ПРОЛЕТ И СВОБОДА (десет куплета от Васил Коларов)

0
193

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ (изд. „Перун“, 1994 г.) и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. „Анубис“, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.

Една любопитна или по-скоро щастлива находка ми подари преди няколко години проф. Ангел Веков. Той беше я открил в архива на БСП. Това са стихотворения, чието авторство е повече от ясно. Двадесетте куплета са написани от Васил Коларов. Почеркът е автентичен, липсва само датировка. По всичко личи обаче, че те са свързани с младежките му години.

Може би лиричните изблици на бъдещия голям деец на международното работническо революционно движение и партиен ръководител са го накарали да посегне към перото още като студент в Швейцария (1897-1900), когато води горещи спорове с опортюнистично настроените студентски групи от позициите на революционния марксизъм. По стил и поетичен маниер откритите стихове се родеят с поезията на Димитър Полянов, първия български пролетарски поет. В някаква степен се докосват и до революционната символика на Христо Смирненски. Бързам обаче да предупредя, че тук става дума за ранни опити в сложната територия на поезията. Васил Коларов няма претенции за някакво право да се нарече поет.

Стиховете му са импулсивни, в тях блика пролетна тоналност, възхищение от събуждащата се природа. Но успоредно с това той вижда нерадостната — непролетна — картина на човешкото тегло, на социалното потисничество. Този контраст между възкръсващата за живот природа и смазаната от гнета на социалните хищници работническа маса води до неизбежната равносметка: както пролет­та освобождава земята от оковите на зимата, така и трудовият човек трябва да отхвърли робството и да погледне свободен завръщащото се слънце:

 

Ти се връщаш, слънце, пак

из кръга на горестно мъртвило.

Ти изваждаш скъдните ни сили

и душите ни из мрак.

 

Копнежът по свободата е основен мотив в тая лирика. Младият автор е наясно, че бликналите „пролетни ручеи, пенести и мътни“ ще се превърнат в „прилив на надежди“ и ще събудят „песни, замрели на жадни уста“. Оптимизмът му се подхранва от съзнанието, че потисничеството ще изчезне неминуемо, „тъй както снегът“ се стапя от пролетния вятър.

Ето къде можем да потърсим много ранното предчувствие за Вап­царовата пролет, която ще дойде, за да измие кървавите рани и с белотата си да озари света, да го дари с хляб и свобода. Тези разсъждения потвърждават истината за поетичното единство в генезиса на революционната идея.

Нещо, което още повече ни удивява в тези непретенциозни стихове, е вярната представа на автора за свободата:

 

Весела, подмладена, замайна,

пак земята жадна гръд разкрива

и сърцата тръпно се опиват

с приказка за хубости незнайни.

 

Изведнъж лирическият герой се стряска: не се ли е размечтал много, не е ли твърде рано за такива опияняващи душата представи?! Разбира се, че е рано. Мечтата за свобода е великолепна, завладяваща – но е трудно постижима, затова изповедта му е откровено тревожна:

 

Но моите грижи са със мене,

моите окови са неразломени…

 

Става ясно, че са нужни още много усилия, за да се получи равновесие между смяната на сезонните явления и явленията в човешкото общество:

 

Грижи, окови очакват борба

в моята воля и мойта съдба!

 

По-нататък младият Коларов търси философската обосновка на човешкото страдание.

Той се пита защо ти — човекът, който си „даден цар да бъдеш на Земята,/ неин роб до днес остана ти?“ И още – защо, след като сам си създал идеята за Бога, не можеш да живееш по неговите закони за свобода и равенство?

Осъзнал цялата нелепост на социалните разломи, Коларов, напълно в традициите на нашата революционна поезия, отправя зов към спящия свой брат по съдба: „Събуди се! Пролет всесветовна/ те зове!"

И тоя зов, както е казано в прав текст, е пак в съзвучие с пролетно борческото настроение, обзело младия автор, докоснал се вече до модерните философски и политически идеи от началото на миналия век.

Ако приемем, че петте стихотворения са всъщност една малка лирическа поема, то тя може да бъде разглеждана и като духовна автобиография на младия Васил Коларов, на когото тогава е предстояло да извърви много път през криволиците на времето.

Този поетичен заряд от младостта сигурно има някакво значение в по-късните му дела като работнически трибун, партиен строител, активен деец на Коминтерна, председател на Народното събрание и български министър-председател.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук