ГРЕХОВЕТЕ НА МУЛТИКУЛТУРАЛИЗМА

0
377

Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социо­логията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към НС на БСП.

Европа вече не е същата! И времето не е същото! Което означава, че самозваната ни политическа класа трябва спешно и правилно да се огледа, задълбочено да премисли и вярно осъзнае какви промени, процеси и тенденции и се случват днес в Западна Европа, която ни е стратегически исторически „компас“ за настоящото и бъдещото обществено-политическо, социално-икономическо и културно-цивилизационно развитие.

От месеци, след като от най-високите и внушителните „катедрали“ на съвременната политическа и идеологическа власт категорично и гръмко се оповести провалът на мултикултурализма, благосклонността, упованията и надеждите към последния вече изумително бързо пресъхват, дори сякаш започват стремглаво, пагубно да се изпаряват. Вече не се чуват възторжените възгласи за историческата неотвратимост, перспективност и величие, нито химни в чест или прослава на всемогъщия мултикултурален етос. Сега оттам отекват прекалено много траурни звуци, а навред се носи покъртителният реквием за историческото присъствие и обречената роля на този политически, идеологически и социокултурен феномен. Не е нужно да споменаваме безкомпромисно категоричните изявления на Ангела Меркел и Никола Саркози, на Силвио Берлускони и Дж. Камерън, а и на други вип-персони от първите редици на политическата власт, за да се убедим в изключителната важност и значимост на подобна много сурова и тежка присъда над една от най-фаворизираните емблеми на неолибералната идеология, на постмодерната политическа и културна философия, а и над един от най-старателно прокарваните, а и ресурсоемките стратегически сценарии в нашия глобален свят.

Балонът на мултикултурализма се спука с трясък, като изобщо не произведе възклицания, възторзи и еуфории, но породи и публично извести съвсем естествени, при това и огромни

политически притеснения, основателни тревоги
и кошмарни опасения

Беше време, когато на Запада му бе доста интересно, дори забавно и прекалено изгодно, за да прокламира и даже силово да налага мултикултурализма на изостаналите, развиващите се или на изпадналите в посткомунистическа трансформационна криза държави и общества като „категоричния императив“, без който не би било възможно приобщаването към демокрацията, отворения свят, свободния пазар и ханаанско изглеждащо материално благоденствие и духовно благополучие на хората.

Беше златното време, когато мултикултурализмът можеше да се счита за един от стратегическите ключове или за една от най-съдбовните пароли на геополитическите и геостратегическите планове и сценарии, които следваше мощно да променят света, а и да го подчинят на дисциплинарния устав на постмодерния глобален Нов световен ред.

Илюзиите, че мултикултуралистката универсалистка рецепта може да се прилага само във и над зависимите и слабите в съвременната ситуация страни и народи, без тя да се промъкне и коварно да нарани и собствените си държави, общества и култури не трая дълго. Тя се оказа стабилна само за няколко десетилетия, след което започна ускорено да проявява своите тревожни симптоми и крайно опасни последици и в развития Запад. И покушенията, а и поражения­та от практическата реализация на тази рецепта предизвикаха неописуем смут, огромна тревога и панически ужас, когато „даровете“ на мултикултурализма — адресиран уж към останалия свят — показаха своите кошмарни лица и в пределите на уж спокойния да се справи с всякакви предизвикателства западен свят.  

Вместо предишното мощно: „Да живее мултикултурализмът!“ и „Дайте му шанс и власт!“, сега вече отчетливо се известява, че „Мултикултурализмът е мъртъв!“, от което пък следва, че трябва колкото се може по-скоро, а и по-решително този преди толкова старателно обгрижван и демонстративно толериран феномен, да бъде обявен за persona nоn grata, която трябва спешно да бъде изведена от обърканите реалности и от дискурсите на новата (политическата и идеологическата) терминология.

Мултикултурализмът бе и все още е едно от най-забележителните изобретения, но и от най-доходоносните оръжия на постмодерния — неолиберален и глобален — свят. Неговата огромна поразяваща сила не се проявява само в близкото минало или в съвременните реалности и нрави, а нейните „постижения“, т.е. последици, ще се проявяват в историческото бъдеще, ще оставят дълготрайни, дори нелечими следи.

Беше времето, когато се оповестяваше, че мултикултурализмът е светлото бъдеще и дългоочакваното спасение от стягащите корсети на националните държави, че той е панацеята за обществата, които са избрали пътя към либералната демокрация и плуралистичните граждански общества, в които трябва да бъде установено и утвърдено ново отношение към различията, в които следва да се създаде коренно различен социален, културален и етнически пейзаж.

Световни политически фигури и най-мастити идеолози пламенно и настойчиво убеждаваха, че той е свещената истина и универсалната ценност за всяка една развита, просперираща или пък за бъдната, неотвратима, постмодерна демокрация. Страстно и настойчиво ни внушаваха, че в мултикултурализма е дълбоко скрито, но за радост вече е разкрито и теоретико-практически овладяно, разковничето на вечно бленуваната хуманизация на разнородните и многолики човешки връзки и отношения. Вменяваха ни, че мултикултурализмът е неоспорим символ на раждащата се пред очите на всички ни постмодерна епоха и етика, на неолибералния универсализъм в драматично менящите се условия, реалности на „новия световен ред“.

И на посткомунистическите държави/общества също се прокламираше, а и се налагаше по-бързо и тотално да положат усилия и възприемат, да реализират визията, понеже мултикултурализмът е свещената крава, която непременно трябва да бъде допусната и всекидневно почитана в трансформиращия се обществен, общностен и личен живот на хората. Систематично се създаваше впечатление и укрепваше убеждението, че той трябва да просвети мирогледа, социал­ната и културната чувствителност, да царства в поведенските матрици на хората.

Толерирани политически дискурси и фаворизирани идеологически наративи ни вменяваха дължимостта, че пътят на тежкия преход към жадуваното демократично общество, към правовата държава и рая на материалното благоденствие непременно следва да се осъществи под знамето и хоругвите, а и с литургийните шествия на възхвалите, но и стриктното съблюдаване на ценностния катехизис на мултикултурализма. Последният трябваше да бъде възприеман и като съдбовен залог за приобщаване към Цивилизацията, но също и като обезателен и многозначителен жест на исторически прозелитизъм, който следваше да ни отдалечи от реалностите и нравите на прежното Варварство, за каквото (съвсем безцеремонно) се обявяваше социалистическият период.

Аркадията на Кантовия трансцендентализъм „към вечния мир“ между народите и човеците трябваше да бъде огласявана от прелестните трели на мултикултуралистки мотиви и рефрени, които да проникват в човешкия жизнен свят. Човекът — ближен или далечен, видян като азовост или другост и чуждост — следваше бързо и невъзвратимо да се превърне от безразлично или противно средство в сакрална цел и ценност на духовния хоризонт и пълнокръвната екзистенция на човешкото битие. Суровите и горчиво поучителни исторически реалности и обществени нрави не позволиха тази свидна трансцеденция да се превърне от възможност в действителност. Вместо тотално да се разкрепости и еманципира от миазмите на историческото минало, човешкото същество се превърна в още по-зависимо, покорено и многостранно поробено от всевъзможни — зрими или невидими — зли стихии, от коварни, а и могъщи сили.

На мястото на зловещото прикритие на комунистическата менталност и сетивност, което бе „проникновено видяно“ в кошмарните силуети на национализма, постмодерната неолиберална демокрация следваше щедро да подари и солидно да гарантира спокойствие и порядък в обществения живот и в персоналната житейска биография. Нищо, че твърде скоро историческите реалности напълно опровергаха тази идеологема.

Под флаговете на мултикулутурализма се
осъществяваха ескалации на етническите напрежения

и етнорелигиозоните сблъсъци, братоубийствени стълкновения и дори кървави войни. Под неговите химни демонстративно се извършваха всевъзможни мироподдържащи, мироопазващи, мироналагащи и пр. „мирни“ окупации и инвазии в суверенни страни, съпроводени от огромни кръвопролития.  Именно с доводите и „безалтернативните аргументи“ на мултикултурализма като супер-съвременно стратегическо и идеологическо оръжие на неолибералния глобализъм систематично и по касапски се разфасоваха и изпращаха в историческото небитие предишни би- или многонационални държави, разцепваха се мирни нации или твърде спешно се конструираха и легитимираха изобщо несъществуващи до този исторически момент нови нации и държави.

С други думи, с непознати преди исторически, но направо шокиращи в съвременността ни самочувствие и волунтаризъм, мултикултурализмът преначертаваше картата на света, на отделни континенти, региони и държави, общества, нации. В неговите ръце бе съдбата на огромни човешки маси, на цели поколения, които следваше да водят начин на живот, съобразен с неговите проекти и императиви.

Пришествието и овластяването на мултикултурализма следваше да промени и погледа на човека (като род, вид и индивид) към случващото се около него и с другите. През мултикултуралистката бленда Светът и Историята трябваше да изглеждат иначе. Вместо постоянно втренчения, съмняващ се или подозиращ нещо незримо, но коварно, поглед към другостта, вместо неговата кръвожадна бдителност към чуждостта, мултикултурализмът следваше да донесе една нова, грейнала и лъчезарна сияйност на човешкия взор към своята или към различната, друга и особено към „чуждата“ идентичност. На мястото на обещаната еманципираност на човешката природа мултикултурализмът постигна само ескалираща атомизация, монадична екзистенция на човешките същества.

Мисията и визията на мултикултурализма се описваха и прокламираха с най-възвишени образи, епитети, чувства и с неимоверно съблазнителни техни тълкувания. Вместо исторически вкорененото поробване на човешкия дух и човешкото битие, мултикултурализмът трябваше да подари, дори да гарантира истинското им освобождение. Вместо „идолопоклонството“ пред тъмното и безчовечно историческо минало, мултикултурализмът пламенно обещаваше да даде шанс и въплъщение на примамливия звън и облик на бъдното време, темелите на двореца на което обаче следваше да се полагат, а и въздигат още тук и сега — в пределите на пулсиращото и конвулсивното настояще. Вместо жестоките и многовековните династии на всевъзможни етнически, етнокултурни и етноконфесионални предразсъдъци, дистанции, бариери и отчуждения, той бе призван и призован да донесе и осигури уважение, почтеност и толерантност на хората, притежаващи различен произход или културна и религиозна принадлежност, да разкъса омагьосаните кръгове на крайно фалшивите изображения и тълкувания на „другостта“.

Постмодерната философия, в т.ч. и политическа, обрисуваше мултикултурализма като фундамент, стратегическо оръжие и безалтернативна гаранция за коренно ново възприятие и отношение, осмисляне, а и преценяване на Историята, Цивилизацията и Културата, към които вече следваше да се гледа с мощна и повсеместна Ирония, разкрепостена и освободена от бремето на историческите задръжки и културните скрупули. Твърде скоро обаче настойчиво лансираната и безгранично фаворизираната ирония се превърна в очевидно брутален и безцеремонен цинизъм, който не се съобразяваше с историческите традиции и културните нрави в конкретни държави, общества и култури. Префасонирането на цивилизационно-културния ландшафт, „озонирането“ на предполагаемата или вменена, замърсена от исторически утайки, атмосфера в дадени страни и общества, трябваше да следват стриктни мултикултуралистки предписания и диети, ала всъщност се осъществяваха исторически произволно и морално напълно безотговорно.

Благодеянията, чийто рог на изобилието мултикултурализмът следваше да изсипе в отделни региони, страни, общества, за да подпомогне техните култури и икономики, всъщност се оказаха вероломни и пладнешки грабежи, отнемане или присвояване на огромни богатства и културни съкровища, които бяха и спешно пренасяни на Запад.

Мултикултурализмът идваше като предвестник и посланик на свободния пазар, но се задържаше и оставяше след себе си руини, вопли, стенания и ридания, след като пазарните стихии бяха осъществили своите светкавични покушения или поразии. Той пробиваше пъртина на пазарно-глобалистичните сценарии, реквизити и репертоари, за да трупа смут, отчаяние и печал, вместо обещаните от него оптимистични визии.

Там, където мултикултурализмът обещаваше неудържим и скорошен просперитет, материално благоденствие и душевно благополучие, реално се случи точно обратното — срив на икономическото развитие, колапси и кризи за социалния живот, гърчове за местната култура или мрачна, сковаваща безнадеждност за поколения обречени хора.

Мултикултурализмът обещаваше прекалено много, оставяше мизерно малко, но присвояваше твърде много, а и облагодетелстваше определени държави, нации и елити; за сметка на това хвърляше в нищета и отчаяние огромни човешки маси в други страни.  

Тези пламенни и изкусителни обещания сякаш не бяха достатъчни, та мултикултурализмът следваше да прониква, да се настанява и властва навсякъде в живота. Така, вместо неотменното и репресивно пребиваване „под сянката“ на Големите национални наративи, от мултикултурализма се очакваше да осигури еманципацията от тях, както и възход, а и публична легитимация на автономистки (общностни) наративи или истории.

Под настойчивата диктовка на менторите на мултикултурализма зависимите и възприелите го общества трябваше да преработят и да пренапишат своите отечествени истории. Така, за да не разсърдят Големите, за да се впишат в схемата, за да бъдат съвременни и постмодерни, за да не бъдат провокативни, а политически коректни, за да бъдат хуманни и демократични, прегърналите неговите препоръки или изпълняващите неговите директиви страни и общества трябваше да откъснат някои от своите златни страници, да се простят или да премахнат някои от звездните мигове на историите си. Под илюзорната и неотложна наложителност за плурализация, демократизация, хуманизация и хоризонтализация на историите на отделни страни, общества и култури обаче се прокарваше коварна и несправедлива вертикализация на техните историографии.

Едно такова (страстно или принудително наложено) пренаписване на историческите биографии на отделни етноси, малцинства, народи, нации, общества или държави не можеше да остане безнаказано, нито без съответните последици. И така мултикултурализмът се превърна в дискретен или афиширан подбудител, адвокат, но и инструмент на радикализми, автономизми, сепаратизми, иредентизми, екстремизми, дори на тероризми срещу установения порядък и национално-етническия статус на определени държави, общества и култури. Вместо национално-декретирани, строги дисциплинарни устави за позволеното на отделни идентичности, той следваше да осигури вдъхновена поетизация на етноуникалността, възторжена и прекомерна възхвала на самобитността на отделни малцинства, която трябваше вече да се заплаща и с цената на (явното или завоалираното) уронване на националната чест и достойнството на хора.

Вместо непрестанно, всевъзможно и безпределно възхваляваната добродетелност на несъмнената, неоспоримата уж от никого „чиста полза“ от мултикултурализма обаче, светът, историята или животът на хората видяха неговите озадачаващи, порочни и страшни лица, увериха се на собствения си гръб в ефектите и последиците от неговото толерирано присъствие, от дадената му прекомерно голяма власт или позиция. Сякаш твърде скоро — от историческа гледна точка, на цената на три-четири десетилетия — напълно безвъзвратно отминаха неговите златни времена и великото му царство. Беше време, когато можеше и трябваше всички да се уповават и възхищават, да се кланят като пред свещен идол на гръмко обещаваното от мултикултурния етос! Но сега вече, не! Като че вярата е прекършена, упованията са пресъхнали, надеждите са помръкнали или напълно са изчезнали от мътния, объркан хоризонт на днешния човек.

Прегрешенията и дори престъпленията на мултикултурализма неудържимо се увеличаваха, ставаха все по-забележими и все по-плашещи не само простосмъртните, а и властимащите — онези, които доскоро му се кланяха, а и прехласваха от потенциите му.

Погледът на властниците отново трескаво се насочва не към отделни общностни култури и идентичности, а към спасението и възраждането на националните идентичности и техните култури в условията на завоалирано планирания, уж хаотичен глобален свят, който някога роди и даде слънчеви шансове на мултикултуралистките парадигми. И все повече, а и по-чести са призивите на държавни водачи или политически лидери спешно да се изработят, а и мащабно да се внедрят в практически оборот коренно нови законови — правно-политически, а и други — рамки, техники и санкции, които да гарантират съхранението, но също и историческата пребъдност на националната и културната идентичност на съответните страни, както и да се задължат имигрантите или отделни малцинства да се подчинят на стриктните регламентации и закони за спазване на дадени нормативи за лоялност и за граждански ангажимент към националната култура и т.н. Парламентарните и публичните дебати в това отношение от последните няколко години са красноречиво и неопровержимо доказателство за новия резон към мултикултурализма, към неговото присъствие или нежелано разпространение в редица държави и пр.

Мултикултурализмът създаваше измамните и коварни визии, че богатият и демократичен, плуралистичен и отворен Запад е гостоприемно и радушно отворил своите обятия за всички, които желаят да се установят в него, да приемат неговите блага. Паралелно с това той градеше демаркационни линии, стремглаво вдигаше бариери, полагаше граници, които не биваше да бъдат престъпвани от съответни общности или индивиди, които притежаваха различен етнически, културен или верски произход. Лукаво, но и бездушно, мултикултурализмът непрестанно възпроизвеждаше всевъзможни филтри за различните калибри на човешката природа, въпреки че това влизаше в остър разрив с универсалистките му прокламации и гаранции за равенство и пр.

Декларативното мултикултурно равенство на отделните етнически култури реално не доведе до практическо отваряне и споделяне на жизнените светове на техните последователи и защитници. За сметка на гръмогласните обещания за затихване и елиминиране в близка историческа перспектива на етническите проблеми, колизии и конфликти животът и историческата практика реално донесоха рязко (и то многократно) увеличение или провокирано възпламеняване и дирижирано поддържане на подобни напрежения в националния и етническия живот не само по света, но и в сърцето на Европа. Така вместо жадуваната и бленуваната дехерметизация се получи капсулиране, изолация, отчуждение или сегрегация на отделни или на множество етноидентичности.

В резултат и на мултукултуралистките визии страни като Италия, Белгия, Испания и Шотландия бяха изправени пред реалните възможности, някои дори и на ръба да променят досегашния си държавно-национален статут, да се разпаднат или преобразуват в нови държави, да се откъснат мирно или принудително от предишния си държавен силует. Паралелно с това е неоспорим фактът, че разпадът на европейския социалистически блок, а така също и посткомунистическите драми или трагедии доведоха и до непредвидим растеж на количеството на държавите в европейския континент. И ако се вярва на футуролозите, процесът още не е завършил, понеже тепърва предстоят още деструкции, а и конструиране на нови държави в Стария континент.

Мултикултурализмът не доведе до реална еманципация на етническите, културните и конфесионалните идентичности; вместо това гарантира на последните прекалено много и твърде сложни проблеми, нескончаеми драми, тежки трагедии за някои от тях. Той доста перфидно или брутално и очевадно обслужваше геостратегически планове и сценарии, съгласно които на мястото на империята на комунистическото зло сега вече се поставя тази на ислямския фундаментализъм, на проислямисткия екстремизъм и терор. Ала мултукултуралистките тревожни предупреждения за опасностите в глобалния размирен свят не се ограничаваха само с това. Те прокарваха свои пътища и на забележими или умело завоалирани фундаменталистки стратегии и преобразувания. Ако постоянно днес „навират в очите“ заплахата от ислямския фундаментализъм, екстремизъм, радикализъм или терор, то някак в сянка като че ли остава другата тенденция — тази на агресивния християнски фундаментализъм, част от която е и новият кръстоносен поход на католицизма и протестантството срещу православието и страните, в които властва. И никой не може да се прави, че не забелязва поразителното съвпадение на посткомунистическите трансформации, възходът на мултикултурализма и нашествието на религии, деноминации, секти и култови движения в постсоциалистическите страни, които никога преди това не са били познати в историческата им и традиционна верска биография. Прелъстяването на души, колонизацията на умове и сърца от новите конфесии и секти, мултикултуралистично прокламирани, легализирани и незаконно легитимирани в конкретни държави, общества или религиозни култури, са част и от нашето всекидневие.

Вместо премахване на гетата в менталността, сензитивността и прагматиката на хората, мултикултурализмът постигна обратни (на щедро обещаваните от него) ефекти и съвсем непредвиждани последици — неудържимо ескалираща профанация на възприя­тията, манталитетите, дори бидонвилизация на чувствата към другостта. Така вече племенизацията, естествено възникналият или изкуствено предизвиканият трибализъм се превръщат сякаш и в прекалено отчетливи щрихи от портрета на съвременността ни.

Вместо гостоприемен прием на другостта и премахване на дълготрайните опасения от присъствието, ролята и значението на чуждостта сред нас, в живота се настаниха  дистанцията, отхвърлянето, отчуждението, изолацията, демонстративно афишираните различия между представителите на отделни етнокултури и религии. Политизирането на етничността и етнизирането на политиката се превърнаха в натрапчиви реалности и в одиозни модуси на мисловността и поведението на маси от хора, а възпроизводството на стари и настоящи или конструирането на нови връзки и зависимости между религия и етничност се налагат сякаш като неизбежни за нашето време. В тези процеси и тенденции няма как да не се забележи и пръстът на мултикултурализма!

Вместо широко прокламираната и уж гарантираната от мултикултурализма толерантност, уважение, зачитане и коректност към всяко различие, прекалено мощно и

осезаемо проникна, твърде властно и задълго
се установи нетолерантността

На отреденото място за уважението безцеремонно се разположи неуважението, незачитането, дискриминацията, а дори и многоликата и неограничената репресия над реално съществуващата или над всяка една преднамерено изобретена „чужда другост“.

Вместо щедро обещаваните възможности и солидни гаранции за секуларния статус на съвременната държава, мултикултурализмът провокира резки промени по посока на нейната десекуларизация и дори реконфесионализация. Вместо секуларната държава да държи под контрол надигащите глава и увеличаващите претенциите си религии, тя се превърна в заложник на верски възшествия и сблъсъци. И макар религията да е, както никога досега, публично изобличавана, като са разкривани нейни предишни или настоящи грехове, дори престъпления (съвсем не ограничаващи се само със скандалните педофилни истории на „светите братя“), тя неудържимо превзема територии и йерархични позиции в държавния и обществения живот. На мястото на натрапчиво обещаваната от мултикултурализма либерална еманципация от религията на светския живот всъщност се осъществиха непредвиждани окупации и колонизации на всекидневния човешки бит, на всички сфери на обществения и публичния живот от страна на хищно протегналите към тях ръце на религиозните тенденции. Точно обратно на това, което гръмогласно се постановяваше, че вярата е проблем и сфера на интимния и личен човешки живот, че тя е съкровен и персонален, а не публичен избор, религията бе многостранно и скоростно въдворена; на нея бяха отдадени огромни територии, а и колосални възможности за влияния върху хората. Секуларизираната доскоро публична сфера започна все по-неудържимо да бъде превземана, а и поставяна под властта на съответните религиозни логики, техники и практики. Вероизповеданието се превърна от интимен избор и персонален проблем в социален, публичен въпрос, а и в начин за демонстрация на дадени граждански ангажименти. А в този ренесанс и реванш на Религията мултикултурализмът не бе непричастен, бездеен; той пристрастно, грижовно, всячески подпомагаше такава една тенденция. Нахлуването и овластяването на религията във всичките сфери на човешкия живот, във всички кътчета на жизнения свят на субекта — общностен или персонален — се извършваше ведно и с мултикултуралистични подбуди, нужди, интереси, цели или аргументи.

Вместо щедро обещаваното затопляне и жадуваната прозрачност на отношенията между отделни вероизповедания, мултикултурализмът обуслови не само застудяване и дори ледникови периоди, но и затъмнения, непрозрачност и непредвидимост в комуникацията между представители на отделни спорещи помежду си конфесии, клирове и паства. Последното десетилетие съвсем не изглежда като най-добрия или най-благодатния откъм изобилни реколти сезон за възхода на икуменизма. Сякаш назад в годините, в десетилетията, когато мултикултурализмът беше в стихията си, могат да се открият златното време, олимпийските рекорди на икуменическия етос.

В условията на мощни изпарения на мултикултуралистките процеси и тенденции се стигна и до публично неприкривани, дълбоки разцепления или противостояния между отделни църкви или вероизповедания, между или вътре в техните клирове и пр.

Твърде показателно, а и достатъчно поучително за нас е, че  тъкмо с „инжектирането“ на мултикултуралистките идеологеми и схеми за трансформация на духовния живот в драматичния ни преход към демокрация се стигна до разцеплението на Светия синод на православната ни църква, а и до непознат разкол в мюфтийството. На всичко отгоре, инфилтрацията на такива идеологеми и схеми в обществения и в духовнокултурния, по-специално в религиозния ни живот, реално отприщиха бентовете, премахнаха вековни умонастроения и прегради, а и допринесоха за исторически непознатото, безпрепятствено нахлуване на всевъзможни секти, деноминации и пр., които нямат абсолютно никакви исторически корени или съществени основания да бъдат допуснати, а и легализирани в религиозния живот на българската нация. Някои от тях са даже и правно забранени или са солидно ограничени в проявите си в далеч по-религиозни, демократични и развити западноевропейски държави и общества.

 Вместо хуманизация на политиката по етническите проблеми, той предизвика неудържима етнизация на политическите менталности и инструменталности на всички нива. Вместо спадане на курса, се стигна до свръхкотировки на етническите карти и доводи. Навсякъде в Стария континент, а да не говорими за света като цяло,

злоупотребата с етническата или религиозната карта бележи олимпийски рекорди

Зачестяването на етническите и религиозните ексцесии се превърна във всекидневие. Нападенията срещу етнически гета, религиоз­ни храмове също сякаш вече е ежедневие. Такива покушения срещу религиозни светилища не се извършват само в Третия свят; те са щрих и от преситеното и взривено от подозрения и непоносимост западно общество. Нетърпимостта и непоносимостта към другия, различния и особено чуждия във верско отношение се превръщат като че ли в неотменни характеристики на постмодерността; точно обратно на всичко онова, която нейната визия щедро предлагаше или хвалеше.

Вместо гръмко и категорично обещаваната ценностна неутралност в отсъжданията на позициите на „своята“ и „чуждата“ идентичност, вместо безпристрастие и разумност, въздържаност и спокойствие, с възхода и разпространението, с овластяването и безконтролното или инструментализираното експлоатиране на мултикултуралистките матрици, на практика реално се получиха аксиални преференции, съвсем неприкривана (или перфидно прокарвана) фаворизация на етническите, етнорелигиозните, етнокултурните и на всички останали и свързани с тях публични дискурси или тежки наративи. Животът на хората като че ли се преизпълни с изблици на пристрастия, безпокойство, нескончаеми тревоги и потискащи опасности, с пандемично разпространение и видима власт на неразумното, подсъзнателното, на ирационално или невъздържано поведение.

Освободеното от мултикултуралистките парадигми и илюзии човешко съзнание започна да губи вярната ориентация за дозировките между сакрално и профанно, да се поддава на страсти и увлечения с опасни последици, водещи до огромни конфликти. Та нали с мултикултуралистки мотиви и доводи се обясняваше или оправдаваше скандалът с датските карикатури на Пророка Мохамед, които взривиха ислямския свят и доведоха да стотици човешки жертви в различни краища на планетата! Нали с мултукултуралистични обяснения и тълкувания един американски пастор си позволи да кощунства с Корана, което също предизвика вълна от негодувания, протести и ярост по света!

Вместо обещаното универсално равенство и коректно възприе­мане на различията между отделните идентичности, мултикултурализмът даде ход, а и власт на универсални неравенства и несправедливости между общностите, които обаче придобиха своеобразни „универсализирани“ обяснения и оправдания. Така, вместо общото и универсално-човешкото да намерят своевременна и солидна подкрепа от страна на особеното, те се превърнаха в пленници и служители на парциалното, което мултикултурализмът гръмко възвести като приоритет в бързо и противоречиво променящия се живот. По този начин малцинственото се възмогна и надскочи националното, започна системно да го уязвява и ерозира, да дестабилизира и унищожава националната идентичност, което беше и част от интимния, неоповестен мултикултурен сценарий.

Преднамерено целената анемия или поне атрофия на националната държава, за да се освободи терен и да се осигурят безконтролни и потресаващо големи печалби за развилнелия се свободен пазар, имаха за свой защитник и мултикултуралистките парадигми, митологеми, изкусителни опции и визии за глобално отвореното общество. Суверенитетът на печалбите на глобалния пазар и безнаказаността за неговите спекулации и престъпления в различни краища на света трябваше да бъдат подсигурени и от мултикултуралистките идеологически, геостратегически сценарии и въплъщенията им.

Вместо историческо сбогуване с призраците, реалностите и нравите на расизма, ксенофобията и сегрегацията, в обществения или в общностния живот на много етнически идентичности настъпи техният кошмарен ренесанс, неудържимото им, а и безконтролно конвейерно производство, целевата им дистрибуция, размяна и потребление. В постмодерния, отворен и глобален свят, чиято неолиберална етика така възторжено обещаваше жестока редукция, стриктен контрол и систематична елиминация на расизма, ксенофобията и сегрегацията, се оформи бумерангов ефект, явен демографски взрив на разпространението, репродукцията и ескалиращата консумация на тези феномени. Това бе една от най-забележимите дискредитации на мултикултуралисткия етос, патос. Тя засегна не само страните, в които се изнасяха целенасочено и се експортираха мострите или екстрите на мултикултурализма, но и държавите, които бяха в качеството на донори, спонсори, на ментори и гаранти за разпространението на мултикултурализма.

Вместо премахване на съществуващите граници на етничното, етнокултурното и етноверското, в социалното пространство явно и неудържимо се прокарваха нови такива. На мястото на щедро обещаваната и екзалтирано възпявана проходимост, мултикултурализмът бързо натрапи прекалено ограничена, неимоверно скована, очебийно предпоставена и безпощадно контролирана мобилност на човека, която жестоко и безкомпромисно бе съобразена с ценностите, нормите и трафаретите на етноса, на неговата етнокултурна или етноконфесионална генеалогия и принадлежност. В ежедневния бит, в историята и живота на хората взломно нахлу и започна вероломно да господства монархизмът на консервативни ментални, сензитивни и поведенчески стандарти. Затова мултикултурализмът бе обвинен от истински демократични, хуманистично настроени умове и гласове на световноизвестни интелектуалци, че драстично и драматично се превръща в сериозен разпространител и солиден застъпник на скрити или на демонстративни, публично налагани консервативни ментални и поведенски схеми, на опасни социализации и деформации на подрастващите поколения в дух на отчуждение от различната другост; че вместо да омекоти, той реално провокира изостряне и ръбатост на различията у хората, че възпламенява неприемливост, нетърпимост и непоносимост към чуждостта, макар да твърди тъкмо обратното. Паралелно с това той бе обвинен и че в един безкрайно динамичен и противоречив нов, отворен, тотално опазарен и глобален свят на стремглаво разпадащи се социални и особено роднински нрави отново възкресява суровият патриархален дух на етническата зависимост, на обвързаност и на подчинение на етнокултурния реквизит. Защото мултикултурализмът имаше пръст и в сантименталното разбуждане на духовете от миналото, на призраците на предишни етнокултурни традиции и нрави. Така, вместо да превъзмогне или напълно да елиминира — както обещаваше — гравитацията на етническите гласове, скрупули и предразсъдъци, разположени в координационни и субординационни схеми в етническата и във верската идентичност, мултикултурализмът измени на либералните (с отявлено консервативни по дух) жестове, като с това направо сплеска човешката орис под бремето на труднопоносимия за съвременния човек гравитационен натиск на етничното, верското.

В противоположност на възторжено прокламираната от мултикултурализма десимволизация и обезвластяване на сатанизацията на чуждостта или на санктификацията на азовата идентичност, на практика се получи разширено възпроизводство и дори невъобразими преди иновации, свръхконсумации на демонизациите на чуждостта и обожествяванията и всевъзможни оправдания за греховете на азовостта.

Обратно на постулираните, а нерядко и силово налаганите идеологеми или митологеми за универсалността на човешката природа, мултикултурализмът реално доведе на власт своеобразно разцепване и транжиране, ранжиране и субординиране на едни човешки природи (главно на собствените) спрямо дискредитацията и охулването, оскверняването и многоликата репресия над други (на чуждите) човешки природи, които бяха обвинявани, че са изначално, генетично или придобито увредени, а и опасни за човечеството, поради което те следва непременно да бъдат коригирани, ако трябва — елиминирани, и то, за да се даде шанс на „доброто в човешката природа“. Така вече универсализмът на единната човешка природа се оказа подчинен на предпоставени визии и тълкувания за нейната същност и предназначение, изводими от съответни партикуларистки критерии и на стратегически сценарии за преустройство на света.

Широко и непрестанно рекламираният плурализъм на мултикултуралисткото символ-верую реално се оформяше, а и постепенно се разкриваше като смокинов лист, прикриващ перфидния, ламтящ за безразделно господство, идеологически монизъм. Така, въпреки че формално се постулираше свобода за всякакви идентичности, реално всички трябваше да се ориентират, напасват, съобразяват и подчиняват на западния тип „човешка природа“, на оксиденталистките интенции и инвенции за „човешкия профил“. 

Подобна дискриминация на определени профили на „човешка природа“ дори стигнаха и до непредвидени крайности, които, разбира се, публично не се коментираха. Тук не става дума само за всички процеси на уязвяване и накърняване, на потъпкване, унижение на националните чувства, националната чест или на достойнството на хората. Освен тези покушения и извращения с духовно-културната, с националната идентичност мултикултурализмът допринесе и за смущения или преднамерени нарушения в иначе доста упорядъчени от властта сфери. Така например в условията на всеобща либерализация към инвазията на религиозното в териториите на светското от властите се допусна да бъдат легитимирани официални държавни документи, в които — пряко или косвено — се извършваше дискриминация и репресия над определени граждански, при това и дори конституционно позволени, манталитети, систематично, а и най-безпардонно се погазваха граждански права и свободи. Най-вече това се забелязва в отношението към атеизма в реформиращите се общества. Унгарският случай с новата конституция, фаворизираща и легитимираща един тип вероизповедническа ориентация/прагматика, е флагрантно показателен за това. У нас може да се отбележи подобен реванш на религията спрямо атеизма например в заинатяването на управляващите, които в преброяванията на населението не допускат отделна графа за атеистите, но за сметка на това позволяват фиксиране на некоректно смесване на етническите и религиозните самоопределения на анкетираните граждани.  По този начин дискретни планове за прекрояване на етническия състав или профил на българската нация се осъществяват с легитимиране на исторически безпочвени и логически несъстоятелни смесвания на етничното и верското чрез документални трансфери на човешки маси с български етнически корен в лоното на иноетнични кохорти; и то заради преференциалното отношение към религиозността на анкетираните лица. Така вече част от българите-мюсюлмани се оказват турци, а друга — заради протеста си — се самоидентифицират като японци, китайци, ескимоси или пък дори и марсианци.

 Декларациите за алтерегото, отвореността към и „приема“ на другостта, толкова страстно възпявани и изисквани от мултикултуралистките парадигми и „мероприятия“,  се подмениха със свръхегото на собствената етническа, културна, конфесионална или каквато и да е останала друга идентичност. Тихо и невидимо толерантността към „другостта“ сякаш възприе най-одиозната, ала и най-опасната своя визия — тази на безразличието, безчувствието и дезангажираността към различната, другата и особено към реалната или въобразената и опасна „чуждост“. Папагалското повтаряне на мантрата за дължимата толерантност към другостта изобщо не се съпровожда с изискуемите пояснения за различните степени и модалности на толерантността. Вместо реална, пълноценна, хоризонтална и очовечена координация между ценностно-нормативните или смисловите вселени на отделните етнокултурни идентичности, на практика се получи тъкмо противоположното — имагинерни и изопачени представи за другостта, нескопосано (или твърде изкусно) изобретени фалшификати за различната идентичност, безразборни, безотговорни и манипулативни жестове и реакции към „не-ближните“, демографски бумове на предразсъдъчни трафарети и иновативни извращения на образа на другия. Така на мястото на обещаната рационализация на възприятията и осмислянията на другостта, мултикултурното възшествие допринесе за мощни приливи на ирационалността или поне за „рационализацията“ на ирационалното в различните сфери на обществения и общностния живот, както и за невъобразима преди и недопустима ирационализация и на рационалното в своята или в чуждата идентичност.

Впрочем, това нямаше как и да не се случи, тъй като мултикултурализмът бе свидна рожба на постмодерната ситуация/философия, а последната изобщо не криеше своите интимни връзки със субективно-идеалистическата философия, с агностическата и релативистично-скептическа рационалност, която даваше огромни шансове на интуитивното, подсъзнателното, ирационалното или девиантно менталното. Неслучайно за разлика от рационалистичния етос на Просвещението, който създаваше и легитимираше т.нар. Силна идея, постмодерният етос от последните десетилетия на ХХ век се уповаваше и подхранваше, експлоатираше и пропагандираше Слабата идея.

Парадоксът е, че формално базирайки се на антитоталитаристки, антисистемни, контрафундационалистки и контраесенциалистки парадигми, постмодерният етос, в т.ч. и в неговите мултикултуралистки ипостаси, съвсем не се свенеше и ограничаваше като популяризираше и възхваляваше историческата ценност или социо­културната перспективност на завръщането към основите, към първоначалата, към недрата на историята на духа и традицията на съответни общностни конфигурации. Подобен еклектизъм и логически антагонизъм в ползваните опции и визии не само не смущаваше, а напротив — прекалено много радваше мултикултуралните апологети, понеже прекалено добре обслужваше (афишираните или скрити в него) интереси.  

Вместо ескалираща и гарантирана свобода за мислите и постъпките на етнокултурно или за етнорелигиозно формирания и „форматиран“ човек, мултикултурализмът наложи стриктно и цялостно подчинение на несвободата, произтичаща и от етнически „прагласове“, етнокултурни ограничения и табута, от религиозни бариери и властни, идващи от дълбините на историята или новоизобретени от съвременността ни предразсъдъци, които общностната идентичност издигаше като най-непреодолима преграда пред националното.

Вместо жадуваната прозрачност, а и предвидимост на деянията на различната идентичност, последната все по-ускорено и мащабно се декорираше с непроницаемост, непредсказуемост, а и със застрашителни последици, неизбежно обусловени от самата й „чужда природа“. Иконографията на другостта и чуждостта ставаше все по-различима с контрастите, а не с приликите и общите неща между отделни идентичности. Нямаше как да бъде иначе, тъй като мултикултурализмът изпитваше нескрита погнуса и отвращение към всички онези общи и универсални черти, които ограничаваха или препятстваха неговата универсалност или перфидно универсализираните му парциалности. Той всячески толерираше, а и дори

фаворизираше особеното или единичното,
за сметка на общото и универсалното

Вместо обещаваното историческо сближение на пътищата, на практика още в настоящето се оформяше, ускоряваше историческото раздалечение между отделни човешки — етнически, религиозни, етнокултурни, етноезикови и други общности. Вместо споделеност на жизнените светове на отделните идентичности, животът, благословен от мултикултуралистките парадигми и управленски технологии, раждаше непрекъснато съмнения към, а пък и войнствена неприемливост на различията. Вместо да стават по-близки и по-приемливи, жизнените светове на представителите на различните етнокултурни общности се превръщаха във все по-далечни и неприемливи, все по-хладни и подозрителни към духовните светове и ценностните вселени на другия.

Съблазнителните и измамни, коварни и убийствени гласове на сирените на мултикултурализма, на техните неимоверно атрактивни навремето, а и мощни пледоарии в защита на неговата ценност и значимост за човечеството изобщо или за отделните човешки общности — конкретно, както и прокламациите на всеобщото равенство на общностите сякаш сега вече са поставени под зорко наблюдение, дори под запрещение и забрана. Вместо тях вече се дава „зелена улица“ на вертикализации или символни йерархии, които гарантират, а и въплъщават приоритетите на националната и културната идентичност на отделни държави — най-вече на властелините на момента.

Всичко, което толкова пленително и категорично обещаваше на теория мултикултурализмът, не биваше да става за сметка на ограничаване демократичните и гражданските права и свободи на хората. На практика се случи друго: човешките права и свободи останаха само формално провъзгласени, гарантирани на хартия, но съвсем не екзистенциално спазени и обществено защитени — в реалните условия и многостранните плоскости на многоликия човешки живот. Нещо повече! Новото законодателство следваше нерядко посоката, която мултикултуралистките парадигми и идеологеми налагаха в глобален или в национален план. А прилагането или несъблюдаването на законите водеха до явни или замаскирани конфликти с националния суверенитет, с интересите или с идеалите на отделни нации. Така постепенно се стигаше и до такива „реверанси“ към малцинственото, които се оказваха сериозна заплаха и даже гибелна опасност за дадена национална идентичност. По този начин етнизирането или конфесионализирането на публичните дискурси можеха лесно да се превръщат в плячка за недобросъвестни или безотговорни политици, които ,преследвайки своите интереси и цели, съдействаха за разграждането, демонтирането на националната, но заедно с нея и на социалната държава.

Днес и у нас например не е никак трудно да се видят онези политически лидери или елити, които доста произволно и спекулативно се възползват от мотиви и аргументи, уповаващи се на особената религиозна привързаност или на етническия произход, които основават своето политическо вегетиране или публично афиширане чрез опасни и антихуманни заигравания и злоупотреби с етнорелигиозните референции и рефрени.

Вместо своевременно да се опознаят, осмислят и санкционират вредните и системно налагани досега празни илюзии, а и опасни спекулации с мултикултуралистките идеологеми, идеолозите и политическите му застъпници му даваха неспирно поредни шансове да показва и все по-очевидно да доказва своята несъстоятелност, вредност.

Дошъл с историческите претенции да се пребори и реално да отстрани редица утопии и илюзии, на дело — в органиката на историческата и житейски-всекидневната събитийност, мултикултурализмът се оказа развъдник, а и разпространител на такива феномени. Представен като мощно поразяващо, а и стратегическо оръжие за каузата на „края на идеологиите“ и на политическите митологии, той всъщност се разкри именно като специфична референция, а и конститутивен инструмент на властващия в момента неолиберализъм. На практика мултикултурализмът бе проводник, защитник на конкретни — неолиберални — идеологеми, митове. Той не само не ограничи или не премахна, а напротив, увеличи неимоверно много както производството, така и консумацията (публична и частна) на митове, идеологеми. Както осъденото и линчуваното историческо минало, така и дирижирано оформящото се настояще се оказаха прекомерно митологизирани, вписани в конкретни идеологеми. А това се отнасяше или сериозно засягаше идентичностната проблематика, колизийност и конфликтност в живота на обществото. Вместо да се заздрави имунитетът на съвременната демокрация, мултикултурализмът й е направил прекалено лоша услуга, понеже сериозно е разклатил, опасно е застрашил със своето нашествие и триумф порядъка в държавата или в обществото. Мултикултурализмът превърна културата в прислужница, в заложница или в пленница на безконтролните или на дирижираните пазарни стихии. Чрез пазарните манипулации или експлоатации свещеното бе видимо или незримо десакрализирано, профанирано, банализирано, дори битовизирано в живота на хората. Подобни вулгаризации на сакралното реално не обслужваха собствено етничното или конфесионалното, в някои случаи те дори му пречеха или вредяха. Абсолютно всичко, в т.ч. и най-сакралните етнически скрижали и ценности, етнокултурни традиции, обреди и ритуали, етнизирани поведенски репертоари или вещни аксесоари бяха безпощадно опазарени, следователно и опозорени спрямо своите многовековни, автентични, изконни, самобитни функционални предназначения. Сега те вече бяха изложени за продан на пазарния — глобален или местен — тезгях; и от тях се очакваше да допринесат не толкова за възпроизводство и укрепване на идентитета, колкото за по-бързо и мащабно увеличение на печалбите, които се възползваха от уникалността и ценността на местните идентичности и от техните символни богатства. Така духовното коленичеше пред материалното, възвишеното обслужваше низкото, вечното се превръщаше в мимолетно избрано и ползвано средство за оразличаване, което „върви добре“ на безразличния към всичко останало, освен към печалбата, пазар.

Превърнати в пазарно рекламирана или дискредитирана стока, етнокултурните „мостри“ и артикули твърде бързо се превръщаха в „модни викове“ за определен сезон, след което интересът към тях спадаше, а безразличието или досадата и отегчението към тях се увеличаваха. Отделни занаяти или производства комерсиално се възползваха от подобни ниши в пазарните пространства и запълваха предишните или актуалните липси със съответни — моментно високо котирани и масово търсени — етнизирани и конфесионални символи и вещи. Нека само да си припомним в момента за пандемичното разпространение на различни аксесоари — гривни, обици, колиета, диадем, брошки, които изобилно се отрупваха с конкретни етнически, етнокултурни и етноконфесионални орнаменти и символи. Както взривно се появяваха, както бързо изчезваха в пазарно-удобните дни на конкретни празници и събития на някои общности, не за да подпомогнат вярата или да укрепят идентитета, а за да допринесат за печалбата на техните производители или продавачи.

Като рожба на постмодерния етос, мултикултурализмът също прие кредото, че тялото, неговата външност, обложката му, също трябва да се превърнат в особена „поезия“ на предпочитаните/фаворизираните ценностни вкусове, модни еталони, практики.

Днес и у нас  могат да се срещнат хора, които носят съответни артикули с религиозни символи или орнаменти, без обаче това да се свързва с тяхната реална религиозност, с тяхното интимно и последователно отношение към определена вяра. Публичната демонстрация на лоялност и приобщеност към дадена конфесионална символика или традиция често не ни говори нищо определено за степента или формата на истинска отдаденост или преданост на притежателя им към дадено вероизповедания.

Мултикултурализмът нито веднъж не издаде звук или не нададе глас на протест срещу подобна (непочтена и меркантилна) експлоа­тация на етническите и религиозните сакрални и реликвени вещи, които бяха превърнати безогледно в пазарни стоки и вещи, от които се очакваше само печалба, без оглед на целите и лицата, които те обслужват. Точно обратното, той бе в подкрепа и услуга на подобно опазаряване и опозоряване на етнокултурното и конфесионалното, на свеждането им до пазарни стоки и отношения.

Тази демонстративна, публична витринност на ценностните ориентации, вкусовите пиетети и приоритети на индивида, съзнателно или несъзнателно превърнал се в роб или в заложник на мултукултуралистки манипулации с неговата психика и съзнание, нямаше как да не доведе естествено до противоположното настроение. Така се стигна и до публичната неприязън, негодувание, непоносимост и нетърпимост към натрапчивото присъствие и демонстриране на конкретни етнорелигиозни символи. Не само към ислямските, а и към християнските символи се надигна вълна от обществено несъгласие и претенции за тяхното дискретно присъствие в споделените пространства. Споровете за публичното присъствие на религиозни символи — мюсюлмански или християнски — стигнаха до парламентарните трибуни и изпълнителните власти, закони. Обратно на пламенния зов на мултикултуралисткото кредо: да се импрегнират публичните пространства и сферите на общ живот/бит със съответни идентичностни реликви, се стигна до прекалено настойчиви и исторически досега непознати, но пък последователни искания и ултиматуми съвместните жизнени пространства да бъдат прочистени от различни или от конкретно определени (религиозни, етнически, културни) символи.

Мултикултурализмът неуморно пледираше и гарантираше, че ако бъде възприет на въоръжение, триумфално ще донесе съпричастието и съучастието към тегобите и страданията, отзивчивост и загриженост към нуждите и ценностите на „другия“. В реалния обществено-исторически или всекидневен човешки живот обаче всички подобни оглушителни предзнаменования и щедри обещания не само практически не се сбъднаха, но доведоха до техните контраверсии — до неимоверна ескалация на безразличието, хладната индиферентност, студенокръвното отчуждение от другия човек. Мултикултурализмът най-безцеремонно възвести атомизацията на човека днес, като я противопостави на колективистичните ригоризми, производни от националното. Той възпяваше индивидуализма и автономността на субекта, като заиграваше с масовата психика и общностното съзнание, с дълбинни психични наслоения и социални вкусове или настроения, идващи от (или отправящи субекта към) други времена и порядки. Вместо обещаваната човешка топлота и светлина в отношенията и връзките между хора с различен произход или принадлежност, той облагодетелства разпространението на естествена или изкуствено провокирана тъмнина в човешките връзки, на изстудяване на потребната температура в социалната среда или атмосферата на съвременния човек. Защото неолибералният фундамент на неговата визия дискретно или афиширано прокламираше оазиси на личното или общностното дори когато те следваше да се градят и поддържат с цената на разширяващи се пустинни територии в социума и за чуждостта.

С течение на времето тези исторически или всекидневно-житейски „приноси“ и „ползи“ от наличието и влиянието, от господството на мултикултурализма не оставаха незабелязани. Срещу тях постепенно започнаха да се надигат протестни гласове, да се изразяват критични и изобличителни становища за неговата роля и пр.

Тъкмо поради това, колкото по-бързо и ефикасно се вземат спешни мерки срещу по-нататъшното разпространение и вредното влия­ние на мултикултурализма, толкова по-лесно и цялостно ще бъдат обезопасени и оздравени наранените или застрашените национални идентичности, ще бъде гарантирана автономността и уникалността, както и историческата пребъдност на националните култури, без това да става за сметка на ограничения или пък на асимилации и на включените в тях етнокултурни самобитности.

Ала „смъртната присъда“ на мултикултурализма не идва точно навреме. Защо? Защото още преди десетилетие и половина много, при това демократични и хуманистично мислещи, авторитетни и световноизвестни интелектуалци на нашето време, най-вещи познавачи на тайните на етническата и етнокултурната проблематика се произнесоха за привидните достойнства и предимства, но също и за същностните дефекти и смъртните опасности, които мултикултуралистките парадигми „сервират“ за историческото настояще и бъдеще на националните държави и културните им идентичности, за гражданското спокойствие и социалния порядък в техните общества. Това съвсем не бяха произволни бълнувания, академични илюзии на абстрактно „отнесени“ (от обществено-историческите реалности и нрави) умове. Още повече че животът доста бързо и най-категорично потвърди техните притеснения, тревоги и опасения.

Тази забележителна плеяда от съвременни интелектуалци-хуманисти нямаше нищо общо с представянето й като някакъв закъснял ариергард на Модерността, като сбирщина от пресипнали и неверни гласове на стремително оредяващите, последни мохикани на бързо изчезващата предишна историческа — модерна — епоха. Тези знаменити лица се превърнаха в имена-знамена на нови визии и дискурси в условията, но и в духа на постмодернисткия етос. Трябва ли тук да споменаваме имената на Зигмунт Бауман, Улрих Бек, Имануел Уолърстейн и редица други, които са прекалено авторитетни и съвсем не са символ на ретроградно мислене. Тъкмо на техните проникновени и детайлни, комплексни и мащабни анализи се дължи пробивът на съмненията и подозренията, разпадът на еуфорично и комерсиално налагани мултикултуралистки визии за света и начина на човешкото съществувание в ХХ в.

Последните години на ХХ век, а особено първото десетилетие на ХХI век по безспорен начин доказаха правотата и основателността на техните анализи и присъди за опасната роля и значимост на мултикултурализма относно нарушаването на хомеостазиса или за учестените трусове в националните държави, а оттам и на техните уж демократични граждански общества, които следваше да бъдат пример или образец на развиващите се или за изпадналите (в тежки и дълги трансформационни кризи) страни.

В какво собствено обвиняваха и какви прегрешения на мултикултурализма виждаха тези далечни предвестници на днешните звънко кънтящи заклеймявания и гръмогласни анатеми (от амвоните на политическата власт) в най-развитите държави? Всичко, което някога бе казано и изписано от тях, сега имаше своите практически видимости, горчиви и страшни реалности, объркани до непонятност или безнадеждност човешки — общностни или персонални — връзки, отношения, нрави, а и взривени до възбог (социални, етнически, етнокултурни, етнорелигиозни) предразсъдъци и дистанции, издигнати бариери, сякаш непреодолими дистанции между отделни етноидентичности. Само за три-четири десетилетия мултикултурализмът предизвика такива обществени и човешки драми в различни краища на света и дори в пределите на Стария континент, че вече нямаше как дори и политиците — в своята немощ — да не му „вдигнат мерника“.

Мултикултурализмът бе най-жестоко, но основателно разобличен за всичките му произволи или умишлени съучастия, а и приноси в публичните дискредитации, ерозии или декомпозирания на националната държава, на символното и реалното обезвластяване на националната идентичност за сметка на целенасоченото и инструментално канализираното овластяване на определени нации или на малцинствените идентичности. Той бе уличен в лукаво и формално пропагандиране на човешките права и свободи, и то тогава, когато при своята безкомпромисна реализация жестоко, реално ги потъпкваше, кощунствено ги оскверняваше или елиминираше в жизнените светове на огромни човешки масиви. Той бе упрекнат в сервилно послушничество и лицемерна сервилност пред политическите геостратези на Новия световен ред, на доминиращата неолиберална визия на глобално-отворения и тотално опазарения свят в последните десетилетия на ХХ и в началото на ХХI век. На негова сметка бяха вписани ред грехове и престъпления, които са свързани с дирижирано предизвикване и поддържане на конфликти в разни точки на земното кълбо, които перфидно и печелившо обслужваха дадени интереси. Той бе обвинен, че има сериозен пръст в премахване на историческите граници в духовното и практическото битие на крупни маси от хора, че води към ерозия и унищожение на суверенитета на националната държава, ако последния по някакъв начин ограничава, възпрепятства и вреди на осъществяването на глобално-пазарните сценарии. На негова сметка бяха вписани смъртни грехове и непростими вини, които са свързани с отслабването или с преднамереното унищожение на самобитни култури/цивилизации.

Чрез пазарните лостове и техники мултикултурализмът подхранваше и гарантираше триумфален възход на американизацията и западната масова култура, които се превръщаха в символен господар и хегемон в културните пространства на целия свят, в разни континенти, цивилизации и местни култури, които все повече линееха и гинеха.

Мултикултурализмът бе обвинен, а и многостранно разобличен в неговите дискретни или брутални протекции на американоцентризъм или на европоцентризъм, които реално обуславяха инфлация, планирано разбиване на други културални идентичности.

Преднамереното разфасоване и дискредитиране на националната държава естествено водеше до залиняване и разпад и на социалната държава, което на свой ред провокираше неизбежно покачване на етническите, религиозните, социалните и културните градуси и напрежения в отделни точки или в цялостното обществено пространство. Макар да обещава уж социално приемливи визии за човешката екзистенция, на практика мултикултурализмът

съдейства за мащабно ерозиране или ликвидация
на социалното, за минимизация на държавата

и за хипертрофия на атомистичния индивидуализъм, който се рекламира като уникално средство за поетизация или автономност на битието.

За да подсигури евтина работна сила, мултикултурализмът перфидно рекламираше свободата на движението на хора, идеи, ценности и стоки, макар в същото време обслужения от него пазар да се възползваше най-експлоататорски само от човешките миграции, без да създава (обещаваните) равенства и преференции за донесените с тях ценности и идеи в пределите на могъщите, благоденстващи страни от златния милиард. Така импулсирайки и канализирайки могъщи миграционни потоци от Изток на Запад и от Юг към Север, мултикултурализмът не допусна — освен пазарно удобното и изгодното, — смесване, равенство, равноправно съчетание на различни манталитети, култури, а съхраняваше, възпроизвеждаше педантично, системно евро-американската хегемония.

Засиленият мултикултуралистки интерес към други цивилизации и местни култури се базираше и гарнираше с методологическите парадигми на западния постмодерен и глобалистично-ангажиран манталитет, който виждаше в самобитната колоритност на другия, на „чуждата“ идентичност далеч повече различията, а много по-малко и понякога съвсем инцидентно общите черти и проблеми, универсално-човешките драми, които бяха валидни в нашата съвременност за всички хора, в четирите посоки на света.

Никак не е чудно, че крайностите на неолиберализма и неоконсерватизма намериха уютно място и в доста мултикултуралистки парадигми, идеологеми и митологеми.

Като принос на мултикултурализма бе визирано демобилизирането на огромни човешки маси спрямо национално-културните идеали, ценности, норми и традиции. Постмодерното общество и постмодерният човек вече не се нуждаеха от присъствието и влиянието на национално-идентичностните символи, логики и практики. Сега последните вече можеше/трябваше да бъдат (спешно или преднамерено забавено) солидно подкопавани или последователно делегитимирани, символно или смислово дезавуирани. Светът на личното или на общностното се прокламираше като далеч по-важен и екзистенциално значим спрямо този на общественото. Изобретяването на атрактивни „научни“ теории и политически доктрини, които постулираха и аргументираха сблъсъка на цивилизациите/културите, бе органична част от сценария и на възхода и въвеждането в небивал оборот на мултикултуралистките стратегеми, и пр. 

Могъщите удари по националната държава, целенасочено и систематично увеличаваните пукнатини и разриви в национално-културната идентичност на определени човешки общности — нации, народи, етноси и пр., вече не се нуждаеха от вековно циркулиращите и телеологически възпроизвеждани Големи национални разкази, от националните Истории, от уникалността и колорита на техните изображения или тълкувания. Сега на тяхно място трябваше да бъдат (естествено или далеч по-често, а и умишлено създадено) възцарени и символично овластени общностните, малцинствените наративи и истории, които трябваше да преодолеят гравитацията или уж съществуващата навред узурпация на дискурсните полета от официалните Големи наративи на националната памет. Доверието в националната или културната памет на съответни нации, народи и етноси следваше да бъде поставено под въпрос или най-безцеремонно смалявано, обезсилвано, символично или практически отстранявано. На помощ спешно се притичваше етническото, етнокултурното, етноконфесионалното Въображение, което стремително и мащабно започна да дава своя дан за солидно и дори потресаващо пренаписване на Историята или на конкретните истории на дадени нации и малцинства. 

Политиката търсеше и бързо, ала и лесно намираше възможности и ниши в етническата митология, във фолклора, в етнокултурните манталитети и трафарети, в етнорелигиозната символика или в обредността на дадени човешки общности/индивиди. На този основа спешно се оползотворяваше суровинният материал на историята или пък доста произволно и спекулативно се изобретяваха нови версии/тълкувания за историята на конкретно взети държави, общества, култури, нации, събитийни вериги, видни лица,  които в някаква степен и форма се оказваха свързани с етническата проблематика, тема.

В преломни обществено-исторически времена са добре познати екзалтираните и невинаги достатъчно осмислени по последиците си „окончателни редакции, възстановяващи автентичната истина“ за историята, свързана с дадени общности или събития. Мултикултурализмът винаги е изпитвал огромна страст и нужда от подобно историческо вдъхновение при новите прочити или амок при поредните тълкувания на историята, на националните драми или на биографиите на отделни държави, общества и култури. Преднамереното и предубедено прочитане „по съвременен начин“, разкритията или изобличенията на миналото, които обслужват неговите потайни мисии и сценарии, никога не са срещали сериозна съпротива или солидно опровержение от негова страна. Напротив, мултикултурализмът искрено и мащабно разчита на техните услуги, педантично и скрупульозно се е възползвал от тяхното наличие или сам ги е създавал.

Ентусиазираното префасониране и педантично-скрупульозното дирижиране на градежа на настоящето или на бъдещето също са поставяни под знаменателя на дискретни мултикултуралистки идеи, визии и сценарии. Създаването на травмиращи комплекси от историческото миналото също са съществена част от „дневния ред“ на мултикултуралистките иконографии, а оттам и на манипулации на настоящия живот.

По някаква необяснима и недоказуема, но инак всевластна логика всичко, което се отнася до националната идентичност и памет, следва да бъде поставено на подсъдимата скамейка — отвътре или доста по-често отвън, с помощта на чужди експерти. Тук изобщо не става дума за наистина потребната преоценка, за радикалното преосмисляне на историята на отделни държави, общества и култури, които са напълно естествени и полезни в такива смутни и преломни времена — стига да са обективно верни.

Ерозията или абдикацията на националната държава, поставянето под въпрос или подозрение на националната памет, усъмняването в актуалността и полезността на националните манталитети и традиции и пр. нямаше как да не провокират и катализират ускорени процеси и тенденции на снижаване или ескалираща загуба на национално-патриотичните чувства, настроения, нагласи и традиции в обсебените от мултикултуралистки интервенции и инвенции страни, култури и народи. Създаването и утвърждаването на дълбоки национални комплекси, на чувство за непълноценност, унижено национално самочувствие, накърнена народностна чест и доблест и национално достойнство бяха все отделни брънки от иначе ослепителната на вид мултикултуралистка огърлица от добродетели и качества, зад които се прокарваха техни антиподни модуси.

В историческата вихрушка на разнопосочни — видими и незрими — покушения и възмездия пострада не само нароченият национализъм, а също невинният патриотизъм.

Мултикултуралистката фразеология и перфидна семантика изобщо не си правят труда да разграничат единия от другия феномен; приемат ги като напълно тъждествени. Така им беше не само много по-лесно и удобно, но далеч повече изгодно. Така вече не само реалният или изкуствено вмененият национализъм, но и смаляващият се и изпаднал в тежки конвулсии и вътрешни колизии патриотизъм бе дезавуиран, осмян и безмилостно окарикатурен и поруган от постмодерния етос и патос.

Успоредно с подложените на строги мултикултуралистки „диети“ или „терапии“ държави, култури и общества, в страните и обществата на богатия и развит Запад не само никак не се ограничаваха, а целенасочено и системно се толерираха националистически ориентации, настроения, нагласи, расистки и ксенофобски изблици, които (по презумпция) би следвало да са атрибути на подложените на терапия държави. Това, което в подложените на мултикултурална терапия страни и народи следваше да бъде систематично и властно ограничавано или дори забранявано, в развитите държави и общества — ментори и меркантилни разпространители на мултикултурализма — следваше да се радва, ако не на радушен прием, поне на безразличие от страна на властта. Възходът на националистическите и крайно десните, радикалните политически партии и граждански движения, насочени враждебно към всяка другост или чуждост, е красноречивото доказателство за сбърканите сметки на мултикултуралистките сценарии. А може би тъкмо това са целели и очаквали тези сценарии?

Сегрегациите в социалните и културните пространства на развитите и богатите страни, които следваше да бъдат еталон на демократичност, не само не намаляваха или не изчезваха. Тъкмо обратното, те непрестанно се увеличаваха и мащабно влияеха върху цялостния обществен живот на хората. Зонирането или табуирането на влизането в съответни „резервирани“ и брутално регулирани от самопровъзгласилите се „власти“ социални територии — квартали, гета и пр., — превръщаха дори и мегаполисите на най-демократичните държави и общества в топоси, в които видимо бяха прокарани всевъзможни граници и бариери на безчовечността; в които всяка другост или чуждост по презумпция, аксиоматично и априорно следваше да бъде безпощадно и жестоко санкционирана, малтретирана или публично линчувана. Етническите, религиозно или политизирано-етнизираните ориентирани графити реално маркираха териториите на допустим и забранен достъп за своята/чуждата идентичност.

Мултикултурализмът се правеше,че не вижда или не разбира подобно настървяване или опропастяване на истински човешките връзки и отношения при такива казуси. Той с благоговейни пасторски гласове пропагандираше смирение и съжителство с всяка другост, християнско милосърдие и всеопрощаващо благородство на човешкия дух. Но вместо примирение и съобразяване с посочените указания, бързо растяха човешки маси, които се съпротивляваха, негодуваха, протестираха, яростно се бореха срещу явните или умело замаскираните символни и реални господства, несправедливости и неравенства, които мултикултурализмът създаваше и налагаше навред по света.

Мултикултурализмът и постмодерният етос търсеха, а и откриваха нови орбити и форми за творчество, в т.ч. в уличното изкуство, в новите инструменти или символи на протест срещу или в подкрепа на дадени ценности и норми. Така графитите се проблематизираха и интерпретираха като най-съвременни оръжия на символни конкуренции и господства/освобождения от бремето на съществуващи властни порядъци, макар иначе тяхната историческа биография да бе далеч по-богата, а и простряла се в хилядолетия.

Десетилетия наред невиждани и невъзможни послания, като „Евреите — на сапун“ или „Смърт за циганите/турците/гяурите“ величествено се разположиха по централни сгради или пространства в столицата, областните градове или в малките селища. Така мултикултуралистката „лоялност към свободата на инакомислието“ даваше път на всевъзможни примитивни и вулгарни противопоставяния, дистанции на идентичности.

Всъщност, вместо лансираното освобождение на контра-културата от опеката на властта, което мултикултурализмът с такова неописуемо вдъхновение описваше, но и ревностно изискваше, в живота се получи точно обратното — поп артът се оказа слугинаж на политически/идеологически реминисценции и бълнувания, на химери и илюзии, макар неговите защитници да се опитваха по всякакъв, дори взаимно изключващ се, начин да оправдаят неговото присъствие и ангажираност.

Впрочем, графитното инкрустиране на публичните площи и градската среда се случи във време, в което и татуировките са на особена почит. Превръщането на телесността в особена витрина на символни аспирации и визуални реклами на съответни ценностни вкусове и техники доби в постмодерния свят небивали мащаби и  непознати преди модалности. Сакрални верски символики се устремиха и разположиха в най-интимните части на човешкото тяло — нещо изобщо непознато и непрактикувано преди, ала и по никой начин необуславящо или негарантиращо покачване на религиозността у носителите им.

Постмодерно дресираното човешко око трябваше да привикне, да не се изненадва или да не реагира прекалено рязко на „творческите“ приумици или провокации, които съответни татуировки и техните притежатели обилно пласираха в публичната среда. Безразличието към изобилно крещящото (по своя смисъл или категоричност) послание на подобни — етнически, верски ангажирани или провокативни — татуировки следваше да бъде органична част от манталитета и поведенчески реквизит на съвременния човек. Това също бе неразделна част от мултукултуралисткия етос на съвременния, постмодерен човек, който следваше да се вписва и оползотворява всякакви такива „иновации“. 

Стигна се дотам, че мултикултурализмът да е директно, а и аргументирано обвинен в своето съпричастие и съучастничество в разпространението на расизма, както и в поредното историческо възкресение на древния секрет „разделяй и владей“. Защото нажежаваше отношенията, водеше до избухване на стълкновения и баталии — символични или реални, но и с човешки жертви, и то в неподозирани мащаби — между отделни (етнически, етнокултурни или етнорелигиозни) общности/идентичности, и т.н. Макар формално, мултикултурализмът да бе представян като солиден и перспективен интегриращ фактор, базиращ се на човешките права и свободи, по същество и в социалната практика той се разкриваше много повече като извънредно опасно дезинтегриращо оръжие, като перфидно средство, което безпощадно разделяше и отявлено противопоставяше хората — общности или индивиди, — манипулирайки с техните етнически, религиозни, културни и всякакви други различия.

Бяха минали няколко десетилетия, в които социалният дарвинизъм бе символично развенчан или донякъде прокуден от обществената практика и от идеологическите дискурси, но ето че постмодерната ситуация или глобалната епоха го дари с невероятно щедри възможности и с възродени шансове за реванш и успех, за ново, поредно мащабно проникване и властно налагане в управленските или в другите манталитети.

Пазарът, тоталната дерегулация, сривът на нормите или вакуумът на ценностите, манипулацията на масовите вкусове и медийно прокламираните нови стилове на мислене и начин на живот се оказаха невероятни ускорители на последици, които бяха точно обратни на всичко онова, което мултикултурализмът толкова пламенно и натрапчиво обещаваше да сътвори в живота на човека, както и да преобрази радикално социума.

Вместо отварянето и дори сближението на орбитите на човешките съдби, мултикултурализмът обуслови мултиплициращи ефекти и галванизира тенденции на добре обоснована и дори „солидно аргументирано оправдана“ от неолиберализма атомизация, развихрянето на небивал от десетилетия егоизъм и безпардонен индивидуализъм, крах и символна гавра с всички колективистични или алтруистични модели на човешко и особено на социално-ориентирано и ангажирано мислене или начин на човешки живот.

Мултикултурализмът по същество изключително коварно проблематизираше, а в дълбочина и торпилираше обществените връзки и отношения, ерозираше социалното в неговите исторически съвременни и национално реализирани ипостаси и въплъщения, дискредитираше солидни — минали и настоящи — културни пластове и форми на човешки живот, които бяха исторически постигнати с цената на огромни компромиси и взаимни отстъпки, на съвместни взаимодействия и реално постигнати в тях сериозни промени в манталитетите на хора, имащи различен произход или принадлежност.

Мултикултуралисткото символ-верую бе едно от най-систематично и решително прокарваното символно и практическо оръжие, което неолиберализмът и глобализмът прилагаха в своите разнообразни и многолики форми и начини на износ на демокрация. Той бе последователно издиган на най-привлекателно изглеждащи — исторически, политически, идеологически и културни — пиедестали в качеството му на най-ярък и несъмнен символ на наложителна съпротива и успешна борба срещу всевъзможни недемократични, авторитарни или тоталитарни политически режими, против обществено-политическото, социално-икономическото и духовно-културното изоставане или затваряне на повече или на по-малко големи човешки маси в дадени континенти, страни, общества.

Всъщност прилагането на неговите катехизиси и програми на действия за преобразуване на човешката екзистенция или на пейзажа на конкретни държави и общества обслужваше истински и пълноценно единствено и само глобалните играчи в световното пространство.

Навсякъде, когато и където пробиваше и увенчаваше с триумф своите настъпления, мултикултурализмът реално обуславяше, а и катализираше разриви или разпад и унищожение на тъканта на обществените процеси и нрави, предизвикваше ускорени или по-забавени тенденции на преформатиране и парцелиране на социалните пространства, водеше до остри конфликти между историческите времена, традиции, поколения. Неговото историческо, обществено и социокултурно присъствие и проявление водеше до ескалиращи се социални, политически, идеологически, етнически, религиозни и пр. напрежения и разцепления, до охлаждане и опасно нажежаване на порядките и нравите в съответни региони, страни, общества, етнически, верски или културни пространства.

Вместо звънко и натрапчиво обещаното ведро — историческо, обществено и екзистенциално — настроение, гарантираното спокойствие и стабилният порядък в социалното време/пространство, експерименталните и систематичните постижения на мултикултурализма реално доведоха до рязко, дори очевидно повишаване и преднамерено инспириране на тревожността и социалната чувствителност сред населението изобщо или на конкретно повлияните човешки общности или групи. Той предизвикваше и все още предизвиква увеличение на страховете, разрастване на фобиите, задълбочаване на разпространението на депресиите и маниите, на социалните психози и крушенията на съзнанията, самосъзнанията и душите, на манипулации с волята на хората, и пр. Неговите особени терапии съвсем логично, макар невинаги моментно или добре забележимо, водеха до масови или персонални дезориентации, до протестни или съпротивителни актове и поведения, които бавно подкопаваха обществената атмосфера, или ускорено предизвикваха експлозии в трафаретите на обществен, общностен и персонален живот.

Мултикултурализмът дискретно и изискано, или брутално и арогантно правеше жестове и маньоври, с които предизвикваше

дезавуиране и дискредитиране
на определени ценностно-нормативни системи

в жизнените светове на определени човешки общности, общества.Тези системи, с принадлежащите им координации или субординации между жизнените светове на ближните и далечните, различните и чуждите, бяха продукт понякога на хилядолетна или многовековна историческа и социокултурна еволюция, резултат на „естествената“ история на съответните човешки общности или общества. Сега тази „естествена история“ следваше драматично и драстично да бъде променена, премахната, за да се осигури полигон и триумф на „изкуствената“ история на неолибералните сценарии. В този смисъл, мултикултурализмът прокарваше и подсигуряваше реанимацията и практическото осъществяване на Хегеловото разграничение между „исторически“ и „неисторически“ народи, общества и култури. И тези, които се поставяха в ролята на ментори за „правилното историческо развитие“, се самоописваха като представители на исторически нации, държави, граждански общества, на развити, проспериращи цивилизации или благоденстващи култури, докато всички останали, на които бе отредена позицията на обучаеми в тънкостите на либералната демокрация, свободния пазар, отвореното общество и демократичните институции или нрави, всъщност следваше да приемат образа и статуса на „неисторически“ народи, общества и култури, които ако не се приспособят към съвременния свят, към налагания от развитите и богатите, уж демократични държави и общества, порядък, ще се окажат исторически обречени или изолирани от талвега или от пулсациите на великата История. За да придобият правото, възможността и дори привилегията да се трансформират от „неисторически“ в „исторически“ народи, страни, общества или култури, тези човешки общности трябваше да приемат в умовете, душите и сърцата си, а и с волята си да се борят за прокарване и триумф на кредото, на примамливите, еманципаторски импрегнирани по смисъл/образи мултикултурални визии. Вписването в съвременността, придобиването на атестат за приобщеност към дневния ред на човечеството и т.н. можеше да бъде постигнато от подобни страни и общности само ако те реално и присърце възприемаха, а и осъществяваха мултикултуралния етос.

Мултикултуралистката мисия бе посветена на аксиално-деонтологическите рокади и преобразувания, в резултат на които като историческа и социокултурна последица следваше да се отвори хоризонт, а и да се гарантира триумф на неолибералния глобален капитализъм, на неговите геостратегически планове и сценарии за „световно развитие“, на декретирането на новия световен порядък или за дефиниране на моно- или полиполюсното му движение, като общовалидно за човечеството, а така също или в конкретно взети държави, общества, култури, етноси и т.н.

„Отвореният свят“ сякаш предлагаше задължително като спасително средство или като неотвратим маньовър човекът да търси колкото се може повече изолации от другите, непознатите, предполагаемо или внушаемо опасните и вредни за него субекти. Затворената среда, доверителното или допустимото тясно обкръжение, рамкирането на екзистенциалната среда, огражденията и инвестициите в изкуствено атрактивното благоухание на нейната атмосфера и пр. се превърнаха в органична съставка от мултикултурално наложените — желани и ентусиазирано възпявани — социални реалности, нрави. Така на практика се осъществи изумителен микс: в стремежа да се постигнат прокламираните дехерметизации и еманципации, да се преодолеят дистанциите, бариерите и отчужденията между представителите на различни човешки общности или общества, реално се постигаше обратното. Стигаше се до целенасочено или несъзнателно, но ускорено и мащабно интегриране около дадени идентичностно-преферирани и толерирани ценностно-нормативни корпуси, до сплотяване и ангажиране със съответни каузи и химери, социални утопии или илюзии, които обаче се представяха като единствена алтернатива на статуквото, като пробив в закостенялостта и изостаналостта в мисленето и поведението на съответни човешки общности или индивиди от съвременните еталони.

При това положение обаче сме длъжни да припомним, да не забравяме и нещо твърде важно — че прокламацията на безалтернативност и супериорна значимост, полезност и ценност на съответни модуси и визии за „съвременно мислене и поведение“ се вписваха като неотменни или фундаментални за постмодерните дискурси на неолибералното изменение или „преформатиране“ на света и „човешката природа“, макар всъщност по своите философски интенции и инвенции постмодернизмът всячески да странеше и дори да заклеймяваше всеки опит за известна систематичност, фундаментализъм, есенциализъм или за апология на нещо, което се лансира като единствено, безалтернативно, монистично по дух.

В този ракурс, мултикултурализмът едновременно си играеше с антиномични конструкти. От една страна, прокламираше вариативност, плурализъм на модалностите, възможност или дори ригоризъм за конструиране на алтернативни модели на мислене и действие на социалните субекти, многопосочност и разнородност на еманципиращите логики и практики на човешките субекти — общностни или персонални, и т.н. От друга страна, обаче мултикултурализмът постулираше и декретираше единствено и само собствените си визии, доводи и аргументи като безалтернативни, а присъщите или преследваните от него телеологии като несъмнени, изведени отвъд всякаква възможност или реалност да бъдат поставени под подозрение, априорно или аксиоматично верифицирани и принципно доказали своята роля, значение, поради което следва да се възприемат и отстояват като общовалидни, като генерални и универсални опции за човешкото мислене и стил на поведение.

Ако в Модерността е валидно и сякаш естествено гражданите да работят и отдават сили в името и за ползата на Обществото, при постмодерната ситуация или епоха  Обществото вече е призовано да обслужва всевъзможните индивидуалистични щения и капризи на отделния индивид. Получаването и отдаването на нещо от страна на субекта „в името и за благото на обществото“ бяха сериозно, а и мащабно дебалансирани. Дезавуирането, дискредитацията на колективистичното или на алтруистичното мислене и поведение бяха доведени до невероятни крайности. Ако в миналото човек трябваше да съизмерва личните си планове и ценности с тези на общностите и обществото, на държавата или нацията, на които е член, сега, в постмодерната ситуация, човек следва да изисква от обществото и държавата да се съобразяват с неговите персонални потребности, интереси, ценностни ориентации и поведенски матрици, за да не се накърняват, ощетяват формално отредените му права, свободи. С други думи, преобърната бе зрителната и още повече смислово-аксиалната призма за съпоставяне между интересите на индивида с тези на общността или на обществото.

Ако по-рано Модерността залагаше и преследваше систематично определени типове на социализация на човешките персонажи — класови, групови или персонални, постмодерната ера — реално и/или символично — инвестираше в разнообразни апологии и мащабно разпространение на индивидуализъм, котираше индивидуалността и неординерната или неунифицираната „поетизация на човешката екзистенция“. Гражданството вече не излъчваше, нито изискваше солидни отговорности, задължения и дългове. Стандартно положение е не, че индивидът, гражданинът е длъжен с нещо на държавата, а напротив, че тя му е задължена в много отношения и следва да спазва своите обещания или поети ангажименти при всяка конкретна власт. В подобна — епохална и несъмнено прекалено радикална, — рокада на връзките и отношенията, на ценностно-нормативната споеност или еманципация между гражданина и държавата/обществото все повече става ясно, че доверието и сплотеността (като особени форми на социален капитал) между двете страни се проблематизират, усложняват.

Ескалацията и публичното оправдание на потребителския манталитет, на консуматорската психика и поведенческа реализация също спомогнаха много за този процес. Като толерираше определен идентичностен фокус на вкусовете и нагласите на човека, мултикултурализмът съдействаше за овластяването и разпространението на подобен тип манталитет, на потребителска психика и консумативно поведение. Така неговите пробиви и покушения в общности, където консумативното е рядкост, нормативно осъдено и клеймено, обуслови радикално преобразуване на ландшафта и атмосферата на социалните вкусове, настроения, ориентации или нагласи на субекта.

В този радикален обрат мултикултурализмът има свой съществен принос, доколкото пледира и налага приоритет на партикуларното или сингуларното, вместо предишните значителни привилегии и осезаеми дължимости към общото благо, към ценностите и нормите, идеалите и стратегиите на обществото, групата като цяло. Така универсализмът се оказа инструментализиран, пригоден и обслужващ съответни макро-, мезо- или микроидентичности, отделни лица, които преследваха единствено своите интереси и планове, експлоатирайки по всякакъв начин ресурсите и благата, които конкретното общество притежава в дадения момент.

Мултикултурализмът има „свой пръст“ в преобръщането на човешкото отношение и преценка за стойността на трите измерения на Времето. Ако в Модерността е установена, а и публично валидирана определена схема на баланс между Миналото, Настоящето и Бъдещето, то постмодерната ситуация или епоха направо торпилира тази схема, като (вместо нея) възцари на пиедестала на властта и славата единствено и само Настоящето. Така Миналото и Бъдещето се оказаха според постмодерния етос само някакви конструкции, които бяха призвани сервилно да обслужват афишираните или завоалираните интереси на Сега-то.

Ако Модерността виждаше като приоритет, а и гарант за желаните исторически промени и преобразувания най-вече Бъдещето, което следваше да се еманципира радикално от Настоящето, постмодерният манталитет инвестираше мащабно в иконографии и екзистенциални визии на Бъдещето, които бяха продължение или палиативно, фрагментарно компенсиране на някои одиозни страни и черти от „портрета“ на Настоящето.

Либералният дух, че бъдещето е като tabula rassa, която може да бъде написана или коренно различно пренаписана, съобразно предпочитанията и желанията на субекта, в условията на постмодерната идеологическа и жизнена философия бе доведен до крайност. Този дух вече налагаше манталитет на несъобразяване, пренебрежение и омаловажаване на всичко, което се отнася до наследствата на Миналото, ако те не пасват на актуалните интереси, цели и планове на субекта, както и на конструктивизъм по отношение на вероятното, възможното, хипотетично или реално достижимо Бъдеще. А така по-релефно и властно се очертава пукнатината или бездната между Миналото или Бъдещето, от една страна, и сакрализацията и легитимацията на Настоящето, като фаворизирано темпорално измерение за човешката съдба, от друга.

Такъв исторически грандиозен и житейски  разпад на темпоралния континуум съвсем естествено предизвика и неизбежно стимулира пренебрежение и безчувствие към даровете на Миналото, или на Бъдещето. Единствено Настоящето бе обявено за имащо екзистенциален смисъл и първостепенна ценност, поради което то следваше да бъде толерирано и дори безгранично фаворизирано. Самонадеяността на мултикултуралистките визии и трактовки за Настоящето е израз на огромната драма и дълбинните комплекси спрямо даденото от Миналото или обещаваното от Бъдещето. Омаловажаването на национално-културните традиции или символи, идващи от бездните на отминалото историческо и цивилизационно/културно време, което толкова напористо и вдъхновено пропагандираше мултикултуралисткия етос, също бе органична съставка от общия, публично представян по един, а коварно осъществяван по друг начин сценарий на практическата власт и на употреба на този етос в обществено-историческия, всекидневния живот на хората.

Мултикултурализмът постави в нова светлина и отправи

нови предизвикателства или съблазни
към интелектуалците

Преди, в условията и реалностите на Модерността, те бяха считани за съвестта на обществото, времето и историята, за бдителните очи и протестните гласове, които сигнализират и канализират социалните енергии срещу определени негативни процеси и тенденции в историческото/всекидневното битие. В тази епоха интелектуалците бяха си извоювали ореола и статуса на водачи в историята, на творци и разпространители на исторически и социални визии за и към Прогреса.

В условията на постмодерност и мултикултуралистки етос от интелектуалците вече не се изисква предишната преданост и самоотверженост в защита на сакрални и универсални ценности, норми и идеали, нито тяхната творческа отдаденост на сътворението и разпространението на Големи идеологически или други наративи. Сега на интелектуалците се предлага нещо коренно различно — да бъдат експерти, аналитици, медиатори и тълкуватели на замисленото и стореното от Властта. Освен това, постмодернисткият манталитет питае съмнения и подозрения, известна досада и неприязън към темата или към реалните възможности на Прогреса в обществото и човека. Той съвсем преднамерено, но мащабно спекулативно и манипулативно разпространява исторически или социалнен скептицизъм и дори песимизъм към всичко, което противоречи на неговите безалтернативни парадигми, идеологеми или визии.

Постмодерната хипертрофия на Властта съвсем естествено радикално префасонира и мащабно редуцира историческата мисия, смали драстично хуманистичния етос, инструментализира перфидно демократичния и снижи гражданския патос или ангажимент на интелектуалците по принцип или на техните представителства в дадени страни.

Загубили или омаловажили солидно предишната си вяра в Прогреса и Хуманизма, обрекли се на култа на индивидуализма и утилитаризма, днешните постмодерни интелектуалци са публични глашатаи повече на страхове, тревоги, опасения, разочарования или мелодраматични послания, отколкото вестители и стожери на мобилизацията на гражданските и социалните съпротиви срещу неравенствата и несправедливостите в иначе прокламирания като най-хубавия свят от световете.

Мултикултурализмът носи своята огромна отговорност и вина за формирането, поддържането и овластяването на иронията и гротеската, за окарикатуряването и оскверняването на всички светло и сакрално, което векове наред се е ползвало със статус на истинно и свещено, на нещо непреходно, вечно или недосегаемо с нечисти помисли и с мръсни ръце. Той реално заплати за своите смислови еквилибристики със сакрално-човешкото, похищенията и користните експлоатации на универсално-хуманистичното. И днешните му поражения и произнесени от най-високите амвони на политическата власт смъртни присъди са неизбежна последица, а и част от никога незакъсняващото възмездие на Историята, Времето или Битието. Наскоро произнесените присъди за неговите прегрешения не са напълно достатъчни и компенсиращи всичките му прегрешения, защото Историята и занапред ще продължава да го държи на „кладата“ на своите обвинения.

Този извод може да означава апел към родните интелектуалци и политици, за да могат те навременно, общественополезно и истински демократично  да се ангажират с демаскирането на този феномен.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук