РУСИЯ: НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС

0
216

 

„Всеки човек, живеещ в нашата страна, не трябва да забравя своята вяра и етническата си принадлежност. Но трябва да е преди всичко гражданин на Русия и да се гордее с това. Никой няма право да поставя националните и религиозните особености по-високо от законите на държавата. При това обаче самите закони на държавата трябва да отчитат националните и религиозните особености.“

 

Владимир Путин

Статия във

в. „Независимая газета“

23 януари 2012

 

За Русия — с нейното многообразие на езици, традиции, етноси и култури, националният въпрос, без всякакво преувеличение, има фундаментален характер. Всеки отговорен политик, обществен деец трябва да си дава сметка, че гражданското и междунационалното съгласие са едно от главните условия за самото съществуване на нашата страна.

Ние виждаме какво става в света, какви сериозни рискове се трупат. Ръстът на напрежението между етносите и между религиите е реалност на днешния ден. Национализмът, религиозната нетърпимост се превръщат в идеологическа база за най-радикалните групировки и течения. Те разрушават, подкопават държавите и разделят обществата.

Колосалните миграционни потоци — а има всички основания да предполагаме, че те ще се усилват — вече са наречени „новото велико преселение на народите“, способно да промени обичайната организация и облика на цели континенти. В търсене на по-добър живот милиони хора напускат регионите, страдащи от глад и хронични конфликти, от бедност и социална нестабилност.

С „изостряне на националния въпрос“ се сблъскаха най-развитите и благополучни страни, които преди се гордееха със своята толерантност. А днес те една след друга съобщават за провал на опитите да интегрират в обществото  елемента на различната култура, да осигурят неконфликтно, хармонично взаимодействие между различните култури, религии, етнически групи.

„Стопилката“ на асимилацията хлопа и дими и не е способна да „смели“ все по-увеличаващия се мащабен миграционен поток. Отражение на това в политиката стана „мултикултурализмът“, отричащ интеграцията чрез асимилация. Той извежда в абсолютизъм „правото на малцинството на различие“ и при това недостатъчно уравновесява това право с граждански, поведенчески и културни задължения по отношение на коренното население и обществото като цяло.

В много страни се образуват затворени национално-религиозни общности, които отказват не само да се асимилират, но и да се адаптират. Известни са квартали и цели градове, в които вече поколения пришълци живеят на социални помощи и не говорят езика на страната, в която пребивават. Ответната реакция на такъв модел на поведение е ръстът на ксенофобията сред местното коренно население, опитите му твърдо да защити своите интереси, работните места, социалните блага от „инородните конкуренти“. Хората са шокирани от агресивния натиск върху техните традиции, върху обичайния им начин на живот и сериозно се страхуват от опасността да загубят национално-държавната си идентичност.

Напълно уважавани европейски политици започват да говорят за провал на „мултикултурния проект“. За да запазят своите позиции, те експлоатират „националната карта“ – преминават в полето на онези, които преди сами са смятали за маргинали и радикали. Крайните сили, на свой ред, рязко набират позиции, претендирайки сериозно за държавната власт. По същество, те предлагат да се мисли за принуждаване към асимилация – на фона на „затвореността“ и рязко ожесточаване на миграционните режими. Носителите на друга култура са длъжни или да се „разтворят“ в мнозинството, или да останат обособено национално малцинство – дори то да е осигурено с разнообразни права и гаранции. А фактически – да се окажат отлъчени от възможността за успешна кариера. Ще кажа направо – от гражданина, поставен в такива условия, трудно може да се очаква лоялност по отношение на твоята страна.

Зад „провала на мултикултурния проект“ стои кризата на самия модел на „националната държава“ – държава, която исторически се е градила изключително въз основа на етническата идентичност. И това е сериозно предизвикателство, с което ще бъдат принудени да се сблъскат и Европа, и много други региони в света.

Русия като „историческа държава“

При цялата външна прилика ситуацията у нас е принципно различна. Националните и миграционните проблеми са пряко свързани с разрушаването на СССР, а всъщност, исторически – на голяма Русия, изградена основно още в ХVIII век. С неизбежно последвалата след това деградация на държавните, социалните и икономическите институции. С грамадния срив в развитието на постсъветското пространство.

Преди 20 години тогавашните депутати на РСФСР, декларирайки суверенитет, в огъня на борбата със „съюзния център“ занемариха процеса на строителството на „националните държави“, при това дори вътре в самата Руска федерация. „Съюзният център“, на свой ред, опитвайки се да притиска опонентите, започна да води задкулисна игра с руските автономии, като им обещаваше повишаване на „национално-държавния статус“. Участниците в тези процеси сега прехвърлят вината един на друг. Но едно нещо е очевидно – техните действия в еднаква степен и неизбежно водеха към разруха и сепаратизъм. И у тях не се намери ни мъжество, ни отговорност, ни политическа воля да отстояват последователно и настойчиво териториалната цялост на Родината.

Това, за което инициаторите на „замисъла за суверенитетите“ не си даваха сметка, много ясно и бързо бе разбрано от всички останали, включително зад границите на нашата държава. И последиците не закъсняха.

С разпадането на страната ние се оказахме на ръба (а в известни региони и отвъд него) на гражданската война, при това именно на етническа почва. С огромно напрежение на силите, с големи жертви успяхме да угасим тези огнища. Но това, разбира се, не означава, че проблемът е приключен.

Дори в този момент обаче, когато държавата като институция бе критично обезсилена, Русия не изчезна. Случи се това, което Василий Ключевский е казал по отношение на първата руска Смута (в средата на ХVI в., по времето на Иван Грозни — бел. ред): Когато се прекършиха политическите опори на обществения ред, страната бе спасена от нравствената воля на народа“.

И впрочем нашият празник 4 ноември – Денят на народното единство, който някои повърхностно наричат „ден на победата над поляците“, всъщност е „ден на победата над себе си“, над вътрешната вражда и разприте, когато съсловията, народностите осъзнаха себе си като единна общност, като един народ. Ние с право можем да смятаме този празник за рожден ден на нашата гражданска нация.

Историческата Русия не е етническа държава и не е американската „стопилка“, в която всички така или иначе са мигранти. Русия е възникнала и се е развивала с векове като многонационална държава. Държава, в която постоянно е протичал процес на взаимно свикване, взаимно проникване, на смесване на народи на семейно, на дружеско, на служебно равнище. Стотици етноси, живеещи на своята земя заедно и редом с руснаците. Усвояването на огромни територии, изпълващо цялата история на Русия, е било съвместно дело на много народи. Достатъчно е да кажем, че етнически украинци живеят в пространството от Карпатите до Камчатка. Както и етнически татари, евреи, белоруси…

В един от най-ранните руски философско-религиозни трудове „Слово о законе и благодати“ се отхвърля самата теория за „избрания народ“ и се проповядва идеята за равенство пред Бога. А в „Повести временных лет“ многонационалният характер на древноруската държава е описан по следния начин: Ето само кой говори на славянски в Русия: поляни, древляни, новгородци, полочани, дреговичи, северяни, бужани… А ето други народи: чуд, меря, вес, мурома, черемиси, мордва, перм, печера, ям, литва, корс, нарова, ливи – тези говорят на своите езици…

Именно за този удобен характер на руската държавност Иван Илин пише: Не да се изкорени, не да се смаже, не да се пороби чуждата кръв, не да се задуши чуждоплеменният и чуждославният живот, а да се даде на всички въздух и велика Родина… всички да бъдат почетени, всички да бъдат помирени, всекиму да се даде да се моли посвоему, да се труди посвоему и отвсякъде най-добрите да бъдат въвлечени в държавното и културното строителство“.

Стожерът, крепящ тъканта на тази уникална цивилизация, е руският народ, руската култура. Именно този стожер различни провокатори и наши противници с всички сили ще се опитват да изтръгнат от Русия – с изцяло фалшиви приказки за правата на русите на самоопределение, за „расовата чистота“, за необходимостта да бъде завършено делото на 1991 година и окончателно да бъде разрушена империята, висяща на шията на руския народ“. За да могат в крайна сметка да заставят хората със своите ръце да унищожат собствената си родина.

Дълбоко съм убеден, че опитите да се проповядват идеи за създаването на руска „национална“, моноетническа държава, противоречат на цялата ни хилядолетна история. Нещо повече, това е най-краткият път за унищожаване на руския народ и на руската държавност. Пък и на всяка дееспособна, суверенна държавност по нашите земи.

Когато някой започва да вика: Стига сме хранили Кавказ“, чакайте утре неизбежно ще последва призив: Стига сме хранили Сибир, Далечния изток, Урал, Поволжието, Подмосковието…“  Именно по такива рецепти действаха тези, които доведоха Съветския съюз до разпадане. Що се отнася до прословутото национално самоопределение, с което, борейки се за власт и геополитически дивиденти, неведнъж са спекулирали политици от най-различни направления –  от Владимир Ленин до Удроу Уилсън – руският народ отдавна се е самоопределил. Самоопределението на руския народ е полиетническата цивилизация, скрепена от руското културно ядро. И този избор руският народ е потвърждавал всеки път – не с плебисцити и референдуми, а с кръвта си. С цялата своя хилядолетна история.

Единен културен код

Руският опит за развитието на държавата е уникален. Ние сме многонационално общество, но ние сме единен народ. Това прави нашата страна сложна и многомерна. Това дава колосални възможности за развитие в много области. Ако обаче многонационалното общество е поразено от бацилите на национализма, то губи силата и якостта си. И ние трябва да разбираме какви далечни последици може да докара подбуждането на опити за разпалване на  национална вражда и ненавист към хората от друга култура и друга вяра.

Гражданският мир и междунационалното съгласие не са веднъж създадена и застинала за векове картина. Напротив, това са постоян­на динамика, диалог. Това е упорита работа на държавата и обществото, която изисква много финни решения, премерена и мъдра политика, способна да осигури „единство в многообразието“. Необходимо е не само да се спазват взаимните задължения, но и да се намират общите за всички ценности. Не може насила да заставиш хората да са заедно. И не може да ги накараш да живеят заедно по сметка, въз основа на претеглянето на изгодите и разходите. Такава „сметка“ работи до момента на кризата. А в кризата започват да действат в обратна посока.

Увереността, че можем да осигурим хармонично развитие на поликултурната ни общност, се опира на нашата култура, история, на нашия тип идентичност.

Можем да си спомним, че много граждани на СССР, оказали се в чужбина, наричаха себе си руснаци. И при това сами смятаха себе си за такива, независимо от етническата си принадлежност. Интересен е и фактът, че етническите руснаци никъде и никога, в никаква емиграция не образуваха устойчиви национални диаспори, макар и числено, и качествено да бяха представени твърде значително. Защото нашата идентичност има друг културен код.

Руският народ е държавообразуващ – по факта на съществуването на Русия. Великата мисия на руснаците е да обединяват, да спояват цивилизацията. Чрез езика, културата, всемирната отзивчивост“, според определението на Фьодор  Достоевски, да спояват руснаците, арменците, руските азербайджанци, руските немци, руските татари… Да ги спояват в такъв тип държава-цивилизация, в която няма „нацмени“, а принципът на разпознаването „свой-чужд" се определя от общата култура и от общите ценности.

Такава цивилизационна идентичност е основана върху съхраняването на руската културна доминанта, носител на която са не само етническите руснаци, но и всички притежаващи такава идентичност, независимо от националността. Това е онзи културен код, който в последните години бе подложен на сериозни изпитания, който се опитваха и се опитват да разбият. И въпреки това той безусловно се запази. Едновременно с това той трябва да бъде подхранван, укрепван и пазен.

Огромна роля в това има образованието. Изборът на образователна програма, многообразието на образованието са наше безспорно постижение. Но вариативността трябва да се опира на непреходни ценности, базови знания и представи за света. Гражданската задача на образованието, на системата на просветата е да даде на всеки онзи абсолютно задължителен обем хуманитарни знания, който съставя основата на самоидентичността на народа. И на първо място трябва да става дума в образователния процес за повишаване на ролята на такива предмети като руски език, руска литература, отечествена история – естествено в контекста на  цялото богатство на националните традиции и култури.

През 20-те години на миналия век в някои водещи американски университети се образува движение за изучаване на западния културен канон. Всеки уважаващ себе си студент е бил длъжен да прочете 100 книги по специално направен списък. В някои университети на САЩ тази традиция е запазена и днес. Нашата нация винаги е била четяща нация. Нека да се допитаме до нашите културни авторитети и да направим списък от 100 книги, които всеки випускник на руското училище ще е длъжен да прочете. Не да назубри в училище, а именно самостоятелно да прочете. И да въведем като зрелостен изпит съчинение върху прочетеното. Или поне да дадем на младите хора възможност да проявят своите знания и своя мироглед на олимпиади и конкурси.

Държавната политика трябва да поставя съответните изисквания и в областта на културата. Имам предвид такива инструменти като телевизията, киното, Интернет, масовата култура като цяло, които формират общественото съзнание и задават поведенчески образци и норми.

Да си спомним как американците с помощта на Холивуд формираха съзнанието на няколко поколения. При това внедрявайки не най-лошите ценности – и от гледна точка на националните интереси, и от гледна точка на обществения морал. Тук има от какво да се поучим.

Ще подчертая: никой не посяга върху свободата на творчеството – става дума не за цензура, нито за „казионна идеология“, а за това, че държавата е длъжна и има право да насочва и своите усилия, и своите ресурси за решаване на осъзнати социални, обществени задачи. Включително и за формиране на мироглед, спояващ нацията.

В нашата страна, където в много глави все още не е завършила гражданската война, където миналото е крайно политизирано и „раздърпано“ на идеологически цитати (често разбирани от различни хора точно противоположно), е необходима тънка културна терапия. Културна политика, която на всички равнища – от ученическите пособия до историческата документалистика – би формирала такова разбиране на единството на историческия процес, в което представителят на всеки етнос, както потомъкът на „червения комисар“, така и на „белия офицер“, би видял своето място. Би усещал себе си наследник на „една за всички“, противоречива, трагична, но велика история на Русия.

Необходима ни е стратегия за националната политика, основана на гражданския патриотизъм. Всеки човек, живеещ в нашата страна, не трябва да забравя своята вяра и етническата си принадлежност. Но трябва да е преди всичко гражданин на Русия и да се гордее с това. Никой няма право да поставя националните и религиозните особености по-високо от законите на държавата. При това самите закони на държавата трябва да отчитат националните и религиозните особености.

Смятам, че в системата на федералните органи на властта трябва да бъде създадена специална структура, отговаряща за въпросите на националното развитие, за междунационалното благополучие, за взаимодействието на етносите. В момента тези проблеми са подведомствени на Министерството на регионалното развитие и заради купищата текущи задачи се изтласкват на втори, дори на трети план, и тази ситуация трябва да се поправи.

Това ведомство не трябва да бъде стандартно. По-скоро трябва да говорим за колегиален орган,  който взаимодейства непосредствено с президента на страната, с ръководството на правителството и има определени властови пълномощия. Националната политика не може да се пише и да се реализира изключително в кабинетите на чиновниците. В нейното обсъждане и формиране трябва да участват непосредствено националните, обществените обединения.

И, разбира се, ние разчитаме на активното участие в този диалог на традиционните религии в Русия. В основата на православието, на исляма, будизма, юдаизма – при всичките им разлики и особености – лежат базови, общи морални, нравствени, духовни ценности: милосърдието, взаимопомощта, истината, справедливостта, уважението към по-възрастните, идеалите на семейството и труда. Невъзможно е да бъдат заменени с каквото и да било тези ценностни ориентири и ние трябва да ги укрепваме.

Убеден съм, че държавата, обществото трябва да приветстват и да поддържат работата на традиционните религии в Русия в системата на образованието и просветата, в социалната сфера, във Въоръжените сили. При това безусловно трябва да бъде запазен светският характер на нашата държава.  

Националната политика
и ролята на самите силни институции

Системните проблеми на обществото много често намират израз именно под формата на междунационално напрежение. Винаги трябва да помним, че има пряка зависимост между нерешените социално-икономически проблеми, пороците на правосъдната система, неефективността на властта, корупцията и конфликтите на национална почва. Ако погледнем историята дори на неотдавнашните междунационални ексцесии, практически навсякъде ще забележим това „стартово копче“: Кондопога, Манежния площад, Сагра. Навсякъде – изострена реакция на отсъствието на справедливост, на безотговорността и бездействието на отделни представители на държавата, липса на вяра в равенството пред законите и в неизбежността на наказанието за престъпника, убеждение, че всичко е купено и правда няма.

Когато става дума за това, че в Русия и особено на историческите руски територии се накърняват правата на руснаците, това говори, че държавните структури не изпълняват своите преки задачи – не защитават живота, правата и сигурността на гражданите. И понеже мнозинството от тези граждани са руснаци, възниква възможност да се паразитира върху темата за „националния гнет на руснаците“ и основателният обществен протест да бъде облечен в най-примитивната и вулгарна форма на междунационалните безредици. И в същото време по всеки повод да се тръби за „руски фашизъм“.

Трябва да си даваме сметка какви рискове и заплахи се съдържат в ситуациите, заплашващи да преминат в стадий на национален конфликт. И по съответен най-твърд начин, без оглед на чинове и звания, да оценяваме действията или бездействието на правозащитните структури, на органите на властта, които са довели до междунационално напрежение.

Не са много рецептите за такива ситуации. Да не превръщаме всичко в принцип, да не правим прибързани обобщения. Необходимо е да се изяснява подробно същността на проблема, обстоятелствата, да се регулират взаимните претенции във всеки конкретен случай, в който е замесен „националният въпрос“. Този процес – там, където няма някакви специфични обстоятелства – трябва да е публичен, защото отсъствието на оперативна информация поражда слухове, утежняващи ситуацията. И тук изключително важно значение имат професионализмът и отговорността на средствата за масова информация.

Никакъв диалог обаче не може да има в ситуация на безпорядък и насилие. У никого не трябва да възниква ни най-малката съблазън да  „натисне властта“ за някакви решения с помощта на погроми. Нашите правозащитни органи са доказали, че се справят бързо и ясно с пресичането на такива опити.

И още един принципен момент – ние, разбира се, трябва да развиваме нашата демократична, многопартийна система. И в момента се подготвят решения, насочени към опростяване и либерализиране на реда за регистрирането и дейността на политическите партии, реализират се предложенията за въвеждане на изборност на шефовете на регионите. Това са нужни и правилни стъпки. Едно обаче не бива да се допуска – възможността за създаване на регионални партии, включително в националните републики. Това би било пряк път към сепаратизъм. Такова изискване несъмнено трябва да се постави и при изборите на шефовете на регионите – който се опита да се опре на националистически, сепаратистски и други подобни сили и кръгове, трябва да бъде незабавно изключен от изборния процес в рамките на демократичните и съдебните процедури.

Проблемът за миграцията
и нашият интеграционен проект

Гражданите днес сериозно се вълнуват, и да си кажем направо – възмущават се, от множество изсилвания, свързани с масовата миграция – както външна, така и вътрешноруска. Задава се и въпросът няма ли създаването на Евразийския съюз да доведе до засилване на миграционните потоци, а значи и до ръст на съществуващите тук проблеми. Смятам, че трябва ясно да очертаем нашата позиция. 

Първо, очевидно е, че трябва да повишим качеството на миграцион­ната политика на държавата. Ние ще решаваме тази задача. 

Никога и никъде нелегалната имиграция не може да бъде изключена напълно, но тя може и безусловно трябва да бъде минимизирана. И в този смисъл е необходимо да бъдат засилени ясните полицейски функции и пълномощия на миграционните служби. 

Простото механично ожесточаване на миграционната политика обаче няма да даде резултат. Такова ожесточаване в много страни води само до увеличаване на нелегалната миграция. Критерият на миграционната политика се състои не в нейното ожесточаване, а в нейната ефективност.

Във връзка с това трябва да бъде пределно ясно диференцираната политиката по отношение на легалната миграция – както постоянната, така и временната. Което от своя страна предполага очевидни приоритети и режими в миграционната политика, в полза на квалификацията, компетентността, конкурентоспособността, на културната и поведенческата съвместимост. Такава „положителна селекция“ и конкуренция за качеството на миграцията съществува в целия свят. Излишно е да казвам, че такива мигранти се интегрират в приемащото общество много по-добре и по-лесно.

Второ, у нас достатъчно активно се развива вътрешната миграция, хората отиват да учат, да живеят и работят в други места във Федерацията, в големите градове. Това са пълноправни граждани на Русия.

Заедно с това този, който пристига в региони с други културни и исторически традиции, е длъжен да се отнася с уважение към местните обичаи. Към обичаите на руския и на всички други народи на Русия. Всяко друго поведение – неадекватно, агресивно, предизвикателно, неуважително – трябва да среща съответния законен, но твърд отговор, и преди всичко от страна на органите на властта, които днес често просто бездействат. Трябва да се прегледа дали в Административния и в Наказателния кодекс, в регламентите на органите на реда, се съдържат всички необходими норми за контрол на такова поведение. Става дума за това да се ожесточи правото, да се въведе наказателна отговорност за нарушаване на миграционните правила и норми за регистрация. Понякога е достатъчно само предупреждение. Но ако предупреждението се опира на конкретна правова норма, то ще бъде по-действено. Ще бъде разбрано правилно – не като мнение на отделния полицай или чиновник, а именно като изискване на закона, еднакво за всички.

Във вътрешната миграция са важни също рамките на цивилизованост. Това е необходимо включително за хармоничното развитие на социалната инфраструктура, на медицината, образованието, пазара на труда. В много „миграционно привлекателни“ региони и мегаполиси тези системи и сега работят на предела на възможностите си, което създава достатъчно сложна ситуация както за коренните жители, така и за новодошлите.

Смятам, че следва да се ожесточат правилата за регистрация и санкциите за тяхното нарушение. Естествено без да се накърняват конституционните права на гражданите за избор на местожителство.

Трето, това е укрепването на съдебната система и създаването на ефективни правозащитни органи. Това е принципно важно не само за външната имиграция, но в нашия случай и за вътрешната, в частност за миграцията от регионите на Северен Кавказ. Без това никога не могат да бъдат осигурени обективен арбитраж на интересите на различните общества (както на приемащото мнозинство, така и на мигрантите) и възприемане на миграционната ситуация като безопасна и справедлива.

Нещо повече, недееспособността или корумпираността на съда и полицията винаги ще водят не само до недоволство и радикализация на обществото, приемащо мигранти, но и до ускоряване на сенчестата криминализирана икономика в средите на самите мигранти.

Не бива да допуснем у нас да възникнат затворени, обособени национални анклави, в които често действат не закони, а различен тип „понятия“. И преди всичко се нарушават правата на самите мигранти – както от страна на собствените криминални авторитети, така и от страна на корумпирани представители на властта.

Именно върху корупцията разцъфва етническата престъпност. От гледна точка на правото престъпните групировки, основани на национален, кланов принцип, с нищо не са по-добри от обичайните банди. В нашите условия обаче етническата престъпност е не само криминален проблем, но и проблем на държавната сигурност. И към нея трябва да се отнасяме по съответния начин. 

Четвърто, проблемът за цивилизованата интеграция и социализация на мигрантите. И тук е необходимо отново да се върнем към проблемите на образованието. Става дума не само за насочеността на образователната система към решаване на въпросите на миграционната политика (това далеч не е главна задача на училището), но преди всичко за високите стандарти на отечественото образование като такова.

Привлекателността на образованието и неговата ценност са мощен лост, мотиватор за инеграционното поведение на мигрантите в смисъл на интегриране в обществото. Докато ниското качество на образованието винаги предизвиква още по-голяма изолация и затвореност на миграционните общества – само че сега вече дългосрочна, на равнище поколения.

За нас е важно мигрантите да могат да се адаптират нормално в обществото. Да, всъщност елементарно изискване към хората, желаещи да живеят и да работят в Русия, е тяхната готовност да усвоят нашата култура и нашия език. От следващата година за придобиване или удължаване на миграционния статус трябва да стане задължителен изпитът по руски език, по история на Русия и по руска литература, по основи на нашата държава и право. Нашата държава, както другите цивилизовани страни, е готова да изработи и предостави на мигрантите съответни образователни програми. В редица случаи се изисква задължително допълнително професионално обучение за сметка на работодателите.

И накрая, пето – това е тясната интеграция на постсъветското пространство като реална  алтернатива на неконтролируемите миграционни потоци.

Обективните причини за масовата миграция, както казахме по-горе, са колосалното неравенство в развитието и условията за съществуване. Разбираемо е, че ако не ликвидирането, то поне минимизирането на миграционните потоци би се случило чрез намаляване на това неравенство. За това ратуват огромен брой различни хуманитарни, леви активисти на Запад. Но за съжаление, в глобален мащаб тази красива и безукорна от гледна точка на етиката позиция страда от очевиден утопизъм.

Няма обаче никакви обективни пречки пред реализацията на тази логика у нас, в нашето историческо пространство. И една от най-важните задачи на евразийската интеграция е да създаде в това пространство възможност за народите, за милиони хора, да живеят достойно и да се развиват.

Ние разбираме, че хората не от добър живот отиват през девет земи в десета и често в далеч нецивилизовани условия да спечелят за себе си и за своето семейство възможност за човешко съществуване.

От тази гледна точка задачите, които си поставяме и вътре в страната (създаване на нова икономика с ефективна заетост, възстановяване на професионалните гилдии, равномерното развитие на производителните сили и на социалната инфраструктура по цялата територия на страната), и задачите на евразийската интеграция са ключов инструмент благодарение на който миграционните потоци може да бъдат вкарани в нормално русло. От една страна – да насочим мигрантите там, където те в най-малка степен ще предизвикват социално напрежение, а от друга страна хората в своите родни места, в своята малка родина, да могат да се чувстват нормално и комфортно. Просто трябва да се даде възможност на хората да работят и да живеят нормално в дома си, в родната си земя – възможност, от която те сега в голяма степен са лишени. В националната политика няма и не може да има прости решения. Нейните елементи са пръснати във всички сфери на живота на държавата и обществото – в икономиката, в социалния живот,  образованието, в политическата система и външната  политика. Ние трябва да изградим такъв модел на държавата, цивилизационна общност с такова устройство, която би била абсолютно еднакво привлекателна и хармонична за всички, които смятат Русия за своя родина.

Ние виждаме в какви направления предстои да се работи. Разбираме, че имаме исторически опит, какъвто никой друг няма. Имаме като мощна опора манталитет, култура, идентичност, каквито нямат другите.

Ние ще укрепваме нашата „историческа държава“, която ни е оставена от предците. Държава-цивилизация, която е способна да решава органично задачата за интеграция на различни етноси и религии. 

Ние сме живели заедно векове. Заедно победихме в най-страшната война. И ще живеем заедно и нататък. А на онези, които искат или се опитват да ни разделят, мога да кажа само едно – няма да дочакате…

 

В. Независимая газета

23 януари 2012 г.

Превод Велиана Христова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук