АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ И КОЛИЗИИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНИЧЕСКИ МОДЕЛ – II част

Толерантен секуларен или толерантен религиозен модел

Реалният живот красноречиво и драматично показва, че конституционната формула за отделеност на религията/църквата от държавата всъщност се оказва нереализуема, тъй като десекуларизацията и реконфесионализацията подриват, и то прекалено флагрантно и мащабно, идейно-смисловата сила на подобна постановка. На практика, а и с помощта на политическите елити тази формула волно-неволно все повече се изпразва от своето автентично, но и обществено полезно съдържание.   

В контекста на мощен възход на десекуларизация и реконфесионализация обаче се създават различни шансове и възможности за подобна селекция или към толерантен секуларен, или към толерантен религиозен модел в нашата държава. А пък и няма никакви гаранции, че инвестирането и форсирането на движение към толерантен религиозен модел впоследствие няма да свърнат в друга, даже обратна посока, която да отвежда и налага нетолерантност към секуларното. Тъкмо поради това са нужни задълбочени и комплексни анализи, а и публичен дебат на тези процеси и тенденции, понеже те засягат съдбовно бъдещето на нашата нация. 

Впрочем, тихата инвазия към преференция на толерантна несекуларна нация е органично свързана, влияеща и въздействаща върху характера и спецификите и на сегашния, а със сигурност и върху тези на бъдещия „портрет“ на етномодела ни.

В инструментариума или в плановете на глобалния неолиберализъм влизат и редица покушения или инспирирани разколи в религиозно-църковното тяло на попадналите под ударите му държави и общества. Нека само си припомним за никога невижданите по българските земи в националната ни история разпри и раздори в Българската православна църква, за разкола в нейния бял клир, а и за резонансите на тези непристойни прояви върху паството. Никак не е чудно, че тъкмо по времето на тези крамоли, на публичното налагане на двата синода на православното ни християнство, се случи най-голямото нашествие на други вероизповедания, на нетрадиционни религиозни секти и култове, на вече и „демократично легитимиране“ на конфесионалния плурализъм в България, сега вече набъбнал от под 10 до над 100 признати религиозни и църковни институции.

Десекуларизацията и реконфесионализацията може да се забележат не само в опасни разраствания на религиозен фундаментализъм, радикализъм, екстремизъм и тероризъм. Те се виждат така също и в пробивите на тихо пълзящия религиозен фундаментализъм, свързан със съперничество и дори с баталии между конфесиите. Този фундаментализъм дискретно се легализира и легитимира чрез разрастващата се колонизация на различни сфери от жизнените светове на хората и общностите, на поставянето им под символния, идейно-ценностния и култово-обреден монопол на религиите. Тази колонизация, вместо сближение и споделяне на „жизнените светове“, осветени от религиозното, обуславя и динамизира техни разграничения, отчуждения, вражди; катализира духовни и поведенски изолации и херметизации.

Неолибералният постмодернизъм се стреми да легитимира свой фундаментализъм

Макар на думи неолибералният постмодернизъм да опровергава, развенчава всевъзможни есенциализми, фундаментализми и тотализации, на практика той се стреми, а и опитва солидно да легитимира свой фундаментализъм; разбира се, под воала на плурализма, еклектизма и релативността на „нещата в живота“, в т.ч. посредством прокламация на мултикултуралистките визии за идентичностите.

Неолибералният глобализъм предполага и развива плуралистичен спектър от разнородни фундаментализми, които обаче се представят за нещо обратно, или като пътища и средства за борба с определени есенциализми. Той рекламира и разпространява различни (идеологически, религиозни, икономически, културни и други) фундаментализми, които са най-умело завоалирани. Тези фундаментализми могат да притежават и да се проявяват в различни степени и форми, едни от които са по-„меки“ и прикрити, а други — радикални и агресивни. Под плаща на защита на човешки права и свободи се прокарват и най-антихуманни (расистки) възгледи, теории и доктрини, които „йерархизират“ по своему отделните етноси.

В постмодерния неолиберален глобализъм битува и линията на борба срещу определени вероизповедания, които трябва да бъдат парирани и дори унищожени. Тя се подхранва и насърчава от теории като тази за „сблъсъка на цивилизациите“ и културите, в основата на който стоят различията или несъвместимостите между отделните вероизповедения и на надградените (съобразени с тях) жизнени светове. Като противовес, а може би и като „тайно оръжие“ на екуменизма (4), „конфликтът на религиите“ постулира и „имунна несъвместимост“ между определен вид конфесии. Редукцията на тайната логика, свеждането на скритата механика на Историята само до един (фундаментализиран, абсолютизиран) фактор (като религията) е в служба на други интереси, планове, сценарии и проекти за глобални господства, разправи. 

Католицизмът и протестантството имат и разкриват свои фундаменталистки лица, директно/косвено ориентирани, а и бо-рещи се срещу православието и исляма. Те съвсем не са имунизирани срещу проявите на свои религиозни радикализми.  Скандалните разкрития на „Уикилийкс“ за позициите на сегашния папа относно възможностите да се приеме Турция в ЕС, т.е. да се допусне ислямът в един съюз, в който доминира католицизмът, по-малко протестант­ството, са само част от пейзажа. Подобни конфесионални фундаментализми са част от геостратегическите или от геополитическите проекти и сценарии, присъщи на неолиберализма и пр. Да не забравяме и словата на Бжежински, че победата над комунизма още не значи, че е постигнат триумф или погром над православното християнство, който е нужен.

На всичко отгоре стремежите към тотална американизация или опитите за панамериканизъм също спадат към съответни фундаменталистки ориентации или действия. Скритите или явните политики за налагане на културен монопол или хегемония в науката и масовата култура, социалните вкусове и трафарети на хора с различен етногенезис и разнородна конфесионална принадлежност също са част от походите на съответни фундаментализми в историчността, а и във всекидневието.

Налагането на определени европейски стандарти, които са „конструирани“ в изгода (и съобразно националните стандарти) на най-развитите западни държави, общества и култури, реално могат да наложат фундаментализми, застрашаващи, а в историческа проекция и да отслабват или да унищожават други нации и култури.

Постмодерният, неолиберално осветен и налаган фундаментализъм се вижда не само в пазарния или пък в идеологическия фундаментализъм: критикувайки безконечно марксизма за неговия „икономизъм“, неолиберализмът изцяло възлага своите надежди и упования на тотална икономизация, на маркетизация на всички сфери и фибри на обществено-историческия или на всекидневния живот. Той е свързан с драстични и драматични промени по тотално преструктуриране на символните светове и йерархии на цивилизации, култури, държави и общества.

Тази преконфигурация на символното означава дълбинни и мащабни размествания в символния статус, капитал и монопол на кон­кретни ценностни „вселени“, които са мишена на неолибералните и постмодерните глобалистични сценарии. Част от сърцевината на подобни поразени „вселени“ се оказва съдбовно свързана с етническото или с религиозното на дадени общества и нации. Ето защо дезавуи­рането или дори дискредитацията на определени вероизповедания или етнически общности води до системни нарушения в националното или пък и в държавното „тяло“, до солидни и опасни структурни нарушения.

Борбата срещу православието — част от пъзела на глобалните сценарии

При радикалните исторически трансформации, когато рухват предишните символни светове и йерархии и настъпва символен и ценностен вакуум, възходът на религията се оказва душевно-психологически потребен и политически налаган. Още повече че днес, в постмодерната епоха, неолибералният глобализъм успява символично да рекламира и легитимира „отвореното общество“, което на свой ред открито или перфидно се бори с реалности и нрави, като ги изолира и елиминира. В контекста на притесняване и дезавуиране на някои вери попада и православието, борбата срещу което се оказва и важна част от „пъзела“ на глобалните сценарии.

Тихо пълзящият, ала и трудно забележим фундаментализъм се разкрива и в официалното толериране, а и в силовото налагане на определени вероизповедания, на техните култово-обредни арсенали или репертоари във всекидневието на хората. Стига се до неотрадното положение невярващи или вярващи в други конфесии да бъдат принудително (или пък другояче) заставяни да се съобразяват и с публичното налагане на религиозни обреди и ритуали в пределите и на свет­ските институции.

Религията от проблем, избор и сфера на частния живот се декретира като публична, при това не само пожелателна, а и като задължителна за жизнения свят на хората. Представители на исляма са принуждавани да се съобразяват с християнски обреди и ритуали; и обратното — християни да се подчиняват на мюсюлманските традиции и нрави в етнически смесените селища, където обаче мюсюлманите преобладават.

Да не говорим, че атеизмът пък се превръща в нарицателен синоним на комунизма, като умишлено се преиначават генезисът, ролята му в секуларизацията на социума, съзнателно се премълчава мястото му в Просвещението, Модерността, за Прогреса. Нежеланието да се фиксира отделна графа за невярващи/атеисти в анкетните карти за демографските преброявания по време на прехода е и ярко свидетелство за това, а не е само временна, волунтаристка, чисто идеологическа или политическа намеса.

Тези настъпления на и съперничества между някои вероизповедания лесно могат да се превърнат в детонатор на етнически, етнокултурни проблеми, колизии, конфликти и остри противопоставяния, на мощна нетолерантност и непоносимост. Вече не са само хипотетична възможност, а реален факт официалните искания или публичните протести от страна на мюсюлманството, че неговите религиозни права и свободи са конституционно накърнени и ограничени; поради което следва да има и корекция в конституционните текстове, която да отстрани сегашния приоритет на православното християнство като „традиционно за страната“, като вместо това да се впише, че православието и ислямът са двете традиционни за България религии. Това положение е парламентарно прокламирано, отстоявано от депутатите на ДПС и публично лансирано пред българската общественост от разни медии.

Поне засега няма законов порядък в такива съперничества по публично десекуларизиране на светски топоси, институции или дейности и подчиняването им на съответни конфесионални нрави, обреди, ритуали.

Разбира се, тази десекуларизация, подхранвана и от реконфесио­нализацията, волно или неволно отваря широко двери пред нахлуващите — видимо или незримо — етнически, верски и етнокултурни „автаркии“, които сега вече започват да разполагат и с далеч повече историческо и социално време, с нови пространства.

В етнически смесените райони сред нетурското население битуват социални настроения и нагласи, според които българската държава и управниците £ тотално са дезертирали от провеждането на етнически модел, който да е еднакъв за всички. Отговорността или вината за погрешно осъществения етномодел в тези райони и селища се прехвърля изцяло върху съответни политически партии, най-вече върху ДПС, което обаче дискредитира по своему и останалите партии. Обвинения има и към БСП, поради нейния принос за легитимацията на ДПС, а и за допускането (от нейния елит) на политически логики, техники и практики, които са опасни за националния суверенитет, за териториалната ни независимост и цялост, според вижданията и тълкуванията на определени кръгове и на опоненти на БСП.

Българите и християните живеят с предубеждения, че държавата и нейните институции са ги изоставили; че са преотстъпили „на вересия“ или заради някаква (скрита от публичността) договореност за реализация на етномодела в тях. Тук става дума за символен ореол и монопол на субектите, които налагат в живота съответни тълкувания, инструменти и репертоари на „малцинствения“ етномодел, който се разминава с нагласите на хората за неговия „национален“ профил и смисъл.

„Другостта“ в кривите огледала на „отвореното общество“

Тези процеси и тенденции рефлектират върху етническото и религиозното съзнание, самосъзнание и поведение на хората. Вместо да облекчават и обогатяват споделянето на жизнените светове на хора от различни етноси/вери, те усложняват техните комуникации и съжителства, обуславят техния конфликтогенен потенциал. Ако не са традиционните, исторически унаследени връзки и стереотипи на човешко общуване и съжителство между хора с различен произход или вяра, на прословутия комшулук, които са солидна, реална преграда срещу ексцесии и вредни етнизации, много лесно и бързо би се стигнало до крайно нежелателни и опасни последици. И тъкмо поради тези обстоятелства „оптиката“ за етническия модел се оказва твърде различна в смесените райони и селища от тази в останалите райони на държавата.  

За жалост тъкмо преходните реалности и нрави обуславят донякъде подобна етническа, етнокултурна или етнорелигиозна „автаркия“, и то в условията на едно динамично „отварящо се“ гражданско общество, а и на една държава, върху която глобализацията и евроинтеграцията оказват свои съществени влияния и последици.

Сблъсъкът между тези „автаркии“ и „отвореното общество“ и „свободния пазар“ още повече драматизира и усложнява екзистенциалните светове на днешните хора, като импулсира фиктивни пътища и илюзорни средства за справяне с проблемите. Самозатварянето на турския етнос и ескалиращото гетоизиране на ромски маси са очевадни, неоспорими примери за присъствието на такива „автаркии“ в живота ни.

Уж доброволното възприемане и налагане на определени религиозно толерирани или силово фаворизирани от религиозните институции и служители се оказват щрихи от израстващите пейзажи в отделни населени места, които нямат нищо общо с историческите, национално-културните и обществените ни традиции. Тези пейзажи сякаш представят един друг, чужд за съвременниците и неприемлив ориенталски, ислямизиран свят, вклинен в днешния ни обществен, секуларен свят. Случайният пришълец остава с чувството, че е мощно разполовен между епохата на постмодернизма, от една страна, и предмодерността на ориенталското, от друга.

Този контрастен и тревожещ ни свят няма как да не изолира, да не се самоизолира. И както всички други автаркии, така и тези не могат да избегнат злите проклятия на предразсъдъците, предубеденото и нетолерантното възприемане на „другостта“. Но в подобни възприятия „в себе си“ или „за себе си“ се оказват и завързани върху Прокрустовото ложе на представите, нагласите и настроенията за „етнодругостта“. А възходът на етничното или на религиозното, както и техните покушения спрямо „другостта“ или „чуждостта“ все по-често се оказват част от нашето всекидневие.

Опознаването или признаването на „другостта“ в „кривите огледала“, в изопачения ипостас на нейното (публично или интимно-верско) изображение и тълкувание се превръщат в тревожни мотивацион­ни средства и оръжия на човешкото поведение. Незримият, тихо пълзящият религиозен или етнокултурен фундаментализъм почва да формира и форматира опасни конфликтогенни огнища или свои „спящи клетки“, които при съответни (благоприятни) условия ще нанесат непредвидими поражения.

Вместо да се ангажират с превенцията и с ликвидацията на предпоставките, факторите и условията за подобни процеси и тенденции, политиците и властниците или спекулират с подобни процеси, или обръщат внимание, за да са „в глас и час“ със своите западни (европейски или задокеански) ментори, на несъществуващите все още опасности от ислямистки радикализъм, фундаментализъм или тероризъм.

(1) Автаркия — самоуправление, самозадоволяване; система, при която връзките
с външния свят са силно ограничени или не съществуват.