„БАНАЛНО ЗЪЛ“ ЛИ Е БРАЙВИК

0
180

Силвия Серафимова е главен асистент (доктор по етика) в Института за изследване на обществата и знанието (БАН). Автор е на 3 монографии. Интересите й са в областта на скандинавската етика, политическата философия, когнитивната лингвистика. Специализирала е в университетите в Копенхаген (Дания), Берген (Норвегия) и Упсала (Швеция).

Ролята на социалните фантазии за създаване
на „най-добрия възможен свят

 

След атентатите от 22 юли 2011 г. в Норвегия списание Политическа наука и политика  (Political Science and Politics) провежда анкета, която илюстрира неочаквани резултати на фона на нарастващата несигурност сред представителите на норвежкото общество относно възможността за повторни терористични атаки. Проучванията са направени през август, когато едва 2,5% от анкетираните отговарят, че се страхуват от нови нападения, а 17,5% — че са изключително притеснени от подобна възможност. За сравнение, след бомбения атентат в Оклахома през 1995 г. резултатите са съответно 38%  и 40%, отразявайки много по-високо ниво на тревожност относно националната сигурност (Stanghelle Н., Den norske tragedien, Nordisk Tidskrift, 2/2012, s. 157).

На пръв поглед учудващите резултати, получени от представителната извадка, могат да бъдат обяснени със специфичния характер на терористичните атаки, организирани от Андерш Брайвик. Атаки, поставящи под въпрос не просто националната сигурност, а политическата устойчивост и релевантност на нордския социалдемократически модел. В исторически план досегашните нападения са били насочвани срещу лицата-емблеми на  модела, възприемани като въплъщение на идеалите на нордската социална демокрация.

Емблематичен пример в това отношение са покушения­та срещу шведския министър-председател Улоф Палме, а впоследствие и срещу министъра на външните работи Ана Линд. През 1986 г. Палме, който се движи без охрана, е убит на връщане от кино, когато неизвестен извършител прострелва него и съпругата му на Свеавеген в центъра на Стокхолм. Две години по-късно за убийството му е обвинен Кристер Петерсон, престъпник и наркозависим, който поради липса на доказателства е оправдан, а случаят остава неразкрит.

По подобен начин Ана Линд е нападната през 2003 г. в центъра на Стокхолм, докато пазарува в един от столичните магазини. Тя неколкократно е намушкана с нож. Почти две седмици по-късно полицията арестува шведа от сръбски произход Михайло Михайлович, като на базата на ДНК-изследвания и приликата с профила на мъжа, заснет на една от камерите в магазина, той е подведен под отговорност. След направените самопризнания е осъден на доживотен затвор, но впоследствие е преместен в психиатрична клиника. Независимо че местен вестник изтъква възможността Михайлович да е бил идеологически повлиян в мотивите си от възгледите на председателя на Народнолибералната партия (Folkpartiet liberalerna), Ларш Лейонборг, на чиито речи е присъствал, подсъдимият отрича подобни спекулации.

Гореспоменатите атаки, целящи да разколебаят увереността в ненакърнимите ценности на социалдемокрацията чрез елиминиране на едни от техните най-принципни адепти, са стигматизирани като криминални престъпления, извършени от индивиди с психически проблеми или зависимости, т.е. като лишени от рационални основания престъпления, които не могат да поставят под въпрос символния капитал на социалдемократическия проект. Атаките са реализирани „лице в лице“, като по силата на единичния акт отклонението се рационализира в модуса на прецедент, който поради естеството на случаването си не може да разколебае нормализацията на „общото“. Не защото е морално „по-приемлив“, а защото не предполага недвусмислени интерпретации за мащабността на неговите мотиви.

Едва чрез опита на Брайвик за дискредитиране на горепосочения проект като антиутопичен модел, който по неговите думи има геноциден характер“ по отношение на етническите норвежци“, проблемът за баналността на злото се актуализира в нова перспектива. Описвайки Норвегия като затвор (1), Брайвик се стреми да легитимира терористичните си действия с оправданието за изобличаване на един изначално дистопичен ред, който чрез методите на изкусна пропаганда е бил превратно представен на общността като утопичен.

Социалната демокрация се налага в Норвегия през 30-те години на миналия век, като постепенно чрез интеграцията и на останалите политически партии социалдемократическият проект се реализира като проект за модернизация“, чийто зенит е достигнат през 60-те години на ХХ век (Sejersted Fr., The Age of Social Democracy: Noraway and Sweden in the Twentieth Century, 2011, Princeton University Press, р. 1). Нордският проект е определен в модуса на проект с много лица“  (пак там), в зависимост от различните, национално обуслвени предпоставки и условия за неговото развитие. В този контекст основните характеристики, които обединяват различните лица“, са сведени до функционирането му като проект, обвързващ научната рационализация с амбицията да се построи свободно, „модерно“ общество“ (пак там, с. 2). Икономическото развитие чрез прогреса на технологиите е съпътстванo от социалната диференциация, явяваща се ефект от процеса на самата модернизация. Не на последно място въпросната модернизация има за цел да допринесе за консолидацията на националната държава, предпоставяща процеса на социална интеграция чрез механизмите на демократизация (пак там), с. 3).

„Вътрешните“ различия между отделните модернизационни проек­ти се дължат на историческите условия, обуславящи спецификите на конкретните национални модели. В продължение на повече от 400 години Норвегия е провинция в рамките на датско-норвежката държава. Едва през 1814 г. (след Наполеоновите войни) тя получава  независимост, включвайки се в уния с Швеция, която трае до 1905 г. Доколкото ХIХ век в Норвегия е векът на борба за национална независимост, норвежкият проект за модернизация от началото на ХХ век е имплицитно свързан с формирането и легитимирането на демократични норми. От друга страна, Швеция не страда от подобен разрив с историческия си континуитет“, тя по-скоро трябва да скъса“ с желанието да носи историческото минало със себе си“ (пак там, с. 10). Ето защо Швеция през ХХ век тръгва с класическа концепция за модернизацията, фокусирана върху икономическата модернизация“, докато норвежкият проект е доминиран в по-голяма степен от идеята за демократизация (пак там, с. 11).

Периодизацията на нордския модел включва няколко фази: първа фаза (до края на 30-те), характеризираща се с преодоляване на икономическата криза чрез поетапна интеграция на работническата класа, втора фаза (до края на 70-те), представяща как социалдемократическият ред е постигнат на базата на исторически компромис, и трета фаза (до края на ХХ век), илюстрираща дезинтеграцията на обществото и държавата (пак там, с. 8-9). Същевременно „зенитът“ на социалната демокрация в Норвегия през 60-те години е определян от изследователите по различен начин. Дефинициите варират от успешна реализация на социален проект за интеграция“, кореспондиращ с добре познатия шведски термин дом на народа“ (folkhemmet) (Свере Стийн) до еднопартийно ленинистко общество“ (Йенс Аруп Сайп) и социалдемократически режим, представляващ еманация на радикалния капитализъм“ (Едвард Бул Младши) (пак там, с. 6-7).

Целейки не просто да унищожи, а да дискредитира самата идея за социална демокрация, новият Айхман (Брайвик) не търси рационални оправдания, за да дистрибутира отговорността за извършените деяния, а напротив — псевдооправданието му е постигнато чрез позоваване на принципите на обективния натурализъм. Той не се бори срещу илюзорен ред, представен като проекция на най-добрия възможен свят“, а срещу умело демистифицирана дистопия; срещу проект, който чрез привеждането на многобройни популистки обяснения бива квалифициран катозле реализиран“ проект тук и сега“, доколкото неговата изначална „зловредност“ не подлежи на култивиране…

В този контекст подвеждането на Брайвик под отговорност, независимо от недвусмислените доказателства за психическата му нестабилност, има за цел повторно да възроди вярата в политическата легитимност на социалдемократическия модел. На свой ред това означава, че неговата философия трябва да бъде подложена на специфичен тип дисекция, която да не се ограничава до клишето на „празните приказки“ и премълчаването, макар че несъмнено популисткият му манифест може веднага да бъде демистифициран и в този дискурс. Привеждането на аргумента на „празните брътвежи“ е необходимо, но не и достатъчно основание за преодоляването на националната травма, която се нуждае от изработване на научни обяснителни модели, противодействащи на нарастващата социална несигурност и алиенация.

Подобни обяснителни модели биха редуцирали методологическото изкушение поведението на Брайвик да бъде рационализирано чрез констатации, чиято очевидност не допринася съществено за осмислянето на генезиса на неговите постъпки. Да кажем, че Брайвик е зъл (както твърди известният стандфордски професор Филип Зимбардо) (2), е тъждествено на това да кажем, че Брайвик е луд. Две констатации, чиято несъмнена очевидност по никакъв начин не прояснява защо точно Брайвик е толкова невъобразимо зъл/луд.

В интервюто на Йойстайн Хелмикстьол със Зимбардо за списание „Норвежки психологически изследвания“ (Tidsskrift for Norsk Psykologforening) (TNP) американският изследовател определя злото като знание за по-доброто, което  не пречи да се извършва по-лошото, а именно — като действие срещу други хора и животни по начин, който ги засяга персонално, наранява ги физически или води до отнемане на живота им, а на национално ниво като престъпление срещу човечеството“ (Thorenfeldt G., Breivik er ond, Dagbladet 2/5/2012). По неговите думи фактът, че Брайвик е убил хладнокръвно толкова много жертви, е доказателство, че той е използвал аналитичните си умения, за да планира атентата, гледайки на младежите като на свои политически и религиозни врагове на базата на тяхната „мекост“ (mykhet) при… ислямизирането на Норвегия“ (пак там). Поставяйки въпроса дали един ненормален човек (sinnssyk) може да бъде зъл, Зимбардо отново акцентира върху отъждествяването на здравия разум с морала, при което подлежащите на рационална дисекция мотиви се разглеждат като неоспоримо доказателство за вменяемост.

Подобна интерпретация обаче не прояснява дефиницията за психопатия, поведение, при което липсва не логическа мотивация на действията, а способност за емоционално преживяване и съпреживяване. Ето защо абсолютизирането на рационалността като методологически синоним на нормалността не би допринесло съществено за аргументирането на тезата „Брайвик е нормален и зъл“, доколкото на базата на своята собствена, логично обусловена (според  представите му) мотивация, той би имал основания да защитава абсурданата теза, че обвинението срещу него е комедия, граничеща с фарс“. На макрометодологическо ниво това би означавало легитимиране на морален релативизъм, при който всички индивидуални аргументи за дефинирането на добро и зло биха имали еднаква аксиологическа стойност.

Емблематична илюстрация за нарастването на подобен риск е разграничението, което Брайвик прави между бруталност (brutalitet) и жестокост (ondskap), твърдейки, че бруталността не е по необходимост проява на жестокост, давайки за пример действията на американските войници през Втората световна война. По време на процеса той формулира абсурдното твърдение, че до смъртта на 300 000 цивилни японци се е стигнало в името на по-ранното прекратяване на войната, което може би e допринесло за спасяването на стотици хиляди хора“  (Det sa Breivik-ord for ord, Aftenposten, 17/04/2012).

Главният аргумент е свързан с концепцията на Брайвик, че моралната мотивация е ключово основание за легитимирането на последвалите действия. Теза, която препраща към повторно преосмисляне и на затрудненията, произтичащи от т. нар. от Франсис Кам Доктрина за двойния ефект (Doctrine of Double Effect). Съобразно нея легитимността на мотивацията се извежда по „обратен път“ чрез логическа редукция на принципите на закона за непротиворечието от самите действия. Според Кам интенцията не превръща даден акт в недопустим, ако друг акт, „подобен на този във всички други отношения (освен в предпоставянето на друго намерение) е допустим“ (Kamm Fr., Ethics for Enemies Terror, Torture and War, Oxford University Press, 2011, с. 82). Следователно, ако субектът има лошо намерение, той не действа в името на характеристиките, които правят въпросния акт допустим или наложителен… (пак там).

При подобна интерпретация, т.е. ако мотивацията не поставя под въпрос допустимостта на действието, дистинкцията между добро и зло би загубила нормативната си валидност. По отношение на интерпретацията на Кам доктрината за двойния ефект не прояснява и противоречието как от, една страна, е неправилно да се твърди, че намерението да се навреди прави едно действие недопустимо, а от друга — намерението да се направи нещо добро е достатъчно основание за оправданието на лош ефект (пак там, с. 84).

Aбсолютизирането на образа на врага при Брайвик чрез псевдоисторически и псевдофилософски (популистки) аргументи следва нова стратегия и по-точно — за разлика от предишните покушения срещу лица-емблеми на нордската социална демокрация, при атентатите от 22 юли са атакувани места-символи, по подобие на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. в САЩ. По думите на Брайвик о. Утьоя е един доктринистки лагер за политически активисти“; той е абсолютизиран като дистопос, въплъщаващ принципите на антиутопичен ред, който трябва да бъде разрушен. На макрометодологическо равнище произходът на подобно „преконфигуриране“ на пространството на символния капитал може да бъде търсен в нарастващата роля на социалните и културните фантазии (Sirnes Th., Outsiderne slеr tilbake?, Dagbladet 04/01/2013). Торвалд Сирнес  говори за появата на нов тип „аутсайдери“ масови убийци от типа на Брайвик и Адам Ланза, чието поведение вероятно е провокирано до голяма степен от „синдрома на Аспергер“. В този контекст  трябва да се уточни, че симптомът на вече несъществуващото социално“  (пак там) придобива различни проявления. При Брайвик той представлява демонстрация на излишеството като ненужност, докато при Ланза се проявява като „несъществуващо“, което е и остава непонятно за „съществуващото“ като такова.

Не по-малко важно е да се проследи как често експлоатираната от Брайвик максима, че цената е част от саможертвата“, има за цел не да оправдае безмилостното унищожение на жертви, а да реабилитира извършителите на злодеянията. Норвежкият терорист прибягва до преекспонираната формула на Макиавели, че мотивацията оправдава действията. Симплифицираното обективно-натуралистко обяснение се открива и в начина, по който въпросната мотивация е положена като цел във възможност, чийто онтологически потенциал се представя за реално и неоспоримо доказателство за реализацията на самото обяснение.

На свой ред апелът на норвежкия философ Ейнар Йоверенгет политическият екстремизъм на Брайвик да бъде стигматизиран чрез осъждане на делата, а не на личността на извършителя в името на обективността (Barslev K., Ondskaben udfordrer vores moralske kompas, Kristeligt Dagblad, 16/04/2012), поражда не по-малко противоречия. Вярата в потенциала на нордския социалдемократически модел може да бъде реабилитирана, ако не просто се криминализират деянията, а се демистифицира идеологията, оправдаваща подобна атака. Дискредитирането на идеологизацията е възможно по индуктивен път, а именно — чрез остензиране и изобличаване на мотивите, обуславящи реализацията на терористичните нападения. Ето защо осъждането на делата с цел постигане на справедлив процес поражда немалко въпроси, доколкото подобна презумпция би редуцирала баналното зло до единично престъпление.

Каква е генеалогията на страха и недоверието на Брайвик към модела на социалдемокрацията, провокиращ у него безгранична омраза към поддръжниците на мултикултурализма, феминизма и т. нар. ислямизация на Европа? Торвалд Сирнес открива произхода на тези подозрения в абсолютизирането на културната самокритичност в Европа“, която е възприета като директно обвързана със силата в широкия смисъл на думата (Sirnes Th., Mens det blir advart mot Eurabia, skaper dei seg eit Klaustofobia, Dagbladet, 10/08/2011). Брайвик и неговите съмишленици (като блогъра Фьордман) приемат, че самокритичността представлява най-емблематичната форма на самоунищожение, не на последно място, защото тя „отваря вратите“ за исляма. Подобен светоглед поражда осезателно чувство на несигурност — Докато  изпращат предупреждения срещу Еврабия, те биват обзети от клаустрофобия“ (пак там). В този смисъл манифестът се явява симптом на силно политизирана, дясна радикална тенденция“, при която човек добива усещането, че психопатологичното обяснение за насилието става излишно“ (пак там).

Интригуващото обяснение на Сирнес провокира още един въпрос — дали вместо за клаустрофобия не трябва да говорим за аерофобия? За ужаса от открити пространства, при който страхът от безпределния хоризонт е провокиран от страха, че всяко място е потенциален дистопос, концентриращ всички възможни заплахи на terror vacui?

Псевдофилософия на злото
или колко е важно да напишеш манифест

Необходимостта да се аргументират научни обяснителни модели относно феномена Брайвик, с цел не просто отхвърляне, а демистифициране на псевдофилософските му убеждения като популизъм, се налага и от публичния интерес, който предизвиква прецедентният за норвежкото общество характер на терористичните атаки, както и самият съдебен процес. Норвежкият философ Ларс Свендсен, известен с монографиите си Философия на страха (Frygt, 2008) и Философия на злото (Ondskapens filosofi, 2001), е от малкото изследователи, които са прочели манифеста на Брайвик от 1500 страници. По неговите думи става въпрос за манифест без философия“, за празен текст“, изпълнен с позьорство и общи приказки (Gilbrant J., Norgeshistoriens mest uhyrlige tekst, Dagbladet 31/07/2011). Според Свендсен говорим за най-чудовищния текст в норвежката история“, а на въпроса, кога ще се появи първата магистърска работа, изследваща действията и мотивите на Брайвик, той отговаря: Това е нещо, с което трябва да се справим като обект на изследване“ (пак там). Свендсен не скрива и надеждата, че манифестът няма да бъде четен повече, доколкото той утвърждава масовото убийство като маркетинг“ (пак там); стратегия, която да гарантира популяризацията и реализацията на мисията“ на манифеста.

Легитимирането на масовите убийства далеч не е основният предмет на въпросния манифест, което, разбира се, би направило неговото отричане много по-лесно. Напротив, те са представени като логично следствие“ от  популистка програма, наложена чрез псевдо-философски аргументи и превратни исторически интерпретации, която има за цел да контекстуализира една абсурдна мотивация като най-добрата възможна национална мотивация. С други думи, в манифеста се говори много повече за политика, история и философия, отколкото за масови убийства, и именно това налага той не просто да бъде подминат с мълчание и дефиниран като манифест без философия“, а аргументирано да се докаже (и популяризира) защо е написан като манифест с превратна философия“. Само така би бил избегнат ефектът от неговото неизбежно обнародване, доколкото забраната за разпространението му не би имала същия пропедевтичен ефект, както неговото разкритикуване. Напълно основателно е твърдение­то на Андреас Висе, че Ако не четем манифеста му, Брайвик няма да може да бъде мистифициран“ (пак там). От друга страна,  премълчаването като важно условие за преодоляване на националната травма, е само необходимо, но не и достатъчно основание за осмислянето и отричането на феномена Брайвик.

Опитът за унищожаване на социалдемократическия проект, неговото дискредитиране като дистопия с цената на 77 невинни жертви поражда питането, доколко е редно да се рационализира националната травма като обект на изследване, както и кога точно (във времето) това е възможно да се случи.

Другият важен въпрос е как можем да говорим така, че популизмът да не бъде мистифициран като философия? Затруднение, което произтича и от опита (в духа на социалдемокрацията) на терора да се противодейства със силата, заложена в самите демократични средства. По време на процеса, в рамките на няколко дни Брайвик представя в изложение от около 15 страници своите възгледи от манифеста като основание за действията си. Използвайки за посред­ници при популяризацията същите тези медии, които обвинява в „проводничество“ на мултикултуралистки идеи. Така, съблюдавайки изискванията за обективност в демократичното общество, съдебната система неволно се превръща в инструмент за разпространението на принципите, които иска да отхвърли.

Изработването на научни обяснителни модели се налага и от необходимостта не просто да се отрече „авторският принос“ на Брайвик за манифеста чрез обвиненията в плагиатство, доколкото още в самото изложение той аргументира защо и как текстът (съставен за 9 години и костващ по собствените му думи 317 000 евро) трябва да функционира като интелектуален продукт, предполагащ колективно авторство. Брайвик изрично посочва, че е написал само половината от него, а останалото е компилация от работата на неколцина смели индивиди от целия свят“. По  думите му съдържанието на компендиума принадлежи на всички и затова всеки е свободен да го разпространява по всякакъв начин и във всякакви форми“. Брайвик твърди, че тъй като  интелектуалната собственост на манифеста принадлежи на всички европейци в Европа“, те би трябвало да го преведат поне на немски, френски и испански, давайки детайлни обяснения какви компютърни програми да бъдат използвани при  конвертирането и популяризирането му.

На макрометодологическо ниво тезата на норвежкия министър-председател Йенс Столтенберг, че на толкова много омраза може да се отвърне само с много любов (Stanghelle Н., Den norske tragedien, Nordisk Tidskrift, 2/2012, s. 150), би останала лишена от перформативен потенциал, ако омразата не бъде изкоренена на базата на рационални основания, които да демистифицират подхранващата я идеология като популизъм. В противен случай отново би възникнал въпросът, поставен от самия Брайвик — дали работническата партия (Arbeiderpartiet) e „наивна“? Въпрос, на който той отговаря положително.

Самолегитимирайки се като представител на норвежките и европейските антикомунисти и антиислямисти“, а също и като представител на Ордена на тамплиерите, Брайвик апелира за консолидация на културните консерватори и националисти, които трябва да се противопоставят на „марксистката диктатура“, довела до превръщането на Норвегия и цяла Европа в недемократични формации. Основният аргумент на Брайвик е, че Норвегия е била трансформирана в мултикултуралистки ад“, без да бъде поискано мнението на гражданите, като се има предвид, че около 30% от етническите норвежци са против налагането на мултикултурализма. В този контекст избягването на конфронтация се възприема като „лукс“, довел до „балканизацията“ на Норвегия и Западна Европа (които по подобен начин ще бъдат потопени в кървава баня“), като именно отслабването на „националната“ държава рефлектира върху негативния демографски ефект, превръщащ етническите норвежци в малцинство.

На трансформирането на Норвегия и Западна Европа в дистопии, изразявящо се според Брайвик в деконструирането на социалните принципи и норми, т.е. в деконструирането на утопията, на доброто място в безместие, тъждествено с най-лошото възможно място (с дистопос), е противопоставен идеалният модел“ на Япония и Южна Корея. Страни, които държат на етническата чистота“, развитието на пазарната индустрия и технологиите.

Основният методологически проблем (от философска гледна точка) е свързан с ненаучното изясняване на генезиса на понятието политическа коректност“, определена от Брайвик като „най-голямото бедствие“, индуциращо идеологизирането на висшето образование, както и налагането на феминизма. Нейният деструктивен ефект е представен чрез профанизираната визия за страха на човека от 50-те години на ХХ век, който внезапно се е озовал в несигурния ХХI век.

Да оставим настрана абсурдните обвинения, че културният марксизъм разглежда етническите мъже-европейци като „зли“, както и тезата, че демокрацията е била реализирана адекватно единствено по времето на Хитлер. Ще анализираме някои от проблематичните следствия от налагането на съмнителната дефиниция политическата коректност е културният марксизъм“.  Брайвик дава симплифицирано обяснение на историята на културния марксизъм, представяйки комплексното формиране на концепции като процес на „пренасяне“ и/или „смесване“ на идеи. Така целта на културния марксизъм е нелепо припозната като прехвърляне на марксизма от икономиката в културата“, а философските теории на представителите на Франкфуртската школа — като смесване на Маркс с Фройд“. Не по-малко противоречия поражда и представянето на деконструк­тивисткия метод в превратна светлина, доколкото Брайвик приема, че според деконструктивистите всеки текст илюстрира подчинението на жените, мюсюлманите и хомосексуалистите“.

Както вече беше споменато, идеята за политическа коректност е дефинирана от Брайвик като източник на два сериозни национални проблема — на идеологизацията на образованието и медиите, както и на популяризацията на радикалния феминизъм. По думите на Брайвик студентите са най-трагичната жертва на политическата коректност“ „в лабораториите за експерименти по социална транс­формация“. Появата на проблемите датира от 60-те години на ХХ век, когато „поколението“ на радикалните културни марксисти налага основните техники на политическата коректност“, а именно — празните езикови кодове“, задължителните трейнинги по култивиране на чувствителността“. В образователната система организирано“ се редуцират списъците на дисциплини, за да се ограничи познаването на европейските традиции. Стандфордският университет е заклеймен като един от престижните университети, целящи легитимирането на културния релативизъм.

На свой ред журналистите са стигматизирани като индоктринизирани ученици на своите марксистки учители“, които налагат булото на невежеството и пропагандата“. В този контекст обаче остава неясно на базата на какви основания Брайвик осъжда журналиститие, подкрепящи мултикултурализма, като политически активисти. С други думи, не става ясно защо журналистиката и политическият активизъм са разгледани като изначални методологически антоними, както и какво прави един политически активизъм по-релевантен (по-морално приемлив“ от друг), доколкото голяма част от журналистите, симпатизиращи на радикални „десни“ идеи, също се ангажират с редица политически инициативи, с които да популяризират своята кауза. Проблематична остава и тезата на Брайвик, че норвежката преса е придобила силата да определя кое е добро и кое е зло“. Наблюдение, което само по себе не би трябвало да има негативни аксиологически конотации, защото подобен приоритет е заложен в механизмите на функциониране на пресата като социален медиатор.

По отношение на критиките си към радикалния феминизъм концепцията на Брайвик също не се отличава с особена оригиналност. Употребата на популистки аргументи за демаскулинизацията на европейския мъж отново следва насоката, зададена от критиките срещу генезиса на политическата коректност, и по-точно — позовава се на превратната итерпретация на наблюдения, свързани с масовата психология.

Ключов момент в осмислянето на идеологическата платформа на Брайвик е рецепцията на теорията за Еурабия така, както е представена от родената в Кайро писателка и журналистка Жизел Литман, пишеща под псевдонима Бат Йе’ор. Съществен принос за пропагандирането на нейните идеи с цел дискредитиране на нордския социалдемократически модел има блогърът Фьордман (3), който се стреми не само да стигматизира исляма като религия, но и да отрече световно признати постижения на мюсюлманите в сферата на културата, изкуството и политиката.

На макрометодологическо ниво интересът на Брайвик и Фьордман към проекта Еурабия има за цел да изобличи културния марксизъм като основен инспиратор на нарастващата ислямизация на Европа. В този смисъл Еурабия се явява псевдообяснителен модел, проясняващ защо и как силен“ се превръща в методологически синоним на централизиран“, доколкото слабата култура“ е култура на периферията“, която като такава не може да бъде „пълноценна“ национална култура. Дори на самия процес Брайвик употребява метафората, че етническите норвежци са „сърцето“ на своята култура (Det sa Breivik-ord for ord, Aftenposten, 17/04/2012). „Геополитическият“ аргумент, който той използва, е, че докато Европа се ислямизира, Норвегия инвестира парите си от нефта, за да субсидира развитието на мюсюлманските държави (4).

На свой ред Фьордман аргументира интереса си към тезата на Бат Йе’ор за Еурабия с несъгласието вината за атентатите от 11 септември да бъде приписвана на американците, докато еворпейските елити активно участват в ислямизацията на Европа. Нещо повече, Еурабия трябва да бъде подложена на ревизия, която да демистифицира (според Брайвик и Фьордман) историческия негационизъм, и по-точно възможността за преосмисляне на историческите престъпления“, извършвани от мюсюлмани.

Популизмът се изразява и в избора на специфичен формат за обяснение, а именно — Фьордман и Брайвик въвеждат в изложението специална глава за отговаряне на „често задавани въпроси“. Популистките отговори са разгърнати в контекста на тезата, че тероризмът се състои в псевдологичността на предпоставеното твърдение ислямът трябва да бъде разбран“. Въпросната псевдологичност е детерминирана  чрез презумпцията, че ориентализмът (в смисъла на Едуард Саид) представлява интелектуален тероризъм.

Един от най-емблематичните примери в това отношение е свързан с тезата на Фьордман, че достиженията на ислямската наука и култура не правят исляма по-малко варварска религия“. В този контекст личността и съчиненията на известния арабски философ Авицена са интерпретирани чрез добре познатата симплифицирана обяснителна парадигма (използвана и при анализа на идеите на Франкфуртската школа) за привнасянето“ и смесването“ на идеи. Така неговата философия е оценена (без каквото и да било позоваване на първични и вторични източници) като предпочитание“ към западния начин на мислене след откъсване от ортодоксалността на исляма“. Твърдение, което предпоставя въвеждането на нов компонент към гореспоменатия модел — става въпрос не просто за „привнасяне“, а за „заместване“ на „по-лошите“ идеи с „по-добри“.

На макрометодологическо ниво историческите аргументи придобиват гротесков характер, доколкото са реинтерпретирани с цел проясняване на моралната и социалната „деградация“, проповядвана от исляма. Едни от най-нелепите примери в това отношение са твърденията, че ислямските апологети се стремят да изобразят исляма като морално равнопоставен с останалите религии“ и така да дискредитират делото на кръстоносците. Абсурдността на формулировката отказ от морална равнопоставеност“ на религия, която трябва да се разбира като аргумент в подкрепа на тезата за отказ от правото на съществуване, илюстрира неспособността популистките обяснения да намерят адекватна научна аргументация. Доказателства, които да не противоречат на логиката на научните дисциплини, чиито методи  използват.

Не по-малко нелепи са и твърденията, че пасажите с насилие“ в Библията не предизвикват прояви на агресия към останалия свят, за разлика от Корана, както и че добрите мюсюлмани“, които не са ангажирани с ислямския тероризъм“, действат по този начин или от невежество (неразбирайки правилно отправените им послания за джихад), или от лицемерие. Тезата, че комунизмът и джихадът проповядват алтруистично утвърждаване на смъртта“, показва не само непознаване на историческото развитие на религиите (обуславящо разграничаването на механизмите, по които се легитимира една политическа и една религиозна доктрина), но и на философските принципи на културния марксизъм.

Същевременно е важно да се отбележи, че псевдофилософските аргументи и превратните исторически интерпретации имат за цел да легитимират необходимостта от формиране на нов социален ред, който трябва да утвърди нов тип права и задължения. Въпросните задължения са насочени не към конструирането на нов „идеален“ тип гражданин, а към реабилитирането на „стар“ ролеви модел, чийто прототип е рицарят тамплиер.

Друг ключов аспект, характеризиращ това утопично (според Брайвик и неговите съмишленици) общество, е, че то ще бъде резултат от третата фаза на гражданска война (от 2070 до 2083 г.) (5), при която ще се формира монокултурна западноевропейска държава. В създаването на европейската федерация, представляваща икономически, културен и военен алианс и имаща за цел да „прекартографира“ Близкия изток, е предвидена и възможността за капитулация на привържениците на мултикултуралистката „диктатура“. Теза, която до голяма степен противоречи на визиите на Брайвик за въоражена борба като единствена релевантна алтернатива за промяна.

Европейското съпротивително движение предлага възможността за пълно помилване на  поддръжниците на западноевропейските мултикултуралистки режими“, на политическите партии, както и на предателите А и Б категории (включваща „класическите“, респективно „културните марксисти“), ако те се предадат на военните сили до 1 януари 2020 г. Същевременно са предвидени компенсации и за мюсюлманите, решили доброволно да напуснат Европа в упоменатия срок. Всяко семейство ще получи 25 000 евро при ескортирането му от патриотичните транснационални отряди“ до страната, от която е дошло. При отказ от капитулация всички представители на гореспоменатите групи ще бъдат екзекутирани.

Доколкото алтернативата за капитулация е разгледана доста подробно в манифеста, възниква въпросът, защо терористичните атаки на Брайвик се явяват в противоречие с принципите, заложени в т. нар. от него политическа платформа? С други думи, защо отнемането на живота на набедените за предатели“ (според класификацията му на А, Б и С категории) не съответства на условията на самата капитулация? Проблематичен остава и ключовият тезис на Брайвик, че въоражената съпротива е единствената „рационална пропаганда“. Тезис, чийто патос е свързан с утвърждаването на  методологически оксиморон.

Брайвик и неговите последователи сравняват мултикултурализма с наркотиците, защото според тях и в двата случая става въпрос за деструктивни последствия, за които носят вина покварените“ европейски елити. В този контекст се приема, че уникалността на културните марксисти (категория Б) се състои в безпрецедентния им опит да „унищожат собствените си народи“. Специфика, която според Брайвик ги разграничава от политиката, водена от Хитлер и Сталин. Абсурдността на подобна концепция е повече от очевидна. В рамките на самата класификация се сблъскваме с един не по-малко тревожен проблем. Не става ясно какви са методологическите основания за разграничението между културните марксисти и т. нар. суицидни хуманисти (категория С), чиято суицидна наивност или егоизъм“ определя злонамерените им деяния. От една страна, културните марксисти са дефинирани като най-злите врагове на новия ред, а от друга — единствените, на които им е отказана алтернативата да капитулират (предателите категория С), се оказват „в пъти по-вредни“ поради нерефлексивния си наивитет.

Дори и стабилността на новия ред да се постигне в предвидения срок от 6 месеца до 2 години след завземането на властта, не е ясно как ще бъде удържан балансът между т.нар. консерватори и либерали. Емблематична илюстрация в това отношение е идеята за създаване на градски зони за либералните радикали, в които да бъдат „настанени“ и „умерени“ марксисти, подлежащи на превъзпитание. Въпросните зони имат собствена регулация, която включва неограничен достъп до наркотици, марихуана и публични домове; неограничени възможности за артистични, сексуални и културни изяви“ (с изключение на политически изявления), алтернативни училища, както и отделни медии. Всеки влизащ или напускащ зоната трябва да бъде регистриран, за да се избегнат културните контаминации. Освен очевидното противоречие в създаването на микродържави, чиито принципи изначално противоречат на изискванията на новия ред (за който се претендира, че въплъщава европейските патриархални ценности) основният проблем е свързан с класифицирането на т. нар. умерени марксисти, поставящо за пореден път под въпрос класификацията на А, Б и С категориите.

Според Брайвик и неговите последователи реалността показва, че повечето индивиди саумерени хора“, които искат да имат правото да се самоопределят и да живеят щастливо. Тези индивиди са „жертви“ на четиридесетгодишната „обработка“ на културните марксисти и затова не трябва да бъдат възприемани като врагове с изключение на принадлежащите към трите категории. Така се стига до извода, че поради гореспоменатите причини може би повечето от умерените марксисти биха пожелали да живеят в либералните зони“. В този контекст не става ясно как умерените културни марксисти ще бъдат разграничени от радикалните и още по-важно — как ще бъдат диференцирани от т.нар. суицидни хуманисти, за които няма предложена дефиниция. Същевременно изграждането на подобни затворени общности по никакъв начин не съответства на поставените от Брайвик пропедевтични цели, свързани с превъзпитанието на противниците на новия ред.

В геополитически план проектът Еурабия се определя като най-страшното престъпление — срещу цивилизацията, явяващо се еманация на престъпленията срещу човечеството. Ето защо Европейският съюз е стигматизиран като престъпна организация, а НАТО е отхвърлено като форма на военно сътрудничество, доколкото алиансът трябва да изплати 250 млрд. евро финансови компенсации заради бомбардировките срещу Сърбия. Една от основните цели на новата европейска федерация е преминаването от модела намасова демокрация“ към този на административна демокрация“. При това Русия, която може да бъде и потенциален враг, трябва да бъде превърната в съюзник. Тя трябва да се използва като защитна сила“ срещу евентуалните атаки на Англия и САЩ, респективно — новосъздаденият военен трибунал да се координира съобразно нейните препоръки. В новото геополитическо пространство ще бъде създадена коалиция от европейската федерация, Русия, Китай и Сърбия (sic!), които ще се ангажират със съблюдаването на принципите на новия ред така, че да бъде избегната възможността за контрапреврат.

Главният  проблем, свързан с легитимирането на гореспоменатия модел, е, че той е утвърден на базата на две методологически проблематични предпоставки, че хуманността е проява на държавна „суицидност“ (чиято може би най-емблематична репрезентация е тезата на Брайвик за съвременната „суицидна“ църква), както и че самозащитата чрез агресия е ключов елемент на християнската религия. Предпоставки, които са морално неприемливи, доколкото се базират на псевдоисторически и псевдофилософски интерпретации.

Аспекти на националната травма. Страхът от препрочитането на Адорно на висок глас

Наскоро норвежкото общество отново бе провокирано от инициа­тива, свързана с терористичните атентати от 22 юли 2011 — датският „Кафе театър“ в Копенхаген (CafйTeatrеt i Kшbenhavn) възнамерява да постави представление монолог по текста на Брайвик, носещо заглавието Манифест 2083 (Manifest 2083). В Норвегия веднага възниква група против инициативата, а нейният лидер Рагнар Ейкеланд (баща на Торе Ейкеланд, убит в Утьоя) не скрива възмущението си: „Това е толкова обидно, че  просто нямам думи. За нас е допълнителен натиск да знаем, че тези събития ще бъдат поставяни, докато делото все още е в ход“  (Barslev K., Teater om Breivik-manifest vaekker nordisk harme, Kristeligt Dagblad 20/11/2012). Ейкеланд се надява, че проектът ще бъде спрян и призовава норвежката театрална гилдия да се намеси. Директорът на норвежката театрална федерация Пол Гьортц твърди, че Брайвик ще възприеме драматизацията като  огромна победа (пак там). Той споделя пред вестник VG (Vеrdens Gang avisen), че Датският театър не съзнава ясно каква национална травма са тези събития за Норвегия“. На свой ред директорът на норвежкия театър в Осло Ерик Улфсбю се присъединява към колегите си, изразявайки мнението, че е твърде рано и проява на лош вкус да се драматизира манифестът на Брайвик“  (пак там). Той казва следното: „Аз съм категорично против плановете на театъра, защото в момента все още има дебат относно Брайвик и атентатите от 22 юли. Ние не искаме повече внимание около него и затова не виждам какъв ще е приносът на тази театрална постановка“ (пак там).

Като аргумент срещу драматизацията на манифеста в датската преса се цитира Адорно, според когото след Аушвиц не може да има поезия. Позоваването на този цитат е направено в контекст, който не съответства на идеята на немския философ за ролята на културната критика, представляваща специфичен тип негативна диалектика. С други думи, буквализацията, която е ефект от деконтекстуализацията на гореспоменатото твърдение, води до вписването на концепцията на лектора по история на литературата от университета в Орхус, Торе Рюе Андерсен, в кръга на т.нар. от Илейн Мартин проблемни интерпретации на Адорно. Според Андерсен теат­ралният режисьор Кристиян Лолике „малко е избързал“ (Poulsen M., Еkspert: Breiviks manifest kan blive vigtig kunst, Kristeligt Dagblad 06/02/2012). В състояние на колективен дистрес, провокиран от подобни събития, се поражда напълно логичното мнение, че той е направил грешка. Въпреки всичко обаче разполагаме с примери, че е съществувала впечатляваща поезия не само след Аушвиц; писала се е и такава поезия, която е имала за отправна точка ужасяващите преживявания на жертвите“. Аргументи против това тълкуване могат да бъдат открити и в съчинението Естетическа теория(Ästhetische Theorie) на  Адорно, според когото подобни ситуации не позволяват изкуство, но го изискват (Adorno Th., Ästhetische Theorie in Gesammelte Schriften in zwanzig Bänden, 1970, Bd. 7, р. 354).

На свой ред дилемата Брайвик кореспондира с т.нар. от Мартин Апория Пост-Аушвиц (Martin El., Re-reading Adorno: The ‘after-Auschwitz’ Aporia, http://www.forumjournal.org/site/issue/02/elaine-martin), макар и с необходимостта от въвеждането на определени уточнения. Едно от несъмнените сходства е свързано с апоретичността, индуцирана от диалектическото напрежение между засвидетелстването на зверските престъпления и необходимостта творецът да запази мълчание поради невъобразимата сила на самите зверства, доколкото всяка  възможна артикулация би довела до тяхната дискредитация. В този контекст имаме основания да екстраполираме и опасението на Адорно, че произведенията на изкуството целят доставянето на удоволствие, поради което те може да омаловажат ужаса от преживените събития (Adorno Th., Negative Dialektik. Jargon der Eigentlichkeit in Gesammelte Schriften in zwanzig Bдnden, 1973, Bd. 6, Noten 125). Опасение, което се споделя интуитивно от норвежкото общество.

Несъмнен е и генезисът на страха от провал, посочен от Адорно като страх от провал да се усвои знанието за неговата собствена невъзможност на базата на абсолютната реификация“ (Martin El., Re-reading Adorno: The ‘after-Auschwitz’ Aporia, http://www.forumjournal.org/site/issue/02/elaine-martin); дефиниция, която прояснява в съчинението Негативна диалектика (Negative Dialektik) пасажа за невъзможната поезия след Аушвиц, изложен в есето Културен критицизъм и общество (Adorno Th., Cultural Criticism and Society in Prisms, MIT Press, 1955, p. 34-35). Ето защо можем да направим заключението, че императивният характер на въпросната апория е съобразен с генезиса и принципите на самата негативна диалектика, и по-точно — с несводимото диалектическо напрежение между онтологическата „тежест“ и невъзможността за  представяне на зверствата, доколкото евентуалната им репрезентация би накърнила тяхната свръхбитийност.

Същевременно е важно да се отбележи, че не просто кризата на естетическото поражда етическата дилема, както твърди Мартин (The ‘after-Auschwitz’ Aporia) (Martin El., Re-reading Adorno: The ‘after-Auschwitz’ Aporia, http://www.forumjournal.org/site/issue/02/elaine-martin), а точно обратното — именно онтологическата изначалност на кризата на етическото прави естетическата репрезентация на събитията толкова зависима от разпознаването и интернализирането им като национална травма. От друга страна, съдържателните различия с Апорията „Пост-Аушвиц“ се определят от самия характер на фашизма като феномен. За разлика от терористичните нападения на Брайвик, невъзможността за представяне на абсолютната свобода при фашизма е зададена от различен тип биополитика, предполагаща институционална лишеност от правото на индивидуална смърт.

Може би едно от най-удачните решения е създаването на научни обяснителни модели, които да предшестват художествените репрезентации на казуса Брайвик. По този начин генезисът и последствията на тероризма могат да бъдат представени в тяхната непредставяемост така, че мълчанието да не бъде интернализирано като премълчаване в името на проблематичното условие да се изчака още малко“.

Фитилът на бомбата.
Отговор с/без отговорност

Несъмнено една от големите дилеми, пред която е изправено норвежкото общество, е как след събитията от 22 юли придържането към принципите на социалната демокрация да не бъде изтълкувано като проява на слабост, допринасяща терористичният прецедент да се превърне в практика. По думите на Стангхеле норвежците се мобилизират, отстоявайки желанието да се продължи в посока на отвореното и вдъхващо доверие общество“ , което винаги са искали да имат (Stanghelle Н., Den norske tragedien, Nordisk Tidskrift, 2/2012, s. 150). Той цитира съобщение в „Туитър“ на представителката на младежката работническа организация (Arbeidernes Ungdomsfylking-AUF) Хеле Ганестад: Когато един човек може да причини толкова много страдание, ние всички разбираме колко много любов можем да дадем заедно“ (пак там).

Вярата в посланията на социалната демокрация обаче не потушава обществения скептицизъм относно адекватността на действията, предприети от държавата. Трагедията е определена като бомба срещу функционалния апарат на обществото“, провокираща въпроса как се поражда идеологическа омраза“ срещу социума, в който човек е  израснал (пак там, с. 149). В норвежката преса се коментира позицията на комисията, свикана да прецени дали отделът по сигурността (Politiets sikkerhetstjeneste-PST) е допуснал пропуски, допринесли за успешното реализиране на двата атентата (в центъра на Осло и на остров Утьоя). Журналистите обръщат  внимание и на факта, че в Норвегия около 400 000 ловци са регистрирали оръжията си, като половината от тях активно се упражняват да стрелят. Подобен лесен достъп до оръжиe улеснява „фанатиците“ да започнат внезапно да стрелят  на публични места. Самият Брайвик използва две полуавтоматични оръжия (полуавтоматична пушка „Рюгер мини“ и полуавтоматичен пистолет „Глог“), нито едно от които не е разрешено по време на лов (Stavrum G., Politiet stеr ribbet tilbake etter 22. juli-kommisjonen. Men det er en illusjon е tro at Norge aldri kan oppleve terror igjen. Gunnar Stavrum blogg, 14/08/2012).

Постепенно надделява „бруталната истина“, че ако бомбеният атентат, отнел живота на 8 души в центъра на Осло, не е могъл да бъде избегнат, то стрелбата в Утьоя е „съвсем различен случай“ (пак там). В рамките на час и двадесет минути Брайвик убива 69 младежи. Комисията е твърдо убедена, че полицията е трябвало да се намеси по-рано (При Утьоя полицията избра да остане на сушата и да изчака“,  пристигайки с 35 минути закъснение) (пак там). Това вероятно би спасило живота на 18 души, които са простреляни при Пумпехусет и Сюдсписен“ (пак там). Журналисти и граждани се обединяват околко тезата, че полицията е трябвало да се намеси дори с риск за живота. Бащата на един от младежките активисти, Ховард Ведерхус, който загива при Пумпехусет, казва, че Утьоя е най-големият политически скандал след Втората световна война“ (пак там). Мнение, към което се присъединява в края на статията си и  Гунар Ставрум.

Какви са политическите последствия, провокиращи може би един от най-болезнените въпроси в съвременната норвежка история, а именно — кой ще поеме отговорността за случилото се? Министърът на правосъдието Кнут Сторберг подава оставка през есента на 2011 г., а шефът на службите за сигурност Яне Кристиансен го последва през февруари 2012 г. Според Стангхеле двете оставки не са формално обвързани с атентатите от 22.07, но няма никакво съмнение, че тази съдбовна дата стои зад последвалите събития“ (Stanghelle Н., Den norske tragedien, Nordisk Tidskrift, 2/2012, s. 157).

В политическото пространство се лансира тезата, че високият рейтинг на Работническата партия не се е променил съществено след терористичните атаки (пак там, с. 151). Местните избори обаче се различават от парламентарните. Незадоволителните резултати на социалистическата „лява“ партия (Sosialistisk Venstrepartiet) водят до оставката на нейния безспорен лидер Кристин Халворсен. В исторически план силните позиции на Десните (Hшyre) са съпътствани от слабо политическо влияние на Прогресивната партия (Fremskrittspartiet), както и обратното. Повратният момент идва с парламентарните избори през 2009 г., когато десните получават 17,2 % от гласовете на избирателите, след като допреди няколко месеца са имали много ниски резултати. Две години по-късно те достигат един от най-високите си вотове, 28% процента, което се превръща в несъмнен триумф за Ерна Солберг (пак там, с. 154). За Прогресивната партия изобрите се оказват катастрофа, с получените само 11,4% от гласовете, за което допринасят и политическите скандали в самата партия. При трагедията от 22 юли се оказва изключително важно разиграването на картата с имиграционната политика“, което прави избирателите на Прогресивната партия доста несигурни“ (пак там).

По думите на Стангхеле изборите през есента на 2013 г. ще представляват огромен интерес поради рисковия политически контекст, в който ще се проведат (пак там, с. 155). Либералните „леви“ (Det liberale Venstre), които на изборите през 2009 г. заявяват, че няма да се коалират с Прогресивната партия, „променят курса“. На свой ред Прогресивната партия желае да участва в едно бъдещо управление, но остава неясно доколко след провала на регионалните избори политическата реторика ще допринесе за постигането на консенсус с другите партии за бъдеща съвместна политическа дейност. Станг­хеле прогнозира, че шансът десните и Прогресивната партия да се коалират самостоятелно, е минимален (пак там).

Драматичната ситуация, свързана с най-кървавия терористичен акт в съвременната история на Норвегия, като че ли до голяма степен оставя на заден план проблемите, провокирани от световната криза. По думите на Стангхеле в страната има само трима души, които се тревожат, че страната може да бъде засегната от  икономическите последствия от кризата, и те са министър-председателят, управителят на централната банка и финансовият министър (пак там, с. 156). В икономически план е постигнато договарянето на рекордно нисък лихвен процент на Норвежката банка, възлизащ на 1,5%, като безработицата също отбелязва ниски нива от 3,2%. Докато останалите държави се „борят“ с големите си национални дългове, „проблемът“ на Норвегия е как да се управляват финансовите приходи. Финансовата регулация (handlingsregelen), която е застъпена от всички политически партии в техните програми, с изключение на Прогресивната партия, гарантира, че могат да бъдат използвани около 4% от реалната възвращаемост от т.нар. петролен фонд (Oljefond) (6) (пак там). Доколкото обаче реалната възвращаемост е по-ниска, управителят на фонда Йойстайн Олсен настоява за намаляване от 4 на 3%. Той получава слаба подкрепа за това си предложение, което е силно критикувано от министър-председателя Йенс Столтенберг и финансовия министър Сигбьорн Йонсен (пак там).

Вместо заключение.
Кои са „наивниците“ без морални компаси?

Основният не само политически, но и етически проблем  е  как терористичните действия на Брайвик не просто да бъдат заклеймени с пренебрежително мълчание. По-важният въпрос е как убедително да се демистифицират неговите аргументи, които идеологически са обосновани с необходимостта от налагането на един нов социално-политически модел. Ето защо стигаме до извода, че голямото предизвикателство произтича от самия характер на дилемата, а именно — демистифицирането трябва да се реализира така, че да бъде избегната популяризацията на идеите на Брайвик и неговите съмишленици, изложени в манифеста, респективно — да се предодврати привличането на други потенциални адепти.

Същевременно нарастващият страх от откритите пространства на съвременния глобален свят увеличава риска антиутопиите да бъдат легитимирани като утопии по силата на абсолютизирането на Платоновата идея за прекрасно. Екстраполирайки тезата за трудното постигане на красивите неща (изложена в Платоновия диалог „Големият Хипий“), можем да направим заключението, че съвременният стремеж към бързо припознаване на красивото и доброто с главна буква става все по-примамлив по силата на логиката на самите „хипермодерни времена“.

В този контекст апелът на норвежкия министър-председател Йенс Столтенберг за повече хуманност, за повече демокрация, но не и наивитет“ е само първото необходимо условие, което ще допринесе не просто за преосмисляне на политическите стратегии за съхраняване на социалдемократическия модел, а и за  „подхранването“ на обективната увереност, че именно в рамките на такъв модел могат да се изработят актуални стратегии за защита на конституционните права на  гражданите.

Едно от големите методологически предимства при създаване на научни обяснителни модели за подобни казуси е, че те разкриват профила на всички участници, чрез които фукционира гореспоменатият модел. Това са не само гражданите на мултинационалните държави, които трябва да противодействат на опитите за накърняване на тяхната идентичност, но и тези, чийто „наивен страх“ от празното пространство (terror vacui) ги тласка да търсят сигурност в радикални антиутопични визии. Визии, припознати като реконструкции на „най-добрия възможен свят“. С други думи, демистифициращата сила на научните модели, проясняващи  мотивите извън клишето на лесно разпознаваемите „празни приказки“, би имала ключов пропедевтичен ефект. Тя би допринесла за разпознаване на терориста като „основния наивник“, чиято аерофобия провокира чувството за наивност и безпомощност у неговите жертви.

 

Бележки

(1) С цел да се избегне реализацията на една от основните идеи на Брайвик, а именно — популяризацията на неговия манифест от 1500 страници, 2083: Европейска декларация за независимост (2083: European Declaration of Independence), при цитирането на възгледите му в настоящия текст няма да бъде представяна библиографска справка.

(2) Зимбардо е един от най-популярните изследователи по проблемите на злото. Той става световно известен с т.нар. Стандфордски експеримент през 1971 г., при който разделя студентите на затворници и надзиратели. След 6 дни садиз­мът на „надзирателите“ достига такива нечувани форми, че експериментът е прекратен. През 2001 г., респ. през 2010 г., експериментът е екранизиран от немска и американска продукции. След скандала в затвора в Абу Гариб от 2004 г. Зимбардо е извикан като експерт, за да изследва какво е провокирало американските войници да извършват нечовешки зверства срещу задържаните. Той описва наблюденията си в книгата „Ефектът на Луцифер: Да разберем как добрите хора вършат злини“ (The Lucifer Effect: Understanding How Good People Turn Evil) (2007).

(3) Фьордман е псевдоним на блогъра Педер Аре Ньостволд Йенсен (1975), с който  той се подвизава в периода 2005-2011 г. Първоначално Фьордман изучава арабистика в университета в Берген и в Свободния университет в Кайро, а впоследствие защитава магистърска теза за ролята на цензурата върху блоговете в Иран. След залавянето на Брайвик той се дистанцира от него (въпреки че първоначално нарича жертвите на атентата група от антиизраелски, пропалестински настроени млади социалисти“). През октомври 2011 г. Фьордман публикува съобщение, че събира дарения, защото поради замесването му с процеса срещу Брайвик е изгубил работата и квартирата си.

(4) Става въпрос за субсидиите, представялващи 1% от брутния вътрешен продукт,  даряван от Норвегия за подобряване на положението на развиващи се страни, които обаче не включват само мюсюлмански държави.

(5) Според Брайвик европейската гражданска война има няколко фази: т. нар. фаза на диалог, обхващаща създаването на проекта Еурабия и налагането му от мултикултуралистите (1955-1999), първа фаза (1999-2030), втора фаза (през която да започне компактната организация на съпротивителните движения за периода 2030-2070) и гореспоменатата трета фаза, бележеща утвърждаването на европейската федерация.

(6) Петролният фонд представлява държавния пенсионен фонд на Норвегия (Statens pensjonsfond — SPU), определен и като един от най-големите пенсионни фондове в света. Той се поддържа от приходите, получени от разработваните от Норвегия нефтени находища, като целта му е постигане на 4%-годишна доходност.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук