Боряна Ангелова – Игова е доктор по философия на СУ „Св. Климент Охридски“, в момента заема академична длъжност асистент по философия в Националната спортна академия „Васил Левски“.
„Едно време Олимпийското движение беше за аматьори спортисти. Сега мислят повече за пари и за телевизионно присъствие.“
Рулон Гарднър
В „Светът на кеча“ (1) Ролан Барт обръща внимание как едно зрелище, паразитиращо върху спортове като борба, бокс и джудо, се превръща в опиум за народите и е перфектно средство за внушение и манипулация на масите. Това „разбираемо зрелище“, слагащо си маска на „жесток спорт“ в Америка, показва „митичната борба между Доброто и Злото (от параполитичен характер, при който отрицателният образ на кечиста е винаги Червен)“ (2). Френският кеч „представя друга героика, чието естество е етическо, а не политическо“. Френската публика търси образа на идеалния мръсник. Основен момент в кеча е „пресиленият образ на Страданието“, преувеличеният, но ясен жест…
Тези обобщения на Барт са приложими и към съвременната обстановка. Традиционният спорт се измества от зрелищата, дали ще ги наречем кеч, смесени бойни изкуства, кикбокс и т.н. мешавици, стъпващи върху спортните игри, при тях основна цел е зрелищността, с която внушават на гледащите, че пушенето на определена марка цигари е мъжествено почти колкото консумирането на алкохолната напитка, спонсор на мероприятието. Пазарна икономика, свободен пазар. Както с горчивина отбелязва Теодор Адорно, в съвременното общество всичко е позволено, стига да носи печалба.
Спортът може да продава цигари, алкохол, вредни храни, ножчета за бръснене и спортни коли. Аристотеловата максима „Здрав дух в здраво тяло“ е просто банално клише. Критерият „популярност, гледаемост, продаваемост“ се отнася за тези зрелища, зад които стои бизнесът, шоумени и пр., не спортисти, треньори, спортни психолози и педагози. Тези „събития“ са част от културната индустрия и нямат особена претенция, освен да са „интересни“, да се радват на „висок рейтинг“ и да печелят реклами.
Но ето, че критериите се променят. Случи се прецедент — борбата, една от първите олимпийски дисциплини, може да не бъде сред олимпийските спортове на Олимпиадата през 2020 г. Официалната версия (3) е, че не предизвиквала интерес и не се гледала от масите. На Олимпиадата в Лондон миналата година било проведено проучване където 26-те спорта били оценявани по 30 критерии и борбата заела последно място по гледаемост. Забележете, че проучването е проведено в Англия, където борбата не е достатъчно развита и никога не е представлявала интерес.
А и най-важното — откога зрелищността решава кой спорт да е част от Олимпийските игри?! Интересно, ако се проведе Олимпиада в някоя от страните в Близкия изток или САЩ и излезе, че Цар Футбол не се гледа, и той ли ще отпадне от олимпийските игри?! Самият критерий „гледаемост“ е в пряк конфликт с философията на олимпизма и не отговаря изобщо на идеята на Олимпийските игри. Не може един чисто пазарен принцип да диктува кой спорт да е „олимпийски“ и кой не, защото олимпийските игри имат друга, много по-важна цел от това да продават стоки! Основна цел на Игрите е да проповядват здравословен начин на живот чрез спорт.
Философията на олимпизма
Различават се две философии — на барон Дьо Кубертен и на Хуан Антонио Самаранч. Баронът, следвайки аристократичния си морал, бил против политизирането и комерсиализирането на Игрите. Съвременните Олимпийски игри, възродени в началото на XIX в., трябвало да поддържат античните митове за олимпизма: да носят мир, войните да спират по време на игрите, да участват само аматьори, наградите да са символниq не финансови. Олимпизмът според Кубертен е „житейска философияq възхваляваща симбиозата между тялото, душата и волята. Олимпизмът има за цел да смеси спорта, образованието и културата, за да възвърне удоволствието от усилената работа, образователната стойност на добрите примери и уважението към универсалните морални принципи“ (4). Възродените от Кубертен игри се радват на изключителен интерес сред масите и веднага се превръщат в интерес за бизнеса и политиката. Кубертен обаче е категоричен: „Аз и приятелите ми не сме възродили Олимпийските игри, за да ги превърнем в музеен експонат или филм, нито да се използват за политически и комерсиални цели“.
Както в Античността, така и в наши дни, това не се случило и затова Хуан Антонио Самаранч въвежда своята нова философия на олимпизма. Според него самото твърдение Олимпийските игри да са аполитични, вече е политика. Той успява да се наложи и игрите започват да си поставят политически задачи. Сред успехите му в тази насока се посочва организирането на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. (5). Самаранч застава твърдо и зад участието на жените на олимпийски игри, с което обаче не успява да реши най-сериозния проблем, надвиснал над игрите, а именно явлението „Гигантизъм“.
Все повече спортове искат да участват на Олимпийските игри заради международната трибуна и парите. Бизнесът започва да диктува правилата, телевизии, рекламни агенции наддават, за да излъчват игрите и по този начин да си гарантират реклама. Спомосъществуватели на последните няколко олимпийски игри и на Международния олимпийски комитет са фирми като „Макдоналдс“ и „Кока Кола“ — компании, разпространяващи вредни за здравето храни и напитки.
Игрите „продават душата си на дявола“, твърдят анализатори. Игрите в Атина от 2004 г. струват рекордните 11 милиарда долара. Предишният рекорд е на Барселона от 1992 г. — 7 милиарда щатски долара (6). Част от парите са изхарчени за огромни съоръжения, които да поберат различните спортове, спортистите, треньорите, журналистите и т.н. В резултат се появяват т.нар. призрачни олимпийски градове, след олимпиадите в Атина, в Пекин олимписките градчета опустяват. Първоначалната идея е да се подкрепи градът домакин в изграждането на подобен род съоръжения и така да се стимулира спортът за всички, да се създадат условия за местното население да развие туризма и местния спорт. Поради естеството на съоръженията обаче това на практика не се случва.
Игрите започват да оказват и негативно влияние върху околната среда заради въглеродния си отпечатък. Възникват все повече етични проблеми. След атентата от 1972 г., когато 11 изрелски спортисти са избити, Игрите се превръщат в мишена на терористи. Олимпийските селца стават малки затвори. Духът на свободата и безгрижието отдавана е изгубен. Допингът също започва да помрачава олимпийската идея. В безкрайния стремеж за трупане на рекорди, съответно на зрелищност, елитните спортисти са принудени да рискуват живота и здравето си, за да са конкурентоспособни и достатъчно „интересни“ за народите, да „чупят рекорди“. Спортът вече не е състезание между достойни съперници, личности, игрите се превръщат в състезание между фармацевтични компании.
Това рефлектира и върху масовия спорт, все пак игрите от самото си зараждане са свързани с него и са модел за подражание. Спортът се възприема все по-често като техника за поддържане на определен външен вид, и в тази си перспектива губи, защото е изместен от хапчетата за отслабване и пластичните операции. Залезът на Олимпийските игри е факт. Както и залезът на Запада. Ще повлече ли той след себе си и Изтока?!
Борбата за борбата
Борбата е наследница на панкратиона — първия олимпийски спорт. Платон е двукратен олимпийски шампион по панкратион. Борбата е част от културата на Балканите, от тази на Близкия изток, високо ценена е в Азия, в републиките от бившия Съветския съюз и в САЩ.
В борбата за борбата за първи път ще застанат рамо до рамо Иран и САЩ, където този спорт е изключително добре развит. Борбата не е окончателно премахната от олимпийските игри. Тя ще се състезава с други 7 спорта, сред които са модерен петобой, стрелба с лък, скуош, хокей на трева, голф и пр. спортове, популярни на Запад, но не и на Изток.
За съжаление крайната дума дали борбата да остане в игрите ще имат телевизионните канали. Както недвусмислено коментира пред вестник „Wall Street Journal“ Рулон Гарднър, който през 2000 г. в Сидни победи Александър Карелин: „Едно време Олимпийското движение беше за аматьори спортисти. Сега мислят повече за пари и за телевизионно присъствие“ (7).
Говори се, че борбата трябвало да стане по-атрактивна, да промени правилата си, да се ограничи женската борба за сметка на мъжката… Проблемът обаче не е на борбата, а на игрите, превърнали се в печелившо предприятие — зрелище.
Бележки
(1) Барт Ролан, „Митологии“, Изд. Колибри, 2004
(2) Пак там, стр.84-86
(3) В. „Дума“, брой 37, 14.02.2013г.
(4) Mallon Bill, Ian Bichanan, Olympic movement, Oxford 2006
(5) Пак там, стр. 99
(6) Пак там, стр. 108
(7) В. „Капитал“, 15.2.2013.