ЗА ПРОЛЕТ И СВОБОДА (стихове)

0
275

 

ЗА ПРОЛЕТ И СВОБОДА

 

1.

 

Ти се връщаш, слънце, пак.

Из кръга на горестно мъртвило,

ти изваждаш скъдните ни сили

и душите ни из мрак.

 

О, всесилно, погледни:

колко топли, преданни привети –

дарове за теб, от тебе взети –

и сърдечни глъбини!

 

И неволен до сълзи,

и неволно пружени ръцете.

О, неспирен извор на времето,

нямаш ти в света врази.

 

 

2.

 

Пролетни ручеи, пенести, мътни,

ропоти залисни, шепоти смутни,

прилив надежди и вери в кръвта,

песни замрели на жадни уста.

 

Колко надежди и смутни копнежи! –

сякаш и мойте грижи, болежи

шумно, презсънно по приказен път

със вас ще отминат тъй както снегът.

 

Колко приветствия вам са готови!

Сякаш, че с вашите ледни окови

падат безброй затворни стени,

рушат се, топят се тягостни дни.

 

Поздрав, порои, с пробудени сили,

бодро разрушили ледно мъртвило,

шумно запели за пролет вестта,

шепнали сладко за волност мечта.

 

Поздрав! Но моите грижи са със мене,

моите окови са неразломени –

грижи, окови очакват борба:

в моята воля и мойта съдба.

 

 

3.

 

Дух юговен буди пак гората,

струйнал се живот навред в безкрая,

налетеха гости в нова стая –

шумно птици скъпи – нам познати.

 

Весела, подмладена, замайна

пак земята жадна гръд разкрива

и сърцата тръпно се опиват

с приказка за хубости незнайни.

 

Туй що беше хубост и отрада,

що завърши своя кръг – излезе:

друго в буйния вървеж да влезе –

нова залис, полза и наслада.

 

Пролети и зими пъстра смяна,

старото за ново почва прави.

Теб несменно, о, човек, сковава

зимата на сънно живоление.

 

Само в твойте ли заспали клони

дъх на пролет няма да проникне?

Само в теб ли няма да избликне

бунт към отживелите закони?

 

 

4.

 

Не живя ти, жив макар да беше,

не живееш, жив макар да си –

твойта искра гробен мрак гаси

лутане бе твоят път доднешен.

 

Ти с очи човешки непогледна,

не размаха пълномерна мощ,

не замени бронзовия нож

с ножа – плам на мисълта победна.

 

Даден цар да бъдеш на Земята,

неин роб до днес остана ти,

в твоя поглед тъмен страх трепти

и жестока похот спи в кръвта ти.

 

Ти създаде Бог и раболепен

своя плам божествен да смириш

и – противно Богу – да заспиш,

великан окован и ослепен.

 

Събуди се! Пролет всесветовна

те зове. Тъй тежко ли кръвта

под заспала в мрак и глухота

под веригите многовековни!

 

5.

 

Чуеш ли гората подмладена,

към избистрените небеса

вейки пружила зелени?

То е на Природата гласа.

 

То са дивни пролетни напеви

за бунтовен, за поволен път!

То е зов към спящите посеви

в твойта жадно одарена гръд.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук