ВРАТАТА КЪМ ДРУГИЯ ВЪЗМОЖЕН СВЯТ

0
172


Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“. Завършила е журналистика в
СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009). Пътувала е из над 20 страни по света и е публикувала свои репортажи, пътеписи и анализи за тях. През 2010 г. беше наградена с виетнамския орден „Дружба“.

Началото бе през 2001-ва — между 25 и 30 януари. 12 000 представители на студентски, женски, правозащитни, профсъюзни, екологични и други неправителствени организации от 117 страни се събраха в южния бразилски град Порто Алегре. Стремежът им бе свободно да обменят идеи и да дискутират възможната алтернатива на неолибералната глобализация. Срещата бе свикана по същото време, в което в швейцарския курорт Давос се бе събрал Световният икономически форум. Идеята бе пъстроликото множество от народни движения, опънало палатки в Порто Алегре и заляло града с шумните си шествия, да се разпознае не само като контрапункт на заседаващите в лъскави конферентни зали в Давос държавни глави и милиардери, но и да се осъзнае като същинския първопроходец на новите, различните пътища за развитие на света, насочени към социалните потребности на човека, а не към печалбите на политици, банкери, индустриалци.

 

Така Порто Алегре стана домакин на първия Световен социален форум (ССФ), както се нарече онази среща. Сред водещите организатори бяха градското ръководство на Порто Алегре, съставено от представители на бразилската Работническа партия на Инасио Лула да Силва, както и френската неправителствена организация Аttac (Асоциация за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите), основана през 1998 г. от дългогодишния директор на в. „Монд дипломатик“ Игнасио Рамоне, който измисли и мотото на ССФ — „Един друг свят е възможен“.

 

11 години по-късно, след 11 световни социални форума и още много техни локални издания –

 

доколко по-друг е станал светът ни?

 

Това също бе един от въпросите в дългия списък от дискусионни теми на 11-ия ССФ, състоял се от 6 до 11 февруари 2011г. в сенегалската столица Дакар и събрал 55 000 души от около 130 страни. На откриването му говориха двама президенти— сенегалският Абдулайе Уаде и изкаралият два мандата начело на Бразилия Лула да Силва.

 

Уаде, който не крие, че е привърженик на неолибералния модел, направи протоколно приветствие към участниците. Той не се въздържа да им натякне, че не са съдействали на идеята му Африка да получи свой постоянен представител в Съвета за сигурност на ООН и ги бодна: От 2000 г. наблюдавам вашето движение и, простете ми откровеността, не спирам да се питам — успяхте ли да промените света?“

 

Лула, който е емблематична фигура за ССФ, държа доста по-емоционална реч. Тя бе донякъде и отговор на ироничния въпрос на Уаде. В Южна Америка, но преди всичко по улиците на Тунис и Кайро, а и в много други африкански градове сега се ражда една нова надежда. Милиони хора се изправят против бедността, в която се потопени, против потисничеството на тираните, против подчинението на страните им на интересите на великите сили“, каза Лула. Той призова африканците да осъзнаят богатствата на своя континент и бъдещето, което го очаква с 800-те му милиона жители и с плодородните му земи, способни да осигурят независимо и неспекулативно производство на храни. В течение на прекалено дълго време богатите страни гледаха на нас като на опасни и проблематични периферии. Но какво излезе? Същите онези, които арогантно ни изнасяха лекции как да управляваме нашите икономики, се оказаха неспособни да избягат от кризата, родена в сърцето на световния капитализъм“, подчерта Лула.

 

Личната политическа и обществена съдба на самия Лула и тенденцията, която тя олицетворява, също са красноречив отговор на въпроса, доколко реалистично е пожеланието от романтичния лозунг за другия възможен свят. Лула е пролетарий, тръгнал от най-бедните слоеве на народа си, прославил се като профсъюзен водач по барикадите срещу диктатурата в Бразилия през 80-те, създал своята Работническа партия, вдъхновено инциирал и подкрепил Световния социален форум, стигнал до най-високия пост в държавата си с послания за социална справедливост и изкарал два изключително успешни президентски мандата, реализирайки последователно именно социалните си програми, поставяйки на първо място потребностите на хората и намирайки (трябва специално да му се признае) разумен баланс между тях и интересите на пазара.

 

Редно е да си спомним също, че за

 

феномена на „лявата вълна“

 

в Латинска Америка започва да се говори именно след идването на власт на Лула в Бразилия през януари 2003-а. Дотогава левите държавници на континента се изчерпваха с кубинеца Фидел Кастро и венецуелеца Уго Чавес. След това, в интервала 2004-2008 г., дойде цяла серия от изборни победи на левичари, които заеха президентските постове в Уругвай, Боливия, Еквадор, Никарагуа, Парагвай, Салвадор. Към тях могат да се добавят и по-умерените, но също клонящи наляво ръководители на Чили (до 2010-а) и на Аржентина.

 

Има доста легенди за ролята на венецуелските петродолари в изборните кампании на някои от тези водачи, но очевидният факт е друг — че доста от тях,  като например боливиеца Ево Моралес или еквадореца Рафаел Кореа, са „възпитаници“ на любимия на Лула Световен социален форум.

 

Прокарвайки идеи, родени именно от Световния социален форум, Лула повлия сериозно и „голямата политика“ при участията си като президент в многобройни срещи на върха — от формата Г-8 плюс наблюдатели до формата Г-20, родил се именно от осъзнаването и от страна на „големите“, че в съвременния и тъй динамично променящ се свят никакви решения не могат да са ефективни без участието на доскоро „периферните“, а днес бурно развиващи се икономики и общества.

 

Да не пропускаме и групата БРИК, обединила Бразилия, Русия, Индия и Китай — живо олицетворение на идеята за многополюсен свят. Съвсем наскоро БРИК се превърна вече в БРИКС — след присъединяването и на Южна Африка.

 

Още докато беше на власт, Лула бе „моторът“ на активното сближаване на Латинска Америка с Африка, добило популярност като оста „Юг-Юг“. След оттеглянето от държавния връх у дома си доскорошният бразилски президент смята да се посвети на реализирането и разгръщането на тази идея, придобила вече и конкретни измерения чрез многобройни бразилски програми за развитие на Черния континент.

 

Междувременно през последното десетилетие Африка усилено се пълни и с инвестиции от Китай…

 

Светът днес очевидно е доста по-различен от онзи, в който се роди първият Световен социален форум в Порто Алегре. Разбира се, всички, които не са фенове на ССФ, могат да оспорват значението му за настъпилите промени и да го омаловажават като „говорилня“ или „панаир“ на критични интелектуалци и движения, чиито идеи остават „лабораторни“, „екзотични“, „идеалистични“ и така и не се превръщат в действена алтернативна политика.

 

Подобно тълкувание е повърхностно и манипулативно. Първо, защото самите участници в ССФ никога не са си поставяли за цел да стигат до конкретни политически програми и действия, а само са се стремили да отварят нови пространства за свободни дискусии и за търсене на алтернатива на неолибералната глобализация. И второ, защото тези потоци от идеи, които 11 години се леят от ССФ, са неделима част от обществената среда, в която се развиват всички събития и обрати от световния политически, икономически и социа­лен живот.

 

Големият плюс, който трайно държи този форум извън схемите на обичайните конференции и конгреси, са неговата

 

откритост и демократичност за всякакви идеи, критични към неолиберализма 

 

Дори изповядващите ги да са противници помежду си в друга обстановка. Тук обаче не може да се избяга от темата за вътрешните напрежения и за съмненията дали тази пъстрота всъщност не поражда нарочно търсена аморфност и в крайна сметка безобидност, свеждайки всичко просто до интелектуално отпускане на клапата на трупаните обществени недоволства.

 

Разсъждавайки в тази посока, можем да върнем лентата назад— към времето отпреди да се роди първият Световен социален форум през 2001-ва. В края на 90-те светът вече добре познаваше движението на антиглобалистите.

 

Това бяха сърдити млади хора, обикновено закачулени така, че да не бъдат разпознати, които бурно демонстрираха срещу всяка международна среща на световни финансови институции или държавни лидери. При всяка тяхна проява политолози ги припознаваха като продължители на бунтовната тенденция, извеждала по улиците на западните градове през 60-те и 70-те тогавашните „нови леви“.

 

Антиглобалистите не пестяха гнева си срещу банки и големи транснационални компании и вериги, захапващи неудържимо все по-големи парчета от националните икономики. И понеже в повечето случаи тези банки и компании бяха с американски произход, антиглобалистите се отъждествяваха и с антиамериканските настроения, подхранвани от тогавашните военни удари на САЩ срещу Афганистан, Ирак, Судан (1998 г.), Югославия (1999 г.).

 

Главното острие на недоволството беше срещу налагания още тогава като безалтернативен неолиберален модел. И срещу конкретните му олицетворения — като прословутия „Макдоналдс“, например. Витрините на закусвалните от тази верига ставаха редовна мишена на антиглобалистите при всяка демонстрация.

 

Тази мода тръгва от френската икона на анти(алтер)глобализацията — фермера Жозе Бове, който атакува с трактора си заведение на „Макдоналдс“ в Мило на 12 август 1999 г. Така Бове протестира срещу пълното с хормони американско говеждо, с което правят хабмургерите. После води кампании и срещу генномодифициран щатски ориз, засят във Франция. Най-вбесен е от безмълвието на френските власти и на Еврокомисията, които не протестират, когато САЩ въвеждат дискриминационни мита срещу вноса на френските сирена рокфор и камамбер.

 

Бове е сред участниците и в прословутата „битка в Сиатъл“ – мощните протести на антиглобалистите, разтърсили американския град, в който в края на ноември 1999 г. се събира годишната среща на Световната търговска организация. Сред организаторите на демонстрациите е и Аttac. А сред интелектуалните водачи на движението е писателката Сюзън Джордж, чийто роман „Докладът Лугано“ е нещо като библия за антиглобалистите. Нарисуваната в него картина е потискаща — „златният милиард“ от развития Север паразитира върху изнемогващия Трети свят.

 

Макар и виртуално, неизменна част от същата компания по онова време е и митичният субкоманданте Маркос, водач на Сапатистката армия за национално освобождение на Мексико. Скрит сред индианците в джунглите на южния мексикански щат Чиапас, той не сваля от лицето си маска „а ла Зоро“ и пълни интернет с есета за несправедливия световен ред. Едно от най-прочутите, които превръщат Маркос в гуру на антиглобалистите, се казва „Четвъртата световна война“ и обяснява как след Третата световна (Студената война) светът днес вече е въвлечен в нов глобален сблъсък — на неолиберализма срещу цялото човечество. Субкоманданте Маркос уточнява, че може да не се стига до физическо ликвидиране на човешкия род, но главната цел на неолибералите е унищожаване на различните форми на човешки взаимоотношения“ и заместването им само с пазарни. Всичко човешко, възникващо на пътя на пазарната логика, се обявява за враждебно и подлежи на унищожение. В този смисъл ние всички сме онзи враг, който трябва да бъде победен: индианци или не, правозащитници, учители, интелектуалци, артисти. Всеки, който се счита за свободен, и не е такъв“.

 

В крайна сметка антиглобалистките протести в Сиатъл през 1999-а, в които участват около 100 000, прерастват в изпълнени с много насилие улични сблъсъци. Има много ранени, да не говорим за счупените витрини на банки и магазини.

 

След Сиатъл вече всяка международна среща на върха се подготвя с извънредни мерки за сигурност. Така е и на състоялата се в Генуа през лятото на 2001-ва сбирка на лидерите от Г-8. Пристигналите там близо 200 000 демонстранти залагат предимно на ефектни, но мирни протести. Сблъсъците обаче все пак избухват, предизвикани от действията на около 500-те трошачи на витрини от фамозния „Черен блок“— маскирани в черно младежи, за които мнозина подозират, че са специално подготвени провокатори. Протестите в Генуа са окървавени особено драматично — в уличния хаос от насилие карабинер застрелва 21-годишния демонстрант Карло Джулиани.

 

Що се отнася до щурмоваците от „Черния блок“, може би част от тях са подготвени от калифорнийската групировка Ruckus Society, която още през 1995 г. открива в Бъркли нещо като школа за битки между демонстранти и полиция. Тя има и канадски филиал — Co-Motion Action, който дори създал лагер за подготовка на улични бойци със собствен полигон.

 

Световният социален форум бе свикан в Порто Алегре през 2001 г. практически от същите организации и идейни сили, захранвали и движението на антиглобалистите. Стремежът им бе да се избяга от образа на уличното насилие, прикачен на борците срещу неолиберализма, да се покажат идеите на разнородното движение, вероятно съзнателно засенчвани от „черните“ екшън герои. Постепенно под влиянието на интелектуалци като Игнасио Рамоне и

 

носещото подтекста на отрицанието понятие антиглобализация бе заменено от алтерглобализация

 

В смисъл ние не сме против глобализацията по принцип, а само против неолибералната глобализация, затова предлагаме наша, социал­но ориентирана алтер(нативна)глобализация“.

 

Световните социални форуми станаха ежегодни. След първия през 2001 г. Порто Алегре домакинства на още няколко — на втория, третия, петия и десетия съответно през 2002, 2003, 2005 и 2010 г. ССФ тръгна и по други страни и континенти. През 2004-а четвъртият ССФ се проведе в Мумбай, Индия. Уникален беше шестият форум през 2006-а. Тогава той се състоя на три места — във венецуелската столица Каракас, в малийската Бамако и в пакистанския град Карачи. На срещата в Мали бе приет и нашумелият Апел от Бамако (1) — обширен документ, който очертава главните тенденции, предизвикателства и цели на участниците в ССФ. Самото му формулиране и приемане бе нещо необичайно за разнородния характер и идейна ориентация на тези участници, част от които са принципно против всякакви общи програмни документи, противоречащи според тях на отворения, дискусионен и необвързващ характер на ССФ. Други участ­ници обаче още тогава се безпокояха, че без единни перспективи и ясни цели ССФ рискува да се превърне в безобиден отдушник за алтернативните настроения, изхвърлящи енергията си в „парата“ (необвързаното  говорене).

 

През 2007 г. ССФ сложи акцент върху Африка и събра седмото си издание в кенийската столица Найроби. Осмото през кризисната 2008-а отново бе необичайно — на 26 януари бе организиран общ световен ден на единни действия и протести срещу неолибералния модел, донесъл със самата си същност разразяването на световната финансова и икономическа криза. През 2009 г. ССФ се върна в Бразилия — само че в разположения насред амазонската джунгла град Белен. Десетият ССФ, както вече бе споменато, отново бе в Порто Алегре през 2010-а, а единайстият— в Дакар, Сенегал, през февруари 2011 г.

 

През цялото това десетилетие успоредно с развитието на ССФ работеха и негови регионални издания — Азиатски социален форум, Американски социален форум, Африкански социален форум, Европейски социален форум, Карибски социален форум, Пан-Амазонски социален форум, Средиземноморски социален форум. Както и много национални, по страни. На всяка голяма международна среща със замесени организации като СТО, МВФ, Световната банка, НАТО, Г-8 или по-късно Г-20 също бяха свиквани паралелни социални форуми —

 

за да се чуе и „гласът на народа“

 

Развитието на движението още от самото му начало съвпадна с рязкото изостряне на напрежението в света, дошло с атентатите срещу кулите близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., с последвалото американско нападение срещу Афганистан, към което по-късно се присъединиха и войски от НАТО, и особено с войната на САЩ и съюзниците им в Ирак, започнала през 2003 г. Световните социални форуми станаха онази трибуна, от която през всичките тези години звучеше гласът на световната гражданска съвест, на противниците на войната, на критиците на крайнодясната и агресивна външна политика, характеризирала и двата мандата на американския президент Джордж Буш, на отрицателите на неолибералния модел, който продължаваше да се налага на света като безалтернативен и от неоконсерваторите на Буш. Именно от ССФ получиха допълнителен резонанс остро критичните позиции на световни имена като Ноам Чомски (Порто Алегре, 2002 г.) или Джоузеф Стиглиц (Мумбай, 2004 г.).

 

В развихрената „война срещу тероризма“ манипулативното омаловажаване и директно заглушаване на алтернативните мнения създаде онази противоречива среда, в която част от движенията се мотивираха за още по-голяма настъпателност, но други се усъмниха, че са вкарвани „под похлупак“ за по-лесно наблюдение и контрол. Трети изгубиха търпение от бавния процес на трупане на критична маса привърженици на алтерглобализацията, а четвърти се отдръпнаха, несъгласни с активната роля в ССФ на определени политически фигури — какъвто бе случаят с емблематичния субкоманданте Маркос, чието изстиване към ССФ бе придружено от язвителни коментари за Чавес и Лула.

 

При пъстротата и разнообразието на участниците си ССФ неминуемо бе сполетян и от вътрешни противоречия, непримирими спорове и мрачни обобщения за отлив на привърженици, спад на влия­нието, липса на ясни цели и перспективи. Най-силно такива гласове се чуха около двата африкански ССФ — в Найроби през 2007-а и в Дакар през 2011-а. Съпоставени с броя на участниците другаде — примерно 125 000 в Мумбай през 2004-а и 155 000 в Порто Алегре през 2005-а, африканските „столици“ на ССФ показаха по-скромни цифри — 66 000 в Найроби и 55 000 в Дакар. Това веднага бе изтълкувано като „криза“ и дори „край“ на ССФ.

 

Ето как отговаря на подобни заключения един от бащите-основатели на ССФ, бразилският привърженик на революционната за католическата църква „теология на освобождението“ и консултант на скандалния сайт „Уикилийкс“ Чико Уитакър: „Хайде да сравним ябълките! Повечето от участниците във всеки ССФ идват от страната или региона, в който се провежда срещата. Сенегал има само 12 милиона жители, трудно е да го поставим на едни и същи везни със 190-милионна Бразилия!

 

Негативистите все пак получиха допълнителни аргументи и от неразбориите около организацията на единайсетото издание на ССФ в Дакар. След впечатляващото шествие на участниците из улиците на града при откриването на форума на 6 февруари, в чиито редици крачеше и пристигналият за събитието президент на Боливия Ево Моралес, деловата работа на следващия ден, която трябваше да започне с обсъждане на африканските проблеми, се спъна в неочаквано препятствие. Аудиториите на местния университет, посочени в програмата като средища за различните дискусии, се оказаха заети от студенти и преподаватели, които провеждаха редовни лекции, все едно няма никакъв ССФ. Стана ясно, че главният сенегалски координатор на форума Туфик бен Абдалах е уговарял залите да са свободни с предишния ректор на университета, който междувременно бил сменен. А новоназначеният решил да не отменя занятията.

 

В крайна сметка се наложи дискусиите да се проведат в палатки, опънати в двора на университета. Което, впрочем, не им попречи да са ярки и оживени. Обменени бяха мнения за миграцията, положението на жените, климатичните промени, кризата с прехраната, селското стопанство, риболова, здравеопазването, образованието, социалните осигуровки и т.н.

 

В кръглата маса на тема „Може ли миграцията да се използва като инструмент за глобално развитие“ взеха участие и евродепутатите от Групата на социалистите и демократите Кристиан Вигенин (България) и Корина Крецу (Румъния). Така, благодарение на Европейския парламент, на ССФ се чу и гласът на представител на българската левица — цяло събитие на фона на крайно вялата, да не кажем никаква заинтересованост на БСП от провеждащите се вече 11 години форуми… В интерес на истината през 2005 г. в петия ССФ в Порто Алегре е участ­вал още един български социалист — Азер Меликов.

 

Сред по-високопоставеното присъствие в Дакар 2011 блесна и лидерката на Френската социалистическа партия Мартин Обри, която най-вероятно ще е кандидатът на партията си в президент­ските избори във Франция през 2012 г.

 

Търсенето на симпатиите и на по-леви от обичайния електорат на ФСП избиратели вероятно бе най-сериозният стимул за появата на Обри в палатките на алтерглобалистите в Дакар.

 

Завръщането на европейските социалисти към корените им

 

след продължилото повече от десетилетие общо увлечение по неолибералния модел, особено вдъхновено прокарвано от Тони Блеър и Герхард Шрьодер, е очевидна тенденция от последните година-две. И тя несъмнено се пришпорва от изострената социална чувствителност на европейските граждани, понесли тежки удари от световната финансова и икономическа криза. Впрочем, не звучи ли като естествено продължение на идеите на Световния социален форум най-популярният лозунг от европейските демонстрации срещу затягането на коланите: Няма да плащаме за тяхната криза!“ (като „тяхната“ значи на спекулантите и банкерите, „спасявани“ от неолибералните държави с парите на данъкоплатците)…

 

Радикализирането на все повече хора, пострадали от провала на нео­либералалния модел, рефлектира и във все по-настоятелни искания

 

Световният социален форум да стане по-категоричен в антикапитализма си

 

Насред форума в Дакар за същото призова и американският академик, психиатър, писател и баща на движението „Екосоциализъм“ Джоел Ковел: Ако искаме да открием причините на различните кризи в системата, трябва да ги разглеждаме в тяхната съвкупност и да видим общото помежду им. Всеки проблем има своя собствена причина, но всяка от тези причини е свързана с капиталистическата експанзия и това може да се проследи чак до вратата на някоя банка или имперска сила. Ако ССФ претендира да се занимава с тези проблеми, трябва да се заеме и с въпроса за глобалния капитал. Той може да се разглежда метафорично като раков тумор, който дава метастази. Без значение каква форма ще се избере за лечение на заболяването, трябва да се признае, че то е факт…“

 

С по-площаден език, но практически същото изрази и боливийският президент Ево Моралес при откриването на ССФ в Дакар: Трябва да се мобилизираме, за да сложим край на капитализма и да прогоним нашествениците, неоколониа­листите и империалистите…“

 

Категоричността в позициите е обща черта на всички търсачи на ясни и еднозначни решения. Но вземането на такива решения става все по-сложен, а понякога и подвеждащ процес в свят като днешния, в който все по-малко неща са такива, каквито изглеждат, и все повече увличащи масовата публика събития и явления се оказват с „двойно дъно“.

 

Шествията и митингите в Дакар въодушевено приветстваха революциите в Тунис и Египет като народен порив към свобода и като белег на новото време“ (Ево Моралес).

 

Дали обаче арабското домино пада единствено под напора на площадните скандирания, или просто невидими диригенти отпушват клапата с единствената цел да запазят статуквото? Намразеният от улицата египетски президент Хосни Мубарак бе отстранен и заменен от доскорошните си съратници в армията (самият Мубарак също е бил военен), което бе действие от класическата серия промяна, за да не се промени нищо“, т.е. за да остане Египет гарант на ненакърнимите   стратегически интереси на САЩ и Израел в региона. В този аспект могат да се разглеждат и всички останали актуални сътресения в арабския свят. Включително кървавата драма в Либия, където големият залог са либийският петрол и западните концесии за разработката му.

 

Друга петролна сага се разигра и в родния за ССФ континент— Латинска Америка. Еквадорски съд осъди в средата на февруари американския петролен гигант „Шеврон“ да плати около 9 млрд. долара обезщетение на индиански общности  в еквадорската част на Амазония, чиито земи са били замърсени от нефтодобив. Вбесеният „Шеврон“ отказа да плаща, обяви, че ще обжалва и се разрови да провери как бедните индианци са намерили средства, за да водят проточилия се 7 години процес. Оказа се, че ищците са били финансирани от специализирали се в подобен род дела американски хедж-фондове, които така изпълнявали и мокри поръчки на конкуренти за съсипване на влиятелни и най-вече платежоспособни бизнесиграчи… Кое тук е вярното? Дали „Шеврон“ не манипулира фактите, за да избяга от отговорност? Или зад всяка справедлива кауза вече трябва да подозираме сянката на користен спонсор? Какво беше казал субкоманданте Маркос? Унищожаване на различните форми на човешки взаимоотношения, на мястото на които се установяват само пазарни…

 

Ами шумотевицата около скандалните изтичания на документи в „Уикилийкс“ и около скочилите в защита на създателя на сайта Джулиан Асандж мистериозни виртуални отмъстители, прочули се като „Анонимните“?… Може и да е изкуствено създаване на „алтернативни“ митове и герои (особено лесно упражнение в интернет), които ни поднасят премерено „изтекли“ факти, способни да подхранват легендата за автентичност, а всъщност  пораждащи точно определени внушения и реакции. Например, илюзията, че обществената система, от която сме недоволни, все пак ни глези с „прозрачност“ на информацията, „свобода“, „демократичност“… Така всяка реална алтернатива може да бъде размита от подмяна, а обществената енергия да се отклони към контролираната матрица.

 

Къде сред всичките тези лабиринти да търсим реалното съдържание на романтичния лозунг на Световния социален форум „Един друг свят е възможен“?

 

„Друг свят“ ли е манията по „Туитър“ и „Фейсбук“?

 

„Друг свят“ ли е пленарната зала на Европейския парламент, където днес в качеството си на евродепутат седи някогашният антиглобалист Жозе Бове?

 

„Друг свят“ ли е „социализмът на ХХI век“, прокарван от Уго Чавес със социални програми за бедните, но и с нагоден към  демократичните механизми каудилизъм?

 

„Друг свят“ ли е „китайският модел“, кръстосал административен социализъм със свободен пазар и заразил с примера си дори Куба?

 

Всички отговори може да са „да“. Но най-отчетливото доказателство, че идеите, с които преди 11 години тръгна първият Световен социален форум, вече наистина променят света, макар и от изненадващ ракурс, е възприетата от  френския президент Никола Саркози и германската канцлерка Ангела Меркел „антикризисна мярка“ за въвеждане на т.нар. банков данък. Де факто това е някогашното предложение на Attac за облагане на банковите транзакции с данък в полза на гражданите. Известен е и като „данъка Тобин“ (2) — по името на формулиралия го за първи път американски икономист и нобелист Джеймс Тобин, прочул се с анализите си на финансовите пазари. Вярно, доразвиването на идеята от страна на Attac беше удържаните суми да отиват за развитие на бедните страни. А Саркози и Меркел се канят да пълнят с тези пари антикризисни фондове….

 

Въпрос на избор е дали да се остане в познатата матрица или да се прекрачи в другия възможен свят. Световните социални форуми вече са отворили вратата.

 

Бележки

 

(1) Апелът от Бамако е публикуван в сп. „Ново време“, бр. 2, февруари 2006, http://www.novovreme.com/article.php?id=730

 

(2) По-подробно за таксата „Тобин“ – в сп. „Ново време“, бр. 4, април 2002:  „Джеймс Тобин, смъртта на един Нобелов лауреат, изопачен и от левицата, и от десницата“, http://www.novovreme.com/article.php?id=116; Алън Кампиоти, „Принципи на таксата „Тобин“. Многостранно сътрудничество за облагане на валутните спекуланти“, http://www.novovreme.com/article.php?id=117; Често поставяни въпроси около таксата „Тобин“ – http://www.novovreme.com/article.php?id=118

 

Световните социални форуми


Първи            януари 2001 Порто Алегре (Бразилия)


Втори             януари 2002 Порто Алегре (Бразилия)


Трети             януари 2003Порто Алегре (Бразилия)


Четвърти      януари 2004 Мумбай (Индия)


Пети               януари 2005 Порто Алегре (Бразилия)


Шести            януари 2006 Каракас (Венецуела) и Бамако (Мали);март 2006 Карачи (Пакистан)


Седми            януари 2007 Найроби (Кения)

Осми              26 януари 2008 Световен ден за действия

Девети           януари 2009 Белен (Бразилия)


Десети           януари 2010 Порто Алегре (Бразилия)


Единайсети  февруари 2011 Дакар (Сенегал)

 

 

 

Наши предишни публикации по темата

 

Игнасио Рамоне, „Да отнемем силата на пазарите“, Le Monde diplomatique, декември 1997, на български в сп. „Ново време“, бр. 7, юли 2001.

 

Уолдън Бело, „Когато Давос се срещна с Порто Алегре“, сп. „Ново време“, бр. 1, януари 2002; http://www.novovreme.com/article.php?id=16

 

Харта на принципите на Световния социален форум, сп. „Ново време“, бр. 1, януари 2002, http://www.novovreme.com/article.php?id=160

 

Франциско Уитакър, „Световен социален форум. Кой го подготви и организира? Какво цели?“, сп. „Ново време“, бр. 1, януари 2002, http://www.novovreme.com/article.php?id=159

 

Анна Димитрова, „Социалният форум – трибуна на алтерглобалисткото движение“, сп. „Ново време“, бр. 2, февруари 2004, http://www.novovreme.com/article.php?id=28

 

Юрий Борисов, „Мечтателите“, сп. „Ново време“, бр. 2, февруари 2004, http://www.novovreme.com/article.php?id=352

 

Игнасио Рамоне, „Протестиращи, обединявайте се“, сп. „Ново време“, бр. 9, септември 2004, http://www.novovreme.com/article.php?id=445

 

Юрий Борисов, „Българското отсъст­вие“, сп. „Ново време“, бр. 9, септември 2004,http://www.novovreme.com/article.php?id=440

 

Азер Меликов, „Един друг свят наистина трябва да бъде възможен (Впечатления от Световния социален форум в Порто Алегре, Бразилия, 26-31 януари 2005)“, сп. „Ново време“, бр. 3, март 2005, http://www.novovreme.com/article.php?id=570

 

Страхил Делийски, „Алтерглобализмът и идеологическата хегемония на неолибералния kапитализъм“, сп. „Ново време“, бр. 7-8, юли-август 2005, http://www.novovreme.com/article.php?id=644

 

Един друг свят е възможен“ – акции и инициативи на алтерглобалистките движения по света, сп. „Ново време“, бр. 7-8, юли-август 2005, http://www.novovreme.com/article.php?id=645

 

Апел от Бамако, сп. „Ново време“, бр. 2, февруари 2006, http://www.novovreme.com/article.php?id=730

 

Attac – Франция, „Да разрушим седемте основни стълба на неолиберализма“ (Манифест за алтерглобализация), сп. „Ново време“, бр. 4, април 2007, http://www.novovreme.com/article.php?id=922

 

Юрий Борисов, „Рестартират операционната система „неолиберален капитализъм“, сп. „Ново време“, бр. 10, октом­ври 2008,http://www.novovreme.com/article.php?id=1173

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук