Стоян Михайлов
ПОЛИТИЧЕСКИ ФРАГМЕНТИ
Из кухнята на сталинистко-тоталитарното
общество 1971 – 1988.
София: ММ, 2012, 236 с.
Пред нас е новата книга на проф. Ст. Михайлов, която, от една страна, не може да ни изненада, защото е своеобразно продължение на „Сталинисткият тоталитаризъм“, но от друга, представлява нещо ново както по съдържание, така и по форма, тъй като характерът на тоталитарното общество в България (1971—1988 г.) се разкрива чрез автентични записки и документи от пряк свидетел на тогавашните политически събития. Това е важно да се изтъкне, понеже се разкрива развитието на редица факти и събития в страната от „първа ръка“, а не от съмнителни източници или идеологизирани публикации.
Авторът на книгата решително отмества тежките завеси на политическия театър „сталинистки тоталитаризъм“, реално показвайки неговото задкулисие в уродливо заченатия му български вариант. Тази своеобразна „мемоарна документалистика“ (ако може така да се нарече жанрът) в редица отношения свидетелства много повече за реалностите на старото време, отколкото десетките монографии за „социалистическия тоталитаризъм“, написани във високопарен стил и с идеологизиран език (напр. „Дългата нощ на комунизма…“). Това е сериозно постижение на автора, защото досега повече го познавахме като задълбочен учен, изследовател и диагностик на обществото, отколкото като пристрастен документалист мемоарист на своето време.
В. И. Ленин беше казал, че не можеш успешно да решиш частните въпроси, без предварително да си решил общите. Такъв е подходът на проф. Михайлов, който откроява на преден план фундаментални проблеми на „социалистическото“ общество без ровичкане на дребно и без волунтаристични крайности.
В най-общ контекст в книгата могат да се отделят поне четири големи приноса, засягащи няколко обществени науки.
На първо място, това е социологията, тъй като е направен опит да се „проникне“ в кухнята на „социализма“, или да се изследва отвътре неговата социологическа система (и структура) в отговор на въпроса: „Какво е това общество — тоталитарно, авторитарно и т.под.?“ На второ място, това е политологията, защото директно се разкриват нови моменти от взимането на политическите реше-ния, от работата на еднопартийната власт и нейните органи, от механизмите, с които са се прокарвали тези решения в социалния живот, т.е. от технологията на тоталитарната политическа власт. На трето място, това е историята, понеже директно се описват редица събития, политици, личности и т.н., с което се документират различни периоди от развитието на тоталитарната държава. На четвърто място, това е психологията, доколкото при анализа на едни или други високопоставени персони (Т. Живков, например) пряко се засягат ред психологически аспекти на лидерството, личните качества, управленските умения на политиците и пр., и пр.
Едно от най-големите достойнства на книгата е изключителното умение да се представят безпристрастно и обективно всички интерпретирани исторически събития и факти. Това обаче не е само умение на школуван социолог. Това преди всичко е култура, интелект и научна цивилизованост, с които малко съвременни автори могат да се похвалят при анализа на тоталитаризма. Ето само един пример: проф. Михайлов навсякъде с основание критикува много остро цялостния авторитарен стил на Т. Живков, но това не му пречи да признае неговите опити за реабилитиране на българската позиция за Македония след грешките на Г. Димитров (с. 133), както и факта, че той не е искал България да става 16-а република на СССР (с. 79).
Погледнато от по-конкретен ракурс, приносите на автора следва да се изведат и от неговите анализи на функционирането на тоталитарната политическа власт, на нейните недемократични механизми и, разбира се, на „мотора“ на тази власт — първия партиен и държавен ръководител. Защото от разностранния материал в монографията блика един колкото сериозен, толкова и страшен за развитието на България проблем: некомпетентното управление на държавата както преди, така и сега, независимо от характера на обществената система, на управляващата партия и на нейните лидери. А това вече е същинска беда, дори социална катастрофа за обществото, тъй като не са много примерите по света, в които природно интелигентни нации (и народи) да не могат да излъчат елит, подготвен да управлява рационално и ефективно. С други думи, авторът подтекстово поставя фундаменталния въпрос за това, че нашата държава продължава да се управлява без да използва каквато и да е сериозна наука в управлението.
На този фон особено ясно проличава тоталното обезличаване на ръководните органи на управляващата компартия — Политбюро и ЦК на БКП, превърнати в автоматична детска играчка и хвалебствен амвон за венцехваления на първия човек в партията и държа-вата. Тук прославата на „вожда“ е абсолютизирана до грохот, а критиката и реализмът — сведени до шепот. Разбира се, това никак не е случайно, защото при еднопартийната система авторитарният характер на властта е своеобразна политическа закономерност.
В книгата задълбочено е засегнат същественият въпрос за политическия (партийния) стил на управление, за стила „Аз казах и край!“. На него в литературата са посветени стотици хиляди страници, но авторът е съумял чрез своите записки да го разкрие като специфичен нашенски стил на мачкане на инакомислието, стил на раболепие, коленичене пред силния на деня, чинопочитание, бумаготворчество и в крайна сметка стил на „показно нищоправене“ в политиката, обагрено с балканско-ориенталски привкус (дадени са десетки примери).
Въз основа на богат фактически материал проф. Михайлов е направил правдив и обективен политико-психологически портрет на Тодор Живков, в който няма светли политически тонове, но няма и катранени краски. Този портрет е интересен с това, че е изграден по косвен път и че за него се подразбира от действията на най-личния човек в държавата и от неговото политическо обкръжение. Подобна портретна характеристика досега не е правена, тъй като е използван методът на аналогията, чрез който обстоятелствено са разкрити множество лични, политически и авторитарни качества на Т. Живков — презрението на необразования към интелигентния, неприязънта към интелектуалците, обграждането с неуки съпартийци, пошлото самохвалене на „големия“, комплексарската мания за величие, месианската роля на „първия“, тоталното погазване на правила и норми, грубото налагане на еднолични решения и т.н. И всичко това недвусмислено прозира от „срещите“ на читателя с кормчията на българския социализъм, който не признава други партийни авторитети освен себе си (с. 125, Т. Живков отрича авторитета и ролята на Г. Димитров за развитието на страната).
В монографията могат да се намерят и множество доказателства за рухването на ред политически митове за „социализма“, които авторът аргументирано обосновава. Такъв е митът, че първият човек в държавата може да не е бил много образован, но за сметка на това се е обграждал с цвета на българската интелигенция, и затова е постигнал множество управленски успехи. Този мит безапелационно е развенчан, защото сам Т. Живков директно обвинява Ст. Михайлов, че „нямал авторитет като учен и не го признават“ (с. 54), както и вменява „вина“ на редица български интелектуалци (Св. Русев и пр.), които са дръзнали да изразят собствена позиция.
Още нещо любопитно, но и донякъде тъжно, защото все пак става дума за първите ръководители в държавата ни: в книгата на много места се показва как са постъпвали нашите тогавашни държавници, как са решавали „ходом“ важни проблеми, как са ругали като „сволоч“ различно мислещите хора (ръководството на комитета „Русе“), как безпардонно и просташки са се отнасяли към елитната българска интелигенция и т.н. Тоест реално се показва какви поразии може да нанесе на обществото „посредствеността, облечена във власт“, особено когато тя (властта) е безгранична и безконтролна.
В противовес на непрекъснато насажданото и „от ляво“, и „от дясно“ понятие „държавен социализъм“ авторът с точни аргументи и неоспорими доказателства оборва тази теза, която смесва две съвършено различни неща — теорията по въпроса и практиката на сталинисткия модел. Теорията за социализма сочи създаването на друг социален модел, докато практиката на сталинисткия тоталитаризъм показа извращението и уродливостта на обществото (независимо как се нарича то).
Формално книгата не претендира за нови тези, концепции или научни постижения. В труда обаче се съдържат: първо, цяла палитра от схващания за развитието на „социализма“ като обществена система; второ, редица аналитични прозрения за същността и ефективността на социалното управление; трето, множество коментари за кризисната ситуация в страната (през 80-те години) и свързаните с нея излишни гигантски инвестиции в металургията, химическата промишленост, тежкото машиностроене и т.н.; четвърто, десетки факти, детайли и примери за властващото дребнотемие в управлението и за това как Политбюро на ЦК на БКП решава абсолютно всичко (от това кой да бъде вторият български космонавт до вноса на лук от Полша) за сметка на МС на НРБ и т.н. На повечето от тези мегаломански политически решения и проекти авторът решително се е противопоставял, за което е заплатил с кариерата си на политически функционер.
В този труд се срещат и много други, не по-малко интересни факти, събития и коментари, като например за ролята на КПСС в международното комунистическо движение, за важни срещи с чужди делегации, за конгресите на БКП, за някои особени персонални случаи и др., за които авторът откровено излага своите записки и честно споделя мнението си. Нещо повече, проф. Михайлов никога не робува на пикантния факт, помпозната фраза или „кухненското бръщолевене“ в политиката. Напротив, неговият изказ е ясен, аргументиран и съдържателен както като научен стил, така и като политически език, което не се среща често в нашата литература.
Внимателният прочит на книгата обаче показва, че са допуснати и някои досадни технически грешки: на с. 15, например, В. Ярузелски е изписан като първи секретар на ПОРП през 1976 г., когато той не е бил такъв; на с. 19 е отразено съвещанието на компартиите от 14-15.III.1983 г. в Москва, а по-надолу в дневния ред се говори за идеологическо осигуряване на съвещанието в Прага (от 1982 г.!); на с. 208 се твърди, че на 1.XI.1989 г. Бл. Сендов е попитал А. Луканов, защо не премине в СДС, а както е известно, СДС се създава чак на 14.XII.1989 г.
Към тези пропуски ще прибавя и една съществена критична беле-жка: навсякъде в книгата авторът извежда като решаваща за тоталитарното общество ролята на едноличната власт на Т. Живков, което е известна абсолютизация. Защото нито една диктаторска власт няма толкова мощни властови ресурси, ако не се захранва от монопола на господстващата политическа партия. Вярно е, че диктаторите и управляващите партии са като скачени съдове, но още по-вярно е, че без господстващ партиен монополизъм във властта няма и господстващи тоталитарни диктатори (или ако ги има, те са по-малко).
Всичко това обаче поражда серия от същностни въпроси: защо въпреки почти 25 демократични години България се превърна в най-бедната държава в Европа; защо въпреки т.нар. честни и свободни избори властта в България не „произвежда“ високоефективно и модерно политическо управление; защо въпреки безбройните реституции, приватизации и реформации нито една социална сфера не функционира според съвременните изисквания; и най-сетне, защо въпреки демократичния и плуралистичен характер на нашата политическа система тя така и не можа да „роди“ ерудиран, подготвен и знаещ да управлява висш политически елит. Въпроси, на които очевидно тепърва предстои да намираме смислени отговори…
Значителна част от отговорите на тези въпроси читателят може да намери в книгата на проф. Ст. Михайлов, написана без грим и маска, но и с много болка за пропилените шансове на България за нейната модернизация… Като човек, дълбоко изкушен в науката, мога да кажа, че както от другите, така и от този негов труд бликат неподправен хуманизъм, човешка топлина и научна съпричастност към разглежданата проблематика. Тук няма злоба, няма омраза, няма егоизъм, няма реваншизъм, макар че авторът има пълно основание за това поради отвратителното отношение към него по време на тоталитарния режим.
В началото на XX в. знаменитият германски учен Макс Вебер в своята лекция „Политиката като призвание“ развива тезата, че има два вида политици: такива, които живеят от политиката, и такива, които живеят за политиката. Проф. Ст. Михайлов е от втория тип — той живя, живее и продължава да живее за политиката! Без шикозни апартаменти, без номенклатурни вили, без S-класа и без политическо високомерие! Живот и научна дейност за хората, за идеите и за обществото!
Настоящата му книга е поредното доказателство за това!
