ЗА ПРОЛЕТ И СВОБОДА
1.
Ти се връщаш, слънце, пак.
Из кръга на горестно мъртвило,
ти изваждаш скъдните ни сили
и душите ни из мрак.
О, всесилно, погледни:
колко топли, преданни привети –
дарове за теб, от тебе взети –
и сърдечни глъбини!
И неволен до сълзи,
и неволно пружени ръцете.
О, неспирен извор на времето,
нямаш ти в света врази.
2.
Пролетни ручеи, пенести, мътни,
ропоти залисни, шепоти смутни,
прилив надежди и вери в кръвта,
песни замрели на жадни уста.
Колко надежди и смутни копнежи! –
сякаш и мойте грижи, болежи
шумно, презсънно по приказен път
със вас ще отминат тъй както снегът.
Колко приветствия вам са готови!
Сякаш, че с вашите ледни окови
падат безброй затворни стени,
рушат се, топят се тягостни дни.
Поздрав, порои, с пробудени сили,
бодро разрушили ледно мъртвило,
шумно запели за пролет вестта,
шепнали сладко за волност мечта.
Поздрав! Но моите грижи са със мене,
моите окови са неразломени –
грижи, окови очакват борба:
в моята воля и мойта съдба.
3.
Дух юговен буди пак гората,
струйнал се живот навред в безкрая,
налетеха гости в нова стая –
шумно птици скъпи – нам познати.
Весела, подмладена, замайна
пак земята жадна гръд разкрива
и сърцата тръпно се опиват
с приказка за хубости незнайни.
Туй що беше хубост и отрада,
що завърши своя кръг – излезе:
друго в буйния вървеж да влезе –
нова залис, полза и наслада.
Пролети и зими пъстра смяна,
старото за ново почва прави.
Теб несменно, о, човек, сковава
зимата на сънно живоление.
Само в твойте ли заспали клони
дъх на пролет няма да проникне?
Само в теб ли няма да избликне
бунт към отживелите закони?
4.
Не живя ти, жив макар да беше,
не живееш, жив макар да си –
твойта искра гробен мрак гаси
лутане бе твоят път доднешен.
Ти с очи човешки непогледна,
не размаха пълномерна мощ,
не замени бронзовия нож
с ножа – плам на мисълта победна.
Даден цар да бъдеш на Земята,
неин роб до днес остана ти,
в твоя поглед тъмен страх трепти
и жестока похот спи в кръвта ти.
Ти създаде Бог и раболепен
своя плам божествен да смириш
и – противно Богу – да заспиш,
великан окован и ослепен.
Събуди се! Пролет всесветовна
те зове. Тъй тежко ли кръвта
под заспала в мрак и глухота
под веригите многовековни!
5.
Чуеш ли гората подмладена,
към избистрените небеса
вейки пружила зелени?
То е на Природата гласа.
То са дивни пролетни напеви
за бунтовен, за поволен път!
То е зов към спящите посеви
в твойта жадно одарена гръд.