Как кучето Левчо спасило Левски
Както е известно, след разтурването на Първата българска легия в Белград Апостола учителства известно време в с. Войнягово, което се намира недалече от родния му град Карлово. Според преданията, Левски обичал много животните. Той успял да помири своите три любими животинки: агънцето, което за него било символ на смирение и кротост, кучето — символ на вярност и гордост, и котката — олицетворение на ревност и разногласие.
Отначало животните не се погаждали, но Левски така ги покорил, че не можели едно без другио. Неизменен спътник на В. Левски в разходките му из войняговските поляни бил неговият верен приятел кучето Левчо. То било не само привързано към стопанина си, но действало и много съобразително. Когато обстановката била спокойна, то радостно припкало насам-натам и се умилквало, въртейки опашката си, а когато ставало напечено, Левчо ръмжал и ту искал да покаже изход от напрегнатото положение, ту сам участвал в разведряване на обстановката.
Една привечер, когато двамата верни приятели се прибрали у дома с желанието да си починат, в радостното поведение на кучето настъпила рязка промяна; то започнало да ръмжи. Влизайки в двора на къщата, където живеели, кучето млъкнало, като се спряло пред сламения кош в дъното на градината. Завързаните за близкото дърво коне показвали, че в къщата има гости. А че това не са желани гости, Левски доловил от разтревоженото лице на хазяйката си, която като го видяла от прозорчето на стаята му, поискала да му направи знак, но внезапно се обърнала гърбом. Левски се досетил веднага и с един скок се мушнал под сламения кош, а Левчо скочил върху коша и небрежно замахал с опашката си.
След малко се чули думи, изпълнени с негодувание и злоба. Две заптиета се метнали на конете си и се отдалечили, ядосани, че и този път комитата гяурин се изплъзнал от ръцете им. Ни жива, ни умряла, хазяйката се спряла до кучето, което радостно размахвало опашка и зачакала да разбере къде в един миг изчезнал Васил. А той, като че ли нищо не се е случило, се измъкнал изпод коша и като прегърнал верния си приятел Левчо, казал:
— Е, Левчо, дано сме живи все така да се спасяваме!
Левски
във Войняговската воденица
Понякога Левски обичал да се застоява във Войняговската воденица. Интересно му било да научи какво мислят сънародниците му, тежи ли им робството и готови ли са да се борят за свободата си.
Там чорбаджии не идвали. Те пращали ратаите си на воденица, но турските заптиета душели навсякъде. За главата на Левски била определена голяма награда — 20 турски лири.
Веднъж той останал по-задълго във Войняговската воденица. Слънцето било вече залязло, когато се зачул тропот на копита, на вратата някой силно захлопал:
— Ач капу! (Отвори!)
Левски разбрал, че пристигналите са турци. Без да загуби присъствие на духа, той съобразително навлякъл брашнените дрехи на воденичаря, отворил вратата, ръкувал се с турците и учтиво ги поканил да влязат, направил греяна ракия, почерпил ги и в завързалия се разговор Левски се намесил с думите:
— Пак комитата ли дирите, челеби? Проклета вяра, не се предава.
Турците яли, пили и се веселили, без да се досетят, че между тях е човекът, когото те търсели.
Лулата, съюзник
на съобразителния Апостол
Левски бил много съобразителен, безстрашен, с остър и бистър ум. В трудни моменти умеел да се владее, без да се поддава на страха, без да губи самообладание вземал мълниеносни решения, които му помагали да се измъкне. Дори лулата използвал като помощник и средство за спасение.
През една китна пролет Апостола отишъл с хазяйката си, баба попадия, да берат черничеви листа за нейните копринени буби. По едно време шумна глъчка и тропот на копита стреснали жената. Тя примряла от страх, когато видяла, че турчин от потерята се отправя към тях. Той пушел лула и димът се виждал и усещал отдалече. Левски веднага съобразил и извикал:
— Назад, ага, че бубето мре от тютюна! — и вече по-спокойно продължил — Кого търсите, аго?
— Левски! — отвърнал му турчинът.
— Че да дойда и аз да го търсим — спокойно, без всякаво притеснение казал Левски.
Без да подозира нищо, турчинът се върнал при своите и всеки от тях продължил по пътя си, потерята — към Карлово, да търси Левски, а самият Левски и попадията — да берат черничеви листа за бубите.
Как в Силистра
Апостола е спасен от една „родилка“
В източници от Силистра се съобщава, че сродницата на известния в града възрожденски деец Гено Чолаков, баба Весела Иванова, намерила в сандъка на бележития възрожденец неговата биография, забутана сред други вещи. В нея доста подробно били описани животът и делото на този борец за църковни правдини и участник в националноосвободителното движение. Гено Чолаков познавал Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Филип Тотьо и Никола Балкански… Той прехвърлял в Румъния много революционери, но от конспиративна гледна точка имената им не са посочени.
С Васил Левски Гено Чолаков се срещнал ненадейно през 1867 г. Връщал се от Цариград, където ходил по търговски работи, а Левски, след посещението си във Варна, трябвало да премине през Силистра. Видели се за първи път, но по име се познавали. След като Левски му се доверил, заедно пристигнали в Силистра. Без да разкрива самоличността му, представил Левски за учител – певец. Въпреки че той заемал 4 дни тази длъжност, незнайно как турците научили за идването му в Силистра.
В един априлски ден в дома на Гено Чолаков се случило нещо необичайно. Като тъмен облак се появили представителите на турската власт и започнали да претърсват къщата му поради съмнение, че в града се укрива опасен комита. Домакинът съзнавал, че е безполезно да се противопоставя и посочил откъде се слиза в мазето. Дори ги завел там. После заедно с турците се качил на тавана, обиколил кухнята и трапезарията, влезли и в гостната. Колкото повече наближавали спалнята, толкова по-ясно и по-силно чували не само стенания, но и викове от болка, които нарушавали иначе спокойния дух в дома.
Турците били смутени от неподходящия момент за изпълнение на дълга си се видели принудени да напуснат дома. Домакинята умело и много сполучливо имитирала родилни болки. Левски, който бил скрит под леглото на „родилката“, облекчено въздъхнал. Той благодарил на остроумната стопанка за съпричастието към неговата съдба и побързал да напусне Силистра, за да не излага на опасност дома на новия си приятел, чиято преданост към святото дело високо оценил.
Така на четвъртия ден от престоя си в Силистра, преоблечен в селски дрехи, Левски заминал за Румъния, където в мушията (чифлика) „Циганка“, близо до Букурещ, която Никола Балкански давал под наем, с нетърпение го очаквал любимият му войвода Георги С. Раковски. Тук той се запознал и с Панайот Хитов.
В Силистра, на улицата, която носи името на големия български възрожденец и патриот Гено Чолаков, от признателното потомство е поставена паметна плоча с надпис: „На това място в къщата на възрожденеца Гено Чолаков през април 1867 г. е пребивавал Апостола на свободата Васил Левски“. Потомството е издигнало и паметник на Гено Чолаков в Дунавската градска градина на Силистра.
Сопотският женски метох
След дълго пътуване Васил Левски се завърнал и отседнал в Сопотския женски метох, където игуменка била монахинята Христина. Тук той бил винаги добре дошъл. Седнал на миндера да си почине и въпреки голямата умора, бързал да прочете писмата, изпратени до него.
Конски тропот прекъснал приятното му занимание. Турци! Левски скочил, набързо облякъл предоставените му монашески дрехи и побързал да се присъедини към монахините, които отивали на вечерна молитва. Спокойно минал покрай насядалите под разклонената асма турци, срамежливо ги погледнал, поздравил и продължил пътя си към черквата на метоха.
Още при пристигането на турците лелята на Левски, игуменката Христина, като знаела, че той е там, много се обезпокоила и не могла да си намери място от притеснение и уплаха.
— Къде ли е сега Васил? — тъжно промълвила тя, обръщайки се към стоящата до нея монахиня.
— Ето ме, лельо, не ме ли позна — прозвучал наблизо до нея мекият глас на бяла, хубава и синеока монахиня — това бил апостолът Левски.
Друг път Левски пак посетил метоха. Турците обикаляли наблизо. Игуменката Христина много се изплашила. „Ако го намерят тука, свършено е и с него, и с мене, и с метоха“ — казала си тя и мисълта ù инстинктивно заработила. Какво да направи, как да му помогне?
През това време Левски навлякъл монашеските си дрехи, сварил каймаклия кафе и го поднесъл на гостите.
— Да си жива и здрава — похвалили турците хубавата монахиня, па се сетили защо са дошли.
— Сега да търсим хаирсъзина.
„Хрисимата монахиня“ погледнала с благ поглед „гостите“ и с тих гласец прошепнала:
— Търсете, търсете, па дано да го намерите — и малко по-раздразнено, но все така тихо продумала, — че иначе и нас на мира не оставяте.
Неведнъж Левски изпадал в критични ситуации. Турците го търсели под дърво и камък, но не се досещали, че той може да се яви „под вънкашност чужда и под име ново“, както пише поетът. И откъде да им дойде наум, че именно той е и монахинята, и рибарят, който спокойно лови риба, че е бабичката с бастунчето, която отива на гробището, че е и момъкът в бръснарницата, когато бръснарят едва не порязал при вида на влезлите турци!
Високият дух на Апостола
вдъхвал кураж на хората
Както и да бил облечен Левски, както и да пътувал, където и да замръкнел или осъмнел, той носел в себе си духа на аристократ. Ходел дрипав като просяк, бил и продавач на прасета по пазари, галантен като търговец; пътувал ту в бъчва за вино или в кола, натоварена със съчки, ту пък завит с чулове, в кола, пълна с тор. Замръквал в ханове или в мушии (чифлици, земеделски имения) на по-заможни българи; осъмвал в тайни скривалища или в манастири, мелници и воденици. Деня си обаче прекарвал сред хората, по пазари и панаири, в кръчми или занаятчийски работилници, преди или след турските потери, които го търсели навсякъде, но не подозирали, че върви редом с тях.
Денят бил намръщен. Мрачно, тежко, трудно, неприятно време… Непоносимо време и за Апостола, сълзи капели от очите му, сън не го хващал, пусто било на душата му. Но той добре разбирал, че най-вече в такова време другарите му трябва да бъдат окуражени, духът им повдигнат, желанието им за борба да не умира.
В кръчмата на дядо Яким Дренски се събирали кажи-речи всички мъже на селото. Като светкавици прещраквали гневни погледи, отправяли си ядовити закани… Гледал Апостола и сърцето му преливало от мъка. Няма ли искрица светлинка, капка радост за тези измъчени хора? Кой ще им вдъхне кураж?
— Дядо Якиме, я викни гайдаря. Напук на времето ще се веселим! — извикал Левски.
И хороводната песен отекнала в сърцата на отрудените селяни. Разбудила прежни спомени за юначни времена и задрямали надежди.
Пръв скочил Апостола, заситнил едно карловско хоро. Приковал погледите върху себе си, разпалил кръвта дори на старците. Скочили след него и по-младите, после се наловили и по-възрастните „Това обстоятелство напомни за младините на двамата старци, що пъхаха лулите си в огнището (оджака) и раздразни кръвта в жилите им. Те като момчета рипнаха и се хванаха до Левски, па си понаместиха старите кости. До тях се хванаха други, трети и пр. И стана цяло хоро“ (описанието на случая е от 1902 г. ).
Кръшно хоро се извило и на сватбата на чорбаджийски син, който си вземал булка от село Хотница. Едва ли не цялото население на това и на околните села се наловили на хорото. Дошли и българи, и турци. И Левски бил там. Имал срещи с комитетски хора. За да не правят впечатление, и те се били хванали на хорото. Неспокойният дух на Левски му нашепвал: „Няма ли да се възползваш от случая, да се надсмееш над чорбаджиите и да дадеш добър урок на хората?“
Той пошушнал на комитетските хора да подадат кърпа на турците, та да се заловят за нея, а не за ръце, както било прието. Това ядосало османлиите и смутило чорбаджиите, които се нахвърлили с гневни слова върху селяните. Тогава Апостола съвсем спокойно попитал: „Ами откога агнетата и вълците са станали приятели? Или съм се излъгал?“.
По пътя
за Къкринското ханче
Въпреки предупрежденията за опасността да бъде заловен, от 10 до 26 декември 1872 г. Левски бил в Ловеч. Основната му грижа била запознаване със състоянието на местния комитет и опазване на документацията, свързана с Вътрешната революционна организация.
На 26 декември към 3 часа следобед заедно с Никола Цветков — Казанджийчето Левски напуска Ловеч и се отправя към с. Къкрина, където да преспи и след това да продължи към Букурещ. А там, както той казва, „да се съберем всички членове на ЦК и да дадем добър ред на това въстание“. Преди това на 12 декември в писмо до членовете на Ловешкия революционен комитет Дякона дава обяснение, защо след залавянето на групата от 14 души на Димитър Общи, извършила нападението на „царската хазна“ при Арабаконак, и на други комитетски дейци, не е изпълнено нареждането на Любен Каравелов да се вдигне въстание в Българско. В писмото Левски пише: „Докато не се види, че можем самички да си изтъчем платното, няма да се дава глас за въстание… защото сме в нищо и никакво неприготвени…“
По време на Коледните празници Къкринското ханче се огласяло от веселието на посетителите. Прииждали все нови и нови гости. В кръчмата очаквали скъп гост. Ханджията Христо Латинеца бил възбуден, нетърпелив, загрижен и с тревога поглеждал часовника си. Навън се стъмнило, часът минавал около шест и половина след обяд, а двамата гости още ги нямало. Най-после вратата на кръчмата се отворила и очакваните гости — Никола Цветков и В. Левски, се появили. Христо Латинеца ги посрещнал и настанил в одаята, отпратил клиентите. Гостите вечеряли и легнали да спят.
Действителният сън на Апостола
в Къкринското ханче
Сънят на младия Никола Цветков бил неспокоен. Той се размърдал, побутнал Левски и го подканил да стават. Латинеца погледнал часовника си и отсякъл:
— Рано е още! Лягай и спи!
— Наистина е рано! — обадил се Левски и се унесъл. Умората го надвила. Н. Цветков — Казанджийчето сънувал лош сън, събужда се и продължава да бодърства. Очаква да пропеят първи петли, за да тръгнат. Усеща вълненията и неспокойния сън на Дякона. А той се върти, пъшка, стряска се в съня си.
— Какво ти е, байо? Нещо не е наред ли? — пита го, щом установява, че вече е буден.
— Сънят ми, сънят ми е лош. Хапят ме. Ту черно куче, ту люта змия съска насреща. Знам си аз, че ме преследват, но тази нощ ме настигнаха и ухапаха. Душата ме заболя, въпреки че беше насън.
— Не искам да те плаша, но това наистина е лош сън. Трябва да се махаме оттук. Христо отиде да доведе конете и преди да е съмнало, ще тръгнем. Не трябва да рискуваме — убеждава го младият му сподвижник. Най-сетне първи петли пропяват.
— Байо Василе, байо Христо, хайде ставайте! — Латинеца се размърдва, измънква нещо и става неохотно. Левски скача на крака. Облича се набързо. И съзаклятниците се стягат за път. Латинеца с наметнат юмурлук излиза в задния двор на ханчето и се отправя към къщата на Нейко Главаняка, с когото се е договорил да вземе коня му. Левски продължава да си мисли за дългия път, който му предстои до Букурещ. Навън се чува кучешки лай и шум на конски копита от яхъра. Изведнъж на външната врата се потропва:
— Бре, че чевръст бил бай Христо — учуден продумва Казанджийчето и на пръсти се запътва към вратата да му отвори.
— Чакай! Не бързай! — спира го Левски, като го хваща за ръката. Ослушва се и прошепва тихо: — Не е възможно толкова бързо Христо да се върне! И защо тропа? Той може да доведе коня през двора. — И праща Казанджийчето да види кой тропа толкова рано… Изгасва газената лампа. Навън отново се потропва, този път още по-силно и настойчиво…
— Ей, ханджи, отвори, че измръзнахме! Караме добитък от Плевен.
Съзаклятници се спогледали. Да отворят ли, да мълчат или да чакат още. Ослушват се. Казанджийчето тихо се приближило до прозореца. В мрака на тъмната мразовита нощ се мяркат силуети на хора. Държат нещо като криваци. О, не! Това са пушки с надянати щикове. Казанджийчето се върнал разтреперан и шепнешком съобщил:
— Байо, май сме обградени! По гласа познах онбашията от Ловчанския конак — чауш Бошнак Хюсеин, този, когото срещнахме вчера в лозята при моста! Той е този, който хлопа така настойчиво.
— Не отваряй! — нарежда Левски. Взира се през прозореца. Нищо не забелязва. Грабва от стената револвера на Латинеца и своя. Стреля по тавана и с двата револвера. Проверява ги дали не засичат. Опитва се да сплаши неканените гости и докато те се суетят, да спечели малко време и да се измъкне.
— Никола, отвори вратичката към двора! Ти стой тук! Щом изляза, лягай! Прави се на заспал! Случи ли се нещо, не ме познаваш! Не искам други хора да си изпатят заради мене! — набързо дал наставленията си Апостола.
Гологлав и с револвери в ръце Левски минава през малката врата на яхъра. Оглежда се. Не забелязва нищо подозрително. Изкачва се в асмалъка над огнището. Познава добре всяко кътче. Дворът на ханчето е обграден с плет, на отсрещната страна има вратичка към хармана на братя Ганеви, надеждни българи патриоти, но преценява тази посока за опасна… „Сигурно сме обградени от всички страни, мисли си той. Вероятно зад всяка вратичка дебнат заптии“.
Чува отдясно шепот на турски език. Затичва се с все сили през двора да прескочи плета. Насочва се надясно от малката портичка. Напряга сетни сили и с лъвски скок се мята през плета. В този момент стрелят залпово зад гърба му. Усеща нещо тежко и неприятно да докосва главата над лявото ухо. Пробожда го пареща болка… Ушите му пищят и заглъхват. Завива му се свят, губи равновесие и пада в снега по очи, но умът му трескаво работи.
Опитва се да стане на крака. Не успял да се изправи и три заптиета, скрити зад портичката, връхлитат върху него и го повалят на земята. Левски се съпротивлява, набира сили и със силен замах отхвърля нападателите от тялото си. Единият вади нож и замахва. За да се предпази, Дякона отдръпва главата си, но ножът докосва лявото му ухо и то увисва. В същия момент той стреля. Топла кръв се стича по врата му. Трите заптиета отново се нахвърлят върху него. Започва боричкане, вдига се врява. Пристигат още заптиета и като хищници сграбчват жертвата си. Пред очите на Апостола всичко притъмнява. Неравната борба свършва. Петнадесет-шестнадесет срещу един.
Връзват го с въже. Чува се глас между турците: „Онбашията е ранен в ръката“, но всички погледи са отправени към Левски. Наобикалят го. Искат да видят смятания за неуловим джингиби. Сред шумотевицата пристига Христо Цонев със стомна в ръка, уж че е ходил за вода…
Пристигат много хора от с. Къкрина, за да си вземат сбогом с оня, който е техен закрилник, облекчава съдбата им и им дава упование и вяра в бъдещето.
Лошият сън на Апостола се сбъднал.
Паметта към Апостола,
заветът и признанието
След като се среща със своя познайник д-р Стамболски в Цариград, хаджи Иванчо Пенчович набира кураж и смелост да му каже:
— Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриотин, комуто окото не мигна нито пред благите обещания на комисията ни, нито пред заплашванията, изтезанията и мъките в затворите, след като го хванаха, нито от очните ставки с Димитър Общи и с другите, заловени от Ловеч, Орхание, Тетевен и София.
Тогава д-р Стамболски с жив професионален интерес побързал да запита:
— А как изглеждаше Левски, когато го докараха в София?
И лицемерно, придавайки си натъжен страдалчески вид, без да съзнава, че сам си противоречи и опровергава, хаджията отговаря:
— След като го докараха в София, от ден на ден губеше съзнание, бълнуваше, раните му се възпалиха, цялата му глава отече и докторите предсказваха близкия му фатален изход.
— Не е ли било възможно да се изнамери някое обстоятелство или средство, за да се помогне и смекчи наказанието на този герой, да се осъди на затвор или на заточение само? — пита отново д-р Стамболски.
— При наличието на толкова много доказателства, устни и писмени, и при многократните самопризнания (!?)… всеки опит за защита би станал безполезен — опитал се да оправдае себе си човекът, който бил наричан от Христо Ботев шпионин, критикуван и заклеймяван в публицистиката на Любен Каравелов. Още по-силно и убедително звучат думите на Захарий Стоянов, изречени чрез гласа на Апостола на свободата: „Не ме осквернявайте! Не искайте помощ от оная ръка, която е оцапана с моята кръв!“ Колко актуално звучат тия думи! На базата на обширните изследвания историческата наука не прие твърденията на Хаджи Иванчо Пенчович за верни, опроверга ги и ги отхвърли с документирани доказателста по най-категоричен начин.
Обръщение на Апостола към неговите другари, съратници и съмишленици приживе
„Вършете всичко според устава, за да не попаднете под наказание! Който не изпълнява клетвата… той е най-низкият и гнуснав човек на света! Откакто ти се даде пълномощното, гледай народната работа повече от всичко друго, повече от себе си да я уважаваш! Всеки е длъжен да помага на другаря си, когато попадне в беда!“
Днес пред признателното потомство със своята пословична скромност и работоспособност Левски вероятно би изповядал: „Не ме превръщайте в икона, пред която да се кланяте и кълнете, не ми кичете портретите по стените навсякъде (особено в луксозни кабинети и богато натруфени зали), не се прикривайте зад моето име, когато вършите злодеяния, вършете народните работи според народната воля и утвърдените правила в името на просперитета на изстрадалия народ и на милото ни Отечество, а не за лични благинки.“
Подготвени от Богомил Колев на основата на исторически и литературни източници, документи, писма и проучвания
