УПРАВЛЕНИЕТО НА ДУХОВНАТА СФЕРА В БЪЛГАРИЯ (1944 -1989)

0
194

Владимир Мигев е професор в Института за исторически изследвания на БАН. Разработва проблемите в развитието на българското общество след Втората световна война. Автор на книгите  „Пражката пролет – 68 и България“, „Българските писатели и политическият живот в България (1944-1970)“ и др.

Проблемите за ръководството на културата в България по време на комунистическия режим са разработвани вече в българската историография. Но все пак са налице редица „бели петна“, има все още и немалко спорни въпроси.

* * *

Приема се, че периодът 1945—1947 г. е време на политически плурализъм, който засяга и сферата на културата. Тук обаче плурализмът е много, много ограничен. Опозицията е разполагала с четири вестника в ограничен тираж, два от тях не излизат през целия период. Срещу това стои огромен брой централни и регионални вестници и списания, които провеждат линията на управляващите, включително такива като хумористичния вестник „Стършел“ и детския „Септемврийче“. Малко по-неутрални са изданията на Народния съюз „Звено“ ­— един политически и един литературен вестник (последният излиза кратко време) и едно списание. Официалната политическа линия, а това е преди всичко линията на компартията, провеждат и националното радио, и седмичният кинопреглед — два мощни центъра за въздействие върху масите. Почти изпяло в тази насока се води и преподаването в българското училище. С други думи, още през този период духовният живот се ръководи до голяма степен от идеологическия отдел на ЦК на комунистическата партия. Извън неговия обсег са били само частните издателства, но в партийните издания се е реагирало много остро при всяка поява на „вредна книга“, т.е. книга, обикновено преводна, излизаща извън рамките на определената официална линия.

Следващият дискусионен момент е свързан със събитията около романа „Тютюн“ на Димитър Димов. Случаят е широко известен. Романът се появява в края на 1951 г. и е посрещнат с огромен интерес и одобрение от българската общественост. Той обаче е отхвърлен с остра критика от водещите в този момент литературни критици. На 16 март 1952 г. в официоза „Работническо дело“ излиза разгромна статия срещу тях, инициирана от вожда Вълко Червенков. През 60-те години на XX в., когато започва всеобхватната атака срещу Червенков, тази статия е посочвана като една от най-ярките прояви на „култа към неговата личност“ и че тя оказала пагубно влияние за „нормалното развитие на българската литература“. Тази теза се поддържа и днес от повечето историци и културолози, занимаващи се с най-новата история на България, въпреки че тя влиза в крещящо противоречие с фактите. Явно защото тези факти не се познават достатъчно добре. Още тогава, през 50-те години, изтъкнати български литератори посочват, че със статията от 16 март 1952 г. започва преодоляването на догматизма в българското литературо­знание. Известният специалист в тази област Атанас Славов смята дори, че тази статия поставя началото на „размразяването“ в българския литературен живот.

Необходимо е да се изживее окончателно и пропагандната теза, налагана повече от 30 години, но споделяна от някои дори и досега, че с Априлския пленум от 1956 г. се осъществява прелом в разкрепостяването на духовния живот в българското общество. Истина е, че в периода 1956—1957 г. е налице известно либерализиране, проявяващо се най-вече в органа на писателите в. Литературен фронт“ и в ново­появилите се през 1957 г. вестник Народна култура“ , списание Пламък“ и списание Литературна мисъл“. Излизат и някои творби с критично отношение към тогавашната българска действителност: повестите „Недостоверен случай“ на Емил Манов и „Семейство Ласкови“ на Любен Станев, сборникът с разкази „Студената къща“ от същия автор, пиесата „Страх“ на Тодор Генов и пр.

Прояви от подобен род има и през следващите две-три години, но обстановката се изменя рязко в периода 1957—1961 г. Причината е възприетият ретрограден курс на управляващите след Унгарското въстание от 1956 г. Като резултат не е допуснат до екран филмът „Животът си тече тихо“ („Партизани“) по сценарий на Христо Ганев, а малко по-късно и „Стръмната пътека“ на режисьора Янко Янков. През юли 1958 г. излиза унищожителното постановление на ЦК на БКП за българското киноизкуство, като главният удар, наред с филма на Хр. Ганев, е нанесен на един от върховете на българското филмово производство за всички времена — „На малкия остров“ (режисьор Анжел Вагенщайн по сценарий на Валери Петров).

Пресилени са обаче мненията на редица български киноспециалисти, че това постановление въздействало негативно за продължителен период от време върху нормалното развитие на българското филмово творчество. Както е известно, в края на 50-те и началото на 60-те години се появяват редица шедьоври като „Звезди“ (по сценарий на Анжел Вагенщайн), получил награда на кинофестивала в Кан, филмите по сценарии на Валери Петров: „Първи урок“ и „Бедната улица“, в които се чувства силното влияние на италианския неореализъм, остро атакуван в споменатото постановление на ЦК от 1958 г. Тук бих посочил и забележителното постижение на тандема Хр. Ганев — Бинка Желязкова, филма „А бяхме млади“ (1981 г.), награден на Московския кинофестивал.

В сферата на литературния живот стагнацията се проявява с изключването от БКП на писателите Кръстю Белев и Крум Пенев заради техни публични критични изказвания през 1958 г. Две години по-късно е направен опит за изключване и на двамата водещи в свободомислието сред писателите по това време Емил Манов и Пенчо Данчев. Излиза и крайно ретроградното решение на Политбюро на ЦК за Съюза на българските писатели (СБП) от юни 1960 г. Въпреки всичко и в този период се появяват редица произведения в опозиционен дух като сборника с епиграми на Радой Ралин „Безопасни игли“, стихо­сбирката „Сатири“ на Константин Павлов, пиесите „Кой е виновен?“ на Димитър Димов, „Юстинианова монета“ на Иван Радоев, „Посоки“ на Никола Русев и пр.

Обстановката се променя съществено в края на 1961 г. след XXII конгрес на КПСС. На него е извършено цялостно и всеобхватно отрицание на сталинското управление в СССР. Това веднага довежда до значителна промяна на политическия климат в България: засилено е свободомислието в литературните издания — списанието „Септември“ (с главен редактор Христо Радевски) и „Литературна мисъл“ и особено в новопоявилия се вестник „Литературни новини“. Към седмичния кинопреглед се създава сатирична притурка „Фокус“ с главен редактор Радой Ралин. Той привлича в редакторския си екип редица активни писатели и журналисти, отличаващи се с ярко нетрадиционно мислене.

Никога до този момент за периода след 9 септември 1944 г. не са правени публично, в това число и пред ръководни дейци на идеологическия фронт, такива смели критични изказвания. Така например, на национално съвещание през 1962 г. е отхвърлена тезата на официал­ната пропаганда, че негативните явления в управлението на културата били прекратени с Априлския пленум (1956 г.), подчертано е, че те продължават. Появяват се и няколко нови произведения в опозиционен дух.

Отново под влияние на процесите в Съветския съюз през пролетта на 1963 г. има нов пристъп на ретроградност. Неговото начало е дадено с речта на Тодор Живков на съвещание на културните дейци на 15 април.  В тази реч на силна атака са подложени литературният критик Борис Делчев, директорът на кинематографията Георги Йовков, писателите Васил Попов и Радой Ралин. В негативен дух е оценена и цялостната линия на редица издания. В резултат на това е сменена редколегията на списание „Септември“. Не е даден достъп до екрана на филма по сценарий на Тодор Монов „Смърт няма“, след кратко представяне е извадена от репертоара пиесата на Емил Манов „Грешката на Авел“. Спрени са вестник „Литературни новини“ и споменатите сатирични клипове „Фокус“. Създава се дух на агресивна ретроградност, на силна атака са подложени произведения на Ивайло Петров и Ст. Ц. Даскалов.

Стагнацията продължава обаче кратко време. В края на 1964 г. самият Тодор Живков дава сигнал за обрат с писмо до партийната организация на СБП. Кое бе довело до промяната? През октомври 1964 г. в СССР пада от власт Никита С. Хрушчов. Положението на неговия човек в България става твърде деликатно — навсякъде започват да говорят за свалянето му, организиран е и несполучлив опит за преврат. При тази ситуация Тодор Живков търси опора и сред художест­вено-творческата интелигенция. Това довежда до ново либерализиране, което оттук нататък се развива по възходяща линия до края на комунистическото управление, въпреки някои протуберанси и ретрограден дух, които не изменят обаче общата тенденция. Промяната се проявява в засилването в либерален дух на редица издания като вестниците „Отечествен фронт“, „Народна младеж“, списание „Младеж“. В този дух, общо взето, се списва и новопоявилият се информационен седмичник „Поглед“.

Излизат нови, силни произведения в критичен дух като романа „Отклонение“ на Блага Димитрова, повестта „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов, новите стихосбирки на Радой Ралин и Константин Павлов. Расте митическата слава на Ралин, особено след появата на сборника му с епиграми „Люти чушки“ (1968 г.). Сборникът е забранен, но това още повече усилва обаянието на Радой Ралин. Разбира се, масите не могат да знаят за случаите, когато той се проявява като шут. Положително въздействие има и пиесата на Георги Джагаров „Прокурорът“ (1965 г.), въпреки някои елементи на куртоазия в нея.

В съвременната българска историография и културология е залегнала тезата, че политическата линия на управляващите в сферата на културата била „Отпусни — затегни“,т.е. нещата са се въртели в един затворен кръг, без наличие на прогрес. Това не отговаря на историческата истина.

От средата на 60-те години е налице непрекъснат процес на либерализация в културния живот на страната, довел през 70-те и 80-те години дори до известен плурализъм. Нещата са твърде сложни и многопланови. Така например, безспорният прогрес, започнал от втората половина на 60-те години, е съпроводен с развитие на ретроградността в политическата линия на управляващите, довела до прояви в творческата дейност на редица автори, които се приспособяват към конюнктурата. Това впрочем е масово явление. Такъв момент е налице например в периода 1968—1971 г. и той е свързан с разгръщането на „Пражката пролет“ в Чехословакия. Първите признаци на този процес се проявяват обаче още през 1966—1967 г. и това проличава в духа на IX конгрес на БКП (1966 г.).

През 1967 г. излиза решение на Политбюро срещу филма „Привързаният балон“ и списание „Младеж“. Спрени са филмите „Кит“, „Един снимачен ден“ и „Понеделник сутрин“, не е допуснат до екран филмът по пиесата на Герги Джагаров „Прокурорът“. Случаят с този филм е твърде показателен. Написването на сценария е възложено на извест­ния съветски сценарист Металников. Той премахва решителния момент в пиесата — „освежителния априлски дъжд“, с който се ознаменува прекратяването на следствието към оклеветения партиен деец. Сега, в сценария на филма, прокурорът сам, на свой риск, без никакъв „априлски дъжд“ прекратява делото. И въпреки че при обсъждането в Художествения съвет на киностудия „Бояна“ Джагаров изразява своето пълно съгласие със сценария, той явно е подразнил Тодор Живков, защото филмът не вижда „бял свят“ чак до 1989 г. Спрени са пиесите „Плесницата“ на Камен Зидаров, „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков и др.

Възлов момент в това направление става речта на Тодор Живков пред конференцията на софийските комсомолци на 14 март 1969 г. Духът, наложен с тази реч, се откроява особено силно на поредния Преглед на българската драма и театър през пролетта на 1969 г. В обобщителната статия за прегледа в официоза от 28 юни са осъдени остро редица драматични произведения, показани на прегледа: „Двоен креват за Адам и Ева“ на Никола Русев, „Суматоха“ на Йордан Радичков, „Атентат“ на Георги Марков, „Ромео н Жулиета“ на Иван Радоев и особено „Ние сме на 25“ на Недялко Йорданов. Спряна е постановката на пиесата на Стефан Цанев „Процесът срещу богомилите“. Изброените произведения са показателни обаче, че процесите на либерализация не са прекратени и че писателите и кинодейците създават нови и силни творби, нарушавайки изисквания баланс между „голямата и малката правда“ (изразът е на Тодор Живков) със силен превес на „малката“.

През първата половина на 70-те години продължава създаването на произведения в критичен дух. На първо място трябва да отбележим двете забележителни пиеси на Колю Георгиев: „Съдии на самите себе си“ и „Синьо-белият скреж“. Все повече се засилва либерализмът в редица литературни издания: вестник „Пулс“, списанията „Пламък“ и „Литературна мисъл“, вестник „Народна култура“, специализираните издания „Киноизкуство“ и „Театър“. Този дух може да се намери и в алманасите, издавани от писателските дружества в провинцията: „Море“, „Простори“, „Тракия“, „Струма“ и др. В тях много често се поместват творби на изтъкнати автори, живеещи в столицата, които не биха могли да намерят място в централните издания.

В периода 1975—1981 г. управлението на културата поема Людмила Живкова. Това е време на значително позитивно развитие на процесите в духовната сфера. Те започват още от началото на 70-те години и същността им е разбрана много добре от екипа на Людмила Живкова, сред който се откроява Александър Лилов, член на Политбюро. Дейците от този екип осъзнават, че в литературата и изкуството не може 30—35 години да се повтаря едно и също нещо, да се имат предвид единствено изискванията на класово-партийния подход. Разбира се, официално те не го отхвърлят, но по отношение на прояви на неговото нарушаване започва да се действа с „примиряване“ и с „пренебрегване“. Нещата вече са се изменили твърде много, голяма част от творците, особено по-младите, съзнават ограниченията, които създава този подход, разбират, че той пречи действителността да се вижда и представя цялостно и всеобхватно. Промяната е така значима, че даже у много от авторите, споделящи традиционните принципи на творчество, се появява страх, че могат да бъдат квалифицирани като догматици, изостанали, демодирани, банални.

По това време Идеологическият отдел на ЦК на БСП започва, макар и твърде внимателно, да отбива острите нападки на крайните ретрогради. Така например, той не се съгласява с оценките на Окръжния комитет на БКП—Варна, че някои от показаните филми на Варненския кинофестивал през 1980 г., по-специално „Прозорецът“ и „Голямото нощно къпане“ (последният на Христо Ганев и Бинка Желязкова), били проява на упадъчното буржоазно изкуство. Без да говорят открито срещу Людмила Живкова, ретроградите дават оценки за настъпила „идеологическа ерозия“ в нашия духовен живот, за засилено влияние на Запада и пр.

При управлението на Людмила Живкова се появяват интересни произведения в критичен дух, като филмите  „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ по сценарии на Георги Мишев, дебютите на млади творци – „Масово чудо“ на Иван Павлов по сценарий на Константин Павлов и „Дом за нежни души“ на Евгений Михайлов по сценарий на Боян Папазов. Огромен успех имат пиесите на Станислав Стратиев „Римска баня“ и „Сако от велур“.

В този период също са налице ретроградни явления — например критичните статии в „Литературен фронт“ срещу филма „Кратко слънце“ (сценарий на Станислав Стратиев и режисьор Людмил Кирков) и за пиесата „Човекоядката“ на Иван Радоев. И двете статии са инициирани от Идеологическия отдел на ЦК на БКП.

В съвременната историография и културология е утвърдено становището, че след смъртта на Людмила Живкова започва ярко изразен ретрограден курс на управляващите. Целта била да се ликвидира линията, провеждана от Живкова и нейния екип. Като най-ярка проява на този курс се сочи разгромът на романа „Лице“ на Блага Димитрова и на филма „Една жена на 33“ на Христо Христов, по сценарий на Боян Папазов.

Всъщност тук е налице широко идеологическо настъпление, водещата роля в което отново е на Тодор Живков. Основните жалони на новия курс са: словото на Живков на среща с актива на СБП на Витоша през април 1982 г., унищожителната статия на критика Владимир Каракашев в официоза „Работническо дело“ за филма „Една жена на 33“ на 7 май същата година, речта на Живков пред конгреса на ДКМС в края на същия месец, писмата му до режисьора Xристо Христов и до партийната организация на Съюза на филмовите дейци в началото на февруари 1983 г. и най-накрая изваждането на Александър Лилов от Политбюро през август същата година.

Характерно за този период е втвърдяването на политическата линия на управляващите, засилването на словесната агресивност, в това число и в официалните документи, връщането в някои случаи към подходи и оценки от минали времена. Силен натиск се оказва върху литературните критици и кинокритиците, и особено върху по-младите от тях, да засилват взискателността си към творците, да не отминават отклоненията от соцреализма и класово-партийния подход. Засилена е критичността към изданията с изявено свободомислие, за които вече стана дума. В електронните медии се увеличава рязко цензурата, като са спрени вече подготвени за излъчване материали.

Особено мощен е ретроградният курс в кинематографията. Орязана е част от филма „Равновесие“, лишени са от възможност да творят тандемите Христо Ганев—Бинка Желязкова и Христо Писков—Ирина Акташева, режисьорите Въло Радев и Георги Дюлгеров, сценаристът Георги Мишев, уволнен е от киностудията за игрални филми „Бояна“ Боян Папазов. Отхвърлени са редица сценарии, приети в предишни периоди, спрени са вече включени за производство филми. В театралното дело са извършени промени в състава на репертоарния съвет на Дирекция „Театър“ към Комитата за култура, разтурен е Художественият съвет на театър „София“ и пр.

Трябва да изтъкнем обаче, че господстващата оценка за тотална стагнация в духовния живот на България в този период е пресилена. Развитието на позитивните процеси продължава, в някои направления дори то е твърде интензивно. Така например, се появяват литературни произведения за въоръжената борба в периода 1941—1944 г., които дотогава са забранявани (например повестта на Давид Овадия за партизанския командир Леваневски и на Божидар Божилов за поета-партизанин Иван Нивянин, в която авторът разкрива истината, че той е убит от самите партизани). В един от провинциалните алманаси литературният критик Здравко Петров отхвърля стандартната характеристика на Бай Ганю от класови позиции, посочва, че замисълът на Алеко Константинов е бил той да бъде обрисуван като национален тип. Във в. „Народна култура“ еретични изказвания правят писателите Георги Мишев и Божидар Божилов, по същество са реабилитирани почти напълно забравените „реакционери“ Владимир Василев и Сирак Скитник.

Много силно впечатление прави публикуваната през 1982 г. първа част на романа „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров. В него е дадена реалната картина на колективизацията на българското село. Тодор Живков дава съгласие книгата да се публикува, защото извращенията в този процес се приписват изцяло на Вълко Червенков. След това в този дух излизат и други творби на тази тема.

В списанията „Киноизкуство“ и „Театър“ излизат възторжени отзиви за недолюбваните от властниците кинотворци Бинка Желязкова, Христо Ганев, Янко Янков, Валери Петров, проф. Гочо Гочев. По този повод са дадени много положителни оценки за забранените филми „Животът си тече тихо“, „Стръмната пътека“, „Един снимачен ден“. В театрите са поставени редица пиеси с открито или метафорично опозиционно съдържание като „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер“ на Колю Георгиев, „1000 метра над морето“ на Петър Маринков, „Вангела“ на Иван Радоев, „Рейс“ на Станислав Стратиев, „Празникът“ на Николай Хайтов.

Върхов момент в киноизкуството за периода е споменатият вече филм „Равновесие“ (сценарист Станислав Стратиев, режисьор Людмил Кирков), поставящ сериозни въпроси за отговорността на интелектуалния елит пред обществото, срещу проявите на пасивност от негови представители пред безобразията в българската действителност.

На Априлската литературна дискусия на Съюза на българските писатели (1984 г.) са направени някои много остри изявления срещу действия на управляващите от Стефан Цанев, Яко Молхов, Атанас Свиленов, дадена е изцяло негативна оценка за споменатата статия на Владимир Каракашев за филма „Една жена на 33“. Особено изпъква ролята на списание „Пламък“ с главен редактор по тава време Георги Константинов. В списанието са поместени стихове с ново звучене на редица млади поети като Николай Кънчев, Борис Христов, Георги Белев и др. Ретроградната общност е взривена от публикувания очерк на проф. Илчо Димитров за Богдан Филов, в който макар и сдържано се изтъкват негови положителни черти като учен.

Продължава да играе благотворна роля седмичното телевизионно предаване „Всяка неделя“, водено от Кеворк Кеворкян. В него намират изява редица свободомислещи творци, дават се положителни оценки за творби, остро атакувани от ретроградните критици. Показваните през изтеклата седмица нови филми на големия екран се анализират от известните с еретичното си мислене кинокритици Яко Молхов, Атанас Свиленов, Тодор Андрейков.

С други думи, въпреки преобладаващата линия на стагнация, периодът 1981—1984 г. е време, в което положителните тенденции в духовния живот на българското общество продължават да се развиват.

От пролетта на 1985 г. започва „перестройката“   на Михаил Горбачов в СССР. Тя веднага дава своето отражение в България. Разгръщането на процесите у нас обаче става бавно, постепенно, а първоначално и доста плахо. В периода от 1985 г. до лятото на 1987 г. главните прояви са засиленият критичен дух на ежегодните априлски литературни дискусии — докладчиците все по-малко се съобразяват с изискванията на отдела на ЦК и ръководството на СБП, а на самите дискусии стават разгорещени обсъждания, които обаче не се отразяват в медиите. Продължава да се изявява свободомислието във вестниците „Народна култура“ и „Пулс“, но вече и в „Литературен фронт“ и в другите издания на СБП.

Преломът настъпва от втората половина на 1987 г., след Пленума на ЦК на БКП от юли, на който е провъзгласена т.нар. Юлска концепция за преустройството в България. Обсъждането на този документ, както и на „Съображенията“ на Тодор Живков за „Основните насоки на преустройството в духовната сфера“ (1988 г.) довеждат до взрив на критичност и свободомислие и те обхващат цялата българска общественост. Върхът на тези процеси са конгресите на творческите съюзи през пролетта на 1989 г. Активно се изявяват в тях участниците от новосформираните неформални организации, голяма част от състава на които са членове на тези съюзи.

През този период обаче продължават ограниченията, цензурирането и произволът, налагани на творците от партийните и държавните органи. Ще посочим някои факти от този род в хронологична последователност.

През 1985 г. е извършена идеологическа репресия в СБП срещу литературоведа Светлозар Игов по повод на негови критични изказвания, независимо че някои от критиките срещу него са основателни.

През 1986 г. журналистката Копринка Червенкова написва във вестник „Народна култура“ остра статия срещу порядки в ръководството на театралното дело. От ЦК на БКП искат нейното уволнение, което не става поради възникналото сред културните дейци негодувание от подготвяния акт.

През 1987 г. е отказан сценарият на Радой Ралин за Васил Левски. През същата година секретар на ЦК звъни на секретаря по идеология­та в Окръжния комитет на БКП—Бургас Петър Пейков и го пита: „Защо се допуска в Бургаския драматичен театър да се поставят само еретично звучащи пиеси?“ Ясно е, че в този въпрос се крие политически натиск.

През целия период на „българската перестройка“ е спирано публикуването на мемоари и художествени произведения, разкриващи някои нелицепрятни истини за партизанското движение в България (1941—1944 г.) Такъв е случаят с творбата на Давид Овадия за отряда „Антон Иванов“, действащ в Родопите.

През 1988 г. е свален главният редактор на в. „Народна култура“ Стефан Продев. 3аради създаването на филма „Дишай“ (срещу замърсяването на град Русе от химическите заводи в Румъния) авторът му, режисьорът Юрий Жиров, е лишен от възможността да прави други филми.

Свалена е пиесата на Петър Маринков „Бунарът“ в театър „Сълза и смях“. Задържана е пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие“, която според редица театрални критици била едно от най-силните драматургични произведения на 80-те години в България. Не е допуснато във вестник „Литературен фронт“ публикуването на статията на Недялко Йорданов „Виновните пред строя“, насочена срещу Богомил Райнов. Орязани са части от мюзикъла на Стефан Цанев „Любовни булеварди“ в Младежкия театър.

Отново най-големи са произволите в киноизкуството. Не е допуснат до екран телевизионният сериал „Селцето“. Спрян е филмът „Зона В-2“ по сценарий на Георги Мишев. Значително орязване има на филма на Анри Кулев „Смъртта на заека“. Под благовиден предлог е отказано даването на ход на готовия сценарий на Велислава Дърева за Трайчо Костов. През 1988—1989 г. е задържано пускането на филма на Николай Волев „Маргарит и Маргарита“. Други два ярко изявени критични филма за българската действителност – „Ти, който си на небето“ на Дочо Боджаков и „Аз, графинята“ на Петър Попзлатев, са пуснати за кратко време в няколко второстепенни кинотеатъра в столицата, като едновременно с тях се въртят касови западни филми, за да се отвлече вниманието на зрителите от тези силни творби.

* * *

От изложеното дотук става ясно, че управлението на културата в България за целия период на комунистическото управление е сложен многопланов и многообразен процес и всякакво опростяване на нещата, каквото срещаме непрекъснато в медиите и в отделни изследвания повече от 20 години, е далеч от историческата истина. Все пак данните показват, че през цялото това време — от септември 1944 до ноември 1989 г. — идеологическите центрове на управляващата партия и ръководените от нея държавни органи запазват хегемонията си в ръководството на духовната сфера в страната.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук