Пеню Михайлов e професор по обща икономическа теория, доктор на икономическите науки. Преподава микро и макроикономика в Икономическия университет Варна, чете лекции и по икономика на социалната сфера. Работи в областта на общата икономическа теория и на социалната сфера. Автор е на множество статии, студии и монографии.
Държавата, пазарът и човекът като икономически субект следва да се разглеждат като едно цяло, като части на една система. Те не бива да се противопоставят, както прави неокласическата теория: „по-малко държава“, „държавата е лош стопанин“, „тя замърсява пазара“, ролята ù се свежда до страничен наблюдател за „спазване правилата на играта“. Видяхме до какво доведе това – хвърлени сме в бушуващо море, от което не знаем как да се спасим. Уличният гняв е сигнал, че има нещо нередно във функционирането на икономическата система, нещо сбъркано в реформиращия се свят, в наличната парадигма на неговото преустройство. Провалът на преустройството е провал на „неокласическата концепция“.
Нашите либерали строго следват тази концепция. Те смятат, че пътят е правилен, а грешките и неуспехите в икономиката се дължат не толкова на избраната доктрина, колкото на неумението да се прилагат нейните принципи. Но дали е така?
Не станахме „втора Швейцария на Балканите“. Страната е подчинена на чужди интереси, превърнахме се в неоколониален придатък на развитите страни; разруха в земеделието; стопанска и духовна деградация. Капитализмът видимо не е най-съвършената икономическа система, в която няма какво да се променя. Не е застрахован от пороци и кризи. Напротив, кризи има и те са резултат не на случайности, а на причини, обусловени от неговата същност. Затова трябва да се търсят по-съвършени форми на организация и управление на икономиката и обществото.
Тази статия разглежда триумвирата „държава – пазар – човек“ от гледна точка не толкова на историята, колкото на икономическата логика. Опитва се да разкрие несъстоятелността на неокласическата теория по този въпрос, да покаже единството между държавата, пазара и човека като икономически субект и тяхната роля в променящия се икономически свят.
Самоорганизация и организация
на икономическата система
Самоорганизацията и организацията на икономическата система не са застинали структури, те еволюират и преливат една в друга, с което придобиват нова качествена определеност и нов импулс на движение. Новият статус на системата е ново подреждане на елементите, които я съставляват. В този процес степента на ентропия може да се засили или отслаби. Този процес бе разкрит от Нобеловия лауреат Й. Пригожин (1), а у нас по него позиция заема К. Господинов (2). Колкото ентропията и флуктацията са по-изразени, толкова системата е по-застрашена от разруха и хаос, толкова вероятността вътрешните ù връзки да се разкъсат е по-голяма.
Тук са възможни няколко варианнта: първо, разруха на устойчивостта на системата; второ, нов ред във взаимоотношенията на нейните свойства; трето, хаос или ред в тези взаимоотношения. Вписват ли се тези черти в триадата „държава — пазар — човек“, в така наречения „триумвират“?
Определено, да. Но нека преди това да видим позицията на неокласицизма по този въпрос. Неокласицизмът разглежда държавата като нещо външно спрямо функционирането на системата, като страничен наблюдател. Дори когато я приема за част от системата, интерпретира неправилно връзката между част и цяло. Третира обществото в развиващата се система като механичен сбор от частите, които го съставляват. Такава е позицията в учебниците по „Икономикс“. Отрязаната ръка обаче престава да е орган на човешкото тяло и не може да изпълнява своето предназначение. Това важи и за икономическите системи. Държавата, пазарът и човекът като икономически субект не могат да функционират нормално вън от целостта на системата. Те придобиват значение само в общата логика на тази цялост.
Много често в теорията и практиката (в повседневното съзнание) се поставя знак на равенство между самоорганизация и организация. Първата обаче представлява самоподреждане на елементите по свои вътрешни правила и има обективен характер. При втората подреждането става по волята и желанието на субективния фактор в съответствие с неговите цели и стремеж да се придаде определена насока на самоорганизацията.
Общото между тези две понятия е редът, неговото възстановяване и подреждане, прерастване на неустойчивостта в устойчивост и равновесие. При самоорганизацията това се извършва само по себе си, без външна намеса. Дори да възникне хаос, той може да прерасне в ред, обусловен от свойството на системата да създава недостигащите елементи, сама да възпроизвежда основата, на която съществува. При организацията елементите се подреждат отвън, те могат да се изменят и заместват един с друг, без да се нарушава цялостната структура на самоорганизацията на системата.
Във връзка с това буди несъгласие тезата, че самоорганизацията в природата изключва организацията, и в този смисъл съвпада с нея. (Макар че това твърдение не бива да се абсолютизира – науката днес може да промени структурата на самоорганизацията, да измени нейния генетичен код и адаптивност към новите условия, пример за което са генното инженерство, клонирането и пр.) Да вземем обществото, и по-специално пазара. При него съществуват всички необходими условия за самоорганизация. При определени случаи обаче те се нарушават, постигат се резултати, противни на очакваните и по пътя на обратната връзка (корекция и съгласуване целите на индивида) редът се възстановява. „Ние сме принудени — например, чрез ценовата система на пазарния обмен — да извършваме неща поради обстоятелства, за които до голяма степен не знаем нищо и които постигат резултати, към които не се стремим“ .
Всеки гледа размяната да става в зависимост от неговите изгоди и предпочитания (скˆла на потребностите), т. е. от субективната оценка на индивида — нещо, напомнящо „невидимата ръка“. В хода на тази размяна обаче настъпва съгласуване и коригиране на целите, получава се сблъсък (конкуренция) между хората по повод субективната оценка на благата (техните цени), вследствие на което се постига или се възстановява равновесието между търсенето и предлагането (равновесна цена).
Пазарът притежава свойствата на саморегулираща се система. Това разбиране е толкова вкоренено сред западните икономисти, че най-големите авторитети от тях (М. Фридман, Фр. Хайек и др.) смятат, че всяко държавно вмешателство е пагубно за икономиката. Пазарната саморегулация според Хайек е единственият механизъм, „способен да привлече и оползотвори широко разпръснатата информация, която никаква централно планираща агенция, още по-малко отделен индивид, не би могъл напълно да познава, притежава или контролира“ (4) . Той се обявява не само срещу планирането, но и срещу „разума“, срещу преувеличаване на ролята му за възстановяване на реда, и на способността му да създава обществени институции (морал, право и пр.), като ги нарича гибелни (пагубни), т. нар. фатална самонадеяност.
Нека не оспорваме изцяло доводите на Хайек. Великата депресия обаче опроверга тяхната непогрешимост по отношение на самодостатъчността на пазарната саморегулация. Теорията влезе в противоречие с практиката, оказа се неспособна да намери изход от кризата. Без да се чака създаването на нова теория в САЩ, под ръководството на Рузвелт, се разработи практическа програма за държавна намеса в икономиката, с цел излизане от кризата. Микроикономическият анализ трябваше да отстъпи на макроикономическия.
Причините за намесата на държавата в икономиката трябва да се търсят в същността на пазарната система. Като при всяка сложна система нейната интегралност зависи от свойствата и компонентите, които я съставляват, от тяхното взаимодействие. В случай че приемем държавата като елемент на пазарната система, а в наши дни тя все повече се утвърждава като такава, то нейната намеса може да засили или да разстрои организираността на системата, да внесе нов ред или хаос във функционирането на икономиката. Проблемът следователно не е просто в намесата, а в мярата на тази намеса. Критерият трябва да бъде ефективното функциониране на системата като цяло и дали се удовлетворяват обществените потребности. С това до голяма степен се притъпяват и разрешават противоречията на пазара, отстраняват се неговите дефекти.
Пазарът е небивало постижение на човешката цивилизация. Неговият принос е неоспорим. Стремежът към по-добра изгода (максимизиране на печалбата) в рамките на пазарната система кара (принуждава) производителите да не консервират техниката, а да я развиват в съответствие с най-новите достижения на научно-техническата мисъл.
Пазарът създава условия за високо ефективно производство. Всеобщата конкуренция е условие за това. Преуспява този, който най-бързо и най-добре се приспособи към промените на потребителското търсене и най-ефикасно внедрява новостите на научно-техническия прогрес и с това снижава разходите на труд. Пазарът съдържа вътрешните импулси на своето развитие. Като саморазвиваща (саморегулираща) се система той има свойството да функционира без всякаква външна намеса (т. нар. спонтанен ред на Хайек), т.е. самостоятелно да подрежда и организира елементите на своето функциониране, без всякакво външно въздействие и принуда.
Това обаче става при съвършени (идеални) условия, каквито на практика не съществуват. Пазарът в своето развитие се натъква на редица трудности: „дефекти“ на пазарния механизъм, несъвършена конкуренция, външни странични ефекти, монополизация на производството, отсъствие на справедливо разпределение, с една дума — пазарни несъвършенства. Пазарът не е в състояние да отстрани социалното разслоение, не премахва нищетата, наркоманията, проституцията и други съпътстващи страни на „цивилизацията“. Ако не се вземат мерки, човечеството се поставя пред социална катастрофа.
Вярата в пазара днес е подкопана
Джордж Сорос подложи на критика т. нар. пазарен фундаментализъм, а според Джоузеф Стиглиц „Изтокът не бива пряко да копира западните модели на пазара“. И това се оправда. Родните либерали обаче си затварят очите пред тази истина.
Необходимо е да се прави разлика между свободна пазарна икономика и пазарна икономика изобщо. Свободата на пазара не бива да се разглежда извън контекста на времето, не бива да се третира като универсален принцип на пазарната икономика. Принципите на т.нар. свободен пазар не могат да му предадат някаква социална насоченост. Днешната криза е рожба именно на тези принципи. Ерго, тя е рожба на теорията за неолиберизма, въздигната в статут на научна истина.
Днешната криза е световен катаклизъм, който по мащаби и граници надхвърля измеренията на 1929-1933 г. Според мнозина по последици и разруха този катаклизъм надвишава резултатите на Втората световна война. Това е първа по рода си криза в условията на глобалния капитализъм, в който живеем. След рухването на социализма капитализмът загуби вътрешните си стимули за усъвършенстване и с това ускори появата на кризата.
Кризата поставя въпроса за необходимостта от нов световен икономически ред, от ново устройство на социално-икономическия живот. Фиктивната част на капитала се разрасна до такава степен, че му се придаде статут на самостоятелно и независимо съществуване. Започна да се говори дори за финансова икономика; че не друг, а финансите са първичното звено в структурата на икономиката; че предимството е на обръщението, а не на производството.
Колкото и значима да е ролята на финансовия капитал в нашето съвремие, той не може за дълго да се откъсне от реалния сектор, от реално функциониращия капитал, защото неговите граници и мащаби се определят точно от този сектор. Рано или късно той трябва да се приведе в съответствие с изискванията на реалния сектор.
Две са гледните точки по отношение намесата на държавата тук. Първата е на неокласическата теория, отстоявана равностойно от Хайек, Ойкен и др., втората – кейнсианската. Първата трактовка смята, че никаква държавна намеса не е нужна, а втората, напротив – че тя е необходима. Доводите на първата: пазарът е толкова съвършен, че се справя с всяка задача, поставя всички на място („невидимата ръка“), при това по-евтино и по-добре. Втората смята, че пазарът води до стихия, поражда анархия в организацията на стопанския живот с непредвидими последици — крупни загуби и социални неблагополучия.
Двата подхода страдат от ограниченост и затова не могат да претендират за всеобщност при обяснение на истината. Проблемът не бива да се поставя така: или свободен, неограничен пазар, или държавна намеса. Пазарът не обхваща всички сфери на организация на икономическия живот. Има сфери, които не са пазарни структури — семейства, интимни отношения, брак (5), социална сфера и пр. — те не бива на всяка цена да се развиват по законите на пазара.
Преходът към пазарна икономика не означава обществото изцяло да се подчини на пазарните механизми. При цялата им значимост ролята на държавата в регулирането на икономическата сфера не намалява, а се увеличава. Тя трябва да впрегне в действие не само всички пазарни сили, като им създаде благоприятна конкурентна среда, но и да отстрани дефектите на пазарната саморегулация. Планирането не е отроче на комунизма, а обективен процес.
Ако свободата на пазара е безупречна във всяко отношение, защо реализацията на тази свобода в България се съпровожда с жестока криза, продължителен спад на производството и потреблението, стагнация на икономиката, духовна нищета? Гладният не може да бъде свободен. Не може да има демокрация, когато хората гладуват. Трябва да се осигури подем на икономиката и държавно регулиране за благото на народа.
Пазарът поддържа не абсолютно, а частично равновесие, установява правилно съотношение между неговите елементи — търсене и предлагане и пр. Това обаче не се постига автоматично, а с множество отклонения и грешки, които правят равновесието не дотам стабилно или „несъвършено стабилно“, както се изразява Джон Хикс, но все пак приближаващо се към равновесие, което за един продължителен период трудно може да се установи (6). Държавата е тази, която може да придаде по-голяма стабилност на това равновесие. Тя създава институционалната среда и ония организационни икономически структури на управление, които гарантират на пазара по-безболезнено развитие.
Ако пазарната система се разгледа в духа на Дарвиновата еволюционна теория, тя също има вътрешен подбор на саморегулация, генетичен код на социалния си организъм, определящ поведението и насоката на своето развитие. Но тя, както и всяка друга система, притежава свойството изменчивост и променящи се параметри на движение. Устойчивостта и генът под външно въздействие могат да се променят и да заработят в желана от нас посока. Това значи, че пазарната система може да се приспособи, но и да не се приспособи към външните условия. Ако се приспособи, негативните ù последици ще намаляват, поведението ще се променя в полза на обществения прогрес. „Следователно можем да говорим за „чисто поведенчески“ промени на поведението или отклонение на поведението, имайки предвид наследствени промени в рамките на генетично предопределения обхват и репертоар, и да им противопоставим генетически фиксирани или предопределени промени в поведението.“(7)
Структурните промени в пазарната система ще променят нейната анатомична структура, ще се засили контролът и регулирането на системата, на нейните отклонения. Хубава е, както посочва Шумпетер, съзидателната разруха. Икономическата система следва да бъде отворена за подобряване и усъвършенстване, а това не може да се постигне само с пазара и неговите механизми.
Частният капитал не може да произвежда блага в интерес на обществото. Пазарът е пречка за това. Той е сляп към социалните потребности. Икономическата система, породена от чистата логика на пазара, служи на най-платежоспособните слоеве. Законите, които го регулират, пораждат неравенство и несправедливост.
Пазарът не може да осигури сам по себе си ефективна икономика, тъй като тя е свързана с частни интереси. Той не дава в достатъчна степен да се използват факторите на производството. Държавата трябва да въздейства върху пазарните отношения. Тя може да увеличи или съкрати съвкупното производство и от тази гледна точка да възстанови пазарното равновесие.
Това налага пазарната саморегулация да бъде допълнена и съединена с държавно регулиране. Държавата е коригиращ механизъм на пазара, което изисква преосмисляне постулатите на пазарния механизъм.
Духовната сфера не може да се имплантира в този механизъм: икономическият интерес не е определящ мотив; смитовският егоизъм и корист не са атрибут на тази сфера.
Вероятно някой ще възрази: всяка система, каквато е и духовната, има собствен имунитет на самосъхранение. Той обаче има предел; пазарът може да я погуби, а с това да застраши и самите устои на обществото. Вместо да израстват хора с високи нравствени добродетели, израстват зверове — кръвожадници, престъпници, убийци и пр.
Общество без развита социална система е обречено на гибел. Обмяната на социални продукти не бива да става на пазарни принципи, а на основата на тяхната социална полезност. Те трябва да имат цена, достъпна за потребителя, което не може да стане без помощта на държавата. Именно тя следва да покрие обществените издръжки на духовната сфера. Самоорганизацията на пазара, основан на частния интерес, не е в състояние да стори това. Този факт предопределя необходимостта от държавна намеса.
Държавното регулиране трябва да вкара пазара в онова русло, което съответства на поставените цели — съхраняване и поддържане жизнената дейност на основата на удовлетворяване на растящите потребности на хората.
За да се осъществи тази цел, държавата следва да създава финансови условия за регулиране и функциониране на икономиката, да осигурява стабилен икономически растеж, да поставя бизнеса в служба на обществения прогрес. За съжаление, това не става. Колкото по-неразвити са пазарните отношения, толкова нуждата от държавна намеса е по-голяма.
Пазарната стихия може да се обуздае от държавното регулиране. То не отстранява пазара като обществен феномен. Напротив, задачата е да се намери мярата между него и най-ефективното функциониране на икономиката. Пазарът се съхранява, но се повишава неговата социална ефективност.
Държавата и свободата на пазара
Ако приемем, че между класическия свободен пазар и съвременния пазар не съществува никаква разлика, значи да го разглеждаме в статика. Днешната система обаче е динамична, смесена — не само от гледна точка на формите на собственост (множество форми на собственост), но и от гледна точка на начина на организация и управление на икономиката.
„Чиста икономика“ не съществува. Тя е смесица от пазарни и планови механизми, а това малко или повече ограничава свободата на пазара. Държавата не винаги прилага пазарните принципи. В много случаи тя не е пазарен субект, пазарният мотив и поведение отсъстват; стремежът не е печалбата, а задоволяване на обществени потребности. Ако саморегулацията на пазара не води до желаните резултати, намесата на държавата е необходимост, тя може да окаже въздействие върху цени, работна заплата, инфлация, с преки и косвени регулатори.
Хората днес не могат да се осланят на пазарната стихия, която може да доведе до сериозни негативни последици. Затова пазарните процеси трябва да се регулират. Пазарът следва да се подчинява на определени правила. Дж. Кейнс, а по-късно, в средата на XX век, Й. Шумпетер, Дж. Голбрайт и др. доказаха, че без контрол на пазара не може да се осъществи сложното производство, че без него (контрола) са невъзможни техническото развитие и напредък. Щом пазарът е поделен между малко на брой монополистически обединения, свободата на ценообразуването е ограничена, силата на търсенето и предлагането — отслабена, цената носи печата на монопола. А нима това е свободен пазар, като има принуда?
Свободата и саморазвитието на пазарната система на определен етап преминават в регулираща система, саморегулацията се допълва и с регулация. Свободата не изчезва, но придобива друг характер. Тя се проявява в рамките на новата необходимост (държавното регулиране), или както се изразява Хегел, нейната същност се състои в разкриването на необходимостта, в познаването на тази необходимост. Следователно, ние сме свободни не изобщо, а само в рамките на необходимостта (регулирането). Само в тези граници сме свободни да избираме средствата и методите на въздействие върху пазара. Съществува не изобщо свобода на пазара, а свобода в разкриването на обществената необходимост.
Няма свобода без необходимост. Свободата се противопоставя не на необходимостта, а на принудата. Щом не сме свободни да избираме, ние сме принудени да действаме противно на своята воля. Следователно и при класическия пазар свободата е ограничена, хората не са свободни рационално да действат, а са принудени противно на волята си да избират едни или други средства, за да реализират своята цел. Свободата е възможност да се осъществяват цели. А нима всякога при класическия свободен пазар съществува такава възможност?
Оттук и изводът — не съществува изобщо свобода, а свобода като възможност за вземане на решения в съответствие с познаване на необходимостта. Не като плод на случайно хрумване, а с разбиране за връзките между нещата.
Защитниците на свободния пазар – Фр. Хайек, К. Попър, М. Фридман и пр., градят своите постулати на следните по-важни моменти:
• първо, универсалност на законите на пазарната икономика;
• второ, разглеждат ги в светлината на Нютоновата механика и т.нар. социална физика и динамика (според Огюст Конт [8] );
• трето, пазарът признава само един тип пазарна икономика — свободен пазар, икономиката се движи от „невидимата ръка на пазара“;
• четвърто, икономическата система е толкова сложна, че човешкият ум не може да я опознае и регулира („фаталната самонадеяност“ на Хайек);
• пето, сложният ред не се нуждае от организация (държавна намеса), а следва своя спонтанен ред, основан на абстрактни и универсални правила; всяка конструктивна намеса убива индивидуалността и свободата, обрича на провал самоорганизиращата се система;
• шесто, организацията (разбирай държавната намеса) е присъща на простия ред взаимоотношения; спонтанният ред не може да бъде заменен и подчинен на правилата на организация; държавата „замърсява пазара“ и затова трябва да изгоним „злите духове на кейнсианството“.
Това са в общи линии доводите на защитниците на свободния пазар. Без да навлизам в детайли на проблема, ще посоча някои недостатъци:
• не съществуват универсални правила и закони, валидни за всички времена на управление на икономиката;
• универсалността не бива да се разглежда в духа на Нютоновата икономика, дори и там да има условност, законът важи при определени обстоятелства и допускания;
• законите на естествознанието, на физиката не могат механично да се пренасят в обществото и обществознанието. Социалната динамика, за разлика от физиката, борави с нееднородност на икономическата съвкупност, отличава се със специфика и уникалност.
Тезата за приложимостта на Нютоновата механика за обяснение на пазарната саморегулация не може да се приеме и по други съображения: по-висшата форма на движещата се материя не може да се осветли със законите на по-нисшата (механичната, биологическата и пр.). Биологичното присъства в социалното, не в неговия непосредствен вид, а в диалектически снет вид. Законите на пазара и на икономиката като цяло не могат да се обосноват с тези на биологията — социалдарвинизма. А опит за това исторически съществуваше. Р. Малтус обясняваше народонаселението не с икономически, а с биологически причини — хората се размножават в геометрична, а средствата на живот в аритметична прогресия. Защо трябва да повтаряме тази грешка?
Твърденията за универсалност и непоклатимост на дадена теория будят скептицизъм. Да се твърди, че теорията не бива да се потвърждава от опита, значи пред нея да се поставят прегради. Откъсването на теорията от нейния жизнен заряд (практиката) води до голо теоретизиране, нестимулиращо практически изменящия се свят на икономиката. В същото време не трябва да се залита и по емпиризма.
И двата подхода са неправилни. Теорията се преоценява, когато е неспособна да обясни фактите. Новата теория обаче трябва да подлежи на проверка. Такива подходи историята на икономиката познава. Кейнс стигна до извода, че свободата на пазара и неговата саморегулация трябва да бъдат допълнени с държавно регулиране и социализация на производството. Дори и САЩ, придържащи се към принципите на неолиберализма, не се отказват от държавната намеса в икономиката. У нас обаче управляващият елит не се съобразява с установилата се световна практика. Робува се на концепции от ХIХ столетие. Либерално-монетаристките теории не дадоха резултат.
Когато говорим за държавната намеса обаче, трябва да се ръководим от спецификата на страната и целите, които тя си поставя със своята икономическа политика. Не бива моделите на прехода да копират пряко западните образци. Ако на семково дърво се присади пъпка от костилково, нищо няма да се получи. Подобно е и с икономиката. Спецификата на системата изисква и специфика в нейното преустройство.
Критика на концепцията
за „икономическия човек“
Неокласическата теория свежда човека до т.нар. икономически човек. Действията му в икономиката и вън от нея не се различават.(Лудвиг фон Мизес [9] ). Той винаги остава такъв, какъвто е. Приписват му се черти, присъщи на всички времена.
Човекът обаче е историчен. Той е продукт на историята и на обстоятелствата, които го формират и възпитават. Производството не е застинала икономическа определеност, а движение, което отрича предишното състояние. Ако тя се основава на отношения наемен труд — капитал, ще видим, че мястото на човека при тази определеност е едно, а при друг тип система — съвсем различно.
Неокласическата теория разглежда човека в икономиката и в обществото антиисторически и метафизически. Дава му едностранчива трактовка и в този смисъл оправдава егоизма, користта, жаждата за трупане на пари. Къде обаче са другите добродетели — морални подбуди, солидарност, справедливост, хуманизация на човешките отношения в обществото и на самото общество, за които още Смит писа в „Теория на нравствените чувства“? И могат ли те да бъдат определящ принцип на социалното поведение?
Мястото на човека в обществото може да бъде разбрано само в историческите граници, в които той съществува. Западната социологическа мисъл пренебрегва този подход и може би затова Фукуяма стигна до извода, че краят на историята завършва с либералната демокрация.
Древните имаха по-друго разбиране по този въпрос. Те свързваха човека не с продуктивността на собствеността, а със собственост, която създава по-добри граждани. Последната е по-важна от първата. Нещата по-късно приеха своя обрат: страстта към парите, личната корист, егоизмът станаха неотменима черта на нашето съвремие, унищожава се човешкото у човека. Хората се отчуждават един от друг. Те не се разпореждат със своя труд. Фактът, че работят за друг, означава, че трудовата дейност се отчуждава от трудовия човек, извършва се действие, противоположно на човешките желания и удоволствия, предметите преминават в друг, стават чужда сила, която има власт над трудовия човек.
„Отчуждеността на труда за работника се проявява в това, че трудът не е негова собственост, а на друг, че не му принадлежи, че в труда той не принадлежи на самия себе си, а на някой друг.“ (10) „Трудът произвежда чудесни неща за богатите, но произвежда оголяване за работника. Строи палати, но и коптори за работника. Създава красота, но осакатява работника, замества ръчния труд с машини, но и отхвърля част от работниците назад към варварския труд, а останалата част превръща в машина. Той произвежда ум, но и тъпоумие, кретенизъм за работника.“(11)
И така, човекът в т.нар. триумвират не е подчинен изцяло на пазарните принципи. Участието му е твърде относително и автономно. Противоречията се преодоляват чрез съединяване на противоположностите. Такава е логиката на историческия процес. Ако те не бъдат разрешени, разслоението на човешкото общество на бедни и богати ще продължава да се задълбочава, все повече ще потъваме в тресавището на духовно безпътие.(12)
Производството, взето в своята абстрактна определеност, е универсална форма на жизнена дейност на хората. „Родовата същност на човека“ се възпроизвежда чрез него и посредством задоволяване на потребностите му. Но тази същност през различните стадии не остава една и съща, тя се конкретизира в различни форми: индивид, индивидуалност, личност. Между тях няма знак на равенство или, както казват философите, те не са еднопорядкови категории. Не всеки човек е личност, той става такъв при определени социално-икономически условия. Връзката човек — индивид — личност е взаимоотношение между всеобщо, особено и единично. Родовото начало присъства и ги интегрира в едно цяло, независимо от тяхната автономност и самостоятелност. Оттук и въпросът — може ли користта, завистта, егоизмът, максимизацията на икономическата изгода да са определящи в поведението на човека?
Историята познава случаи, когато много дейци на изкуството, науката, културата се ръководят от други принципи: удовлетвореност от работа, служене в името на общото благо, обществена полезност и пр. Нещо повече — много от тях са жертвали личните си средства, мизерствали са, за да постигнат целите си — писане на книги, рисуване на картини, научноизследователска дейност и пр. Икономическото присъства, но то има твърде ограничена сфера на действие.
Този пример показва, че: първо, духовното производство не може да се впише в пазарните принципи; второ, то е несъвместимо с главния постулат на „икономическия човек“ — корист, егоизъм, максимална изгода на всяка цена; трето, творческият труд в духовната сфера, без да подценява икономическите мотиви, се подчинява на други социални подбуди. Личният интерес, основан на пазара, не е в състояние да произведе социално значими блага
Към икономическия човек неокласиката прилага социално-биологически подход: социалното поведение на животните механично се пренася върху това на човека. Биологичното се екстраполира в социалното, става атрибут на поведение на човека – егоизъм, агресия и др.
Това разбиране не може да се приеме по следните съображения: първо, биологичното присъства в социалното не непосредствено, а в диалектически снет вид; второ, по-нисшата форма на движеща се материя не може да обясни по-висшата (социалната), съдържа се в нея в пречупен вид, ако мога така да се изразя; трето, социалното поведение трябва да се обяснява не с биологически, а със социални закони. Иначе ще бъдем свидетели на натуралистически подход.
„Невидимата ръка на пазара“ твърде много стеснява действията на човека. Неокласиката признава само един тип човек – „икономическия“. Но къде остава другият — човекът като носител на отношение, като субект на дейност, като гражданин и творческа личност, пропит с високо нравствени цели да прави добро на хората и на обществото. Лишен от тях, човекът се превръща в своеобразен икономически робот, духовно деградира, става кръвожаден и алчен, аморален, потъпква идеалите на хуманизма.
Неокласическата теория обвързва икономическия човек с рационалността, разглежда го като максимизиращ потребител. Логиката се свежда до това, че човек въз основа на своя минал и изстрадал опит е в състояние своевременно да се адаптира към външната среда и променилите се условия и от тази гледна точка да действа рационално.
Теорията за рационалните очаквания обаче е повече хипотеза, отколкото доказана теория. Пълна рационалност не може да се постигне. Под напора на обстоятелствата човек взима решения, които не са оптимални. Т. Ф. Найт, Г. Саймон, Дж. Стиглиц и др. отхвърлят идеята за неограничена рационалност.
Без да навлизам в детайли, ще посоча някои несъстоятелности. Първо, икономическият субект не е в състояние да извърши точни прогнози за бъдещето; второ, той не разполага с нужната информация за очакваните промени в макросредата; трето, информацията е високоплатен продукт и не всякога човек има достъп до нея, а дори и да разполага, защо хиляди фирми в страната банкрутират и се разоряват; четвърто, нима у нас протестите на млекопроизводители, животновъди и други се дължат на това, че те недостатъчно са запознати с теорията на очакванията; пето, икономическите субекти не са в състояние да познават закономерности на икономиката, нашите знания за тях са ограничени и недотам пълни; шесто, прогнозата може да се сбъдне, но и да не се сбъдне, тя има вероятностен характер и не ни предпазва от социално-икономически сътресение и нерационално взети решения.
Икономиката на пазара трябва да се обвърже с морално-етичните принципи. А. Маршал разглежда поведението на човека тъкмо от тези принципи, а според Кейнс никаква икономика и всяка друга дейност не може да бъде постигната вън от нравствените закони. За съжаление пазарът не е втъкан в тези принципи, няма социална насоченост. Бившият финансов министър Симеон Дянков беше против всякаква социализация на производството и на системата като цяло. А тя не бива да бъде сляпа към социалния прогрес, теорията трябва да разкрива нейните противоречия, да дава препоръка на политиците, да смекчава нейните недостатъци.
Теорията за „икономическия човек“ игнорира моралните принципи на поведение. Тя разглежда човека единствено през призмата на икономическата изгода, въздига го в ранг на всеобщ модел на икономическата система, игнорира всички други модели на човека в икономиката. Нашето съвремие, а също и бъдещето, предявява по-други изисквания на мястото на човека в икономиката, отколкото тези, които неокласиката третира.
Истината не бива да се затваря в себе си, „в своята черупка“, а да се отваря към други системи и теории, да търси опора в реалния свят на икономиката. Няма неизменни теории, всяка е продукт на времето и на обстоятелствата, които я утвърждават и формират.
Това е най-важният извод, който може да се направи от съвременния прочит на теоретичното наследство на икономическата мисъл, потвърдено от нашата практика. Не сме против посочения триумвират, а сме за синхрон на елементите, които го изграждат.
Бележки:
(1) И. Пригожин, И. Стенгерс, Порядок из хаоса, Новьй диалог человека с природьй. Пер. с англйского. Здиториал УРСС. Москва, 2001 г.
(2) К. Господинов, Ентропийни рамки на икономическата система, Изд. къща „Стено“, Варна, 2009 г.
(3) Фридрих Хайек, „Фаталната самонадеяност“, Грешките на социализма, Изд. „Отворено общество“, стр. 23
(4) Пак там, стр. 23-24
(5) В западните учебници по „Икономикс“ има специални раздели, посветени на пазарните отношения, на брака и семейството. Интимните брачни отношения се градят на пазарна основа — търсене, предлагане, материална основа. Сключването на брак, търсенето на съпруг(а) се предопределя от размера на работната заплата, от благополучието, което ще достави на партньора, брачният пазар е сделка.
(6) Дж. Хикс, Стоимость и капитал. Москва: Прогресс, 1998, с. 237.
(7) Автобиография на един интелектуалец, Карл Попър, „Безкрайното търсене“, София: ИК „Златорогъ“
(8) Виж Огюст Конт, „Социалната наука“, Глория Мунди, 1988.
(9) Л. фон Мизес. Свободният пазар и неговите врагове, превод от английски „Институт за радикален капитализъм“, „Атлас“, 2010, с.31.
(10) Маркс и Енгелс, Том 42, стр. 84.
(11) Пак там.
(12) Пак там.
