ФИЛОСОФИЯТА НА ОЛИМПИЗМА ПРЕЗ БОРБАТА

0
361

Боряна Ангелова – Игова е доктор по философия на СУ „Св. Климент Охридски“, в момента заема академична длъжност асистент по философия в Националната спортна академия „Васил Левски“.

Едно време Олимпийското движение беше за аматьори спортисти. Сега мислят повече за пари и за телевизионно присъствие.
Рулон Гарднър

 

В „Светът на кеча“ (1) Ролан Барт обръща внимание как едно зрелище, паразитиращо върху спортове като борба, бокс и джудо, се превръща в опиум за народите и е перфектно средство за внушение и манипулация на масите. Това „разбираемо зрелище“, слагащо си маска на „жесток спорт“ в Америка, показва митичната борба между Доброто и Злото (от параполитичен характер, при който отрицателният образ на кечиста е винаги Червен)“ (2). Френският кеч представя друга героика, чието естество е етическо, а не политическо“. Френската публика търси образа на идеалния мръсник. Основен момент в кеча е пресиленият образ на Страданието“, преувеличеният, но ясен жест…

Тези обобщения на Барт са приложими и към съвременната обстановка. Традиционният спорт се измества от зрелищата, дали ще ги наречем кеч, смесени бойни изкуства, кикбокс и т.н. мешавици, стъпващи върху спортните игри, при тях основна цел е зрелищността, с която внушават на гледащите, че пушенето на определена марка цигари е мъжествено почти колкото консумирането на алкохолната напитка, спонсор на мероприятието. Пазарна икономика, свободен пазар. Както с горчивина отбелязва Теодор Адорно, в съвременното общество  всичко е позволено, стига да носи печалба.

Спортът може да продава цигари, алкохол, вредни храни,  ножчета за бръснене и спортни коли. Аристотеловата максима Здрав дух в здраво тяло“ е просто банално клише.  Критерият „популярност,  гледаемост, продаваемост“ се отнася за тези зрелища, зад които стои бизнесът, шоумени и пр., не спортисти, треньори, спортни психолози и педагози. Тези „събития“ са част от културната индустрия и нямат особена претенция, освен да са „интересни“, да се радват на „висок рейтинг“ и да печелят реклами.

Но ето, че критериите се променят. Случи се прецедент — борбата, една от първите олимпийски дисциплини, може да не бъде сред олимпийските спортове на Олимпиадата през 2020 г.  Официалната версия (3) е,  че не предизвиквала интерес и не се гледала от масите. На Олимпиадата в Лондон миналата година било проведено проучване където 26-те спорта били оценявани по 30 критерии и борбата заела последно място по гледаемост. Забележете, че проучването е проведено в Англия, където борбата не е достатъчно развита и никога не е представлявала интерес.

А и най-важното — откога зрелищността решава кой спорт да е част от Олимпийските игри?! Интересно, ако се проведе Олимпиада в някоя от страните в Близкия изток или САЩ и излезе, че Цар Футбол не се гледа, и той ли ще отпадне от олимпийските игри?! Самият критерий „гледаемост“ е в пряк конфликт с философията на олимпизма и не отговаря изобщо на идеята на Олимпийските игри. Не може един чисто пазарен принцип да диктува кой спорт да е „олимпийски“ и кой не, защото олимпийските игри имат друга, много по-важна цел от това да продават стоки! Основна цел на Игрите е да проповядват здравословен начин на живот чрез спорт.

Философията на олимпизма

Различават се две философии — на барон Дьо Кубертен и на Хуан Антонио Самаранч.  Баронът, следвайки аристократичния си морал, бил против политизирането и комерсиализирането на Игрите. Съвременните Олимпийски игри, възродени в началото на XIX в.,  трябвало да поддържат античните митове за олимпизма: да носят мир, войните да спират по време на игрите, да участват само аматьори, наградите да са символниq не финансови. Олимпизмът според Кубертен е житейска философияq възхваляваща симбиозата между тялото, душата и волята. Олимпизмът има за цел да смеси спорта, образованието и културата, за да възвърне удоволствието от усилената работа, образователната стойност на добрите примери и уважението към универсалните морални принципи (4). Възродените от Кубертен игри се радват на изключителен интерес сред масите и веднага се превръщат в интерес за бизнеса и политиката. Кубертен обаче е категоричен: Аз и приятелите ми не сме възродили Олимпийските игри, за да ги превърнем в музеен експонат или филм, нито да се използват за политически и комерсиални цели“.

Както в Античността, така и в наши дни, това не се случило и затова Хуан Антонио Самаранч въвежда своята нова философия на олимпизма. Според него самото твърдение Олимпийските игри да са аполитични, вече е политика. Той успява да се наложи и игрите започват да си поставят политически задачи. Сред успехите му в тази насока се посочва организирането на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. (5). Самаранч застава твърдо и зад участието на жените на олимпийски игри, с което обаче не успява да реши най-сериозния проблем, надвиснал над игрите, а именно явлението „Гигантизъм“.

Все повече спортове искат да участват на Олимпийските игри заради международната трибуна и парите. Бизнесът започва да диктува правилата, телевизии, рекламни агенции наддават, за да излъчват игрите и по този начин да си гарантират реклама. Спомосъществуватели на последните няколко олимпийски игри и на Международния олимпийски комитет са фирми като „Макдоналдс“ и „Кока Кола“ — компании, разпространяващи вредни за здравето храни и напитки.

Игрите продават душата си на дявола“, твърдят анализатори. Игрите в Атина от 2004 г. струват рекордните 11 милиарда долара. Предишният рекорд е на Барселона от 1992 г. — 7 милиарда щатски долара (6). Част от парите са изхарчени за огромни съоръжения, които да поберат различните спортове, спортистите, треньорите, журналистите и т.н. В резултат се появяват т.нар. призрачни олимпийски градове, след олимпиадите в Атина, в Пекин олимписките градчета опустяват. Първоначалната идея е да се подкрепи  градът домакин в изграждането на подобен род съоръжения и така да се стимулира спортът за всички, да се създадат условия за местното население да развие туризма и местния спорт. Поради естеството на съоръженията обаче това на практика не се случва.  

Игрите започват да оказват и негативно влияние върху околната среда заради въглеродния си отпечатък. Възникват все повече етични проблеми. След атентата от 1972 г., когато 11 изрелски спортисти са избити, Игрите се превръщат в мишена на терористи. Олимпийските селца стават малки затвори. Духът на свободата и безгрижието отдавана е изгубен. Допингът също започва да помрачава олимпийската идея. В безкрайния стремеж за трупане на рекорди, съответно на зрелищност, елитните спортисти са принудени да рискуват живота и здравето си, за да са конкурентоспособни и достатъчно „интересни“ за народите, дачупят рекорди“. Спортът вече не е състезание между достойни съперници, личности,  игрите се превръщат в състезание между фармацевтични компании.

Това рефлектира и върху масовия спорт, все пак игрите от самото си зараждане са свързани с него и са модел за подражание. Спортът се възприема все по-често като техника за поддържане на определен външен вид, и в тази си перспектива губи, защото е изместен от хапчетата за отслабване и пластичните операции. Залезът на Олимпийските игри е факт. Както и залезът на Запада. Ще повлече ли той след себе си и Изтока?! 

Борбата за борбата

Борбата е наследница на панкратиона — първия олимпийски спорт. Платон е двукратен олимпийски шампион по панкратион. Борбата е  част от културата на Балканите, от тази на Близкия изток, високо ценена е в Азия, в републиките от бившия Съветския съюз и в САЩ.

В борбата за борбата за първи път ще застанат рамо до рамо Иран и САЩ, където този спорт е изключително добре развит. Борбата не е окончателно премахната от олимпийските игри. Тя ще се състезава с други 7 спорта, сред които са модерен петобой, стрелба с лък, скуош, хокей на трева, голф и пр. спортове, популярни на Запад, но не и на Изток.

За съжаление крайната дума дали борбата да остане в игрите ще имат телевизионните канали.  Както недвусмислено коментира пред вестник „Wall Street Journal“ Рулон Гарднър, който през 2000 г. в Сидни победи Александър Карелин: Едно време Олимпийското движение беше за аматьори спортисти. Сега мислят повече за пари и за телевизионно присъствие(7).

Говори се, че борбата трябвало да стане по-атрактивна, да промени правилата си, да се ограничи женската борба за сметка на мъжката… Проблемът обаче не е на борбата, а на игрите, превърнали се в печелившо предприятие — зрелище.

 

Бележки

(1) Барт Ролан, „Митологии“, Изд. Колибри, 2004

(2) Пак там, стр.84-86

(3) В. „Дума“, брой 37, 14.02.2013г.

(4) Mallon Bill, Ian Bichanan, Olympic movement, Oxford 2006

(5) Пак там, стр. 99

(6) Пак там, стр. 108

(7) В. „Капитал“, 15.2.2013.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук