски групи, кохорти от населението, семейства от определен тип (многодетни, в неравностойно положение, живеещи под границите на бедността и др.). Демографската политика често визира определени възрастови групи или поколения (на младите или възрастните хора и др.).
При формирането на политиката за населението на дадена страна като изходен ориентир служат насоките за нея в световен мащаб, определяни от международните организации с компетенции в тази област. Те се съдържат в документите на ООН и препоръките им относно условията за гарантиране правата на човека в сферата на демографското поведение, правото на избор относно броя и времето на раждане на деца, тяхната среда, възпитание и образование, свободата на мигриране и избор на местоживеене (Найденова, П., Г. Михова, Е. Атанасова, 2009, с. 126).
Друг момент е съобразяването с регионалните особености на демографските предизвикателства в зависимост от географското ù разположение и икономическото ù развитие. Европейският континент има определена специфика в областта на демографското възпроизводство, които го отличават съществено от други региони на света. Типични за него са снижаването на равнището на раждаемостта, изпреварващите темпове на остаряване на населението, нарастващата териториална мобилност, отрицателен естествен прираст в отделни страни. Именно демографските предизвикателства и последиците им за социално-икономическото и духовно развитие на региона са основен подтик за изработването на специализирани политики за посрещането им и смекчаването на неблагоприятните им въздействия.
От този род са изработените становища и препоръки на Европейския съюз, на Европейската комисия и на отделни техни структури в областта на населението — Становище на Европейския икономически и социален съвет относно „Семейство и демографско развитие“, Брюксел, 14 март 2007 г.; Съобщение на Европейската комисия „Към Европа за всички възрасти“, 1999 г. и за „Укрепване на връзките между поколенията“, 2007 г. и др.
Демографското развитие на България и политиките ù в тази област имат определен контекст, свързан с принадлежността ù към Балканския регион, където на сравнително неголяма територия са концентрирани страни с различни режими на демографско възпроизводство и с различни демографски профили на населяващите го народности.
Следвайки логиката, се стига до отчитането на националните особености на демографското развитие на отделните страни, до традиционните им социални норми, до обществените потребности в тази област от съответен възпроизводствен режим на населението. В този смисъл националните стратегии за демографско развитие играят ролята на целеполагащи документи, в които се определят основните цели за определен период от развитието на страната, приоритетите в демографското възпроизводство, както и подходите и механизмите за въздействие във връзка с постигането им. Това създава ориентири за демографските политики и практики съобразно реалностите в развитието на населението и целите на развитието (Минков, М., 1999; Минков, М., 2005, с. 34-55; Минков, М., 2005а, с. 62-79; Михова, Г., 2013, с. 17-24). В тях като отговорност и задължение на държавата се формулират целесъобразни дейности в зависимост от ресурсите и конкретните нужди, които се превръщат във фокус на демографската й политика. Те включват реализации на правото и възможността за труд и доход от поминък, осигуряване на жилищни и битови условия, предоставяне на специализирани еднократни помощи и семейни надбавки, закрила на майчинството по законодателен път, развитие на майчинското и детско здравеопазване, създаване на обществена среда и условие за отглеждане и възпитание на децата чрез широка мрежа от детски заведения и училища, използване практиките за семейно планиране, издигане здравната и демографска култура на населението.
Принципно изискване към демографската политика е съобразяването ù освен със закономерностите на демографските процеси, също така и с ресурсите и конкретната демографска ситуация. Сложилите се тенденции и перспективи определят целевата й насоченост и характера ù.
Във всяка демографска политика е вградено постигането на предпочитан режим за възпроизводство на населението, съхраняването на позитивните тенденции или изменението на тези, които се оценяват като неблагоприятни относно броя и структурата му. В нея се залагат ориентири за равнищата на раждаемостта и смъртността, моделите на семействата, териториалното разпределение, динамиката на вътрешната и външната миграция, качествените характеристики на населението.
Дългосрочното ориентиране на демографската политика, устойчивостта и стабилитета в провеждането ù, комплексността на въздействията ù — икономически, екологични, социални и др. са условия, без които тя трудно може да се превърне в мотив за желаното поведение на личностно равнище. Недооценката на целесъобразността от повече социални инвестиции за стимулиране на демографското възпроизводство, „икономиите“ или прекъсването на обществените средства в тази област, включително с оглед преодоляване на кризи в развитието, са стрували твърде скъпо на обществото и са му давали урок, че човешките ресурси, човешкият капитал са сред най-надеждните гаранти за икономически и социален растеж.
Пронатализмът като направление на демографската политика в най-общия случай е свързан с предпочитанието и поддържането чрез определени средства на раждаемост, която осигурява заместване на поколенията при надвишаване на равнищата на раждаемостта спрямо смъртността. В съвременния смисъл границите на надвишаването на раждаемостта се приемат за оптимални, когато целта е прирастът да е равномерен и умерен.
Историческите факти за нашата страна потвърждават, че пронатализмът е традиционна и държавно-политическа атмосфера за реализация на населението. Тя поддържа неговото възпроизводствено равнище дори при липса на специална демографска стратегия и политика, защото прониква в редица законодателни разпоредби и отразява манталитета и традиционните нагласи, съхранили ни през вековете.
В годините на прехода към пазарно стопанство демографската политика, прилагана в условията на държавния социализъм у нас, загубва своята действеност и ефективност. Дори при запазване на някои от основните мерки за насърчаване на раждаемостта, като например семейните помощи за деца, те стават до голяма степен символични, тъй като са обезценени от инфлацията. Формирани в реалностите на централизираната планова икономика, голяма част от мерките стават неприложими в новите пазарни условия. С появата и развитието на частния сектор социалната защита на труда на жените и майчинството придобива други измерения. Обезценени са редица регламентирани от трудовото законодателство права в тази област. С приватизацията на държавните предприятия отпада провежданата ведомствена политика в подкрепа на семействата и отглеждането на децата.
Стават и някои промени в демографската политика, свързани с намалените финансови ресурси на страната. От своя страна те са израз на оттеглянето на държавата от някои от изпълняваните досега функции.
На основата на анализа на настъпващите промени в социално-икономическите условия в страната и на съпътстващите ги неблагоприятни демографски тенденции се очертава потребността от преосмисляне на прилаганата в предшестващите периоди демографска политика, адаптиране на досегашните практики към пазарните условия и включването на принципно нови подходи с обхват на факторите, от които могат да се очакват позитивни промени. Логично се стига до извода, че за самата ефективност на демографската политика е необходимо страната да има и да следва определена стратегия в тази област, ясна, целенасочена и устойчива. Осъзнава се необходимостта да се отиде и по-далече — да се разработят теорията и методологията на демографската политика с нейните съвременни съдържателни аспекти, приоритети, принципи и механизми за въздействие (Минков, М., 1996, с. 106-109; Михова, Г., 2013, с. 144-147).
Осъществен е задълбочен анализ на състоянието и тенденциите в демографското развитие на страната. Направен е преглед на основните демографски изследвания в тази област, на резултатите от научноизследователската дейност и на препоръките, извлечени от тях с оглед трансформирането им в политики за населението (Демографско развитие …, 2005). Като се вземат под внимание социално-икономическите преобразования и промените в ценностната система на младите хора, е направена оценка за факторните влияния в демографските процеси. Откроено е мястото на макроикономическата среда, доходите и жизнения стандарт; на образователното равнище и образователната система; на репродуктивното здраве и здравната система; на сексуалната култура и съвременните рискове в сексуалното поведение. Извършен е цялостен преглед на провежданата от държавата демографска политика за закрила на семейството и децата, за съвместяване на професионалната реализация и майчинството на жените, за създаване на условия за равнопоставеност на мъжете и жените.
Националната стратегия за демографско развитие на Република България 2006—2020 г. е приета с Постановление на МС 625 от 22.08.2006 г. В нея демографското развитие на страната е обявено за национален приоритет от огромно значение. Основната ù цел през визирания период е забавяне темповете на намаляване броя на населението с тенденция за стабилизирането му в дългосрочен план и осигуряване на високо качество на човешкия капитал, включващ хората с тяхното здравословно състояние, образованост, способности и умения.
В направлението, свързано с осигуряване на равни възможности за пълноценен репродуктивен живот за всички социални групи, политиките включват приоритетно мерки и дейности в областта на равнопоставеността на половете. Докато по времето на социализма те са насочени директно към издигане ролята на жената в обществото и семейството и преодоляване проявите на дискриминация спрямо нея, сега те са адресирани и към мъжете, и към жените с оглед равнопоставеността им в различните области на живота. С Решение на Министерския съвет на РБългария от 17.07.2008 г. е приет и Национален план за действие за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете за 2008 — 2009 г., в изпълнение на който през декември 2009 г. е утвърдена Национална стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете, 2009 — 2015 г.
През 1999 г. Министерският съвет на РБългария с министър- председател Иван Костов възлага на Държавната агенция за българите в чужбина разработването на цялостна стратегия за трайно завръщане и заселване на българи, пребиваващи извън страната. В нея се проследява националният ни опит, демонстрира се готовност за прилагане на добри практики, доказали ефективността си в други страни, за привеждане на българското законодателство в синхрон с европейското в тази област. До утвърждаването на такава стратегия така и не се стига. През 2000 година е приет Закон за българите, живеещи извън РБългария (Държавен вестник, бр. 30, 11.04.2000 г.), в който се третира и въпросът за заселването на лица от български произход.
Неразделна част от стратегията за демографско развитие на България в края на миналия и началото на ХХI век е справянето с предизвикателството стареене на населението.
Съвременните стратегии и политики за възрастните хора в глобален мащаб и на национално равнище по своя обхват, подходи и цели се отличават от прилаганите в предхождащите ги периоди.
Характерна особеност е, че населението в третата възраст става самостоятелен обект на въздействие във връзка с адаптирането на обществото към застаряващото човечество и приемането му като ресурс за бъдещото развитие.
На основата на Международната стратегия за действие по политиката за възрастните хора (2002 г.) и препоръките на компетентните държавни институции в нея за посрещане предизвикателствата на остаряването на населението на национално равнище на компетентните държавни институции е възложено изработване на съответната концептуална основа на политиките в тази област и на пакет от управленски мерки. В резултат през 2012 г. е приета Национална концепция за насърчаване на активния живот на възрастните хора, разработена при координиращата роля на Министерството на труда и социалната политика (МТСП). Тя е съставна част на Националната програма за реформи на РБългария за периода 2011—2015 г., а по своя характер и същност — ключов стратегически документ за справяне с най-голямото демографско предизвикателство на новия век.
В годините на прехода се търси съответствие на политиката за интеграция на етническите общности в българското общество с принципите на основните международни документи в тази област — Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, Международния пакт за икономически, социални и културни права. Основополагащи за националната политика, насочена към поддържане на етническия мир и съгласие са изискванията, залегнали в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа. За решаване на специфичните проблеми, свързани с ромската етническа общност от съществено значение са Резолюцията на Европейския парламент относно положението на ромите в ЕС (28 април 2005 г.) и Резолюцията на Европейския парламент за Европейска стратегия за ромите (31 януари 2008 г.).
На тази основа в България са разработени основни национални документи от стратегически, програмен, нормативен и политически характер. Сред тях е Програмата за равноправно участие на ромите в обществения живот на България. В нея се съдържат стратегическите направления на политиката за приобщаване на нарастващата общност на ромите и създаване на по-добри условия за достъп до заетост и доходи, по-висок образователен ценз, подобряване на здравния им статус и участие в обществения живот и др. Тези насоки намират конкретизация в приетата Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество и Националния план за действие по Десетилетието на ромското включване 2005 — 2015 г., приет от Министерския съвет на Р България на 14.04.2005 г.
Във връзка с Десетилетието на ромското включване 39-ото НС на РБългария приема специална декларация за ангажираността на държавните институции относно постигането на неговите цели, за осъществяване на набелязаните мерки на областно и общинско равнище, за постигане на по-голяма съпричастност на гражданското общество към социалното включване на ромите и решаване на техните социално-битови, образователни, здравни и др. проблеми. В Програмата на правителството на РБългария за европейска интеграция, икономически растеж и социална отговорност (2005 г.) е обособен специален раздел „Интеграция на малцинствата и усъвършенстване на етническия модел в гражданското общество.
През 2011 г. след продължителна подготвителна дейност е разработена Национална стратегия за интегриране на ромите и други уязвими етнически групи/общности в сходна ситуация в България (2012-2020 г.). В нея са включени основните моменти от приетата на 12 май 2010 г. от Министерския съвет Рамкова програма за интегриране на ромите в българското общество 2010-2020 г., съставена с активното участие на ромската общност и на други структури на гражданското общество. Стратегията е отворен документ. Предвижда се след изтичане на крайния й срок тя да бъде продължена, допълнена и изменена в съответствие с постигнатите резултати, със съществуващите икономически, социални и политически реалности и формиралите се нови предизвикателства.
В демографската стратегия на РБългария (2006 г.) като основни приоритети са определени:
• Забавяне на негативните демографски процеси и на намаляването на броя на населението;
• Преодоляване на негативните последици от застаряването на населението и подобряване качествените характеристики на човешкия капитал;
• Постигане на социално сближаване и създаване на равни възможности за пълноценен репродуктивен живот на всички социални групи;
• Ограничаване на диспропорциите в териториалното разпределение на населението и обезлюдяването в някои региони на страната. (Национална стратегия …, 2006, с. 44-45).
Разшифроването на тези приоритети формира основните направления на демографската политика в хоризонт до 2030 година. В нея присъстват трите ключови цели — насърчаване на раждаемостта, увеличаване средната продължителност на живота и въздействие за намаляване динамиката на миграционните процеси и преди всичко на емиграцията на млади хора. Като неотменна част от нея са включени и редица други задачи, свързани с качествените показатели на населението — подобряване на репродуктивното му здраве и превенция на стерилитета; подобряване на общото му образователно равнище, осъществяване на демографска информираност и сексуално-репродуктивна култура. Визирани са и нови направления, свързани със съвременните реалности — преодоляване на последиците от остаряването и възрастовото деструктуриране на населението, развитие на солидарност между поколенията, разработването на нова имиграционна политика на страната във връзка с нарастващата мобилност на населението в световен мащаб. В отделно направление на демографската политика е формулирана потребността от съответна реакция на обезлюдяването на значителна част от селата и дадени региони.
Осъществяването на тези направления предполага усъвършенстване и синхронизиране на нормативната база с оглед тя да отговори на възприетата статистическа цел и приоритети на демографската политика.
Съвместяването на професионалния и семейния живот при жените и мъжете е една от насоките за търсене на нови подходи за семейна политика, предназначени да подпомогнат демографското обновяване и посрещането на новите предизвикателства в тази област. Европейският икономически и социален съвет извежда усъвършенстването на средствата за решаване на този проблем като основен приоритет на политиката в областта на демографското възпроизводство, съобразявайки се с развитието на системите за гледане на деца и родителски отпуски, създаването на по-гъвкава организация на труда, издигане социалния престиж на родителството, респективно на майчинството и бащинството.
Утвърждава се като доминиращ образът на жената, която прави своя избор при съвместяване на професионалната изява с майчинските и семейните роли. Неразбирането, че голяма част от жените в съвременния свят споделят тази ориентация като трайна и необратима и съобразяват с нея другите си лични планове (създаването на семейство, отглеждането на деца и др.) причинява на обществото невъзвратими загуби на човешки капитал, обезсмислящи плановете му за икономически и социален растеж. До такива следствия водят и намалената сигурност и защита в условията на пазарно стопанство, влошените условия на труд за голяма част от заетите. Безспорен дял за това има обстоятелството, че в съвременния свят ценностите на личностното утвърждаване на младите хора в конкуренцията се превръщат в изключително важна цел, която измества тези за възпроизводството на поколенията и за солидарността между тях (Становище на Европейския икономически и социален съвет, 2007; Михова, Г., З. Андреева. Съвместяване…, 2007, с. 595-613). За тях стимулите за икономически просперитет са по-силни и вземат надмощие над подбудите и стремежите от духовно естество, включително и по отношение на самовъзпроизвеждането им.
Стратегическите подходи за въздействие, трансформирани в политики за възрастните хора обхващат:
■ включването на възрастните хора като трудов ресурс в отговор на намаляването на населението в трудоспособна възраст, остаряването на работната сила и недостига на трудови ресурси;
■ адаптиране на публичните финансови системи и тези за социална закрила и здравни услуги към нарастващите потребности на възрастните хора;
■ предприемане на адекватни действия за предотвратяване на риска от социално изключване и бедност;
■ отчитане на джендър аспектите на застаряването, съответстващо на по-големия брой възрастни жени спрямо мъжете (Съобщение на ЕК, 1999).
У нас на национално равнище политиката в тази област се фокусира върху решаването на следните основни проблеми:
■ противодействие на намаляването и застаряването на трудоспособното население;
■ постигане на адекватна реакция спрямо увеличаващата се тежест върху социално-осигурителната система и държавния бюджет;
■ издигане качеството и разширяване обхвата на здравните и социалните услуги за възрастните хора;
■ предоставяне на възможности за образование, като основа за професионална реализация на пазара на труда и средства за развитие на човешките ресурси в процеса на обучение през целия живот;
■ провеждане на последователна политика за насърчаване на трудовата активност на възрастните хора (Национална стратегия…, 2006, с. 45).
Тази политика има за непосредствена цел съхраняването и развитието на трудовия потенциал на страната, неразделна част от който са човешките ресурси в третата възраст.
В съответствие с международните препоръки и с демократизирането на българското общество от демографската политика по време на прехода отпадат редица санкции и ограничения, свързани със семейния и личния живот. Отменят се ограниченията за извършване на аборт, т.нар. ергенски данък, променят се нормите на обществения морал по отношение на семейното съжителство без брак, на децата, родени извън брак и др. Легализират се сексуалните отношения. Повишаването на сексуалната култура и семейното планиране постепенно се утвърждават като основни регулатори на репродуктивното поведение в съответствие с личностните нагласи и ориентации, и тези на семейните общности.
До промените в Кодекса на труда от 2001 г. у нас се запазва продължителността на отпуска по майчинство при първо дете — 120 календарни дни, при второ — 150, при трето — 180, а при четвърто и всяко следващо дете — по 120 календарни дни, от които 45 преди раждането. През 2001 г., съгласно чл. 163 от КТ, отпускът за бременност и раждане на дете е определен на 135 дни, без да е поставен в зависимост от поредността на детето в семейството. Обезщетенията по време на платения отпуск за тези 135 дни се компенсира в размер от 90% от среднодневното трудово възнаграждение или осигурителен доход, върху който са внесени осигурителни вноски за последните 6 месеца преди настъпването на нетрудоспособността. След изтичане на отпуска поради бременност и раждане, жената има право на допълнителен отпуск за първо, второ и трето дете до навършване на двегодишна възраст и 6 месеца за всяко следващо дете, като през този период тя получава обезщетение в размер на минималната работна заплата.
Със Закон за семейните помощи за деца, с който е отменен Указът за насърчаване на раждаемостта (1968 г.), от 01.04.2002 г. са внесени нови корекции, засягащи демографската политика. Еднократната помощ за раждане на живо дете е определена в размер на 200 лв. за първо, второ и трето дете и 100 лв. за четвърто и всяко следващо. От универсален, осигуряващ право на всяко дете на надбавки, се преминава към диференциран подход в зависимост от материалното състояние на семейството — 18 лв. за всяко дете при доходна граница от 200 лв. (2004, 2005 г.).
Законът запазва придобивката, въведена през 1968 г. с Указ за насърчаване на раждаемостта за платен родителски отпуск в размер на минималната работна заплата за период от 2 години при първо и второ дете и още за 6 месеца за всяко следващо дете. Когато той не се използва или се прекъсне, се изплаща парично обезщетение в размер 50% от минималната работна заплата в страната. В случай че майката (осиновителката) не е осигурена, тя има право на месечна помощ от 100 лв. за отглеждане на дете. Съхранено е и правото на бащата или на един от родителите да ползват със съгласието на майката платения отпуск за отглеждане на дете при условие, че работят по трудово правоотношение. Остава възможността работещата жена да ползва неплатен отпуск до навършване на 3-годишна възраст на детето, но този период вече не се признава за трудов стаж.
С направената през юли 2004 г. промяна в Кодекса на труда, в частта, уреждаща неплатения родителски отпуск, е създадена възможност 6 месеца от този отпуск да се ползва до 8-годишна възраст на детето от всеки от родителите, ако работят по трудово правоотношение и детето не е настанено в заведение на пълна държавна издръжка.
От 01.01.2007 г. със Закон за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване (ДВ, бр. 68 от 22 август 2006 г.) отпускът за бременност и раждане се увеличава от 135 на 315 дни за всяко дете, от които 45 дни се ползват преди раждане.
С изменението и допълнението през 2006 г. на Закона за семейните помощи за деца и Правилника за приложението му е предвидена възможност семейните помощи да бъдат предоставяни под формата на социални инвестиции, целящи постигане на по-успешна социализация на децата и по-добри качествени показатели на подрастващото поколение. В помощ на семейството са предвидени и други алтернативни форми — заплащане на такси в детски заведения, осигуряване на безплатно столово училищно хранене, закупуване и предоставяне на учебници, учебни пособия, облекло и др. Този нов тип семейно подпомагане е породено и от потребността да се гарантира целевото разходване на средствата, използването им по предназначение, създаване на съвременни практики за инвестиране в социалното развитие на децата (Семейни модели…, 2007, с. 20).
Паричното обезщетение поради бременност и раждане се изплаща в размер 90% от среднодневното брутно трудово възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски. Съгласно чл. 48а от Кодекса за социално осигуряване (в сила от 02.01.2009 г.) осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск (ДВ, бр. 109/2008 г.).
Съгласно чл. 163, ал.1 от Кодекса на труда от 02.01.2009 г. работничката и служителката има право на отпуск поради бременност и раждане в размер вече на 410 дни (вместо дотогавашните 315 дни) за всяко дете, от които 45 дни задължително се ползват преди раждането. Въвежда се нова ал. 8 на чл. 163, съгласно която след навършване на 6-месечна възраст на детето този вид отпуск може да се ползва от бащата (със съгласието на майката) до остатъка от 410 дни, при което отпускът на майката се прекратява (ДВ, бр. 109 от 2008 г., в сила от 02.01.2009 г.). Това право за пръв път се дава освен на бащата и на осиновителя на дете.
Освен на 410 дни, майката има право на допълнителен отпуск за отглеждане на първо, второ и трето дете до навършване на 2-годишна възраст и 6 месеца — за всяко следващо дете. Този отпуск със съгласието на майката (осиновителката) се разрешава на бащата (осиновителя) или на един от техните родители, когато работят по трудовоправно отношение (чл. 164 от Кодекса на труда). Месечното възнаграждение в случая е в размер на една минимална работна заплата. Без да променя този принцип, държавата по същество отстъпва от него през следващите години. Когато през 2012 г. размерът на минималната работна заплата става 310 лв., заплащането за майчинство след изтичането на платения отпуск остава в размер на 240 лв. От 1 юли 2013 г. с решение на Народното събрание този размер е увеличен на 310 лв.
Съгласно чл. 167а, ал. 1 от Кодекса на труда след използване на платения отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст всеки от родителите, ако работи по трудово правоотношение и детето не е настанено в заведение на пълна държавна издръжка при поискване има право да ползва неплатен отпуск в размер на 6 месеца за отглеждане на дете до навършване на 8 годишна възраст. От това право може да се ползват както майката, така и бащата, защото е право на всеки от тях поотделно.
Съгласно Закона за държавния бюджет на страната за 2009 г. и във връзка със Закона за семейните помощи за деца размерът на месечните помощи за дете по чл. 7, ал. 1 за 2009 г. се увеличава на 35 лв. за всяко дете. Еднократната помощ за близнаци става 1200 лв. за всяко дете (ДВ, бр. 32 от 28.04.2009 г.).
От 02.01.2009 г. се дава право на бащата на 15 дневен отпуск при раждане на дете от датата на изписването на детето от лечебното заведение (Кодекс на труда, чл. 163, ал.7).
Въвеждат се месечни помощи за майки студентки редовно обучение (които нямат право на обезщетение от Кодекса за социално осигуряване) в размер на минималната работна заплата, установена за страната, и еднократна помощ за отглеждане на дете до навършване на 1-годишна възраст, 12 пъти по-голяма от определения размер.
Чрез Семейния кодекс (в сила от 1 октомври 2009 г.) намират решение редица проблеми, свързани с функционирането на семейството, отношенията между членовете му и отговорностите им, с процедурата по осиновяването, с регламентиране правата на децата, родени при масово практикуваната форма на семейно съжителство без брак.
Във връзка с кризата за недостигащите детски заведения, закрити поради реституция или продадени като общинска собственост, нова практика става предоставянето на помощи за записване на деца в общински детски градини. Семейства, на които детето не може да бъде записано в общинска детска градина имат право на помощ в размер на 100 лв. месечно за всяко дете на възраст от 3 до 6 години, средствата за което се поемат от републиканския бюджет.
Българските практики в областта на семейното подоходно облагане като част от демографската политика датират от началото на новия век. С разпоредба от Закона за облагане на доходите на физическите лица (чл. 29а) от 2004 г. се въвежда данъчно облекчаване за деца в помощ на семействата, като им се приспадат определени суми от годишната данъчна основа. Известни промени се правят със Закона за данъците върху доходите на физическите лица (от 24.11.2006 г., влизащ в сила от 01.01.2007 г.). В чл. 21 се предоставя възможност от годишната данъчна основа да бъде приспадната сумата в общ размер от 360 лв. при едно дете до 18 г., 780 лв. при две деца и 1140 лв. при три и повече деца. Тези суми в кратък срок се увеличават съответно на 420, 840 и 1260 лв. (Семейни модели, 2007, с. 24).
В съвременната демографска политика намира място поощряването на отговорното родителство както по отношение на оползотворяване на предоставяните средства в интерес на децата, така и на добросъвестното изпълнение на родителските задължения. С измененията и допълненията на Правилника за прилагане на Закона за семейните помощи за деца (2006 г.) е въведен механизъм за обвързване на предоставянето на детски добавки с редовното посещение на училище от децата. Съгласно чл. 17, ако детето не посещава училище, месечните помощи за деца до завършване на средно образование се спират. Помощта за съответния месец се преустановява и в случай, че детето е направило 5 неизвинени отсъствия в него.
С измененията в Закона за закрила на детето за пръв път се въвеждат санкции и се квалифицират като нарушения оставянето без надзор и достатъчна грижа на деца под 12 години, неуведомяването на компетентните органи за дете, нуждаещо се от закрила, разпространяване на сведения и данни за дете без съгласието на родителите, неизпълнението на задължения по този закон от родители, институции и длъжностни лица. Двойно са повишени санкциите за някои действия — продажба на алкохол или тютюневи изделия на деца, предоставяне без лиценз на социални услуги за деца и др. (ДВ, бр. 14/20.02.2009 г.).
По Програмата за закрила на детето продължава разкриването на Центрове за обществена подкрепа, работещи с родители за повишаване на уменията им за отглеждане и възпитание на децата и предотвратяване на рискови ситуации. Положено е началото на по-системна дейност за деинституционализацията на предоставяните социални услуги за деца. Популяризират се и се развиват нови начинания в тази област — приемно родителство, изграждане на центрове за настаняване от семеен тип, центрове за дневни грижи за деца, кризисни центрове за деца, жертва на насилие и трафик. Чрез подпомагане и услуги в семейна среда се създават практики, целящи да предотвратят настаняване в социална институция на изоставени деца в родилните домове.
Разработват се институционални проекти за реформиране на специализираните институции за деца с оглед замяната на модела от институционална към грижа от семеен тип.
През 2007 година у нас е утвърдена Национална програма в подкрепа на майчинството, прилагана до 2009 г. Посредством нея се цели създаване на условия за плавен преход и връщане на работа на жените след ползване на отпуск за бременност и раждане (осиновяване), постигане на по-добър баланс между личния и професионалния живот, разкриване на нови работни места и осигуряване заетост на безработни жени чрез участие в отглеждането на малки деца до 2-годишна възраст, както и предоставяне на качествени грижи за тях.
За подпомагане професионалното развитие на родители с деца по специален проект на Агенцията по заетостта „Фамилни центрове за деца“ се стимулира предоставянето на грижи за деца (от 1 до 3 и от 3 до 5 години) в семейна среда.
С оглед намаляване на детската и майчината смъртност е разширен обхватът на генетичните изследвания по време на бременността и на новородените деца. За подобряване на репродуктивното здраве и превенция на стерилитета са приетите програми: „Детско здравеопазване“ и „Майчино здравеопазване“. Те включват профилактичните прегледи и имунизациите за здрави деца, специализираните грижи за деца с повишен медико-социален риск и децата с хронични заболявания, регламентираните наблюдения на жените по време на бременността и родилките. Особено внимание се отделя на ранното откриване на заболявания и усложнения у бъдещата майка и плода. Въз основа на утвърден медицински стандарт „Асистирана репродукция“ се провеждат асистираните репродуктивни технологии, които позволяват зачеване ин витро (IVF), като държавата поема финансирането на тази програма. Средства се отделят и за лекарствени продукти за лечение на безплодие при жените. С Постановление № 25 на МС от 09.02.2009 г. е създаден Център „Фонд за асистирана репродукция“ като юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към Министъра на здравеопазването. Чрез него програма „Ин витро-стимулиране на раждаемостта сред двойките с репродуктивни проблеми“ се разкрива още един, макар и неголям ресурс за раждане на деца и за ощастливяване на бездетни родители, като се има предвид, че у нас има около 270 хиляди семейства с репродуктивни проблеми.
В съответствие с акцента върху качествените показатели на населението и с оглед предотвратяване на ранната раждаемост се предприемат редица мерки за по-пълно обхващане на учениците в задължителната училищна възраст. За това допринася Националната програма за задържане на децата в училище, за намаляване риска от отпадане от образователния процес и облекчаване на семейния бюджет във връзка с обучението на децата (2005 г.)
Пакет от мерки се предприемат от правителството за намаляване броя на емигриращите млади хора в репродуктивна възраст. Те са свързани с насърчаване на предприемачеството на безработни млади хора с авансово изплащане на обезщетенията им, възстановяване на средствата за ползвани консултантски и други съпътстващи услуги. Към това е насочена и програмата „Старт на кариерата“ за младежи с висше образование без стаж по получената специалност. С редица мерки се насърчават работодателите, наели безработни лица до 29-годишна възраст, при по-големи преференции за младежи с трайни увреждания.
Със Закона за държавния бюджет за 2006 г. МС на РБългария предлага и парламентът утвърждава Държавен фонд за гарантиране устойчивостта на държавната пенсионна система, чийто статут и дейност е уреден чрез съответен закон от 2008 г. (ДВ, бр. 98, 14.11.2008 г.). Той включва 25% от приватизационните приходи и 50% от икономиите в разходите на бюджетните организации. От този източник се покрива част от дефицита на ДОО. Същевременно той е механизъм за преразпределение на демографския риск и за посрещане на предизвикателствата в тази област.
По време на прехода настъпват съществени корекции в действащото пенсионно законодателство, изискващо по-ниска възраст и стаж за пенсиониране на жените. Съгласно тях покачването им по време на пенсионната реформа е много по-значително, отколкото при мъжете. Съгласно отменения Закон за пенсиите при трета категория труд мъжете се пенсионираха с 25 години трудов стаж и 60-годишна възраст, а жените — с 20 години стаж и 55-годишна възраст. Сега жените се пенсионират 5 години по-късно (на 60 г.) при осигурителен стаж 34 години (14 години повече). От 01.01.2012 г. осигурителният стаж за двата пола нараства с 4 месеца за една календарна година. С по 4 месеца ежегодно нараства и изискуемата възраст за пенсиониране, за да достигне 37 години за жените и 40 години за мъжете през 2020 г. Приложението на тези мерки временно е замразено от 2014 г.
Политиката във връзка с остаряване на населението включва развитието на широка мрежа от социални услуги — дневни центрове за стари хора, специализирани институции като временна мярка и постепенното им заместване с грижи в семейна среда и др. Ето защо неразделна част от демографската политика, насочена към възрастните хора, е развитието на системата от социални и здравни услуги. В перспектива се предвижда разширяване на този род услуги както в домашна среда, така и в специализираните институции. За практическото им осигуряване служат програмите за утвърждаване ролята и функциите на личния асистент на нуждаещите, за подготовка на социални работници с умения да се грижат за възрастни хора. В този план са и програмите, които са предназначени да създават възможности за отдих, спорт, туризъм, културен живот като противодействие на самотата, социалното изключване и демотивацията за проява на активност, както и за профилактика на здравето.
Политиките за преодоляване последиците от застаряването на населението имат и социално предназначение.
Към това направление на демографската политика е програмата „Помощ за пенсиониране“ (2002 г.), свързана с активизиране участието на генерацията в предпенсионна възраст на пазара на труда, запазвайки заетостта й и продължавайки я. С такава насоченост са и мерките, осигуряващи достъп на лицата в предпенсионната възраст до субсидираната заетост, както и за насърчаване на работодателите, които използват такъв трудов ресурс.
Заключение
Формирането и провеждането на политиката за населението през периода 1989 — 2012 г., съпоставена с реалното демографско състояние и кризисните сътресения на страната дават основание да се направят няколко основни обобщения и заключения относно ефективността на предприеманите мерки и действия.
Позитивните моменти в социално-демографската политика в този период са свързани с осмисляне на значимостта на демографския фактор в съвременното развитие, на нарастващата роля на човешкия капитал, на настъпилите и предстоящите демографски предизвикателства, които могат да задържат развитието и да осуетят осъществяването на напредък в редица други области на социално-икономическия и обществения живот. На глобално, регионално и национално равнище демографският проблем вече не се разглежда сам за себе си, а в много по-широк план, като последиците от него се оценяват в непосредствена връзка с влиянието им върху многостранния живот на съвременното общество.
В този смисъл заслужава да бъдат отбелязани положените усилия за разработване на основните стратегически цели и приоритети на страната в тази област както в дългосрочен, така и в краткосрочен план при отчитане прогнозите на Евростат и на националните институции за демографското бъдеще на България. През разглеждания период страната вече разполага с Национална стратегия за демографско развитие на РБългария 2006 — 2020 г., актуализирана през 2012 г. относно приоритетите й и срока за действието й до 2030 г., както и с цял комплекс от други стратегически документи по въпроси, свързани с излизането от демографския срив.
Съществен напредък е осъществен във връзка с институализирането на демографския проблем. Създадени са редица нови държавни структури и други помощни органи, на които са възложени компетенции и отговорности в областта на демографското развитие
Гражданското общество все повече повишава своята отговорност и ангажираност към преодоляването на демографската криза и създаването на по-добри гаранции за демографското бъдеще на страната. Изградена е широка мрежа от неправителствени организации с предмет на дейности, свързани със семейната институция, децата, равнопоставеността на жените и мъжете, демографските изследвания и др. Те участват с препоръки в процеса на формиране на демографските политики и като техен коректив при прилагането им в социалната практика.
Макар и недостатъчно последователно, провежда се известна политика на приемственост в осъществяваната демографска политика. В резултат на това са съхранени някои от основните й направления и мерки за закрила на майчинството и признаването му за важна социална функция, действали в предходните периоди.
Същевременно трябва да се отбележи, че демографската политика у нас във времето на прехода е недостатъчно последователна и с ниска ефективност. Освен на спецификата на протичане на демографските процеси и на промените в ценностната система на съвременните млади хора, недостатъчната й резултатност се дължи и на редица други сложни обстоятелства.
В условията на прехода в представите за демографска политика съществуват силно изразени противоречия. Представителите на неолибералните възгледи апелират за оттегляне на държавата от регулирането на демографското възпроизводство и предоставяне на отговорността в тази област единствено на семейството. На другия полюс са привържениците на запазването на функциите на социалната държава и на активната й намеса за търсене изход от демографския срив. Тези различия, основаващи се на различни теоретични схващания за общественото устройство и за отношението към демографския проблем, се отразяват върху формирането на политиката в тази област и създават предпоставки за непоследователност, несистемност и нестабилност в провеждането й. Провежданата пронаталистична политика е атакувана и оспорвана като неправилна и несъстоятелна.
Отсъствието на устойчивост в определянето и провеждането на подходите и мерките за решаване на демографските проблеми създава недоверие към тях.
Демографската криза у нас съвпада с радикалните социално-икономически трансформации в прехода към пазарно стопанство, съпътствани от икономическа криза, безработица, масово обедняване. Вместо стабилизиране на демографското развитие да бъде оценено като фактор за излизане от кризата и да бъдат влагани съответни социални инвестиции за постигането му, възприетият режим на икономии и ограничения засяга в голяма степен и средствата за демографска политика. Не се отчита потвърденото от практиката обстоятелство, че направените икономии в тази област струват на обществото многократно повече в бъдеще.
Макар по конституция България да е социална държава, тя все още трудно осъществява в действие модела на споделената отговорност за биологичното и социалното възпроизводство на новите поколения между семейството и обществото. По този модел държавата, общините, както и другите регионални структури по местоживеене на майката и бащата, стопанските организации и административните органи, в които те работят, имат определено предназначение и отговорности.
Редица проблеми остават дискусионни: да бъдат ли подпомагани по време на майчинство предимно работещите жени; трябва ли да продължава практиката да не се актуализират социалните обезщетения и помощи за майчинство спрямо инфлационния темп, от чий модел на демографско развитие в други страни следва да се заимстват поуки; докога в политиките няма да се отчита реалната издръжка на лицата според възрастта и потребителския модел на страната, ще продължи ли диференцираният подход в предоставяне на социалните обезщетения за раждане и отглеждане на дете според доходите на семействата и др.
Засилва се чувствителността към мястото на етническите общности в демографското развитие на страната понастящем и в перспектива. Пробиват си път редица крайни възгледи и абсурдни твърдения, които недостатъчно отчитат протичащите обективни процеси и се отразяват неблагоприятно върху междуетническите отношения. В случая основателната загриженост за съхраняването на националната ни идентичност и самобитност има място, но липсват конструктивизъм и позитивизъм за промяна на ситуацията. Това се дължи и на обстоятелството, че недостатъчно се вниква в новите реалности, които съпътстват съвременното развитие на населението в глобален мащаб и в отделните страни. Глобализацията, функционирането на общи пазари на труда, свободното движение на хора и капитали, повишената мобилност чувствително променят етническите структури в регионален мащаб и във всяка отделно взета страна. Основната народност в по-голяма част от държавите намалява количествено и по относителен дял. За отделни страни тя съставлява близо половината от населението им. Мултинационалният им състав разширява обхвата си, а заедно с този процес си дават среща различни култури, традиции, обичаи.
Трудностите в осмислянето и практическото провеждане на политиките за населението са породени не само от промените в социално-икономически условия, но и от различията в демографските профили на етническите общности. Анализът на демографските процеси у нас показва нееднаквост в признаците на проявленията им при различните етноси. Това изисква по-специално внимание на етническия разрез на перспективите на демографското развитие на страната. В глобален аспект завоалирането на този проблем има известна оправданост, но в национален мащаб игнорирането му означава дистанциране от същинския проблем и риск от провокиране на етническо напрежение в икономически, социален и политически план.
Отговорността за развитието на населението в съвременното общество се отнася преди всичко до подобряване на качествените му показатели, но не е за подценяване съхраняването на човешкия потенциал, численото му задържане. Това означава разумно оптимизиране на раждаемостта и плодовитостта, стабилизиране на населението там, където има по-голяма инерционност, т. е. сред двете по-малки етнически общности у нас — турската и ромската. Решенията са в политиките и мерките за интегриране на това население, за осигуряване на еднакви условия за образование и грижи за децата, преодоляване на по-високата безработица, необразоваността, професионалната деквалификация и бедността. С течение на времето затвореността, географската компактност и изолираност на етногрупите ще продължи да намалява и заедно със свободното им движение у нас, в европейските и други страни, неминуемо ще расте възприемчивостта им към нови модели на демографско поведение. При тях също се променя обликът на семейната среда, семействата стават нуклеарни, нарастват свободните брачни съюзи, възприема се градският начин на живот.
Като страна от Европейската общност, възприела редица принципи на глобализацията и регионализацията, включително и в областта на развитието на населението, на България й предстоят труден път и нови изпитания относно демографското й развитие. В политиките й в тази област безусловно имат място европейските приоритети и ориентации. Съществена част от тях неотменно ще следват националния опит в отчитане ролята на човешкия фактор, ще се утвърждават и доразвиват националните ни традиции в отношението към семейството, децата, нацията, ще се търси потвърждение на ценностите, свързани с родовата принадлежност и продължението на рода и произтичащата удовлетвореност от тази най-естествена потребност на човека — да осигури възпроизводството си.
Уроците на историята и резултатите от досегашния ни опит са надежден съюзник пред неумолимото ни неблагоприятно демографско бъдеще, но достатъчно значимо и благородно като национална кауза и стратегия.
Литература:
Белчева, Мария. Социално-демографско развитие на поколенията.- В: Населението на България в началото на ХХI в.- София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2011, с. 53.
Борисова-Маринова, Кремена. Демографски аспекти на възпроизводството на работна сила в България.- В: Демографските процеси и работната сила в България.- София : ЦИН-БАН и др., 2008, с. 21-45.
Вълчев, Ангел. Тъмраш.- София: ОФ, 1973.
Гавазки, Ивайло. Проекция на демографските процеси в България спрямо тенденциите на глобалното развитие.- В: Глобалната криза и България.- София, 2012, с. 256-274.
Гандев, Христо. Българската народност през вековете. 2 изд.- София: Наука и изкуство, 1989.
Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията на България.- София, 1930.
Демографско развитие на РБългария.-София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2005.- 423 с.
Здравеопазване.-София: КСИ при МС; НСИ, МНЗ (за съответните години)
Калчев, Йордан. Териториална мобилност на старите хора.-Трети национален форум на изследователите по стареенето на населението в България.- София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2012, с. 186-196.
Минков, Минко. Виждания върху стратегията за изграждане на демографската политика на България .- Год. Варн. свободен унив., 2, 1996, № 1, с. 106-119.
Минков, Минко. Демография (Учебник).- София: Албатрос, 1999, 304 с.
Минков, Минко. Демографската политика в България изисква провеждането на рационална демографска политика.- Население, 2005, № 1-2, с. 34-55.
Минков, Минко. Насоки на демографската политика съобразно препоръките и опита на международните институции.- В: Европейското бъдеще на България и развитието на населението.- София: ЦИН-БАН, 2005а, с. 62-79.
Минков, Минко. Пропуснахме ефективното възпроизводство на населението.- Год. Варн. свободен унив., 4, 1998, № 1, с. 32-34.
Михова, Геновева. Демографската политика в България. Традиции, обществени потребности, съвременни измерения.- София:Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2013, 240 с.
Михова, Геновева, Зина Андреева. Съвместяването на професионалния труд и родителството като приоритет на политиката за заетост на младите хора.- В: Младите хора в европейска България.- София: ЦИН при БАН и др., 2007, с. 595-613.
Михова, Геновева, Пенка Найденова. Демографски последици за България от войните на Балканите (1912-1913).- Икономика и управление, 2014.
Найденова, Пенка, Геновева Михова, Ели Атанасова. Професор Минко Минков. Научнотворчески път.- София: ЦИН при БАН, 2009, 272 с.
Найденова, Пенка. Структурните промени в икономическия и демографския растеж на България.-В:Пътна карта за европейски изследвания по стареене на населението.- София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2012, с. 123-129.
Народонаселение. Энциклопедический словарь.- Москва, 1994, 640 с.
Населението на България в началото на ХХІ век: Състояние и тенденции.- София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2011
Наумов, Никола. Население и трудови ресурси.- София: ВИИ, 1978, 281 с.
Национална стратегия за демографско развитие на РБългария 2006 —2020 г.- София, 2006, 70 с.
НСИ. Статистически годишник на НСИ [за съответните години]
Попов, Кирил. Стопанска България през 1911. Статистически изследвания.- София: Държавна печатница, 1916.
Семейни модели и миграция.- София, 2007,191 с.
Съобщение на Европейската комисия „Към Европа за всички възрасти” 1999.
Ташев, Спас. Трайно заселване на задгранични българи в България през 1878-1945.- Население, 2000, № 1, с. 17-30.
Фадеева, И. Л. Официальные доктрины в идеологии и политики Османской империи.- Москва: Наука, 1985.
European Commission. Directorat-General for Employment in Europe 2007. Brussels.
НСИ. Демографски процеси през 2012 г. (www.nsi.bg/bg/content/2934)
Становище на Европейския икономически и социален съвет относно „Семейство и демографско развитие, Брюксел, 14 март 2007. http://www.eesc.europa.eu
Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.