СИЛАТА НА БЪЛГАРСКИЯ НЕГАТИВИЗЪМ

Иван Стоянов е завършил право в Софийски университет. Има публикувани две книги с юридическа тематика. Работи като консултант. Интересува се от философия и история. Живее в София.

Силата на българския негативизъм е в неговата вярност — малко от лошите неща, които си говорим за България и българите, не са верни. Слабостта му е в това, че е негативизъм — възможно най-неблагоприятната нагласа за постигане на какъвто и да е успех. Поради това всеки, който иска българите да направят нещо полезно за самите себе си, е принуден да заобикаля неприятните истини. Казано по-просто, е принуден да ги лъже.

Лъжата е много ефикасно средство за постигане на желано поведение. Точно затова плашим децата си с Баба Меца или им обещаваме подаръци от Дядо Коледа. Не защото ни е кеф да ги мамим, а защото това е подходът, който разбират. Децата стават възрастни тогава, когато се научават да виждат истината за живота каквато е. Същото се случва и с народите.

Традицията българският народ да бъде лъган за собственото му благо започва от Паисий Хилендарски. Факт е, че неговата „История“ е допринесла за пробуждане на националното самосъзнание. Факт е обаче и че тази книга не е историческа, а пропагандна. Тя е смесица от неприкрито плагиатство и откровени лъжи. Но при тогавашното интелектуално ниво на българите това е бил единственият път към тяхното съзнание.

Факт е, че кланетата по време на Априлското въстание са допринесли за започване на Освободителната война. Факт е обаче и това, че провокирането на тези кланета е било основната цел на апостолите. За да закарат българското население под ножа, те са го лъгали най-безогледно. Но това е бил единственият начин въстанието да започне.

Отношението към подобни факти е много сложен морален въпрос. Но то е и много точен измерител на обществената зрелост. А от­кровеното им разглеждане е катализатор на общественото развитие. Защото съществуването на безкористни, благородни лъжи все пак е по-скоро изключение. Много по-често се лъже злонамерено, с цел политическа изгода.

Ние сме възпитани и живеем в атмосферата на патриотични полуистини — и за историята, и за съвременността. Много хора все още вярват, че измислянето на положителни примери е най-добрият път за развитие. Оттук се ражда и негативизмът, който непрекъснато ни напомня за другата част на истината и вярва, че правилният път е точно такъв. Проблемът е, че ние все още не умеем да съберем тези две части и да видим истината каквато е, а не каквато ни се иска да бъде.

Умението да се прави това всъщност е границата между изоста­налите и напредналите народи. Истината за проблемите, най-вече обществени, е възможна само тогава, когато ги разглеждаме в тяхната цялост. А самата тя е най-полезна тогава, когато върви заедно с начина за решаване на проблема. Големият недостатък на негативизма, неговата вреда е, че посочвайки нашите проблеми и дори разрушавайки донякъде техните основи, той не дава решения, не дава възможност за напредък.

Жизненото пространство на българския негативизъм

Днес ясно виждаме огромните разлики между собствените си резултати и постиженията на по-напредналите народи. Същевременно вярваме, дори приемаме за даденост своята равнопоставеност с тях. Точно това е пространството, в което живее българският негативизъм — между внушената увереност в националното ни можене и реалните, всекидневните  резултати на това можене.

Едната граница на това пространство е изградена от факти, втората — от пропаганда. Основният £ автор е държавата и затова точно срещу нея днес е насочена практически цялата сила на негативизма. До голяма степен това е естествена реакция, естествено връщане на махалото след дългите години лъжи, с които държавата създаваше у нас завишена представа за нашите възможности.

Тя, нейните образователни и пропагандни институции са формирали и все още продължават да формират у българите фалшиво самочувствие. Апотеозът е периодът, когато тоталитарната държава брани лъжите си по възможно най-радикален начин, отнемайки на своите граждани възможността да се сравняват с околния свят.

Забраняват се пътуванията в чужбина, заглушават се чуждите медии, отнема се достъпът до огромна част от човешкото културно наследство, жестоко се цензурира всичко външно – литература, музика, наука. Тоталната цензура освобождава пространство за една всеобхватна пропагандна машина, която помпа българското самочувствие. Тук присъстват всеобщ и непрекъснат медиен натиск, нагледна агитация, подбрани литература и кино, постоянна военно-патриотична пропаганда, тотална идеологизация на всички страни на обществения живот, непрекъснато изтъкване на всякакви, дори и най-дребни национални успехи в спорта или музиката и така нататък.

Цялата тази машина се срути в момента, в който изчезна нейната възможност за самоизолация и хората получиха възможност за сравнение. Резултатът от това сравнение се оказа тежък комплекс за национална малоценност. Една огромна част от населението просто избяга от страната, много други се канят да го направят, а всички заедно редовно се отдаваме на национален нихилизъм.

Все пак една част от пропагандната машина оцеля — тази, която не се е сравнявала с външния свят. Оцеля системата на българското историческо образование.

Негативизмът като рожба на национализма

Колкото и парадоксално да се стори на мнозина, но националният ни негативизъм е директен продукт от българския национализъм. Логиката на живота неизбежно ни води от едното към другото. Основните етапи по този път са самохвалство, сблъсък с реалността и оценка на резултатите.

В книгата си „Осмисляне на историята“ големият историк и социолог Арнолд Тойнби казва: „Селяните, подхванати от вихъра на историята, засмукани от цивилизацията, за да осигурят материално привилегированото малцинство и до днес остават най-нещастен събрат на онези примитивни общества, които цивилизацията все още не е погълнала. В съзнанието на селянина правителството винаги е също толкова безмилостно и неизбежно зло, каквито са войната, чумата или гладът.“

Характеристика колкото точна, толкова и тъжна. Тя означава две прости неща. Първо, селянинът стои на най-ниското стъпало на цивилизационното развитие. По-долу от него е само дивакът. Второ, за селянина правителството, а оттам и държавата с цялата й администрация, са враждебна, потисническа сила. И той по всички възможни начини се бори с нея. 

Към момента на Освобождението българското население практически изцяло се е състояло от селяни. С този човешки материал България е трябвало да гради новата си държавност. Върху тази основа е била нахлузена цялата система на модерната европейска държава с нейните институции, закони, партии и избори. По необходимост логиката на държавното строителство е била обърната наопаки — не от основите към покрива, а точно обратното.

Като контраст можем да посочим други народи, които са добили своята държавност много по-късно от нас — чехите или финландците. Получавайки националната си независимост четиридесет години след българите, те на секундата са ни изпреварили в делото на държавното си изграждане. И причината е, че вече са били цивилизовани градски общества. Това им е позволило веднага да се превърнат в подредени, демократични, проспериращи страни, които и днес са далеч, далеч пред нас.

Новосъздадената България обаче не е разполагала нито с друг избор, нито с по-добър човешки материал. Най-неотложната й задача е да се формира у населението чувство за национално достойнство и национално единство. Тук тя е била изправена пред същия проблем, пред който са стояли Паисий и апостолите — как да бъде накаран народът да върви напред? Единственото възможно средство тогава е била идеологията на национализма.

В условия, когато не е имало нито радио, нито телевизия, а и грамотните хора са били рядкост, основен инструмент за насаждането й става образованието. По Паисиевия почин то се напълни с безброй митове, в най-добрия случай — с огромен брой напълно несвързани със съвременната ни действителност исторически факти в прослава на българската държавност. А тъй като не е било възможно това да се прави без упоменаване на околните народи, така формираният начин на мислене неизбежно е бил не само националистичен, но и конфронтационен.

Само че същото правят и нашите съседи. В края на XIX в. нацио­нализмът доминира в Европа и всичките новоосвободени балкански народи го възприемат и прилагат. Тогава те очевидно не разбират, че поради своите размери и ниво на развитие никой от тях изначално не е бил в състояние да образува икономически, политически и културно независима държава. Затова и резултатите са много по-различни от очакванията им.

Копиране от т. нар. Велики сили, яростна надпревара със съседите и най-вече собствената изостаналост довеждат до появата на истерични идеи за Велика България, Велика Румъния, Велика Сърбия, Велика Албания и т.н. Неизбежният сблъсък на тези величия превръща Балканите не просто в барутен погреб, а във взривил се барутен погреб на Европа. Още след Първата световна война национализмът осигурява на Балканите това, което останалата Европа получава след Втората — огромни жертви и разруха, където няма победители. С тази разлика, че Европа осъзнава този урок и създава Европейски съюз, докато Балканите продължават да са източник на проблеми и нестабилност.

Днес от дистанцията на повече от век цивилизационно развитие можем критично да погледнем към този етап от развитието си. Още повече че днес пред очите ни същото театро разиграват нашите македонски съседи. Предизвикателното нахалство, с което си присвояват чужда история и постижения, днес е просто смешно. За щастие е и безсилно. А ако всички наоколо бяхме на същия акъл и нямаше кой да ни спре да се избиваме?

Основната цел, основният критерий за успеха на българския национализъм е доказването на нашето превъзходство над околните. Те на свой ред правят същото и като резултат всички национализми на Балканите рано или късно търпят провал. Потенциалът на самохвалството ни се изчерпа. Този провал доведе до неизбежната обратна реакция — търсене на истината в отрицание на наложените ни ценности. Не подмяната им с нещо по-добро, а само тяхното отричане. Точно това е негативизъм. Днес очевидно ни липсват ценности и идеи, които да се преборят с него в общественото съзнание.

Демитологизацията като лекарство срещу негативизма

Разрушителното влияние на негативизма е огромно. Наложително е да се отървем от него и начинът е само един — да премахнем раздвояването между истинските и въображаемите ни възможности. Понастоящем българският народ е достигнал онази степен на развитие, когато децата почват да се съмняват в съществуването на Дядо Коледа и Баба Меца. Затова запяват песнички от типа „Черна катафалка мина, Дядо Коледа почина“. Те просто не могат повече да живеят с измами, колкото сладки и приятни да са те. Те осъзнават разликата между измисления и реалния свят.

Българският негативизъм е проява на подобно узряване — хората виждат и осъзнават реалността. Негативизмът е реакция срещу официалните лъжи. Тези лъжи обаче имат две нива. Едното са непосредствените политикански лъжи, които ни заобикалят във  всеки­дневието. Те могат да предизвикат краткосрочни публични реакции, но само толкова.

Второто, много по-дълбоко ниво, е дългогодишното натрупване, напластяване на лъжите. Знаем, че повторената хиляди пъти лъжа става истина, превръща се в даденост. Такова повтаряне формира начина на мислене и с пълна сила важи за нашето историческо образование. Прекрасен пример е организираната преди време истерия около Батак.

Ако оставим настрани научната част и погледнем само към фактологията на конфликта, ще видим следната последователност. Българо-немско изследване произвежда доклад, публикуван в малотиражно научно издание. Докладът очевидно няма нито публицистична, нито политическа насоченост, а се занимава с непосредствената задача на науката — търсене и обяснение на факти. Авторката излага и аргументира своята теза, че част от известните снимки за Баташкото клане не са автентични, а са направени от полския художник Антони Пьотровски при подготовка на картината му „Баташкото клане“ години по-късно.

Докладът предизвиква добре организирана реакция, която включва няколко елемента (1). Първо, чрез масовите медии на авторката се приписват твърдения, които тя никога не е правила и започват възмутено да ги оборват. Второ, отказват каквото и да е академично обсъждане на истинските й тези. Трето, максимално използват престижа на държавните институции  – Президентство, НИМ, БАН за дискредитиране на авторката и проекта. По същия сценарий преди време са били тъпкани и Пастернак, и Солженицин.

Като цяло кампанията очевидно е била насочена към т. нар. обикновенни хора и бързо докарва част от тях до националистическа истерия. Погледнато изолирано и статично, това е типична политическа акция с цел печелене на електорални симпатии. Дали е била успешна за организаторите? Ако съдим по липсата на продължение, едва ли. Срещу кампанията се обявява значителна част от академичната и културната общественост, която осъжда действията на президента и неговите съюзници.

Каква е равносметката от този епизод? Всъщност това е история с отворен край. Организаторите явно не са очаквали такъв силен отпор и негативна оценка от интелектуалната част на обществото. Академичните кръгове пък явно не са очаквали толкова груба атака. Техният отпор е бил силен, но не прерасна в контранастъпление.

Подобен изход е много показателен, защото се сблъскват два не само разнопосочни, но и разнородни процеса – митологизирането и демитологизирането на историята. Първият процес, включително и защита на вече изградените митове, винаги е организирано политическо мероприятие. Зад него стоят ясно различими интереси и лица. Напротив, демитологизирането е стихиен процес, чрез който се проявява общото развитие на обществото. Демитологизацията не е нечие целенасочено действие, а естествен резултат от интелектуалното узряване. Точно както с Дядо Коледа.

Още по-важна е моралната страна на въпроса. Желанието да извле­чеш политически дивиденти от дългогодишни, осветени от време и авторитети митове, здраво вплетени в националното съзнание и традиция, е разбираемо. Тези митове са били създавани точно за това. А да се обявиш против тях, е преди всичко огромно нравствено усилие. Да знаеш неприятната истина, е едно, да я кажеш пред всички, е съвсем друго. И това нравствено усилие идва съвсем навреме, защото и в нашата страна започва да се осъзнава нещо много важно – времето на национализма и породените от него митове свърши.

Еволюция на историческата митология

Митологизирането на историята се състои в нагласяване на реални факти към текущите политически нужди. Неудобството е, че тези нужди имат качеството да се променят с времето, поради което се налага да се променя и съответният мит. Изключителната чувствителност на темата за Баташкото клане се определя от това, че трагедията му може буквално да се пипне с ръка. Веществените доказателства карат хората отново и отново да съпреживяват страданието на жертвите. За съжаление, чистите човешки емоции винаги са били най-добрата почва за манипулация. В случая с тяхна помощ са засенчени, дори заличени от народната памет две много неудобни за нашата национална гордост обстоятелства. Ние, нашето масово съзнание, знаем, че в Батак турците са клали българи, въстанали в стремежа си да се освободят срещу омразния поробител. Действителността обаче не е такава. Първо, клането било извършено от българи. Второ, в Батак не е имало въстание.

Докато е била жива възрожденската традиция, определянето на българската народностна идентификация е ставало на верска, а не национална основа и първият факт не е смущавал никого. Векове наред мюсюлманите са били врагове на християните независимо от етническите корени на едните и на другите. Но когато тази традиция е изместена от идеологията на национализма и водещо значение придобива националността, това се превръща в проблем. Баташкото клане обаче е било вече толкова известно, че не е можело просто да се забрави. Затова българската историческа литература, включително и учебниците, се напълниха с описания на вилнееща турска войска. Постепенно тя се подмени с турски башибозук, а после и просто с помаци. Вече много години вместо думата „помаци“  навсякъде се използва „българи-мюсюлмани“, но в дадения случай все още никой не смее да го направи.

По подобен начин се ражда и митът за въстание. Трябва да се помни, че от самото начало осъдителният патос за случилото се в Батак се е основавал преди всичко на това, че населението му е било репресирано невинно. Макгахан – очевидецът, който е донесъл цялата история до знанието на Европа и света, е акцентирал в репортажите си точно върху това, че там не е бил убит и един турчин. Причината е много ясна и рационална — наказателните репресии срещу население, въстанало срещу властта с оръжие в ръка, не са могли да породят съчувствие в тогавашна Европа. Точно така англичаните са постъпвали тогава с ирландците, руснаците — с поляците, австрийците — с унгарците. Да се търси тяхната съпричастност с описания на жестокостите по отношение на реално въстаналите Панагюрище или Клисура е било безполезно. Съвсем друго са невинно убитите батачани.

Тази жалост обаче е била необходима само докато работи като аргумент за освобождаването на страната. Когато вече независима България започва да се изгражда като военна сила, образът на избити без съпротива българи става неудобен. Военното възпитание в условията на всеобща военна служба неизбежно изисква от всяка държава да използва концепцията за всеобщ национален героизъм. С други думи, необходими са примери за масова смелост и саможертва. И българската историческа литература отново се настройва към изискванията на момента с описания на безнадеждната, но героична борба на въстаниците.

Държавата сме ние

Както споменах в началото, лъжата е много ефективно средство за постигане на желано поведение. Държавата ни дълги години е използвала този инструмент спрямо собствения си народ. Днес е много по-трудно най-вече защото за сто и тридесет години цивилизационно развитие сме постигнали огромен напредък. Все по-точно преценяваме мястото си в редицата на европейските народи и се опитваме да вървим в крак с тях.

Тук негативизмът може дори да е полезен, ако не отива до крайности. Всички сме чували българският народ да бъде обявяван за генетично увреден или природно неспособен. Този песимизъм е самоубийствен. Още повече че той се наслагва върху втората основна съставка на селския ни манталитет — недоверие и враждебност към държавата и нейните институции.

Ние все още използваме държавата като психологическа преграда между реалността и нас самите. Навикът да прехвърляме върху нея собствените си негативи, да говорим за нея „те“ вместо „ние“ е огромен проблем за нас. А това, че държава и народ са едно и също, са знаели още древните римляни, които са оставили на потомците безсмъртния си афоризъм: „Прост народ – слаба държава“.

Всички знаем, че действията, които държавата изисква от нас, почти винаги са много неприятни. Тя ни налага множество законови ограничения, принуждава ни да се разделяме с част от имуществото си (плащаме данъци). Тя ни праща по бойните полета да даваме живота си в името на нейното съществуване. В идеалния случай гражданите правят всичко това доброволно, защото разбират най-важното — че държавата е тяхна, че държавата са самите те, че срещу тези жертви тя им осигурява мир, свобода и просперитет. Но това важи само там, където важи формулата „От народа, чрез народа, за народа“. Важи за държави, създали се в процес на естественото развитие на собствените им народи и израснали заедно с него.

XX век с всичките му революции още веднъж убедително доказа, че определящо за съдбата на всяка държава се оказва единствено нивото на развитие на нейния народ. Най-добър пример в тази насока ни дава разпадналият се Съветски съюз и неговият социалистически лагер. Отделните му части, сега вече самостоятелни държави, много бързо си намериха място в точно съответствие с тяхното можене. Прибалтийските републики се озоваха в ЕС, средноазиатските се превърнаха в откровени семейно-феодални диктатури. А България и Румъния болезнено се лутат между своите възможности и изискванията на цивилизована Европа.

Когато европейските институции ни казват, че България е най-бедната държава в Европа, те всъщност ни казват, че българският народ е най-изостаналият народ на континента. Защото знаят, че богатството на една държава зависи само и единствено от знанията и уменията на нейното население. А ние ги разбираме, че нашите държавни институции, нашето правителство не се стараят достатъчно, за да ни направят богати.

Когато те ни казват, че България е най-корумпираната държава в Европа, те ни казват, че българският народ е народ с най-низките нравствени критерии на континента. А ние ги разбираме, че нашите държавни институции, нашето правителство не е изловило лошите и не ги е вкарало в затвора.

Като народ все още не сме дорасли да напълним с качествено съдържание заетата отвън държавна форма. Но в това отношение не сме уникални — подобно разминаване е много разпространено и е известно под названието трайбализъм, т.е. племенност. Той се проявява най-вече в предпочитането на местните културни, религиозни, политически разбирания и ценности пред общочовешките.

Цялата ни нова история е една вихрушка от политически хаос, военни преврати, загубени войни, външно управление, разноцветни диктатури, безсмислени атентати, имиграционни вълни и какво ли още не. Крайно неприятни, но напълно съответстващи на цивилизационното ни равнище. Затова лошото функциониране на държавната машина в България засега е неизбежно. Причината е в продължаващия сблъсък между местните културно-битови ценности и копираните отвън политически правила и институции. Ще се изравним с цивилизованите народи тогава, когато усвоим тези ценности. Тогава и негативизмът ни ще изчезне от самосебе си.

Простотия българска

Каква е причината, която ни пречи веднага да заживеем като народите, на които толкова завиждаме за високия стандарт и качество на живота? Най-често я наричаме простотия. Затова напоследък задавам на околните един и същ въпрос — какво значи това?

Най-честият отговор е изненадано мълчание. Явно това е една от онези думи, които се използват толкова често, че никой не се замисля какво точно означават. В най-добрия случай ме препращат към Тълковния речник. Думата простотия там я има – за разлика от думата простащина, която също не остава без приложение в нашата действителност. Тя означава „Качество или проява на прост (в 6 и 7 знач.) човек“. Значения 6 и 7 на „прост човек“ са: „6. Необразован, неграмотен. Поради липса на пари остана прост. 7. Невъзпитан, недодялан, глупав, слабоумен.“

Явно тези определения са дадени в онези блажени години, когато все още сме могли да се самозаблуждаваме, че простотия означава само необразованост, а образование е равностойно на култура. Днес всеки у нас има поне една, а често пъти и повече дипломи, а простотията и простаците все не свършват и не свършват. Тълковният речник явно изостава от живота и това ми дава кураж да предложа собствена дефиниция.

Простотията е неумение да се живее по правилата на по-цивилизовано, по-сложно организирано общество. Простащината пък е демонстративно, п¥казно нежелание да се живее по тези правила. Простият човек е този, който не умее. Простакът е този, който не ще. И простотията, и простащината всъщност са две страни на един и същ проблем — собствената ни изостаналост и нашето отношение към нея.

Да бъдеш прост не е вина, а беда. Простият човек може да има множество достойнства — да бъде работлив, добър, честен, дори умен. Той може искрено да се стреми към по-добър живот, но липсата на подходяща обществена среда да му пречи. А подходяща среда се създава бавно — толкова бавно, че времето за това се измерва не с години, а с поколения.

Цивилизационното развитие не е еднократен акт, а процес. Поради това няма и не може да има някаква ясна граница – от едната страна на която си още прост, а веднага след нея вече си културен. В България има и от едните, и от другите, но основната маса са хора в преходно състояние. Ние сме в процес на преминаване от просташкия, селския, ориенталския начин на живот към цивилизовано, градско, европейско общество. Образно казано, целият български народ вече си е тръгнал от селото, но още не е пристигнал в града. Този процес е най-основното, което се случва в страната ни от Освобождението насам и  е много далеч още от завършването си.  

Единствената машина, която може да превърне човека от просто в цивилизовано същество, е градът. Истинският, голям град. Не село, не малко градче, както у нас срамежливо викат на големите села, а наистина голям град с традиция на градско живеене, каквито в България са малко. Хората се дигат от селата и отиват в тези градове, където за две-три поколения се превръщат в граждани. И сме в разгара на този преход. Затова градовете ни са като фронтова линия между простотия и цивилизованост. Тя минава през отношението ни към чистотата, към музиката, към животните, към пушенето, към всичко.

Може да онагледим това с пример, който всеки от нас всекидневно има пред очите си – циганите. Ние искаме от тях абсолютно същото, което европейците искат от самите нас — да работим повече, да крадем по-малко, да живеем по-чисто. Циганите реагират на тези искания по абсолютно същия начин, по който реагираме и ние. Една част разбира предимствата на по-цивилизования живот и се опитва да живее по неговите правила. Другата съзнателно и упорито се противопоставя на промените. Третата, най-многобройната, просто върви по течението.

Причината за такава реакция и сред цигани, и сред българи е една и съща — това е националната култура на двата народа, най-вече обществената им култура. С други думи, отношението едни към други, отношенията към и в обществото.

Българският народ не е нито народ-идиот, нито народ-престъпник. Той е народ-дете. С детски разбирания и детско можене. Че не сме на нивото на другите, се дължи не на това, че сме природно неспособни, а на това, че сме стъпили на пътя на развитието си много по-късно от другите. Предстои ни да се научим на много неща, както и да се разделим с много заблуди. Най-важното, което трябва да усвоим, не са някакви технически или организационни умения, а нравствените, моралните правила за функциониране на съвременното общество. Най-важното за нас не е образованието, а възпитанието.

Технологиите на обществените отношения са изживели също толкова продължителна и дълбока еволюция, както и технологиите в останалите сфери на живота. Понеже искаме да се радваме на резултатите от тяхното прилагане, трябва да ги усвоим и да ги прилагаме. Можем донякъде сами да се образоваме – самообразованието е доказано добър начин за развитие. Но пък никой не е и чувал за самовъзпитание. Това сами не го можем. Затова основното усилие на развитите страни спрямо нас е за издигането ни до нивото на европейските морални стандарти. В това е смисълът на цивилизационния натиск, на който ни подлагат.

Къде сме …

Днес ние стъпваме на същия път, по който европейските държави вървят отдавна. Точно както е казал цитираният вече Арнолд Тойнби: „През нашия век главното за общественото съзнание става неговото самоосмисляне като част от по-широк свят, докато за обще­ственото самосъзнание на миналия век е било характерно да приема себе си, своето общество като затворен свят.“

Къде е мястото ни в този широк свят? То много точно е посочено в интервюто на Харалан Александров във в. „Труд“ от 5.07.2010 г. „Ние сме нация от неуспешно урбанизирани селяни. Селото опустява, но селският дух тържествува и превзема града. Това, че хората живеят в градовете с телевизорите си, а не в селата с прасетата и кокошките, не означава, че са станали граждани. По своята дълбока социална и културна принадлежност ние си оставаме селяни, макар и развратени от градските кефове.“

„Tова (на ГЕРБ) е първото автентично представителство на типичния българин във властта — самороден и самонаправил се елит, почти недокоснат от външни цивилизационни влияния — истински триумф на родната демокрация. Налице е пълно манталитетно съвпадение между „народа“ и управляващите. След 20 г. бъхтене и търсене най-накрая се роди на местна почва съвършеният популистки лидер, възникна тази здрава и неделима сплав между Борисов и влюбения в него електорат… В нашата нова история сме постигали такава политическа хармония само при славното управление на земеделците начело със Стамболийски.“

В голяма степен споделям всяко от тези твърдения. Това, което не ми харесва, е статичният характер на нарисуваната картина. Вярвам, че посоката на движение е по-важна от достигнатата точка. Затова ми се иска да добавя малко динамика към цитираните пасажи.

„Неуспешно урбанизираните селяни“ е определение, страдащо от неточност. Правилната дума не е неуспешно, а недостатъчно и разликата е в това, че този процес продължава. Стига да погледнем един век назад, за да се убедим колко далеч сме отишли напред. И продължаваме да вървим, макар че това ще ни отнеме още няколко поколения.

Градът превръща селяните в граждани не с градските си кефове, а с това, че ги принуждава да вземат решения в много по-сложна, по-разнообразна и по-динамична среда. Най-елементарен пример е уличното движение. Често се случва да видим по софийските улици обърканото и плахо движение на автомобили с провинциални номера. Софиянци са по-добри шофьори не защото са по-даровити, а единствено защото са принудени всекидневно да се движат в много по-труден трафик. Уменията се създават от трудности и това важи за всички сфери на живота. Градът е много по-трудна жизнена среда от селото и не пита, дали новодошлите искат да живеят по неговите правила или не. Той просто ги принуждава да го правят и ги подрежда в живота в зависимост от тяхното можене. Това е надпреварата, която създава прогреса.

Не съм съвсем съгласен и с иронията на Харалан Александров за сегашното управление. Истински компетентно правителство в България засега по принцип е непостижимо, защото като народ все още не сме се научили сполучливо да се самоуправляваме. Досега българският народ дори не е умеел сам да излъчва политици и е трябвало да избира между спуснати отгоре и изградени основно върху манипулативни технологии политически проекти. Днес народът за първи път е избрал себеподобни да го управляват. Това е крачка напред, а не назад.

 Вярно е, че и като електорат, и като членска маса, и като ръководни лица в ГЕРБ преобладават простите хора с всичките им недостатъци, включително очевадна управленска некомпетентност. Но такава е основната маса от българския народ и по-добре е да управляват те, отколкото рафинирани измамници. Протестният вот, който е довел ГЕРБ на власт, е бил преди всичко морално мотивиран. Той показа, че моралните, нравствените критерии на избирателите са по-високи от тези на досегашната политическа класа. Тя беше наказана за нейния цинизъм и това е една от добрите страни на „манталитетно съвпадение между „народа“ и управляващите“. Успехът на това правителство ще се измерва преди всичко с промяна на моралната атмосфера в страната, колкото и да е плах, непоследователен и труден този процес.

И третото ми възражение – паралелът, който се прави с управлението на Стамболийски. Той е разбираем, но все пак неточен. По-правилно е да се видят приликите и разликите между тези два периода в новата българска история. Единият е след проиграната Първа световна война, вторият — след проиграната Студена война. И в двата случая загубата довежда до падането на едноличните режими — съответно на Фердинанад и на Тодор Живков. И в двата случая пред българския народ се отваря неочаквана възможност да преподреди живота си по един по-добър начин.

Падането на Фердинанд е било последвано дефакто от една гражданска война на всеки срещу всеки. Виждаме преврати и контра­преврати, въстания, четничество, индивидуален и масов терор, безкрайна поредица от политически убийства, фалшифицирани избори, побоища над политически противници и т. н. Както се казва, такава борба за мир падна, че камък върху камък не остана. След 16 години кървав хаос страната се успокои, върна се отново към едноличен режим на монарха. Българският народ убедително доказа на себе си и на околните, че не е дораснал и не умее да се самоуправлява.

Такава ситуация не е нещо ново. Още преди пет века Николо Макиавели е написал: „Много е трудно за един народ, свикнал да живее под властта на господаря, да запази свободата си, ако по някаква случайност я е придобил. Тези трудности са разбираеми, защото подобен народ не е нищо друго освен грубо животно, което не стига, че по природата си е свирепо и диво, но и винаги е било отглеждано в неволя; озовавайки се случайно на свобода и неумеейки нито да се храни, нито да се крие, то става плячка за първия срещнат, който поиска отново да му нахлузи ярема.“

 Последиците от падането на Тодор Живков изглеждат много подобни – срив на държавността, тотална криминализация на живота, разграбване на собствеността и др. Но при цялата си разрушителност тези процеси не ни върнаха към изходната точка. Нямахме нито една от крайните прояви, за които стана дума. Годините след промяната се характеризират с несравнимо по-голяма цивилизованост на политическия живот. Имаме само едно политическо убийство. Нямаме никакви признаци за засилване на непарламентарни тенденции — напротив, изборите у нас все по-добре си вършат работата. Парламентарната демокрация работи.   

Основната причина за това е очевидна — много по-високото културно равнище на българския народ спрямо същото това равнище няколко поколения по-рано. Приликата между Стамболийски и Борисов е в техния популизъм, който им осигурява достатъчно широка подкрепа. Но самата тази подкрепа е много различна. По времето на Стамболийски най-многобройна е била най-простата част от населението — селяните. Тяхната простотия е определяла характера на управлението. Днес не е така.

Днес мнозинството са онези българи, за които казахме, че вече са си тръгнали от селото, но още не са пристигнали в града. Във всички отношения те стоят несравнимо по-високо от Оранжевата гвардия с нейния химн „Грабвайте буците, бийте гражданята!“ Разликата е преди всичко в изминалите оттогава близо сто години цивилизационно развитие. Плюс още една несъществувала тогава причина — осезае­мото присъствие на Европа.

… и накъде вървим

При всичките си критики към нас и с цялото разбиране на сегашните ни възможности, Европа ни прие в своето голямо семейство. Това означава, че тя ни възприема като народ и държава, способни да стигнат нейното ниво и да заемат мястото си като равностоен и равноправен участник. Ако трябва с едно изречение да кажем какво иска от нас, то тя иска в България да има добре функциониращ капитализъм. Днес това е главната посока на нашето движение.

Определящи за капитализма не са нито частната собственост върху средствата на производство, нито пък експлоатацията на човек от човека. Основното качество на капитализма е правото на всеки човек на пряк достъп до резултатите от собствения му труд. Това е оръжието, с което капитализмът е победил както феодализма, така и социализма. При феодализма по-силните просто са отнемали от по-слабите и капитализмът прекрати този грабеж. При социализма уравниловката обезсмисли човешкия труд и съсипа самата система.  

Капитализмът спечели безусловна победа над съветския социализъм. Това стана в пълно съответствие с предсказанията на Ленин, който често е повтарял, че решаваща за изхода на състезанието между капитализма и социализма ще бъде производителността на труда. При капитализма тя се оказа с пъти по-висока. Също толкова точно Ленин е посочил и решаващия фактор — главната производителна сила са хората. При социализма те са работили много по-лошо, отколкото при капитализма. И това е напълно естествено и закономерно. 

Капитализмът разбира, приема и максимално използва природната даденост, че хората се различават по своите възможности. Социализмът се бореше с този природен закон и се опитваше на всяка цена да направи всички еднакви. Това се оказа гибелно за него, защото е възможно само на най-ниско, най-примитивно равнище. Затова отношението на източноевропейските народи към реалния социализъм и съответно резултатите от тяхната дейност са били в една пределно ясно зависимост — колкото по-цивилизован е народът, толкова по-негативно е отношението му към социализма.

Специфичното за българския народ е, че той е най-изостаналият измежду всички, озовали се в тази система. Поради това в България социализмът е бил най-успешен от всички страни в съветския блок. Той наистина дава много на българския народ. Но основната, фундаменталната причина за това е крайно ниското ни изходно равнище. Точно на този фон се открояват основните придобивки, които народът ни е получил.

Затова, преди да погледнем към днешната и утрешната функция на капитализма в България, нека погледнем към  това, което е постигнал у нас социалистическият строй.

Ретроспектива на българския социализъм

Социализмът трайно осигури на българите незаслужено висок жизнен  стандарт. Тази теза вероятно ще породи възражения, поради което искам да отворя една скоба. България вече е изживявала подобен проблем след Освобождението. Икономическата основа на българското Възраждане е наличието на огромен пазар за нашите занаяти — Османската империя. След излизането ни от нея и приобщаването към Европа се оказва, че същите тези занаяти са обречени да изчезнат поради ненужността им в по-напредналия свят. Оттук и онова обедняване, от което толкова горчиво се оплаква занаятчий­ският син Иван Хаджийски в известната си „Оптимистична теория за българския народ“.

България се е оказала неконкурентоспособна и като неизбежна последица от това — бедна. Преодоляването на бедността за огромна част от българското население при социализма се дължи не на предимствата на плановата икономика. Просто България се сдоби с нов гигантски пазар за пласмент на нискокачествените си стоки — СССР. Неслучайно една политическа легенда приписва на Тодор Живков следните слова: „Аз управлявах толкова дълго и толкова успешно, защото разполагах с най-голямата колoния в света — Съветския съюз.“ Може да се спори дали наистина и точно така го е казал, но по същество е самата истина. Изчезването на тази колония ни докара икономическия срив от 90-те години.

Загубата на „огромния руски пазар“ е резултат не толкова на българските грешки, а на отварянето на същия този пазар към света, превръщането му в конкурентен. А какво можем ние на такива пазари? Днес сме част от най-големия и най-богатия пазар в света — Европейския съюз. Нямаме никакви пречки и ограничения за износ към него. И какво изнасяме? Най-вече неквалифицирана работна ръка.

Другият решаващ фактор за успеха на съветския модел у нас е бил добре познатият начин на държавно управление. Тоталитарният режим е висша форма на патернализъм, на обществена патриархалност. Българското общество е било точно такова и затова толкова органично се вмества в този модел на управление. Още повече че самото му формиране се извършва в условия, много близки до българските.

До 1928 г. в СССР е процъфтявала творческата свобода, икономиката се е развивала по ненасилствен начин, селяните са се разпореждали с дадената им земя, няма политически терор, гражданите достатъчно свободно могат да пътуват в чужбина. Въпреки всичките си проблеми, страната не се е страхувала да се сравнява с околния свят. Напротив, смело е  пропагандирала своя начин на живот.

И отведнъж всичко се променя — границите се затварят, започват политическите процеси, жестоко се налага колективизацията, в индустрията се преминава към непоколебимо централизирано планиране с неговите петилетки. И всичко това под мощните акорди на всепроникващата, непрекъсната пропагандна машина. Ражда се тоталната диктатура, която още помним.

Каква е причината за тази промяна? Тя е проста. За десет години съветските водачи са разбрали, че от само себе си никаква радикална и положителна промяна в мисленето и поведението, а следователно в моженето на народа няма да настъпи. Освободеният труд няма да се отблагодари с по-висока производителност, с по-съзнателна дисциплина, с по-голяма готовност да се работи за общественото благо. Разбрали са, че никакви политически стъпки не могат бързо да компенсират културното и цивилизационното изоставане. И ако искат успешно да управляват, трябва да се върнат към добре проверените практики на всяка една диктатура — лъжа, заплаха и насилие.

Успехите от прилагането на тези средства са се оказали толкова огромни, че скоро от средства те се превърнали в цел. След смъртта на Сталин насилието в общи линии се свежда към заплаха от насилие, но пък лъжите разцъфтяват в неимоверни размери. Те се превръщат в самоцел, а тяхната защита срещу очевидните житейски и политически истини — в смисъл на съществуването на режима. Особено деморализиращо се оказва това за новите поколения, които навлизат в живота с искрено желание да го подобряват, а се сблъскват с всеобхватния и циничен двоен морал.

Именно моралната, нравствената слабост на социализма се оказва решителна за неговото срутване. Десетилетия на очевидни лъжи съсипаха както вътрешната му подкрепа, така и първоначалната външна симпатия. Ново и ново наслояване на лъжи натиска надолу всяка сфера на обществения живот, докато цялото това устройство не се срути.

Третият основен фактор за успеха на съветския модел у нас е неговият модернизационен характер. Повечето от нас си спомнят самодоволния застой, но в началото социализмът се е развивал изклю­чително динамично. Един от най-известните му лозунги от това време е „Догнать и перегнать!“ Той ясно показва както разбирането на проблема, така и желанието бързо да го преодолее. Очевидно е, че в страни с крайно изостанало население основните усилия се насочват към най-неграмотната част и й позволяват рязко да дръпне напред.

В България, както и в Русия тази  най-изостанала част от населението е и най-многобройната. Затова стремителната модернизация отваря пред множество хора огромни възможности за образование, професионално и лично развитие. Естествено е те да са благодарни на системата, която им дава това.

А какво е дал социализмът на другите страни? Тенденцията там е била съвсем ясна — колкото по-цивилизован народ, толкова по-несполучлив социализъм. И това е разбираемо. Причините за това са съвсем същите като у нас, но с обратен знак.

Тоталитаризмът винаги отнема от хората човешките им права и граждански свободи. У нас, както и в самата Русия (да не говорим за Монголия) това почти не се усеща, защото основната маса не само че никога не ги е имала, но дори не е и чувала за съществуването им. Но раздялата с тези права и свободи е била много болезнена за попадналите в съветска зависимост цивилизовани европейски народи.

Социализмът предприема огромни усилия да постигне успехи в науката, техниката, образованието. Само че чехите и германците са ги имали и преди това, и то в много по-добър вид. И това, че им се налага да ги влошават чрез преустройство по съветски образец, никак не им  харесва. СССР се е опитвал да догонва Европа, а не обратното.

И най-важното — социализмът води до рязък спад в жизненото равнище на тези народи. Те са живели много по-лошо, отколкото заслужават, и то само по една политическа причина — не е било допустимо да живеят много по-добре от самите руснаци. Всъщност, Москва се сблъсква с този проблем за първи път още през 1940 г. при окупацията на Прибалтийските републики. В една от публикуваните стено­грами на Хитлер този въпрос се визира много точно: „Сталин наложи болшевизъм в Балтика поради това, че войниците от окупационната му армия са били просто ошашавени, сравнявайки тамошния живот със своя собствен. Първоначално той не е искал това.“

Социализмът не само отнема на тези народи националната независимост, свободата и добрия жизнен стандарт, но и ги изправя във военна конфронтация срещу останалата част на свет. Да се учудваме ли, че те отново и отново се надигат на борба с него?

Перспективите на българския капитализъм

По инерция си мислим, че преди 9 септември в България е имало капитализъм. Това е неправилно. Тогава в страната има смесица от най-разнообразни фактори — най-вече неграмотност, силна патриар­халност с вкус на феодализъм, силна милитаризация и само някакви първоначални елементи на капитализма. Този бульон е бил зает едновременно със самоутвърждаване, водене и подготовка на войни, трупане на богатства, самоунищожителни вътрешни борби.

 10 ноември също не доведе до появата на капитализъм. Какъв капитализъм може да има при номенклатурна приватизация, назначени милионери, всесилни бандитски групировки? Какъв капитализъм в държава, в която е по-лесно да откраднеш, отколкото да заработиш?

Европейският капитализъм много добре разбира, че за успешното му функциониране са необходими два инструмента – свобода и демокрация. Всичките им правила и институции са преди всичко средства, които осигуряват реализацията на това фундаментално право. Свободата предпазва гражданите от произвола на държавата, а демо­крацията пази държавата от произвола на управляващите.

Където свободата и демокрацията не функционират, не може да има капитализъм. Прекрасен пример в това отношение е последната феодална държава в Европа – Русия. Както е редно при феодализма, всичко там е подчинено на силата, на силовите групировки, независимо от коя страна на закона стоят те. И това че ние не сме в същото положение, е заслуга преди всичко на европейското влияние.

Днес, в началото на XXI век, българският народ за първи път е дораснал до такова равнище на цивилизованост, което му позволява достатъчно ефективно да използва предимствата на капиталистическия строй. Защото капитализъм е не толкова икономическо, колкото цивилизационно стъпало в развитието на човечеството. Степента на развитие на хората и на обществото определя характера на икономическите отношения в него, а не обратното. Затова капитализмът може да бъде ефективен само в условията на достатъчно високо ниво на развитие. Днес в България за първи път има почти истински капитализъм, т.е. общество, което започва да разпределя хората според техните лични качества, а не по роднински връзки, партийна или политическа принадлежност, физическа сила и др.

Казвам „започва да разпределя“, защото всички знаем, че през последните двадесет години не е било така. През тези години забогатяването е преди всичко криминално-политическо. И то е било резултат на беззаконието и политическата незрялост в обществото. Днес и правната, и политическата среда в страната са съвсем други. И главната заслуга за подобряване на тази среда в постсоциалистическа България има капиталистическа Европа.

Тези, които искат и могат повече, днес вървят нагоре. Тези, които не могат, затъват. Имущественото и социалното разслоение в българското общество е неизбежно. Важно е то все повече да се определя не от това кой колко е откраднал и приватизирал,а да съответства на уменията, интелигентността и енергията на всеки отделен човек. Това е добре работещ капитализъм, това е, което иска да изгради у нас Европа. И една от неизбежните му бъдещи особености е общественото разслояване.

Усещането за равенство у нас е многопластово. Най-напред то се корени в селската ни култура, където всички се занимават с едно и също, живеят в еднакви условия и по един и същи начин. Втори „слой“ е военната ни традиция. От Освобождението до 1989 г. България е била свръхмилитаризирана националистична държава и цялата държавна пропаганда е насочена в посока омаловажаване значението на индивида в полза на държавата. Гръбнакът на военната подготовка е унищожаването у човека на чувството за собствена значимост. Пълното уеднаквяване — казарма, униформа, храна, има за цел да докаже на всеки, че той е само една безлична част от една огромна маса и че никой не е по-важен от другите. Отгоре на всичко, социализмът с неговата уравниловка добави още един дебел слой към това всеобщо подравняване.

Капитализмът неизбежно разрушава тази еднаквост. Задължителното условие за нормално функциониране на съвременния европейски капитализъм е високото качество на човешкия потенциал. Затова той неизбежно поощрява хора можещи, образовани, правещи нещо полезно за себе си и околните. Напротив, той удря най-силно най-неграмотната, най-простата част от населението, изпращайки ги директно към дъното на обществото. В нашия конкретен случай той  удря също и нашия политико-приватизационен елит, който е спечелил капиталите си по антикапиталистически начин и трудно се справя без властова хранилка. Симбиозата на тези две групи поражда екзотични, демагогско-клиентелистки политически субекти, с които напоследък активно се пълни политическата ни сцена.

В този контекст можем отново да споменем историята около Батак. Много показателно е колко лесно се оказа насъскването на маса малограмотни хора срещу група интелектуалци. Достатъчно бе да им се каже, че „тези“ искат да променят историята. И никой от тази тълпа не се опита дори да разбере какво казват набедените учени. Напротив, с вой и заплахи тя се опита да отхвърля каквато и да е промяна в изградения у нея стереотип.

Тези хора убедително показаха защо са и ще бъдат бедни и прости — те толкова могат. Лошото е, че броят им у нас е огромен. Начинът им на мислене и реагиране ги превръща в прекрасен материал за манипулиране. Затова авторите на подобни провокации още дълго ще се радват на тяхната подкрепа. Само че срещу тази подкрепа самите те няма да получават нищо, ще си стоят там, където са и затова винаги ще бъдат най-негативно настроената част от обществото.

Заключение

Върховна проява на българския негативизъм са предсказания за скорошното заличаване на нашия народ и държава. Аргументите са очевидни — бедност, отслабване на държавността, деградация в образованието, лоша администрация, висока престъпност, демографски проблеми, тежка корупция и т. н.

Звучи неприятно, няма спор. С основание някой може да твърди, че споменатата по-горе мисъл на Макиавели за съдбата на незаслужено освободил се народ, отново се сбъдва у нас. Само че няколко реда надолу великият флорентиец добавя няколко думи, които радикално променят картината. „С подобни трудности, казва Макиавели, се сблъскват народи, които не са били подложени на нравствена поквара. Защото народи, които са напълно покварени, не само че малко време, но дори и минута не могат да живеят свободни“.

В мъчителните двадесет години на прехода песимистите виждат доказателство за мрачните си прогнози. В действителност те доказват точно обратното. Това, че успяваме да не пропаднем толкова време, е истински успех за нас. Да не забравямя все пак, че наистина сме народ, който тепърва започва да се учи да се самоуправлява. Това, че сме все още в детската си възраст, неизбежно ограничава кръга на нашите възможности. Но същевременно ни пази от безнадеждност и поквара.

Децата са оптимисти по природа, защото животът е пред тях. След като се научат да правят разлика между приказките и реалния живот, те минават през още един решителен момент — когато започват да учат сами. Отначало ги принуждаваме да ходят на училище и да си учат уроците, но в един момент  разбират, че учението е нужно за тях самите, а не за възрастните. Същото е и с народите. Досега насила ни бутаха напред, но е време да направим нещо и сами.

* * * * *

Какво е, в крайна сметка, българският негативизъм? Това е разбиране за собствената ни изостаналост, умножено по неумението или нежеланието тя да бъде преодоляна. Това преодоляване изисква няколко наистина трудни стъпки. Първата е да осъзнаем характера на тази изостаналост. Втората е да си наложим същите правила, по които живеят по-напредналите народи.

Стремежът към по-добър живот е в основата на човешкото битие. За България и българите образец отдавна е животът на цивилизованите западни народи. Единствената причина да не живеем като тях сме самите ние — нашето неразбиране, неумение, а често и нежелание да спазваме правилата, по които живеят те.

За да скъсят този път, много хора просто отиват там, където тези правила са изградени и се спазват. Техният успех или неуспех зависят от индивидуалните им усилия и възможности. Несравнимо по-трудно е тези правила да бъдат наложени на българска почва, по тях да заживее цялото  българско общество. Това изисква постоянни и общи усилия. Вече сме на етап, когато не можем да се върнем назад. С ясното разбиране, че много хора искат да вървим по-бавно или да не вървим въобще.

Качеството на живот в България е такова, каквото е, не защото така го искаме, а защото толкова можем. То отговаря на нашето изоставане, а самото изоставане е интелектуално и най-вече нравст­вено. Интелектуалният ни потенциал като сбор от интелектуалните възможности на всички живеещи в тази страна е много по-слаб, отколкото при народите, с които се опитваме да се сравняваме. Но той неизбежно ще се подобрява чрез натрупване и осъзнаване на опит, с навлизането на нови отворени към света поколения, със стопяване на лошо образованите социални групи, с промяна на структурата на обществото. Това е естествен еволюционен процес.

По-трудна е нравствената промяна. Обществената нравственост, общественият морал на Запада са формирали неговото държавно и социално  устройство. У нас процесът е обратен. Чрез заемане на европейските правила ние се опитваме да се изградим като европейска нация. Вече сме се убедили и продължаваме да се убеждаваме, че подражаването само на външните форми на това устройство не ни позволява да постигаме добри резултати. Трябва да приемем и нравствените принципи, върху които те са изградени. Засега водеща роля в тази посока играе външната принуда, но истинският успех е възможен само когато самите ние осъзнаем тази необходимост.   

Българският обществен морал е основната причина за българската изостаналост. Докато не бъде променен, ще си оставаме бедна държава с лошо качество на живот. А за разлика от интелектуалното развитие нравствената промяна не може да мине само с количествено натрупване.

Единственият начин България да се развива, е да подобрява каче­ството на човешкия си потенциал. Развитите народи са тези, където мнозинството е достатъчно високо по стълбичката на културното развитие, изостаналите са онези, където такива хора са по-малко. Силата на негативизма е в простите хора, защото негативизмът е религия на неуспелите.

 

(1) Всеки, който иска да се запознае по-подробно с полемиката, може да се обърне към статията „Баташко клане“ в Wikipedia – http://bg.wikipedia.org/. Там има както обективно описание на полемиката, така и препратки към материалите на участниците в нея.