Доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно– теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
По време на целия ни драматичен преход към демокрация се води много остър и тежък дебат: има ли или няма български етнически модел? Спорът за реалното или за фиктивното съществуване на етномодела е провокиран от различните употреби на етномодела като политическо и политизирано средство за решаване не само на етнически или политически интереси, цели и задачи.
За голяма част от обществото и политическите елити идеологемата за „българския етнически модел“ притежава инструментално значение и роля. Тази идеологема се оказва емблема и украшение, предназначени за по-особени случаи и манипулации на публичните мнения и настроения; или пък тя е мишена за невинаги основателни критики, негодувания и остри протести срещу доста от случващото се в живота ни. Тъкмо затова политици или властници от всякакъв калибър и идеологически сорт умело вадят от калъфа, възторжено, самохвално и самодоволно демонстрират (пред наши и чужди) „приносите“ си във формирането и развитието на нашия етномодел; приноси, които всъщност невинаги са техни или пък са наистина осъществени. Такива политици/властници не забравят, щом отминат моментът или поводът, бързо да захвърлят тази тема в прашния килер на безпаметството.
Иконографии и тълкувания за портрета на българския етномодел
Представите, нагласите и настроенията към деликатната тема за българския етнически модел не са еднакви не само по „вертикала“ на социалната пирамида, т.е. по линия на властовите потенции и позиции на техните субекти. Те са разнородни, разнолики по „хоризонтала“ на разпространението им в социалното пространство, защото в етнически смесените райони социалната чувствителност към тази тема е много по-различна и по-напрегната в сравнение със столицата или други райони на държавата. Това се дължи на много и различни напълно разбираеми, но невинаги морално оправдаеми предпоставки, причини, условия, фактори и обстоятелства.
Разбира се, понякога представите на хората от другите райони на страната за случващото се в етнически смесените райони (по линия на етномодела) могат да бъдат доста неадекватни на истинската картина за действителността, да представят в изопачен вид или по пресилен начин отношенията в тези райони. В този аспект в публичното общуване и говорене може да се срещат изображения или тълкувания за случващото се по линия на етническите, етнокултурните и верските взаимоотношения в смесените райони, които са абсолютно неверни или погрешни, или са спекулативно разпространявани от страна на „не/заинтересовани инстанции“.
Следователно тук се срещаме лице в лице и с влиянието и въздействието на редица сложни и деликатни социално-психични феномени като слуховете, мълвите, клюките, които по естествен или изкуствен (умишлено, преднамерено осъществен) начин създават, разпространяват и предлагат за персонална и общностна, публична „консумация“ съответни иконографии и тълкувания за етническия ни модел. Тревожното и по-опасното е, че такива невярно отразяващи реалностите и нравите слухове или мълви доста често са естествената храна за медиите или за субектите и институциите за политизирано говорене по темата.
В условията на радикален исторически преход, а и при бушуването на тежка икономическа и социална криза, такива спекулации или манипулации с истините за реалностите и нравите между хора с различен етногенезис, вяра или етнокултурна идентичност (могат да) нанасят огромни поражения и вреди върху масовата психика, в общественото съзнание и поведение на гражданството спрямо тази деликатна тема. Подобни поражения и вреди нямат само конкретно-ситуативно или конюнктурно измерение, резонанс и значение, защото тяхното (историческо, социално, културно, морално, политическо и др.) „ехо“ се носи сред огромни социални и комуникативни пространства в дълги времеви периоди, дори и много след отшумяване на конюнктурната ситуация, която ги е породила.
Разбира се, „ползите“ или „вредите“ от подобни неадекватни представи и интерпретации на темата за етномодела най-често са „добре дошли“ или за политическите формации и политизираните субекти, или за онази част на нашето журналистическо войнство, която разчита на скандалните вести около етномодела.
Освен това съществени различия към възприятието и „решенията“, които се „полагат“ за разрешаване на сложните проблеми и дилеми на тази деликатна тема, се забелязват и по линия на етническия, вероизповедния или социалния профил на индивидите и общностите, произнасящи се по баналните или екстремните £ казуси.
Разбираемо е, примерно, че православните християни у нас (ще) преживяват много по-пристрастно и по-болезнено реалната или манипулативно представяната картина за етническия ни модел в сравнение с хората с католическа, протестантска деноминация или с друга сектантска/култова вяра. За ромите-християни или циганите-мюсюлмани, или за ромите-евангелисти темата, а и реалностите нямат еднакви очертания и значения.
За българските мюсюлмани-шиити също са характерни някои по-особени различия в представи, емоционални възприятия и реакции спрямо етномодела ни, в сравнение с тези, които принадлежат на „правоверни“ със сунитска определеност. Сред самите сунити също има специфични различия в зависимост от степента на тяхната религиозност, а и от битуването им в среда и в атмосфера, в която вече има нашествие на по-нови – нетрадиционни спрямо българския ислям, форми и начини на възход или на господство на ислямско-религиозното над светското начало и т.н.
Следователно много безполезно и дори обществено опасно е да се налагат в публичното съзнание унифицирани, неадекватни и манипулативни представи, иконографии и тълкувания относно портрета на българския етномодел, които замъгляват или спекулативно „играят“ със социалните настроения и нагласи, за да обслужват съответни политически щения и планове.
За съжаление, определени социални субекти днес се стремят и опитват да формират в общественото съзнание на българските граждани някакви унифицирани, конфронтиращи се помежду си визии относно същността, природата, предназначението и реалностите на етномодела ни. Подобно редуциране на действителната плуралност на представите, отношенията и реакциите към случващото се във връзка с темата за етническия ни модел очевидно е полезна за някои субекти. То опростява социалната чувствителност на различните слоеве на обществото, като я превръща в мишена за антихуманни и противообществени опити и сценарии.
Политиците и въплъщенията на етническия модел
Основната отговорност за подобно състояние на въплъщенията на етническия ни модел днес носят политиците и управниците. Те или прокарват противоречиви и нереалистични визии за този модел в обществото, или спекулативно се възползват от неговите разнолики „предимства“.
С изключение на ДПС и БСП, никоя друга политическа партия не работи системно и отговорно за прокламиране и реализация на конкретна визия на етномодела ни. Само за тези две партии може да се каже, че са възприели темата за българския етномодел като символ-верую, макар от доста различни идеологически позиции, а и с различни цели или планове за осъществяване на етномодела в живота. Останалите партии се възползват спекулативно от темата и ресурса на етническия модел в условията на демократичния преход – най-вече по време на различни изборни кампании или перманентно като средство за назидание и дискредитация на идейно-политическите си опоненти и противници.
Почти всички политически партии се задоволяват с общи приказки и постановки, когато се наложи да изразяват пред българската общественост своето конкретно отношение към въпросната тема. Такъв политически манталитет и маниер обаче не помагат с идейно-концептуален и практико-инструментален принос на отделната формация за защита на националните интереси, за правата и свободите на етническите групи. Така българският етнически модел се превръща (според случая) или в хоругва на литийните шествия за прослава на определени политически елити относно борбите и постиженията им в сферата на човешките права и свободи, или в анатема за дадени партии за осъществените резултати или последици от прилагането на етническия им модел.
Дезертьорството, пренебрежителното или изчаквателното поведение спрямо идейно-теоретическото разработване, както и относно публичното оповестявяне на същинските намерения и ангажименти на партиите и техните елити за различните варианти за българския етнически модел, са предателство към националните интереси на родината.
Казаното не значи, че между ДПС и БСП няма различия, и то осезаеми, нито че като са възприели етномодела за символ-верую, двете партии са имунизирани срещу всякакво инструментално експлоатиране на тази тъй деликатната тематика.
ДПС сериозно неглижира и дезавуира националното за сметка на етническото и преекспонира малцинственото в ущърб на човешкото, въплътено в и чрез националното и универсалното. ДПС акцентира на различия, пренебрегвайки общите характеристики на човешката същност и природа. В политическите постулати на ДПС „националната държава“ е обрисувана единствено и само като крайно репресивен и несъвременен организъм, който е обречен на историческо тление и гибел в глобално-космополитния свят. Това неолиберално и постмодернистко третиране на „националната държава“ обаче не удържа докрай логиката на триумфално шестващата и властваща „слаба идея“, щом като при всеки удобен случай се забелязват пробиви на етоса и реверсии към патоса на парадигми от Модерността в сферата на етническото и на религиозното. Нещо повече, фрапиращият акцент върху правата и свободите прикрива и изтрива темата за отговорностите и задълженията към нацията, към националната държава. А пък в контекста на малцинствата ДПС дава очеваден приоритет на турския етнос.
Нещо повече, ДПС открито или по-често завоалирано прокарва съществени различия в отношението си към националната държава в зависимост от това дали това е българската или турската национална държава, което пък е обезпокоително. Това, което то вменява като исторически прегрешения и вини на националната ни държава спрямо малцинствата изобщо, не кореспондира с дължимата критичност и коректно представяне на прегрешенията и вините на Турция спрямо етносите в нея.
Непрестанно пледирайки за защита на човешките — лични и малцинствени — права и свободи, ДПС по всякакъв начин и винаги досега е възпрепятствало да се вземе официално (парламентарно, правителствено и друго) отношение и позиция спрямо историческите престъпления на Турция във връзка с арменския геноцид, а и с геноцида над други етнически или верски общности в миналото и в наше време. Подобно отношение неизбежно оставя доста горчивия привкус на непочтеност или на приложимост на различни стандарти в оценката за нарушенията на човешките права и свободи, в зависимост от това дали тези простъпки и престъпления касаят Турция, или пък се отнасят до България, от която може да се търсят някакви „възмездия“, и то заради исторически минали — реални или пък изфабрикувани днес — провинения.
Всъщност човек остава с доста подозрителното усещане, че ДПС се опитва да наложи някои мултикултуралистки неолиберални визии и техники за решаване на проблемите и колизиите на правата и свободите на малцинствата единствено и само на локална, национално-българска почва, а съвсем не и съобразно тяхното политическо пласиране и резултиране и спрямо други нации или държави. С други думи, подобна настойчивост от страна на ДПС още повече потвърждава мненията и нагласите, че то инструментално се възползва от прерогативите относно човешките права и свободи, а не ги прилага в техния универсално-хуманистичен патос и етос.
От „етнос в себе си“ към „етнос за себе си“ до „етнос за другите“
Истината и историческата перспективност за българския етнически модел са в универсално човешкото, а не в етнически или религиозно особеното, което съвсем не означава пренебрежение или елиминация на идентичностните различия. Основополагащото трябва да се открива в общото ни качество на човеци, но също на български граждани, които имат еднакви и равни човешки права и свободи, а и отговорности и задължения, въпреки етническите и верските ни различия. Само на базата на универсално хуманистичния патос и етос е възможен, а и потребен етнически модел, който да гарантира историческа пребъдност и на етноидентитета.
Човешкото и човещината са тези сакрални и съдбовни предпоставки, фактори, стимулатори и солидни гаранти, които подсигуряват съхранение, облагородяване, развитие и усъвършенстване на всяка етническа идентичност. На тяхна база много по-лесно, по-бързо и по-ползотворно се осъществяват процеси на трансформиране на етноса от „етнос в себе си“ в „етнос за себе си“. Това се случва в и чрез битието на нацията и нейната държава, където този преход може реално да придобие най-внушителни и полезни (за дадения етнос) мащаби, форми. Само в и чрез нацията отделно взетият етнос може да се съпоставя и съизмерва. Самопоставил се в противостоящо или в отвъдно на нацията състояние, етносът не би могъл изобщо да се надява на благоразположението, доверието, уважението или признанието за присъщите му достойнства, добродетели и специфики (които вижда в себе си) от страна и на „другите“, които единствено му дават шанс и „за себе си“.
Епохата на Модерността лансира, легитимира, а и отстоява парадигмата, че еволюцията на етноса исторически преминава през три степени: етносът може да се възкачи от „етнос в себе си“ до „етнос за себе си“ само чрез това да е и „етнос за другите“ в нацията.
Разбира се, този сложен и деликатен исторически преход от една към друга степен на споменатата „еволюция на етноса“ съвсем не се осъществява по някакъв универсален, аксиоматично еднозначен и елементарен, още повече пък монистичен начин. В историята въпросният преход винаги е много труден, противоречив, а и е с различна скорост на осъществяване във времето и в пространството на социума, на неговата нация и национална държава. На всичко отгоре този преход притежава и различни, понякога дори и противоречащи си, елиминиращи се форми и пътища.
Сътворението на нациите понякога даже е свързано с отнемане на историческите шансове и проходи за дадени етнически общности, с накърняване и унищожение на човешките им права и свободи, с антихуманност към жизнените им светове. Месомелачката на историята не познава, а и не признава сантименталните мотиви, нито се съобразява или вслушва в абстрактно-хуманистичните искания и упования!
Тъкмо затова не бива да се прикриват или премълчават онези зловещи исторически биографии и социални инженерства по създаване и профилиране на дадени нации, които са свързани с драматични, дори трагични асимилации и акултурации на цели етнически общности, с драстично потъпкване и унищожение на човешките права. При това става дума за историческия опит, за националната биография на държави и общества, които днес са еталони на демокрация, просперитет и благоденствие, а съвсем не за историческите и националните сътворения и еволюции на неразвити страни и по-изостанали култури както в световен, така и в континентален ракурс.
Нито една от западните Велики сили — Великобритания, Франция или Германия — не е била исторически ваксинирана срещу развитието на подобни опасни процеси. В създаването и на техните нации също има много мрачни или кошмарни страници. Тук и сега едва ли може да се представи една детайлна панорама на всичко, което по законов и политически, но и безчовечен начин е осъществено в тези държави, общества и култури, за да се преследва или ограничава „другостта“.
Етническите прочиствания, узаконеното преследване на другостта, табута за разпространение и ползване на майчини езици, преименувания и пр. съвсем не са единствено емблема на българското (и то от времето на социализма) наследство. Те са били част и от историческата еволюция и епопея за развити западни общества и култури, както са и днес част от репертоарите на други европейски държави.
Ето защо българските политици, експерти, анализатори или поръчкови изследователи трябва да бъдат много по-прецизни, коректни, съвестни и отговорни, когато пишат или говорят публично по крайно деликатната национално-етническа тематика, а не безотговорно, конюнктурно да преповтарят и разпространяват плоски идеологеми, като по този начин силно уронват достойнството и честта на българските граждани, представяйки народа ни, неговия национален характер като изостанали, варварски и несъизмерими с цивилизования манталитет и с „природата“ на западните нации.
Следователно отклоненията или дори престъпленията, свързани с особено деликатната тема за национално-етническия проблем, съвсем не са експонати на някаква азиатщина; тъкмо обратното, те притежават своите европейски прототипи, разбира се, исторически извършени в предишни времена, а някои и в нашето време. Това изобщо не бива да снема отговорността и вината от ръководството на режима по време на държавния социализъм в този план, но то по-добре обяснява станалото.
Мултикултурализъм и национален интегритет
Всъщност темата за ограничаване и нарушаване на човешките свободи и права няма само свои ретроспективни измерения. Във връзка с евроинтеграцията и ескалиращата подозрителност към лица и групи, възползващите се от свободното движение на идеи, ценности, стоки и хора (което е международно легитимирано) в Европейския съюз, в редица развити и демократични държави/общества от Западна Европа се проведоха много остри (публични и парламентарно-политически) дебати относно законовото налагане на рестрикции към емигрантите или към чужденците.
Подобни рестрикции, погледнати от мултикултуралистки ракурс, представляват доста сериозни покушения и нарушения на привидно плуралистичния и демократичен мултикултуралистки неолиберален дискурс спрямо тези „другости“. Те засягат техните (етнически, религиозни и етнокултурни) права и свободи, които трябва да бъдат много сериозно, а и солидно съобразявани с националната матрица на традициите, културата, манталитета или на атмосферата в конкретните държави. Пребиваването и живеенето за постоянно в такива държави стават позволени само след стриктно спазване на нов (утежнен и усложнен) законов режим за чужди лица и групи, които желаят да придобият гражданството на страната, и които трябва да докажат (по нови процедури) готовност и способност за интеграция и адаптация, за синхрон с националната идентичност в културно, социално и друго отношение.
На предно място в този комплекс от наложителни и репресивни мерки се поставят именно лингвистични критерии и културни маркери, в т.ч. се определят стандарти за владеене на националния език, познаване и демонстриране на приемане на духа и традициите на националната култура в съответната западноевропейска държава. Иначе казано, приоритетно се легитимират интеграционни еталони спрямо лицата и общностите с по-различен (етнически, етнокултурен и етнорелигиозен) произход, които са комбинирани и гарантирани с изключително тежки санкциониращи мерки. По този начин съответните западноевропейски държави и общества са в състояние системно да контролират поведението на „другите“, за да не може то да се окаже по някакъв начин заплаха за националния интегритет, за традициите им.
В случая можем само да споменем, че подобни законови „иновации“ и дори ограничения спрямо някои малцинства или емигранти у нас биха се посрещнали „на нож“ от страна на ДПС, етнически партии или някои правозащитни структури.
Странно, че политиците са се вторачили в ДПС, а някак пренебрежително се отнасят към останалите узаконени етнически партии. Вече има поне 10 ромски политически формации; налице са и други етнически (турски и пр.) партии. Да не забравяме за скандалите около Мендерес Конгюн или братя Юзеирови! Допуснаха се дори легитимации на абсурдни „помашки“ партийно-политически организации, които пледират за признаване на „помашки етнос“ или на „помашка нация“ у нас. В по-ранните времена на прехода заради натиска от европейски и американски институции, както и поради сервилността на българската „политическа класа“ се допусна легитимацията на ОМО-Илинден, която е с явна антибългарска ориентация. Покрай или заради ратификацията на Рамковата програма за защита на правата и свободите на малцинствата се стигна и до политически безотговорни актове, чиито резонанси и последици ще се отразят прекалено тежко върху бъдещето на нацията.
Подобен либерализъм няма нищо общо с европейските иновации в този контекст, както и със синхрона между защитата на човешките — лични и групови — свободи и права и интеграцията около националната и културната идентичност на държавата. Неговата правилна, макар и по-силна, квалификация е национално предателство.
Нещо повече, всичките случаи, при които Народното събрание следваше да вземе някакво решение относно степента на владеене на националния (български) език от страна на представители на някои други етноси (било за заемане на някаква държавна длъжност, било за училищното образование), бяха съпроводени с всевъзможни критики, протести или възпрепятстване на приемането на решение от страна на ДПС, което се защитаваше с нарушения на човешките права и свободи. В замяна на това обаче ДПС прекалено ревниво защитаваше правото на изучаване на майчиния език, както и на легитимирани възможности за предавания по националните електронни медии на новини или на програми на турски език. Стигна се дори до скандални изявления на представители на ДПС, на ултиматуми и на поругания с конституционния статут на българския език.
В тези случаи не бяхме свидетели на национално отговорни позиции от страна на парламентарно или на извънпарламентарно представени формации, които да застанат на разумни позиции относно естеството и начините на интеграция на представителите на ет-ническите и малцинствените общности към нашата нация. А по-добни национално отговорни позиции биха били органична част от решаването на сложните и деликатните проблеми и колизии на нашия етномодел.
Нито една от авторитетните политически партии (като СДС, ДСБ, НДСВ, а сега и ГЕРБ) не застанаха на разумни идейно-политически позиции, които да могат отстоят и гарантират национално-културните скрижали и стожери на нашата нация. Те спорадично се възползваха от рекламни (националистически или патриотарски) заигравания с етническия проблем, за да се облагодетелстват конюнктурно. РЗС и „Атака“ даже отидоха в крайности, които също вредят за разрешаване на проблема.
Съвременната постмодерна реалност и спекулирането с мултикултурализма обаче не приемат логиката, според която еволюцията от „в себе си“ към „за себе си“ трябва да се съобрази и включи отношенията на „другите“ етнически субекти. Те обосновават и налагат един по-друг вариант: „етносът за себе си“ може да не зависи от това да е „за другите“, но въпреки това да е „в себе си“. С това обаче реално се преоценяват ролята и значението на другите, макар да се казва обратното.
Преосмисляне на мултикултуралистките теории и практики
Определено може да се твърди, че вече е преминало „златното време“ на мултикултурализма, независимо от обстоятелството, че спрямо нас той все още се предлага или налага като универсална панацея спрямо човешките права и свободи. Резервите, съмненията и подозренията към неефективността, дори спрямо вредите от мултикултуралистки парадигми и технологии вече са практически известни и от различен интерпретативен ъгъл „огледани“, а и „осъдени“.
Държавническите и законовите инвестиции или преференции, които преди време САЩ, а и други развити демократични западноевропейски страни и общества правеха в услуга на мултикултуралистките преобразувания и иновации в социума, вече са силно редуцирани или дори отменени от „дневния ред“ на управлението. Малцинствените политики и „позитивната дискриминация“ са силно редуцирани. Фукуяма си направи публично теоретическо харакири, като се отказа от предишните си нереалистични визии за края на историята, за триумфа на либералната държава; като се завърна към заклейменото преди това от него лоно на силната национална държава, която не се поддава на съблазнителните и измамни мултикултурализми, а твърдо залага на националния идентитет като съдбовен символен капитал.
Въпреки това в нашето прохождащо демократично и гражданско общество все още продължава да се робува или да се натрапват амортизирани представи за несъмнените предимства и ползи от мултикултуралистките теории и практики.
В живота и социалната практика, обаче, ни се вменява, че следва непременно да възприемем, приложим и изтърпим ефектите на мултикултурализма, независимо от фактите, че тяхното историческо „експериментиране“ и осъществяване изобщо не е довело до толкова рекламираните и нужните полезни резултати и последици. А освен това ни и предупреждават, че всеки опит за прескачане на еволюционната логика и технология на тези деликатни процеси ще е прекалено опасен и вреден. В този контекст менторски ни поучават, че следва да приемем с разбиране и търпение горчивите хапове на неизбежните стъпки, степени или форми на еволюцията на капитализма и неговото гражданско общество (Дарендорф говори за преминаване през „Долината на сълзите“ в прехода), без значение, че постмодерната епоха вече е преоценила и обезсмислила това развитие на процесите.
Утопии за исторически скокове
Всъщност темата за скоковете в историята, за избора на различни пътища, които да отвеждат по-скоро и по-резултатно до съвременни и перспективни рубежи, съвсем не са нови. По-скоро те инструментално или спекулативно се приписват на отречени и заклеймени теории, като тази на марксизма-ленинизма. Истината е, че деликатната тема за ненужността от повторение на историческия път на развитите нации е дадена от Н. Чернишевски , и то преди да е лансирана от Маркс и Енгелс.
Впрочем, не само от ляво, но и от дясно има предложения и опции за такива скокове в историческото/националното развитие на държавите или на обществата. Критикувайки без умора различните леви визии, неолиберализмът и неоконсерватизмът доста чевръсто сервират утопии за исторически скокове, за по-лесно и по-бързо догонващо развитие и гарантиран просперитет на неразвитите или на по-изостаналите държави, общества и култури. Громейки и тотално отричайки социалните инженерства на Лявото, тези идеологии и политически практики изобилно и натрапчиво предлагат своите модуси и оферти за „историческо градинарство“ или за социално инженерство; разбира се, идейно основано върху модернизационните модели от западен тип, без оглед на историческите наследства или на конкретните днешни реалности. Те дори спекулативно рекламират като свои приноси успехите на далекоизточни държави и общества, които са съхранили национално-етническия си идентитет и традиции, а изобщо не са възприели мултикултуралистките щампи и утопични технологии.
Истината е, че Корея, Сингапур или останалите „малки тигри/дракони“ изобщо не си позволиха да изоставят или да предадат своите национално-културни традиции, дори ги впрегнаха във впечатляващата си модернизация и в скоростния си възход.
Спекулацията с нашия етномодел
Неразбирането и пренебрегването на тази фина диалектика между нацията и етноса от немалко родни политици и властници води до погрешни представи и превратни тълкувания за историко-обществения смисъл на българския етномодел. На тази база често правозащитните пледоарии се вторачват само в реално или фиктивно нарушените права и свободи, без да се търсят и комплексните ползи (или вреди и опасности) за нацията в подобен казус.
Дискредитацията, профанацията, етнизацията на темата за „българския етнически модел“ водят до по-различни последици. Вместо да се облекчат и ускорят тенденциите на преходите от „етнос в себе си“ към „етнос за себе си“, но чрез превръщането му и в „етнос за другите“ посредством нацията, спекулацията с нашия етномодел обуславя и динамизира етнически изолации, етнокултурни херметизми или пък етнорелигиозни капсулирания, които исторически доскоро са били или напълно забравени, или съвсем непознати.
Ролята, значението и колоритът на отделния етнос, които пулсират чрез индивидуалността му, могат да се разкрият в пълния си мащаб единствено и само посредством постигането на „за себе си“, което е неразривно свързано обаче със „за другите“, с различни по етногенезис, верска принадлежност кореспонденти. Без това предусловие е възможно или е постижимо само съществуване „в себе си“.
Историята на националната държава посочва и неправомерни, и нехуманни начини на прехода от „в себе си“ към „за себе си“. У нас възродителният процес бе илюзорно и силово налагане на възхода на турците (но и на мюсюлманите) към „за себе си“ чрез форсирано изваждане от или премахване на „в себе си“ и при тотално съобразяване с „другите“. Вместо нацията да засили и гарантира своя имунитет, тя, обратното, се подложи на тревожни и опасни деструктивни процеси и тенденции, на ескалиращи бариери и дистанции спрямо отделни етноси, които са в състава на нацията ни; а на свой ред тези етноси все повече почват да се отдалечават и отчуждават от нея.
Подмяната на демократичните, хуманни и обществено-държавни полезни основи или насоки на българския етнически модел със замаскирани и чужди нему телеологии обаче, неимоверно усложнява или задълбочава разривите при инкарнацията на „етноса в себе си“ в „етнос за себе си“ и в „етнос за другите“. Това е поради затруднените, възпрепятствани и умишлено взривени кореспонденции между „етноса за себе си“ и „етноса за другите“.
Етносът може да придобие (солиден — символен, реален — властен) статус само чрез доверието и признанието, общуването и съжителството с етнодругостта. „В себе си“ той все още не е напълно уважаван, достатъчно признаван и благословен с доверието, съпричастието към проблемите му от страна на другия. За да придобие ползите от статуса си на „за себе си“, той непременно трябвава да се съобрази с отношенията, представите и реакциите на другостта спрямо самия него. С други думи, „за себе си“ е функция от „за другите“, от отношението им към него, от представите и оценките, които „другите“ (етнически и верски различните) имат исторически или всекидневно експлоатират в многоликите си комуникации с него.
Спекулацията с истинския смисъл, както и фалшификациите на ролята на българския етномодел благоприятстват за пораждане и развитие на предпоставки и условия за специфична етническа, религиозна или етнокултурна автаркия (1), която е или чуждееща или пък дори противостояща на националния интегритет.
Нещо повече, едва ли не уж самата природа на демокрацията или „автономията“ на новото гражданско общество сами насърчават перфидно прокарване и осъществяване на подобни опасни идеи за общностни автаркии. Такава завоалирана за историческото бъдеще на нацията и отечеството „автаркия“ днес може да се прокарва или легитимира с либерално-демократичните пледоарии, а и действия за човешките права и свободи, когато последните са насочени срещу националната идентичност или държавност. Върху нейния потаен или прокламиран идейно-ценностен фундамент израстват корпусите на тревожни и опасни реверсии към минало, което е отдавна исторически отречено, към завръщане към патриархално-битов консерватизъм, чужд на съвременността. Но с публичното £ налагане и осъществяване тази автаркия обуславя и стимулира ерозия на националното, провокирана и от хипертрофирания мултикултурализъм.
Тук не става дума само за етнорелигиозната херметизация на турците, нито само за субкултурната самоизолация на ромите, защото и редица непозволени в развитите и демократични държави и общества на Запада религиозни секти или култове също водят до херметизация и до отчуждение на връзките на членовете им. Инвазията у нас на тези секти/култове, ловът и вербовката им на „души“ обуславят нерядко нарушаване на нормалните връзки на членовете им със социума; водят до осезаема алиенация и деформация на социалното и човешкото в техните членове, до разрив на собствения им „житейски ритъм“ с този на историята, всекидневието.
Пробивът и разпространението на тези опасни за държавата и обществото, за здравето и пълноценния живот на членовете им секти/култове се улесняват от свободата на движението на идеите, ценностите в глобално „отворения“ свят, от идеологическите катехизиси и скрити сценарии на постмодерния неолиберализъм.
Освен това драматичната и радикална промяна в социално-класовата или в стратификационната структура на обществото също създава нови, съвсем различни жизнени светове на отделни социални общности. Тези светове се оказват не само разнородни, но и несъвместими помежду си, дълбоко изолирани едни от други, херметизирани за всякакво допускане на представители, особено от по-ниско разположени в социалната пирамида светове. Налице е все по-внушителна и труднопреодолима преграда между отделни човешки общности; ескалиращо намалява или напълно липсва всякаква чуваемост за тежненията, интерес и пропускливост за тегобите на низшестоящите общности от солидно укрепените и по-високо йерерхизираните общности/светове.
Тази нова стратификационна конфигурация на обществото формира и развива свои ценностно-нормативни ограничения, табута и способи на дистанции и предразсъдъци, на опасни изолации, капсулирания, херметизации или сегрегации („автаркии“) на всяка „другост“ в иначе оглушително представяното за „отворено“ съвременно общество. Като видим сгромолясването на някои етнически общности към „дъното“ на социума, в подножията на стратификационната пирамида, можем да проумеем интимната логика на други обществени процеси и тенденции, сред които една етнизация на декласирането, лумпенизацията и маргиналността на тези групи, което също провокира и способства за особени етнокултурни и религиозни бариери, дистанции, изолации и етносамозатваряния.
А тъй като ромите и турците се оказват най-силно засегнати, най-тежко потърпевши (като общност) от прехода, те са по-уязвими от и подвластни на турболенцията на херметизационните процеси, както и на изолацията на „другите“ от или към техните екзистенциални проблеми. И това няма как да не провокира (зрими или невидими) нагласи, осъзнати или пък неосъзнати от тези етноси към някои измамни пътища и средства за оцеляване в кризисните обстоятелства; за подхранване на илюзията за „спасителната ми-сия“ и полезност на определени автаркични избори и действия на дадената етнообщност.
Постмодерната епоха и глобалният свят предпоставят завръщане към религията
Постмодерният неолиберализъм неуморно ни предлага или налага и други свои канони. Някои от тях са свързани с привидно измамната плуралност или с фрагментираните екзистенциални жизнени светове на различни общности и индивиди — нека тук добре си припомним изключително задълбочения прочит на нашето време и неговите герои, т.е. живот във фрагменти, на Зигмунд Бауман! Още повече че тази фрагментизация силно засяга и деликатната сфера на етническото, а в нея фрагментите на отделните етнически общности все повече започват да се различават, да губят връзки с националното тяло, да се консолидират „в себе си“; да се ретрибализират поновому етническите или междуетническите нрави и връзки.
Впрочем подобна драматична и драстична фрагментизация не протича само в териториите на духа, на етническата психика или на етническото самосъзнание на индивиди и общности, нито пък тя се отнася само до отношенията в и към гетата. Тя протича в далеч по-мащабни и външно сякаш нямащи нищо общо с етническото социални или жизнени пространства. Нека само да се взрем в никнещите като гъби нови жилищни комплекси на новобогаташи, които са изобилно пренатоварени с всевъзможни охранителни средства или служители, ангажирани да не пропускат по никой начин в тях лица, които не принадлежат към населяващата ги общност. Би било нереалистично, глупаво или дори смешно да си мислим, че обитаващите тези комплекси лица и общности няма да имат и някакви свои, специфични отношения, представи, настроения или нагласи към отвъдния, маргинализиран и лумпенизиран, още повече пък обременен с етнически характеристики свят и към другите светове.
Постмодерната епоха и глобалният свят днес предпоставят и дори ескалират едно завръщане към религията, една своеобразна десекуларизация (2) в общества и култури, които са изградени и на секуларни основи. В определени исторически или всекидневно житейски ситуации тази линия на десекуларизация може да провокира и легализира етнически, верски различия или противостояния, да подхранва и циментира етноизолации и религиозни „автаркии“.
Сегашната десекуларизация има много и разнородни причини. Някои от тях са свързани с историческата и политическата дискредитация на водещи идеологии — най-вече левите идеологии и класическият либерализъм, които в глобалния свят и постмодерността са идейно-ценностно и властово притеснени и дори развенчани. Вместо тях, сега от дълбините на миналото и в синхрон с конюнктурата изплуват и се овластяват целево разни консервативни и неоконсервативни логики и практики, които обаче неимоверно облекчават и проправят път на десекуларизацията в света.
Постмодерният неолиберализъм е прекалено толерантен, а и дори фаворизиращ определени вероизповедания, поради тяхната инструментална важност, ценност и полезност за реализацията на глобални стратегически сценарии. Той се нуждае от помощта, инструментариумите и репертоарите на религията, за да отслаби, ерозира и руинира имунитета на националната и социалната държава, на историческия и културния ореол или статус на дадени нации, държави и общества. Той също така толерира и брутално или дискретно „спонсорира“ дадени неофитства или прозелитства, които откъсват човешки маси и общности от тяхното предишно конфесионално или национално тяло. Подобни религиозни „обръщания“ или привличания към „истинската вяра“ на нови членове (индивидуални и общностни) рефлектират върху етническия хомеостазис и националния идентитет или интегритет в подложените на тях държави, общества.
Днешната десекуларизация върви заедно с процесите и тенденциите на явна или завоалирана реконфесионализация (3) на човешкия — публичен, а и персонален — живот. От проблем и приоритет на интимно-персоналния избор и живот сега религиозността трябва да се превърне в публичен (показен и практикуван) начин на живот. Под реконфесионализация следва да се разбира един много сложен, динамичен, еклектично-противоречив, видимо или незримо инструментализиран политико-прагматизиран комплекс от феномени, събития, процеси и тенденции, с които се цели мащабно религиозно превземане, „обръщане“ и поглъщане на досега секуларизираните сфери в живота на обществото, общностите и индивидите в него.
Реконфесионализацията системно се стреми и опитва да възвърне и разшири конкретен религиозен характер на почти всички светски — държавни и обществени — институции; мащабно да измени духовно-културната атмосфера на социума, като я импрегнира със съответна конфесионална символика и обредност; да провокира мощно възраждане на съответни исторически и духовни енергии под знаменателя на дадена религия; да ограничава и изтласква все повече секуларното от живота; да облъчва и приобщава със своята идейно-ценностна и култово-обредна гравитация различни (по степен и форма) вярващи или невярващи индивиди и общности; да популяризира и наложи (в масовото и персоналното съзнание и битие) представи и нагласи за религията като ценностен стожер, смислова панацея срещу социалните несправедливости и злини, оръжие срещу моралната поквара и социална разруха, гарант и стимулатор на съкровеното за национална и културната идентичност и пр.
Сегашната реконфесионализация не „обръща гръб“ на никого и на нищо; тя се опитва да проникне във всички (социално и интимно значими) сфери, институционални йерархии и мрежи на конкретното общество и на държавата му. Политика, икономика, социална и културна сфера — всички те са под неин прицел!
Баталиите около въвеждането на задължителен предмет в нашите училища по проблемите на религията, впрочем, са най-красноречиво доказателство за това! Друг характерен белег е скоростно наложилата се практика членове на партийни и политически елити системно да присъстват и участват в религиозни ритуали. Така вече символното „пастирство“ добива не само чисто религиозни, а политически очертания и съдържания, гаранции и инструментариуми за останалите „паства“ — били те от конфесионален, етнически, верски, социален или някакъв друг порядък. В обществено-историческата и житейско-всекидневната тъкан се получава странна и трудно разгадаема от отделното съзнание амалгама на религиозно, политическо, социално, културно, икономическо и етническо. Всъщност това е много дискретна реабилитация и реставрация на синкретизма и вездесъщността на Вярата в живота, но именно и най-вече на конфесионалната, а не на която да е друга вяра в социума.
Религиозното все повече се превръща в реквизит на политическото
Постмодерното време, предпочитаните и фаворизираните от него ментални и аксиологически координационни системи и йерархии обуславят промяна в отношението към нерелигиозното във всичките му многолики форми. С това се обясняват драматичните промени в символния и практическия статут не само на Атеизма, а и на динамичната плуралистичност на новите му въплъщения.
Реконфесионализацията е сложен, характерен и специфичен за условията на глобализма и господстващия неолиберален проект за преустройство на тоталността на живота контрапункт на господствалия в Модерността радикален секуларизъм. В условията на държавния социализъм в България обаче този радикален секурализъм притежава мащабни, безкомпромисни, символни и властови позиции и роли. Той е исторически, държавнически, политико-идеологически и културно толериран, но и системно фаворизиран, като е много стабилно поддържан във фибрите на живота. В обществено-историческия и всекидневния живот той има и своето въплъщение — свръхполитизираният атеизъм, подчинен на господстващата идеология, което в редица практически случаи обаче го прави различен и чужд на научния атеизъм.
Ако преди 10.ХI.1989 г. режимът се опитва тотално да изолира религията и да я дезинтегрира от социума и екзистенцията на отделния индивид, след тази дата политическите елити „дават път“ на обратното: религията се представя и възприема като мощен интегриращ фактор, а и гарантиращ пребъдността на социума феномен. Подобен реверанс към смислово-символната и практико-поведенската значимост и роля на конфесионалността сега е присъщ за всички партийно-политически елити, без оглед на идеологическата им същност, специфика, умереност или радикалност.
Ако преди Промяната религията се оценява като „опиум за народа“, след нея обратното, атеизмът се възприема като „идеологически опиум“ и индикатор за духовно-културна и социална патология на субектите му — индивиди или групи.
Ако през държавния социализъм се упражнява символно и друго насилие спрямо религията, днес насилието се пренасочва към атеизма и неговите адепти; те се представят в публичността — явно или иносказателно, като опасни за социума.
Ако преди 10.ХI.1989 г. на религията се гледа като на антисистемен фактор, сега тя публично се възприема, оценява и защитава като просистемен феномен и инструмент за национална и обществена кохезия. Обратно, от статуса си на просистемен, днес атеизмът е дамгосан като антисистемен фактор.
Прекомерното, но и показното толериране на християнството е причина и за известно дистанциране и отчуждение на инорелигиозни общности от секуларното властово налагано и пренасищано с християнска символика и обредност.
Извеждането на религиозното от тесния интимно-персонален жизнен свят и неговото легитимиране като общовалиден сегмент на начина на живот на обществото, а и като приоритетна матрица на мисленето и поведението на човека, обуславя и други трансформации. При тези преобразувания религиозното все повече се превръща в значим символен и практически ресурс, реквизит и телеология на политическото. Опитите на съответни партийно-политически формации колкото се може повече да „приватизират“ конфесионалното за свои цели и интереси са повече от очевадни. Не само откровено националистическите, но също и почти всички други партии днес (регулярно или спорадично) се стремят и опитват да се възползват от „бонусите“ на религиозното за идеологическото и практическото присъствие на дадените партии. Експериментите за политизирано и идеологизирано „кадруване“ в клира на БПЦ и на други вероизповеда-ния бележат в отделни екстремни моменти дори крайности. ДПС е изключително старателно и крайно ревниво в това отношение; затова и така драматично преживява държавните интервенции в дейността на Мюфтийството.
В посткомунистическите условия и реалности на България реконфесионализацията символно се оформя и протича като сериозна, а и мащабна конкуренция най-вече между православното християнство и исляма, което обаче не значи, че всички останали деноминации нямат място или „пръст“ в тези събития. От една страна, православието се стреми — въпреки видимата ерозия и немощ на БПЦ, на разкола в нея и пр. — да си възвърне позициите отпреди 9.IХ.1944 г., а дори и да ги увеличи до степени и форми, които са непознати или неприемливи дори за държави/общества, характеризиращи се с далеч по-голяма религиозност на народа.
От друга страна, ислямът се опитва тотално да пробие и да властва в средите на мюсюлманското население, а оттам и върху цялостния обществен живот. Затова и ДПС, като най-ярък защитник на подобни цели, процеси и тенденции, неведнъж повдига на парламентарно, политическо, медийно равнище проблема за „исторически и житейски оправданата“ нужда и ислямът също да се дефинира в текстовете на конституцията и законите на държавата като традиционнна вяра за българската нация, а не само православието да се ползва от един подобен статут.
Тук обаче трябва да се направи важна уговорка: лансирането на опитите за конституционно легитимиране на исляма като традиционна вяра в неислямско общество, каквото исторически е българското, е дискретен път и начин за пробив на друга, много по-важна цел — постигане на двунационална структура на България чрез делегитимация на еднонационалната същност и природа на нашата държава. Това е част от изкусно завоалирания сценарий и инструментариум на ислямизма в контекста на глобалната съвременност и възползвайки се от неолибералния реверс към религиозното начало в историческите и всекидневните реалности и отношения.
Мащабното настъпление на ислямската реконфесионализация фрапиращо се забелязва и чрез интензивна „пулверизация“ на пространството с нови джамии, с реконструкция и реактивиране на живота във всички култови сгради, а и оброчища, с мюсюлманска смислово-съдържателна „опаковка“ на политически кампании, а и в борбата за медийно и друго презентиране на ползата от ислямската вяра.
Нещо повече, десекуларизацията и реконфесионализацията днес създават, а и подсказват, че реално иде реч за радикална промяна на статута на нацията в друг контекст. Защото, макар публично още да не се артикулира и дискутира, практически прозира, а и се налага дилемата за това каква нация да бъдем: нация, която е секуларна, но е и толерантна към традиционните или други религии в нея, или религиозна нация, която е толерантна и към невярващите или атеистите в нея?
